Огнената диря

17

Предложих да остана в крофта, докато Броуди и Фрейзър отидат до селото и намерят чук и колчета. Трябваше да оградим караваната, но от полицейската лента беше останало съвсем малко, недостатъчно за сравнително голямото място. Нямаше смисъл да местим тялото на Дънкан, дори и да бе останало нещо от него. При останките на Джанис Доналдсън просто нямахме друг избор, но тук нещата бяха различни. Това означаваше да оставим караваната и зловещото й съдържание на природните стихии, но въпреки истериите на Фрейзър този път бях твърдо решен да запазя мястото на престъплението във вида, в който го бяхме намерили.

Никой от нас не се съмняваше, че това е местопрестъпление. Някой бе подпалил караваната нарочно, както бе направил и с клиниката. Но за разлика от мен Дънкан не бе успял да избяга.

Преди да тръгнем, с Броуди останахме на пътеката, изложени на яростните пориви на вятъра, а Фрейзър опита отново да се свърже с управлението. Времето се влошаваше все повече. Дъждовните капки падаха като оловни куршуми, стичаха се по качулката ми на блестящи вадички и образуваха развълнувани езерца сред огъналите се от вятъра треви.

Но нищо не можеше да разнесе вонята на изгоряло, нито жестокия факт, че едно момче лежеше мъртво в пепелта. Тази мисъл витаеше в главите и на тримата и от нея леденият въздух ставаше още по-студен.

— Как мислиш, дали е станало преди подпалването на центъра или след това? — попитах аз.

Броуди огледа замислено почернелите останки от микробуса.

— Според мен е било преди това. Вижда ми се по-логично да е подпалил караваната, после да е дошъл в селото да унищожи и клиниката. Няма смисъл да започва с пожар, който би привлякъл вниманието на цялото село, докато той тича насам.

Изведнъж се ядосах от безсмислието на всичко това.

— Но защо го е направил? Вече бяхме преместили останките в клиниката. Защо ги е оставил тук седмици наред, а сега се втурва да ги унищожава? Не виждам смисъла.

Броуди въздъхна и изтри дъжда от лицето си.

— Не е задължително да има някакъв смисъл. Който го е направил, е бил обхванат от паника. Вече знае, че е направил грешка, като е оставил тялото тук, и сега се стреми да я поправи. Решава да унищожи всичко, което може да го свърже с престъплението. Дори ако това означава да убие отново.

Той замълча за момент и ме погледна загрижено.

— Сигурен ли си, че си достатъчно добре да останеш тук сам?

Вече бяхме говорили за това. По-добре беше Броуди да отиде до селото, защото знаеше къде да намери нужните материали за ограждането на мястото. Някой трябваше да остане тук, а Фрейзър не беше в състояние.

— Ще се оправя — уверих го аз.

— Не поемай никакви рискове — предупреди ме Броуди. — Ако някой се появи, който и да е… просто внимавай.

Не беше нужно да ми напомня. Но не мислех, че съществува подобна опасност. Нямаше причина убиецът да се връща отново тук.

Освен това имах да свърша някои работи.

Проследих колата, докато зави към шосето. Дъждът тропаше по якето ми, сякаш лунатик пишеше на морзовия апарат безумни съобщения. Обърнах се към изгорялата каравана и тръгнах бавно натам. Поройният дъжд бе набил пепелта в земята и вятърът успяваше да вдигне във въздуха само случайни парченца. На фона на Биен Турида сиво-черната конструкция, която все още димеше, изглеждаше като част от безплодната земя. Около нея се виждаше кръг обгорена трева и показваше точно докъде се е разпрострял пожарът. Превил рамене срещу ледения вятър, застанах на границата на кръга и се опитах да си представя караваната, каквато беше, чудех се откъде точно е започнал пожарът, за да я превърне в скелет.

После се обърнах към тялото на Дънкан.

Не беше лесно. Останките, с които работех, обикновено бяха на непознати хора. Опознавах ги в смъртта, не в живота. Тук беше различно и ми беше много трудно да отделя спомена за младия полицай от това, което лежеше пред мен.

Жалките останки на Дънкан Маккини лежаха сред изгорялата вътрешност на караваната. Пожарът го бе превърнал в купчина обгоряла плът и кости; овъглена марионетка, чиито черти вече не напомняха човешките. Спомних си последния път, когато ме откара до селото. Изглеждаше умислен и някак притеснен. Трябваше да го принудя да ми каже какво го мъчи. Но не го направих. Оставих го да си тръгне и да прекара последните часове от живота си съвсем сам в тази пустош.

Тръснах глава и обърнах гръб на мислите си. Съжалението нямаше да помогне нито на мен, нито на него. Останах загледан в трупа. Дъждът се изливаше на потоци от качулката ми, докато изчаквах съзнанието ми да се прочисти от спомена за живия Дънкан Маккини. Постепенно започнах да го виждам без филтъра от емоции. „Искаш да разбереш кой го е направил? Тогава забрави за Дънкан. Забрави личните взаимоотношения. Сглоби пъзела.“

Тялото лежеше по лице. Дрехите бяха изгорели, както и по-голямата част от кожата и меката тъкан, откривайки сварените вътрешни органи, защитени от директния огън от външната обвивка на тялото. Ръцете му бяха свити в лактите и вдигнати нагоре, в резултат от свиването на сухожилията. Краката бяха в подобна поза, тазът и цялата долна част бяха извъртени на една страна. Под тялото се виждаше почти изгоряла маса. Краката бяха близо до вратата, главата беше леко извърната надясно, сочеше към мястото, където преди бе стоял малък диван.

От него бяха останали само обгорената рамка и няколко почернели пружини. Но сред тях лежеше нещо друго. Наведох се и разпознах металния цилиндър на „Маглайт“-а на Дънкан. Беше изгубил лъскавината си и по него имаше шупли, но бях сигурен, че е той.

Фотоапаратът ми бе унищожен в клиниката заедно с останалото оборудване, затова скицирах набързо разположението на тялото върху лист от бележника, който намерих в роувъра. Не беше идеална, защото превръзката пречеше на движенията ми и трябваше да пазя бележника от проливния дъжд, но все пак постигнах нещо.

Скоро свърших и започнах да изследвам тялото в детайли. Като внимавах да не разместя нещо, приклекнах и огледах внимателно всичко, докато открих онова, което търсех.

Голяма дупка в черепа с размерите на мъжки юмрук.

Звукът от приближаваща по пътеката кола разсея мислите ми. Огледах се изненадан, че Броуди и Фрейзър се връщат толкова бързо. Но вместо роувъра на пътеката се появи металносивият сааб на Страчън.

Предупреждението на Броуди изникна моментално в главата ми. „Ако някой се появи, който и да е… просто внимавай.“ Надигнах се, прибрах бележника и отидох да го посрещна. Той слезе от колата. Погледът му премина покрай мен и се спря на караваната. От шока бе забравил да сложи качулката си.

— Господи! И това ли е изгоряло?

— Не трябва да идвате тук.

Но Страчън не ме слушаше. Очите му се разшириха, когато видя какво лежи сред пепелищата.

— Боже мой! — изпъшка той.

Изведнъж се обърна настрани, наведе се и повърна. После се изправи бавно и бръкна в джоба, явно търсеше нещо, с което да си избърше устата.

— Добре ли сте? — попитах го загрижено.

Той кимна, пребледнял като платно.

— Извинете ме — промълви едва. — Коя е жертвата? Да не би да е онова полицайче?

— Броуди и Фрейзър ще дойдат всеки момент — казах вместо отговор. — Не искам да ви заварят тук.

— Да вървят по дяволите! Това е моят дом! Борих се цели пет години да вдигна това място на крака, а сега… — Замълча и прокара ръка по мокрото си лице. — Какво става, за бога? Кой прави всичко това?

Не отговорих. Страчън вече се съвземаше от шока. Вдигна лице към навъсеното небе, без да обръща внимание на дъжда и вятъра.

— Полицията няма да може да дойде в това време. А вие няма как да запазите всичко това в тайна. Ще има много изплашени и разгневени хора, ще задават въпроси и ще искат отговори. Трябва да ми позволите да ви помогна. Те ще ме послушат повече, отколкото вашия сержант и Андрю Броуди.

Изваяните черти на лицето му сега бяха като изсечени, по лицето му се четеше решителност:

— Няма да позволя някой да развали всичко постигнато от нас.

Предложението беше изкушаващо. Знаех от собствения си горчив опит колко бързо можеше да се обърне срещу нас едно малко общество като това тук. Веднъж вече си бях парил пръстите, тогава самият аз бях част от такова общество. Но сега нещата бяха много по-страшни, защото нямахме никакъв контакт с външния свят. Не ми се мислеше какво можеше да стане.

Въпросът беше доколко можем да се доверим на всеки от тях. Дори и на Страчън.

Все пак имаше нещо, за което можеше да помогне.

— Може ли да използваме радиото на яхтата ви?

Той ме погледна изненадано.

— На яхтата ли? Разбира се. Имам и сателитна връзка, ако ви трябва. Защо? Полицейската не работи ли?

Не исках да знае, че сме останали без комуникации, но трябваше да изтъкна някаква причина за молбата си.

— Изгубихме един от апаратите в пожара. Добре е да знам, че имаме алтернатива, ако Фрейзър не е наоколо.

Той прие обяснението ми и укротен отново, се загледа в караваната.

— Как се казваше момчето?

— Дънкан. Дънкан Маккини.

— Горкият — каза тихо той. После вдигна поглед към мен. — Помнете какво ви казах. Всичко, от което имате нужда, и по всяко време.

Кимна ми, върна се при колата и даде на заден. Докато се изтегляше по алеята, видях насреща му познатите очертания на черния роувър. Тесният път принуди двамата шофьори да намалят, докато се разминаваха, като две кучета, които се дебнат и обикалят в кръг, преди да се захапят за гърлата. После саабът засили и се отдалечи с леко ръмжене. Броуди изскочи пръв от колата.

— Какво правеше той тук?

— Предложи помощта си.

Зъбите на стария инспектор изтракаха.

— Ще се справим и без него.

— Зависи.

Казах му за идеята ми да използваме радиото на яхтата. Той въздъхна.

— Трябваше да се сетя и сам. Но всъщност нямаме нужда от яхтата му. Всички лодки на пристанището имат аварийна връзка. Може да използваме тази на ферибота.

— Яхтата е по-близо — възразих аз.

Челюстите на Броуди заиграха само от мисълта, че трябва да моли Страчън за услуга. Но колкото и да не му харесваше идеята, логиката беше против него.

Той кимна неохотно.

— Прав си. Добре.

Фрейзър дойде, притиснал до гърдите си няколко пръта арматурно желязо, като онова, което се използва за бетонни конструкции.

— Има купища от тези. Останали са още от строежа на училището — обясни Броуди. — Мисля, че ще свършат работа.

Фрейзър пусна прътите в тревата. Очите му все още бяха зачервени.

— Все пак не ми се струва правилно да го оставим там.

— Ако измислиш по-добър вариант, ще се радвам да го чуя — каза Броуди, но тонът му беше мек.

Сержантът кимна нещастно. Отиде до колата и се върна с тежък чук и последната ролка от полицейските ленти. После тръгна пред нас към опожарената каравана с твърда и решителна крачка. Но при вида на тялото на Дънкан, изложено на капризите на времето, отново се огъна.

— Боже мой…

— Ако това ще те успокои, уверявам те, че не е усетил нищо.

Той ме изгледа невярващо.

— Така ли? И откъде разбра?

Поех дълбоко въздух.

— Когато пожарът е лумнал, вече е бил мъртъв.

Гневът в очите на сержанта угасна на мига. Броуди също приближи.

— Сигурен ли си? — попита той.

Вгледах се във Фрейзър. За никого от нас не беше лесно, но за него беше най-мъчително.

— Говорете! — едва не се нахвърли върху мен той.

Поведох ги през мократа трева, докато намеря по-добра гледка към черепа. По костта все още можеха да се видят парчета почерняла плът, бледата дневна светлина се отразяваше в мократа от дъжда повърхност. Бузите и устните бяха изгорели, откривайки зъбите в странна подигравателна усмивка.

Нямах сили да говоря. „Мисли за него като за поредния случай, не като за Дънкан!“ Посочих към дупката в черепа, която бях видял по-рано.

— Виждате ли там, на лявата страна на черепа?

Фрейзър се вгледа, после бързо отмести поглед. Главата бе обърната леко настрани и лежеше подпряна на едната буза. Позицията му скриваше пълния размер на пораженията, но видяното не можеше да се сбърка с друго. Дупката обхващаше теменната и слепоочната кост на лявата страна на черепа, зееше оттам като вход към тъмна пещера.

Броуди попита прегракнало:

— Не е ли могло да стане, докато е падал в пожара? Както мислеше, че се е случило с Джанис Доналдсън?

— Няма начин подобна рана да е причинена от висока температура. Дори и оттук се вижда, че парченцата от разбитата кост са влезли в черепа. Това означава, че раната е причинена от външен удар, не от черепното налягане. И от позицията на ръцете изглежда, че е паднал веднага на пода, без да опита да се предпази. Според мен дори не е разбрал кой и с какво го е ударил.

Настъпи тишина.

— С какво е ударен? С чук може би? — погледна ме той.

— Не, не е чук. Той би оставил кръгъл отвор в черепа, а този е необичаен. Доколкото мога да видя, ми се струва, че е някакъв стик, но по-дебел.

„Като фенер «Маглайт», прожектора на Дънкан“, си помислих. Отворът отговаряше и по размер, и по форма, а фенерът беше достатъчно тежък, за да разбие черепа. Но нямаше защо да умувам, по-добре беше да оставя всичко на криминалистите.

Броуди сви ръце в юмруци, очите му не се откъсваха от тялото на Дънкан.

— Беше здраво момче. Сигурно не се е дало без бой.

— Може би не, но… — започнах несигурно. — От разположението на тялото се вижда, че е бил с гръб към нападателя си. Тялото лежи с лицето надолу и с крака към вратата. Значи е бил с гръб към него и е политнал напред, когато са го ударили.

— Не може ли да е убит отвън и после да е вкаран в микробуса? — попита Броуди.

— Не мисля, че е станало така. Заради масата. Тя е под него, което предполага, че той е паднал върху нея. Не вярвам някой да го остави нарочно така. Дънкан е ударен от тази страна — потупах собствената си глава малко над ухото. — Това означава, че убиецът е замахнал странично, а не отгоре, както би се очаквало.

Фрейзър все още не схващаше.

— Защо фактът, че е ударен странично, означава, че е убит вътре?

— Защото таванът не е достатъчно висок, за да замахне право нагоре — отвърна Броуди вместо мен.

— Засега това са само предположения, но съвпадат напълно с фактите — казах аз. — Убиецът е стоял зад Дейвид, бил е между него и вратата. Ударът е нанесен отляво на главата, което показва, че е бил левичар.

Дъждът се сипеше като из ведро върху нас, докато Фрейзър и Броуди продължаваха да гледат обгореното тяло и да смилат чутото. Стоях и чаках някой от тях да заговори. За моя изненада този път инициаторът беше Фрейзър.

— Значи го е пуснал да влезе? И се е обърнал с гръб към него?

— Така изглежда.

— Защо го е направил, този синковец? Боже, казах му да внимава!

Не мислех, че Дънкан е действал непредпазливо. Но ако сержантът имаше нужда да преиначи фактите, за да облекчи чувството за вина, което сигурно го измъчваше, не исках да му преча. Имаше много по-важни неща и по израза на лицето на Броуди разбрах, че за разлика от Фрейзър той не ги бе пропуснал.

Дънкан не е мислел, че е в опасност, и затова е намерил смъртта си.

Броуди се пресегна и взе полицейската лента от Фрейзър.

— Хайде да свършваме с това.