Огнената диря

2

Прекарвам по-голямата част от работния си ден с мъртви хора. Понякога хората са мъртви отдавна. Аз съм съдебен антрополог. Повечето хора не желаят да се сблъскват с тази професия нито като поле за дейност, нито в живота си. Не и докато не им се наложи. За известно време и аз бях като тях. Когато жена ми и дъщеря ми загинаха в автомобилна катастрофа, работата ми напомняше ежедневно за загубата и това се оказа твърде болезнено за мен. Станах семеен лекар и започнах да се грижа за живите.

Но нещата така се завъртяха, че бях принуден да се върна отново към предишната си работа. Призвание, както биха го нарекли някои. Това, което правя, е нещо средно между патологията и археологията. Дори когато човек спре да съществува като биологична единица, а живата плът се превръща в гниеща маса и кокали, по тях все още могат да се намерят сведения за мъртвия. Костите продължават да ни говорят, стига да знаем как да си преведем казаното от тях. Ето това правя аз.

Убеждавам мъртвите да си разкажат историите.

Уолъс очевидно беше сигурен, че няма да го подведа, защото вече бе запазил място за полета до Луис, най-големия остров от Външните Хебриди. Заради лошото време полетът ми се забави почти с час. Седнах в чакалнята, опитвах се да не гледам към таблото — лампичката показа, че самолетът за Лондон, където трябваше да се намирам сега, започна да мига — означаваше, че заминава. После до нея излезе надпис „заминал“ и накрая информацията изчезна.

Полетът ми беше отвратителен, но с едно-единствено положително качество — беше кратък. Когато се качих в таксито от летището до ферибота за Сторноуей, малко и мрачно рибарско градче, половината ден вече си беше отишъл.

На пристанището, където ме остави таксито, беше мъгливо и студено, из въздуха се носеше обичайната пристанищна смрад на машинно масло и риба. Очаквах да се кача на един от големите фериботи, които изстрелваха бели облаци към дъждовното небе, но корубата, пред която се намерих, приличаше повече на рибарска лодка. Никога не би могло да ми хрумне, че ще дръзне да качи пътници на борда си. Само присъствието на един рейндж роувър на палубата му със знака на полицията показваше, че съм на правилното място.

Една подвижна рампа се поклащаше върху вълните и водеше към ферибота. Пред нея стоеше униформен полицай с напъхани дълбоко в джобовете ръце. По бузите и носа му се виждаха съцветия от спукани капиляри. Подпухналите му очи наблюдаваха изпитателно над прошарените мустаци как съм се прегънал под тежестта на чантата и пътния куфар.

— Вие ли сте доктор Хънтър? Аз съм сержант Фрейзър — информира ме набързо той. Не благоволи да ми каже първото си име и ръцете му останаха в джобовете. Говореше със силен, почти носов акцент, много различен от онзи, който говореха шотландците от вътрешността на страната и който познавах добре. — Чакахме ви.

Той тръгна по рампата, без да предложи помощ за тежкия ми багаж. Нарамих чантата, вдигнах тежкия алуминиев куфар и запреплитах крака след него. Рампата беше мокра и хлъзгава. Усещах как се люлее под краката ми с ритъма на вълните и се опитвах да наглася стъпките си спрямо движението й, за да запазя равновесие. В същия момент чух стъпки. Един млад униформен полицай спря пред мен и ми се усмихна.

— Дайте, аз ще го взема — предложи той и пое куфара от ръката ми.

Изобщо не протестирах. Той отиде до роувъра и сложи куфара отзад.

— Какво носите в него? Труп ли? — попита шеговито той.

Сложих чантата до алуминиевия куфар и отговорих:

— Не, само тежи като труп. Благодаря.

— Няма защо. — Сигурно беше някъде около двайсетте. Имаше ведро и добродушно лице. Униформата му стоеше като нова дори и в дъжда. — Аз съм полицай Маккини, но може да ме наричате Дънкан.

— Приятно ми е, Дейвид Хънтър.

Той стисна ръката ми с ентусиазъм, сякаш да компенсира липсата на такъв у Фрейзър.

— Значи сте от криминалните?

— Страхувам се, че да…

— Страхотно! Не, не че е страхотно, но… нали разбирате? Хайде, елате да се скрием от дъжда.

Помещението за пасажерите беше една остъклена кабина точно под тази на капитана. Отвън Фрейзър разговаряше разгорещено с някакъв мъж с изгоряла от слънцето кожа и дълга черна брада. Зад него едно високо момче в тийнейджърска възраст, с надупчено от акнето лице, наблюдаваше с неприкрита омраза Фрейзър, който размахваше пръст пред очите на мъжа.

— … чаках толкова време, а ти ми казваш, че не можеш да тръгнеш?

Брадатият мъж погледна припряно назад.

— Имам още една пътничка. Няма да тръгнем без нея.

Червеното лице на Фрейзър почервеня още повече.

— Това не ти е круиз за удоволствие. И по разписание си закъснял, така че вдигай веднага рампата!

Очите на другия блеснаха като на диво животно над тъмната брада.

— Това е моята лодка и тук аз определям графиците. Ако искаш да я вдигнеш, трябва сам да го направиш.

Фрейзър пое дъх, готов да се хвърли с нови сили в словесната битка, когато рампата се разклати. Една дребна млада жена бързаше по нея, превивайки се под тежката си чанта. Дебелата вълнена шапка беше смъкната до ушите й. Наред с пясъчнорусата коса и острата брадичка тя й придаваше вид на задморска красавица.

— Добър ден, джентълмени — каза задъхано тя. — Някой ще ми помогне ли?

Дънкан веднага се спусна, но брадатият се оказа по-бърз. Докато поемаше без никакво усилие чантата, той се усмихна на новопристигналата пътничка и белите му зъби блеснаха между черните косми на брадата му.

— Крайно време беше, Маги. Вече мислехме да тръгнем без теб.

— Да го беше направил, баба щеше да те убие — отвърна тя, застана с ръце на кръста и изчака, докато успокои дишането си. — Здрасти, Кевин, как си? Баща ти продължава ли да те юрка?

Хлапето се изчерви и сведе поглед:

— Да.

— Така си и мислех. Вече си на деветнайсет, настоявай да ти увеличи заплатата.

Тя видя полицейската кола и очите й светнаха любопитно.

— Какво става? Да не съм пропуснала нещо?

Брадатият кимна презрително към нас.

— Питай тях. Не искат да ни кажат нищо.

Широката усмивка на момичето се стопи, когато видя Фрейзър. Успя бързо да измъдри друга, не толкова широка, но леко предизвикателна:

— Здравейте, сержант Фрейзър. Каква изненада! Какво ви води в Руна?

— Полицейски работи — отвърна кратко Фрейзър и се обърна на другата страна. Която и да беше младата жена, той явно не се радваше на появата й.

Закъснелият пътник беше вече на борда и капитанът и синът му се разбързаха. Двигателят забоботи, рампата беше вдигната и платформата завибрира, докато вдигаха котвата и навиваха веригата на колелото. Девойката хвърли последен любопитен поглед към нас и влезе в кабината на капитана.

Лодката избълва кълбо от бял дим, затресе се и напусна пристанището със скърцане.

Морето беше бурно и вместо за два часа, преодоляхме разстоянието за три. Щом напуснахме сигурността на пристанището, Атлантикът веднага се зае да защити репутацията си на непредсказуем и коварен океан. Превърна се в разлюляна от яростни вълни сива поляна. Вълните подхвърляха малкия ферибот като детска играчка. Той се мяташе в пенливия водовъртеж с носа напред, после се накланяше силно назад и след миг всичко започваше отначало.

Единственият заслон беше в претъпканото отделение за пасажери, където дизеловите изпарения и задушаващата топлина на радиаторите едва се издържаха. През по-голямата част от времето Фрейзър и Дънкан мълчаха като риби. Опитах се да разпитам Фрейзър за намереното тяло, но той явно знаеше колкото мен.

— Глупава история — измърмори и избърса капчиците пот от челото си. — Онзи сигурно се е напил и е заспал близо до огъня.

— Уолъс ми каза, че трупът е открит от пенсиониран инспектор от полицията. Кой е той?

— Казва се Андрю Броуди — отвърна Дънкан, изпреварвайки сержанта. — Баща ми е работил с него във вътрешността, преди да се преместим в Сторноуей. Казвал ми е, че Броуди е бил дяволски добър.

— Да, наистина е бил — потвърди Фрейзър. — Разпитах за него, преди да тръгнем. Казват, че си падал малко единак. Не обичал да работи в екип. Но превъртял, когато жена му и дъщеря му си отишли. Затова се пенсионирал.

Дънкан се смути.

— Баща ми казва, че е било от стреса.

Фрейзър махна с ръка.

— Същата работа. Важното е, че вече не е детектив.

В същия момент поредната вълна метна кораба на гърба си и той се сви в ъгъла:

— Боже, от всички места в района да ме изпратят точно…

Облегнах се назад и се запитах какво, по дяволите, правя в тази жалка лодка насред Атлантическия океан, вместо да съм си у дома с Джени. Напоследък с нея непрекъснато се карахме и все за едно и също — за работата ми. Знаех, че това отклонение щеше да влоши нещата още повече. И понеже нищо друго не занимаваше мислите ми, започнах да се разкъсвам от съмнения дали съм взел правилното решение и как да й се реванширам.

След час или малко повече оставих полицаите и излязох на палубата. Вятърът ме атакува директно и запрати в лицето ми дъжд, но въпреки това ми се стори истинско облекчение след онази задимена и гореща кабина. Застанах на носа и подложих лице на дъжда. Островът вече се виждаше, тъмен масив, който с напредването на ферибота се издигаше все по-високо пред мен, сякаш изплуваше от океана. Загледан в него, усетих познатото гъделичкане в стомаха си, онази смесица от нерви и тръпнещо очакване на онова, което щях да открия там.

И се надявах то да си заслужава.

С крайчеца на окото си видях, че нещо червено се приближава към мен, обърнах се и забелязах младата жена, която приближаваше, залитайки по палубата. Една мощна вълна я накара да измине последните няколко крачки тичешком и аз протегнах ръка, за да й осигуря опора.

— Благодаря — изчурулика тя, усмихна ми се закачливо и застана до мен. — Океанът се сърди. Йън казва, че да си на палубата в такова време е истинско приключение.

Акцентът й беше по-мека облагородена версия на този на Фрейзър.

— Кой е Йън?

— Йън Кинрос, капитанът — обясни тя и се облегна на парапета. — Той ни е съсед в Руна.

— Вие там ли живеете?

— Вече не. Семейството ни се премести в Сторноуей, само баба остана на острова. Сега се редуваме да й идваме на гости. Значи сте с полицията, така ли?

Въпросът беше зададен сякаш между другото, но аз не повярвах на невинността й.

— В известна степен.

— Но вие самият не сте? Имам предвид, че не сте полицай.

Поклатих отрицателно глава.

Тя се усмихна.

— И аз така си помислих. Йън ми каза, че е чул да ви наричат „доктор“. Да не би да са ранили някого в Руна?

— Не, доколкото ми е известно.

Това разбуди още повече любопитството й.

— Че какво тогава ще прави един доктор в Руна, и то с полицията?

— За това трябва да попитате сержант Фрейзър.

Тя направи гримаса.

— Как ли пък не.

— Познавате ли сержанта?

— Може да се каже — отвърна тя, но не се впусна в подробности.

— И с какво се занимавате в Сторноуей? — смених аз темата.

— Ами… аз съм писателка. Работя върху един роман. Между другото, името ми е Маги Касиди.

— Дейвид. Дейвид Хънтър.

Тя подмина информацията без видим интерес. Замълчахме и се загледахме в острова пред себе си, който постепенно приемаше формата си в късния следобед. Не виждах нищо интересно във високите сиви скали насред океана, покрити със скучен зелен килим.

— Вече сме съвсем близо — обади се Маги. — Пристанището е точно зад Стак Рос, онази голяма скала точно пред нас. Предполага се, че е третата по височина в Шотландия. Типично за Руна. Да се гордее с третото място. — Тя се изправи и каза любезно: — Радвам се, че се запознахме, Дейвид. Надявам се, че ще се видим още веднъж, преди да си заминете.

И се върна при Кинрос и сина му в капитанската кабина. Забелязах, че сега върви много по-стабилно, отколкото на идване.

Тя влезе и аз обърнах поглед към приближаващия остров. Скалите зад Стак Рос се спускаха рязко надолу към малко пристанище. Слънцето вече се криеше зад облаците, но все пак успях да видя пръснатите около него къщи — едно малко селце сред необятния океан.

Изведнъж някой зад мен изсвири силно с уста. Чух го съвсем ясно, въпреки вятъра и шума на мотора. Обърнах се и видях Кинрос да маха с ръце. Беше ядосан.

— Влизайте вътре!

Не изчаках да ме покани пак. С наближаването на пристанището вълните бяха станали още по-големи и атакуваха яростно подводните скали около залива. Сега вече не подмятаха кораба нагоре и надолу, а образуваха истински водовъртеж, биеха се една в друга и заливаха с леденостудени солени струи палубата му.

Тръгнах към задушната кабина, като се държах с две ръце за парапета. Присъединих се към бледия като платно Фрейзър и младия му колега и зачаках фериботът да направи маневрата си и да влезе в пристанището, блъскан от всички страни от побеснелите вълни. През прозореца можех да ги видя как се хвърлят срещу бетонния вълнолом, плюейки отгоре му планини от пяна. След три неуспешни опита оглушителният рев на моторите най-после спря и фериботът акостира.

Излязохме от кабината и тръгнахме внимателно към люлеещата се под краката ни палуба. Вятърът ни нападна веднага, но след спарената кабина студеният въздух, леко солен и освежаващ, ми се стори прекрасен. Докерите от пристанището се спуснаха към кораба и започнаха да се суетят около него, размотаваха и намотаваха въжета и фендери. Докато чаках да свършат и да спуснат рампата, се загледах в реещите се над нас чайки. Скалите пазеха пристанището от три страни, но отпред то беше широко отворено към морето и имаше само един кей. Няколкото закотвени наблизо рибарски лодки се мятаха на вълните и се дърпаха упорито от котвите си като вързани псета.

Погледнах към ниските къщи и колиби, прилепнали като миди за стръмния склон, стигащ до пристанището. Зад тях се простираше лишена от дървета и брулена от вятъра зелена шир. В далечината се издигаше самотен връх, а скалистите му склонове се губеха зад воал от ниски облаци.

Младата жена, която бе нарекла себе си Маги Касиди, се отправи към сушата веднага след спускането на рампата. Изненадах се, че тръгна, без да си вземе довиждане, но не много, защото си имах достатъчно свои грижи. Зад мен се чу пърпорене на двигател. Обърнах се и следван от погледите на местните докери, седнах на задната седалка в роувъра. Фрейзър бе оставил волана на младия полицай и той подкара внимателно по люлеещата се в ритъма на вълните рампа.

На кея ни очакваше мъж с едро, грубо изсечено лице, на видима възраст около петдесетте. Беше висок, добре сложен и с неопределимите черти на полицай. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е пенсиониралият се детектив, открил трупа. Сетих се и сам.

Фрейзър свали прозореца, подаде глава и попита:

— Вие ли сте Андрю Броуди?

Мъжът кимна отсечено. Вятърът разроши сивеещата му коса, докато се навеждаше да ни огледа. Пристанищните работници, наредили се зад него като на кино, ни наблюдаваха с нескрит интерес.

— Само тримата ли сте? — попита той с видимо неодобрение.

Фрейзър кимна сдържано:

— Засега.

— Къде са криминалните? Кога ще дойдат?

— Не сме сигурни, че ще има нужда от тях — тросна се Фрейзър. — Решението предстои.

Тонът му накара Броуди да стисне устни. Пенсиониран или не, един старши инспектор трудно понася подобно отношение от прост полицай.

— А от оперативния отдел? Те трябва да са тук, каквото и да излезе от това.

— Имаме готовност да прехвърлим хора от Сторноуей, но не преди доктор Хънтър да огледа тялото. Той е съдебен специалист.

До този момент Броуди сякаш не ме забелязваше. Сега ми отдели нужното внимание. Очите му бяха зорки и интелигентни, за един кратък миг ме претеглиха и оцениха.

— Вече се стъмва — погледна той към притъмнялото небе. — Мястото е на петнайсет минути с кола, но докато стигнем, ще стане съвсем тъмно. Доктор Хънтър, заповядайте в моята кола. Така ще мога да ви информирам за ситуацията, докато пътуваме.

— Сигурен съм, че докторът е виждал и преди обгорени тела — наежи се Фрейзър.

Броуди го прониза с поглед, но после явно си спомни, че вече не е на служба, и се обърна към мен:

— Но не и такова.

Колата му — сравнително ново волво — беше паркирана до кея. Ако не колата, то купето със сигурност беше съвсем ново, защото по тапицерията не се виждаше нито едно петънце. Миришеше на освежител и много слабо на цигари. На задната седалка имаше метнато одеяло и на него се бе излегнала една стара шотландска овчарка. Муцуната й беше черна, но с годините бе започнала да посивява. Когато влязохме в колата, тя стана и замаха весело с опашка към стопанина си.

— Долу, Бес! — каза нежно той. Кучето веднага седна. Броуди огледа смръщено контролното табло, явно търсеше парното. — Съжалявам, имам я отскоро. Все още не съм научил всички копчета.

Фаровете на роувъра ни осведомиха, че Фрейзър и Дънкан ни следват, и скоро двете коли напуснаха пристанището. По това време на годината на север дните са къси. Денят вече отстъпваше място на нощта. Уличните лампи бяха включени и осветяваха тесен път, който сигурно нямаше име, защото просто не си струваше труда. Той свързваше пристанището със селцето — няколко малки магазинчета сред пръснати наоколо стари каменни къщи, смесени с по-нови дървени бунгала, сякаш сглобени за временна употреба.

От малкото, което успях да видя през прозореца, ми стана ясно, че Руна няма нищо общо със забравеното от Бога място, което си представях, докато пътувах насам. Минахме покрай една малка църква без покрив — или кирк, както си спомних, че я наричат тук. Повечето от прозорците и вратите на къщите, които се виждаха от пътя, изглеждаха нови, сменяни съвсем наскоро. Имаше и училище — малка, но съвременна сграда, а по-навътре се виждаше нова пристройка към общинския център, на която пишеше: „Медицински център Руна“.

Дори и пътят беше наскоро ремонтиран. Имаше само един недостатък — беше тесен и на всеки сто метра имаше пешеходна пътека, но гладката черна настилка можеше да засрами повечето шосета от вътрешността на страната. Пътят се виеше между къщите и продължаваше нагоре към върха на хълма. Скоро и последните постройки останаха зад нас. На един от хълмовете над тях се виждаше силует на висок, леко изгърбен на една страна камък, издигащ се към тъмнеещото небе като обвинително насочен към някого пръст.

— Това е Бодач Руна — отзова се Броуди, проследил погледа ми. — Старецът на Руна. Легендата разказва, че се изкачил на хълма да чака завръщането на сина си от морето. Но той все не се връщал. Старецът стоял там толкова дълго, че се вкаменил.

— При такова време съм сигурен, че е възможно.

Той се усмихна, но усмивката му угасна бързо. След като поиска да пътувам с него, сега изглеждаше някак притеснен, сякаш не знаеше как да започне. Извадих телефона и проверих за съобщения.

— Тук няма сигнал — предупреди ме Броуди. — Ако искате да се обадите, трябва да ползвате надземна линия или радиото на полицията. Но когато вятърът побеснее, дори и те са безполезни.

Върнах телефона в джоба си. Надявах се да намеря съобщение от Джени, въпреки че не беше за вярване. Реших по-късно да й се обадя на домашния телефон и да се опитам да изгладя нещата между нас.

— Та какъв „криминален специалист“ сте точно? — попита той, като наблегна леко на думата „специалист“, за да покаже, че е забелязал колебанието на Фрейзър.

— Аз съм антрополог — казах и го погледнах, за да разбера има ли нужда да обяснявам. Дори и полицейските служители понякога не са наясно какво точно правя. Но Броуди, изглежда, знаеше.

— Това е добре. Поне е сигурно, че има един човек, който знае какво прави. Какво ви каза Уолъс?

— Само това, че имаме загинал при пожар човек и че имало нещо странно в тая работа. Не каза какво, само наблегна, че може да е странно, но не му се струвало подозрително.

Устните му се свиха в знак на неодобрение.

— Така ли ви каза?

— Защо, да не би да искате да кажете, че е…

— Не казвам нищо — отвърна той. — Сам ще решите, когато го видите. Просто очаквах Уолъс да изпрати цял екип, това е всичко.

Изведнъж започнах да се замислям, че може би не беше редно да идвам. Ако смъртта бе подозрителна, трябваше да се спазят определени правила и при нормални обстоятелства аз не трябваше да се намесвам, преди оперативните да са извършили оглед на мястото. Разпоредбите в това отношение бяха строги и категорични. Оставаше ми само да се надявам, че паниката около железопътната катастрофа не бе попречила на преценката на Уолъс.

Но в същия момент си спомних какво беше казал той за Броуди. „Беше добър човек“. Пенсионираните ченгета трудно понасяха спокойствието на обикновения живот. Този нямаше да е първият, който преувеличава нещата, за да усети отново, че е във вихъра на събитията. Не вярвах много на приказките на Фрейзър за нервното разстройство на инспектора, но се зачудих дали слуховете за бившия инспектор не бяха определили и решението на Уолъс.

— Поиска от мен да хвърля един поглед — обясних аз. — Ако нещо ме наведе на мисълта, че не е случаен инцидент, ще се оттегля и ще чакам появата на оперативните.

— Предполагам, че така е правилно — отвърна някак неохотно Броуди.

Но се виждаше, че не е доволен от развитието на нещата. Каквото и да беше разказал на Уолъс по телефона, полицейският началник не го бе приел за чиста монета и той го усещаше.

— Как намерихте трупа? — попитах аз.

— Сутринта изведох кучето на разходка и то усети миризмата. Намерих го в един запустял крофт… тук казват крофт на малка ферма — поясни той. — Понякога съм виждал там да играят деца, но не и през зимата. И преди да попитате, не. Не съм пипал нищо. Може да съм пенсионер, но още помня правилата.

Не се съмнявах в това.

— Имате ли някакво предположение за името на жертвата?

— Никакво. Доколкото знам, никой от местните не е изчезвал, иначе щяха да съобщят. Тук живеят не повече от двеста души, така че е невъзможно някой да изчезне, без да се забележи.

— Има ли хора от вътрешността или от другите острови?

— Не са много, но има. Обикновено ни посещават естествоизпитатели и археолози. Всички острови тук са осеяни с руини от каменната, от бронзовата и от Бог знае каква още ера. Говорят, че е имало гробище, защото по хълмовете има много надгробни камъни, а в планината има стара часовникова кула. Освен това в момента се извършват много ремонтни дейности и доскоро островът беше пълен със строителни работници и предприемачи. За смяна на пътната настилка, ремонт на къщите — такива работи. Но откакто времето се обърна, всичко спря.

— Кой друг знае за трупа?

— Никой, доколкото знам. Казал съм единствено на Уолъс.

Това обясняваше любопитните погледи на местните и изненадата им, че виждат полицаи тук. Тяхното присъствие сигурно беше истинско събитие за малък остров като този. Не вярвах, че причината за пристигането ни ще остане за дълго тайна, но поне засега нямаше защо да се тревожим какво ще кажем на обществото.

— Уолъс ми каза, че трупът е силно обгорен.

Броуди се усмихна мрачно.

— Наистина е силно обгорен, но… по-добре да видите сам.

Тонът му беше категоричен и слагаше точка на темата.

— Каза ми също, че някога сте работили заедно — продължих аз.

— Да. Работехме в централното управление в Инвърнес. Ходили ли сте там?

— Минавал съм пътьом. След големия град, да дойдете в Руна, е била сериозна промяна за вас.

— Да, но към по-добро. Това място е чудесно за живеене. Тихо и спокойно. Човек има достатъчно време и място да помисли.

— Сигурно корените са ви оттук?

— За бога, не! Не, аз съм „пришълец“, както казват местните — обясни с усмивка той. — Когато се пенсионирах, реших да се махна от олелията на града и стигнах дотук.

Разговорът скоро замря. С напускането на района около пристанището изчезнаха и последните признаци на живот. Единствените знаци, че и тук живеят хора, бяха една полуразрушена колиба и стадо овце. В припадащия здрач Руна изглеждаше красиво, но безлюдно място.

Би било самотно човек да умре тук.

Колата се разтресе, Броуди зави и тръгна по тесен буренясал път. На няколко метра от нас фаровете осветиха стара полуразрушена къща. Уолъс бе казал, че трупът е намерен в крофт, но наоколо не бе останало нищо, което да напомня, че някога тук е имало ферма. Броуди спря зад къщата и изключи двигателя.

— Стой на място, Бес — нареди на овчарката си.

Слязохме от колата и в същото време роувърът паркира зад нас. Къщата представляваше ниска едноетажна сграда, поглъщана бавно от дивата природа. Зад нея се издигаше върхът, който бях видял по-рано от кораба, но в настъпилия мрак от него бе останала само черна сянка.

— Това е Биен Турида — обади се Броуди. — По тези места минава за планина. Казват, че ако се изкачиш на върха й в ясен ден, ще видиш целия път до Шотландия.

— Наистина ли?

— Досега не се е намерил такъв глупак, че да тръгне да проверява.

Той извади от жабката на колата фенерче. Излязохме от колата и зачакахме Фрейзър и Дънкан. Аз извадих собственото си фенерче от куфара, който оставих в роувъра, и всички тръгнахме към къщата. Лъчите от фенерчетата ни подскачаха и се кръстосваха в тъмнината. Къщата не беше нищо повече от каменна хижа с потъмнели от мухъл и плесен стени. Вратата беше толкова ниска, че трябваше да се наведа, за да вляза.

Спрях на прага и обходих помещението с фенерчето си. Мястото явно беше изоставено от години, виждаха се само угаснали искри от отдавна забравен живот. Покривът капеше, а тясната стая с нисък таван събуди чувство за клаустрофобия у мен.

„Като гробница“, мина ми през ума.

Ядосан, прогоних бързо мисълта от главата си и огледах наоколо с око на професионалист. Стаята, в която се намирах, някога явно е била кухня. Видях стара печка, а един потънал в прах чугунен тиган все още стоеше върху студената й плоча. В средата на каменния под имаше разкривена дървена маса. В краката ни се търкаляха няколко чаши и бутилки — доказателство, че мястото не е било съвсем необитаемо. Миришеше на влага и на старо, но само толкова. Нищо не навеждаше на мисълта, че тук е имало пожар.

— Оттук — каза Броуди и лъчът на фенера му освети друга врата.

Докато приближавахме, долових първия слаб полъх на изгоряло, но в никакъв случай не така остър, както очаквах. Бравата беше счупена. Бутнах вратата и ръждясалите й панти изскърцаха зловещо. Влязох в другата стая, като внимавах къде стъпвам. Тук атмосферата беше още по-депресираща от онази в разрушената кухня. Сега миризмата се усещаше силно. Белият лъч на фенерчето ми зашари по старата ронеща се мазилка по стените, които бяха съвсем голи, с изключение на отворената уста на камината на една от тях. Но миризмата не идваше оттам. Източникът беше в средата на стаята и когато светлият лъч се насочи натам, усетих, че дъхът ми спря.

Не беше останало почти нищо от онова, което някога е било човек. Сега разбрах защо Броуди бе замълчал, когато попитах дали трупът е много обгорен. Много не беше точната дума. По принцип дори и нажежената до бяло камера в крематориума не може да превърне човешкия скелет на прах, но този пожар бе успял да направи точно това.

На пода имаше купчина сивкав прах и парчета сгур. Огънят бе погълнал костите, сякаш бяха кожа или плът. Бяха останали само по-големите, които се подаваха от пепелта като голи клони от снежна пряспа. Но дори и те бяха овъглени. Карбонът в тях бе изгорял и те бяха посивели и трошливи. Най-отгоре беше черепът. Лежеше там като счупена черупка от яйце, с наклонена на една страна долна челюст.

Освен тялото нищо друго в стаята не бе пострадало. Огънят бе изпепелил единствено човешкото тяло, бе успял някак си да превърне костите му в пемза, без да подпали нищо наоколо. Каменните плочи под него бяха почернели, но скъсаните и мръсни дюшеци на няколко крачки от тях бяха непокътнати. По пода имаше сухи листа и клонки, но пламъците бяха пренебрегнали дори и тях.

Все още обаче не бях видял най-лошото. Това, което ме остави без дъх, беше гледката на подаващите се от пепелта два крака и една ръка. Стърчащите от тях кости бяха обгорени до черно, но надолу по плътта нямаше и следа от огън.

Броуди се приближи до мен.

— Е, доктор Хънтър? Все още ли мислите, че няма нищо подозрително?