Огнената диря

24

Утрото настъпи сякаш по презумпция. Нямаше истинско разсъмване. Само неуловимо развиделяване, мътна сивкава светлина, оповестяваща официално настъпването на деня.

След като се прибрахме от работилницата, аз не си легнах веднага. Накарах Фрейзър да ме закара до бабата на Маги. Елън беше казала, че е ходила да помогне на старата жена, защото тя паднала. Не бях сигурен, че ще мога да направя нещо за нея, но се чувствах задължен да я прегледам.

Дължах го на Маги.

За разлика от повечето съседни къщи — наскоро ремонтирани дървени бунгала — Роуз Касиди живееше в малка каменна къща-близнак. Сградата бе полегнала от времето, на прозорците се виждаха тънки мрежести завеси, отдавна излезли от мода — ясен знак, че вътре живее възрастен човек. Не се виждаше мигаща светлина от свещи нито на първия етаж, нито горе.

Свещи за мъртвец.

Къщата беше пълна с жени. Бяха се събрали да помогнат на Роуз в трудния момент. Още с влизането ме блъсна миризмата на старост, онази характерна смес от мухъл и варено мляко. Бабата на Маги беше крехка и мъничка като птиче. Под тънката й като пергамент кожа се виждаше ефирна мрежа от сини вени. Тя вече знаеше, че внучката й е мъртва. Тялото трябваше тепърва да се идентифицира и смъртта й да се обяви официално, но просто не беше честно да се вдъхват напразни надежди на старата жена.

За моя изненада Фрейзър настоя да дойде с мен и да разбере какво знаеше старицата за часовете преди смъртта на внучката си. Тя изглеждала развълнувана, сподели с треперещ глас старицата. Но не й обяснила защо. След като й помогнала да сготви вечерята на газовата печка, каквато използваха повечето домакинства тук, Маги излязла и отишла на събрание.

— Върна се чак след девет и половина — посочи тя с треперещата си ръка към часовника с големи цифри на рафта над камината. Зачервените й очи бяха матовобели от катаракта. — Изглеждаше развълнувана. Сякаш си бе наумила нещо.

Това съвпадаше с онова, което вече знаехме. Трябваше да е било, след като Кевин Кинрос й бе казал името на жената и идването й в хотелската ми стая. Но наред с вълнението около въпроса дали да предаде доверието на Кевин, или да си замълчи, Маги явно бе имала още нещо наум. Каквото и да беше то, тя не го бе споделила с баба си. Старата жена я чула да излиза по-късно, някъде към единайсет и половина, и попитала къде отива. Маги извикала от стълбите, че ще вземе колата, защото има среща с някого по работа и че няма да се бави много.

Но не се върнала.

Към два часа Роуз вече знаела, че с внучка й се е случило нещо лошо. Докато чукала по стената, за да събуди съседката си, паднала от леглото. Вместо Камерън, поискала да доведат Елън и това беше още едно доказателство за отношението на селяните към оторизираната медицинска сестра. Но Елън не успяла да направи кой знае какво, не че някой друг би могъл. Последствията от падането не бяха сериозни, но както бях виждал неведнъж в практиката си с възрастни хора, тялото й я предаваше. Мисълта, че бе надживяла внучката си, правеше нещата още по-тъжни. За някои хора дълголетието е жестока участ.

Когато се върнахме в хотела, вече минаваше шест. Навън все още беше тъмно, но нямаше смисъл да си лягам. Седнах на твърдия стол, заслушан във воя на вятъра, и останах така, докато чух раздвижване на първия етаж. Елън беше станала. От години не се бях чувствал толкова уморен. Пъхнах главата си под студената вода, за да се разбудя, после почуках на вратата на Фрейзър и слязох да закуся.

Елън настоя да ни приготви царска закуска — пълна догоре димяща чиния с яйца и бекон, препечени филийки и сладък и горещ чай. Не усещах глад, но когато я постави пред мен, се нахвърлих като вълк, усещайки как енергията ми се възвръща с всяка следваща хапка. Фрейзър се появи след няколко минути и седна срещу мен. Лицето му беше бяло като чаршаф. Липсата на сън не му действаше добре. Но поне беше трезвен.

— Все още нямаме връзка — каза ядосано, без някой да го пита.

Не очаквах да е иначе. Отдавна се бях разделил с оптимизма, както и с разочарованието. Всичко, което исках сега, беше да приключа с всичко това.

Навън се бе зазорило и докато пътувахме обратно към работилницата, слънцето превърна черните облаци в сиви. Беше поредният противен ден. Вълните атакуваха вълнолома и скалите, изпращаха цели облаци от пръски нагоре и мокреха каменните и бетонните им чела. Фериботът на Кинрос, все още закотвен на пристанището, подскачаше нервно върху ревящите вълни. Това ме успокои. Собственикът му не би могъл да напусне острова и тази сутрин, независимо дали го искаше или не. Зад него вълните заливаха Стак Рос с бялата си пяна, блъскаха се една в друга ядосани, че не могат да разбият тъмните му скалисти склонове.

И над всичко това властваше вятърът. Вместо да утихва, ураганът набираше скорост, запращаше дъжда по предното стъкло на роувъра с такава сила, че чистачките не смогваха да го изчистят. Щом излязохме от автомобила, той просто ни отвя навътре към работилницата. Пепелта и отломките от изгорялата рибарска лодка приличаха на останки от погребение на викинг и напомняха за жестоките събития от изминалата нощ.

Броуди беше вътре, седеше неподвижно на една стара седалка от кола. Лостът лежеше в скута му, самият той не откъсваше поглед от вратата. Беше вдигнал яката на якето си, за да се предпази от студа. Зад него увитото в брезент тяло на Маги приличаше на труп на дете, захвърлено безпомощно върху бетонния под.

Той ни се усмихна, когато влязохме.

— Добро утро.

Изглеждаше състарен. Лицето му беше изпито, кожата беше изопната върху скулите, а около очите и устата се виждаха нови бръчки. Наболата по брадата му четина ми се струваше по-бяла от вчера.

— Някакви проблеми? — попитах го аз.

— Не. Беше тихо и спокойно.

Той се протегна и ставите му изпукаха. Пое сандвича с бекон, приготвен специално за него от Елън, отхапа голямо парче и въздъхна доволно. Налях му чаша с чай от термоса, който тя ми бе пъхнала в ръцете в последния момент, и му разказах какво бяхме научили от бабата на Маги.

— Ако е взела колата, ще ни е по-лесно да разберем къде е отишла. При положение, че някой не я е преместил — каза той, когато приключи със закуската. Изтри внимателно трохите от устата и ръцете си, изпи чая и стана. — Хайде да хвърлим един поглед на скалата.

— Ами… това? — попита Фрейзър, кимайки объркано към трупа. — Не трябва ли някой от нас да остане при него? В случай че Кинрос реши да се отърве от него?

— Ти готов ли си да останеш? — попита Броуди и се подсмихна на изписаното нежелание по лицето на сержанта. — Спокойно. В едно от чекмеджетата намерих катинар. Ще заключим вратата, макар че не вярвам Кинрос или някой друг да рискува и да направи нещо през деня.

— Нямам нищо против да остана — предложих аз.

Броуди поклати глава.

— Ти си единственият експерт, с когото разполагаме. Ако горе има някакви улики, искам да ги огледаш.

— Това не е в моята професионална сфера.

— Но все пак е повече твоя, отколкото моя или на Фрейзър.

Нямаше какво да отговоря на това.

Броуди отскочи до дома, за да нагледа кучето си, а ние с Фрейзър сложихме катинара и го смазахме. Металният звук, с който изщрака, събуди неприятния спомен за онази нощ, когато се оказах заключен в горящия културен център. Зарадвах се, когато Броуди се върна след няколко минути, и тримата тръгнахме към скалата.

Сега, когато приближихме към основата й, изчислих грубо, че е на не повече от трийсетина метра от лодката на Гътри. Докато прекосявахме двора, дъждът напълни обувките ни.

— Боже, какъв порой! — измърмори Фрейзър и се наведе срещу вятъра.

Скалите предлагаха относителна защита и ние побързахме да стигнем до подножието им. Около тях се виждаше тясна пътека, прекъсната на няколко места от отчупени каменни късове, но колкото повече се приближаваше към морето, толкова по-широка ставаше. Навели глави срещу вятъра, тръгнахме бавно по нея, като внимавахме да не се подхлъзнем на мокрите от дъжда камъни.

След няколко метра Броуди спря.

— Ето, тук е било.

Той посочи към една стърчаща от дребния чакъл скала. Дъждът бе измил почти всичко, но все още можеше да се види едно тъмно петно. Приклекнах, за да мога да го разгледам по-добре. Беше парче кървава тъкан, разкъсана и залепнала за камъка. Чакълът наоколо беше изровен и се виждаше вдлъбнатина, която можеше да е резултат от падането на нещо тежко. Забелязах и странни следи по посока на работилницата, оставени вероятно от влаченето на тялото в съответната посока. Те изчезваха на мястото, където ситният чакъл отстъпваше на твърда земя.

Бях донесъл още пликове за фризер, подозирах, че ще ми потрябват, ако открием някакъв доказателствен материал. Извадих един от джоба и използвах острието на джобния си нож, за да събера проба от кървавата тъкан. Ако дъждът продължеше, щеше да отмие всичко, преди полицията да дойде, а и чайките щяха да помогнат.

Броуди вдигна глава към издигащия се на около трийсет метра над нас връх.

— Стъпалата продължават нагоре, но няма смисъл да ги катерим и тримата — каза той и се обърна към Фрейзър: — По-добре е да вземеш колата и да заобиколиш. Ще се срещнем горе.

— Добре — съгласи се сержантът.

Дадох му плика с пробата, за да го остави в колата, и тръгнах с Броуди по чакъла към издълбаните в скалата стъпала. Бяха стръмни и неравни, отстрани имаше стар ръждясал парапет, който не ми вдъхна особено доверие.

Броуди изтри мокрото си от дъжда лице и погледна към превързаното ми рамо.

— Ще се справиш ли?

Кимнах мълчаливо. Не можех да се откажа сега.

Поехме нагоре. Броуди тръгна пръв и ме остави да го следвам, както мога. Загледах се в накацалите по скалистия склон чайки, които търсеха защита от дъжда. Вятърът рошеше перушината им и те изглеждаха настръхнали. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-уязвими ставахме за бурните му атаки. Той фучеше и се спускаше върху нас, сякаш се мъчеше да ни прогони от скалата.

Стъпалата бяха мокри и хлъзгави и ние почти лазехме нагоре. Оставаха ни само няколко метра, когато Броуди се подхлъзна на едно изронено стъпало. Залитна към мен и ме запрати срещу парапета. Усетих как ръждясалото желязо поддава под тежестта ми и за миг увиснах във въздуха. Но Броуди ме сграбчи за якето и ме върна обратно.

— Съжалявам — каза задъхано. — Добре ли си?

Кимнах, но не посмях да се доверя на гласа си. Сърцето ми все още препускаше, когато тръгнах отново след него. Но в същото време забелязах нещо на няколко метра над нас.

— Броуди — извиках.

Той се обърна и аз посочих към друго тъмно петно, залепнало за една издатина в скалата. Беше прекалено далече, за да мога да взема проба, но вече знаех как се е получило. Тялото на Маги се бе ударило там, докато е летяло надолу.

Няколко минути по-късно вече бяхме на върха. Щом се появихме там, вятърът се втурна срещу нас с пълна сила. Мушна се под якетата ни, изду ги като хвърчила и малко остана да полетим надолу.

— По дяволите! — изруга Броуди и се обърна с гръб към вихъра.

Пристанището на Руна под нас приличаше на куха подкова, пълна с разпенена вода, обкръжена от остри скали. Гледката беше красива, но страховита. Разлюляното от вятъра сиво море и небето се смесваха на неясния хоризонт в една обща сива маса. Няколко самотни чайки се бореха храбро с ураганния вятър и надаваха жаловити крясъци, докато се опитваха безуспешно да настигнат вълната, преди да се оттегли в океана. Замислената снага на Биен Турида се издигаше в далечината, а стотина метра встрани от него Бодач Руна, символът на острова, стърчеше от торфените блата като присвит пръст. Всичко останало, което виждахме, бяха склонове, обрасли с полегналата под напора на вятъра трева. Нищо не подсказваше, че Маги или някой друг е бил тук тази нощ.

Дъждовните капки биеха като сачми по гърбовете ни, докато се връщахме към мястото, откъдето решихме, че е паднала. Вече започвах да си мисля, че си губим времето, когато Броуди посочи напред.

— Ето там.

Беше на няколко метра от нас. Торфът там беше утъпкан и когато се вгледах по-внимателно, видях нещо черно и лепкаво по мократа трева.

Въпреки силния дъжд следите бяха много.

— Тук е била убита — каза Броуди, изтри дъжда от лицето си и се наведе, за да разгледа по-добре съсиреците. — Като се има предвид количеството, може да се каже, че кръвта просто се е леела от нея.

Той спря и огледа внимателно периметъра.

— Ето, там има още. И там.

Петната бяха по-малки от онова на ръба на скалата, а дъждът бе отнесъл по-голяма част от тях, но все още можеше да се види ясно следата, която водеше от върха или по-вероятно към него.

— Бягала е — казах аз. — Вече е била ранена, преди да стигне догоре.

— Може да се е опитвала да слезе по стъпалата. Или е тичала слепешката. — Той ме погледна в очите. — И ти ли си мислиш същото?

— За онова, което каза Мери Тейт ли? — попитах и веднага кимнах. „Когато избягаха. След онзи шум.“ Може би хората, които бе видяла, не са бягали заедно. Може би единият е гонел другия.

Но откъде бяха дошли?

Не открихме кървави петна на друго място, а намерените бяха прекалено малко, за да добием ясна представа за посоката, откъдето Маги бе дошла. И дори и тези вече изчезваха, потъваха в калната земя под силата на поройния дъжд.

Броуди огледа още веднъж голия скалист връх и поклати ядосано глава.

— Къде е шибаната кола? Трябва да е някъде наоколо.

Но докато оглеждах заедно с него скалата, изведнъж ми хрумна нещо.

— Помниш ли какво отговори Мери, когато я попита къде е намерила палтото? Какви бяха точните й думи?

Броуди ме погледна озадачено.

— Каза, че някакъв мъж й го дал. Защо?

— Не, тя не каза един мъж, а мъжът.

— Е, и?

Посочих към камъка, сега на не повече от петдесетина метра от нас.

— Нали ми каза, че Бодач Руна означава „Старецът на Руна“. Може той да е „мъжът“, за когото говореше тя. Мери имаше фенерче. Може да се е качила дотук по стъпалата като нас.

Броуди се взря в големия камък пред нас.

— Хайде да погледнем какво има там — каза замислено той.

Роувърът изникна на триста метра от нас и пое в посоката, към която се отправихме и ние — към камъка. Имаше места, където пътят се скриваше от поглед, но едва ли някой можеше да пропусне Бодач Руна. Фрейзър без проблеми щеше да проследи посоката, по която вървяхме, и да ни пресрещне там.

Броуди вървеше с бърза крачка по неравния терен. Потръпвайки срещу вятъра и дъжда, аз усещах все по-ясно болката в рамото. Трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него. В един момент земята отпред изведнъж се издигна и образува могила между нас и камъка. Сега виждахме само горната му част. Но докато приближавахме, аз различих нещо тъмно на склона зад него. Постепенно пред нас се показа покривът на кола.

Старият миникупър на Маги.

Колата бе паркирана в една падина точно зад камъка. Около нея се бе струпало стадо овце, криещо се от пронизителния вятър, и правеше колата да изглежда отдавна изоставена. Двамата с Броуди се спуснахме по мократа трева и животните се разпръснаха. От обраслата пътека, която тръгваше от падината, се чу рев на автомобилен двигател и няколко секунди по-късно видяхме черния роувър. Фрейзър паркира встрани от пътеката и слезе.

— Това нейната кола ли е?

— Да — отвърна Броуди. — Това е колата на Маги.

Предните врати бяха отворени и вятърът ги блъскаше напред-назад. И двете седалки бяха мокри, но тъмните петна не бяха само от дъжда. Таблото и предното стъкло бяха покрити с капки и засъхнали вадички кръв, сякаш нахвърлени с четката на обезумял художник.

— Боже! — пое рязко въздух Фрейзър.

Приближихме още няколко крачки, но останахме на известно разстояние, за да не замърсим терена около колата. Броуди надникна през отворената врата от страната на шофьора и огледа напоеното с кръв купе.

— Изглежда, че е била атакувана от страната на шофьора и е успяла да се измъкне през отсрещната. С какво е нападната според теб? С нож или брадва?

Изглеждаше ми нереално да обсъждаме с какво оръжие е била убита Маги, при положение че миналата вечер бях седял до нея в същата кола. Но емоциите нямаше да ни помогнат да хванем убиеца й.

— По-скоро с нож. Тук няма достатъчно място за брадва, няма как да я размаха, без да остави следи от удари по вътрешността на колата.

Огледах равното място. През нощта мракът сигурно е бил непроницаем отвъд осветения от фаровете на колата периметър. В такава нощ Мери Тейт е могла незабелязано да наблюдава цялата сцена. И да чуе всичко.

Сигурно е имало много за слушане.

Фрейзър огледа терена зад колата.

— Тук има много следи от гуми. И не всички са от минито на Маги.

Броуди цъкна ядосано с език. Знаех, че се тревожи за следите. Докато дойдеше екипът на полицията, дъждът и овцете щяха да ги заличат. Не можехме да направим нищо, за да ги спасим.

— Маги е казала на баба си, че има среща с някого. Сигурно е било тук. Мери е била достатъчно близо, за да чуе и види всичко. — Той се загледа намръщено в колата. — Все още не мога да разбера как се е докопала до палтото. Не беше изцапано, нито се виждаха петна от кръв. Не мога да си обясня защо Маги не е била с него в такава бурна нощ.

— Може да го е свалила за удобство на Кинрос — предположи Фрейзър. — Заедно с някои други дрехи, ако схващате мисълта ми. Няма друга причина двамата да се срещат тук. Имало е любовна кавга и Кинрос си е изпуснал нервите.

— Не е имало никаква „любовна кавга“ — нахвърли му се Броуди. — Маги беше амбициозно момиче. Целеше се далеч по-високо от прегръдките на капитана. И докато не докажем, че срещата й е била именно с Кинрос, предлагам да се въздържаме от заключения.

Фрейзър почервеня като рак при резките думи на инспектора. Но казаното от него възбуди собственото ми въображение.

— Фрейзър е прав за палтото на Маги — измърморих замислено и им разказах, че парното на колата беше повредено и можеше да работи само на максимална степен. — И двата пъти Маги съблече палтото си и го остави на задната седалка. Това обяснява липсата на кръв по него.

Броуди се опита да надникне отзад.

— Не е изключено да е станало така — заключи той. — Тук почти няма следи от кръв. Ако вратите са били отворени, когато Маги е излязла от колата и се е опитала да избяга, Мери може просто да е дошла и да го е взела. Дори и да е видяла кръвта отпред, надали си е дала сметка какво означава това.

Все още спазвайки известна дистанция от автомобила, той започна бавно да описва кръг около него. Когато стигна до другата страна, спря и вдигна глава към нас.

— Ето, вижте.

С Фрейзър заобиколихме и отидохме при него, за да видим какво е открил. Чантата на Маги лежеше под седалката, съдържанието й се беше пръснало из калната трева. Вятърът бе откъснал парченца носни кърпички и хартия, а дъждът ги бе превърнал в каша.

Между гримовете и другите свидетелства за живота на Маги лежеше и бележникът й, разтворените му страници бяха мокри и кални.

— Подай ми един плик — каза Броуди.

— Сигурни ли сте, че е добре да пипаме тук? — обади се Фрейзър.

Броуди взе подадения му плик и го отвори.

— Маги беше репортер. Може да е местопрестъпление, но ако е отбелязала с кого е имала среща, трябва да вземем бележника, защото написаното няма да оцелее дълго в този дъжд.

Преценявайки стъпките си, той приближи до колата и клекна до отворената врата. Извади химикалка от джоба си и я пъхна в спиралата, която държеше листовете на бележника. Вдигна го внимателно и го пусна в плика. Дори и от мястото, където стоях, можех да видя, че хартията е размекната и написаното по тях беше размазано от дъжда, превърнато в нечетливо синьо петно.

Броуди стисна разочаровано устни.

— Водата е повредила всичко. Няма да ни свърши работа.

Той се надигна, но изведнъж спря.

— Под колата има нещо. — В гласа му отново се долови надежда. — Прилича ми на онзи диктофон.

Припомних си как го навираше в лицата ни при всеки удобен случай. Като повечето модерни журналисти тя се осланяше на него много повече, отколкото на бележника и химикалката. Ако беше правила някакви записи за престоя си на острова, те трябваше да са тук, а не на лист хартия.

Броуди едва сдържаше вълнението си, докато му подавах нов плик.

— Не се безпокой. Ще кажа на Уолъс, че решението е било мое — каза той на Фрейзър и го погледна заговорнически.

Този път сержантът не възрази. Такова важно свидетелство не би трябвало да се оставя на вятъра и дъжда, независимо че полицейският екип нямаше да го открие на мястото му. Броуди сложи ръката си в плика, пресегна се под колата и хвана диктофона. После се върна назад, като внимаваше да стъпва във вече оставените при приближаването му следи. Обърна плика и калният диктофон се оказа затворен в него.

Броуди го вдигна, за да можем да го огледаме добре. Гласовото записващо устройство беше цифрово, марка „Сони“, подобно на моето, което бе унищожено от пожара в клиниката.

— Питам се колко ли дълго издържат батериите на това чудо замисли се Броуди.

— Доста дълго — отвърнах аз. — И все още работят.

— Какво? — втренчи се в плика той. — Да не би да се шегуваш?

— Заработи, когато ти проговори. Явно се активира звуково.

Той огледа внимателно диктофона.

— Значи може да е работел, докато онзи е убивал Маги.

— Освен ако не се е включил случайно, когато е паднал на земята. Но по-вероятно е да е работел и преди.

Умълчахме се и тримата, обмисляхме възможността, докато вятърът свиреше зловещо наоколо. Загледан през плика в малката сребриста машинка, Броуди потърка замислено брадичката си. Още преди да отвори уста, знаех какво ще попита.

— Как работи това?