Огнената диря

26

Не отговорих. Шокът бе блокирал съзнанието ми и ме бе лишил от способността да говоря и да се движа. Страчън направи още една крачка напред и застана точно на входа.

В ръката си държеше нож, острието му улавяше идващата отвън светлина.

— Реши да се върнеш тук, а? Казах ти, че ще те развълнува.

Гласът му отекна по стените на броча. Той не направи опит да се приближи, но стоеше между мен и единствения изход към свободата. Опитах се да не гледам към ножа. Парата от дъха ни изпълваше бавно малката стая. Очите на Страчън изглеждаха трескави и хлътнали дълбоко в орбитите, наболата брада тъмнееше на фона на бледото му лице.

Той наведе главата си на една страна, заслушан във воя на вятъра отвън.

— Знаеш ли какво означава Биен Турида? Това е келтска дума за „Стенеща планина“. Винаги съм мислел, че няма по-подходящо име от това — каза той, сякаш бяхме дошли на разходка и поддържахме неангажиращ разговор.

Прокара ръка по каменната стена. Другата, която държеше ножа, остана прилепнала до тялото му.

— Това място не е толкова старо, колкото камъните. Вероятно е на не повече от хиляда години. На всеки остров из околността има поне по един броч. Така и не можах да разбера дали е построен заради камъните, или въпреки тях. Кой и защо би построил наблюдателница в гробище? Освен ако не са пазели мъртвите. Ти как мислиш?

Той изчака, но когато не получи отговор, се усмихна.

— Естествено, не си мисля, че си дошъл тук, воден от любов към археологията, нали?

Най-после си възвърнах гласа.

— Маги Касиди е мъртва.

Той продължи да изучава каменната стена.

— Знам.

— Ти ли я уби?

Той остана замислен за миг с ръка на стената. После я отпусна и въздъхна.

— Да.

— А Дънкан? И Джанис Доналдсън?

Той не показа изненада, когато чу името на проститутката. Кимна мълчаливо и аз изгубих и последната си надежда.

— Защо?

— Има ли значение? Тях вече ги няма. Не можеш да ги съживиш.

Изведнъж ми се стори много слаб, някак смален. Очаквах, че ще го намразя, но всъщност се почувствах объркан.

— Все трябва да си имал някаква причина! — почти извиках.

— Не би могъл да ме разбереш.

Опитах се да открия блясъка на безумието в очите му, но не видях нищо, освен умора. И тъга.

— Изнудваше ли те Джанис Доналдсън? Затова ли я уби? Заплашваше те да каже на Грейс ли?

— Не намесвай Грейс — каза той и аз долових заплашителна нотка в гласа му.

— Разкажи ми тогава.

— Добре, тя ме изнудваше. Чуках я, но когато тя разбра кой съм, се полакоми. И аз я убих.

Изрече го равнодушно, сякаш нищо от това не го засягаше.

— А Дънкан и Маги?

— Просто застанаха на пътя ми.

— И затова ги уби?

— Да, точно затова. Накълцах ги като прасета и изпитах истинско удоволствие. Защото съм шантаво извратено копеле. Нали това искаше да чуеш?

В гласа му имаше презрение. Към себе си, може би?

— А сега какво мислиш да правиш? — попитах, стараейки се да прикрия вълнението си.

Докато разговаряхме, тайно се опитах да измъкна рамото от превръзката под якето си, а всъщност знаех, че дори и да успея, това нямаше да увеличи шансовете ми, ако ме нападнеше. Но с една ръка нямах абсолютно никаква надежда.

Той продължаваше да стои до изхода, едната му половина тънеше в сянката.

— Това е въпросът, нали?

— Не усложнявай нещата още повече — казах уверено, но всъщност бях далече от всякаква увереност. — Помисли за Грейс.

Той направи крачка към мен.

— Казах ти да не я намесваш.

Останах на място, удържайки на инстинкта да отстъпя назад.

— Защо я нападна? Защо посегна на собствената си съпруга?

В очите му се появи искрена болка.

— Тя ме изненада. Бях в къщата, когато дойдохте първия път. Предположих защо идвате и знаех, че ще се върнете. Исках да ви попреча да използвате радиото на яхтата, за да си дам малко време да помисля. Но проклетото куче усети, че съм долу, и когато чух стъпките на Грейс по борда… се скрих и я ударих. Не исках да я нараня силно, но не можех да я оставя да разбере, че съм аз.

— И нагласи онази сцена? Накара я да изтърпи всичко това?

— Направих, каквото трябваше.

Но гласът му показваше, че се срамува. Усетил пробива, натиснах по-силно:

— Ти не искаш да избягаш от този остров, Страчън. Знаеш го, нали?

— Вероятно няма да мога. — На устните му се появи странна усмивка и аз усетих по гърба си ледени тръпки. — Но няма да се предам доброволно.

Той вдигна ножа. Острието му блесна като сребро на слабата светлина. Вгледа се в него, сякаш обмисляше нещо.

— Искаш ли да ти кажа защо се преместих тук? — попита той, но аз не успях да чуя отговора.

Внезапно някой се метна върху гърба му. Чу се изтракване, ножът изхвръкна от ръката на Страчън, а аз бях блъснат в стената. Болката в рамото ми избухна с неочаквана сила, а камъните потрепериха от удара. Погледът ми се замъгли, не можех да различа почти нищо, докато Страчън и другият се бореха на пода. Най-после другият обърна лице към здрачната светлина отвън и аз разпознах изсеченото сякаш от гранит лице на Броуди. Страчън беше по-млад и в отлична форма, но инспекторът беше по-як и опитен. Просна се с цялата си тежест върху Страчън и заби юмрука си в лицето му. Чу се хрущене, после още веднъж, когато го удари отново. Преди третия удар Страчън се отпусна. Мислех, че Броуди ще спре, но не познах. Той продължи да нанася удари с всичка сила.

— Броуди!

Той сякаш не ме чу. Видях, че Страчън престана да се съпротивлява, и когато инспекторът вдигна отново юмрук, хванах ръката му.

— Ще го убиеш!

Той ме избута, сляп и глух за думите ми. Видях на слабата светлина мрачната решителност в очите му и разбрах, че никакви доводи няма да го спрат. Успях да се оттласна от стената и използвах инерцията, за да го бутна върху неподвижния Страчън.

Болката избухна като пожар в рамото ми. Броуди се опита да се предпази, но аз, извън себе си от болка, скочих върху него, готов на всичко.

— Не!

За миг реших, че ще ме нападне, но постепенно яростта го напусна и дишайки тежко, той се облегна на стената омаломощен.

Коленичих до Страчън. Беше целият в кръв и в безсъзнание, но жив.

— Как е той? — попита Броуди, останал без дъх.

— Жив.

— Повече, отколкото заслужава, мръсникът му. — Лишени от предишната ярост, думите му прозвучаха вяло. — Къде е Фрейзър?

— Върна се при колата. Не успя да се изкачи.

Огледах се за ножа. Видях го да лежи до стената, извадих едно от останалите пликчета за фризер и го вдигнах. Беше сгъваем рибарски нож с десетсантиметрово острие. Достатъчно, за да ме прати на оня свят.

Но докато го гледах, нещо в съзнанието ми се размърда неспокойно. „Какво? Какво не е наред?“

Броуди вдигна ръка.

— Дай ми го. Ще го пазя, не се безпокой. — Видя, че се колебая, и добави: — Няма да го заколя, обещавам.

Докато му го подавах, досадното чувство, че нещо пропускам, продължаваше да ме гризе. Броуди пусна ножа в джоба си и в същия момент Страчън простена.

— Помогни ми да го изправим — казах аз.

— Мога и сам — изфъфли Страчън.

Носът му беше счупен и гласът му звучеше неясно. Приближих се към него въпреки протестите му. Броуди също се приближи, но преди това изви ръцете му назад, извади белезници от джоба си и ги щракна около китките му.

— Какво правиш?

— Взех ги за сувенир, когато се пенсионирах — отвърна той с крива усмивка. — Това се нарича граждански арест.

— Нямам намерение да бягам — каза Страчън, без да се съпротивлява.

— Знам, вече не можеш. Хайде, ставай — извика грубо Броуди и го вдигна на крака. — Какво става, Страчън? Да не искаш да пледираш невинен? Да ми разправяш, че не си убил никого?

— Не би имало никаква разлика — отвърна глухо той.

Броуди го погледна изненадано. Не бе очаквал от него да се предаде толкова лесно.

— Прав си — измърмори и го блъсна към изхода. — Мърдай.

Измъкнах се след тях и примижах на лъчите на залязващите, скрити зад сивите облаци, слънчеви лъчи. Леденият вятър ме остави без дъх, докато оглеждах раните на Страчън. Лицето му приличаше на пихтия. Въпреки че бе покрито с кръв и слуз, повечето рани бяха повърхностни, но едното му око беше подуто и почти затворено. От отока под него заключих, че не само носът му е счупен.

Потърсих в джоба си салфетка и започнах да трия кръвта.

— Остави го така — изръмжа Броуди.

Лицето на Страчън се сгърчи в пародия на усмивка.

— Винаги загрижен за ближния, нали, Броуди?

— Ще можеш ли да вървиш надолу? — попитах го аз.

— Имам ли друг избор?

Никой от нас нямаше. Страчън не беше единственият изчерпал силите си между нас. Катеренето по хълма и борбата бяха изтощили и стария инспектор. Лицето му бе посивяло. Но не вярвах, че аз изглеждам по-добре от тях. Рамото ми отново бе започнало да тупти и треперех като лист от вятъра, който ме пронизваше през повреденото ми от пожара яке като ледено острие. Всички имахме нужда да преодолеем колкото може по-бързо изложения на вятъра и градушката склон и да се приберем на топло.

Броуди побутна Страчън.

— Тръгвай.

— По-спокойно — предупредих го аз, когато видях, че Страчън залитна.

— Недей толкова да го съжаляваш. Готов беше да те убие.

Страчън погледна към мен над рамото на Броуди.

— Нямам нужда от съжаление, Дейвид. Но ти никога не си бил в опасност с мен.

— Затова ли размахваше онзи нож? — изсумтя инспекторът.

— Дойдох тук, за да свърша със себе си, не да убивам някого.

— Спести си тия измишльотини, Страчън — извика Броуди и го подкара надолу по склона.

Чувството, че нещо не е както трябва, че пропускам нещо, се засилваше с всяка минута. Исках да чуя какво ще ни каже Страчън, пък дори и да бяха измишльотини.

— Не разбирам — заговорих. — Ти уби трима души. Защо изведнъж реши да се самоубиеш? И защо сега?

На лицето му се изписа мъка и изглеждаше искрена.

— Защото умряха достатъчно хора. Исках да съм последният.

Броуди го блъсна за пореден път и той падна на колене в покритата с лед трева.

— Лъжеш, кучи сине! Кръвта по ръцете ти още не е засъхнала, а ти ни залъгваш с приказки! Боже, трябваше да те…

— Броуди! — вмъкнах се бързо между тях.

Той трепереше от гняв. Цялата му ярост беше насочена към коленичилия пред него мъж. Но успя с огромно усилие да си наложи спокойствие. Юмруците му се отпуснаха и той отстъпи назад.

— Добре. Но не мога да слушам този хленч, като знам колко хора уби. Съсипа живота и на Елън…

— Знам, но вече всичко свърши. Остави на полицията да се оправя.

Броуди пое дълбоко въздух и кимна. Но Страчън не откъсваше поглед от него.

— Какво каза за Елън?

— Недей да отричаш — стисна зъби той. — Знаем, че си баща на Ана. Горкото дете!

Страчън се изправи на крака. Гореше от напрежение.

— Откъде разбрахте? Кой ви каза?

Броуди го изгледа студено.

— Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Маги Касиди те е разкрила. И, изглежда, всички на острова знаят.

Страчън се отдръпна, сякаш го бяха ударили.

— А Грейс? Тя знае ли?

— Това е най-малката ти тревога сега. След всичко…

— Знае ли?

Тонът, с който попита, ни стресна и двамата. Побързах да отговоря, усещайки да ме залива тревожна вълна.

— Стана случайно. Тя ни чу, докато говорехме.

Страчън потръпна и се обърна към склона.

— Трябва веднага да отидем в селото.

Броуди го дръпна към себе си.

— Няма да ходиш никъде…

Страчън се отскубна от ръката му.

— Остави ме да отида, идиот такъв! Боже, нямаш представа какво си направил!

Но не гневът му ме убеди в искреността му, а това, което видях в очите му.

Страх.

В същия момент разбрах какво ме тревожеше. И защо гледката на ножа в ръката му бе събудила това чувство. Страчън бе казал: „Накълцах ги като прасета“. Повдигна ми се от думите му, особено след като видях разрезите по овъгленото тяло на Маги и кръвта по колата й. Тя беше убита с нож, беше накълцана в буквалния смисъл на думата, но никоя от другите жертви не бе пострадала от нож. Това означаваше, че Страчън или не мислеше какво говори, или…

„Боже мой! Какво направихме…“

— Махни му белезниците — казах възможно най-твърдо.

Броуди ме погледна, сякаш съм полудял.

— Какви ги дрънкаш? Няма да…

— Нямаме време за това — намеси се Страчън. — Трябва веднага да тръгваме.

— Той е прав. Трябва да побързаме.

— Защо, за бога? Какво става? — извика Броуди, но вече посягаше с ключа към белезниците.

— Не ги е убил той — казах припряно, готов да се затичам надолу. Огромната грешка зазвъня в главата ми като камбана и всичко се разкри с ужасяваща яснота. — Била е Грейс. Той само я е прикривал.

— Грейс ли? — погледна ме невярващо той. — Съпругата?

Обърна се към Страчън.

— Грейс не ми е жена. Тя е моя сестра.