Огнената диря

25

Последният запис свърши, диктофонът изсъска и замря. Никой от нас не проговори. Споменът за току-що чутото продължаваше да звучи в главите ни и ние все още не можехме да асимилираме жестоките факти. Броуди спря машинката и се загледа пред себе си, неподвижен като статуя.

Исках да кажа нещо, но нямах представа откъде да започна.

Черният роувър се тресеше от вятъра, дъждът биеше по покрива като по барабан. Бяхме се прибрали на топло в колата, за да изслушаме записите на Маги. Всеки от тях беше складиран в паметта му като различен файл и подреден в съответната папка. Папките бяха четири. Едната беше озаглавена „Работа“, двете бяха празни, а на четвъртата имаше надпис „Дневник“.

Записите имаха дати и часове и дузина от тях бяха направени след идването на Маги на острова.

Броуди бе решил да изслушаме първо последния. Според датата и часа той беше направен малко преди полунощ. Около времето, в което според Роуз Касиди Маги бе излязла от дома.

— Ето го — каза той и натисна съответното копче през найлоновия плик.

Тихият глас на Маги се понесе някак зловещо от говорителя:

„… Вече съм тук. Още няма знак от него, но аз подраних няколко минути. Надявам се, че ще се появи след всичко…“

— Кой да се появи? Хайде, кажи ни името на гадината! — измърмори Фрейзър.

Но Маги бе намислила друго.

„Господи, какво правя тук? Нямах търпение да се срещна с него, но сега цялата работа започва да ми се струва безсмислена. Да му се не види, защо Кевин трябваше да ми казва името на онази жена? Аз съм репортер в местен вестник, не разследващ журналист! И откъде всъщност го е научил? И това глупаво желание да сюрпризирам доктор Хънтър! «Името на жертвата не е ли Джанис?», много хитро, Маг, няма що! Сега човекът си мисли, че прикривам информация. Но не мога просто да накисна Кевин в това. Какво да правя?“

Последва странен звук и ми трябваше известно време, за да разбера какво става — Маги барабанеше с пръсти по волана. После въздъхна.

„Едно по едно, Маг. Първо, трябва да подредя мислите си. Този път не бива в никакъв случай да оплесквам нещата. Хвърлих толкова усилия. Боже, тази кола е като пещ…“

Чу се шумолене, явно събличаше палтото си.

„Признавам, че се чувствам леко притеснена. Господи, ако ми бяха разказали за някой друг, че прави такива неща… Чакай малко, какво беше това?“

Настъпи дълга пауза. Единственият звук идваше от забързаното и насечено дишане на Маги.

„Ето че ме пипна параноята. Няма нищо. Стори ми се, че видях някаква светлина, като от фенер. Сигурно е била падаща звезда. Толкова е тъмно, че не мога да разбера къде е небето и откъде започва земята. Но…“

Чу се изщракване.

„Браво, много хитро. Ела тук, в центъра на тая пустош, и си заключи вратите. Не, не че ме е страх. Човекът иска просто да поговорим насаме, това е всичко. И като се има предвид колко са дълги езиците на нашите хора, разбирам напълно желанието му. Въпреки това не съм сигурна, че идеята беше добра. Струва ли си всичко това? Давам му още пет минути и ако не се появи… Мамка му!“

Чухме как дишането й стана по-накъсано и забързано.

„Ето, отново онази светлина. Това не е падаща звезда. Някой има там. Точно така, ето пак. Ще отида…“

Чу се задавен вой, явно бе завъртяла стартера, но двигателят не запали. Гласът й се чу отдалече, сигурно бе оставила в бързината диктофона някъде встрани, за да запали минито.

„Хайде, хайде, хайде! Ох, недей така. Мамка му, не мога да повярвам! Какво клише. Хайде, скапана таратайко, хайде!“

Успокой се, ще я задавиш! Открих, че я насърчавам тайничко, макар да знаех крайния резултат.

Изведнъж тя се засмя облекчено.

„Слава богу! Видях фарове. Той е тук. Закъсня, но ще му го простя.“

Отново се чу смях, този път по-силен, после звук от избърсване на очите и носа.

„Боже, какво ще си каже той? Репортер, а циври като дете. Хайде, Маги, вземи се в ръце. От теб се очаква да си свършиш работата като професионалист. По дяволите, не мога да видя нищо от тези фарове! Защо не вземе да ги изключи? Избра такова място за срещата ни, не е ли редно да скрие тези светлини…“

Отново се чу шум, Маги оставяше диктофона някъде на скрито. После изщракване, предположихме, че отключва, защото последва звук от отваряне на врата. Заговори отново и този път звучеше бодро, дори малко надменно.

„Здрасти. За колко часа се бяхме разбрали? Нали каза в полунощ? Виж, защо не вземеш да изключиш тези фарове? Не виждам… Ох, извинявай, не исках… Хей, какво… Боже! Божичко!“

Когато писъците и молбите й заглъхнаха, наведох глава. Диктофонът бе записал всичко. Имаше леко пращене и заглъхване, явно беше удрян по време на борбата, но въпреки това целият саундтрак от убийството й беше документиран.

Виковете и звуците от действията бяха достигнали връхната си точка, после бе настъпила внезапна тишина, нарушавана единствено от слаб звук като от течаща вода. След малко осъзнах, че слушаме запис на вятъра и дъжда. Диктофонът бе изпаднал от колата, докато Маги се е измъквала от нея, и понеже нямаше по-силен звук, за да го активира, не след дълго бе изключил. Настъпи кратка тишина, после чухме гласа на Броуди:

„Питам се колко ли дълго издържат батериите на това чудо?“

А след това и собствения ми отговор:

„Доста дълго. И все още работят.“

Броуди спря записа на това място.

И тримата бяхме навели погледи, сякаш не искахме да се погледнем. Записът от убийството на Маги Касиди ни бе накарал да се срамуваме от нещо.

— Защо не е произнесла името на мръсника? — обади се Фрейзър. Гласът му показваше, че дори и той е разтърсен от чутото.

— Не е имало причина да го прави — отвърнах аз. — Записът е бил за нея самата. Който и да е бил убиецът, тя не е мислела, че я грози опасност. Беше нервна, докато го чакаше, но когато пристигна, гласът й показваше, че вече всичко е наред.

— Не го е преценила правилно — замисли се Фрейзър. — И цялата работа с онези фарове. Ясно е, че нарочно я е заслепил, за да не види, че държи нож в ръката си.

Броуди слушаше мълчаливо коментарите ни, но сега и той зададе въпроса си:

— Какво мислите за онази светлина, която е видяла, когато е пристигнала?

— Според мен е била Мери Тейт — отговорих аз.

Той кимна и прокара ръка по измъченото си от умората и вълнението лице.

— Мотаела се е наоколо с онова детско фенерче. Ако не беше завършило така, щеше да бъде дори смешно. Маги се разтреперва от страх от едно безобидно момиче, а отваря вратата на колата за убиеца.

— Да, но кой, по дяволите, е той? — каза ядосано Фрейзър.

Броуди отново насочи вниманието си към диктофона.

— Трябва да проверим дали из записите има нещо друго, което би могло да повдигне завесата пред нас. — Той се усмихна тъжно. — Може да научим нещо повече и за предишните случаи. Някой може да се е изпуснал пред нея.

Вятърът продължаваше да набива дъжда в стъклата и се опитваше да проникне в купето заедно с водата. Броуди превъртя файловете отначало и след малко гласът на Маги отново достигна до ушите ни:

„Оказва се, че пътуването ще бъде много по-интересно, отколкото предполагах. Щеше ми се баба да имаше компютър и интернет, но информационната ера явно е подминала нейната къща, господ здраве да й дава. Трябва да се свържа с нюз рум и да проверя има ли нещо извънредно или както там се казва, за Руна. И да потърся информация за този Дейвид Хънтър, докато е още тук. Обзалагам се, че ще изскочи нещо интересно.“

Дочу се кискане.

„Нещо за миналото му, но най-вече какво прави тук специалист от Лондон. И то с този ужасен сержант Нийл Фрейзър. Боже, от всички ченгета в областта да попадна точно на него! Но той ще раздвижи оборота на Елън…“

Хвърлих поглед към Фрейзър. Лицето му беше сиво като пред буря.

„… Остави ми синина, когато ме хвана за ръката и ме изхвърли от къщата. Ако бях подала оплакване срещу него, така щях да го подредя, че… Но бях прекалено шашната, за да се занимавам с това. Боже, онова тяло! В какво състояние беше! Бих искала да го огледам по-добре. Не е лошо довечера отново да се поразходя натам. Фрейзър по това време ще бъде в бара…“

Вратът на Фрейзър стана яркочервен. Броуди запази непроницаемата си маска, докато пускаше следващия файл.

Маги говореше ядосано и задъхано:

„Беше пълна загуба на време. И този път не успях да видя трупа. Следващия път ще се опитам да действам като командос.

Направо ми изкара акъла, признавам си. Не съм била толкова изплашена от първи клас насам. Боже, как само ми се нахвърли този полицай! Как му беше името? Мисля, че беше Дънкан. Симпатяга. Досадник, като всички ченгета, но този излезе разбран. И много сладък, като си помисля… Дали е женен?“

Следващите два файла бяха главно размисли за семейството и работата й. Броуди ги превъртя набързо и спря, когато чу познато име.

„Отскочих по-рано до Страчън с надеждата да взема интервю. Какъв лош късмет! Дейвид Хънтър беше там с превързано рамо. Така му се пада! Да се научи да не ходи из Руна през нощта без фенер.“

Тя изсумтя презрително.

„Брус Камерън също беше в дома им. Както винаги се мотаеше около жената на Страчън. Зловеща фигура. Не мога да разбера защо Страчън го търпи. Грейс е много мила, въпреки че би трябвало да я мразя, защото е истинска красавица. Но съпругът й някак си не мога да го преценя. В един миг е най-чаровният мъж на света, в другия — студен като лед. Но не бих отказала…“

Записът завършваше с безочливия смях на Маги.

Следващият също беше личен. Маги се тревожеше за кариерата си. Броуди го превъртя и пусна отново записа. Стори ми се, че случката ми е позната, после се сетих.

„Каква изненада този следобед! Минах напряко за къщата на баба по пътечката зад хотела, и кой мислиш, че изскочи на бегом от задната врата? Майкъл Страчън. Когато го поздравих, ме погледна гузно като ученик. Не знам кой остана по-изненадан, аз или той. Никога не ми е минавало през ума, че между него и Елън може да има нещо. Елън е симпатична, но той е женен за истинска богиня, за бога! Повече от ясно е, че между тях има нещо. Трябва да питам баба, може да е чувала нещо по техен адрес.“

Ето кой беше тайнственият посетител на Елън, когато я намерих разплакана в кухнята. Датата и часът на записа го потвърждаваха. След всичко чуто досега новината не успя да ме изненада, но определено не ми хареса. Погледнах крадешком към Броуди. Между веждите му се бе появила дълбока бръчка, но той не направи коментар и превъртя на следващия запис.

„Човек се учи, докато е жив. Професионалният репортер тъкмо решава, че е разкрил някаква пикантна история, а се оказва, че за никого не е тайна. Естествено, баба ме закле да си затварям устата. Всички си мълчат, въпреки че целият остров знае за какво става въпрос. Питам се дали щеше да си остане тайна, ако ставаше дума за друг човек. Хората тук знаят всичко един за друг, знаят дори кой на кого топли леглото.“

Тя се изсмя цинично.

„Нещата всъщност са съвсем очевидни, ако се вгледаш по-внимателно. Момичето има светлата кожа на Елън и червената й коса, но ако се абстрахираш от това, ще видиш, че бащата е Страчън…“

„По дяволите“, изругах наум. Фрейзър подсвирна смаяно:

— Значи Страчън си развява коня извън дома? Някои хора не си знаят късмета.

Броуди вдигна вежди, сякаш не вярваше на чутото. Но за мен този факт пасваше идеално. Какво беше казала Елън за бащата на Ана, докато почистваше раните ми? „Знам, че се интересуваш, затова ще ти кажа, че за нас никога не е имало бъдеще“?

Сега вече знаех защо.

Бръчките по лицето на стария инспектор се изостриха. Елън не беше негова дъщеря, но можеше да бъде. Той удари с палец по диктофона, стисна зъби и пусна другия запис.

От гласа на Маги веднага стана ясно, че нещо не е наред.

„Боже, какъв отвратителен ден! Стори ми се добра идея да се опитам да взема интервю от Страчън и съпругата му след нападението над нея. Знам, че е гадно да се ровя точно в такъв момент, но те са най-известната двойка по Западните острови и нападението й би било истинска сензация. Реших, че е много хитро да разлея супата по пода, за да принудя Страчън да ме пусне вътре. Но след това се появи онзи ужасен доктор Хънтър с неговата лисича усмивка… Прииска ми се да потъна в земята.

И сякаш това не стигаше, ами ми каза и за убийството на онзи млад полицай, Дънкан. Как беше второто му име? Колко ужасно! Не мога да се сетя. Какъв журналист съм аз? Той беше много любезен, помогна ми с багажа на ферибота… дори и онази нощ, когато ме хвана в къщата. Просто ми се струва невъзможно някой на острова, не дай си боже, човек, когото познавам, да го е убил. Искам да кажа… какво става тук, за бога? Дори не ми се говори за това…“

Записът свършваше изведнъж. Дъхът ни бе замъглил прозорците и изглеждаше, че сме затворени в море от мъгла. Сякаш светът навън бе престанал да съществува. Броуди избра следващия файл.

— Остават още два.

Този път реших, че записващото устройство не е наред. В началото се чу някакво буботене, говореха хора, но беше неясно, някакъв брътвеж. Чак когато разпознах гърмящият глас на Гътри да поръчва бира, схванах, че записът е направен преди събранието. Известно време се чуваха откъси от разговори, които ту заглъхваха, ту се усилваха, докато присъстващите притихнаха и се чу гласът на Броуди. Беше слаб и идваше някъде отдалече, сякаш диктофонът се мъчеше да долови думите му от другия край на стаята.

Отново чухме Кинрос да отрича яростно възможността убиецът да е някой от острова, после въпросът на Маги за името на убитата жена и неуспешният опит на Камерън да отстои мнението си. Събранието свърши и отново се чуха неразбираем шум и неясни разговори.

Записът спря и аз усетих, че напрежението в колата беше нетърпимо.

— Последният — обяви Броуди.

Този път гласът на Маги звучеше много по-весело.

„Най-после добри новини. За малко не пропуснах и тях. Нямах представа, че бележката лежеше на дъното в джоба на палтото ми. Щеше да е голям фал, ако не я бях намерила навреме. Въпреки че нямам представа защо иска да се срещнем в полунощ, и то на Бодач Руна. Мъжете си падат по драматичните ситуации, може би затова. Всъщност не и той, ако се замисля по-сериозно, но предполагам, че просто иска да изчака жена му да заспи. Каквато и да е причината, този път няма да изпусна възможността. Толкова се борих за това интервю! Щом Майкъл Страчън е решил да го пази в тайна, няма да споря.“

Последва неочакван весел смях.

„Радвам се, че купата на баба не отиде напразно. Сега й останаха само две. Божичко, дано не ме прати за зелен хайвер. Ще се изям от яд, ако не се появи…“

Записът свърши. Настъпи пълна тишина, останаха само барабанният звън на дъжда по покрива и жалният вой на вятъра. Броуди превъртя безмълвно последния запис и го пусна отново.

„… щом Майкъл Страчън е решил да го пази в тайна, няма да споря…“

Фрейзър пръв си възвърна способността да говори.

— Боже мой! Тя е имала среща със Страчън!

— Чу я и сам — отвърна тихо Броуди. Стоеше съвсем притихнал, сякаш нямаше сили да помръдне.

— Но… но в това няма никакъв смисъл. Защо Страчън ще я убива? И другите също? Ами жена му? Няма как да я е нападнал той, нали?

— Хората правят какво ли не, когато са отчаяни — поклати замислено глава Броуди. — Аз също не си представях нещата така, но като се замисля, ми се струва по-вероятно да е Страчън, отколкото Кинрос. Стигнахме до заключение, че Джанис Доналдсън е убита, защото се е опитвала да изнудва клиент. А кой би бил по-добра мишена? Овдовял капитан на ферибот или богат семеен мъж, стълб на обществото в Руна?

— Да, но… защо Страчън ще ходи при долна проститутка като Джанис Доналдсън, когато си има такава съпруга?

Броуди сви рамене.

— За някои мъже близостта до подобна измет носи определена тръпка. Колкото до останалото… колкото повече има да губи човек, толкова повече се стреми да го запази.

Не ми се искаше да го приема, но не можех да отрека, че в думите му имаше логика. Страчън бе убил първо Джанис Доналдсън, после в опит да прикрие следите си и Дънкан. И въпреки че упорството на Маги да вземе интервю от него беше съвсем невинно, убиец, който не иска да поема никакви рискове, вероятно го е видял в съвсем друга светлина.

— Пъхнал й е бележката вчера — казах бавно аз, — докато бях у тях. Остави ни с Маги и Грейс в кухнята и отиде да почисти палтото й. Тогава я е сложил.

Дори и сянката, която Грейс реши, че е видяла, сигурно е била негово дело. Нагласил е нещата така, че да отклони вниманието й и да мушне набързо написаната бележка в джоба на Маги. Тя сигурно лежеше някъде в калта около миникупъра заедно с другите, разпилели се от отворената й чанта вещи. Постепенно шокът отстъпи място на гнева: престъпленията на този човек ме накараха да побеснея. Той бе предал всички, които му вярваха.

Включително и мен.

Колата ни се залюля при поредния порив на вятъра. Докато слушахме записите на Маги, бурята, изглежда, се бе усилила.

— И какво ще правим сега? — попита Фрейзър.

Броуди отвори жабката на колата бавно и предпазливо, сякаш току-що бе преживял жестока катастрофа и нямаше вяра на ръцете си, и сложи диктофона вътре. После затвори със сила и вратичката изщрака предизвикателно.

— Опитай радиовръзката.

Фрейзър провери първо своята, после и тази в колата.

— Все още нищо.

Бившият инспектор кимна, сякаш бе очаквал точно това.

— Не можем повече да стоим и да чакаме екипът да дойде. Трябва да го задържим, иначе ще избяга от острова в първата възможна минута. И не става дума само за собствената му яхта. Има още дузина лодки, с които може да отплава. Няма как да държим всичките под око.

— Не сме сигурни, че иска да избяга — дръпна се Фрейзър, но по гласа му личеше, че и сам не си вярва.

— Не забравяй, че е убил трима души, единият от които е полицай — каза Броуди с нетърпящ възражение тон. — Маги не беше заплаха за него, но той я е видял като такава. Изпуска си нервите, действа отчаяно. Оставим ли му вратичка, непременно ще избяга. Или ще убие още някого. Мислиш ли, че Уолъс ще те потупа по рамото, ако се случи подобно нещо?

Фрейзър кимна с видимо нежелание.

— Добре де, прав сте.

Той запали колата, а Броуди се обърна към мен. Нещо в записа го бе засегнало дълбоко, той не беше същият, но нямаше как да разбера дали промяната идваше от откритието, че Страчън е убиецът, или че е баща на Ана.

— Ти какво ще правиш, Дейвид? Не мога да искам от теб да дойдеш с нас, но ще съм ти признателен, ако го направиш. — Устните му потръпнаха в нещо като усмивка. — Имаме нужда от всеки, готов да ни предложи помощта си.

Не бях сигурен, че мога да съм им от помощ с това рамо, но кимнах. По-късно щях да му мисля. Сега исках да бъда там.

Страчън бе причинил зло на прекалено много хора.

Саабът на Страчън и поршето на Грейс бяха паркирани зад къщата. Фрейзър спря зад тях. „Блокира пътя им“, сетих се аз. Щом излязохме, вятърът се втурна да ни посрещне, нетърпелив да стовари юмрука си върху нас. Температурата беше спаднала и дъждът, близо до точката на замръзване, ни заливаше от всички страни. Броуди се спря до сааба, наведе се и огледа гумите. После се отдръпна и ми ги посочи, за да е сигурен, че и аз ги виждам.

Те бяха покрити с кал.

Той се изправи и остави Фрейзър да ни води. Къщата издигаше високо над нас гранитните си стени, гледаше ни сърдито и заканително, докато приближавахме. Сержантът хвана желязната халка и удари със сила няколко пъти по вратата, сякаш искаше да я разбие.

Кучето се разлая и след малко вратата се отвори. Грейс погледна зад веригата, но щом видя кой е, се усмихна облекчено.

— Секунда само.

Затвори отново вратата и махна веригата. После отвори и се отдръпна назад, за да влезем.

— Извинявайте, но след вчерашната случка…

Синината на бузата й само подчертаваше необикновената й красота. Но аз забелязах, че под очите й имаше сенки, които не бях виждал преди нападението. Само като си помислех, че я бе нападнал собственият й съпруг, за да отклони вниманието от себе си!

Гневът към Страчън ми даде сили и ме изпълни с решителност.

— Съпругът ви тук ли е? — попита Фрейзър.

— Съжалявам, но го няма. Отиде на една от неговите екскурзии.

— Но колата му е тук.

Тя, изглежда, се смути от резкия му тон.

— Невинаги я взема със себе си. Защо? Да не би да е станало нещо?

— Знаете ли къде отиде той?

— Не, съжалявам, но не мога да ви помогна. Защо не ми кажете какво става? За какво ви трябва Майкъл?

Фрейзър отмина въпроса й с мълчание. Кучето продължаваше да лае бясно и да дращи с нокти по вратата на кухнята.

— Имате ли нещо против да огледам къщата?

— Вече ви казах, че не е тук.

— Предпочитам лично да се уверя в това.

В очите й блесна гняв от грубия му тон и за миг си помислих, че ще му откаже. Но тя тръсна ядосано глава и отговори:

— Не обичам да ме наричат лъжкиня, но щом се налага, проверете.

— Аз ще огледам тук — каза Броуди на сержанта. — Ти виж външните сгради.

Грейс ги изпрати с поглед, все още ядосана, но и смутена.

— Дейвид, защо им е потрябвал Майкъл? Какво става?

Колебанието ми й бе отговорило. За пръв път видях тревога в очите й.

— Свързано е със случилото се през последните дни, нали? С убийствата?

— Съжалявам, но нямам право да ти отговоря на въпроса — отвърнах аз, разстроен, че светът й се срутва пред очите ми, а аз не можех да й помогна.

Кучето бе изпаднало в истерия от гласовете ни.

— Ох, за бога, Оскар! Млъкни! — извика нервно Грейс, отвори вратата на кухнята и бутна кучето навътре. — Хайде! Вън!

Ретрийвърът размаха опашка, явно не усещаше напрежението у господарката си, и подскочи весело, когато тя го задърпа към задната врата на кухнята.

Броуди слезе по стълбите и бързо поклати глава.

— Не е тук. Къде е Грейс?

— Усмирява кучето. Изплашихме я. Мисля, че започна да се досеща защо сме дошли.

Той въздъхна.

— Страчън трябва да отговори на много въпроси. Тя не само ще разбере, че съпругът й е убиец, но и че има дете от друга жена. — Лицето му се сви болезнено. — Господи, какво, по дяволите, е накарало Елън да…

— Броуди! — побързах да го спра, но вече беше късно.

Грейс стоеше като закована на прага на кухненската врата.

— Госпожо Страчън… — започна Броуди.

— Не ви вярвам… — прошепна тя. Кръвта се бе оттеглила от лицето й.

— Съжалявам. Не биваше да го научавате така.

— Не… Лъжете. Майкъл не би могъл. Той не би могъл!

— Много съжаляв…

— Махайте се! Махайте се! — каза тя. Беше по-скоро ридание, отколкото вик.

Не исках да я оставям в това състояние, но не можех да направя нищо, за да я успокоя. Тя прегърна раменете си с ръце и съвършените черти на лицето й застинаха като маска. Броуди затвори вратата след нас и тя се скри от погледа ми.

— Не исках да се случи това.

— Но се случи — отвърнах с гняв, какъвто не бях очаквал от себе си. — Хайде да намерим Фрейзър.

Спуснах качулката на якето до очите си и двамата тръгнахме към пристройките. Сега беше много по-студено отпреди. Вятърът сякаш се опитваше да ни избута от пътя ни, хвърляйки в очите ни дъжд и леден въздух. Фрейзър излезе от плевнята тъкмо когато свихме по пътеката към задната част на двора.

— Откри ли нещо? — попита го Броуди.

— По-добре да видите сами.

Той ни поведе обратно към плевнята. За последен път бях тук със Страчън, докато търсехме Грейс. „Но само аз си мислех, че е изчезнала и че наистина я търсим“, напомних си. А той през цялото време е знаел къде се намира.

Фрейзър отиде до една бензинова косачка в далечния край на помещението. Зад нея се намираше голяма туба за бензин. Нямаше капачка, само разкъсана пластмасова ивица, знак, че някога наистина е имало такава.

— Бас държа, че капачката, която намерихме до караваната след пожара, е от тук — каза сержантът. — Помните ли, когато срещнахме жена му на пътя и в колата й нямаше бензин? Обзалагам се, че той го е изсипал върху караваната, за да я подпали. Кучият му син, само да го пипна…

Челюстта на Броуди изтрака, докато слушаше Фрейзър.

— Хайде да проверим лодката.

Яхтата беше отключена. Намерихме я в състоянието, в което я бяхме оставили вчера, разкъсаните жици и парченцата пластмаса все още лежаха по пода. Но Страчън не беше на борда й.

— Къде е тоя мръсник? — скръцна със зъби Фрейзър. — Все трябва да е някъде.

Още докато го казваше, вече бях съобразил, че има само едно място, където би отишъл. Погледнах към Броуди и видях, че и той се досеща.

Страчън беше в планината. При надгробните камъни.

Бурята вече отминаваше. Спуснала се от Арктика, тя бе пресякла Северния Атлантик и събрала сила и скорост, бе вилняла на воля. Но докато стигнеше до Англия, щеше да се изтощи от собствената си ярост.

В Руна обаче тя беше в своя апогей, беснееше като хала, сякаш решена да потопи острова в морето. Докато изкачвахме голите склонове на Биен Турида, вятърът сякаш удвои силата си. Температурата падна главоломно, а леденият дъжд премина в град; тежките бели топчета подскачаха под краката ни и биеха по качулките като камъни.

Оставихме колата на пътя, колкото може по-близо до подножието на планината, и тръгнахме нагоре. Все още беше светло, но видимостта беше слаба и следобедът беше вече към края си. Оставаше час, най-много два, до началото на нощта. А паднеше ли мрак, да остане тук човек беше не само опасно, но можеше да бъде и фатално.

Въпреки че се движех енергично, ръцете, краката и лицето ми се вкочаниха. Рамото напомняше за себе си с тъпа, но постоянна болка от студа. На всичкото отгоре никой от нас не знаеше къде точно се намират онези камъни. Имахме само смътна представа за посоката. Онзи ден, когато попаднах на тях, стана случайно, не знаех накъде вървя, а беше и тъмно, просто следвах светлината от огъня на Страчън, умиращ от болка и изтощение. През деня планината ми се видя истински лабиринт от скали между дълбоки дерета и оврази. Каменистите й склонове бяха покрити с формации, които можеха да бъдат както естествени, така и плод на човешки усилия.

— Досега не съм се качвал тук — каза задъхано Броуди. — Но не мисля, че камъните са далече. Не би трябвало да ни отнеме много време. Ако тръгнем право нагоре, няма как да не ги видим.

Но аз не бях сигурен. Теренът беше коварен, с падащи каменни късове и сипеи и никъде не се виждаше пътека. Наложи се да си пробиваме сами път и често се озовавахме пред големи скали, които трябваше да катерим или да заобикаляме. При това положение, щом Страчън бе успял да ме свали сам посред нощ, беше по-силен, отколкото изглеждаше.

И по-опасен.

Ние вървяхме срещу вятъра, превити почти надве от усилието. Бяхме тръгнали един до друг, но постепенно се пръснахме. Броуди напредваше, но на мен ми беше трудно да пазя равновесие с една ръка, затова изостанах. Но не колкото Фрейзър. Доста по-тежък и отдавна излязъл от форма, сержантът дишаше тежко и отпадаше с всяка крачка.

Вече обмислях да обявя почивка, когато чух, че нещо след мен се срутва. Обърнах се и видях, че Фрейзър е паднал. Камъните бяха оформили около него миниатюрна лавина, а той се опитваше да се изправи на колене. Най-после успя, поемайки жадно въздух с отворена уста, прекалено изтощен, за да се вдигне на крака.

Броуди не видя нищо и продължаваше нагоре.

— Броуди! Чакай! — извиках аз, но вятърът върна думите обратно към мен.

Върнах се при Фрейзър. Хванах го за ръката и се опитах да му помогна да се изправи на крака, но той беше прекалено тежък.

— Дай ми минутка — каза задъхано и се отпусна.

Но аз виждах, че една минута, дори и две нямаше да оправят положението. Той не можеше да продължи нагоре. Потърсих с поглед Броуди и го видях почти изгубен в градушката. Внезапен порив напълни очите ми с лед и ме накара да извърна лице.

— Можеш ли да слезеш до колата? — попитах, като приближих устни съвсем близо до ухото му, за да ме чуе.

Фрейзър кимна. Гърдите му се повдигаха тежко.

— Сигурен ли си?

Той махна нервно с ръка. Оставих го да се оправя и тръгнах нагоре след Броуди. Но вече не го виждах. Опитах се да забързам, но въздухът започна да не ми достига, задишах насечено, на малки порции. Наведох глава срещу вятъра и забих поглед в краката си, отчасти за да се предпазя от вятъра, но най-вече, защото бях прекалено уморен, за да я държа изправена. В един момент вдигнах глава, но изгубих всяка надежда да зърна бившия детектив. Градушката скри склона пред мен, виждах само вихър от бели ледени късове, сякаш гледах в екрана на изключен телевизионен канал.

В същия момент камъкът под крака ми се откърти и аз паднах на колене. Поех дълбоко въздух. Не бях сигурен, че ще мога да продължа нагоре.

— Броуди — извиках отново, но ми отговори единствено воят на вятъра.

Успях да се вдигна на крака. Беше прекалено опасно да остана на едно място. Трябваше да реша дали да последвам Фрейзър надолу, или да продължа, и докато се оглеждах, изведнъж забелязах, че купчините камъни около мен бяха странно симетрични. Толкова се бях залисал в старанието си да настигна Броуди, че изобщо не обръщах внимание на пейзажа около мен.

Сега разбрах, че стоя в центъра на надгробните камъни.

Но от Броуди нямаше и следа. „Няма начин да ги е пропуснал“, си казах. Не беше възможно да е минал покрай тях, без да ги забележи, въпреки че аз самият за малко щях да направя точно това. Докато се оглеждах с надеждата да го зърна, един стълб от вятър оформи дупка във вихрушката от град и дъжд и повдигна за малко завесата пред мен. Всичко беше за не повече от секунда, но достатъчно, за да видя каменната постройка малко по-нагоре по склона.

Тръгнах натам. Обувките ми се хлъзгаха по покрития с ледени топчета каменен склон и потъваха в мокрия торф, докато се мъчех да се приближа и да видя има ли някой вътре. Сградата беше кръгла, срутена на места и приличаше на каменна хижа. Пред нея се виждаха следи от огнище. Въглените бяха студени и наполовина покрити с град, но когато се вгледах, видях, че отдолу нещо тлее. Спомних си за появилата се на светлината на огъня фигура с качулката през онази нощ, когато се изгубих в планината. Думите на Страчън изникнаха в ума ми: „Брочът е чудесно място за мислене… Харесва ми мисълта, че преди две хиляди години някой е стоял край огъня, както правя сега и аз. Имам чувството, че продължавам традицията“.

Огледах се, въпреки че не очаквах да видя нито Броуди, нито Фрейзър, но надеждата умира последна, нали? Страхувах се от мисълта, че може да съм единствената жива душа в тази планина.

Превит надве срещу вятъра и с присвити очи, приближих до входа на хижата. Изкачих хълма, отворих очи и входът на хижата зейна точно пред мен. Надникнах вътре, опитвайки се да разбера дали има някой.

Но беше непрогледна тъмнина. „Просто го направи“. Приведох се и влязох през ниския отвор. Щом оставих вятъра отвън, тишината ме покри като одеяло. Беше тъмно като в рог, миришеше на глина и на вековна древност. Помещението беше тясно и ниско, едва позволяваше да остана прав. Постепенно очите ми свикнаха с мрака и аз видях студените каменни стени и голата пръст под краката си. Каквото и да беше това, изглеждаше празно и непосещавано от векове.

Изведнъж с крайчеца на окото си забелязах малко по-светло петно на стената. Наведох се да го огледам. Част от камъните на вътрешната стена бяха срутени и образуваха малка дупка. През нея се виждаше наполовина изгоряла свещ, около нея имаше мръсни локви от разтопен и втвърден восък, образувани там от безброй горели през вековете свещи.

Знаех, че съм открил скривалището на Страчън. Но къде беше той?

Изправих се и в същия миг бледата светлина от входа внезапно изчезна. Обърнах се бързо назад. Една фигура излезе от сенките и слабата дневна светлина ми разкри част от лицето й.

— Здравей, Дейвид — каза Страчън.