Огнената диря

Епилог

До лятото събитията в Руна вече започнаха да избледняват в съзнанието ми — резултат от естествената функция на паметта. Разследванията не извадиха на бял свят нищо, което вече да не знаехме. Както беше казал Страчън, мъртвите все още си бяха мъртви, а животът на всички останали продължи напред.

При претърсването на къщата на Броуди полицията намери папката със събраните материали за Страчън. Както и очаквах, тя съдържаше солиден доказателствен материал и щеше да помогне на разследването. Но и той не бе разкопал достатъчно надълбоко. И като всички останали, той също не си бе задавал въпроса дали Грейс наистина е съпруга на Страчън.

И това се бе оказало фатално.

Но папката съдържаше данни за голям брой евентуални жертви на Грейс, въпреки че нямаше начин да разберем дали Броуди, или Страчън не бяха пропуснали някоя от тях. Вероятно имаше момичета, загинали от ръката й, чиято съдба никога нямаше да се изясни.

Като тази на Ребека Броуди.

Тялото на баща й беше извадено от морето с рибарска лодка една седмица след като се бе хвърлил от скалата. Солената вода и самото падане бяха обезобразили лицето и тялото, но нямаше никакво съмнение, че това е старият инспектор. Неговата смърт беше последната брънка, която затваряше веригата и ми се струваше, че Броуди щеше да остане доволен от това.

Той мразеше неразборията.

Но не всичко можеше да се подреди така лесно. Причиненият от изпаренията в бара и генератора пожар бе довършил започнатото от експлозията на газовите бутилки и бе изравнил целия хотел със земята. Намерените силно обгорени кости бяха увредени до такава степен, че не позволяваха да се направи ДНК-проба. Полицията ги приписа на Камерън, защото бяха открити на мястото, където трябваше да се намира барът.

Но Страчън и Грейс бяха останали в кухнята. Там откриха съвсем малко количество силно овъглени кости, от които не беше възможно да се извлече някаква информация.

Странно, но за момента Руна все още изглеждаше процъфтяващ остров, далеч от опасността да се превърне в друга Сейнт Килда. Събитията доведоха в селцето тълпи от журналисти, археолози и естествоизпитатели, както и туристи, привлечени от новопридобитата му слава. Не се знаеше колко време щеше да продължи това, но в момента фериботът на Кинрос се пукаше по шевовете от пътници. Заговори се дори за построяването на нов хотел, въпреки че собственикът нямаше да се нарича Елън Маклауд.

Срещнах се с Елън по време на дознанието около самоубийството на Броуди. Тя изглеждаше спокойна, с нова вътрешна увереност, и въпреки че под очите й все още имаше сенки, виждах, че гледа на света с оптимизъм. Двете с Ана сега живееха в Единбург, в малка къща, платена с парите от застраховката на хотела. Страчън и Броуди ги бяха осигурили в завещанията си, но Елън остави техните пари във фонд за подпомагане преустрояването на острова. „Това са кървави пари“, ми каза тя и аз видях предишната решителност в погледа й. Не искаше да има нищо общо с това.

Но все пак прие да вземе нещо от Руна: старата овчарка на Броуди. Разбра се, че ако не я прибере, щяха да я оставят да се скита безпризорна, а както каза Елън: „Не е правилно да наказваме старото куче за престъпленията на стопанина му“.

Бившият инспектор щеше да й е благодарен за това.

Колкото до мен, не можех да се начудя колко бързо животът ми се върна към нормалния си ритъм. Разбира се, имаше дни, когато се питах колко ли хора щяха да останат живи, ако не бях отишъл на остров Руна и убийството на Джанис Доналдсън бе документирано като нещастен случай. Разбирах, че манията на Броуди да накаже Страчън неминуемо щеше да го накара да опита отново, а лудостта на Грейс рано или късно щеше да избие на повърхността, но сметката за онази касапница все още тежеше на съвестта ми.

Една нощ, докато лежах буден и мислех за това, Джени се събуди и ме попита какво ме мъчи. Исках да й разкажа всичко, да прогоня призраците, които продължаваха да ме преследват, но не знам защо, не можех.

— Нищо — усмихнах се, за да разсея тревогата й, макар да знаех, че дребните лъжи пречат на една връзка. — Просто не мога да заспя.

След завръщането ми нещата между нас някак си не вървяха. Станалото в Руна само засили предубеждението й към моята работа. Знаех, че според нея се занимавах с това, защото то ме обвързваше с миналото и поддържаше жив спомена за смъртта на собственото ми семейство, а това не й харесваше. Но Джени грешеше. Именно заради това, което се бе случило с жена ми и Алис, веднъж се бях опитал да напусна работа. Но Джени не беше убедена в това.

— Ти си квалифициран интернист — каза тя при една от нашите не точно караници, но не и разговори. — Можеш да си намериш работа, където поискаш. Нямам претенции къде.

— Ами ако не искам да правя това?

— Трябва да искаш. Защото ще работиш с живи хора, не с мъртъвци.

Не знаех как да я накарам да го види от моята страна. Как да й обясня, че работата ми е свързана с живота. С начина, по който хората са го изгубили, и с онзи, който им го е отнел. И с възможността да го спра, преди да е отнел и нечий друг живот.

Последвалите седмици постепенно загладиха пукнатината във връзката ни. Лятото дойде, донесе горещи дни и благоуханни нощи и събитията в Руна ми изглеждаха все по-далечни. Въпросите за нашето бъдеще продължаваха да стоят пред нас, но по взаимно, макар и неизречено съгласие, ние ги отлагахме, изтиквахме ги някъде из ъглите на съзнанието си. Напрежението оставаше, не прерастваше в буря, но и не спадаше много под точката на кипене. Скоро ме поканиха на дълга антропологична експедиция в Тенеси, където щях да науча много нови неща в занаята. Беше определена за есента, но дотогава трябваше да реша. Не ставаше дума само за това, че щях да бъда далеч от дома повече от месец, въпреки че на Джени не й беше по вкуса. Въпросът беше в намерението, което тази командировка щеше да отрази. Работата ми беше част от мен, но Джени беше другата ми половина. Веднъж едва не я бях загубил. Не можех да си представя, че може да се случи отново.

Но засега продължавах да отлагам момента на окончателното си решение.

Един съботен следобед миналото ни застигна.

Бяхме в приземния етаж на моя апартамент, защото той имаше тераса отзад, малка, но достатъчна да побере една маса и няколко стола за летните вечери. Беше топъл слънчев следобед и аз бях поканил приятели на барбекю. Знаех, че няма да дойдат, преди слънцето да залезе, но вече подготвях жарта. Със студени бири в ръка и аромат на дървени въглища във въздуха двамата с Джени се наслаждавахме на уикенда. Барбекюто имаше специално значение за нас, напомняше ни за нашата първа среща. Джени беше донесла купи със салата и тъкмо пъхаше в устата ми една маслина, когато телефонът иззвъня.

— Аз ще вдигна — спря ме тя, когато се наведох да оставя машата. — Няма да те оставя да се измъкнеш толкова лесно от готвенето.

Усмихнах се и я проследих с поглед. За двете години, в които бяхме заедно, русата й коса бе станала по-дълга и тя започна да я връзва на опашка. Много й отиваше. Отпих от бирата и отново се заех с огъня. Тъкмо разлях малко спирт и поднесох запалката към тях, когато Джени се върна.

— Търси те някакво момиче — вдигна красноречиво вежди тя. — Каза, че името й е Ребека Броуди.

Зяпнах срещу нея.

Бяха минали няколко месеца от събитията в Руна. Понеже знаех, че няма желание да слуша подробности, не й бях казал името на дъщерята на бившия инспектор.

— Какво става? — изведнъж се разтревожи тя.

— Какво друго каза тя?

— Не много. Искаше да знае дали си у дома и каза, че ще мине насам. Сигурно разбра, че не съм въодушевена от идеята, затова побърза да ме увери, че щяло да отнеме само няколко минути. Наистина ли си добре? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

Засмях се несигурно.

— Странно е, че го казваш.

Лицето на Джени помръкна, когато й обясних коя е тя.

— Съжалявам — казах накрая. — Мислех, че е мъртва. Бог знае какво иска от мен. И как е разбрала къде живея.

Джени помълча, после въздъхна примирено.

— Не се извинявай, нямаш никаква вина. Сигурна съм, че има причина да иска среща с теб.

След малко чухме звънеца на входната врата. Погледнах нерешително към Джени. Тя ми се усмихна, повдигна се на пръсти и ме целуна.

— Хайде, върви. Ще ви оставя да поговорите на спокойствие. Ако искаш, я покани да хапне с нас.

— Благодаря ти — казах аз и я целунах, преди да изляза.

Радвах се, че реагира така, но не бях сигурен, че искам дъщерята на Броуди да ми гостува. Не отричах, че бях любопитен, но се чувствах странно нервен от мисълта, че ще се изправя лице в лице с нея.

Баща й бе загинал с мисълта, че тя е мъртва.

И още пет души намериха смъртта си заради това.

Но тя нямаше вина, напомних си бързо. „Дай й шанс“, си казах. Все пак си беше направила труда да ме издири и да се срещне с мен. Не би го направила, ако не се чувстваше отговорна за станалото.

Поех дълбоко въздух и отворих вратата.

На прага стоеше червенокоса жена. Слаба, с чудесен слънчев загар и тъмни очила. Но нито те, нито свободната рокля можеха да прикрият, че е изключително привлекателна.

— Здравейте — казах усмихнат.

В нея имаше нещо познато. Опитах се да го определя, да открия прилика с Броуди, но не успях. В същия миг усетих аромата на мускус и усмивката замръзна на устните ми.

— Здравейте, доктор Хънтър — изрече Грейс Страчън.

Всичко, което се случи след това, беше като на забавен каданс. Преди Грейс да извади ножа от чантата си, имах време да помисля, съвсем безполезно, че яхтата все пак не се е отскубнала от котвата.

Гледката ме изтръгна от вцепенението. Грейс замахна към мен и аз успях да реагирам, но твърде късно. Хванах се за масата, но ножът уцели ръката ми, срязвайки дланта и пръстите до костта. Болката още не бе стигнала до съзнанието ми, когато острието се заби в корема ми.

Не усетих болка, само студ и тръпка, сякаш през мен премина ток. И ужас. Помислих си, че това не може да се случва наистина. Но то се случваше. Исках да извикам, но от устата ми излезе само глух стон. Хванах дръжката на ножа, усетих лепкавата кръв по ръцете си и стиснах с всички сили, докато Грейс се опитваше да го изтръгне от мен. Продължавах да стискам дори и след като краката ми поддадоха. „Дръж го. Не го изпускай, дори и мъртъв. Заради Джени.“

Грейс изгрухтя в усилието си да извади ножа. Свлякох се на земята и тя ме последва. Започна да се бори, но изведнъж изпъшка и се предаде. Изправи се над мен, задъхана, с изкривена от злоба уста.

— Той ме остави жива! — изкрещя и по страните й потекоха сълзи. — Уби себе си, но мен пусна!

Опитах се да кажа нещо, но не успях. Лицето й увисна над моето — грозно и изкривено, после изчезна. Тропотът от тичащите й крака заглъхна бавно по улицата.

Погледнах към раната. Стори ми се, че дръжката на ножа стърчи някак неприлично от корема ми. Кръвта намокри ризата ми, стичаше се под мен и образуваше локва на плочките. „Ставай, Дейвид! Стани!“ Но не ми бяха останали сили.

Опитах се да извикам, но от устата ми излезе само хрип. Изведнъж пред погледа ми притъмня. Стана студено. „Защо е студено? Още е лято.“ Не усещах никаква болка, само вцепенение. От улицата се чу веселото звънче на микробуса, откъдето децата си купуваха сладолед. Чух стъпките на Джени на терасата, тракането на чашите. Познати, приятелски звуци. Разбирах, че трябва да се опитам да се придвижа към нея, но тя ми се струваше невъзможно далече. Всичко започна бавно да губи очертанията си. Вече не знаех къде съм. Знаех само, че не бива да изпускам дръжката на ножа. Въпреки че нямах представа защо.

Но разбирах, че сега това бе най-важното нещо на света.