Огнената диря

16

През нощта дъждът започна отново, превръщайки останалото от културния дом в неравна купчина от сива и черна кал. Сутринта от нея все още се издигаха тънки струйки дим и вятърът ги отнасяше със себе си. Един от ъглите на сградата, само на две крачки от разпадналите се на прах дървени греди, изглеждаше сравнително запазен. На други места също можеха да се разпознаят отделни части — ъгъл от почернелия от огъня шкаф, крака на стол, стърчащи от черната сгур като мъртви клони от посивяла снежна пряспа.

Картината беше тъжна и тежките черни облаци, закриващи върховете на ниските хълмове, я правеха още по-депресираща. Дъждът валеше почти хоризонтално на земята, а вятърът ставаше все по-свиреп, атакуваше всичко по пътя си сякаш с преднамерена жестокост.

С Броуди и Фрейзър отидохме до културния дом веднага след като се развидели. Все още се чувствах изтощен. Бях спал по-малко от три часа и усещах болки в цялото си тяло. Рамото ми пулсираше, пострадало отново по време на бягството от горящата сграда. Сутринта, когато отидох да се избръсна, не можах да се позная в огледалото. Кожата на лицето ми сякаш беше изгоряла на слънцето, покрита с малки разрези от хвърчащите стъкла. Веждите и миглите ми бяха опърлени и това ми придаваше странен, леко плашлив вид.

Но както бе казал Страчън, можеше да е и много по-лошо.

Броуди и Фрейзър останаха назад, а аз се приближих до димящите останки. По закон трябваше да изчакам, докато инспекторът от пожарната се увери, че останалата структура е стабилна и безопасна, но никой не знаеше кога ще се появи такъв. Не си правех никакви илюзии, че костите на Джанис Доналдсън ще оцелеят и този път.

Но трябваше да се уверя с очите си.

Дъждът се сипеше, сякаш небето беше от вода. Изливаше се върху пепелищата и превръщаше горния слой в черна каша. Въпреки това пожарът все още не беше потушен. Останките във вътрешните слоеве още тлееха. Усещах топлината по лицето си, докато студът сковаваше гърба ми.

— Мислиш ли, че има надежда нещо да е оцеляло? — попита Броуди.

— Не ми се вярва — отвърнах прегракнало. Гърлото все още ме дереше от пушека.

Фрейзър въздъхна ядосано. Изглеждаше нещастен и окаян на силния дъжд.

— Тогава защо си губим времето?

— За да сме сигурни.

Успях да зърна почернелия ъгъл на куфара сред пепелището, което преди няколко часа беше медицински център. Капакът на куфара се бе отворил и съдържанието му представляваше топка въглени. Зад него беше подвижната масичка, върху която работех с черепа на Джанис. Масичката лежеше на една страна, наполовина заровена под останките от покрива. Не се виждаха нито скелетът, нито челюстта, но не се бях и надявал. Вече обгорените кости сигурно се бяха разпаднали до прах при втората интервенция. Някои от зъбите може и да бяха оцелели, но нищо повече. Дори и да имаше нещо, при всички случаи трябваше да почака, докато дойдеше полицейският екип и преровеше купчината. За да се проведе правилно разследване, трябваше сериозно оборудване и много повече хора.

„Съжалявам, Джанис“, казах наум, докато избърсвах полепналите от вятъра парченца пепел по лицето си. Нещо привлече погледа ми: обемиста вещ с формата на квадрат, скрита зад купчина частично изгорели панели.

Броуди приближи, за да го разгледа отблизо.

— Какво е това?

— Хладилник — отвърнах аз.

Тръгнах напред, като избирах внимателно местата за стъпване сред горещата пепел. Въпреки дъжда щеше да мине доста време, преди всичко да изстине, а не беше изключено подът да пропадне. Разстоянието до основата не беше голямо, но не исках към досегашните си рани да прибавя и счупен крак.

Но ръката на мъртвата жена беше в хладилника и имаше някаква вероятност изолацията да я е спасила. За жалост надеждата ми угасна бързо, когато разчистих останките отгоре. Белият емайл по повърхността беше почернял, гумената изолация се бе разтопила, оставяйки вратата отворена, а съдържанието бе овъглено. От ръката на Джанис Доналдсън беше останала само една кост, обвита в тъмен карамел от покапалата мазнина.

Отделните пръсти бяха изпадали, когато свързващата ги тъкан бе изгоряла. Те лежаха на дъното на хладилника и все още бяха горещи, когато ги докоснах. Събрах ги и ги оставих да изстинат, преди да ги прибера в плик. Всичките ми пликове бяха останали в куфара и изгорели с всичко останало, но аз бях предвидил това и взех кутия с пликчета за фризер от хотела, за да ги използвам тук. Събрах останалото от ръката в едно от тях и се върнах при Броуди и Фрейзър.

— Това ли е? — погледна пликчето Фрейзър.

— Да.

— Не си заслужаваше да се пъхаш там.

Не му обърнах внимание и тръгнах към предната част, където овъглените греди все още стърчаха от руините на културния център. Дървото бе почерняло като въглен. Към една от тях бяха прикрепени яркочервени медни жици. Това бе всичко останало от електрическата система на сградата. Пластмасовата изолация около медните кабели беше изгоряла, но другото беше непокътнато, все още стоеше под забитите към дървото скоби. Съдейки по разположението им, реших, че са захранвали ключа за осветлението на входа. Докато ги оглеждах, една мисъл започна да се оформя в главата ми, но все още беше прекалено неясна, за да събуди подозренията ми. Бях успял да избягам от горящата зала само защото огънят не бе успял да стигне до вратата. Значи трябваше да е започнал от другата страна, противоположна на тази, където стоях сега. Тръгнах натам, внимателно заобикаляйки горещите останки.

— Сега пък какво? — отново се изнерви Фрейзър.

Броуди замълча, просто следеше действията ми.

— Искам да проверя нещо.

Казах си, че вероятно си губя времето, но продължих да оглеждам останките на мястото, където преди се издигаше задната стена. Нещо задържа погледа ми. Наведох се, изчистих пепелта и пред мен се откри точно това, което очаквах да намеря.

На овъгленото дърво блестяха малки метални пластини. Гледката ме накара да изтръпна. Бях работил на много опожарени места и знаех добре какво означава това.

Пожарът не бе избухнал случайно.

През главата ми мина още по-страшна вероятност, за която не се бях сетил досега.

„Боже мой! Не и това!“

Веднага се върнах при Броуди и Фрейзър, знаех, че трябва да се действа на мига. Но в същия момент чух приближаваща кола и видях стария миникупър на Маги Касиди да се задава по пътя срещу нас.

Винаги избираше най-неподходящия момент за появата си. Маги спря и слезе от колата, голямото й червено палто я правеше още по-дребна, отколкото беше.

— Добро утро, господа — поздрави бодро тя. — Чух, че някой си е правил барбекю тази нощ.

Фрейзър вече бе тръгнал към нея.

— Това преминава всички граници! Връщай се веднага в колата!

Вятърът уви палтото й като пашкул около нея. Тя извади диктофона от джоба си и го насочи като щит към сержанта. По лицето й се виждаше, че е нервна, но правеше всичко по силите си, за да го прикрие.

— И защо, ако смея да запитам?

— Защото аз казвам така.

Тя поклати глава, изигравайки съжаление.

— Съжалявам, но няма да стане. Снощи проспах цялата веселба. Нямам намерение да пропусна и днешното шоу. Но ако ми кажете две думи, например дали вече се води разследване за убийство и как мислите, че е започнал пожарът, след това с удоволствие ще ви оставя на мира.

Фрейзър стисна юмруци и я изгледа с такава омраза, че се разтревожих да не направи някоя глупост.

Маги ми се усмихна.

— Ами вие, доктор Хънтър? Има ли някаква вероятност…

— Трябва да поговорим.

Не знам кой се изненада повече: тя или Фрейзър.

— На нея ли говорите?

Потърсих с поглед помощ от Броуди.

— Остави го да говори с нея — каза тихо той.

— Какво? Сигурно се шегувате. Тя е…

— Просто се отдръпни.

Сега вече говореше инспекторът Броуди. На Фрейзър не му хареса, но се предаде.

— Добре де, правете каквото искате — изсъска през зъби той и тръгна към роувъра.

— Не го пускай да си отиде — предупредих Броуди. — Ще ни трябва кола.

Маги ме гледаше с недоверие, сякаш подозираше, че й готвя някакъв номер.

— Имам нужда от помощта ти — казах, хванах ръката й и я поведох към минито. — Сега ние ще се качим в нашата кола, а ти трябва да ми обещаеш, че няма да тръгнеш след нас.

Тя ме изгледа, сякаш си имаше работа с луд.

— Какво е това, да не би…

— Изслушай ме, моля те! — казах бързо. Вече бяхме изгубили достатъчно време. — Знам, че искаш история за първа страница, и ти обещавам, че ще я имаш. Но в момента искам да ни оставиш на мира.

Подозрителната й усмивка се стопи.

— Нещата вървят на зле, нали?

— Надявам се, че не са чак толкова зле. Но могат да станат, ако не побързаме.

Вятърът закри лицето й с кичур коса, докато очите й се взираха в моите. Тя го отмахна и кимна.

— Добре. Но искам статия за първа страница, ясно?

Върнах се при Броуди и Фрейзър, които ме чакаха до роувъра, а тя се качи в колата си.

— Какво й казахте? — зачуди се Фрейзър, когато тя потегли.

— Няма значение. Говори ли с Дънкан тази сутрин?

— Дънкан ли? Не, не още — мина изведнъж в отбрана той. — Той също не се е обаждал и понеже мислех по-късно да му занеса закуска…

— Потърси го сега.

— Сега ли? Защо, какво…

— Потърси го.

Той ме изгледа намусено, но извади радиостанцията.

— Не мога да се свържа — намръщи се след миг.

— Добре, влизай в колата. Отиваме при него.

Броуди ни гледаше с тревога, но не каза нищо, докато не се качихме в колата и Фрейзър пое към запустялата къща.

— Какво става? Какво откри? — запита ме най-после той.

Загледах се тревожно през предното стъкло, оглеждайки сивото небе над нас.

— Проверих жиците в културния център. Ако пожарът е причинен от късо съединение, искрата нямаше да има силата да разтопи покритието им. Но отзад има една област, където жиците са оголени.

— Е, и? — попита нетърпеливо Фрейзър.

— Това означава, че там огънят е бил по-силен — каза бавно Броуди. — Господи!

Фрейзър удари по волана.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук, мамка му?

— Там огънят е бил по-силен, защото е използван възпламенител — му обясних. — Пожарът не е предизвикан от късо съединение. Някой е подпалил нарочно центъра.

Фрейзър все още не разбираше.

— Какво общо има това с Дънкан?

Броуди отговори вместо мен:

— Ако някой иска да се отърве от доказателствата, може да реши да подпали не само клиниката.

Лицето на Фрейзър най-после просветна, явно беше разбрал. Но дори и да не беше, нямаше защо да му обясняваме повече.

Погледнах отново към небето. Точно пред нас се появи черна следа от дим.

Неравният терен не ни позволи да видим веднага източника на дима. Хълмовете и завоите, изглежда, се бяха наговорили да държат къщата и караваната далеч от погледите ни. Фрейзър натисна газта и се понесохме по тесния път много по-бързо, отколкото позволяваха лошите условия. Но никой не му направи забележка.

Преминахме един последен завой и пред нас се показа старата къща. И караваната.

Или това, което бе останало от нея.

— Божичко, не! — простена Фрейзър.

Пушекът идваше главно от къщата. Тя беше напълно опожарена. Гледката напомняше силно на тази с останките от културния център и клиниката. Дебелите греди, които бяха паднали от покрива вчера, все още тлееха. Дори и да бе останало нещо, което полицията би могла да изрови, сега със сигурност беше унищожено.

Това, което ни слиса обаче, беше гледката на караваната на Броуди. Тя се бе превърнала в скелет без фасада, гумите бяха стопени и представляваха безформени буци от спечен каучук. Стаята отзад беше изгоряла изцяло, стените липсваха, покривът бе наполовина отнесен, вероятно при експлозията на газовата бутилка или на резервоара на микробуса. От пепелищата се издигаха тънки призрачни ивици дим и веднага се размиваха във въздуха.

От Дънкан нямаше и следа.

Фрейзър отби по алеята, без да намалява скоростта. Тежкият автомобил се подхлъзна по калната повърхност, когато натисна спирачка. Той изскочи пръв от колата и се затича към караваната, оставяйки вратата да се люлее заплашително на вятъра.

— Дънкан? Дънкан! — завика, докато напредваше през гъстата трева.

Двамата с Броуди хукнахме след него, едва смогвайки да избършем дъжда от лицата си. Фрейзър стигна до караваната и спря.

— Божичко, Исусе Христе! Къде е той? Къде, по дяволите, е това момче?

Хвърли безумен поглед наоколо, сякаш очакваше младият полицай внезапно да се появи иззад завоя. Вгледах се в Броуди. В погледа му се четеше същото, което чувствах и аз. Миг след това го видях.

— Тук е — казах тихо.

Фрейзър проследи погледа ми. Един ботуш се подаваше изпод димящо парче от покрива. Кожата бе прогорена и отдолу се подаваше човешка плът и кост.

Той направи крачка към караваната.

— О, не, Господи, не!

Преди да успея да го спра, той хвана горещото парче и се опита да го повдигне.

— Недей!

Тръгнах към него, но една ръка ме стисна за рамото. Обърнах се. Беше Броуди. Той кимна към Фрейзър.

— Остави го.

— Това е местопрестъпление. Не бива да пипа нищо.

— Знам — каза той. — Но не мисля, че вече има някакво значение.

Сержантът успя да изправи парчето от покрива, останалото свърши вятърът. То затанцува по тревата като завързано към земята хвърчило, докато се удари в къщата. Фрейзър продължи да разчиства останките като побъркан. Миризмата на изгоряло месо беше остра, дори и от мястото, където стоях аз.

Изведнъж той спря и се загледа в това, което бе разкрил. После пристъпи напред, но се спъна и политна назад, размахал ръце като марионетка.

— Боже мой, боже мой, кажи ми, че не е той! Кажи ми, че не е той!

Тялото лежеше в центъра на караваната. Не беше така обгоряло като тялото на Джанис Доналдсън, но гледката на изпеченото човешко месо в някои отношения беше още по-ужасяваща. Крайниците на Дънкан бяха извадени от ставите, торсът бе заел ембрионална поза и изглеждаше уязвим като на дете. Коланът около изгорялата плът все още си беше на мястото. Копчетата на ръкавите и на униформата стояха там, но вече не прикриваха нищо.

Фрейзър се разрида.

— Защо не е излязъл навън? Защо е останал?

Хванах го за ръката.

— Хайде, ела.

— Остави ме! — извика той и се отскубна.

— Ела на себе си, човече! — повиши глас Броуди.

Фрейзър се обърна към него.

— Не ми казвай какво да правя. Ти си скапан пенсионер. Нямаш право да командваш.

Броуди стисна зъби.

— Тогава се дръж като полицай.

Изведнъж Фрейзър се огъна.

— Той беше на двайсет и една — промълви отчаяно. — На двайсет и една! Какво ще кажа на другите?

— Ще им кажеш, че е бил убит — рече грубо Броуди. — Ще им кажеш, че на острова има убиец и той се разхожда на свобода. И ще им кажеш, че ако Уолъс бе изпратил екип на местопрестъплението, твоят двайсет и една годишен полицай щеше още да е жив.

Вълнението му беше силно. Всички знаехме какво се крие зад него: ако Фрейзър не се бе изпуснал, че жената е била убита, убиецът нямаше да се подплаши и да се задейства. Но сега нямаше смисъл да търсим вина. Достатъчно беше човек да погледне Фрейзър, за да разбере, че и без това страда достатъчно.

— Успокой се — казах на Броуди.

Той пое дълбоко въздух, после кимна, възвърнал отново самообладанието си.

— Трябва да се обадим в управлението и да ги информираме за станалото. Това вече не е обикновено убийство от частен характер.

Сержантът извади радиостанцията със зачервени очи и натисна бутона за съответния номер. Заслуша се, после набра отново.

— Хайде! Хайде!

— Какво става? — попита Броуди.

— Не работи.

— Как така не работи? Нали снощи му се обади?

— Но сега няма сигнал — извика Фрейзър. — Мислех, че само апаратът на Дънкан се е прецакал, но не мога да се свържа с никого. Ето, виж сам.

Той подаде радиостанцията на Броуди. Инспекторът я взе и набра номера. Сложи апарата на ухото си, но почти веднага го върна на сержанта.

— Да опитаме онзи в колата.

Апаратът в колата използваше същата дигитална система като подвижните радиостанции. Без да иска разрешение, Броуди набра номера оттам и след малко поклати глава.

— Същата работа. Може вятърът да е отнесъл антената. Ако е така, значи всички комуникационни мрежи на острова са извън строя.

Вгледах се в брулената от вятъра пустош около нас. Спусналите се над острова черни облаци сякаш ни откъснаха напълно от останалия свят.

— Какво можем да направим при това положение? — обърнах се към Броуди.

Но той също изглеждаше отчаян.

— Ще продължаваме да опитваме. Рано или късно ще свържат радиостанциите или надземните линии.

— Но какво ще стане дотогава?

Той обърна мокрото си от дъжда лице към караваната и сви устни.

— Дотогава сме оставени сами на себе си.