Острието на Тишал

1.

Тан’елкот седеше сам в студения сумрак на Екзозеума. Неподвижни, очите му блещукаха в огледалото, което му служеше за екран. Беше покрил с ръце безстрастното си лице. Приземният етаж на апартамента му нямаше прозорци; въпреки че извън Екзозеума беше късен следобед, около Тан’елкот се сгъстяваха черни сенки. Очакването го изгаряше отвътре.

Беше чакал този момент почти седем години.

Огледалото на бюрото му показваше специалното издание на „Най-новото от приключенията“. Тан’елкот беше изгледал записа, който Клиърлейк беше показал на световната публика. Движен от инстинктите си за политическо самосъхранение, Клиърлейк безупречно беше изрязал всички намеци за това, че самата Студия може по някакъв начин да носи отговорност за епидемията, защитавайки се по този начин от всякакви обвинения в корпоративна клевета; в останалата си част записът беше нецензуриран и ужасяващ. Тан’елкот изключи предаването. Беше видял достатъчно.

— Предполагам, че и Бордът също — промърмори той.

И се приготви да чака.

Секундите минаваха по-бързо, отколкото биеше сърцето му.

Той чакаше.

И продължаваше да чака.

Чакаше и чакаше.

А сигнализаторът все не звънеше.

Фракталното дърво с клони светове отново се разгръщаше в ума му. Не се показваше нито едно ново цветче, никакви неочаквани разклонения; бъдещето беше покълнало такова, каквото беше заложено от волята на Тан’елкот.

Но Бордът на директорите все не се обаждаше.

Не беше възможно да е сбъркал в изчисленията. Дори идиот сега би видял колко лесно ги бяха изиграли, дори идиот би видял, че нямаха друг избор. Дори най-глупавата риба може да почувства куката, заседнала в гърлото ѝ.

Той скочи на крака и започна да кръстосва клетката си от край до край. Качи се по стълбите до личните си покои, мърморейки си разсеяно под нос. Гласовете на онези вътре в него му нашепваха, че е пропуснал нещо.

Измина последните стъпала и се качи в ателието. През стъкления покрив се виждаше осветеното от кървавите огньове на залеза облачно небе над града. Тук беше прекарал по-голямата част от последните шест — не, почти седем — години, моделирайки с глина и отливайки в бронз образите от вътрешния си свят.

Това беше жестока, мъчителна, сърцераздирателна битка — да учи ръцете си да въплътяват стремежите на сърцето му; всеки път, когато изстиналата отливка се чупеше, всеки път, когато докоснеше глината с пръсти, всеки път, когато посегнеше към ножа или мистрията, той се изправяше срещу спомените за това как е бил Ма’елкот и е създавал Великата си творба, как се е разпореждал с реалността само със силата на волята си. Спомените за това колко отвисоко е паднал…

И все пак работата с ръцете му го беше научила на неща, които никога не би разбрал, ако работеше само с ума си: че пластичността на материалите не е безгранична и че прекаленият натиск може да унищожава. Материалите си имат своя собствена форма. Истинското майсторство е винаги спор, борба, дори танц между волята на твореца и вътрешните свойства на материала — силата, равновесието, фундаментално заложените възможности, — определящи избраната от него форма.

Той премина покрай най-известната си скулптура — „Любовна страст“. „Страстта“ не беше най-добрата му работа, но беше може би най-приемливата за ограничените вкусове на поклонниците му. Излети от бронз, двама мъже се бяха сплели в интимна прегръдка, формите им бяха стилизирани, въплъщение на тяхната взаимна страст, сляла ги в едно цяло. Първият държеше меч, пробил корема на любовника му и излизащ от гърба му; другият стискаше два къси ножа — единият търсеше сърцето на възлюбения му, а другият вече беше забит отгоре в черепа му.

Очевидно. Дори банално.

Той се извърна от „Страстта“ и издърпа покривалото от последната си творба, своя „Давид“. Най-накрая си беше позволил да извае статуя от мрамор — материал, много по-капризен от бронза. По-висока от човешки ръст — в същия мащаб като творбата на Микеланджело, — полузавършената скулптура беше поставена върху голяма количка за товари — сега колелата ѝ бяха застопорени, — така че той да може при необходимост да я обръща и изучава при различните ъгли, под които пада светлината.

Очертанията на фигурата бяха започнали да се разпознават в белия камък. Тан’елкот я огледа критично, докато я обикаляше в кръг, и въздъхна; стремеше се да се абстрахира от всичко друго, да забрави за напрегнатостта и разочарованието си. Да вземе длетото в такова емоционално състояние, щеше да е сигурен предвестник на катастрофа. Не можеше да забрави това, което историците наричаха поредицата „Борба“ на Микеланджело — дефектни фигури, изоставени след един-единствен неточен удар с длетото.

Тан’елкотовият „Давид“ трябваше да стане по-велик от скулптурата на Буонароти; вместо съвършената мъжка красота, изваяна от земния творец, Тан’елкот беше избрал за модел по-възрастен мъж, чиито най-добри времена бяха отминали; мъж, чието лице и форми да показват сърцераздирателното бреме на това да бъдеш възлюбен от Бога и в същото време да си горд, силен и с несломима воля. Някои биха могли да видят и красотата на отишлата си младост, и белезите на времето, които обаче само са направили мъжа още по-красив.

Ала сега, докато изучаваше извисяващата се фигура, той виждаше, че обликът ѝ е започнал да се различава от неговия замисъл — в нея сега сякаш имаше две слели се изображения. Като че ли тук се е трудила и друга воля освен моята.

Очите на Тан’елкот се разтвориха широко и той за момент застина изумен. Някъде дълбоко в разкрилата му се истина лежеше проблемът, който разколебаваше неговата увереност…

Поначало той беше едно цяло, съставено от отделни части. Беше предал всички спомени за това какво е да е самотна душа на призраците, населяващи вътрешния му свят. От онзи момент, в който Ма’елкот се беше самосъздал от потока от сила от короната на Дал’канит, той беше станал господар на хор от вътрешни гласове. През годините този хор се беше разраснал в симфония, на която той беше диригентът: множество гласове, множество съзнания, множество животи, но подчинени на неговата воля.

Той вече не беше Ма’елкот; последният му акт на самосътворение беше да превърне бога, който е бил някога, в най-великата от сенките във вътрешния му ад. Въпреки самоосъждането в новото му име Тан’елкот знаеше, че е нещо повече дори от това, което е бил Ма’елкот: по-човечен, по-тясно свързан с пулса на времето и стремежите на плътта, които ръководят живота на смъртните. И беше по-добър творец — което в края на краищата беше най-важното.

Изкуството винаги бе било главната му страст.

Ханто Сърпа още от най-ранната си възраст беше заклет колекционер; именно тази му мания го беше накарала да стане некромант. Умението на некроманта се състои в това да извлича останките от структурите на Обвивките в труповете, да улови слабото ехо на разума, одушевявал някога плътта. Опитният некромант може временно да настрои собствената си Обвивка към тези остатъчни вибрации и да прочете отломките на спомени, които те изразяват.

Много от творците крият свои произведения, които не са достигнали нивото на личните им стандарти; много от тези произведения може да бъдат загубени завинаги, ако творецът не остави записки за тях. Ханто използваше способностите си, за да извлича спомени от костите на великите, и личната му колекция постепенно се попълваше с неизвестни шедьоври на майсторите. Той не би могъл да докаже автентичността им и никога не би получил за тях цена, отговаряща на истинската им стойност, ако ги продадеше, но какво от това?

Той нямаше никакво намерение да ги продава.

Ханто имаше свои възгледи за изкуството. За него то беше не просто създаване на прекрасното и никога не бе било просто отражение на реалността. Дори не и отражение на истината.

Изкуството беше създаване на истина.

Има една пословица, че за чука всички наоколо са гвоздеи. Величието на изкуството се състои в това, че то е способно да показва на чука от тази пословица как виждат света отвертката и ралото, и Глиненото гърне. Ако реалността е съвкупността от нашите възприятия, то с разширяването на гледните точки може буквално да се разшири реалността.

Ханто мечтаеше да владее Вселената.

Точният момент, в който той се превърна от колекционер в творец, беше загадка. Може би наистина маниакалните колекционери са винаги несполучили творци, купуващи нещата, които нямат дарбата да създадат. А може би докосването до умовете на онези покойни творци го беше променило по някакъв начин; може би гледайки света през очите на всички тези мъртви творци, той по някое време беше добил собствена визия.

Тан’елкот беше нещо повече от съвкупността от личните си преживявания, той беше съвкупност от съвкупностите, които представляваха хората, живеещи в ума му. Повече от петнайсет години той имаше абсолютен контрол над тези сенки. Чия друга воля би могла да протегне ръка към незавършената скулптура освен неговата собствена? Чия воля беше изменила осанката на неговия „Давид“ и беше променила челюстта му така, че да изразява отчаяние и примирение? Чия воля би могла да вземе в ръце чука и длетото без неговото съгласие, дори без неговото знание?

Далеч в дълбините на апартамента му иззвъня сигнализаторът на терминала му.

2.

Тан’елкот се понесе надолу по стълбите към мрачния приземен етаж; спря се за миг пред бюрото си, за да увеличи осветлението и да оправи дрехите си.

В диалоговия прозорец на екрана примигваше логото на „Приключения без край“.

Той се настани тежко и величествено в креслото си.

— Ирида — нареди той, — приеми обаждането. Аудио и видео.

— Професионалист Тан’елкот, наредено ви е да останете пред екрана на терминала си. Очаквайте аудиовръзка с Борда на директорите на „Приключения без край“.

Екранът се изпълни с логото на „Приключения без край“: рицар с доспехи върху вдигнал се на задните си крака крилат кон.

— Професионалист Тан’елкот. — В гласа имаше някаква промяна: докато по-рано беше напълно механичен, сега беше придобил намек за самосъзнание, на усещане за собствената си власт.

От високоговорителите, разположени дълбоко под пода, се разнесе гласът на Тан’елкот: „Предайте на вашия Борд на директорите следното: в замяна изпълнението на някои условия съм готов да разреша проблема им с Майкълсън.“

Тан’елкот се усмихна.

— Какви условия? — попита гласът на Борда на директорите.

И така, никакви въведения, никакво покашляне. Прямо и ясно, без нито една излишна дума. Тан’елкот кимна на себе си. С такива хора можеше да се прави бизнес.

— Съюз, господа. Върнете ме в родината ми. Оставете Империята ми и моите хора на мен; с останалата част от света можете да правите каквото пожелаете. В границите на империята вашите интереси могат да бъдат защитавани по-добре от Ма’елкот, отколкото от слабите умове и воля на вашите родени на Земята сатрапи. Ние имаме обща цел, не ли така? Да осигурим бъдещето на човечеството както тук, така и в родината ми.

— А в замяна?

Тан’елкот сви рамене.

— Както казах, мога да разреша проблема ви с Майкълсън.

— За проблема ни с Майкълсън едва ли си струва да се плати толкова висока цена.

Той изсумтя.

— О, хайде, господа. Това изявление е нелепо; ако проблемът беше толкова незначителен, едва ли щяхме да водим този разговор.

— Майкълсън е никой. Ние го създадохме. Той е точно такъв, какъвто го направихме: едно нищо. Инвалид, изцяло принадлежащ на Студията.

Тан’елкот заговори леко подигравателно:

— Но въпреки това този инвалид само за няколко часа разруши плановете ви и захвърли отломките им на ветровете в бездната.

— Драматизирате. Това не е нищо повече от пиар гаф.

— Вие сте глупаци — заяви Тан’елкот с клинична прецизност.

Думите му бяха посрещнати с мълчание — явно Бордът на директорите не беше свикнал да чува истината.

— Сега сте изправени срещу Каин — продължи Тан’елкот. — Без помощта ми сте изгубени.

— Толкова много ли се боите от Майкълсън?

— Ха! — как беше възможно толкова ограничени хора да се доберат до толкова огромна власт? — Изобщо не се боя от Майкълсън. Майкълсън е фикция, глупаци. Истинската му същност е Каин. Вие не осъзнавате разликата между тях — и той ще ви унищожи.

— Благодарни сме за грижата ви за нашето благополучие.

— Изобщо не ме е грижа за вашето благополучие — процеди той през зъби. — Искам си Империята обратно.

— Това е висока цена за толкова дребна услуга: да размажете безсилен инвалид.

— Още по-големи глупаци сте, отколкото смятах — заключи Тан’елкот. Бяха започнали да се повтарят — многословието е признак за помрачен разсъдък. — Той не е безсилен. Силата му е в това да се посвети изцяло на целта си и да я преследва, без да проявява милост нито към останалите, нито към себе си. Той не се нуждае от друга сила, защото за разлика от повечето хора е наясно с възможностите си и е готов — даже е щастлив — да ги използва. — Тан’елкот се облегна назад в креслото си и допря върховете на пръстите си пред лицето си. Толкова години вече беше преподавател, че несъзнателно беше заговорил в маниера си на водене на лекции. — Хора като Каин и ако позволите, като мен оказват определено влияние на историята; когато си поставим някаква цел и впрегнем цялата си енергия да я преследваме, силите на историята от само себе си образуват течение, което ни следва. Можете да го наречете „съдба“, макар че това е твърде нищожна дума, за да опише значимостта на явлението. В Отвъдие то дори може да се види: като тъмна струя в Потока, която организира взаимодействието между историческите необходимости — взаимодействие, което невежите наричат „случайност“.

— Тогава няма нужда да правим нищо; той е един, ние сме… няколко; ако това, което казвате, е истина, можем просто да си помислим, че трябва да умре.

Тан’елкот стисна зъби. Дали не се досещаха колко му действат на нервите с това софистично бръщолевене?

— Волята без действие — това си е просто фантазиране; безполезно е като нервен спазъм, движение без ръководеща го воля… което, мога да добавя, идеално описва вашите усилия до момента.

Той се наведе към екрана и понижи глас, сякаш показвайки доверие и доброжелателност.

— Вие сте безпомощни пред него. Той демонстрира това дори сега. Щяхте да спрете предаването, ако можехте; знам, че вашите машини следят мрежата, прихващат дори личните съобщения, ако в тях се съдържа само намек за нещата, които записът извади наяве. Как стана така, че се провалихте? Мислите ли, че този запис стана всеобщо достояние по случайност?

— Съвпадение. Реализирана по стечение на обстоятелствата вероятност.

Тан’елкот не си направи труда да споменава, бе „съвпадение“ е само друга дума за „лош късмет“, вечното извинение на неудачниците.

— Може да се надсмивате над способностите на Каин — каза той, — но има още някой, чиято сила заслужава вашето уважение; тя може да ви спре само с един жест. Разбира се, говоря за Палас Рил.

— Палас Рил — Шана Майкълсън — е само една обикновена жена, когато е на Земята. Лесно можем да се справим с нея.

— Ммм, вярно е — изрече бавно Тан’елкот. — И това щеше да ви се удаде, ако не бяхте разбудили Каин. Бихте ли ми казали, моля, къде е тази обикновена жена сега, докато разговаряме?

— Участва в конвент в Лос Анжелис.

— Така ли? Сигурни ли сте?

— Какво имате предвид? — За първи път на Тан’елкот му се стори, че улавя в дигитализирания глас намек за емоция, и тази емоция стопли сърцето му. — Да не е в Отвъдие? Това е невъзможно. Следващата ѝ смяна започва на двайсет и първи септември.

В отговор Тан’елкот едва забележимо се усмихна.

— Тя трябва да бъде намерена. И да бъде спряна.

— И как точно смятате да направите това? Тя вече е отвъд пределите на вашата власт; там тя е богиня и е толкова близо до всемогъществото, колкото може да бъде едно живо същество, включително и аз. Вие сте напълно изиграни. Каин е твърде бърз за вас. Вашето корпоративно колективно мислене е бавно и по същността си предсказуемо. Но проблемите ви далеч не са неразрешими.

— Какво разрешение предлагате?

Той се изправи и пламъкът на страстта му заблестя в очите му.

— Трябва да подчините действията си на една-единствена воля, която да ви организира, да предадете ръководството на един остър ум. Казано направо, единствената ви надежда е да се опрете на мен.

— Защо на вас?

— Да оставим настрана фалшивата скромност: аз съм най-големият експерт по Каин и Палас Рил на Земята. В библиотеката си имам кубове с всичките записи, които са правили някога; основната цел, поради която имам ампмод хамут, е да имам възможност да напускам Екзозеума за достатъчно дълго време, за да мога да гледам Приключенията им. Смея да твърдя, че познавам способностите им — и начина им на мислене — по-добре от тях самите.

— Знанието без сила е безполезно.

Тан’елкот остана безмълвен дълго време, взирайки се монитора, сякаш се опитваше да прочете някакво съобщение, скрито между пикселите.

— Наистина — каза той най-накрая.

Той се намести в креслото си и позволи на част от огъня в сърцето му да достигне до очите му.

— Пояснявам предишното си изказване: Палас Рил е недостъпна за вас, но не и за мен. Аз мога да я спра, господа. Дайте ми шанс и ще го направя.

— На каква цена?

— Нея ще я убия безплатно; презирам я. Но да пречупя Каин — това ще струва скъпо. Вродената му безмилостност го прави изключително опасен. По своя ограничен начин той е плашещо находчив и е способен да мисли невероятно гъвкаво. Той не може да бъде победен в каквато и да е ситуация, която може да интерпретира като битка.

— Сериозно заявление.

— Нали? Нека да ви представя един показателен пример, който — напълно основателно — все още ми тежи на сърцето. Някога, не много отдавна, той беше подчинил волята си на това да запази живота на Палас Рил. Макар че срещу него, от една страна, се беше изправил жив бог — той скромно сложи ръка върху гърдите си, — а от друга — най-могъщата бюрократична организация, която някога е съществувала в този свят, той — един-единствен, самотен човек — надделя и срещу двамата си врагове.

— Имаше особени обстоятелства…

— Празни приказки. Дребни подробности. Когато, за да спаси живота, който искаше да спаси, трябваше да се изправи в двубой срещу най-великия воин на епохата, той го направи. Да оставим настрана, че този човек превъзхождаше Каин във всяко бойно изкуство, да оставим настрана, че Бърн би могъл да го убие невъоръжен, докато спи, без да нарушава ритъма на хъркането си. Но спомнете си, че Бърн притежаваше оръжие, което беше легендарно: Косал, неудържимото острие. Спомнете си, че Бърн беше надарен със свръхчовешка сила и му беше осигурена защита, която правеше кожата му непробиваема като стомана. Спомнете си, че Каин излезе срещу него пребит, ранен, почти осакатен — и отровен, — и въпреки това…

Тан’елкот замълча многозначително.

— Късмет.

— Късмет… — Тан’елкот изплю думата с ярост, която изненада дори самия него. — Късмет е дума, с която невежите обявяват своето невежество! Те са слепи за същността на силите, които движат Вселената, и наричат своята слепота „наука“ или „здрав разум“, или „прагматизъм“; а когато се блъснат в стена или паднат в пропаст, наричат своята непохватност лош късмет.

— Готови сме да се задоволим с премахването на Палас Рил; може би ще успеем да намерим някаква междинна цена.

Тан’елкот изсумтя.

— Явно смятате, че като я убиете, ще спасите себе си и своите планове. Всъщност е точно обратното. И доказателството за това е, че аз стоя пред вас. Искате да попречите на Палас Рил? Най-напред убийте Каин.

— И отново: защо ни е необходима вашата помощ?

Със сигурност дори дебили като тези можеха да видят простата истина, ако я нарисува пред очите им.

— Защото — изрече той търпеливо — никой друг не разбира наистина какво представлява Каин. Ще го научите и без мен, но твърде късно. Той сам ще ви научи на това — но вие ще отнесете това познание в гробовете си. Ако отхвърлите предложението ми, ще умрете, проклинайки собствената си глупост. Искате ли да узнаете каква е съдбата на онези, които се изправят срещу Каин? Попитайте Артуро Колбърг.

— Артуро Колбърг? — Последва дълга, много дълга пауза — твърде дълга за отговор на риторичен въпрос. — Идеален избор — каза най-накрая гласът. — Ще го попитаме.

3.

Артуро Колбърг се вкопчи в меламиновата повърхност на работния си плот; по белезите му под остатъците от косата му струеше пот. През изминалите години кожата на лицето му беше станала като хартия: пожълтяла от старост, суха и набръчкана. Само устните му, наподобяващи разрез в суров черен дроб, бяха съхранили гумената си пухкавост. Стиснатите му зъби бяха потъмнели от кариеси.

Сънувам — помисли си той. — Това е само сън.

В ъгъла на екрана му, където беше пощенската кутия, проблясваше ярък диск. А в него се виждаше рицар в доспехи, яхнал вдигнал се на задните си крака крилат кон. Съобщение от Студията.

Сигурно беше сън.

Но не приличаше на сън. Преградените кабинки тук — в отдела за прием на пациенти — бяха кристално ясни и до болка познати. През тънките стени се чуваха стоновете на пациентите в стаите за преглед, във фоайето някой ридаеше с вбесяваща монотонност. Две домашни мухи, издути и тромави заради изпитата кръв, жужаха лениво край флуоресцентните лампи на тавана.

Рискува да хвърли поглед встрани, за да се увери, че надзирателят няма да го хване, че се отвлича от работата. Чиновниците в съседните кабинки както обикновено бяха наведени над клавиатурите си и трескаво барабаняха по клавишите. Тук, в работническата клиника в гетото „Мишън“, плащаха отделно за количеството въведени данни: една десета от марката за всеки попълнен формуляр. Колегите му се вглеждаха с маниакално упорство в екраните си, и в залата вонеше на киселата им от страх пот.

Годините, прекарани в гетото за временно настаняване, бяха изпили тлъстините от ръцете на Колбърг и бяха съсухрили ловките му някога пръсти, докарвайки им артрит. Той едва позна дланта, движеща курсора към пощенската кутия, защото за един дълъг сладък миг си спомни каква е била някога.

И какъв е бил той.

Спомни си как седеше в Корпоративния съд, наблюдавайки как се трупат уликите срещу него, наблюдавайки парада от Актьори и техници, сопита и съперници Администратори, докато те минаваха и хвърляха своята купчина пръст върху гроба, в който той беше погребан жив. Спомни си как свидетелства против него Ма’елкот; спомни си надменното презрение, непроницаемото достойнство, яростния гняв в тирадите на бившия император.

По време на тези безкрайни часове на унижение Колбърг не можеше да направи нищо, освен да седи на скамейката на подсъдимите, вцепенен и изгубил всякаква надежда. Много добре знаеше, че ще бъде унищожен, защото Студията — силата, който можеше да го спаси, ако беше застанала на негова страна, и така да му се отблагодари за преданата и самоотвержена служба — се беше обърнала против него. За да спаси себе си, тя го беше низвергнала. Беше се изгаврила с него. Беше изкормила живота му. Беше го лишила от всичко, което даваше смисъл на съществуването му, и го беше захвърлила в канавките на гетото за временно настаняване.

Той натисна с курсора иконата и насред екрана се отвори диалогов прозорец.

На Колбърг му спря дъхът.

Те още ме помнят. След толкова годиш се върнаха за мен. В центъра на екрана се появи индикатор за зареждане на данни и бавно започна да се запълва от ляво на дясно — нещо огромно се теглеше от мрежата. Най-накрая те се върнаха за мен.

Шест години — почти седем — в гетото. Шест години.

Шест години, през които да чака на опашка за достъп до обществения терминал, да се моли за работа и да е щастлив, ако му отпуснат четири или пет дни в месеца; шест години да стои на опашка в столовите за бедняци и да се прави на благодарен за паничката с дневната му дажба от воняща гадост, която трябваше да преглъща, без да дъвче, за да не се задави от вкуса на гнилоч; шест години, през които да бъде блъскан и ритан от хора, които смърдят, от чиито дъх лъха на евтин алкохол и развалени зъби, чиито дрехи са пропити от вонята на стара пот и неумити задници; шест години, през които да дели легло в гетото за временно настаняване с двама други Работници и да спи на смени от осем часа в завивки, мокри от чужда пот и изцапани от флуидите на болни тела.

Неизрязаните нокти на Колбърг драскаха по пластмасовия плот на бюрото му, а устните му се бяха изкривили навътре към зъбите.

Индикаторът беше почти запълнен.

Ако това е сън — реши Колбърг, — той ще свърши, когато индикаторът се запълни. И тогава ще узная истината.

Скоро — твърде скоро, мъчително скоро — щеше да го събуди сръчкване или шамар и той щеше да се освести в тясната си кабинка в клиниката за Работници, пред мътно проблясващия си екран. Щеше да му се наложи да вдигне поглед към някой от мизерните Работници, заедно с които работеше, да свие рамене извинително, да се усмихне смутено и да смотолеви нещо за безсънието си предишната нощ. И което щеше да е още по-лошо, можеше да се събуди и щеше да види началничката си навесена над него, тази Занаятчийска кучка с изкуствени цици и щедро омазвани всяка сутрин с грим бръчки. И злобната змия щеше да го глоби със заплатата му за един час, въпреки че е задрямал само преди десет минути.

Такъв беше животът му.

След пет години на непрестанни убийствени унижения, докато си намираше само временна работа, Колбърг най-накрая беше намерил истинска работа. Тук плащаха по-малка сума на час, отколкото за временните ангажименти, но затова пък беше за постоянно. Като прекарваше шейсет часа седмично зад терминала в кабинката си и вкарваше данните на пациентите в главното ядро на Работническата клиника, той заработваше достатъчно, за да си наеме самостоятелна стая само на три квартала от клиниката, да вземе под наем мрежов терминал и дори да си купува три или четири пъти седмично истинска храна. Беше успял да постигне нещо — макар че само някой друг от гетото за временно настаняване би могъл да оцени това.

Но сега той по някакъв начин знаеше, че е навлязъл в нов свят — свят на мечтите, където всичките му стремежи и детски желания все още можеха да се осъществят.

Спомни си как сутринта се беше измъкнал от леглото си, хвърляйки чаршафите си на земята, и с отвращение бе облякъл вчерашната си риза и панталон. Без душ — прясната вода струваше три марки за десет минути, така че можеше да си позволи да се къпе само два пъти седмично. Солената вода беше по-евтина, но нея я докарваха, без да я пречистват, направо от залива, и след като се изкъпеше с нея, той вонеше и го сърбеше дори повече, отколкото ако изобщо не се е къпал. Избавил се бе от четината върху бузите си с помощта на крем депилатор и едва тогава бе съобразил, че се е успал с половин час. Беше му се наложило да тича до клиниката и да се отбележи, че е пристигнал само една минута преди началото на работното време; това му беше позволило лукса да посрещне злобния поглед на Занаятчийската кучка с леко самодоволна усмивка.

— Артур — беше заговорила сурово тя.

Колбърг се беше прегърбил над клавиатурата, поемайки си дъх, възнамерявайки да я поправи, но навреме беше забелязал как тя е повдигнала вежди и е свила крайчеца на устата си — тя чакаше той да я поправи, надяваше се да ѝ напомни, че е Артуро, за да може да го нарече Артур отново — още една демонстрация на това колко лесно би могла да потъпка малкото достойнство, което му е останало. Така че той се бе отказал да ѝ достави това удоволствие. Беше затворил очи за момент, за да си събере мислите, и беше отвърнал учтиво:

— Да, Занаятчия?

— Артур — беше повторила тя натъртено, — аз знам, че си наясно, че правилата на тази клиника изискват служителите, въвеждащи данни, да пристигат на работно място петнайсет минути преди началото на работния ден. Не си мисли, че ще можеш да се измъкнеш за кафе или да използваш тоалетната преди почивката в девет и половина. Трябва да идваш по-рано, за да можеш да се погрижиш за личните си нужди, преди да седнеш да работиш.

— Да, Занаятчия.

— Ще те наблюдавам.

Бузите му горяха; чувстваше дори през преградите на кабинката как останалите чиновници го наблюдават и си представяше как са застинали над клавиатурите си, без да дишат, и са вирнали вратове, докато слушат как тя го унижава.

— Да, Занаятчия.

Колбърг страдаше в кънтящата тишина.

Най-накрая Занаятчийската кучка беше вдигнала поглед към останалите и в залата като вълна беше започнало да се разпространява приглушеното тракане на клавиши, и Колбърг беше успял да си поеме дъх отново. Сигурно в този момент съм задрямал, реши той, защото преди този момент денят си беше напълно обичаен.

Индикаторът се запълни докрай и изчезна.

За миг екранът проблесна в чисто бяло, сякаш кристалите в него бяха изгорели. От проблясването го заболя — заболяха го лицето, слепоочията, ушите му, болеше го сякаш светлината е проникнала в черепа му и сега блъска очните му ябълки една към друга.

Колбърг се задъха, от болката зад клепачите му разцъфнаха видения, сякаш се сваляха от мрежата директно в мозъка му; той видя себе си, отново като Администратор, видя как триумфално се връща в обятията на Студията, как възторжени членове на нисши касти го внасят на раменете си през желязната порта.

Проблясък…

Не са възстановили кастата му, а са го повишили; Бизнесмен Колбърг на подиума на Световния център в Ню Йорк приема президентския пост на Студията от Уестфийлд Търнър.

Проблясък…

Незаетият Колбърг се пенсионира от Студията, за да отпътува на частния си остров в Йонийско море, където да прекара остатъка от дните си в сибаритски разкош и в сатирски удоволствия, немислими за нисшите касти…

И в този момент той разбра. Това беше нещо повече от видение; това беше предложение.

И в същото време беше тест.

Той беше прекарал седем години в пустинята и сега му предлагаха власт над всички земни царства. Това беше нещо повече от пакет информация, свален от мрежата в мозъка му. Това беше предложение за невъобразима власт; могъществото на бог.

Той стисна зъби така, че от венците му потече кръв. Остави ме, Сатана.

На мястото на изчезналия индикатор се беше появило меню с две опции:

Колбърг стисна челюсти и се изправи. Горд от себе си и от своето призвание, той с непреклонна увереност премести курсора върху „СЛУЖБА“ и го натисна.

Сигнализаторът звънна и менюто изчезна. Ослепителна белота изтри всичко от екрана, хвърляйки за миг черни сенки зад гърба на Колбърг и замъглявайки зрението му, сякаш е погледнал към слънцето.

Дъхът му секна и почувства как му се повдига: нещо огромно и противно се промъкваше в устата му, в гърлото му; очите му се напълниха със сълзи и лицето му пламна в агония, докато светлината изгаряше плътта му. Но по някакъв начин той успя да прочете последното съобщение, изписано с черни букви върху абсолютната белота:

А после в него нахлу сила — през очите, в гърлото, през носа и ушите му, отвори ректума му и се плъзна по дължината на сбръчкания му член, вливайки в него огромна похот; изпълни вътрешностите му до пръсване, наду го като въздушен балон, разтвори и смля червата му, сърцето му, дробовете и костите — всичко, намиращо се под неговата разтеглила се кожа. Очните му ябълки се издуха и заплашваха да се пръснат заради вътрешното му налягане.

Той изпищя от болка, затворил очи и опитвайки се да ги удържи на мястото им — и сякаш този вик разруши заклинанието и болката изчезна, без да остави дори следа след себе си.

Той отвори очите си отново. Всички се бяха вторачили в него, подали се над кабинките си в целия си ръст, така че се виждаха само мазните им коси и любопитните очи. Занаятчийската кучка изглеждаше определено разтревожена.

— Артур — рече тя сурово, — надяваме се, че имаш някакво обяснение за това… за това нарушаване на дисциплината. Ако си болен, би трябвало да се обърнеш към лекаря преди началото на смяната. А ако не… — Тя многозначително млъкна.

Екранът беше тъмен. В него смътно се отразяваше лицето на Колбърг и се виждаше, че случилото се не беше оставило никакви следи върху него; той си изглеждаше по същия начин, както и преди минута. Но сега се чувстваше лек, готов да полети, изпълнен с въздух и светлина. Сега вече разбираше — да, било е сън.

Това беше сън, всичко.

И винаги щеше да бъде сън.

Никога нямаше да се пробуди.

— Мари… — изрече той апатично. „Мари“ беше името на Занаятчийската кучка. — Мисля да те изчукам.

Едното ъгълче на устата ѝ се изви в спазма надолу към масивната ѝ челюст, сякаш беше получила паралитичен удар. Тя отстъпи назад, издавайки дълбоки гърлени звуци; после промърмори нещо неясно за нервен срив и за обаждане на доктора.

Колбърг бавно прекара език по отпуснатите си устни. Гледаше я и осъзнаваше, че той и тя не са отделни личности; че всъщност той беше по-ярко изражение на енергията, който и двамата споделяха. Тя беше листо, но той беше дървото… Не, това не беше точно. Концепцията сама се организираше в мислите му — или може би той около нея. По-скоро беше така: тя беше сграда, а той — градът.

Тя беше човек, а той — човечеството.

Той виждаше къде тя си пасва с него и къде — той с нея, можеше да усети и животите на Работниците наоколо: техните бледи светлинки чезнеха на фона на неговата светлина. Виждаше ги изцяло, отвътре и отвън, техните дребни стремления и вяли страсти, жалките им надежди и нищожните им страхове. Вълновият фронт на разширяващото му се самосъзнание се разпространяваше в геометрична прогресия и с всеки погълнат разум отиваше все по-далеч — отвъд сградата, отвъд квартала, в целия град. Тук-там вкусваше животи, които му бяха познати: измет във вонящите тресавища на улиците в гетото; грозните фантазии на съседа му в общежитието; самодоволната боязън на бившия му секретар Гейл Келър; праволинейната преданост на техниците от Студията; и сладострастната преданост на Трудоваците.

Може би в края на краищата това не беше сън; може би животът на Артуро Колбърг беше сън, още от детството му, отровено от смесената кръв на кастово неравностойните му родители, през впечатляващото му издигане до управител на Студията и още по-впечатляващото му падение.

Може би едва сега се пробуждаше.

Той се докосна до разпръснатите искрици, представляващи индивидуалните животи на членовете на Борда на директорите. Дари ги с мъничка част от своята благодарност и вкара във всеки топлина и задоволство от добре свършената им работа. В отговор те охотно изразиха своята преданост. Верните му жреци го бяха въплътили в човешко тяло; той ги обичаше за това, те също го обичаха.

С ехото на властта, кънтящо в главата му, Колбърг се запита какво да прави сега — и отговорът беше очевиден.

Каквото си поискам.

След като се беше слял с океана от човешки души, изборът между службата и личната изгода беше изчезнал — вече нямаше разлика между тях. Той отново прехвърли поглед върху Мари, вторачи се и показа зъбите си в усмивка с цвета на изпражнение.

— Стой на място! — нареди тя, бледа като мляко. — Ако направиш и крачка извън кабинката си, ще повикам Социалната полиция.

— Няма нужда — каза Колбърг, демонстрирайки радостната си похот. — Те вече са тук.

Вратата на залата се отвори като от ритник и вътре нахлуха социални полицаи, отряд за разпръскване на безредици в пълно снаряжение: двайсет и петима бойци с огледални шлемове и ризници против куршуми, с преметнати пред гърдите си силови пушки и шокови палки на коланите. Всички освен Колбърг застинаха пред терминалите си; чиновниците, внезапно поддали се на древните стадни инстинкти, осъзнаха, че всяко движение би означавало да излязат извън тълпата. Което от своя страна би означавало, че ще станат белязани.

Те знаеха, че надзирателката Занаятчийка вече е белязана.

Колбърг излезе насред стаята, виждайки как собственото му лице се отразява във всеки от огледалните шлемове. Всички тези отражения му се усмихваха, както и той на тях. Най-близкият полицай съвсем леко наклони глава.

— На ваше разположение сме — изрече безизразно дигитализираният му глас.

— Запечатайте залата — промърмори Колбърг. После от кухата сърцевина, на чието място някога се бе намирал мозъкът му, изплува по-добра идея. — Не, запечатайте сградата.

Полицаят вдигна ръка, за да набере заповед на клавиатурата, монтирана на ръкава на дрехата му.

Колбърг се обърна грациозно и без усилие, сякаш играеше балет в безтегловност. Срещна погледа на Занаятчийската кучка и членът му се втвърди толкова внезапно, че дъхът му стана плътен и горещ. Тестисите му пламтяха.

— Нея — каза той, посочвайки я.

Тя изкряка дълбоко в гърлото и се обърна, сякаш искаше да избяга във вътрешните помещения. Двама сопита я сграбчиха и я повалиха на пода. Тя стенеше и плачеше, и умоляваше. Колбърг пристъпи напред и се извиси над тримата.

— Дрехите ѝ.

Единият я задържа, притискайки лицето ѝ в мръсния килим, а вторият извади нож и разряза дрехите ѝ. Плътта ѝ беше бледа и отпусната, на задника и по бедрата ѝ имаше торби от тлъстини. Колбърг свали ципа си и членът му изскочи навън.

— Обърнете я по гръб. Трябва да ме целуне, когато свърша.

Полицаите я обърнаха и единият от тях разтвори краката ѝ. Огромните ѝ гърди се разстлаха върху ребрата ѝ, зърната ѝ, наподобяващи използвани презервативи, се доближиха до лактите ѝ. Хм — помисли си Колбърг. — Все пак не са изкуствени. Той се спусна на колене пред нея.

За смазка му се наложи да се изплюе в чатала ѝ.

Членът му влезе в нея и Колбърг започна да се движи нехайно, безстрастно, с отчуждено любопитство наблюдавайки как тя се мята под него, уловена от желязната хватка на социалните полицаи. Да я обладава, беше интересно по някакъв абстрактен начин, защото, насилвайки я, той насилваше себе си, и наблюдаваше това през очите на шокираните си колеги. Беше, като да мастурбира пред огледало.

Идеалният начин да се събуждаш сутрин, реши той.

— И знаеш ли какво? — рече той. — Събудих се гладен.

Наведе се и впи зъби в гръдта ѝ. Плътта ѝ беше жилава, лепкава и стара, а кучката се мяташе все по-силно и пищеше още по-силно, но след като добре се постара, той все пак успя да отхапе къс от нея. Дъвчеше бавно, наслаждавайки се на деликатния вкус и еластичната структура, но в края на краищата това означаваше за него не повече, отколкото ако беше отхапал някой нокът. Облиза кръвта от устните си, кимна на себе си, усмихна се и се наведе за нова хапка.

4.

Специалното излъчване на живо на „Най-новото от Приключенията“ проблясваше в огледалото на бюрото на Тан’елкот. Джед Клиърлейк беше хванал Хари Майкълсън на Фенкона в Лос Анжелис и водеше интервюто от залата на конвента — предоставяйки на Майкълсън огромна аудитория, за да каже мнението си относно „ХРВП кризата в Отвъдие“, докато на заден план се кривяха пред камерата стотици фенове в маскарадни костюми.

Макар че широкият спектър от костюми отразяваше преклонението пред стотици Актьори, както активни, така и пенсионирани или мъртви, уловеното от камерите потвърждаваше, че популярността на Каин си оставаше неизменна. Десетки от дошлите на конвента бяха пременени като самия Каин, мнозина други — като Палас Рил, някои като Бърн, Пуртин Клейлок или Кулан Г’Тар; неколцина — обикновено не много спретнати и страдащи от затлъстяване — бяха с костюма на Ма’елкот.

Тан’елкот слушаше интервюто само с половин ухо; вниманието му беше привлечено предимно от гостите.

Артуро Колбърг седеше до бившия император, взирайки се в екрана с маниакално внимание; пухкавите му рибешки устни бяха зяпнали, и той леко скимтеше като разгонена котка. Беше пристигнал в компанията на четирима социални полицаи в пълно снаряжение. Сега те стояха около Колбърг и Тан’елкот, готови да се задействат, стиснали шоковите си палки и силовите си пушки. В огледалните им шлемове проблясваше отражението на предаването, виждаха се и осветените от огледалото лица на Колбърг и Тан’елкот.

Тан’елкот все още не можеше да разбере дали сопитата са тъмничари на Колбърг, или негови охранители.

Обаждането на Борда на директорите беше дошло само няколко минути преди пристигането на Колбърг. „Вие познавате Работник Артуро Колбърг. Работник Колбърг се ползва от пълното ни доверие. Отнасяйте се към него както към нас.“

Той знаеше, че отвъд пределите на възприятията му кръжат опасни сили като акули около потъваща лодка. Социалните полицаи не изпълняваха заповедите на Колбърг, но не личеше и той да им се подчинява; всъщност откакто беше пристигнал, Колбърг беше говорил само с Тан’елкот, а сопитата бяха останали безмълвни така, като бяха и безлики. Той нямаше и никаква представа дали съзнават, че съвременните им оръжия са абсолютно безполезни в нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума; без техните парализиращи нервите заряди шоковите палки не бяха нищо повече от обикновени тояжки.

Докато Тан’елкот ги изучаваше, той отново и отново преминаваше в ментално зрение — това му беше не по-трудно, отколкото на някой обикновен човек да мигне. Когато му се удадеше да превключи достатъчно бързо, понякога улавяше проблясък от някаква странна енергия, витаеща около петимата. Не Обвивките им — в обичайния смисъл на думата те, изглежда, нямаха Обвивки, — а някаква странно завихряне. Но щом се вгледаше по-внимателно, завихрянето изчезваше; способен беше да го зърне само за миг с крайчеца на окото си.

За шестте години, изминали от съдебния му процес, Колбърг се беше изменил до неузнаваемост. Ако не бяха казали на Тан’елкот да го очаква, той не би имал никаква представа кой е този мършав, сънлив, болнаво изглеждащ човек. Около него се носеше воня: кръв и нещо повече от кръв — гъстата сладникава миризма на ферментиралите изпражнения на хищник. В полумрака наоколо беше трудно да се каже откъде идва тази смрад, но на Тан’елкот му се струваше, че е от самия Колбърг — останките от косите му бяха омазани с нещо и на лицето му се виждаше петно, което беше или родилен белег, или мръсотия.

— Крайната цел на вашите господари никога не е била тайна за мен — заяви Тан’елкот като встъпление. — От самото начало беше ясно, че заразяването с ХРВП е само начин да се засили присъствието на Земята в Отвъдие.

— Така ли? — изрече Колбърг безизразно. Гласът му беше плътен и нечовешки, сякаш вонята, носеща се наоколо, по някакъв начин беше придобила способността да говори. — Ясно?

— Разбира се. Затова сте избрали за мишена елфите — те са толкова мили. Мили създания, умиращи от ужасна смърт — това е идеалният начин да се привлече вниманието на публиката. Когато измрат няколко хиляди елфи, цялата каста на Незаетите ще поиска масивна спасителна операция; най-големите привърженици на ненамесата в Конгреса на Незаетите първи ще поискат да се изпратят в Отвъдие хиляди ваши сътрудници, за да се борят с болестта. За няколко дни, най-много седмица, вашите хора ще запълнят континента. А щом веднъж се озоват там, лесно ще се намери повод да останат — и изведнъж Земята няма да разполага само с малка минна колония в планините. Ще разполагате с пасища, гори за дърводобив, неограничени риболовни райони, милиарди тонове въглища и нефт и пространство — просто пространство, за да намалите натиска от четиринайсет милиарда души върху Земята. Ето защо знам, че ХРВП е отвличаща маневра; всъщност предполагам, че вашата епидемия ще приключи от само себе си скоро след като спасителната операция бъде напълно разгърната. Явно вашият Борд на директорите разполага с някакъв метод за контролиране на инфекцията — иначе тя би могла да разруши твърде много доходни екосистеми. Бордът на директорите не би разрушил нещо толкова ценно като системата на Студията, освен ако не очаква да получава приходи в течение на десетилетия и векове.

— Това е много проницателно — промърмори Колбърг.

— Аз съм Тан’елкот. — Но той не каза, че съм прав. В дълбините на съзнанието на бившия император се плъзна червеят на съмнението.

— Какво предлагате?

— Съюз. Както вече казах на вашите господари — рече Тан’елкот, — имаме една и съща цел. В моя свят човечеството е било обречено хиляди години да се бори за съществуването си; воюваме с елфите, джуджетата, Къркс и огрило за жизнено пространство; в планините се бием с драконите, а в моретата — с левиатаните. И на всичкото отгоре воюваме помежду си, помагайки по този начин на враговете си. С подкрепата на Земята бихме могли да победим враговете си и да осигурим оцеляването си — ха, дори не са ми необходими вашите технологии; дайте ми десет процента от вашите Работници и аз ще победя всеки само с численото превъзходство.

— Така — рече равнодушно Колбърг. — Ясно е какво можем да направим за вас. Обяснете ми какво можете да ни предложите.

Червеят на съмнението се опитваше да пробие проход в съзнанието на Тан’елкот, сякаш Ханто се опитваше да привлече вниманието му; в начина, по който Колбърг говореше, имаше нещо плашещо познато със своята безстрастност и академична яснота. Тан’елкот размаза червея с менталната си обувка; не можеше да си позволи разкоша да търси и друго мнение.

Той разпери ръце.

— Като законен владетел на Анхана — който в същото време е гражданин на Земята — мога да се обърна пред Конгреса на Незаетите с молба за помощ към компанията „Отвъдие“. Мога да ви поканя в Империята. Мога да осигуря подкрепа на окупацията ви вместо съпротива срещу нея.

— Възможно е в края на краищата да се окажете полезен.

— Аз съм повече от полезен. Аз съм необходим. Без мен плановете ви не могат да се осъществят. — Тан’елкот посочи огледалото, отразяващо блещукащия екран. — Или забравихте за Каин?

— Разбира се — казваше Майкълсън в момента, — този запис не е бил предназначен за широката публика. Ние не искахме да сеем паника. Вече наредих службата за сигурност на Студията да започне разследване, за да определи източника на тази информация. Вдигна се голям шум, но е крайно важно зрителите ви да разберат, че кризата, благодарение на своевременната и активна реакция на самата Студия, вече е под контрол.

— И каква беше реакцията на Студията, Администратор?

— Е, предполагам, че трябва да призная, че това беше отчасти моя лична реакция. Когато си женен за богиня — той дари зрителите с кратка самоосъдителна професионална усмивка, — не всички проблеми са толкова неразрешими, колкото изглеждат.

Колбърг изсумтя неразбираемо към екрана.

— Разбирате ли какво съкрушително поражение претърпяха вашите господари? — попита Тан’елкот. — Не можете дори да му отвърнете; той не само че отново стана герой на деня, но и е обкръжен от хиляди предани негови поклонници — ако нещо се случи с него, ще се чуе за това по цялата Земя. А докато конвентът приключи, вече ще е станало късно. Палас Рил безнадеждно ще разруши плановете ви.

Колбърг отново изсумтя. Раменете му потрепнаха, а ръцете му бавно поглаждаха панталона му отпред. Тан’елкот с отвращение забеляза, че той е получил ерекция — и се потърква през дрехите.

Клиърлейк добродушно продължаваше да подава реплики на Майкълсън.

— Не ви ли мина през ума, че записът може да е фалшив?

— Разбира се, че ми мина такава мисъл. Докато седим тук, на Земята, не можем да бъдем сигурни в нищо. Това може да е шега — или катастрофа. Изпращането на Палас Рил в Отвъдие е оптималният вариант — ако е само шега, не сме загубили нищо. А ако е истинска криза, ще се справим с нея. От моя страна мога да кажа, че вярвам на този елф. Погледнете го. Вслушайте се в гласа му. И вие също ще му повярвате. Нали знаете каква е моята философия: надявайте се на най-доброто, но се гответе за най-лошото.

— Носят се слухове, че епидемията не е избухнала случайно — каза Клиърлейк. — Че вирусът е пренесен преднамерено в Отвъдие от терористична група или самотно действащ психопат сред сътрудниците на компанията „Отвъдие“, или дори от самата Студия.

— Склонен съм да се съмнявам в това — изрече Майкълсън със сериозно изражение, — но тази възможност трябва да бъде разследвана. Съобщиха ми, че службата за вътрешна безопасност на компанията „Отвъдие“ вече е започнала разследване, но такава сериозна ситуация изисква и намесата на самата Студия. Вече имах разговор с президента на студията Бизнесмен Търнър и предложих услугите си като специален посланик в Трансдея. Предложих да отида там в режим ампмод. Както знаете, моят мислопредавател все още си е на мястото. В режим ампмод всичко, което виждам, ще бъде незабавно записвано и предавано на Земята. Няма възможност за грешка или да се скрие нещо — ще бъда регистриран свидетел. Целият свят ще може да види как Студията и компанията „Отвъдие“ са загрижени за благополучието на коренните жители на Отвъдие.

Клиърлейк направи още една от своите добре познати усмивки.

— Винаги човек на действието, нали, Хари? Реши да покажеш стария дух на Каин?

— Е, Джед — ответна усмивка, — понякога точно старият дух на Каин е това, от което се нуждаем.

Нова усмивка на Клиърлейк, този път не толкова привична, а по-скоро агресивна.

— Е, аз определено бих платил моите една или две марки, за да видя Каин отново в действие. Как може да устои Студията на такова предложение?

Тан’елкот мрачно се усмихна.

— Но трябва да започне разследване и тук, на Земята — продължи Майкълсън. — Длъжни сме да изясним как се е случило това. И да направим така, че то никога повече да не се повтори.

— Виждате ли? — каза Тан’елкот на Колбърг. — Виждате ли как към вас се спуска лавина?

Колбърг кимна.

— Той трябва да бъде спрян.

— Трябва да ви е ясно, че не можете просто да го убиете. Или поне не сега. Енергията му вече се е насочила против вас и вашите господари; внезапната му смърт — дори при нещастен случаи или по „естествени причини“ — ще освободи тази енергия по разрушителен начин.

Колбърг завъртя главата си така, сякаш е монтирана на кардан, и вторачи в Тан’елкот лишените си от любопитство гущерови очи.

— Обяснете това.

Тан’елкот стисна устни.

— Да се ограничим само с най-очевидния, повърхностен слой на ефекта: всичко, което се случи с Майкълсън, ще бъде прието от поклонниците на Каин като доказателство за зловещ заговор — а той има много почитатели дори в Конгреса на Незаетите. Най-доброто, на което можете да се надявате в такъв случай, е публично разследване на дейността на Студията и на компанията „Отвъдие“. Ще си навлечете точно това, което се опитвате да предотвратите.

— Не виждам как това е свързано с така наречената енергия на Майкълсън.

— Не съм отговорен за вашата слепота — отговори кисело Тан’елкот. — Тази енергия има малко общо с Майкълсън. Тя е на Каин. Не Майкълсън го обожават повече от милиард фенове. А дори тази любов е само върхът на айсберга — но как можете да видите скритата под повърхността част, след като не забелязвате дори видимата?

— Какво решение предлагате?

Червеят на съмнението отново се размърда под менталната обувка на Тан’елкот и внезапно прерасна в ледена змия; той осъзна защо маниерът на водене на разговор на Колбърг му се струва толкова зловещо познат. Той разговаряше точно като въплътена версия на Борда на директорите.

Предусещане за катастрофа увисна като буца в гърлото му.

— Ключът за успешното разрешаване на проблема ви с Майкълсън се крие в анализа — изрече рязко Тан’елкот, опитвайки се да скрие моментното си объркване. — Сведете проблема до съставните му части, за да изясните какво ви е необходимо за успешното му разрешаване. Проблемът с Майкълсън се разпада на два компонента: свързан с Палас Рил и свързан с Каин. Последният от своя страна също се разпада на два компонента: обществен и личен.

— Обществената страна на компонента Каин е неговата популярност — вниманието, дори любовта, с които се ползва навсякъде по света. Преодоляването на тази трудност не е толкова невъзможно, както изглежда в първия момент, ако се вземе под внимание какво всъщност обожават привържениците на Каин. Това не е самият Каин, въпреки че те ще твърдят така и дори ще си вярват. Всъщност те ценят толкова високо мита за Каин — драмата и приключенията, които той внася в техния скучен всекидневен живот. Следователно успешното преодоляване на тази трудност трябва да включва някакъв драматичен момент — някакъв поетичен проблясък, който би задоволил феновете му.

— На тях не им пука, че ще умре, стига да умре красиво — отбеляза Колбърг равнодушно.

— Точно така. Сцената трябва да съдържа всички елементи от мита за Каин: злодеи и герои, борба срещу безнадеждно превъзхождащи сили и апокалиптична развръзка.

— Това може ли да бъде направено?

Тан’елкот непоколебимо издържа празния му поглед.

— Да. Повечето от елементите са вече по местата си, остава само да се оркестрират както трябва. Ако мога да разширя метафората, нужен е подходящият диригент.

— Тоест вие.

— Тоест аз. — Тан’елкот си кимна мислено; харесваше му как се развиват нещата — въпреки лошите му предчувствия, Колбърг се беше оказал изключително прагматичен, готов да се вслуша в здравия разум. — Обществената енергия на Каин не е единствената му сила. Личният компонент — неговата воля — може да се определи като рапира в сравнение с тоягата на обществения компонент.

Тан’елкот се изправи на крака и започна да се разхожда като тигър в клетка, заобиколен от неподвижните социални полицаи.

— За да се разреши успешно този проблем — така да се каже, да се притъпи рапирата на Каин, — ние трябва да му отвлечем вниманието, да разпилеем енергията му, да го затрупаме с множество проблеми, така че той да не може да се съсредоточи върху един-единствен от тях. Не е достатъчно да го победим обективно — трябва да го победим и субективно. Трябва да му демонстрираме дори без сянка на съмнение, че е безпомощен. Трябва да го накараме да мисли за себе си като за победен човек.

По ъгълчетата на пълните отпуснати устни на Колбърг премина намек за усмивка.

— Искате да го пречупите, преди да го убиете.

Тан’елкот се спря, обърна се и погледна в пустите очи на Колбърг.

— Да.

— Необходимо ли е? Или това е просто вашето отмъщение?

— Има ли значение? — сви рамене Тан’елкот. — В дадения случай необходимостта и удоволствието съвпадат. С други думи — да, трябва да постъпим така… и да, това ще ми достави удоволствие.

Петнистият език на Колбърг облиза устните му.

— Одобрявам — рече той.

Тан’елкот леко се усмихна.

— А сега да се върнем към компонента, свързан с Палас Рил. Той също се разпада на две части: мистична и физическа. Физическите трудности според мен са очевидни. Палас Рил е създание с практически неограничена мощ, способно да усети — и теоретически да подчини — всяко живо същество в целия басейн на Великия Чамбайген. Може да действа на практически неограничено разстояние; дори и да сме способни да я унищожим, ние даже не можем да я намерим, освен ако самата тя не пожелае да бъде открита.

— По думите ви излиза, че е неуязвима.

— Никой не е неуязвим — отвърна мрачно Тан’елкот, — както успях да науча от личен опит, за вечен мой срам. Трябва само да изберем правилното оръжие.

Очите на Колбърг бяха плоски и безцветни като шистова плоча.

— Продължавайте.

— Мистичната част предизвиква още по-големи затруднения. Не е достатъчно просто да я убием; Чамбарая е попила волята ѝ до такава степен, че смъртта на тялото ѝ ще ни донесе повече вреда, отколкото полза, що се отнася до успешното реализиране на плановете ни. — Тан’елкот сложи масивните си ръце зад гърба си, но тонът му остана сух, прецизен, като на професионален преподавател. — Съзнанието е структура от енергия; подхранвано от силата на Чамбарая, нейното съзнание няма да умре заедно с тялото ѝ. Волята ѝ се изразява чрез тялото ѝ и до определена степен е ограничена от неговите възможности. Просто да се убие тялото на Палас Рил, ще означава да се освободи съзнанието ѝ, което би се въплътило в самата река, и целият басейн на Великия Чамбайген би се превърнал в нейно тяло. И тогава ще имаме срещу себе си истински бог вместо Актриса по съвместителство, която се забавлява с незаслужено придобитата си мощ.

Той се обърна срещу Колбърг, едва забележимо усмихвайки се.

— От друга страна, тя е единствената част от Чамбарая, на която ѝ пука дали ще оцелеят разумните раси в Отвъдие, или ще загинат. За Чамбарая животът е просто живот; червеите, които се хранят с нашите трупове, са не по-малко ценни за реката, отколкото елфите, джуджетата и дори хората, убити от вашата болест. Така че решението е очевидно: ние трябва да я отделим от реката. По този начин — само по този начин — можем да разрешим проблема Палас Рил.

Гущеровите очи на Колбърг не откъсваха поглед от него.

— Как може да бъде направено това?

— Не лично от мен, можете да сте сигурен — отвърна Тан’елкот. — Достатъчно е само да вдишам въздуха на родината, и тя ще научи за пристигането ми и ще застане нащрек. Каин също не бива да знае, че съм тръгнал срещу него — да му се посочи врагът, е все едно да му се подари победата.

Тан’елкот позволи на усмивката си да се очертае по-ясно.

— Компонентите бяха подложени на анализ; но истинското мерило за успеха ще бъде елегантността на решаването на проблемите. Ние ги разгледахме поотделно. А трябва да ги разрешим едновременно.

— Вие твърдите, че можете да го направите — промърмори Колбърг безизразно.

— Да.

— Тогава го направете.

Тан’елкот се отпусна в креслото си и пое дъх дълбоко и бавно. Хвърли поглед към четирите изкривени свои отражения в огледалните шлемове на социалните полицаи и се обърна отново към Колбърг.

— Преди това — както би се изразил Каин — нека да се попазарим.

5.

Винсън Гарете, вицекрал на Трансдея, се наведе към масата, хванал пред очите си кристалната си чаша с вино, и започна да изучава начина, по който разкошното каберне придобива ръждив оттенък на границата между течността и стъклото.

— А ако ние — владетелите на Артан — в знак на добра воля — каза той бавно и замислено, — за да укрепим нашите… отношения… с Манастирите, ви дадем нещо, което искате? Хипотетично. Нещо, което няма особена стойност за нас, но е крайно ценно за Манастирите. И за вас лично, Ваше Превъзходителство.

Рейт скръсти слабите си ръце на гърдите и погледна вицекраля покрай собствената си чаша, която стоеше недокосната на масата.

— И — хипотетично — какво имате предвид, Ваше Височество?

— Какво ще кажете например — Гарете се облегна назад в резбованото си кресло, — ако получите Каин?

Рейт седя страшно дълго неподвижен като гущер; дори не мигна.

После взе чашата си и бавно я повдигна към устните си.

6.

Докато Негово Сиятелство Тоа Сител, Патриархът на Анханската империя, наблюдаваше изображението на Посланик Рейт в огледалото, той се чудеше дали младежът осъзнава колко много беше научила империята за тайните на Манастирите.

Само за месец артанските огледала бяха предизвикали революция в системата са предаване на съобщения в Империята. Сега във всеки голям град имаше поне по едно или две артански огледала, бяха се появили и в по-малките селища, както и във всеки военен аванпост. А само преди три дни млад магьосник на служба в Божиите очи беше докладвал, че е намерил начин да подслушва разговорите, провеждани чрез огледалата, без разговарящите да забелязват.

Тоа Сител избърса със свободната си ръка потта, избила над горната му устна; през последните ден-два времето беше променливо и на Патриарха му се струваше, че развива треска. Неприятното усещане му пречеше да се съсредоточи напълно върху думите на младия Посланик:

— … както знаете — казваше Посланикът, — Съветът на братята напълно подкрепя както Империята, така и елкотанската църква. Не очакваме никакви ответни благодарности за жеста, който възнамеряваме да направим.

Тоа Сител хвърли поглед към Окото говорител, чиято ръка стискаше. Окото кимна, показвайки, че според него Посланикът казва истината. Още едно нововъведение от проучванията на Божиите очи: Окото би усетило всяка лъжа.

— Всичко това е много затрогващо — отговори Патриархът с обичайната за себе си суха ирония, — но ми казаха, че става въпрос за нещо спешно?

— Това, което е спешно, Ваше Светейшество, е нуждата да ви уверим, че нашият дар ще бъде използван по предназначение.

— И какво е това предназначение?

— Подаръкът ни е за празника на Възнесението, Ваше Светейшество. Много, много специален дар, в слава на Империята и на църквата.

Окото говорител отново кимна.

— Да, да — рече раздразнено Тоа Сител. — Продължавай, за какво става въпрос?

— Ако беше във вашата власт — попита Рейт със загадъчна усмивка, сякаш вече знаеше отговора, — какво бихте направили с Каин?

Тоа Сител скочи на крака с пламнал поглед.

— Каин…

— Каин така и не беше осъден официално за убийството на Посланик Крийл. За Манастирите той все още си е свободен човек и не е обвинен в никакво престъпление — рече Рейт. — Но доколкото разбирам, ситуацията в Империята е напълно различна.

Тоа Сител едва чуваше думите му; усети, че се е изправил на крака и трепери. Пръстите стиснаха ръката на говорителя така, че клетият човек пребледня.

— Можеш да ми предадеш Каин?

Пред очите му лумтяха пламъците на фестивалното аутодафе; в ноздрите си надушваше миризмата на горящата плът на Каин; в ушите му звучаха одобрителните възгласи на Любимите деца по целия свят; около сърцето му се беше увила стара студена змия, която му нашепваше нещо за сладко отмъщение.

Рейт се усмихна.

— И ако мога?

— Кълна се… Ние се кълнем, аз и самият бог — процеди с усилие Тоа Сител, останал без дъх, — че няма да бъдете разочаровани.

7.

Лицето на жената на екрана беше привлекателно — дори и без грим, дори и подпухнало от съня, дори и със седемдесетте години, изживени без прибягване до суетата на пластичната хирургия. Дълъг прав нос, плоски бузи, волева брадичка, очи, кристално сини като зимното северно небе. Косите ѝ бяха късо подстригани — половин инч с цвета на стомана. Само устните ѝ не се връзваха с класическата ѝ красота: тесни, безцветни, като следа от удар на брадва по лицето ѝ.

Тан’елкот изучи внимателно лицето ѝ. Неговият видеосигнал беше изключен; от другата страна на линията тя се вглеждаше сънено и враждебно в празен екран. Зад рамото ѝ се виждаха балдахин и полузарито в смачканите чаршафи младежко рамо.

Тан’елкот хвърли поглед към социалните полицаи; те стояха в полукръг зад него. Колбърг се беше допрял до него; в дъха му се долавяше мирис на кръв и зловоние.

— Не знам кой си и откъде си научил този код — каза Бизнесмен Ейвъри Шанкс рязко и дрезгаво, както звучеше винаги при преждевременно събуждане — сънотворните, които използваше от време на време през последните четиридесет години, създаваха такъв ефект. — Но би трябвало да знаеш, че не толерирам шегичките. Службата за безопасност на „Синтек“ вече проследява обаждането.

Ето го този заплашителен тон, който му беше добре познат. Гласът ѝ напомняше за Ламорак.

От пленената памет се надигна неудържима любов, която го остави без дъх; спомни си как гигантска ръка докосва лицето му, после си спомни как е бил по-дребен, светлокос и красив майстор на меча, а преди това — още по-дребен и плачещ заради разбитите си колене и лакти, в суровата и непрощаваща прегръдка на тази жена. С нея никога не му бе било уютно, затова пък тя винаги го бе защитавала и беше отмъстителна като дракон.

Ръката ѝ се протегна към клавиша за прекъсване на връзката и Тан’елкот прошепна:

— Майко?…

Ръката ѝ застина по средата на пътя и лицето ѝ стана абсолютно безизразно.

— Майко? — повтори Тан’елкот тихо, нежно, любящо, с гласа на Ламорак. — Майко, аз съм. Не ме ли позна?

Суровите, студени черти на лицето ѝ сякаш се пръснаха като айсберг в морето.

— Карл?… — прошепна тя. Звучеше, сякаш се е подмладила с шейсет години. — Карл, ти ли си?… Сънувам ли?

— Майко, имам нужда от теб. Моля те, помогни ми.

В ледено сините ѝ очи проблесна недоумение.

— Да ти помогна? Карл… о, Карл, господи, Карл…

С едно натискане на клавиш Тан’елкот извика файл от личната си база данни: дигитална снимка, свалена от архива на службата за безопасност на Студията, когато беше възнамерявал да използва Фейт като модел за скулптура. Така и не беше изваял статуята, но и никога не беше изтрил снимката. Сега Ейвъри виждаше пред себе си нейна смалена версия: прекрасно златокосо дете със слънчева усмивка и бледосини очи.

— Знаеш ли кой е това, майко? Това е Фейт Майкълсън.

— Майкълсън? — Лицето на Ейвъри отново стана ледено, а гласът — смразяващ. — Онзи Майкълсън? Това е неговата дъщеря?

— Не, майко — прошепна Тан’елкот. — Това е дъщерята на Палас Рил.

Очите на жената се разшириха.

— Това е моята дъщеря — продължи Тан’елкот.

— Твоята… Карл, какво…

— Майко, моля те — прошепна той и продължи да говори все по-тихо. — Моля те, помогни ми…

— Карл…

Той прекъсна връзката.

Вдигна поглед. Озареният от студеното сияние на опустелия екран Колбърг го зяпаше похотливо, бършейки нещо от брадичката си с опакото на дланта си.

— Започна се — рече Тан’елкот.