Острието на Тишал

1.

Отрязаната детска глава отскочи от матрака, търкулна се към ребрата му и Хари Майкълсън започна да се пробужда.

Той я потърси опипом, опитвайки се да се отърси от лепкавите завивки на пиянския сън. Слепените му от гурелите очи се разтвориха трудно, като разкъсващо се месо. Сънищата се разпаднаха на димни парцали, оставяйки след себе си само тънки струйки меланхолия; отново бе сънувал отминалите дни. Отдавна мъртвата си актьорска кариера. Може би се беше върнал дори още по-назад — не можеше да си спомни точно подробностите, но може би дори бе сънувал студентските си години в Консерваторията на Студията преди повече от двайсет и пет години, когато беше млад и силен, и изпълнен с надежда. Когато животът му все още се беше движил по възходяща линия.

Пръстите му напипаха чуждия предмет на леглото. Не беше глава, естествено, че нямаше да е глава; беше топка, точно така, детска топка, като онези, с които сякаш преди векове бе играл на ръгби, в онези светли и щастливи дни преди смъртта на майка му и нервния срив на баща му. Замаяното му от съня съзнание с абстрактна увереност знаеше, че топката принадлежи на Съдбата. Беше се промъкнала в голямата спалня и това бе нейният начин да го накара да измъкне мързеливия си задник от завивките и да я отнесе на тренировката по футбол в събота сутринта.

Хари се претърколи настрани и изкашля топче храчки от задръстените си дробове.

— Аби: проясни прозорците — рече той с плътен глас, който домашният компютър едва ли щеше да разпознае. — Вкарай малко шибана светлина тук.

Доста странна топка, помисли си той замаяно, докато чакаше прозорците да се деполяризират. Чудата форма, някак неравна — обезформена и на буци, — а и повърхността ѝ беше странна, гладка и мека, обвиваща твърда вътрешност, почти като кокал…

И каква беше тази гадост тук? Коса? Топката имаше коса по себе си?

В момента, в който осъзна, че прозорците не работят и в стаята не прониква никаква светлина, пръстите му напипаха разкъсаната каша от кости и кървави парчета плът, които бяха останали от шията, а високата сянка, застанала в долния край на леглото му, заговори на западния диалект.

— И така, Каин — промърмори тя с тъмна влажна похот, — чух, че вече си сакат…

И главата в ръката му бе на дъщеря му, а фигурата до леглото му беше на Бърн.

Острието на Косал проблесна като пламък под лунната светлина и краката на Хари Майкълсън не можеха да помръднат.

2.

Хари лежеше треперещ под омотаните си, пропити с потта му завивки и се надяваше, че не се е осакатил отново.

Една топла ръка се отпусна върху рамото му.

— Хари, всичко е наред — чу се наблизо тихият глас на Шана. — Тук съм. Просто имаше кошмар.

Той стисна зъби, събирайки смелост да отвори очи. Тя беше коленичила до леглото му, разрошената ѝ коса изпъкваше като ореол от по-плътна сянка в сумрачната спалня, очите ѝ бяха ококорени и почти сияеха, между веждите ѝ се забелязваше едва забележима тревожна бръчка.

— Бях ли… — започна той с плътен глас, но се прокашля и опита отново. — Силно ли виках?

Тя тъжно кимна.

— Пак ли Бърн?

— Да.

— Тези винаги като че ли са най-лошите.

— На мен ли го казваш. — Той извърна главата си настрани, поглеждайки към измачканите завивки на леглото ѝ в другия край на стаята; не можеше да се насили да погледне надолу към своите. — Аз… трябва ли да чистиш?

— Не мисля — отвърна сериозно Шана. — Не мога да надуша нищо. Искаш ли да проверя? — В гласа ѝ отново се беше появила онази безпристрастна нотка като на професионалните медицински сестри. Той мразеше този тон; караше стомаха му да се свива на пропито с жлъчка кълбо. Под повърхността на спокойното „мога да се справя“ се криеха ненавист и отвращение.

— Няма да е зле — рече той със свито гърло. От произнасянето на тези думи болеше повече, отколкото при получаването на шибаната рана. — Байпасът пак се е изключил.

Невралният байпас, който шунтираше импулсите около разкъсването в частично регенерирания му гръбначен стълб, бе, меко казано, капризен; от три дни не беше презареждал софтуера му и някакъв необясним бъг в програмата караше байпаса неочаквано да се изключва от време на време. Тази част от съня бе абсолютно точна — той не можеше да мърда краката си, не чувстваше нито тях, нито каквото и да е друго под пъпа. Под широкия три инча белег, който Косал бе оставил на корема му, той бе мъртъв като заклана крава.

Изключването винаги му причиняваше кошмари и понякога той се будеше в локва от собствените си изпражнения и урина, която не можеше да усети, а понякога — ако бе лежал в нея достатъчно дълго, за да се притъпи обонянието му — не можеше дори да подуши. Това беше причината Шана да не спи вече в леглото му.

Една от причините.

— Аби: осветлението на една четвърт — рече спокойно Шана. — Изпълнявай.

Стаята се озари с мека децентрализирана светлина и тя отметна завивките. Той се насили да погледне. По чаршафите се виждаха единствено петна от потта му, която караше пижамата му да залепва за влажната му кожа — това означаваше, че изключването все още не беше пълно; той имаше някакъв контрол над червата и мехура си. Въздъхна с облекчение, което заплашваше да премине в треперене. Може би щеше да успее да стигне до банята, преди проклетият байпас да се рестартира.

Регенериращата терапия, която лекарите на Студията използваха, за да лекуват гръбначния стълб на Хари, имаше малко над деветдесет процента успеваемост — или поне така му казваха те. Погледнато от другата страна обаче, това означаваше десет процента неуспех и точно в тях се беше озовал Хари.

Така да се каже.

Вярно, че донякъде беше проработила — той бе получил някакъв уринарен и ректален контрол, както и ограничена чувствителност. Но дори тези частични придобивки ставаха жертва на гръбначния байпас. Той въздействаше чрез неврална индукция, подобна на използваната в директните кресла на Студията; когато се изключеше, всичко под кръста се прецакваше.

— Администратор?

Екранът върху нощното шкафче до леглото му проблесна, озарявайки стаята със студено електрическо сияние, и върху него се появи намръщеното лице на Брадли Уинг, болногледача на баща му.

— Администратор Майкълсън? Добре ли сте?

Шана го погледна, повдигайки вежди, и той кимна неохотно. Тя натисна вместо него бутона за гласов прием, за да не му се налага да се придърпва през леглото, използвайки само ръцете си.

— Да, добре, Брад. Добре съм.

— Чух ви да викате…

— Казах, че съм добре. Шана е тук, всичко е наред.

— Искате ли нещо, което да ви помогне да заспите?

В бутилката до екрана имаше почти половин литър „Лафройг“; киселият, йоден вкус на уискито все още пареше в гърлото му. Той видя изражението на лицето на Шана, която улови погледа му към бутилката, и се извърна намръщено настрани.

— Не се притеснявай. Само провери татко, чу ли? Виж да не съм го събудил.

— Успокоителните, които приема Работник Майкълсън…

— Не го наричай Работник Майкълсън. Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Простете, Администратор.

— И престани да ме наричаш Администратор, по дяволите.

— Простете… простете, ъъъ, Хари. Часът… просто забравих, това е.

— Да, както и да е. Провери го.

— Ще го проверя, ъъъ, Хари.

— Добре.

Екранът помръкна.

Той не можеше да се насили да погледне Шана в очите.

— Хм, по-добре да ида да видя Фейт. Щом съм успял да събудя Брадли чак на първия етаж, сигурно съм ѝ изкарал акъла.

Шана се изправи.

— Аз ще отида.

— Не, не, не — настоя уморено Хари. — Връщай се в леглото. Вината е моя, аз ще го направя. И без това трябва да рестартирам — ще използвам тоалетната в коридора, за да можеш да заспиш.

Той подсвирна на количката и тя влезе в спалнята, жужейки и лавирайки между мебелите; сензорите за близост на автонавигационната ѝ система придаваха на движенията ѝ животинска плавност. Щом стигна до леглото му, простата команда „Роувър, стой!“ застопори колелата ѝ на място, но за всеки случай Хари дръпна и ръчната спирачка. Байпасът му го бе научил да не се доверява на микропроцесори.

Шана плъзна ръката си под мишницата му, за да му помогне да се изправи. Той наведе глава и не помръдна.

— Мога да се справя.

— О, Хари… — Гласът ѝ прозвуча толкова уморено, толкова неописуемо тъжно, сякаш произнасянето на името му можеше да обхване всичките му провали и цялата нейна прошка. Хари стисна зъби толкова силно, че ушите му зазвъняха.

— Връщай се в леглото — рече твърдо той.

— Иска ми се да ми позволиш да ти помогна — промърмори тя и за миг възлите в сърцето му се отпуснаха поне мъничко.

Той покри дланта ѝ със своята.

— Ти ми помагаш всеки ден, Шан. Само ти ми помагаш да продължа, ти и Фейт. Но трябва да ме оставяш да се справям сам с онова, с което мога, нали?

Тя кимна безмълвно. Наведе се надолу и леко го целуна по бузата, след което се върна при леглото си в нейната половина от стаята. Хари я изпрати с мрачен поглед, като я изчака да се пъхне под завивките и да се успокои.

— Лека нощ — каза тя.

— Да. Лека нощ.

Тя се обърна с гръб към него и събра пухената възглавница под главата си.

— Аби — каза той, — угаси лампите. Изпълнявай.

Спасен от тъмнината, той бавно и внимателно се прехвърли от леглото в седалката на Роувър. Трябваше да използва и двете си ръце, за да премести един по един мъртвите си крака на мястото им върху стъпенките. Остана да седи по този начин дълго време, както му се стори, дишайки тежко и загледан в ръцете си.

Беше превърнал тези ръце в оръжия, беше ги тренирал, докато не бяха станали смъртоносни като остриета. През последните години го бяха считали за най-изкусния жив специалист по ръкопашен бой. Единственото нещо, което напомняше за онези дни, бяха чупените по няколко пъти фаланги на пръстите му, които бяха покрити с избледнели белези.

В онези години се бе смятал за издръжлив. Едва по-късно, когато вече използваше ръцете си предимно за да си пъха глицеринови свещички в задника и да си прави клизма, той разбра всъщност колко е грешал. Първия път, когато Шана го чу да плаче и го намери да седи на тоалетната чиния с омазани в изпражнения юмруци, с които той, оставяйки по детски отпечатъци по мъртвите си бедра, се бе опитал да вбие в тях някаква чувствителност, някаква полезност, Хари разбра, че през цялото време се беше самозалъгвал.

Никога нямаше да е достатъчно издръжлив за това.

След като освободи спирачката на Роувър, той хвана колелата и грубо завъртя количката към вратата. Допреди няколко години бе използвал левикресло, но го беше продал; каза на Шана и на лекарите си, че според него магнитното поле на левикреслото не е екранирано както трябва и може би това е причината за софтуерните му проблеми. А всъщност мразеше проклетата джаджа и се страхуваше от нея. Всяка механична повреда, дори и лекото спадане в притока на енергия, щеше да го остави безпомощен и неподвижен. Роувър поне имаше колела.

Което не му пречеше да мрази и него.

Вратата се плъзна встрани при приближаването му; той се изтъркаля в коридора и сви към стаята на Фейт. Знаеше, че би трябвало първо да спре в тоалетната и да рестартира, но някаква ирационална упоритост не му позволяваше да се държи разумно. Дори да се случеше най-лошото, той нямаше да изцапа много; Роувър имаше тръбичка за урината и химическа тоалетна под седалката — макар че Хари тайно си мислеше, че ако някога стигне дотам, че да започне да ги използва, ще се самоубие.

Миризмата… Най-много от всичко се страхуваше от нея; самата мисъл за нея затъкваше гърлото му и пареше в очите му. Спомняше си твърде добре тая миризма: химическата воня на болест и нечистотии. Такава бе миризмата на Дънкан, след като нервният срив го изпрати надолу по спиралата на кастовата стълбица. Мъничкият апартамент, който бе споделял с баща си в Работническото гето „Мишън“, беше изолирал тази миризма, беше я концентрирал, беше я прогорил в него като клеймо от вътрешната стена на черепа му. Не остра, но плътна и някак загладена; не противна, а сладникава; наслояваше се в гърлото му, карайки го да се усеща сякаш се дави в сополите си.

Миришеше на лудост.

Екстрите на Роувър не бяха удобство; те бяха заплаха. Ако си позволеше да пропадне чак толкова, ако се примиреше, както го съветваха всички лекари, ако приемеше недъга си и се опиташе да се приспособи към него, тази миризма щеше да се прилепи завинаги към него. И той се страхуваше, че може да свикне с нея. Страхуваше се, че някой ден вече дори нямаше да я забелязва.

Роувър стигна до вратата на Фейт и спря. Хари допря нежно върховете на трите си пръста до нея, сякаш галеше бузата на дъщеря си, и тя безшумно се открехна с няколко сантиметра. Той прошепна на Аби да засили осветлението в коридора и къщата се подчини, увеличавайки постепенно интензитета, докато светлината не се разля върху леглото на Фейт и не озари разпиляната ѝ златиста коса.

Момичето спеше, разперило безгрижно ръце. В гърдите на Хари се разгоря свирепа болка и той не можа да отмести очите си от нея, докато бавното издигане и спускане на нощницата, покриваща гръдния ѝ кош, не привлече погледа му. Спомни си, че по същия начин беше гледал и Шана, когато Палас Рил лежеше привързана към олтара в Желязната стая, намираща се на върха на Сумрачната кула в двореца „Колхари“ в Анхана; спомни си облекчението — прилива на разсъдливост и целеустременост, — което изпита, виждайки, че тя е все още жива.

Никакво подобно облекчение не изпитваше в сегашните тъмни нощи, когато спираше до вратата на Фейт, за да погледа дъщеря си. Студеният ужас, който се криеше зад очите му, непрекъснатото очакване, че в някоя от тези нощи той ще надникне вътре и няма да види повдигането и спускането на гърдите ѝ, никога не изчезнаха; само се притъпиха. Той знаеше, с увереност, която граничеше с религиозно убеждение, че някой ден ще му я отнемат. Това беше основната нишка в съдбата му — на нищо ценно не му бе позволено да остава в живота му.

Прозрачната ѝ кожа — тя сякаш сияеше, озарена от топлината на погледа му, — косата ѝ с цвят на озарено от слънцето жито, класическата северняшка правилност на чертите ѝ, всичко това носеше само намек за британското наследство на Шана. В нея нямаше нищо, което да напомня за него. Приличаше изцяло на истинския си баща.

Биологичният ѝ баща — поправи се Хари. — Аз съм истинският ѝ баща.

Той си спомни с копнеж за бутилката уиски върху нощното шкафче. Трябваше да я вземе със себе си. Малко вътрешен огън щеше да му се отрази добре; тези среднощни часове бяха плодородна почва за мисли, по-тъмни от нощта.

Понякога, когато гледаше Фейт, той не можеше да не се сеща за Ламорак — за Карл. Карл Шанкс: второкласен Актьор, дребна звезда, добре изглеждащ фехтовач с незначителни умения в магията, някогашен добър приятел на Хари. Любовник на Шана. Нейният издайник.

Бащата на детето ѝ.

Ламорак беше предал Шана и Хари; Хари го беше предал на свой ред. Беше го оставил на мъчителите.

Беше го убил със собствената си ръка.

Дори сега, повече от шест години по-късно, беше достатъчно само да затвори очите си и да се замисли за миг и всичко се връщаше отново: как лежи на пясъка на арената с Косал, забит в корема му, над него се е надвесил Ма’елкот, а до него е проснат Ламорак. Сълзите на Шана капят по лицето му като първите капки на пролетен дъжд. Чувства как всичко започва да вибрира — от прекъснатия му гръбнак до зъбите, — когато хваща дръжката на Косал, за да активира магията на всепоразяващото му острие.

Можеше да усети как главата на Ламорак се отделя от тялото му с дрезгавото хрррт на откъсваща се от книга страница, когато притиска острието на Косал към шията на предателя.

Така е по-добре, помисли си той. Тази мисъл го спохождаше всеки път, когато се сещаше чие дете отглежда; всеки път си напомняше, че във вените на Фейт не тече кръвта на Майкълсън. Също като Томас Пейн, и Дънкан обичаше да напомня, че добродетелите не се наследяват; но същото важеше и за пороците.

Лудостта, от друга страна, се предава по наследство.

За миг се зачуди дали да не я събуди — една сънена усмивка на дъщеря му щеше да прогони всички тъмни сенки в главата му, — но знаеше, че няма да го направи. Никога не го правеше. Нямаше да си позволи да използва Фейт като лекарство против лошите си настроения.

След един последен, изпълнен с копнеж поглед към леко повдигащите се гърди той подкара Роувър по коридора към кабинета си. Когато черната тъга обхващаше сърцето му, единственото, което му оставаше, бе работата.

Но първо…

Той сви към банята за гости, която се намираше до кабинета. Облегалките на Роувър се прибраха, за да може да се прехвърли върху тоалетната чиния, използвайки вградения в стената парапет. Панталонът на пижамата му се закопчаваше на кръста с велкро, за да не се налага да го сваля, а просто да го остави да се свлече. Четирицифреният код, вкаран в апарата, който висеше на ремък върху облегалката на Роувър, изключи байпаса му и едно натискане на бутона го рестартира.

Докато софтуерът, който му позволяваше да върви, се презареждаше, докато краката му потрепваха и подритваха, докато червата и пикочният му мехур спазматично се освобождаваха от съдържанието си, Хари Майкълсън — който някога бе Каин — стисна зъби и очи, за да не потекат познатите сълзи на тайното му унижение. Защо не мога да се събудя? Моля те, Господи… или който там ме слуша. Само това искам. Само това искам.

Искам да се събудя.

3.

Хари се затътри обратно по коридора, олюлявайки се леко. Колкото и да беше добър байпасът, той никога нямаше да може да се сравнява със здрав гръбнак; до края на дните си Хари щеше да управлява краката си с дистанционно, сякаш бяха нечии чужди. До края на живота си щеше да бъде неподвижен от кръста надолу: вдървено, наполовина механично копие на Каин.

А сега, попита го среднощната студенина на празния коридор, как смята да живее с това?

Така, както живея с всичко останало — скръцна със зъби той за хиляден път или може би за милионен. — Ще се справя. Просто ще се справя, по дяволите.

Роувър го следваше безшумно; сензорите за движение на количката ѝ позволяваха да следва стопанина си на разстояние от точно две крачки, леко вляво. Когато Хари влезе в кабинета си, тя остана в коридора, притихнала до вратата. С въздишка на облекчение той се отпусна в напълненото с гел полипропиленово кресло — което му беше най-удобно — и облегна глава върху дланите си. Чувстваше се изпразнен, но същевременно и някак неприятно запълнен и плашещо крехък, сякаш червата му бяха натъпкани с яйчени черупки.

Той разтърка очите си и погледна към часовника, който мигаше върху вградения в бюрото екран: три часът и четиридесет минути. Стомахът му се сгърчи и изригна към гърлото му сок с вкус на вкиснало уиски. Хари отново преглътна и се намръщи на останалия в устата си неприятен вкус. Може би малко кафе щеше да помогне? Може би животът му изглеждаше толкова противен точно заради умората и познатия махмурлук?

За миг се изкуши да се обади на Тан’елкот в Екзозеума. Тази вечер би изтърпял дори разговор с врага — а Тан’елкот трудно можеше да се определи като такъв, не и след всичките тези години. И двамата си бяха причинили неща, които не можеха да бъдат простени — Хари доброволно си признаваше, че бе сторил повече зло, отколкото бе понесъл, — но това като че ли нямаше значение.

И без това нямаше да събуди огромния копелдак; Тан’елкот не беше спал от дванайсет или тринайсет години.

Не, мамка му. Не — каза си той. — Няма да го направя. Не и този път.

Разговорът с Тан’елкот щеше да го разсее само временно. Винаги ставаше така. Спокойствието, което Хари откриваше в компанията на другия мъж, не беше нищо повече от измама, просто дим и огледала. Нямаше да трае и час, след като се разделяха. Тук не се криеше никаква загадка; Хари не беше чак толкова заслепен, че да не разбира истинската причина да търси компанията на бившия император на Анхана: Тан’елкот е единственият жив човек, който се държеше с него така, сякаш той все още бе Каин.

Има още едно шибано нещо, с което трябва да приключа.

Той извъртя стола си към махагоновия рафт зад бюрото си и набра на пулта на кафемашината дванайсет дози юкатанско кафе. Машината зажужа съвсем незабележимо, колкото да му подскаже, че работи, докато отмерваше дозата зърна, мелеше ги и ги подправяше с канела. В каната закапа гъсто тъмно кафе, толкова силно, че само миризмата му бе достатъчна, за да започне да го освестява.

Докато чакаше каната да се напълни, той си играеше с клавиатурата на видеофона. Нямаше намерение да се обажда на някого или поне така си мислеше, но пръстите му сякаш предусещаха от какво има нужда: те въведоха един дълъг специфичен код.

Тъмният правоъгълник на екрана бавно започна да просветлява, наподобявайки мътно, облачно небе. Размазаното кафеникавокремаво петно постепенно се превърна в близък план на мъж с лице на бог. Вградените тонколони запулсираха в ритъма на речта; на думи, произнасяни от мек, топъл, невъзможно дълбок глас — глас, който не толкова се чуваше, колкото се чувстваше като подземна вибрация, предшественик на земетресение. Не беше нужно да се вслушва, за да разпознае думите; спомняше си ги ясно. Помнеше дори това небе и това лице.

Фигурата на Ма’елкот, очертана на фона на облаците, които бе призовал над Стадиона на победата, боботи със спокоен, утешаващ глас: Пусни го, Каин. Всичко е наред. Шшт. Лежи спокойно, отпусни се и го пусни…

Хари гледаше втренчено в стената на кабинета си, докато слушаше как гласът на Каин шепне от вградените тонколони в изкуствената реч на актьорското монологване.

*Майната му, няма да го пусна.*

*Никога не се предавай.*

*Никога.*

И той не се предаде. Продължи да се бори, всеки ден. Поне това дължеше на човека, който беше някога.

Хари въздъхна и неохотно нареди на екрана да се свърже със Студионет. Произнесе задължителните фрази, за да може Студионет да потвърди гласовия му отпечатък; миг по-късно от принтера му започнаха да излизат разпечатки на таблици с обновени данни. Той ги събра на снопче и ги прегледа. Хари изпитваше вродено недоверие към данни, които съществуваха само в електронен вариант в мрежата; може би защото бе израснал в сянката на Дънкановото налудничаво либертарианство.

Някога Хари бе притежавал обширна библиотека с невиртуални книги, със страници от истинска хартия и картонени корици — някои бяха от деветнайсети и двайсети век, с подвързани с кожа корици и с поръбени със злато страници. Винаги, когато бе възможно, Дънкан обучаваше Хари с помощта на книгите — колкото по-стари, толкова по-добре; той твърдеше, че не може да се вярва на нищо, отпечатано след Чумавите години.

— Печатните букви върху страниците — те са нещо, разбираш ли? Отпечатани веднъж, те са тук, в ръката ти. Повече не могат да бъдат променяни или редактирани, или цензурирани — ако го направят, ти ще видиш къде са били потъмнявани, изтривани или изрязани. Но електронният текст е поне донякъде въображаем; всеки може да го отвори и да го промени както си иска, за да угоди на политиката, която се провежда в момента. Не ми ли вярваш? Потърси в мрежата каквото и да е от Джон Лок. Потърси Ейбрахам Линкълн. Потърси Фридрих Ницше или Алистър Кроули. Сравни намереното с онова, което имаш в старите книги. Ще се научиш.

Тези книги отдавна вече ги нямаше, разбира се; стотици от тях, струващи хиляди марки, бяха продадени. Някои от тях, които имаха твърде деликатно съдържание, за да бъдат продадени — забранени творби на неличности като Шоу и Хайнлайн, и Пейн, — се намираха в запечатания трезор в имението Сангре де Кристо, което принадлежеше на патрона на Хари, Незаетия Марк Вило. Хари не можеше да държи подобни книги в къщата си, не и докато Дънкан беше тук.

Присъдата на Дънкан бе смекчена при известни условия. При първия намек за подривна дейност — притежаването на забранени литературни произведения например — сопитата щяха да забият ноктите си в задника на Дънкан и да го завлекат, вече не в Социалния лагер „Бюкянън“. Този път щяха направо да го киборгизират и да го продадат като Трудовак — а в робство Дънкан нямаше да изкара и една седмица; в сегашното си състояние нямаше да изкара и един ден.

Хари си спомняше спора между Дънкан и Тан’елкот, който двамата проведоха преди четири или пет години — когато Дънкан все още притежаваше достатъчно двигателен контрол, за да може да говори на глас.

— Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнимаеми права…

Споменът накара Хари да се усмихне. Дънкан цитираше Джеферсън с висок язвителен тон — което означаваше, че Тан’елкот отново го беше раздразнил. Той често прибягваше към Джеферсън, когато Тан’елкот го притискаше в логическия ъгъл.

Сцената се появи пред очите на Хари като наяве: Тан’елкот седи до масата в кухнята на Аби, която изглежда като играчка до масивната му фигура. Каната с кафе в грамадната му ръка прилича на чашка за еспресо. Той е облечен в безупречно ушит костюм на Професионалист, а шоколадовите му къдрици са прибрани в старомодна опашка. Той се държи със спокойната учтивост на манекен, но в очите му проблясва нескрито веселие. Харесва му да спори с Дънкан.

— Пропаганда и нищо повече — боботи той и вдига важно показалеца си. — Каквито и да са били намеренията на този хипотетичен създател — чиито мисли се преструваш, че знаеш, — мога да ти каза следното: боговете не се интересуват от права. Няма никакви права. Или неправди. Има само сила и слабост. Аз самият бях бог и познавам още неколцина; нас ни интересува структурата на оцеляването. Човешкият живот се определя от връзките му с останалите; от дълга му към неговия род. Пред лицето на този дълг животът, свободата и търсенето на щастие са безсмислени. Онова, което наричаш права на личността, е фантазия, типична за културата на една пропаднала цивилизация.

— Фашистки копелдак! — изхриптя възторжено Дънкан. Очите му се въртяха като безформени стъклени топчета, но гласът му беше ясен и по-силен, отколкото през последния месец. — Не може да се разчита на фашистите — първото нещо, което се жертва в името на доброто на държавата, е истината.

— Хм. Както кажеш. Щом не искаш да повярваш на моите думи, питай снаха си; тя е доста слаб бог, дефектен и провалил се бог, но все пак бог. Питай Палас Рил къде в нейната йерархия за оцеляване се подреждат правата на личността.

— Няма да тръгна да споря с теб за богове, самодоволен кучи сине — изграчи Дънкан.

Беше прекарал целия ден в седнало положение, привързан през гърдите с каиши към повдигнатия гръб на сгъваемото си походно легло, чиито колелца бяха застопорени край масата, където седеше Тан’елкот. Между кичурите на оредялата му бяха коса се виждаха изпъкнали, потрепващи вени; очите му се въртяха, ръцете му трепереха неконтролируемо и от единия ъгъл на устата му се стичаше пенеста слюнка, но съзнанието му в общи линии беше ясно.

Още тогава споровете за политическата философия като че ли бяха единственото нещо, което успяваше да задържи вниманието на Дънкан. Преди автоимунното разстройство, което прогресивно съсипваше мозъка му, да стане симптоматично, Дънкан беше професор по социална антропология, филолог и авторитет по въпросите на културата на Отвъдие. Винаги бе харесвал споровете, обичаше ги може би повече от всичко друго на света, включително и от семейството си.

Животът му едва не бе приключил в Социалния лагер „Бюкянън“ поради една-единствена причина: така и не се беше научил да си затваря устата.

Хари не можеше да спори с него. Нямаше подходящата настройка на съзнанието, за да подмята политически фантазии наляво и надясно. Винаги беше твърде зает да оцелява в реалността на своето съществуване, за да губи време в мечти за неща, които би трябвало да ги има. Понякога минаваха седмици, преди да успее да чуе свързано изречение от Дънкан, но Тан’елкот винаги успяваше да измъкне баща му от нирваната на тиха лудост, в която бе запечатан умът му.

Дънкан продължи:

— Не ми пука за боговете. Те не представляват интерес. Значение имат само хората. Значение има да проявяваме уважение един към друг.

— Уважавам онова, което заслужава уважение — отвърна Тан’елкот. — Да търся уважение там, където няма с какво да бъде спечелено, е детински брътвеж. И в края на краищата какво заслужава уважение освен службата? Дори твоят идол Джеферсън накрая се преценява по службата си към човешкия род. Цената на индивидуализма — целта му — е самореализацията, което е просто друга дума за суета. Ние не се възхищаваме на хората заради постигането на самореализация в живота; възхищаваме се на самореализацията, когато резултатът от нея носи блага на човечеството.

— Ха — рече Дънкан, избърсвайки брадичката си опакото на ръката си. — Може би самореализацията е единственият начин наистина да се служи на човечеството. Може би точно хора като теб му вредят. Когато ти се опитваш да „служиш на човечеството“, накрая превръщаш всички в овце. Наистина добре им служиш — осигуряваш им вечеря. Хората ядат овце. — Той извърна замъгления си поглед към Хари; познатите проблясъци в очите му сякаш го подканяха да се приближи до масата, да се включи в дискусията, сякаш казваха: Хора като теб. Моят син, хищникът.

Тан’елкот изхъмка някакво несъгласие.

— Овцете са изключително успешни като вид. Човечеството, поне в моя свят, не е. Вашият индивидуализъм неизбежно ви води до хора, които поставят собствените си желания над добруването на останалите — и то не на някои от тях, а на всички останали.

— Хора като Леонардо и Моцарт. Като Шарлеман и Александър.

— Хм. Освен това — произнесе Тан’елкот с нотка на категоричност в гласа, сякаш през цялото време беше водил Дънкан към неизбежния риторичен капан, — хора като Каин.

Точно тогава Хари реши, че се е наслушал достатъчно.

— Стига толкова — рече той. Тръсна чашата си твърде бързо и твърде силно върху масата; кафето се разплиска по повърхността ѝ. — Сменете темата.

— Нямах намерение да те засегна — рече тихо Тан’елкот.

— Не ми пука. Не съм засегнат. Просто ми писна да ви слушам.

Дънкан като че ли не го чу; или по-скоро го чу, но предпочете да не му обръща внимание.

— Каин донесе много добро на много хора…

— По чиста случайност — прекъсна го Тан’елкот.

— Не беше ли точно ти човекът, който не вярваше в случайностите?

— Хей! — повиши Хари глас. — Престанете и двамата.

Дънкан завъртя безсилната си глава към своя син.

— Просто се опитвам да се застъпя за теб, Трепач. — Треморът бе започнал да се промъква и в гласа му.

— Не е нужно да ме защитаваш, татко — рече Хари. — Просто искам да млъкнеш.

Зад катарактите в старческите очи на баща му се бяха струпали мрачни облаци, които спускаха завеса между съзнанието му и околния свят.

— Съжалявам… Много съжалявам…

И сега, докато седеше пред бюрото си в тази мрачна утрин, тези три думи го изгаряха отвътре. Как бе могъл да го каже? Защо трябваше да се държи като дете?

Колкото и да се залъгваше, отговорът бе пределно ясен. Раната, която бе останала след откъсването на Каин от живота му, тогава все още бе твърде прясна. Все още не беше преглътнал твърдата хапка, че повече никога нямаше да бъде този мъж. Никога повече нямаше да е толкова силен. Никога нямаше да е толкова уверен.

Никога нямаше да е толкова свободен.

Тогава все още не познаваше източника на болката си — не спираше да си повтаря: Имам всичко, което съм искал. Спечелих, мамка му! Тогава какъв ми е проблемът, по дяволите? Знаеше само, че болката не утихва; но в него оставаха само тъпото, животинско неразбиране и светски маниери на росомаха със зъбобол.

Скоро след това гласът на Дънкан се изгуби завинаги. В момента не можеше да си спомни дали баща му изобщо му проговори повече.

Хари дълго се взираше в пръснатите по бюрото разпечатки. Постепенно започна да осмисля цифрите. Исусе, грозна работа, помисли си той. Пренареди ги, събра ги на куп, разбърка ги и отново ги разпръсна по бюрото. Както и да ги подреждаше, не можеше да скрие бруталната истина.

Нямаше никаква шибана представа какви ги вършеше.

От шестте фискални години, през които той беше управител на Студията в Сан Франциско, четири бяха завършили на загуба; три от тях поредни, а сега нещата се влошаваха още повече. Беше поел най-печелившата Студия на Земята — флагмана на цялата система „Приключения без граници“ — и беше омазал нещата толкова здраво, че само транспортните такси на компанията „Отвъдие“ я задържаха на повърхността.

Нима това е загадка? — помисли си той с горчивина. — Нима някой е останал изненадан?

Той бе получил поста управител — и съответното издигане в кастовата стълбица до Администратор — в рамките на грандиозна рекламна кампания, прозрачен опит за смекчаване на катастрофалните последствия от последното приключение на Каин, „Заради любовта на Палас Рил“. В резултат на провала на това Приключение изгуби поста си предишният директор Артуро Колбърг, а репутацията на Студията се оказа безнадеждно съсипана. За няколко седмици Хари се оказа най-прочутият човек на Земята — „Заради любовта на Палас Рил“ стана най-популярното Приключение в историята, поставяйки рекорд по продажби, който досега, седем години по-късно, все още не беше победен — и той можеше да причини неизчислими вреди на индустрията. Затова те го подкупиха.

Това е твърде меко казано — помисли си Хари. — Не ме подкупиха. Направо ме купиха.

Купиха го с възможността да живее спокойно с жената, която обичаше. Купиха го с възможността да отгледа дъщеря си като Администратор. Купиха го с възможността да опознае отново баща си. А в замяна?

От него се очакваше само да седи зад бюрото и да си затваря устата.

Един от новите му колеги, управителят на Студията в Санкт Петербург, беше представил ситуацията особено убедително по време на първата им среща, няколко седмици след повишението на Хари:

— Може би най-значимото умение на ефективния Администратор е да развива способността да не прави нищо. Да разбираш кога може да не правиш нищо, е далеч по-важно от това да знаеш какво да правиш.

И ето я философската обосновка за това да бъде добро момче, да си седи спокойно и да брои дните до пенсионирането си. Подобно самосъзнание ни превръща в страхливци, помисли си Хари.

Имаше силата да оцелява ден за ден. Но когато погледнеше в дългия тъмен тунел на остатъка от живота си, той виждаше твърде много подобни нощи, в които седи зад бюрото си в три през нощта, втренчил поглед в абсолютния факт, че днешният ден ще бъде точно като вчерашния, утрешния и така нататък; дните ще пълзят един след друг в един безкраен свят, амин.

Ако извадеше късмет.

С няколко удара по клавишите той изкара на екрана поредното заявление, подадено в Социалния съд от адвокатите на Ейвъри Шанкс. Винаги, когато Хари беше в гадно настроение, както тази нощ, той разглеждаше нарастващия архив на делото „Бизн. Шанкс срещу Адм. Майкълсън“ и размишляваше за това какво би могло да се случи, ако правният отдел на Студията реши някой ден да го зареже.

Бизнесмен Ейвъри Шанкс — майката на Карл Шанкс, майката на Ламорак, ръководителя на електрохимическия гигант „Синтек“ — лично бе подала иск срещу Хари по обвинение в насилствен междукастов контакт няколко дни след приключването на „Заради любовта на Палас Рил“, още преди Хари да бъде изписан от болницата. Тя използваше юридическия отдел на корпорацията си като лични бойни кучета, засипвайки съда с безкрайни жалби. За основа на иска бе послужило спорното заявление, че статусът на Карл Шанкс като Професионалист можеше да се счита за формален в съответствие с дейността му като Актьор. Юристите на „Синтек“ продължаваха да настояват, че в очите на съда Карл трябва да бъде приеман като Бизнесмен.

Което, без защитата на Студията, щеше да е достатъчно Хари да бъде киборгизиран и продаден като Трудовак.

В най-мрачните си нощи Хари подозираше, че Студията не е закрила окончателно делото, защото искаше да има коз в ръкава за в случай, че той реши да прекрачи всички граници.

Хари затвори съдебния архив, огледа отново разпечатките, събра ги раздразнено на купчина, но мислите му непрекъснато се връщаха към делото…

Таксите бяха достатъчни, за да го съсипят. Доходът на Шана не стигаше за издръжката на семейството, дори и да ги нямаше съдебните разходи; тя все още имаше своята фанатично вярна публика, но общите ѝ приходи стабилно намаляваха. Вече дори нямаше директни зрители. Два пъти в годината прекарваше тримесечните си сесии в свободен режим, приключенията ѝ се записваха на микрокуб: иронично ехо на едно от нововъведенията на Колбърг, Дългия формат.

Да бъдеш богиня, си имаше своето очарование — ненарушимия покой на връзката ѝ с целия свят, умопомрачителното чувство за контакт с всяко живо същество в речния басейн на Великия Чамбайген, извисяващото чувство за пълен контрол над неизмеримата мощ, — но феновете ѝ бързо установиха, че записите осигуряват същия ефект. Дори само един запис. Тъй като за Чамбарая дните не се различаваха един от друг, записите по принцип се продаваха лошо. За да се привлекат директни зрители, за да се повишат доходите от продажбите и наема на записи, беше нужен сюжет. А Палас Рил не можеше да го предложи. Тя беше завършена; не ѝ беше нужно нищо, което реката да не можеше да ѝ осигури. Чамбарая не познава нуждата. А без нужда всичко останало са капризи.

Той тръсна глава, за да насочи вниманието си отново към диаграмите в ръцете си. Не помнеше от колко време се взира в тях с незрящи очи. Цифрите вече не притежаваха смисъл, който да може да разбере; бяха се превърнали в смътно заплашителни йероглифи, апокалиптично предсказание, написано в линейно писмо А.

Хари въздъхна и призна поражението си. Сгъна диаграмите веднъж, после още веднъж, след което ги натика в улея за отпадъци до бюрото си.

— Аби: позвъняване. Аудио-видео — рече той. — Екзозеумът на Студията. Частната линия на Тан’елкот. Изпълнявай.

Миг по-късно логото за изчакване на екрана се разпадна, отстъпвайки място на контрастния едноцветен образ на лицето на Тан’елкот.

— Каин. Поредната безсънна нощ?

— По дяволите — каза Хари, може би за милионен път, — щом аз трябва да те наричам Тан’елкот, то, мамка му, бъди така добър да ми викаш Хари. — Но възражението беше чисто машинално, по навик, и самият той долавяше неискреността в думите си.

Тан’елкот също я долови. Царствената му вежда се повдигна и бръчките край очите му едва забележимо се задълбочиха.

— Абсолютно вярно.

— Какво не е наред с екрана ти? Целият си оранжев, а контрастът е толкова зле, че изглежда, сякаш половината ти лице липсва.

Тан’елкот присви рамене и разтърка очите си.

— Екранът си е добре. Вече не мога да чета от монитора, а от непрекъснатото примигване на вашите електрически лампи ме боли глава. — Той извърна екрана така, че Хари да види голямата книга, която лежеше отворена върху бюрото му, и пламъка на маслената лампа до нея. — Но ти не си станал в този ранен час, за да ме укоряваш за лошата поддръжка на оборудването.

— Да — въздъхна Хари. — Чудех се, ако не си зает…

— Зает, Администраторе? Аз, зает? Боже опази! Аз съм, както винаги през всичките тези години, изцяло на ваше разположение, господин управител.

— Забрави — промърмори Хари. Не му бяха останали сили да изтърпи убийствената ирония на Тан’елкот. Той протегна ръка към изключвателя.

— Каин, почакай — рече Тан’елкот. Погледът му се отмести и той прекара длан през лицето си, сякаш искаше да изтрие чертите си и да се превърне в по-различен човек. — Моля те… Хари, извини ме за тона. Твърде дълго седях сам с горчивите си мисли и заговорих, без да се замисля. Ако пожелаеш, ще се радвам да се насладя на компанията ти.

Хари огледа изпитателно образа на Тан’елкот на екрана: тъмните кръгове под очите му, новите бръчки на някога идеалната му кожа и увисналите краища на устните му, които някога бяха познавали само усмивките. Мамка му — помисли си той, — и аз ли изглеждам зле като него?

— Мислех си — изрече бавно Хари — да сваря една кана кафе и да се домъкна при теб. Разхожда ли ти се?

Увисналите краища на устните на Тан’елкот леко се повдигнаха нагоре в жалко подобие на усмивка.

— В Гетото?

Хари повдигна рамене с демонстративно равнодушие, с което не заблуди нито себе си, нито Тан’елкот.

— Да речем. Навит ли си?

— Разбира се. Харесва ми старият ти квартал; намирам го за изключително стимулиращ. Също като в някой от древните ви научнопопулярни филми: океан от хищници, които се обикалят един друг. — Той наведе главата си към екрана и със сдържаното веселие на мъж, който пуска солена шега в препълнен ресторант, попита: — Кога за последен път си убивал някого?

Скритата под бюрото ръка на Хари напипа безчувствения белег на кръста му.

— Би трябвало да си спомняш. Нали беше там.

— Ммм, вярно. Но кой знае, може пък днес да ни провърви и някой да ни нападне.

— Да, може би. — Ако се натъкнем на банда слепи идиоти, помисли си Хари. — Добре. Идвам.

— След половин час ще съм при Южната порта.

— Ще се видим там.

— Точно така… — преди да прекъсне връзката, събеседникът му се усмихна. — Каин.

Хари поклати глава и презрително изсумтя в потъмнелия екран. После натисна изключвателя и установи, че устните му са се разтегнали в усмивка.

— Хари? Не се върна да си легнеш.

Той вдигна глава и усмивката му отново угасна. На прага стоеше Шана и го гледаше укорително иззад кичурите си разрошена от съня коса. На лицето ѝ все още се забелязваше избледняващото сияние на блаженство, умиращият призрак на свръхестествен покой — отново бе сънувала реката.

Прииска му се да хвърли нещо по нея.

— Да, аз… — Той наведе глава, опитвайки се да прикрие виновното изражение от лицето си, и махна с ръка към пръснатите по бюрото диаграми. — Реших да свърша малко работа.

— С кого разговаряше? С Тан’елкот, нали?

Той сведе поглед към юмруците, които бе опрял в бедрата си.

— Знаеш, че не ми се иска да прекарваш толкова много време с…

— Да, знам — прекъсна я Хари. Често влизаха в спор за това, а точно сега не му се искаше да го започват отново. — Ще изляза за малко.

— Сега? — Напоследък свръхестественият покой не се задържаше задълго на лицето ѝ; и сега вече беше изчезнал. — Ще излезеш навън посред нощ?

— Да. Понякога го правя. — Не добави на глас: „И ти щеше да го знаеш, ако прекарваше с мен и дъщеря си повече от шест месеца в проклетата година“, но неизречените думи увиснаха между тях, отравяйки въздуха.

Тя отметна косата си назад и лицето ѝ придоби напрегнато, застинало изражение, което Хари помнеше твърде ясно от лошите стари дни, когато и двамата не можеха да отворят устата си, без да започнат да се карат.

Лошите стари дни? Кого заблуждавам? — помисли си той.

Това са лошите стари дни.

— Ще се върнеш ли за закуска? — попита тя; след което не се сдържа и му нанесе удар под кръста: — Или пак ще трябва да лъжа Фейт за това къде си отишъл?

Хари се накани да ѝ изръмжи нещо, но се спря. Кой бе той, че да се оплаква от ударите под кръста? Въздъхна тежко и поклати глава.

— Не. Не, ще се върна за закуска. Виж какво, Шана, съжалявам. Понякога просто искам да поговоря с някого…

Когато видя изражението на лицето ѝ, му се прииска да си беше отхапал езика преди тези последни думи.

Очите ѝ почти се затвориха и устните ѝ се свиха в болезнено тънка линия.

— Понякога дори си позволявам да се надявам, че може да поискаш да поговориш с мен.

— О, Шана, недей… виж, ние разговаряме. — Наистина беше така; понякога дори успяваше да я изтърпи, когато за милионен път повтаряше лекцията за това Колко Е Лесно Да Бъде Щастлив, ако просто се остави Да Бъде Носен По Течението, и други подобни глупости. Хари се извърна настрани, за да скрие изражението на лицето си. Шана не беше виновна и той за пореден път си обеща да не си го изкарва на нея. — О, забрави. Излизам.

Той пъхна и последните разпечатки в улея и се изправи. Шана пристъпи напред, сякаш можеше да го спре.

— Иска ми се да бъдеш по-внимателен с Тан’елкот. Не можеш да му вярваш, Хари. Той е опасен.

Хари я заобиколи, като внимаваше да не я докосне по пътя си към вратата.

— Да, такъв е — рече той и продължи по коридора, измънквайки под носа си: — Какъвто бях и аз някога.

Отзад, с безкрайното си бездушно търпение, го следваше Роувър.

4.

Шана го гледаше как се отдалечава, облегната на прозореца на кабинета му, притиснала пламналото си чело към студеното стъкло. Черният силует на неговия даймлер найтхоук пое по дългата, гладка, компютърно разчетена траектория към ниските облаци.

Тя тъгуваше по реката.

Четиридесет дни — помисли си тя. — Това всъщност са само пет седмици — добре де, шест. За шест седмици мога да изтърпя всичко.

След четиридесет дни, точно в 09:00 часа, щеше да започне смяната ѝ като богиня. В 08:30 тя щеше да си сложи респиратора, да легне в ковчега за свободен режим и да затвори капака; щеше да лежи неподвижна върху гел-леглото, докато течаха безкрайните минути на балансировката на масата — трансферът в свободен режим изискваше изключително точна обмяна на маса/енергия между вселените, — и през тези бавно изминаващи секунди тя щеше да тръпне в сладко очакване на беззвучния, разтърсващ съзнанието гръм на прехвърлянето в свободен режим. В очакване на първите нотки от Песента на Чамбарая: дълбокият, бавен приветствен химн, който щеше да напълни сърцето ѝ, събуждайки към живот ответната мелодия. Два пъти в годината, по три месеца наведнъж, тя можеше да бъде част от реката.

Два пъти в годината можеше да бъде цяла.

Никога не каза на Хари как копнее за тази музика; никога не му каза колко пуста и празна се бе превърнала Земята за нея. Обичаше го твърде много, за да му каже колко е мъчителна самотата в леглото ѝ. Не можеш ли да го разбереш? — проплака сърцето ѝ към отдалечаващата се кола. — Не виждаш ли колко съм самотна?

Сълзите бавно потекоха по бузите ѝ. Как да живее, когато в сърцето ѝ има само спомени и надежда?

— Мамо? — разнесе се колебливият глас на Фейт зад гърба ѝ. — Мамо, добре ли си?

Шана се отдръпна от прозореца. Не си направи труда да изтрие сълзите си; връзката, която съществуваше между тях през тази половин година, не им позволяваше да се лъжат една друга.

— Не — призна тя. — Много ми е тъжно днес.

— И на мен. — Фейт разтъркваше очите си с юмручета, докато влизаше бавно в кабинета. Шана я пресрещна и я вдигна на ръце, изпъвайки пижамката ѝ и отмятайки от лицето ѝ рошавите златисти кичури. Фейт въздъхна и облегна бузата си на рамото на Шана. — Липсва ти реката, нали?

Шана кимна безмълвно. Тя седна на диванчето до прозореца и настани Фейт в скута си; после се обърна и погледна към облаците, озарени от оранжевите светлини на града.

— И аз — рече сериозно Фейт. — Липсва ми музиката. Когато си у дома, винаги е тихо — понякога дори ми става страшно.

Шана прегърна силно дъщеря си, усещайки остро колко е дребно и крехко телцето ѝ, и притисна малката ѝ главица към рамото си. И все пак физическият контакт беше само слабо ехо на близостта и любовта, които споделяха, докато бяха свързани чрез реката. Фейт се роди точно девет месеца след битката на Анханските докове. Клетките, които един ден щяха да се превърнат в дъщеря ѝ, вече се бяха настанили в утробата ѝ, когато за пръв път докосна реката и се вля в Песента ѝ.

При обожествяването на Палас Рил същата сила се вля и в дъщеря ѝ.

— Липсваш ми, когато си тук — каза Фейт. — Чувствам се доста самотна без музиката. Но и татко има нужда от теб.

— Да — отвърна Шана. — Да, знам.

— Това ли се случи? Двамата се скарахте?

— Не, не се карахме. Вече никой не се кара с баща ти — отвърна отчаяно Шана. Тя погледна към скупчените облаци, в които се бе изгубил найтхоукът. — И мисля, че точно това е проблемът.

5.

Жилищният блок беше хлътнал под тежестта на двестагодишната занемареност. Опушените му стени почти не отразяваха светлината на пукнатия уличен фенер: самотният му, леко килнат настрани правоъгълник изпъкваше в тъмнината на нощта като прозорец към забвението.

Хари стоеше на натрошения паваж, загледан към задната уличка, към мястото, където знаеше, че все още се намира неговият прозорец: 3F, трети етаж отзад, най-далеч от стълбището. Три стаи и малък килер, където едва се събираше леглото на осемгодишното момче. В този килер той живя още един месец след шестнайсетия си рожден ден.

И прозореца, който можеше да се отваря безшумно, ако се постараеше повечко; при по-силна светлина — или по-млади очи — той сигурно щеше да забележи белезите от въжето върху древния алуминиев перваз.

Все още усещаше как намотаното въже се врязва в ребрата му от скривалището си между тънкия матрак и стоманената рамка на леглото му. Това въже беше спасявало живота му десетки пъти; понякога единственият начин да избяга от пристъпите на убийствен гняв у баща му бе да заключи отвътре вратата на стаята си и да се измъкне през прозореца, спускайки се по въжето на улицата. Там, сред проститутките, наркоманите и дебнещите секс маниаци, той се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото близо до баща си.

По-добре така, отколкото да вдишва вонята на безумие в тесния апартамент.

— Някога смятах — обади се до рамото му Тан’елкот, — че разбирам защо идваме тук. Мислех, че искаш да си спомниш какво невероятно пътешествие е представлявал животът ти. Оттук може да се види както началото на това пътешествие — той кимна с глава към блока, след което се обърна и погледна заострената кула на Студията, намираща се само на три километра оттук, — така и върхът на постиженията ти. Контрастът, меко казано, е потресаващ. Но това очевидно не ти носи удовлетворение.

Не беше нужно Хари да поглежда към Тан’елкот, за да знае какво изражение е застинало на лицето му: маска на учтив интерес, прикриваща хищен глад. Бившият император живо се интересуваше от всичко, което можеше да причини болка на неговия спътник. Хари не се обиждаше; беше си заслужил този интерес.

— Не идвам тук заради това — мрачно отвърна той.

Той се обърна и погледна към рушащата се сграда, надвесена над напукания паваж; към полутъмните барове в мазетата на всеки ъгъл, изпълнени със звуците на силна музика и обезпокояващо неподвижни хора; към банката за храна, където родители с празни погледи и техните мълчаливи деца вече се нареждаха на опашка за закуската, до която оставаха още два часа. Наблизо се размърда дрипава купчина от опърпани дрехи, разкривайки клошар в последния стадий на продължителното му падение: шарещия, неориентиран поглед на изгорелите му от метанола очи, носът и горната устна проядени от гноясали рани. Той разтвори една найлонова торбичка и измъкна оттам своето съкровище — напоена с гориво носна кърпичка, която, треперейки, притисна към устата си, вдишвайки изпаренията.

Хари вдигна ръка, но бързо я отпусна: този кратък, безнадежден жест като че ли обхващаше целия район на гетото „Мишън“.

— Понякога трябва да си напомням, че пътят до дъното е адски дълъг.

Спомни си стария виц, който бе пропит с такава горчивина, че вече не беше смешен: Самото падане не е чак толкова зле — проблемът е внезапното спиране на дъното…

— Да не се каниш да скачаш? — попита бавно Тан’елкот.

Хари повдигна рамене и отново тръгна по улицата. Роувър го последва с жужене, спазвайки програмираното разстояние от две крачки.

Тан’елкот вървеше редом с него с тежкото величие на линеен кръстосвач, който се движи на бавен ход.

— Затова ли ме доведе тук? Надяваш се, че те мразя достатъчно, за да те убедя да скочиш?

— А не е ли така? — Той погледна с присвити очи огромния мъж. Тан’елкот носеше плетения пуловер и памучния панталон на стилен Професионалист, а тъмната му коса бе прибрана на тила в консервативна опашка. Възрастта бе смекчила резките очертания на лицето му, но титаническото телосложение на бог, какъвто беше бил някога, се бе запазило. Металическите ремъци на ампмод-сбруята, която носеше над пуловера, блестяха като ризница под светлината на уличните фенери. Човек лесно можеше да си представи, че улицата се тресе под стъпките му.

— Разбира се, че е така — съгласи се с лекота Тан’елкот.

Двамата прекосиха още една пресечка в дружеско мълчание, преминавайки от сянка към светло и обратно.

— Сънувах смъртта ти, Каин — рече най-накрая той. — Жадувах я точно както осъдените да попаднат във вашия християнски ад жадуват за забрава. Смъртта ти няма да ми върне империята, няма да върне любовта на Децата ми, но ще облекчи — поне за няколкото секунди, докато животът ти изтича между пръстите ми — страданието на моето изгнание.

Той наведе глава, сякаш оглеждаше тротоара.

— Но сторя ли го веднъж, душата ми ще бъде опустошена. Няма да има за какво повече да мечтая.

Хари заобиколи двама пияници, които се бяха подпрели един на друг, докато се опитваха да решат дали да се приберат у дома, или да рухнат право тук, на улицата; Тан’елкот с лекота ги изблъска с рамо встрани. Зад гърба му се разнесе злобно ломотене. Хари и Тан’елкот продължиха да вървят.

— Освен това трябва да призная — промърмори Тан’елкот, — че ще ми липсваш.

— Нима?

— За съжаление, да. — Той въздъхна. — Установявам, че все повече живея със спомените от миналото. Те са единствената ми утеха в заточението ми. Ти си единственият човек, който ги споделя; единственият жив човек, който наистина си спомня — и цени — някогашното ми аз. — Той разпери примирено ръце. — Колко сантиментално, нали? В какво противно същество съм се превърнал.

Тази стрела попадна твърде близо до целта за вкуса на Хари. Следващите две пресечки преминаха в мълчание.

— Ти не… — замислено започна Хари, но се спря. — Ти не си ли се замислял да се върнеш?

— Мислил съм, разбира се. Никога не съм спирал да мисля за дома; Анхана е мястото, където се родих и преродих. Най-тежката рана, която ми нанесе животът, е осъзнаването, че никога няма да усетя онзи вятър, онова слънце никога няма да затопли лицето ми, никога повече няма да стъпя на онази земя. Щях да си отида от живота щастлив, ако можех да вдишам поне последния си дъх в Анхана.

Могъщите рамене на Тан’елкот се повдигнаха и спуснаха.

— Но това е просто фантазия. Дори господарите ти да позволят подобно нещо, любимите ми Деца вече не се нуждаят от мен; за Църквата съм по-ценен като символ, отколкото като жив бог. А този бог все още съществува: Силата на Ма’елкот е функция на съвместната преданост на моите поклонници. Жреците на Ма’елкот и до днес използват тази сила, като творят чудеса по време на молитвите пред образа ми — Неговият образ по-точно, защото двамата с Него вече не сме едно и също.

Той въздъхна тежко.

— Не мога да си давам вид, че светът е спрял да се върти само защото не го движи вече моята ръка.

Хари кимна.

— Да, понякога нещата се омазват — каза той. — Досега би трябвало да си свикнал.

— Трябва ли? — Тан’елкот се спря, давайки си вид, че внимателно изучава опръсканата с урина стена. — И защо тогава аз трябва да намирам поражението си за по-търпимо, отколкото ти — твоята победа?

Хари изсумтя.

— Това е лесно: можеш да обвиняваш мен — отвърна той. — А аз кого да обвиня?

Шоколадовите вежди над огромните лазурни очи се повдигнаха, докато Тан’елкот обмисляше думите му.

— Ммм, точно така — призна най-после с унила полуусмивка, кимвайки замислено. — Ти притежаваш една изненадващо постоянна характеристика, Каин; винаги се оказваш малко по-умен, отколкото очаквам.

— Да, точно така. Аз съм гений с главно „Г“.

Тан’елкот потърка с пръст изпъкналостта на носа си, където Каин го беше счупил: единствения недостатък в съвършените му класически черти.

— Знаеш ли защо не оправих това счупване? — попита той и разпери дланта си така, сякаш за да пусне скрита в шепата си пеперуда. — По същата причина, по която промених и името си.

Хари го погледна и отново присви очи, припомняйки си образа на този мъж от дните, когато управляваше Анханската империя като император и жив бог. Тогава той се бе нарекъл Ма’елкот, фраза на езика пакуили, която се превеждаше грубо като „аз съм безграничен“. Ма на пакуили е първо лице единствено число на глагола „съм“; тан е миналото му време.

Бях безграничен.

— Така че всеки път, когато чуя името си — всеки път, когато видя отражението си — продължи Тан’елкот, — си напомням какво ми струваше подценяването ти.

Тонът му прозвуча отмерено, като заучена реч. През годините, прекарани на Земята, Тан’елкот все по-често говореше така, сякаш изнася реч пред публика, която съществуваше само в съзнанието му.

Хари изсумтя.

— Ласкател.

— Ммм, може би.

— Затова ли никога не се опита да ме убиеш?

Тан’елкот закрачи отново.

— Отмъщението е занимание за слаби умове — отвърна замислено той. — Отличителен знак за духовна беднота.

— Това не е отговор.

Тан’елкот просто сви рамене и продължи да върви. Миг по-късно Хари го последва.

— Може и да не съм те унищожил — промърмори бившият император, — защото ми е по-забавно да гледам как сам се унищожаваш.

— Много вярно казано — изсумтя Хари. — Всичко, което съм направил в живота си, е било за забавление на някого.

Тан’елкот изхъмка утвърдително.

Хари разтърка тила си, но пръстите му не успяха да прогонят натрупаното напрежение.

— Може би в края на краищата това е най-трудното за преглъщане. През живота си съм сътворил много гадости. Извършил съм и доста добрини. Но накрая нищо от това няма значение. Всичко, което съм причинил на другите, всичко, което са ми причинили на мен — победа, загуба, любов, омраза, на кого му пука? — всичко това има значение само защото е помогнало на някое копеле, което през живота си не съм виждал, да прекара няколко забавни часове.

— Наистина сме страхотна двойка — рече замислено Тан’елкот. — Нашите войни отдавна заглъхнаха, славата ни премина. Всъщност онова, което те притеснява, е, че животът ти е бил просто развлечение — или може би проблемът е, че вече не е толкова забавен?

— Хей, това ми напомня — рече Хари, — че скоро не съм те пращал по дяволите!

Тан’елкот се усмихна снизходително.

— Плаках, че нямам обувки, докато не срещнах човек без крака. — Той кимна към тротоара, към опърпания безкрак просяк, който дремеше в древната си ръчна инвалидна количка. — Погледни този човек; не се и съмнявам, че той е готов да се раздели и с последната си надежда за живот след смъртта, само за да се изправи дори за един ден на крака — дори да са толкова кекави като твоите.

— И какво от това? — попита Хари. — Той е по-сакат от мен. И какво от това?

В усмивката на Тан’елкот се промъкна хладина.

— Ти имаш много по-добра инвалидна количка.

— О, да — отвърна Хари и горчиво се изсмя. — Роувър е голяма далавера.

— Роувър? — повтори Тан’елкот и повдигна въпросително вежди. — Дал си име на количката си? Не оставяш впечатление за такъв човек.

Хари раздразнено сви рамене.

— Това е просто команден код. Без него гласовото управление не възприема заповедите.

— Но Роувър е кучешко име, нали? Като Верния… Фидо?

— Не е кучешко име — отвърна Хари, отвратен от себе си. — Това е просто шега. Започна като лоша шега и после не си направих труда да го променя.

— Не виждам какво е смешното.

— Да, нито пък аз. — Той сви презрително рамене. — Знам, че не ровиш много в мрежата. Знаеш ли нещо за телевизионните сериали от двайсети век?

— Само това, че са били доста инфантилни.

— Та сред тях имаше един, наречен „Затворникът“. Чувал ли си за него?

Тан’елкот поклати глава.

— Твърде сложно е за обяснение — рече Хари. — Роувър е… един изключително добър надзирател. Това е всичко.

— Ммм — изхъмка замислено Тан’елкот. — Мисля, че разбирам…

— Не ми се прави на голям философ — всеки път, когато ми пробутваш подобни глупости, започвам да съжалявам, че не те убих, когато имах тази възможност.

— Точно така. — Тан’елкот въздъхна. — И аз съжалявам понякога.

Хари го погледна, опитвайки се да измисли какво да каже; но после просто кимна и продължи да върви; Тан’елкот не изоставаше.

Известно време двамата мълчаха.

— Предполагам, че основният въпрос е: какво всъщност иска човек? — попита най-накрая Тан’елкот. — Дали сме щастливи с живота, който живеем, или искаме да променим живота си в по-щастлив? В края на краищата задоволството от настоящото положение е просто въпрос на серотонинов баланс, който лесно може да бъде постигнат чрез медикаменти.

— Наркотиците няма да променят нищо освен отношението ми. — Хари сви рамене, отхвърляйки тази мисъл. — А да променя целия ми живот? Нали точно за това се борих.

— Нима?

— И спечелих, по дяволите. Победих Колбърг. Победих теб. Получих всичко, което исках: слава, богатство, власт. Мамка му, получих дори момичето.

— Проблемът на хепиенда е, че всъщност нищо не е приключило.

— Майната му — рече Хари. — Аз заживях щастливо. Наистина.

— Аха, разбирам: значи щастието те доведе на тази улица, в този час, заедно с мен — промърмори Тан’елкот. — Винаги съм смятал, че да живееш щастливо в четири часа сутринта, би трябвало да включва сън в легло със съпруга.

Хари погледна към мръсния паваж под краката си.

— Това е просто… не знам. Знаеш ли, понякога късно през нощта… — Той поклати глава, прогонвайки мисълта. Пое си бавно дъх и помръдна с рамене. — Предполагам, че просто остаряването не ми се отразява много добре. Това е… О, майната му. Гадната криза на средната възраст.

Тан’елкот стоеше мълчаливо и неподвижно до него, докато Хари не вдигна поглед и не откри, че бившият император го гледа така, сякаш е лапнал нещо гнило и не може да го изплюе.

— Така ли наричаш отчаянието си? Гадната криза на средната възраст?

— Да, добре, все тая. Наричай го както ти е кеф…

— Престани — прогърмя Тан’елкот. Той отпусна дланта си с размерите на мечешка лапа върху рамото на Хари и го стисна с такава сила, че едва не му строши костите. — Не може да опошляваш болката, използвайки термини. Забравяш с кого разговаряш, Каин.

В очите на Тан’елкот проблясваха искри; този поглед държеше Хари по-здраво и от гигантската ръка.

— В това двамата с теб сме братя; чувствал съм същото, което чувстваш и ти, и двамата знаем, че на света няма думи, които да опишат и съдържат тази рана. Ние сме ранени, аз и ти, и времето не може да изцели тези рани. Те се влошават с всеки изминал час като рак, като гангрена. Убиват ни.

Хари наведе глава. Болката в гърдите не му позволяваше да отговори; можеше само да гледа втренчено и мълчаливо, със стиснати зъби, към покритите с белези кокалчета на пръстите си.

Зад гърбовете им се разнесоха пиянски гласове.

— Хей, тъпанари! Хей, шибаняци!

Хари и Тан’елкот се обърнаха. Двете пияндета, които великанът беше изблъскал с рамо от тротоара, сега приближаваха към тях. Когато преминаха, олюлявайки се, през светлото петно под уличната лампа, Хари видя метална тръба в ръката на единия. В ръката на другия проблесна двайсетсантиметрово метално острие.

— За к’ъв се мислиш, бе? — поинтересува се с пиянски глас мъжът с ножа, който въртеше главата си наляво и надясно, сякаш се опитваше да открие правилния ъгъл, под който да вижда по-ясно. — Кого ш’е блъскаш?

Мъжът с ножа вървеше пръв; Хари направи крачка напред, за да го пресрещне. Разчиташе негодника като улична табела. Ножът беше просто за показ — за сплашване, за самоуважение; осеминчов стоманен пенис, лъскав и корав.

Хари виждаше три начина за разрешаване на проблема. Можеше да се извини, може би да им купи питиета, да ги поуспокои, да погъделичка самолюбието им — те всъщност това искаха. Или можеше да извади палмпада си и да повика Социалната полиция, да изтъкне пред тези момчета, че е Администратор, а Тан’елкот е Професионалист и че ако не се отдръпнат, ги чака живот на Трудоваци. Най-лесно щеше да е просто да им каже кой е в действителност. Работниците се прекланяха пред звездите както всички останали и щяха да изпаднат във възторг от неочакваната среща на улицата със самия Каин.

Вместо това той леко се извърна с отпуснати ръце настрани, разкривайки само три четвърти от профила си на мъжа с ножа, и по нервите му пробягаха познатите искри.

— Знаеш ли, човек не вади нож, ако не смята да го използва.

— Кой казва, че не смятам да…

Хари се приведе за удар; левият му юмрук описа къса дъга и се вряза в носа на нападателя. Чу се влажно „пльок“ като от падането на мокра кърпа и главата на пияницата се отметна назад почти под прав ъгъл, така че вторият му удар — на десния юмрук — попадна точно под брадичката.

Хари леко залитна и се намръщи — байпасът нарушаваше равновесието му, караше го да прави излишни крачки и да се разкрие за ответния удар с ножа, но това вече нямаше значение. Пияницата залитна назад като отсечено дърво и се просна по гръб на паважа.

— Не става дума за това какво смяташ — каза Хари.

Юмруците му боляха и пареха.

Но това бе приятна болка. Той я посрещна с радост.

— Мама му стара! — ахна вторият пияница, забравил напълно за тръбата в ръката си. — Ти — аз те познавам! Ти си, нали? Тоест… не си ли Каин?

— Бях някога — отвърна Хари.

— Аз съм голям почитател…

— Благодаря. Сега чупката.

— Не, сериозно говоря, наистина съм…

— Вярвам ти. Сега се разкарай оттук, преди да съм те убил.

Пияницата се отдалечи, залитайки, като не спираше да си мърмори под носа:

— Мама му стара, мамка му, а стига, бе…

Тан’елкот кимна с глава към мъжа, който лежеше на паважа.

— Мъртъв ли е?

— Може би. — Хари сви рамене. — По-вероятно не е.

Войнственото настроение отмина също толкова бързо, както се бе появило, оставяйки след себе си пустота, горчивина и леко гадене. Ръцете му пулсираха, а устата му имаше вкус на кафе на зърна. Ето ме и мен, трийсет години по-късно: в гетото „Мишън“ пребивам пияндета.

Сега защо просто не отидеш и не го пребъркаш за дребни?

— Попита ме какво искам. Мога да ти кажа… — произнесе бавно Хари. — Мога да ти кажа точно какво искам.

Той срита с крак пияницата. Очите му не виждаха мъжа: в този пиян окървавен Работник, който се търкаляше по улицата с разбита физиономия, защото нямаше достатъчно акъл, за да отстъпи, той виждаше себе си.

— Искам да открия онзи, който не спира да ми се бърка в живота и да превръща всичко, до което се докосна, в помия — каза Хари. — Искам да се срещна с него. Не моля за кой знае какво: просто искам да споделя с него малка част от болката ми, това е. — Той притисна юмруците си към бедрата и процеди през зъби: — Искам тоя шибаняк да ми падне в ръцете.

— Ммм. Бих могъл да споделя желанието ти, Каин. — Ръката на Тан’елкот отново се отпусна върху рамото на Хари като одеяло и през тази физическа връзка премина потокът на разбирателството.

Хари се отдръпна.

Тан’елкот не отпусна ръката си, а просто я обърна, сякаш се опитваше да разчете линиите по дланта ѝ. Той се извисяваше над Хари, непроницаем, непрогледен, нечовешки плътен — силует на скала на фона на озарените от изгрева облаци.

— Внимавай както си пожелаваш — рече тихо той. — Един много мъдър човек от твоя свят е установил, че когато боговете решат да ни накажат, те изпълняват желанията ни.