Острието на Тишал

1.

Анхана се беше разпростряла из цялата долина като язва, изливаща вонящата си гной от промишлени отпадъци и канални нечистотии в реката, наричана от хората Великия Чамбайген. Още щом баржата излезе от речния завой на североизток, градът изплува от обгръщащия го гъст смог: назъбено петно върху лицето на земята, което изглеждаше мъртвешко сиво заради маранята, простираща се на километри.

На носа на баржата стоеше фей, облечен с прокъсани от времето и от трудното пътуване вълнени дрехи. Навремето може и да му бяха стояли добре — той имаше високата фигура и широките рамене на Първия народ, — но сега висяха като овесени на закачалка. Лицето му бе покрито с дълбоки бръчки: белези на лишения и печал, по-дълбоки, отколкото би си позволил да покаже един истински първороден. Черепът над заострените уши беше покрит с къса права коса. Ботушите му сигурно щяха да изглеждат чудесно, ако не бяха толкова очукани; вместо колан той бе завързал около кръста си дебело плетено въже от коноп. Не носеше никаква чанта, а вместо благородническо оръжие държеше бърсалка, на чиято дръжка се беше облегнал.

Той погледна надолу по реката към Анхана и кокалчетата на пръстите му побеляха. Устните му оголиха острите като на вълк зъби, а в големите му златисти очи със свити като на котка зеници под яркото следобедно слънце проблесна едва сдържано отчаяние. Някога, не чак толкова отдавна, той беше принц.

Името му бе Делиан.

— Ей, ти, на палубата, работиш ли? — изръмжа зад гърба му помощник-боцманът. — Или просто се мотаеш?

Първородният не показа по никакъв начин, че го е чул.

— Хей, шибаняк, да не мислиш, че не говоря на теб?

Над двете кули на двореца „Колхари“ се бяха събрали тъмни буреносни облаци; те тътнеха и сипеха мълнии към земята. Дори от такова разстояние той виждаше, че дъждът още не се е изсипал: кафяво-черният въглищен пушек от Индустриалния парк продължаваше да се стеле на гъсти валма над северните квартали на града. Все още нямаше дъжд, който да го измие от есенното небе и да го прати в реката.

Поредната буря, поредната отрова за рибите: оттичанията от улиците на Анхана убиваха всичко живо в реката. Делиан поклати глава с горчивина.

Чак след цяла седмица път ще може спокойно да се пие речна вода. А братята ми обичат да ми напомнят, че аз съм един от тези хора.

Но аз не съм. Не съм.

Аз съм много по-лош.

Повече от хиляда години градът бе замърсявал тези води, още от построяването на лагера на речните пирати върху острова, познат сега като Стария град. Самият Панчасел Митондион бе повел обединените сили на Първия народ по време на Бунта, обсаждайки превърналия се в рай на подивелите хора град. Той бе загинал тук, убит в последната си провалена атака, предавайки върховенството над своя дом и над целия Пръв народ на Краля на здрача Т’фарел Рейвънлок.

Тук сме претърпели последното си поражение, помисли си Делиан. Първият народ беше водил битки срещу диваците години преди обсадата на Анхана, но това бе преломната точка на войната. Сега, почти век по-късно, дори феите ветерани от Бунта на диваците, които се бяха сражавали рамо до рамо с елфите, вече не ги наричаха диваци. Всички ги наричаха така, както се наричаха те самите: хора, което на техния език означаваше „от кал“.

Народът на калта.

— Хей. — Викът бе последват от грубо блъсване по рамото и рязко рррт от разкъсване на плат — бойният нокът на помощник-боцмана се бе закачил в ризата на Делиан. Той се обърна към помощника, застаряващ огрило с набръчкана кожа на мястото, където се бе намирало лявото му око, и със стърчащо парче кост от мястото на левия му бивник. Помощник-боцманът държеше главата си леко извита надясно, за да може да гледа първородния с кървясалото си дясно око.

— Знаеш ли кое мразя повече от шибаните мързеливци, които се опитват да се скатаят от работата си на палубата? — Огрилото се наведе напред така, че с едно движение на оцелелия си бивник да може да извади окото на Делиан. — Шибаните елфи, ето кое. Сега ще миеш ли, или ще плуваш?

Погледът на първородния се плъзна по него и се насочи над рамото му към двата отряда от гребци огре, които забиваха в речното дъно дългите си трийсет фута прътове от намаслен дъб. Отрядите — всеки съставен от по шестима огрило, високи по девет и повече фута, с тегло от по един тон всеки — натискаха прътите си под бавното отброяване на викача, напрягаха мощните си гърбове, опитвайки се да надвият инерцията на баржата, а ноктите им оставяха дълбоки белези в дъските на палубата.

— Защо спираме? — попита той с равен тон.

— Ти глупак ли си, торба с лайна такава? Анхана е най-голямото пристанище на реката — до утре следобед няма да можем да минем. — Смехът на помощник-боцмана беше почти толкова грозен, колкото и самото огрило. — Решил си, че щом сме подранили с един ден, значи не е нужно да си отработваш цялото пътуване? Зарежи тая работа. Ще работиш, елф. Или ще плуваш, мамка му.

— Добре. Ще плувам.

Делиан разпери ръце и остави бърсалката да падне на палубата. Със същото безразличие той се обърна и се накани да скочи във водата, но помощникът беше твърде бърз; тежката му ръка сграбчи китката на първородния, бойният му нокът се заби в ребрата му и го издърпа грубо към палубата.

— Няма да стане — изръмжа огрилото. — Дължиш още един ден работа, проклета торба с лайна. Какъв си ти, някакъв каинист? Смяташ, че можеш да правиш каквото си искаш?

— Не съм сигурен какво означава каинист — отвърна Делиан. — Но ти трябва да ме пуснеш.

— Зарежи тая работа. Никой шибан елф не може да ме уплаши.

Той изви ръката на Делиан нагоре, причинявайки му болка и едновременно с това опитвайки се да го извади от равновесие. Очакваше съпротива, дори борба и се беше приготвил и за двете — но вместо това слабият, измършавял първороден остана напълно неподвижен на мястото си.

— Ти искаш да ме пуснеш.

Ръката на огрилото се разтвори машинално и бойния му нокът се прибра обратно в юмрука му. Той се взря невярващо в ръката си.

— А стига, бе!

— Търпях те пет дни — заяви хладно Делиан, — защото не намерих по-бърз начин да се придвижа до Анхана. Сега си тръгвам и ти не можеш да ме спреш.

— Как ли пък не — обяви огрилото и протегна ръка, свивайки пръстите си в юмрук така, че да остане да стърчи само бойният му нокът. Във Великия Чамбайген не съществуваше друг закон освен онзи, който екипажите на баржите сами налагаха — и никой нямаше да накаже офицер заради това, че е осакатил или убил някой обикновен моряк. — Ще те изкормя като риба!

Бръчките, които гладът и тежкото пътуване бяха издълбали върху лицето на първородния, изпъкнаха още повече и се превърнаха в признак на възраст — невъзможна възраст, сякаш Делиан бе наблюдавал света в продължение на хилядолетия — и юмрукът на огрилото се отпусна безжизнено до тялото му.

Огрилото изръмжа, устните му се отдръпнаха, оголвайки бивните му, и раменете му се изопнаха назад така, сякаш ръцете му бяха придържани от някаква невидима сила, от която не можеше да се измъкне — но всъщност не беше така. Те просто си висяха свободно, но той не можеше да ги командва. И двете му ръце висяха като мъртви от раменете му.

— Елфско поразяване — промърмори той с нарастваща изненада, която бързо премина в праведен гняв. — Шибано елфско поразяване! Ха, мамка му!

В отговор на виковете на помощника по цялата палуба започнаха да се извръщат глави.

Макар в реката да цареше беззаконие, имаше няколко традиции, които екипажите на баржите спазваха с цената на живота си, и това бе една от тях. За секунди всичките дванайсет огрета зарязаха прътите си; всички товарачи захвърлиха бутилките си и оставиха настрани картите и заровете. Дори миячите на палубата, най-окаяните от цялата речна сган, работеща само срещу храна и превоз, изоставиха ведрата и бърсалките, грабнаха товарните куки и хукнаха към носа на баржата.

Единствената реакция на Делиан бе леко повдигане на перестите му вежди. Най-близкото огре политна напред и се стовари с трясък върху палубата, последвано от второ и трето; те виеха и притискаха с ръце бедрата си, сгърчени в конвулсивни спазми, които ги бяха осакатили така ефективно, както нож, прерязващ сухожилието.

Останалите членове на екипажа забавиха ход, за да заобикалят гърчещите се на палубата огрета; преди да го направят, от палубата изригна висока двайсет фута огнена стена, която им препречи пътя.

— Това е просто Фантазия! — изкрещя огрилото. — Това е шибана елфска магия, тъпаци! Не може да ви нарани наистина!

Очевидно някои от екипажа знаеха, също като помощник-боцмана, че повечето от магийките на Първия народ въздействат единствено върху ума на жертвата; по-смели от другарите си, те се хвърлиха в огъня — и се разбягаха пищящи по палубата към водата с пламнали дрехи, над които се издигаха пушек и пламъци.

Помощникът примигна със здравото си око, изпищя и отново примигна.

— Елфската магия не може да ви нарани наистина — повтори тъпо той.

— Това може и да е вярно — отвърна Делиан, — ако аз наистина бях елф.

Той се пресегна, хвана единствения здрав бивник на помощник-боцмана и придърпа лицето на огрилото към своето с изненадваща сила. Допря устните си до ушната му кухина и произнесе тихо, но отчетливо:

— Не обичам насилието. Не искам да нараня нито теб, нито някой друг. Но сега си тръгвам. Нямам време за любезности. Ако някой ме последва, ще го убия. Разбираш ли ме? А после ще се върна тук и ще убия и теб. Кажи ми, че си разбрал.

Огрилото отстъпи назад и тръсна глава, опитвайки се да освободи бивника си, но този кльощав, почти безплътен фей имаше изненадващо силни ръце. Той отново придърпа огрилото към себе си и този път над юмрука му се издигна пушек, който миришеше на горяща кост, а бивникът в ръката му обгоря; огрилото издаде тихо стенание, което постепенно премина в отчаян писък.

— Кажи ми, че си разбрал — повтори Делиан.

— Схванах, схванах — изскимтя огрилото. — Махай се… просто се махай!

Делиан разтвори ръката си и огрилото залитна назад; бивникът му бе почернял на мястото, където първородният го бе държал. Той едва не попадна в пламъците, но докато отстъпваше назад, огънят просто угасна като задушен от невидимо одеяло, оставяйки само широко петно от тлеещи въглени върху палубата.

Делиан се обърна към носа и погледна от него, за да се убеди, че отдолу няма никой от скочилите в реката моряци, след което се гмурна и заплува с мощни загребвания към брега. Излезе от водата и веднага се затича по брега, без дори да погледне назад, към баржата; тичаше към Анхана.

Можеше да чуе подигравателните гласове на братята си: „Човешка кръв. Винаги трябва да прави нещо; не може просто да съществува. Тази човешка кръв — като човек ти просто пилееш времето. Също като някой безделник, който намира кесия със злато на улицата, ти разполагаш с толкова малко време, че прахосването му не означава нищо за теб.“

Може и да е така — отвърна им мислено той, — но точно сега имам повече време от вас. А толкова отчаяно му се искаше да греши; и болката от този копнеж изгаряше сърцето му също като огъня, който бе запалил на палубата на баржата.

Покрайнините на Анхана лежаха на три мили пред него, отвъд равнината, а нощта се спусна над града заедно с дъжда.

Той тичаше неравно и се спъваше, сякаш краката му принадлежаха на някой друг, сякаш и двата бяха полуосакатени. Въпреки това успяваше да се придвижва бързо, теглейки от Потока, за да подсилва преуморените си мускули, и за четвърт част успя да стигне до бедняшкия квартал, обграждащ Лабиринта на Анхана.

Бурята се отклони към него, за да го посрещне, и го удави в порой, вонящ на сяра. Без да забавя крачка, той зави нагоре по пътя, водещ на север между Лабиринта и Индустриалния парк.

Дори човешките отрепки с празни погледи, които населяваха тези коптори, намериха време, за да се обърнат след бягащия; да притичаш покрай хора, сякаш бързаш за някъде, се смяташе за непочтително. Анхана бе сърцето на човешките земи и единствените първородни, посрещани радушно тук, бяха онези, които си знаеха мястото.

Най-накрая стигна до гетото на нехората — Града на пришълците — и прекъсна връзката с Потока, която му даваше сила. Имаше нужда от по-голямо съсредоточаване от онова, което му позволяваше менталното зрение, ако искаше да премине безпрепятствено през тези тесни многолюдни улици, където щеше да му се наложи да се блъска и да бъде блъскан от безброй рамене на първородни, каменари, огрило и хора.

С падането на нощта по улиците се появиха дори няколко тролове; от време на време някой спираше и започваше да го оглежда преценяващо, да издава гладни, всмукващи звуци, сякаш преглъщаше лигите, които бяха потекли по извитите му бивни. От вонята му спираше дъхът; от шума и бликащата енергия на това място му се виеше свят. Мръсотията, отпадъците, празнотата, която съзираше в очите на тукашните първородни — Анхана бе причината той да изостави човешката цивилизация заради горските дълбини.

Градът на пришълците се беше променил за двайсетте години, откакто кракът му не беше стъпвал по тези улици. Някога това бе малко тясно гето, претъпкано с първородни, каменари, дървесни духове, огрило и техните гигантски братовчеди — всичките живуркаха в покрайнините на столицата, продаваха силата и телата си на техните човешки господари, затъваха в наркотици и пиене, ръмжаха и се сопваха един на друг като плъхове в претъпкана клетка.

Навремето редът в гетото се поддържаше от човешки шерифи, които обикаляха в патрули от по петима мъже; бруталната им тактика и свободното използване на обкованите с метал бухалки им бяха спечелили прозвището главотрошачите; сега биячите като че ли бяха заменени от екипи по двама — един човек и един нечовек, обикновено елф или каменар. Хората се обличаха в сребристо и черно, нечовеците — в алено и златисто. Делиан непрекъснато виждаше из улиците тези двойки да разтървават биещи се, да решават спорове, да разпръскват тълпите пред каретите на богатите. Можеше само да поклаща невярващо глава.

Преди двайсет години тези цветове обявяваха принадлежността към една от двете могъщи групировки на Лабиринта, Поданиците на Кант и Лицата — но нито едните, нито другите имаха своя територия в Града на пришълците, а Лицата със сигурност никога не бяха приемали в редиците си нехора. И двете групировки бяха престъпни; Лицата търгуваха с плът и незаконни опиати, а Поданиците на Кант бяха джебчии и просяци, като освен това се занимаваха с охрана и изнудване. Делиан не можеше да си представи как са успели да се трансформират в обществена стража.

Самото гето се беше разраснало тройно, дори четворно, набъбнало като колония от гъби, а сега, през нощта, разцъфваше като насекомоядно растение, излъчвайки опасно притегателен сладък аромат. Взривът от пъстроцветни светлини на ярките табели над хотелите и казината се разбиваше на кални дъги в мокрия калдъръм.

Тези табели рекламираха развлеченията, които можеха да се намерят вътре: от игра на ашици през рулетка до бой с петли, борби с мечки и гладиаторски битки между различни раси, от хора и първородни до огрило; храна от най-изтънчените вносни крилца на тофалмо до всевъзможни пикантни свински и царевични деликатеси; напитките варираха от зърнен спирт до тинаранско бренди; опиатите — от обикновен печен рит до екзотични прахчета, способни да превърнат и най-тъмните фантазии осезаеми като мушкане в окото; проститутки от всякакъв вид, пол, възраст, опит и ориентация, от деликатна педерастия до извращения, в цената за които беше включена и посткоитална медицинска помощ.

Преди двайсет години, когато някой потърсеше нещо по-специално в Града на пришълците, нещо, което другаде не можеше да се намери — независимо дали незаконно, или изкусително опасно, или просто твърде отвратително, за да е широко популярно, — той трябваше да отиде в заведението, наричано „Екзотична любов“. Местенцето изглеждаше като някой малък, добре обзаведен бардак с ограничен достъп, който се намираше точно до Пътя на благородниците; но щом човек станеше редовен клиент, щом покажеше, че може да му се вярва — тоест когато собственикът събереше достатъчно материал за изнудване, че човекът да не може да си поеме дъх без разрешение, — той получаваше достъп до чувствения свят на буквално неограничените възможности. В „Екзотична любов“ нямаше невъзможни неща; просто бяха много скъпи.

Но сега по всичко личеше, че целият Град на пришълците се е превърнал в базарна версия на „Екзотична любов“ и самото заведение вече не съществува. Делиан стоеше на улицата, загледан безизразно в рекламата на някакъв фунгист, който бе завзел сградата до Пътя на благородниците. Той прочете механично списъка със стимуланти, опиати и халюциногенни спори, които се продаваха вътре; безплодна самозаблуда, разбира се, просто опит да отложи за няколко секунди мига, в който щеше да осъзнае, че няма представа какво да прави по-нататък.

Беше стигнал толкова далеч…

Леки пръсти се плъзнаха по хълбоците му — там, където първородните обикновено носеха кесиите си. Ръката на Делиан се стрелна с невероятна бързина, почти невидима за окото, и издърпа пред себе си собственика на пръстите: човешко дете с изцапано лице.

— Извинявай, фей, извинявай — просто се спънах — избъбри хлапето.

— Това място — рече мрачно Делиан, — това място някога се наричаше „Екзотична любов“. Какво се случи с него?

Очите на момчето се опулиха, след което се присвиха.

— Хей, аз на тая свирка не свиря — но имам сестра, тя е на единайсет, не е правила нищо досега, само духа на един веднъж…

— Не питах за това.

— Да, да — всъщност е на тринайсет, но се заклевам…

Делиан го разтърси силно.

— „Екзотична любов“ — повтори той.

Момчето завъртя очи и внезапно се разкрещя с пронизителен глас, изпълнен с болка:

— Педофил! Педофил! Махнете тоя каинистки дупелюбец от мене!

Момчето го изрита в пищяла — повече болеше да слуша крясъците му — и успя да освободи ръката си. После побягна и се скри в тълпата; мнозина вече гледаха Делиан с нарастваща враждебност и мрачно ругаеха. Един от тях събра смелост да изрази всеобщото мнение:

— Шибан педофил… Ако искаш да боцкаш хлапе, трябва да си платиш като нормалните хора!

Работата можеше да завърши зле — неколцина в тълпата като че ли нямаха нищо против да се включат в някой хубав въргал, а нищо в този опърпан, изтощен на вид първороден не подсказваше колко смъртоносен можеше да се окаже опитът им — но тълпата бе разблъскана от висок мъж със сребристочерна ризница и мускулеста каменарка с алено-златиста рокля.

— Добре, добре, разпръснете се — не спираше да повтаря каменарката, като по пътя си стъпваше по пръсти, мушкаше ребра и от време на време изблъскваше от пътя си най-наглите. Мускулестите ѝ ръце наподобяваха кипарисови коренища; когато блъскаше, хората отстъпваха. — Разпръснете се. Мърдайте! Да, ти, лайнар такъв. Размърдай се.

Мъжът се приближи до Делиан и го изгледа със студен поглед.

— Проблем ли има, горски? Или си търсиш такъв? И в двата случая сме на твое разположение.

— Това, което търся — отвърна бавно Делиан, — е феята, дето някога държеше тук един бардак.

— Тук? — Мъжът сбърчи вежди. — Не ми се вярва. Рууфи — фунгистът — е тук от… колко? Повече от осем години, ако не се лъжа — още отпреди да вляза в Патрула. Хей, Таулкг’н, да знаеш тук да е имало някакъв бардак?

Партньорката му изсумтя в брадата си и промърмори нещо, което Делиан не можа съвсем да разбере — нещо за хората и техния кратък живот и къса памет. После избута и последния зяпач надолу по улицата и се обърна.

— Да, тука беше „Екзотична любов“.

— Екзотична? Без майтап. — Очите на мъжа грейнаха и на устните му затанцува лека усмивка. — Хей, Таулки, горският търсел Дукесата!

Каменарката се приближи с юмруци на кръста. Тя огледа Делиан от главата до петите, после отново го погледна в очите и тъжно поклати глава.

— Не си прави труда, горски. Тя няма да те види.

— Не познавам никаква дукеса — отвърна търпеливо Делиан. — Феята, която търся, беше известна с името Киърандел.

— Същата — каза мъжът. — Просто ѝ викат Дукесата, защото изчука повече от половината Кабинет.

Каменарката настъпи с цялата си тежест крака на партньора си.

— Дръж се прилично.

— Просто ми кажете къде да я открия.

— Тя сега управлява „Залагащия пришълец“…

— „Залагащият пришълец“? Целия комплекс в Хазад-Лун?

— Да, но няма да те приеме, горски, вярвай ми. Все е заета, чуваш ли? Тя е важна…

Делиан пропусна останалата част от онова, което се опитваше да му каже каменарката, защото вече тичаше по улицата.

2.

Казиното „Залагащият пришълец“ се беше настанило в центъра на клоаката, която представляваше Градът на пришълците, като огромна отровна жаба, проблясваща в дъгите на многоцветната си слуз. За осемте си години се беше разраснало дотолкова, че бе погълнало всички съседни сгради; сега размерите му съперничеха на самия дворец „Колхари“. Три ресторанта, седем салона, четири казина, два театъра и десетки кабинки с различни размери и степени на уединение — в комплекса можеше да се купи всичко, от цигари до внезапна смърт, а стаите се плащаха на час. Той сияеше като маяк, ограден от гигантски ореол, наблюдаван от луната. Ореолът представляваше пъстроцветно отражение на изумителния мехур от сила — титанически Щит, — който обграждаше цялата структура и се забелязваше само защото струйките дъжд се стичаха по повърхността му на улицата.

Делиан се облегна на една хлъзгава от дъжда стена, близо до изхода на малка алея, водеща към улицата. Подгизналата вълна на туниката му дращеше раменете му. От стряхата, право върху главата му, се стичаше леко кисела на вкус, наситена с химикали вода. Той стоеше достатъчно навътре в сенките на алеята и върху лицето му падаха само зловещите отражения на алените, зелените и златистите светлини.

За менталното зрение „Залагащият чужденец“ сияеше още по-ярко, отколкото за обикновеното. Над сградата се вихреше смерч от изтичаща от Потока сила, сплетен в невъзможно ярки струи — алени и аметистови, бронзови и изумрудени, лазурни и сребърни, — които като знамена се ветрееха над покрива. Извън периметъра на Щита се бяха струпали масивни тълпи от зяпачи, които гледаха благородниците, знаменитостите и светските лъвове, слизащи от каретите на безкрайния влак, които спираха поред пред пурпурния килим, опънат върху широките мраморни стъпала. Зяпачите се облягаха върху Щита, сякаш той беше стъкло, притиснали носовете си към него, като че ли можеха да се изтръгнат от студената влажна тъмнина отвън и да се озоват в безкрайния летен следобед, който цареше под купола.

Над покрива на широката колонна галерия сияеха огньовете на огромна шатра с размерите на речна баржа, рекламираща умопомрачителната световна премиера на някакво шоу с вулгарно название и актьори, за които Делиан никога не беше чувал.

Няколко мига той изучаваше структурата на мехура. По всичко личеше, че се състои от няколко припокриващи се щита; за „Залагащият пришълец“ сигурно работеха шест или седем магьосници, вероятно хора, които го поддържаха. Всеки път, когато по улицата се зададеше някаква карета, пред която вървяха лакеи и ѝ проправяха път в тълпата, в Щита се отваряше пролука, достатъчно широка, за да пропусне екипажа и придружителите му; след това се затваряше като врата, за да не пропусне вътре простолюдието. Част от щитовете сигурно бяха почти постоянни, предварително заредени като онези, които пазеха целия комплекс от дъжда, поддържани единствено от съхранена енергия, а не от съсредоточения ум на магьосника; но онези, които се отваряха като врати, сигурно се захранваха от хора, а не от кристали. Той можеше без особени усилия да се промъкне през някой от кристалните щитове, без да вдига тревога, но след това трябваше да намери някакъв друг начин, за да привлече вниманието на Киърандел.

Делиан излезе на улицата.

Проправи си път през тълпата, без да обръща внимание на блъсканиците и ругатните, които се разнасяха зад гърба му. Когато стигна до мястото по средата на улицата, където каретите преминаваха през щита, той промуши ръцете си между един едър човек и един дребен трол.

— Извинете — каза учтиво Делиан.

Човекът и тролът погледнаха надолу към раздърпания кльощав първороден, след което се спогледаха и се ухилиха.

— Чупката, елф — рече човекът. — Намери си друго място.

— Намерих си вече — отвърна Делиан и ги изблъска настрани.

Те полетяха в тълпата, неподготвени за свръхестествената му сила. Тролът разумно реши, че този фей разполага с непознати ресурси, и бързо се отдалечи, мрачно мърморейки под носа си нещо на родния си грухтящ и мляскащ език; човекът, не чак толкова умен, реши да отстоява своето.

— Хей — възкликна той, — дребен копелдак, кого си мислиш, че блъскаш?

Делиан застина в очакване; леко му се гадеше.

Мъжът вдигна тежкия си юмрук.

— С удоволствие ще те…

Делиан го прекъсна със силно дясно кроше и от носа на човека шурна кръв. Очите на мъжа се изпълниха със заслепяващи сълзи и Делиан здравата го изрита в топките. Когато противникът му се преви на две, Делиан пристъпи до него, обхвана тила му с едната си ръка и цапардоса горната му устна с юмрук. Срещата на кокалчетата на свитите му пръсти с чупещия се нос беше повече от достатъчна, за да изправи мъжа, да го накара да политне назад и да го стовари на земята.

Делиан изрита отново проснатото тяло: върхът на ботуша му се заби с изключителна точност в слънчевия сплит на мъжа. Той се сви на кълбо от болка, дишайки учестено и накъсано.

Делиан се изправи. Очите му огледаха безизразно тълпата.

— Някой друг?

Нямаше желаещи.

Той оголи изключително дългите си и остри хищнически зъби.

— Тогава назад!

Делиан се извърна, неспособен да сдържи омерзението си. За да действа внимателно в подобни ситуации, той трябваше да бъде изобретателен, а беше твърде уморен, за да мисли свързано; трябваше да прояви въображение, а той не можеше да си го позволи. През последните две седмици въображението му даваше единствено цвят на вопли, картина на мъртви деца, мирис на геноцид.

Във вътрешността на мехура, в безкрайния летен следобед, всички разпоредители и лакеи носеха ливреи в алено и златно; вратите се охраняваха от шест сънливи огрета в пълно бойно снаряжение; бронята им бе лакирана в същите цветове и блестеше като гледжосани грънци. Алебардите им с цвят на кръв почиваха върху раменете им.

Менталното зрение на Делиан му подсказа, че на улицата никой не използва Потока, с изключение на мъничкия вихър, придаващ сияние на бижутата на една дебела жена, която слизаше от каретата си с помощта на двама внимателни портиери. Той кимна замислено. С малко повече късмет единствените, с които трябваше да се справи, щяха да са обикновени пазачи.

Без да излиза от менталното си зрение, той настрои Обвивката си към колебанията на щита, преценявайки силата на магьосника, който го поддържаше. Мъжът беше едва с трета степен; щитът му едвам удържаше дъждовните капки, какво оставаше за напора на тълпата. Делиан съсредоточи Потока в копие от сила и проби щита с едно бързо мушване. Обвивката му се бе настроила достатъчно ефективно, за да долови аления отблясък от болката на магьосника; с малко повече усилие той продължи да използва копието, за да пробие достатъчно голям отвор в щита, през който да премине.

Тълпата зад гърба му гледаше в безмълвен захлас: за обикновеното зрение той бе преминал без капчица усилие през мехура, който устояваше и на най-силните им напъни. Те се юрнаха след него, но той вече бе освободил силата си и щитът отново бе здрав като стена. Ала магьосникът сигурно не таеше никакви илюзии относно онова, което се беше случило; навярно вече беше вдигнал тревога.

И естествено, миг по-късно от групичката до портала се отдели един елегантен първороден с официално облекло и докосна раменете на двама едри каменари, облечени в алените ливреи на лакеи; тримата тръгнаха живо към него по сухия калдъръм на защитената улица, като се стараеха да не им личи, че бързат.

Пресрещнаха Делиан на двайсетина ярда от входа, подредени в полукръг, който му препречваше пътя, без да проявяват грубости. Феят бе висок и грациозен, тъмният му костюм имаше безупречна кройка; когато събра длани пред гърдите си и се поклони на Делиан, маникюрът му проблесна също като копчетата му.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Да, можете — отвърна Делиан, преминавайки между него и единия от каменарите така, сякаш те изобщо не съществуваха. — Обявете пристигането ми.

— Господине?! — рече деликатно феят с тон, който описваше с една дума кръпките по облеклото на Делиан, износените му ботуши, конопения колан и неестествените бръчки по лицето му. Той тръгна редом с него, а каменарите ги последваха отзад; Делиан чуваше пукането на кокалчетата им.

— Можете да обявите за пристигането на Подменения принц Делиан Митондион, най-младия син на Краля на здрача.

Феят дори не примигна.

— Има ли принцът резервация?

Делиан не спираше да върви.

— Моля ви, Ваше Височество — промърмори феят с успокояващ тон, обигран в техниките за справяне с откачени типове, за какъвто несъмнено смяташе Делиан, — това не е непреодолима трудност. Имаме цяла секция, запазена изключително за гостуващи краски особи; ще се съгласи ли принцът да ме последва?

Делиан знаеше със сигурност какво го очаква, ако го направи: зверски бой в някоя тъмна стая, кървящото му, безчувствено тяло — изхвърлено на улицата край мехура за назидание на останалите.

— Няма да е необходимо — рече той. — Не съм дошъл за представлението. Дойдох да се видя с Киърандел.

— Моля ви, господине; боя се, че съм длъжен да настоя.

Ръце, по-здрави от планински корени, се впиха в лактите на Делиан. Двамата каменари го накараха да се наведе напред с онази лекота, която се постига с придобиването на опит. Отстрани изглеждаше, че на госта внезапно му е станало лошо и не може да върви без помощта им; всъщност ботушите му едва докосваха калдъръма. За миг умората взе връх и той изпита детинско удоволствие от това, че го носят, макар ръцете да го боляха от стискането им — но те го поведоха в погрешната посока. Той запъна краката си в земята и отвори съзнанието си.

Високо над главите им дъгата на щита засия под мисловната светлина, излъчвана от вихъра на Потока. За една секунда Обвивката му се разрасна до размерите на петнайсет човешки ръста, докосвайки щита, а в следващия миг Делиан улови хармонията му и настрои Обвивката си към нея. В идеален резонанс Обвивката проби магическия свод и се докосна до сребърната лента, вплетена във вихъра от Сила. Внезапно всички светлини угаснаха.

Тъмнината се спусна като чук.

Внезапното изчезване на безбройните цветни светлини зашемети тълпата и тя потъна в неподвижно мълчание; същото направиха лакеите и дори впрегнатите в каретите коне — сякаш бяха ослепели. В продължение на една безкрайна секунда улицата потъна в пълен мрак и абсолютна тишина като дете, което затаява дъх, преди да потърси чудовището под леглото си.

И тогава Делиан лумна в пламъци.

Той гореше като факла, като клада, като хиляди магнезиеви фойерверки, запалени едновременно; гореше така, сякаш всяка кандела светлина, която озаряваше „Залагащия пришълец“ като слънце, се беше вляла в огъня, изригващ от плътта му. Двамата лакеи каменари нададоха вой и отстъпиха със залитане от него; от обгорените им длани се вдигаше дим. Феят във вечерния костюм закри с ръце очите си и изпищя като уплашено дете.

Опърпаните дрехи на Делиан изгоряха за миг и вятърът отнесе пепелта им в нощта. Косата му бе изпепелена. Голата му кожа носеше белезите на зле изцелени скорошни рани; по черепа му като змия се виеше крив белег като от удар с меч. Едното му бедро беше почервеняло и подпухнало, почти два пъти по-дебело от другото, а пищялът на другия му крак беше леко изкривен в средата, а на мястото на кривината се виждаше костен възел с размера на юмрук.

Гол, плешив, обгърнат в пламъци, той крачеше по пурпурния килим към входа, оставяйки след себе си пламтящи отпечатъци.

Всички се отдръпваха от пътя му, с изключение на едно от огретата, по-смело или по-глупаво от останалите; то замахна колебливо към него с алебардата си. При първия си досег до пламъците, които се вихреха около Делиан, острието се стопи и се разтече в локва от нажежен до бяло метал в краката му, а дръжката се превърна в червени въглени.

Пламъците, които се отразяваха в очите на присъстващите, придобиха цвета на страх.

— Дойдох да видя Киърандел — каза Делиан. — Нямам време за любезности.

Във въздуха пред него се появи слабо сияние и от нищото изникна една висока фея, сякаш преминала през невидима врата, отворена във въздуха.

По-висока от Делиан и още по-слаба, облечена във вечерна рокля, която блещукаше като изтъкана от диаманти, тя притежаваше грациозността на реещ се ястреб. Платинената ѝ коса бе събрана високо над заострените ѝ уши в сложна прическа, а очите ѝ проблясваха с цвета на парите като сребърни монети, хлътнали в черепа ѝ. Зъбите, които безкръвната ѝ усмивка разкриваше, бяха дълги и остри като игли, а нокътят на пръста, с който го посочи, беше изпилен и лакиран така, че да наподобява стоманен нокът на граблива птица.

— Ти — произнесе тя. — Определено знаеш как да обявиш появата си. Работа ли търсиш?

За миг Делиан просто застина на място, наблюдавайки я през пламъците. След това промълви:

— Киърандел…

— Моля да ме извиниш, каква недосетлива домакиня съм аз — прекъсна го небрежно тя. — Какъв срам; как съм се навлякла. — И само с едно помръдване на раменете роклята ѝ се свлече по слабото ѝ тяло и остана скупчена на килима. Тя я прескочи и абсолютно гола тръгна към него, разпервайки спокойно ръце. — Така по-добре ли е?

Челюстта на Делиан увисна. Зърната ѝ бяха боядисани в същия цвят като очите и изглеждаха също толкова твърди, колкото и метала, който имитираха. В тази секунда на пълно изумление огънят, който го защитаваше, угасна.

Той дори не беше забелязал блещукането на Обвивката на Киърандел и в един противен миг осъзна защо; Киърандел изобщо не беше тук. Той бе видял просто една Фантазия, проектирана от някое безопасно място, вероятно само за неговото съзнание. И докато я гледаше със зяпнала уста, тя бе издигнала отново щита над главите им и го беше отрязала.

Струваше му се, че бе направил голяма грешка.

Още преди да започне да разширява Обвивката си, насочвайки я в друга посока, някой метна тежка мрежа върху главата му; плетеницата бе дебела и масивна, и когато тя се обви около него, образите на Киърандел и нейната рокля се изпариха като изтрити от невидима ръка. Нечий тежък юмрук го запрати към вратата и той не успя дори да изтегли достатъчно от Потока, за да се подсили и да разкъса мрежата — върху нея проблясваха алените пламъци на някаква противодействаща сила, която блокираше всичките му усилия. Едно огре го сграбчи за глезените, събори го на пода и го оплете в мрежата.

След това го метна на гърба си като коте в торба.

— Май като зи напузнал гората зи, не зи проучил какво зтава в града, а, горзки?

3.

Столът беше тежък, много здрав, изработен от твърд клен и завинтен за пода. Веригите на оковите, които свързваха лявата ръка на Делиан с глезена на десния му крак, бяха прекарани през прътите, свързващи краката на стола.

След като измъкна Делиан от мрежестата торба, на огрето му трябваха не повече от пет минути, за да му докаже убедително, че тук той не може да изтегли от Потока достатъчно сила дори за запалването на една свещ; някаква неизвестна особеност на конструкцията на стаята го отрязваше напълно от него, също както плетеницата на онази мрежа. Огрето му го доказа по много прост начин: сви огромните си юмруци и го преби до безсъзнание с бърза безстрастна ефективност. След това му сложи оковите и си тръгна.

Столът беше обърнат към голата сива стена, опръскана с избледнели кафеникави петна — вероятно стара, набързо забърсана кръв. Ако се извиеше неудобно на седалката, Делиан можеше да наблюдава вратата зад гърба си, но потрошеното му тяло бързо се вцепени от болка. Той се отказа с въздишка и се обърна с лице към стената. Стаята беше студена; Делиан усещаше белезниците на китките и глезените си като ледени шушулки и цялото му голо тяло настръхна. Дълго време той само трепереше и се вслушваше в дишането си.

Най-накрая вратата зад гърба му се отвори. Извиването назад, за да види влизащата в стаята Киърандел, само го накара да изпъшка приглушено. Тя изглеждаше точно така, както се бе появила във Фантазията си; походката ѝ не можеше да се определи точно като плъзгане, но определено бе доста по-стилна от обикновеното ходене. До нея крачеше мускулеста самка огрило, облечена в широки дрехи, която удряше в разперената си длан с гъвкава пръчка от плътно преплетени кожени ремъци. Пръчката беше дълга колкото ръката на Делиан и дебела колкото китката му.

Киърандел държеше в ръката си нещо малко и кръгло, наподобяващо орех, което въртеше между пръстите си.

— Някой казвал ли ти е някога — промърмори разсеяно тя — какво се случва с елфите, които си играят с огъня?

— Не ме наричай елф — изрече бавно Делиан. — Така са ме наричали хора и огрило. Не е нужно да го чувам и от теб.

— Това — отвърна Киърандел — не е отговор на въпроса ми.

Една невидима ръка с нокти от лед бръкна в корема му и смачка червата му в агонизиращо кълбо. Той изпъшка от болка и пред погледа му се спусна червена мъгла — но той също не бе абсолютно беззащитен, дори тук. С лекота, скрита под гримасата от болка на изкривеното си лице, той настрои Обвивката си към нейната, засмуквайки от потока ослепителна зеленина, който изливаше сила от златистата ѝ Обвивка към червата му; Делиан пое част от тази сила в себе си и я използва, за да създаде отклонение за енергията, която тя запращаше към него — нещо като ментален улей, който насочи силата ѝ към неговата Обвивка вместо към тялото му.

Болката го отпусна и той се приготви да нанесе ответен удар. В тази стая Киърандел, също като пленника си, не можеше да черпи от Потока; малкият, наподобяващ орех предмет в ръката ѝ можеше да е само грифонов камък. Делиан настрои Обвивката си към октава, която Киърандел не би трябвало да може да види, и пусна пипалата си към нея…

— Знаех си, че ще опиташ нещо такова — рече тя. После погледна към самката огрило, която шибна Делиан през лицето с кожената си пръчка с такава сила, че пред очите му затанцуваха звезди. Той изгуби менталното си зрение.

Киърандел оголи зъби.

Под ребрата му се забиха стоманени нокти и разкъсаха стомаха му. Той се преви на две между коленете си и повърна конвулсивно, оплисквайки голите си глезени. Киърандел отстъпи бързо назад, за да предпази официалните си сандали с остри като игли токове.

Когато той възвърна контрола над главата си дотолкова, че да може отново да я повдигне, Киърандел го погледна в очите и лицето ѝ с поразителни скули омекна в приятелска маска. Миризмата като че ли не я притесняваше.

— Сега вече разбираш в какво положение се намираш. Искам да разбереш и моето. След по-малко от час се вдига завесата за представлението, което подготвям повече от година. Дошли са изпълнители от цялата Империя, от Липке, от шибания Ч’рант; похарчила съм седемдесет и осем хиляди рояла от собствените ми средства и имам партньори, които са вложили повече — и то партньори, които не приемат оправдания за загубите. Ако не се окажат на печалба, те ще ме чукат колективно отзад, докато не умра от загуба на кръв.

Тя произнасяше всеки цинизъм отчетливо, сякаш ѝ доставяше удоволствие да бъде на това място, където можеше да говори както си иска.

— А сега ми се натриса някакъв откаченяк, който твърди, че е Подменен принц и мята наляво и надясно огнена магия като излязъл от най-лошия кошмар на човешки магьосник, така че аз трябва да разбера както точно става тук. Ти си каинист, нали?

Делиан поклати глава.

— Не знам какво означава това.

— Не ме занасяй, задник. Тази вечер в заведението ми има двама епископи и един шибан архидякон от Църквата на Любимите деца. Знаех си — знаех си, че някое лудо каинистко копеле ще опита подобна глупост.

— Не съм каинист. Не знам защо хората продължават да твърдят, че съм.

Киърандел изсумтя.

— Това още повече влошава нещата. Всичко е съвсем просто, задник: искам да разбера кой си всъщност, кой те изпрати и какво искаш, а нямам излишно време да го отгатвам сама. Затова ще ти причинявам болка, докато не получа нужните отговори. Ясна ли съм?

— Нуждая се от помощта ти — каза Делиан.

Тя стисна здраво грифоновия камък, докато между пръстите ѝ не започна да се извива алена сила.

— Доста странен начин да молиш за нея — процеди тя през зъби.

— Не съм дошъл да моля — отвърна той с равен тон. — Няма да използвам старото ни приятелство. Аз съм Делиан Митондион, най-младият от синовете на Краля на здрача, и клетвата за вярност, която си дала на баща ми, те задължава да ми служиш.

— Ти с кого си мислиш, че разговаряш, задник? — недоверчиво се поинтересува Киърандел. Тя закрачи около него, оглеждайки го, сякаш обгорялото му голо тяло щеше да изглежда по различен начин, погледнато от друг ъгъл. — Може и да успееш да заблудиш горските, но сега си в големия град. Имам свои източници из целия шибан континент. Първо, принц Делиан е мъртъв. Умрял е преди около година. Мястото му е заето от един актир, измамник — и не се опитвай да ме убеждаваш, че актирите не съществуват; не съм глупава. И този актир, измамникът, е бил убит преди две седмици от другата страна на Божиите зъби. Един от принцовете Митондион го разкрил и актирът го нападнал. Войниците на принца го убили.

— Торонел — уточни Делиан и обгореното му лице се изкриви от някаква нефизическа болка. — Всичко това е истина — донякъде.

— Донякъде?

Делиан се усмихна почти недоловимо.

— Не съм измамник и не съм мъртъв.

Киърандел изсумтя.

— И тук гризваш дървото, задник: аз познавах Подменения. Преди Осиновяването му от дома Митондион той работеше за мен като охрана в „Екзотична любов“, преди почти двайсет и пет години. Работи за мен почти година и аз го опознах добре, ако ме разбираш. И ти не си той.

— Сигурна ли си, Киър? — попита тъжно Делиан. — Сложи ми косата и вежди и ще видиш, че не съм се променил чак толкова.

Тя за пръв път се вгледа отблизо в него и се намръщи. Устните ѝ се разтеглиха, оголвайки зъбите ѝ, сякаш бе видяла нещо, което я бе уплашило.

— Има някаква прилика — призна тя бавно, като че ли думите ѝ причиняваха болка. — Но ти си остарял — остарял като човек…

— Аз съм човек — отвърна просто Делиан. — Винаги съм бил. Но освен това съм и Делиан.

Киърандел се изправи и тръсна глава, отричайки онова, което виждаше, отхвърляйки всички чувства, които може би изпитваше.

— Дори наистина да си Подмененият, аз няма да ти помогна. Не дължа нищо на онова копеле. Или на шибания му Крал на здрача. Какво са направили те за мен? — По Обвивката ѝ плъзнаха цветове, без да се смесват, като на сапунен мехур, който се носи под слънцето. — Все още не съм чула нито една причина, която да ме възпре да накарам Чако да те убие и да хвърли тялото ти в реката.

Делиан знаеше, че това са празни заплахи. Разбираше го по юмруците ѝ, стиснати толкова здраво, че дългите ѝ заострени нокти бяха пуснали кръв от китките ѝ. Тя не мислеше ясно, беше глуха за доводите на здравия разум и бе опасна като ранена мечка. Той я разбираше напълно.

Защото се чувстваше точно по същия начин.

Винаги се беше смятал за един от добрите, един от героите, някой, който има свой етичен кодекс, който спазваше с цената на всичко, някой, който бе определил една граница, която никой не можеше да го принуди да пресече. По-скоро би умрял, отколкото да направи онова, което се канеше да извърши; нямаше да му е трудно да направи този избор. Но ако избереше смъртта пред безчестието, този избор нямаше да е само негов, а на милиони: милионите, които изобщо нямаха право на избор.

— Ако не изпълниш дълга си към моя баща — рече той, — гибелта на Първия народ ще лежи на твоята съвест, Киърандел. След две години ще изчезнем от лицето на земята.

Но той само забавяше неизбежното; вече бе наясно, че няма да успее да я склони с думи.

— Нямам време за подобни тъпотии. — Тя махна с ръка на Чако и кожената пръчка отново изплющя върху черепа на Делиан, изсипвайки дъжд от звезди пред погледа му.

Когато той отново надигна глава, топлата струйка по шията му подсказваше, че ударът е разкъсал скалпа му. Зачуди се дали се е разтворила раната от меча, или коженият бич бе отворил нова рана.

— Каквото и да ми причиниш, то няма да промени истината.

— Все още не съм чула никаква истина — изръмжа тя, повдигайки заплашително грифоновия камък.

— През цялото време чуваше само нея.

Ръмженето ѝ изтъня до вой от безсилие и юмрукът ѝ се сви около грифоновия камък. Агонията сграбчи вътрешностите на Делиан. Той се преви на две в пристъп на гадене, стомахът му пламна, сякаш бе погълнал горящи въглени, но той не направи опит да се включи към Обвивката ѝ и да се защити. Точно това бе очаквал през цялото време.

Делиан настрои ума си към връзката, която Киърандел бе създала между Обвивките им. Той се разкри за болката, прие я и я закотви в центъра на своето същество, макар това да я накара да се разрасне до ураган от страдание, който заплашваше да угаси разсъдъка му като свещ; това бе единственото наказание, което можеше да си наложи за онова, което се канеше да направи.

В последния миг някакво предчувствие я предупреди за онова, което възнамеряваше да стори пленникът ѝ, и Обвивката на Киърандел пламна във всички цветове на ужаса. Едва тогава тя започна да се бори с него като диво животно, притиснато в най-дълбокия ъгъл на бърлогата си. Изпищя — един тънък, отчаян вой…

През връзката, която ги свързваше, той се вля в нея.

4.

Образите се изливат в серия от водопади, непредвидими, неразбираеми, невъобразими: двойно зрително поле, отвътре и отвън, едновременно усещане и виждане, голи глезени, оплискани с повърнато, два сандала с остри като игли токчета, болка в корема и болка в сърцето, горяща човешка фигура на тъмния портал и отново поглед през очите на пламъка към острието на алебарда — металът се топи и се стича в пламтяща локва на килима…

КАКВО ПРАВИШ С МЕН?

Шшт, тихо, вече не можеш да го спреш. Понеси се с него.

Образите се сплитат, придобиват ред, последователност: вървеж през осакатения, ужасяващо полупознат Град на пришълците, разговор със стражата, ритникът от джебчията. Започват да се движат по-бързо: скокът от носа на баржата, коприненото докосване на водата върху късата им, щръкнала коса, пламъци и викове, злобният захват на помощник-боцмана…

Какво е това?

Това е животът ми.

Поредица от дни, прекарани в търкане на палубата, рязане на шубраци, разчистване на струпан плавей — опасният, изтощителен живот на палубен работник във Великия Чамбайген. Още дни, дългият самотен път надолу от Божиите зъби, където всяка крачка е изпълнена с болка, през гората, покрай ручея, за да има наблизо вода, използване на Потока за енергия, задържане чрез усилие на волята на зайци и катерици на мястото им, докато не се приближат ръцете, които да им извият вратовете. Отначало обгарят парчетата месо с огъня от съзнанието си, но дните минават и ресурсите им намаляват, събраната от Потока енергия им е нужна за други неща и езикът им изтръпва от кървавия вкус на сурово месо.

Това е нашият живот?

Нашият живот.

Не сме Делиан.

И часовете, изгубени в агония, все по-слаби и по-слаби; дни, изгубени в ментално зрение, докато се борят срещу шока и умората с помощта на Потока, наслагването на нови слоеве калций върху счупената кост в крака му, съжаление, че не разбира по-задълбочено лечителството, мечтаейки да събере сили, за да счупи отново костта — нескопосано свършена работа, оставен инфекциозен джоб в костта на лявото бедро, зараснал накриво десен пищял — използвайки отработената си способност за съсредоточаване, за да се бори с отчаянието, черният юмрук, който смачка сърцето му…

Ние не разбираме.

Търпение. Няма да отнеме много време.

Събуждането на сипея в подножието на скалата, изненадан, че съм още жив, чувствайки търкащите се назъбени краища на костите в двата ми крака, поглед нагоре, за да видя там, нависоко, лицето на брат ми в ореол от прозрачни синьо-бели облаци. Докато гледам, лицето се скрива зад ръба и разкрива пустеещото равнодушно небе…

Оставяйки ме там да умра.

Все още не разбираме.

Няма никакво „ние“.

Разбирам.

Това е моят живот. Аз съм Делиан.

5.

Аз стоя на високата скала, която гледа към мините, докато Килани и Финал пеят Песента на войната.

Някъде далеч долу, губейки се в ясната следобедна далечина, земята е надупчена като повърхността на луната, пустош от кратери и натрошени скали; планината е покрита с белези, цели късове липсват, като отхапани от някой бог. Сред този лунен пейзаж се движат и работят мънички фигурки, черни точки преместват пръст и монтират шлюзови тръби, отхапват от земята и се оригват, изкарвайки черен дим, докато въздухът в кристалната планина като че ли застива на прага на тяхното владение: купол от пушек и прах, закриващ Ада.

Долу в ниското се намира оградата, която беше описала Л’джанела, издигащо се на фона на праха чудовище от тел и стомана, украсено с неясните силуети на трупове.

По-лошо е, отколкото смятах, по-лошо, отколкото бих могъл да си представя. Само за пет кратки дни светът ми се сгромоляса, изгни, разяден отвътре, сякаш му бяха инжектирали киселина. Всичко, което смятах за здраво и сигурно, се бе превърнало в хартия и стъклени влакна.

— Това е Слепият бог — мърмори троснато Торонел, толкова тихо, че първоначално не го чувам; но след това го повтаря по-силно и жестът му обхваща не само разрухата в Диамантената мина и Трансдея, а всичко, което се бе случило, откакто напуснахме Северозападния път. — Всичко това е дело на Слепия бог. В дил-Т’лан се е появил пролом и Слепият бог ни е последвал тук от Тихата земя.

От всички ни само аз осъзнавам, че Рони не говори метафорично.

Торонел започва да крачи в малък кръг и лицето му се сгърчва в мрачни мисли; едва сега по скалпа му се забелязва набола коса на мястото на онази, която изгорих, докато се опитвах да му спася живота. Тръгвам редом с него, като се опитвам да се придържам между него и нашите три спътнички. Здрав или не, аз трябва да се отнасям с него като със заразен.

Дори заповедта му да дойдем тук, на тази скала, показва, че започва да губи вярната си преценка. Иска ми се да си мисля, че това е само признак на стреса, на който бяхме подложени през изминалата седмица, но започвам да губя надежда. Мисля, че ще се наложи да го убия.

Килани и Финал продължават да припяват, но аз вече едва ги търпя.

Това трябва да бъде прекратено, преди още да е започнало, и няма кой друг да го спре.

— Не — изричам с дрезгав глас. — Никаква война. Не ме интересува какво са направили. Няма да има война.

Килани и Финал се умълчават; те двете и Л’джанела изобщо не ми отговарят. Обръщат ми гръб и поглеждат към Торонел.

Очите му горят в трескав триумф.

— Не разбирате ли? — пита ме той. — Аз мога да ви кажа защо той не иска война срещу тези хора. Да направим Сливането.

— Но проклятието… — възразява Л’джанела.

— Лъжа. — Торонел изплюва думата. — Поредната от лъжите на Делиан. Да направим Сливането.

О, боже, о, боже, все пак той наистина е болен и аз трябва да го направя. Плъзвам ръката си към дръжката на рапирата и ми се иска вместо това да можех да я забия в собственото ми сърце. Най-лошото е, че това няма да помогне: смъртта ми няма да оправи нищо.

Неговата ще спаси света.

Опитвам се да изтегля оръжието си, но в ръката ми няма сила. Как се стигна дотук? Как се озовах на това място?

Защо трябва да съм точно аз?

Няма кой друг. Няма друг начин.

Изваждам меча си и сребърното му острие проблясва в пламъци под лъчите на следобедното слънце. Сияйното зелено на Сливането им танцува върху сплетените им Обвивки и всички те ме поглеждат: Л’джанела, Килани и Финал с уплаха и недоверие, Торонел с язвителен триумф.

— Виждате ли? — проскърцва гласът му. — Тези артани не са от този свят — те са актири! Той е един от тях? Той е проклет актир!

Сигурно вече им го беше споделил в Сливането; нямаше да последва възражение. В Сливането лъжите не са възможни. Те бяха чули истината за мен и го знаеха.

— Той иска да ме убие! Той иска да избие всички ни!

И той вярва в думите си; и те дори са истина донякъде. Вирусът, който унищожава ума му, му дава достатъчно убеденост в собствените му думи, за да завърши делото си. Мога да му отвърна само по един начин — да насоча върха на рапирата ми към сърцето му и да скоча напред.

Финал е по-бърза; тя се хвърля пред своя принц. Мечът ми я пронизва точно под извивката на ребрата ѝ; прерязва с лекота мускулите и черния дроб и се спира в гръбнака. Тя потреперва от неуютния хлад, който е твърде пресен, за да се възприема като болка, хваща острието с двете си ръце и пада, изтръгвайки го от отслабналите ми ръце.

О, Финал, о, боже…

Но вече не мога да спра. Моите хора, моят свят — няма кой друг да ги защити.

Обучението с повече от четвъртвековна давност, още от Консерваторията на Студията, ми напомня как мога да убивам с голи ръце; аз се хвърлям към Торонел и той отстъпва с писък — отново е Рони, отново е моят брат и секундата колебание, която изпитвам този миг, ме довършва.

Мечът на Килани проблясва към мен; виждам го с крайчеца на окото ми тъкмо навреме, за да отскоча настрани и да се обърна към нея. В ушите ми продължава да звучи гласът на преподавателя ми: Когато си невъоръжен и противникът ти има меч, бягай като луд.

Това не ме устройва.

Отстъпи от линията на атаката, извий му ръката. Не се бий с меча; бий се с човека.

Килани вдига меча си и скача към мен; аз се плъзвам встрани, но когато посягам към ръката ѝ, нещо ме удря в главата, издавайки комичното банг, което се чува при удар на метал върху дърво. Пред очите ми пада бяла пелена, коленете ми омекват като памук. Залитам назад, покривам главата си с ръце, опитвам се да се движа, за да не успеят да достигнат до жизненоважните ми органи.

Торонел държи в ръката си окървавен меч.

Удря ме с него по главата.

Залитам отново назад и кракът ми хлътва в дупка.

Бездънна дупка, установявам аз, докато тялото ми потъва след крака — и аз летя, летя, летя и дупката, естествено, не е бездънна, просто имам такова усещане, докато сипеят прелита пред очите ми. Тялото ми се удря в една изпъкнала скала и отскача, следва втора; чувам как нещо се чупи със силен трясък — това може да е само кракът ми.

Последният ми удар е придружен с избухване на безцветен огън, последван от тъмнина.

6.

Л’джанела е приклекнала в оттатъшния край на просеката, далеч от угасналите въглени на снощния ни огън. Тя е обгърнала тялото си с ръце и трепери, макар че утринта не е студена. Отхвърлила е Сливането заради моята заповед — заради моята лъжа — и затова използва просто думи, за да опише ужаса си. Езикът не е бил създаден, за да носи толкова непосилен товар, но хрипкавият ѝ, треперещ, безцветен глас е достатъчно красноречив. Най-хубавите ми спомени за Л’джанела са как се смее звънливо на някой номер, дори да е погоден на нея; да я видя разстроена и толкова уплашена, ми въздейства също толкова болезнено, както и историята, която разказва.

Продължителното мълчание на каменарите от Диамантената мина вече си има своето обяснение, също както и съдбата на легатите, които изпрати баща ми. Едва успявам да чуя думите ѝ през гръмотевичното пулсиране на кръвта в ушите ми, но смисълът е пределно ясен.

Мъничкото, лениво, рядко населено човешко херцогство Трансдея, някога мирна земеделска страна, чиято единствена друга индустрия бе гостоприемното посрещане на пътуващите по Северозападния път, се беше превърнало в колосален, жаден за нови владения мравуняк. Под водачеството на загадъчен народ, наричащ себе си артани, то бе погълнало Диамантената мина, сякаш вековното свободно каменарско владение никога не бе съществувало; планините, някога толкова обичани от каменарите, се бяха превърнали в пустош от открити мини и гигантски хидравлични машини, които ежедневно отхапваха от планинските склонове стотици тонове земя.

Новините стават още по-лоши: докато Л’джанела описва машините в минните ями, задушаващо усещане за дежа вю стяга гърлото ми: огромни тромави метални гребла, които изригват черен пушек и реват от глад, плугове на колела, съединени с плоски железни вериги. Виждам ги в съзнанието си може би по-ясно и от нея. Израснал съм с тези машини.

Баща ми — първият ми баща, родният ми баща — ръководи корпорация, която строи подобни машини, затова инстинктивно се досещам кои са артанците.

След това Л’джанела разказва за оградата, която ги заобикаля, ограда, подкрепяна от метални колове, построена от вертикално свързани зигзагообразни жици; с пръст рисува формата им и ни разказва за спираловидните жици, поставени отгоре им, намотки с остри бодли, стърчащи по извивките им. Това също си го представям много ясно: телена ограда, върху която е монтирана бодлива тел.

Торонел улавя погледа ми и върху бледото му потно лице проблясва обвинение; той се е досетил за истината. Устата му се отваря, сякаш се кани да заговори, но после я затваря; преструва се, че се извръща настрани, но тайничко ми хвърля коварни погледи с крайчеца на кървясалото си око.

О, господи — всички богове, човешки богове, всеки, който е готов да ме изслуша, — моля ви, нека тази пот да е от страх и отвращение, а не от треска. Нека тези коварни погледи да изразяват просто омраза.

Л’джанела продължава безмилостния си разказ. На интервали по дължината на оградата висят тела — трупове, скелети, някои все още покрити с парцаливи дрехи, повечето на каменари, някои на първородни, дори има няколко мънички дървесни духове — краката им не стигат до земята, ръцете им са разперени, китките — привързани към оградата. Разпнати.

Разпнати от артанците.

Вече не мога да погледна към Торонел; достатъчно е само да го стрелна с поглед, за да започна да обяснявам; думите ще потекат от устата ми, колкото и да се опитвам да ги спра. Но това не са моите хора, искам да извикам. Не го е направил моят народ, а някой друг, някой чужд, някой, в който не тече моя кръв, кръвта на моя свят. Дори сега, когато съм достатъчно пораснал, за да съм наясно, продължавам да изпитвам конвулсивно отвращение към ужасиите, на които сме способни.

След двайсет и седем години, прекарани като магьосник на първородните, аз продължавам да се ненавиждам заради човешкия си произход.

Но не трябва да показвам нищо от това пред Л’джанела. Тайната на произхода ми принадлежи на дома Митондион, на самия Т’фарел Рейвънлок още от деня на моето осиновяване; не е моя, за да я разкривам.

Мислите блуждаят в ума ми, но Л’джанела отново привлича цялото ми внимание. Осъзнавам, че тя обяснява защо се е върнала сама, за да докладва, защо е оставила назад Килани и Финал:

— Те наблюдават и ни чакат да се присъединим към тях. Докато наблюдават, съчиняват Песента на войната.

Усещам как погледът на Торонел прогаря слепоочието ми; не смея да се обърна към него.

— Не могат да го направят.

Торонел проговаря за пръв път с продран, дрезгав глас.

— И защо да не могат?

— Песента не може да бъде изпята без позволението на дома Митондион — казва Л’джанела, — но, Подменени, Диамантената мина се е намирала под защитата на твоя дом повече от хиляда години, още от времето на Панчасел Злополучния. Каменарите от Диамантената мина са наши братовчеди; нима разкъсването на земята им не е достатъчна тема за Песента на войната?

— Нямам предвид това.

— А какво имаш предвид? — изхриптява горчиво Торонел. — Какво? Кажи ни.

Л’джанела продължава, преди да успея да намеря нужните думи.

— Подменени, хората от Трансдея вече са ни обявили война. Легатите, които изпрати баща ти — не ме ли чу? Техните тела висят на онази ограда! Братът на Финал виси на онази ограда: Куелиар. Мъртъв. Можеш ли да си спомниш звука на неговия смях и да не изгаряш от желание за война?

Няма значение. Раздиращата болка в гърдите ми заплашва да свие гърлото ми и да задуши думите, но въпреки това аз успявам да ги произнеса.

— Никаква война. Няма да има война.

Торонел се изправя.

— Не ти имаш думата за това. Тук аз съм най-възрастният. Сега ще отидем и ще чуем песента им.

— Рони, не, по дяволите! Не знаеш в какво се замесваш.

— А ти знаеш? Как така? Искаш ли да ми обясниш?

Той знае, че не мога, не и пред Л’джанела; наистина ли е болен? Затова ли се заяжда така?

Ще се наложи ли да го убия?

Той ме поглежда така, сякаш мислите ми са се изписали на челото. Очаква решението ми.

А аз вече знам: ще отстъпя. Имам ли друг избор?

— Добре — изричам аз, победен. — Да идем да чуем Песента им.

7.

— Чувствам се добре — казва тихо Рони. Той облизва устните си и се заглежда в пламъците, а аз се заставям да повярвам, че причината за червенината по лицето му е близостта на лагерния огън. — Минаха четири дни. Ако съм болен, досега би трябвало да имам треска, нали? — Очите му са обезумели от ужас. — Нали?

Облечени сме в нови дрехи, смяната, която носим в дисагите на двата коня, застанали наблизо. Седим на натъркаляни около огъня пънове. Косата ми е започнала да израства отново, бледо стърнище, което кара скалпа ми да се чувства като топла шкурка. Рони все още е плешив и опърлен.

Устната му е разцепена, на лицето му лилавее оток на мястото, където съм го ударил. Още откакто се е събудил, той упорито отказва да се отвори за уюта на Сливането; през тези четири дни говорим повече на глас отколкото през последните десет години.

Сливането ми липсва, липсва ми близостта на брат ми. В момента ще ми дойде добре, но дори не го споменавам. Болката, която свива стомаха ми, ми подсказва, че всъщност не искам да споделя чувствата, които Торонел таи в себе си. Затова мога само да кимам неуверено, с надеждата, че нощта и проблясъците на пламъците ще прикрият изражението ми.

— Да, четири дни, така мисля. Не съм сигурен.

— Как може да не си сигурен? — изсъсква Рони.

Ами не е, като да включа монитора и да погледна.

Това не мога да го изрека на глас — болката на Рони е твърде силна.

Аз нямам тайни от брат ми. Преди двайсет и пет години Рони знаеше истината, още преди Осиновяването ми. За такива неща не може да се говори на висок глас пред спътниците ни; истинският ми произход остава добре пазена тайна на дома Митондион. Всички — или поне почти всички, включително спътниците ни — знаят, че крия тайна, но никога не са подозирали каква е истината. Всички смятат, че съм Муле, едно от онези редки, достойни за съжаление същества, родени от изнасилена от човек първородна. Общоприето е да се смята, че Подменен е просто учтив евфемизъм.

Истината е далеч по-лоша.

Вече трябва да я призная: след всичко, което се случи, не мога да избягам от нея, не мога да я отрека. Аз съм актир.

Не актьор, не; преживяванията ми никога не са били изпращани на Земята, за да бъдат продавани от Студията като забавление. Но актир — да: аз съм роден на Земята. Роден съм човек. Хирургически променен в Консерваторията на Студията в Наксос, за да приличам на първороден.

Името ми е Сорен Кристиан Хансен. Живях като човек двайсет и две години, достатъчно дълго, за да се дипломирам в Колежа по Бойна магия на Студията, достатъчно дълго, за да направя прехвърляне в свободен режим в Отвъдие, уж за обучение — а после да съблека човешката си кожа като изсушената обвивка на какавида и да разперя елфическите си криле.

През първата ми година като Делиан не можех дори да си помисля за предишното ми име, камо ли да го произнеса на глас; но наложената от Студията блокировка избледнява с времето, ако не бъде подновена. В продължение на десетки години аз можех свободно да говоря истината за себе си, но никога не го направих.

Не съм сигурен каква точно е тази истина.

Почти не си спомням Сорен Кристиан Хансен: той съществува единствено като спомен за момче, чието детство премина във фантазии, че е незаконен син на Фрей, Господар на лиос алфар — момче, чиято единствена мечта бе да е магьосник от народа на първородните. Двайсет и седем години, повече от половината ми живот, прекарах като Делиан Подменения — а от близо двайсет и пет съм принц Делиан Митондион, осиновен син на Т’фарел Рейвънлок.

Човешкото ми семейство сигурно отдавна ме мисли за мъртъв и е проляло някоя сълза за мен. Хансен имат и други синове, а за изтъкнато семейство Бизнесмени като Хансен от Илмаринските машиностроителни заводи Сорен Кристиан бе колкото син и брат, толкова и продаваема стока.

Не ми липсват. Не ми харесва да съм човек, да съм Бизнесмен. Неспособен съм на онзи тип носталгични илюзии, които да ме накарат да изпитвам копнеж по повърхностния, ограничен свят на привилегията и печалбата, в който живее изоставеното от мен мое семейство. Оставих Земята зад гърба си, отърсих се от нея като от кошмар и през половината от досегашния ми живот изживявах мечтата ми. Не бях и предполагал, че този отдавнашен кошмар ще ме достигне, ще ме сграбчи и ще разбие сърцето ми.

Ах, сърцето ми, Рони… не можеш да ми причиниш това. Не можеш да умреш.

Торонел е следващият най-млад принц на дома Митондион. Той е роден преди триста седемдесет и три години и от моята четиридесет и девет годишна перспектива всичко, което е толкова старо, е неунищожимо. За бога, той се е родил в същата година, когато Дарвин е плавал с кораба „Бийгъл“; как може да умира?

— Казах ти — отвръщам аз, — не съм учил за това в училище; ХРВП е бил изкоренен сто години преди да се родя.

— По всеобщото мнение — добавя Рони с горчивина.

Кимвам.

— Всичко, което знам за него, идва от романите за Чумавите години, които съм чел като дете. Романите са като… като епосите. Ти знаеш много за Бунта на Джерет например, но не можеш да цитираш действителния текст от Договора от Пиричант.

Рони поглежда настрани.

— Това е човешка история.

— Та единственото, което мога да си спомня, е, че инкубационният период на ХРВП е около четири дни. Може да са десет или две седмици, или месец. Просто не съм сигурен. Романистите не държат особено на фактите — възможно е това дори да не е същият щам. Вирусите мутират — ъъъ, променят характеристиките си и симптомите, и ефекта. Така, твърдят, се е появил и самият ХРВП.

През последните четири дни сме говорили за това десетки пъти. Всеки път повтарям онова, което знам, и описвам онова, което не знам, със същата бавна, търпелива прецизност. Това се превърна в тъжен ритуал, но той като че ли помага на Рони да се успокои донякъде, кара го да вярва, че може и да греша. Не мога да му предложа друга утеха.

— Как мога да умра от човешка болест? — не спира да пита Рони. — Ние дори не сме от един вид!

Отговарям винаги по един и същи начин.

— Не знам.

Мога да кажа само, че бесът — първоначалната му форма, от която се е развил ХРВП — поразяваше само бозайници. Ако инфекцията се развие, изходът е фатален. Няма проценти, няма лечение, няма жалби. ХРВП е още по-зле: развива се значително по-бързо и е много по-заразен. ХРВП е устойчив във всяка среда; в отсъствието на топлокръвен приемник спорите му остават потенциално смъртоносни месеци наред.

И се предават по въздушен път.

Мога само да се моля да съм действал достатъчно бързо.

Мисълта за първородния, когото убих в селото, витае денонощно в ума ми; не мога да спра да мисля за прогресирането на болестта. Още колко дълго щеше да живее в агония? Дни? Седмица? Не мога да си представя по-ужасна смърт. Понякога в съзнанието ми той приема чертите на Рони.

Понякога изглежда като самия Крал на здрача.

Помня как като петгодишен стоя на опашка заедно с десетина други деца на Бизнесмени. Спомням си натиска на инжектора върху хълбока ми и внезапното остро ужилване на ваксинацията. Очите ми се напълват със сълзи, но аз ги прогонвам с примигване и не издавам нито звук. Случаят е тържествен, посвещението ми в каста; ваксинацията беше моят паспорт към света и аз я приех както подобава на един Бизнесмен. Не съм си и помислял, че сега, след повече от четиридесет години, съдбата на света може да зависи от тази краткотрайна болка.

— И така — мърмори Рони и кокалчетата на сплетените му пръсти побеляват, — още колко ще трябва да чакаме? Колко време трябва да решаваме дали ще умра, или ще живея? Останалите всеки момент ще се върнат от разузнавателната мисия — всъщност трябваше още снощи да са се върнали. Тогава какво? Какво да им кажем? Как да ги предпазим от заразяване?

Той кимва нещастно към конете.

— Ако аз съм заразен, тогава дори Нила и Паси трябва да бъдат унищожени, както унищожи онова село.

Рони и неговите коне — той често обичаше да казва, че конят е идеалното превъплъщение на Т’наларан: силен, бърз, верен, яростен защитник. Сега погледът, който отправя към тях, е натежал в очакване на смъртта им.

— Всяко живо същество може да отнесе тази болест в селата и в градовете ни. Затова трябва да убиваме, да убиваме и да убиваме. Трябва да превърнем това място в пустош, защото твоят ХРВП може да се разпространи и сред всички същества, които живеят в тези земи — с изключение на теб — завършва той с горчивина.

Забивам поглед в земята.

— Ще се придържаме към историята с проклятието.

— Те ще разберат, че лъжем.

— И без това вече го знаят — напомням му аз. — Но не знаят за какво точно лъжем.

В критичните минути след изгарянето на селото аз успях да скалъпя изключително жалко обяснение; не ме бива в лъжите. Изкрещях отдалеч на приятелите си някаква объркана история за силно проклятие, което е избило селяните до един — проклятие, което бе паднало върху мен и Рони веднага, след като сме влезли в селото. Казах им, че се опасявам, че магията на проклятието може да премине по магическите връзки на Сливането, затова отказвам всякакви контакти, физически и мисловни.

Наредих им да продължат на североизток в планините и да завършат разузнавателната мисия. Помнете мисията, казах им аз; нищо не е по-важно от нея; трябва да разберем какво се е случило в Диамантената мина. Двамата с Рони ще останем тук и ще разследваме проявлението на проклятието, за да видим по какъв начин можем да му се противопоставим. Те не можеха да възразят. Колкото и невероятно да звучеше, историята можеше да се окаже истина, а аз все пак съм техен принц.

— Не ми харесва — казва Рони. — Те са наши приятели. Заслужават да знаят истината.

Поклащам глава, без да повдигам очи; не мога да го погледна.

— Не става дума за това какво заслужават. Ако им кажем истината за ХРВП, трябва да им обясним и как сме я разбрали. Трябва да им кажем защо имам имунитет. А щом чуят това, те ще забравят за всичко останало. Единственото, което ще ги интересува, е как сме ги предали.

Рони обръща към мен голия си обгорял тил, гласът му звучи тихо и дрезгаво.

— Може би трябва да го направим.

Впервам поглед в огъня. Страхувам се да отговоря, страхувам се да погледна брат ми в очите.

— Твоят народ е виновен за това — продължава Рони. Думите се процеждат като капки жлъч, тежки и горчиви, като изтласкани от напрежението, което постепенно се натрупва в главата му.

— Рони, недей. Вие сте моя народ…

— Твоите хора… създадоха този ужас. Невежите говорят, че актирите изнасилват, убиват и оскверняват всичко, до което се докоснат, просто за развлечение; а може би онези, които говорят подобни неща, изобщо не са невежи. Как иначе може да се обясни това? Защо иначе ще ми причиняваш това?

Сърцето ми изтуптява болезнено веднъж, после още веднъж.

— Така ли си мислиш, Рони? Наистина ли смяташ, че аз съм ти го причинил?

Торонел мълчаливо извръща лице от огъня към тъмнината на нощта; той няма отговор, който да мога да понеса.

Преди много, много години, когато отхвърлих моето Бизнес наследство и перспективите на актьорска кариера, обичах да си казвам, че съм го направил от някакъв неочакван прилив на благородство, защото не можех да понеса да печеля от нараняването на други хора — все пак тогава бях още много млад.

Смятах използването на киборгизирани Трудоваци в Илмаринските машиностроителни заводи за морален еквивалент на бруталното насилие срещу местните в Отвъдие, което лежеше в основата на всички успешни актьорски кариери, защото и двете изискваха определено опредметяване на хората, които експлоатираха. Илмаринските машиностроителни заводи използваха своите киборгизирани монтьори като заменяеми, лесно програмируеми роботи; Актьорите, дори онези, които бяха смятани за „герои“, трябваше да развият в себе си подобно незачитане на жителите на Отвъдие, които неизменно убиваха и осакатяваха по време на своите Приключения. Заменимите „лоши момчета“ стояха в основата на успеха на Студията.

Но с годините започнах да се опознавам по-добре и постепенно разбрах, че решението ми нямаше нищо общо с морала, а още по-малко с благородството; че в края на краищата всичко беше въпрос на вкус.

Мразя убийствата. Не мога да понасям да причинявам някому болка или дори да осъзнавам, че някой изтърпява болка заради мен. Може би причината е тази моя дарба, способността да се прехвърлям в другия човек; може би емпатията ми се бе изострила дотолкова, че да усещам всяка болка предварително. В края на краищата причината не е от значение. Остава фактът: аз не съм, никога не съм бил и никога няма да бъда убиец.

Първородните не се молят. Нямаме богове в човешкия смисъл на думата. Духовните ни пориви се коренят в неунищожимата, неразделна връзка с паяжината на самия живот. Докосваме се до извора на Потока и го откриваме в себе си; през нас тече кръвта на света, както тече през всяко живо същество. Ние не молим живота за милост, ние го живеем.

Но аз съм роден човек и на границата на отчаянието се връщам към обичаите на предците ми.

В дълбината на нощта, която настъпва след угасването на последните въглени, откривам, че се моля отчаяно на Т’наларан да не се налага да убивам брат ми.

8.

Сребристият сумрак мирише на кръв.

Поклащам се на пети в покрайнините на мъртвото село, а дългата ми коса с цвета на лунна светлина се вее като прозрачен ореол около ушите ми. Когато Т’фар се спуска към западния хоризонт и светлината на деня угасва, моето хирургически подсилено зрение реагира и хлътналите скелети на колибите придобиват яркостта и остротата на хромиран нож.

Това изобщо не е добра идея. Глупава е.

Но въпреки това аз изпращам през октавата на Сливането образите на моите спътници, скрити в гората, и мой образ — как влизам предпазливо в мъртвото село: Останете там. Аз влизам.

Сливането ми връща основно ехо от тревога и недоволство от страна на Л’джанела, Килани и Финал, достатъчно силно, за да обезпокои конете, и в добавка язвително-кисел образ от брат ми Торонел: умряла маймуна с моето лице, която гние върху купчина пропити с масло цепеници: Не очаквай от мен да подпаля кладата ти, когато човешката ти кръв те погуби, маймунче.

Усмихвам се с горчивина. Образът, който изпращам в отговор, е на държащия юздите на коня Рони, докато аз се промъквам в селото като котка с подпалена опашка: Бъди готов. Може да изляза оттук по-бързо, отколкото влизам.

Едва доловим ветрец размърдва гората, поклащайки клоните над главата ми, и кара зелените Обвивки на живите дървета да потрепват като сянка на свещ. Селото кипи от мъничките, по-ярки Обвивки на горски животинки, повечето от които угасват с края на деня, потъвайки в земните тонове на съня. Малки птички пърхат в гнездата си сред клоните; лалугери, полски мишки и безбройните им братовчеди се заравят на закътано в земята, за да се скрият от тихото пикиране на пробуждащите се бухали. Гората е жива, но селото е мъртво.

В едно живо село на Първия народ тези колиби, построени от счупени клони, щяха да изглеждат като изградени от живи дървета, натрити с благовония и украсени с деликатен филигран от платина и злато. В едно живо село въздухът щеше да носи аромата на пържени в масло гъби, на чудесна пенеща се бира, която се излива от дъбови бъчви, на благоуханния дим от огнищата, където горят имел и ясен. В едно живо село дори тишината щеше да вибрира от едва чутия смях на деца.

Тишината в това село се е изгубила сред крясъците на гарваните, дърлещи се заради мършата.

Това село вони на развалено месо.

Повтарям: това изобщо не е добра идея. Глупава е.

Но аз съм принц, а това е моят народ. Ако не го направя аз, ще го направи Рони; макар да е в много по-голяма степен язвителен светски лъв, отколкото воин, той също е принц. Това е моя работа. Аз притежавам много по-голяма увереност в способностите си да оцелявам в неочаквани ситуации. И честно казано, аз нямам кой знае какво да губя.

Застанал на края на селото, аз опирам дръжката на извития ми лък в ботуша, огъвам го и му слагам тетивата. От колчана на колана ми изваждам стрела със сребърен накрайник и я поставям в тетивата. Влизам в селото — тихо, като протягаща се в здрача сянка; това е едно от нещата, което правя почти толкова добре, колкото истинските първородни.

Дълбоко в гората, около дънерите на горски великани, се издигат заслони, които разчитат на сянката на извисяващите се над тях дървета да пречи на растежа на храсталаците. Нашите села са открити като самата гора — единствената им защита е умението на първородните да създават Фантазии. Аз притичвам от дърво към дърво, поглъщайки с обонянието си информацията, недостъпна за зрението — нищо, че е хирургически подсилено; в грубите заслони е твърде тъмно.

От всеки прозорец вони на гниеща кръв.

През процепите в ъглите на една порутена колиба се вижда шумна група от черни крила и криви клюнове, които крачат по отъпканата земя. Приближавам се и разширявам Обвивката си, за да перна леко аленото сияние на техните Обвивки. Гарваните се разпръсват, някои разперват тромаво криле, други просто се отдалечават, твърде дебели и претъпкани с храна, за да могат да летят.

Хранили са се от трупа на малък фей, който лежи проснат на земята като захвърлена кукла. Той е много малък, може би шест– или седемгодишен, а ярките цветове на кафтана му още не са избледнели от слънчевите лъчи. Любящите ръце, които са изплели този кафтан и са украсили широкия кожен колан, с който е пристегнат, са направили и дървения меч и малкия лък, които лежат до него.

Прикляквам до трупа, стиснал лъка заедно със стрелата в свободната си лява ръка. Предпазливо извръщам лицето на малкия фей към последните лъчи дневна светлина. В едната му празна очна ябълка, в носа и отворената уста се гърчат личинки, но другото му око се взира в мен от мъртвото лице като опушен опал. Гарваните са изкълвали само част от устните и езика; дори нежната плът под брадичката не е докосната.

Сърцето ми препуска в галоп. Съдейки по големината на личинките, детето е мъртво от поне три дни; досега гарваните би трябвало да са изкълвали лицето му до костта. Вече би трябвало да са стигнали до черния дроб и белите му дробове, освен ако някой по-голям мършояд не ги е прогонил — а това тяло не носи никакви белези от работа на нещо по-голямо от птици. Нещо беше гонило гарваните.

Нещо в това село все още е живо.

Махай се оттам, предава с думи Килани. От четиримата, които чакат извън границите на селото, тя е най-добрият ловец и разбира идеално какво означава трупът на детето. Този фей е бил оставен умишлено на открито: като примамка.

Аз също съм примамка.

Отпускам се на едно коляно на земята и се преструвам, че цялото ми внимание е насочено към огледа на трупа. Някъде зад мен се разнася шумоленето на леки стъпки заедно с приглушено дишане, тежко и дрезгаво.

Подменени, по-бързо! Махай се оттам! Това вече са Л’джанела и Финал, които прибавят към гласа на Килани образите на сенчеста, чудовищна фигура, която се е извисила над рамото си. По-бързо!

Аз се навеждам още малко над детето. Правя го инстинктивно, за да намаля размера на мишената.

Оставете го, предлага Торонел и ни изпраща образ: маймуна с лицето на Делиан, която усърдно се занимава с изключително сложен пъзел: Оставете маймунчето да си играе играта. Понякога знае какво прави.

Моля ви, добри богове, нека това да е един от тези случаи.

Внимателно отмествам тялото на фея, но не откривам нищо, което да прилича на смъртоносна рана. Земята, върху която лежи, е изпотъпкана от гарванови крака и по нея не може да се открият следи. Ръцете на детето са сгърчени в предсмъртна конвулсия и все още са като вкаменени, макар че трупното вкочаняване отдавна е преминало. От отчасти изкълваната му уста е изтекла слюнка и се е просмукала в земята — оставяйки след себе си следа по бузата му, обагрена с кръв. Следата има странен, напукан вид, като изсъхнала сапунена пяна.

Устата ми внезапно пресъхва и усещам ледено пробождане в стомаха. Внимателно се вглеждам в засъхналите петна, сдържайки дъха си и проклинайки сгъстяващия се мрак.

Майко мила!

О, мамка му, мамка му, о, боже. Моля те, нека да греша.

Би могло да е всичко. Би могло. Може би си е напълнил устата със сурови листа от рит например; или може на майтап да е решил да дъвче калъп сапун и да е получил удар.

Но всъщност не го вярвам; някои торбалани от детските сънища са заседнали толкова надълбоко в съзнанието, че просто никога не могат да бъдат сбъркани. Изсъхналата пяна по лицето, сгърчените пръсти с кал под ноктите, насъбрана при последните конвулсии…

Ако трупът беше по-пресен, щях да кажа със сигурност: езикът щеше да е черен, изсъхнал и напукан като тинеста земя в края на лятното засушаване; гърлото щеше да е толкова подуто, че главата нямаше да може да се върти.

Зад мен отново прозвучават стъпки. Едва ги чувам; погълнат съм от идеята да отворя черепа на фея, да изрежа малко тъкан от основата на мозъка, да импровизирам някаква магическа лупа, за да направя достатъчно мощен микроскоп, с който да издиря в невроните клетките на Негри…

Невидимите стъпки внезапно се забързват и този път викът, който се разнася през Сливането, е на брат ми: ДЕЛИАН!

Хвърлям се надясно, облягайки лакътя си на земята, за да се претърколя през рамо и да се изправя в приклекнало положение, докато нападателят ми профучава покрай мен. Лявата ми ръка продължава да стиска лъка; издърпвам стрелата към гърдите си и я пускам, без да се целя, позволявайки на тялото ми да действа без намесата на ума.

Сребърният накрайник пробива ребрата на млад силен фей. Той се гърчи, ръмжи и дращи с нокти по дръжката на стрелата като ранена пума. Дръжката се чупи и парчето дърво наранява дланта му.

— Убиец, убиец! — хрипти той, след което скача към мен, протегнал празните си ръце; пръстите му са сгърчени като хищнически нокти.

Пускам лъка на земята и отново се плъзвам настрани, гмуркайки се под ръката му. Изваждам рапирата от ножницата ѝ, която виси на лявото ми бедро; тя звънва като сребърна камбанка. Когато той отново се обръща към мен, за да ме нападне, аз се хвърлям напред и пронизвам с острието бедрото му малко над коляното, след което го завъртам така, че острите ръбове да разсекат подколянното сухожилие.

Кракът му се подкосява и той пада странично на земята; гърчи се, ръмжейки нечленоразделно, и дере земята с нокти, докато се опитва да се довлече до мен.

Може да не е сам — достига до мен мисълта на Рони. — Идвам при теб.

НЕ! — изревавам аз така, че Сливането ми връща ехото от силна болка, която са изпитали и четиримата ми спътници. — НЕ МЪРДАЙТЕ ОТ МЕСТАТА СИ!

Не ни крещи, маймунче. Силният глас не те прави безсмъртен. Някой трябва да ти пази гърба.

Как да му го обясня?

Рони, кълна се в честта на нашия дом, че не можеш да дойдеш тук. Ако влезеш в това село, ще умреш. Повярвай ми.

Човешката ти кръв ли е причина за това, малки братко?

А, да, точно така… Трябва да перифразирам; в Сливането трудно се споделят лъжи и е невъзможно да се скриват. Ярките оранжеви жила, с които приятелите ми посрещат лъжата ми, се забиват като игли в сърцето ми.

Моля те, Рони. Сега те моля. Стой надалеч.

Аз съм най-възрастният тук, Делиан. Аз трябваше да рискувам пръв. Това означава неприятности — Рони никога не ме нарича по име, освен ако не е твърде разстроен, за да ръси обиди, а от последния път, когато изтъкна ранга си, минаха години. Или ти ще се махнеш оттам, или аз ще дойда да те изведа.

Недей. Просто недей.

Диалогът не отнема повече от секунда. Аз прикляквам до ранения фей и протягам Обвивката си, за да докосна аурата му — алена, с искрящи лилави жилки, — която пулсира около фигурата му като студен пламък. Докато деликатно настройвам собствената си Обвивка към този кървав оттенък с виолетови мълнии, усещането за Сливането избледнява. Сега, за пръв път откакто ние петимата напуснахме Митондион, аз съм напълно сам.

След като Обвивката ми се настройва изцяло към неговата, аз се разтварям пред течния вихър на Потока. Цялата енергия на заобикалящата ме гора нахлува в ума ми; аз внимателно поемам контрола над мускулите му и успокоявам треперенето му.

Той се съпротивлява, но както се съпротивлява звяр или пък човек, като противопоставя силата на волята си срещу менталната ми хватка; той отказва да повярва, че крайниците не искат да му се подчинят, и се подхранва от яростта си. Аз не съм от най-опитните ментални бойци — всеки от братята ми може да ме победи, — но никой не може да се мери със суровата ми сила. Братята ми обичат да ми се подиграват, че съм грациозен като кално свлачище, но дори като свлачище аз мога да надвия всеки само с грубата си сила.

Играя си с него като с кукла на конци, използвайки собствените му мускули, за да го преобърна по гръб и да повдигна главата му, за да огледам лицето му.

Очите му са обградени от подпухнала, пурпурночерна плът; в ъгълчетата им е засъхнала бледа жълтеникава кора, която е полепнала по миглите и се е стекла надолу по бузите. По напуканите черни устни е избила розова пяна с алени жилки, езикът му също е почернял и напукан и от него се стича гъста като слуз кръв, а плътта под брадичката му е подпухнала до такава степен, че кожата му се е изопнала като кора на пъпеш.

Студеното гадене, което се бе появило в стомаха ми, докато преглеждах детето, сега замръзва в ледена буца.

Това не би трябвало да е възможно.

Опитвам се да произнеса едно тихо „ох, мамка му, мамка му“, но гърлото ми се е стегнало така, че не мога дори да шепна.

Т’фар се скрива зад хоризонта и розовата светлина на залеза се сменя от сиянието на Т’лан, която се издига над източните планински хребети. Аз се изправям, заставам до лежащия безпомощно в краката ми фей и гледам как кръвта му постепенно почернява. Вдигам тънкото острие — лунното сребро се стича по него като вода — и си представям как бавно, с влажно хрущене, то прониква с корема на лежащия, върхът му търси треперещото му сърце, за да разреже този мускул и да изцеди живота от очите му.

Това е единственото лекарство, което мога да му предложа.

Не съм принц на първородните по рождение. Бих могъл да отхвърля тази чест и дълга, който я придружава. Знаех от деня, в който Т’фарел Рейвънлок изрече фразата за Осиновяването пред събраните членове на дома Митондион, че този дълг ще се превърне в част от живота ми.

Аз си го избрах. И вече е твърде късно да се отказвам.

Отпускам посребреното от луната острие, докато върхът му не опира под лъжичката на безсилния фей. През синхронизираните ни Обвивки преминават импулси на нещо по-дълбоко и интимно от обикновен физически контакт. Той завърта гуреливите си очи, за да срещне погледа ми, и аз се прехвърлям в него.

За една секунда се превръщам в ранения фей…

Лежащ неподвижно на изстиващата земя, заключен в непослушното си тяло, при всяко вдишване аз чувствам как счупеното ми ребро се търка в пробилата белия ми дроб стрела с противно скърцане, а под крака ми с прерязаното сухожилие се събира гореща локва кръв. Но това е нищо в сравнение с адската болка в гърлото ми.

Някой е взел горяща цепеница от огъня и я е тикнал в устата ми; сега се опитва да я натика надолу в гърлото ми в такт с неравномерното бумтене на сърцето ми. Мъчи ме жажда, болезнен копнеж за капчица влага, от който боли дори повече, отколкото натрошеното стъкло, което е натикано в гърлото ми. От четири часа мисля само за вода, за прохладни чисти горски потоци, които могат да успокоят гърлото ми и да смекчат треската. Тя кара лицето ми да пламти, да се пече бавно на огъня, изгарящ вътрешностите ми, изпепеляващ устните ми до кървави въглища, препичащ езика ми до почерняла кожа в пещта, в която се е превърнала устата ми. Водата е единственото ми спасение. Но дори утринната роса, с която са напоени висящите от дърветата мъхове, изгаря гърлото ми като вряща киселина. Минаха два дни, откакто за последен път успях да преглътна.

Прехвърлянето продължава само миг, но ме оставя целия разтреперан, по челото ми се стича пот. Би могло и да е по-зле: бих могъл да потъна в миналото му, да почувствам нервната свръхчувствителност, когато и най-тихият шепот се забива като игла в тъпанчетата на ушите, пламъкът и на най-слабата свещ реже като нож очите, непоносимия сърбеж, ненаситния глад и конвулсивното повръщане, нарастващата самоубийствена параноя, която превръща съпругата, децата и дори родителите ти в злобно ухилени чудовища, дълбаещи в мозъка ти…

Знам наизуст всички тези симптоми; те са се затаили като черни сенки в дъното на ума ми, дебнат в покрайнините на съзнанието ми, чудейки се кога най-после ще се окажат достойни за действителността.

Днес съм благодарен за своята способност да се прехвърлям. Тя облекчава дълга ми, превръща го в милосърдие.

Задържам фея неподвижен и се отпускам върху меча си. Острието пронизва корема му, срещайки съпротивата на мускулите, които се свиват спазматично около него. Извъртам острието нагоре, за да намеря сърцето му, и го разсичам, остъргвайки гръбнака с върха му.

Минават минута или две, преди той да умре. Въпреки конвулсиите на сърцето му и кръвта, която пълни коремната му кухина, той е все още жив, все още в съзнание, продължава да ме гледа с лудите си гладни очи, докато тялото му угасва на части, докато притокът на кръв спре първо към крайниците му, след това към червата и гръдния кош, поддържайки докрай пламъка на последната искра съзнание.

Гледам я как примигва и угасва.

Избърсвам острието на рапирата, но вместо да я прибера в ножницата ѝ, забивам върха ѝ в едно коренище, което е изпълзяло над земята, и я оставям там да се полюлява леко под лунната светлина. Издърпвам счупената стрела от трупа и постъпвам с нея по същия начин.

Бавно развързвам плетения кожен колан, на който е окачена ножницата ми, и потрепервам. Свалям го от кръста си и го окачам върху дръжката на рапирата ми. Следват ризата и панталонът ми, после чорапите и ботушите. Струпвам ги на купчина между меча ми и счупената стрела. Вдигам лъка ми, който лежи на земята няколко крачки по-нататък; с тържествен жест го поставям върху купчината.

— Какви ги вършиш, да му се не види? — Гласът на Рони звучи дрезгаво — дни са минали от последния път, когато е говорил на глас — и типичното му подигравателно звучене подозрително липсва. — Облечи се, Делиан! Полудя ли?

Той стои зад мен; обръщам се и срещам погледа му. Моят брат: най-добрият ми приятел. Рони се е надвесил над мъртвото дете, отвращение и ужас са изкривили деликатните черти на лицето му и в продължение на цялата мъчителна вечност между два удара на сърцето ми аз мога само да го гледам. Не мога да помръдна, не мога да дишам, не мога да мигам. Погълнат съм изцяло от агонизиращото желание брат ми да се беше родил страхливец.

Страхливец, който никога нямаше да влезе в селото; страхливец, който никога нямаше да напусне Митондион и да се впусне в опасно безполезно пътуване със своя почти луд, опетнен от човешката си кръв брат.

Страхливец, който щеше да остане жив.

Завръщам се в тялото си някак смален, сякаш светът се е свил и аз трябва да намеря начин да се вместя в него.

— Какво си правил тук? Делиан, отговори ми! Какво са ти сторили?

Все още не мога да го осъзная — може би никога няма да успея.

Рони сигурно вече е мъртъв.

Той се приближава до мен, протяга едно пипало от Обвивката си, което променя цвета си в целия спектър, докато той го настройва за ментална хватка. В момента, в който напуска октавата на Сливането, аз издърпвам рапирата си от коренището и се хвърлям към брат ми. Едно от предимствата на смъртния ми произход е силата на тялото ми, с която не може да се мери нито един първороден; когато дръжката на рапирата удря Рони по слепоочието, той рухва на земята като камък.

Надвесвам се над него, останал без дъх от ужасната болка в гърдите ми.

Миг по-късно връщам рапирата на мястото ѝ в коренището, след което коленича до Рони и бързо го събличам. Струпвам дрехите му на купчина върху моите и оставям до тях ботушите му. Гол, бос и невъоръжен, аз обхождам цялото мъртво село, събирайки сила от Потока в един огнен образ, който поддържам в съзнанието ми ясен като в сън; при всяка моя стъпка земята избухва в пламъци.

При първия намек за пушек приятелите ни вдигат тревога от гората, използвайки гласовете си, след като не откриват отговори в Сливането. Изпращам им мислено само една дума: Търпение!

Обръщам се към центъра на селото, а огънят ме следва по петите като вярно кученце. Когато стигам до коренището, вдигам брат ми на ръце и поглеждам към безразличните звезди.

Смъртта на целия ми народ танцува в огнения кръг, който ме е обгърнал. Заклевам се — Т’наларан, Дух на живота, чуваш ли ме? — заклевам се, че няма да позволя на тази смърт да премине през мен.

С един безмълвен зов привличам пречистващия огън към нас; ярки като слънце, пламъците препускат светкавично по горския килим. Към луната се издига отровна димна гъба; тя израства от самодивския кръг от въглени, които тлеят като безброй очи в обграждащата ни тъмнина.

Стоя в средата му, понесъл Рони на ръце; и двамата дишаме тежко в наситения с пушек въздух. Платинената му коса се превръща във вонящи въглени; плътта му е покрита с фина сивкава пепел, останки от обгорелия му епидермис. Предполагам, че аз изглеждам още по-ужасно.

— Така — мърморя аз, а гласът ми е слаб и безцветен като пепелта в сърцето ми, — сега трябва само да измисля някоя добра лъжа за пред останалите и може би всичко ще бъде наред.

9.

Връзката се прекъсна в експлозия от бял огън, причинена от кожената пръчка на Чако.

— Какво правиш? — изръмжа самката огрило, вдигайки плетената сопа за нов удар. — Шибан кучи син, ще те пребия до смърт! Какво ѝ направи?

Киърандел лежеше на пода в краката му, лицето ѝ беше бяло като посипано с пепел. Пръчката изсвистя във въздуха и отново се стовари върху черепа му; кръвта оплиска изцапаната с кафяви петна стена и в стаята притъмня.

Цялото прехвърляне бе продължило за времето, необходимо на огрило да вдигне пръчката си.

Делиан се опита да защити главата си с ръце, но не успя да ги помръдне, не можеше дори да държи главата си изправена.

— Ако я нараниш, шибан…

— Чако — обади се Киърандел от пода със слаб и треперещ глас, който се оказа достатъчно силен, за да спаси живота му. — Недей. Не го удряй. Помогни ми да се изправя.

Грубите черти на огрилото се изкривиха в карикатура на недоумение, но тя свали пръчката и отиде до Киърандел, протягайки люспестата си ръка, за да помогне на господарката си да се изправи. За миг Киърандел се облегна тежко върху нея и разтри очите си.

— Донеси ключовете и му свали оковите.

— Киър, ти не си добре…

— Направи го, по дяволите! — сопна ѝ се феята; Чако не можеше да понесе недоволството ѝ. Тя излезе, хвърляйки убийствен поглед към Делиан.

Вратата се затвори зад гърба ѝ.

Лишена от подкрепата на огрилото, Киърандел се олюля. Тя отново докосна лицето си, сякаш проверяваше дали няма треска, и се отпусна на колене до Делиан, забравила за разкошната си рокля.

Тя положи длани в скута му в древната клетва за вярност.

— Аз… не мога да повярвам… Делиан, аз…

— Всичко е наред, Киър — рече нежно той. — Знам, че не е лесно. На мен самия ми трябваха две седмици, за да свикна с тази мисъл, и въпреки това все още ми се иска да закрещя и да не спирам.

Тя наведе очи, прекланяйки дългия си грациозен врат пред него.

— Аз съм ваша, принце мой. Какво искате да сторя?

Делиан си пое дълбоко дъх и си позволи да почувства надежда, че те двамата все ще успеят да спасят някого.

— Първо — изрече бавно той — трябва да си хванем един актир.