Острието на Тишал

1.

Историята се процеждаше в мрежата капка по капка, колкото да подхранва огъня под казана на нездравия обществен интерес. Първо — пожарът в Екзозеума, намеците за саботаж и палеж, извършен от задкулисна терористична групировка, наречена „Зелените рицари“; после репортажът „Къде е Каин?“, когато източник от „Майкронет“ беше потвърдил, че сигналът от проследяващата гривна на Хари Майкълсън е изчезнал и съдът вероятно вече е конфискувал къщата му и цялото му имущество.

Разследването на „Зелените рицари“ доведе криминалната полиция до някоя си Администратор Кери Вурхийс, ръководител на отдела по биобезопасност на Студията в Сан Франциско. Администратор Вурхийс беше неоткриваема за коментар, но няколко от сътрудниците ѝ в отдела бяха обширно интервюирани и те разказаха за някои промени в поведението на ръководителката си, съвпаднали с началото на нейното „приятелство“ с Шана Лейтън. Когато криминалната полиция обискира окландския апартамент на Администратор Вурхийс, в ядрото с данни на терминала ѝ бяха намерени шифровани документи, свързани със „Зелените рицари“, а също така и дневник, намекващ, че отношенията ѝ с Шана Лейтън са отишли отвъд пределите на обикновеното приятелство.

Но истинската буря се разрази, когато надежден източник в Студията разпространи записи от охранителните камери на Студията за пожара в Екзозеума, от които обществеността узна колко близо е била до това да изгуби Каин завинаги, а опитен репортер откри показателния факт, че Студията е купила къщата на Майкълсън и правата на всичките му Приключения.

Загадката на изчезването на Майкълсън започваше да придобива оттенъка на мащабен заговор, със слухове за тайни мисии и спонсорирани от Студията „батальони на смъртта“. Беше ли го убила Студията? Цяло денонощие се носеше слух, че Майкълсън е бил видян да посещава нелегална клиника за пластична хирургия в Кабул; наистина ли се укриваше, или Студията го беше изпратила на мисия срещу екотерористите? И каква връзка имаше това с епидемията от ХРВП в Отвъдие и с вече всеизвестната хомосексуална любовна афера между Палас Рил и терористката Кери Вурхийс?

Два дни по-късно в залива беше открито да плава полуразложеното тяло на Администратор Вурхийс; в ядрото с данни на палмпада ѝ беше записана пълната ѝ изповед. Тя беше заразила провизии, чакащи да бъдат изпратени в минната колония на Трансдея, с няколко различни щама на ХРВП. Според несвързания си разказ беше направила това, за да привлече вниманието на обществеността към опасностите за Отвъдие поради експлоатирането на ресурсите му от страна на Земята.

Тя беше направила този запис заради чувството за вина и заради агонията от това, че е била предадена, когато е научила, че нейната любима, Шана Лейтън — нейният ментор, нейният идол, — я е измамила. Шоумен Лейтън никога не е възнамерявала да спре развитието на епидемията; а се заклела, че ще отиде в Отвъдие и в облика на Палас Рил ще продължи борбата срещу онези, които вредят на природата — срещу всеки, който обработва земята, за да изхранва семейството си, или дори събира паднали клони, за да си пали огън.

Кери Вурхийс не можела да живее, знаейки, че е извършила немислимото. И е извършила това немислимо — както беше отбелязал Джед Клиърлейк с онова трагично-иронично остроумие, за което повечето мрежови репортери могат само да си мечтаят — заради любовта на Палас Рил.

Във фурора, съпровождащ търсенето на Каин, Гейл Келър много бързо стана знаменитост и се представи доста добре на множество мрежови интервюта. Неговите мазни маниери на човек, който явно крие секретна информация, чудесно се балансираха с преданата му защита на управителя Майкълсън; лоялността се смята за главна добродетел на кастата на Занаятчиите. Келър постоянно настояваше, че Майкълсън е бил предан на своята работа, на Студията и на целия свят — той е бил истински отборен играч. Вярно, че управителят беше действал прибързано, изпращайки Палас Рил в Отвъдие, без преди това да разследва причините за епидемията, но не бива да се забравя какъв е бил той преди това, нали така? Каин беше човек на действието; управителят Майкълсън беше видял шанс да разреши кризата почти незабавно и с минимални разходи за Студията. Това е било отговорно ръководно решение въпреки катастрофалните последици. Във всеки случай Майкълсън не би могъл да знае предварително до каква степен е обезумяла съпругата му и какво планира да извърши.

„Кой мъж в края на краищата — отбелязваше Келър във всяко от интервютата, свивайки рамене — би могъл да знае наистина какво си мисли жена му?“

Когато мистерията с изчезването на Майкълсън най-накрая се разреши, трагичните новини бяха съобщени на обществеността лично от президента на Студията, Бизнесмен Уестфийлд Търнър, по време на пресконференция на фона на римската фасада на Центъра на Незаетите в Женева.

— В края на миналата седмица управителят на Студията в Сан Франциско, Администратор Хари Майкълсън — безстрашно и без изобщо да го е грижа за личната му сигурност, — се съгласи да се присъедини към тайна операция на Студията и компанията „Отвъдие“, насочена против най-голямата заплаха, срещу която народите на Отвъдие някога са се изправяли: малодушна и злонамерена екотерористка, заразила този девствен и невинен свят, убила стотици, вероятно хиляди и изложила милиони на риск — безмилостната Палас Рил. Операцията се извърши успешно и опасността е отстранена. Палас Рил и нейната банда от свирепи терористи никога повече няма да могат да застрашават сигурността на милионите невинни в Отвъдие. Но за тази победа беше платена ужасна цена. — На това място Бизнесмен Търнър направи пауза, поемайки си бавно, дълбоко дъх; явно разтърсен от случилото се, той се подготвяше да изрече следващите думи. — Мой печален дълг е да ви съобщя, че Администратор Майкълсън — заедно с Администратор Винсън Гарете и Професионалистите Грегор Проховци и Никълъс Дворак — загинаха в хода на операцията.

След това Бизнесмен Търнър изброи заслугите на Майкълсън, издигането му от гетото за временно настаняване в Сан Франциско до поста на управител на перлата в короната на Студията, службата му за Студията и за целия свят като Каин.

В момента протичаше операция по отриване на тялото му, изгубено в скалите под Седлото на Хрил. Съгласно завещанието на управителя Майкълсън, трупът му нямаше да се връща на Земята, а щеше бъде транспортиран в любимия му град, Анхана, за да бъде погребан там. Клонът на Студията в Сан Франциско — вече затворен за вътрешно разследване след терористичната атака срещу Екзозеума — щеше да остане затворен още месец в знак на почит към паметта му и всички останали клонове на Студията по света щях да преустановят работа за тридневен официален траур.

— Работата, започната от Хари, не е приключила; предстоят ни още много усилия, за да предпазим Отвъдие от бича на ХРВП. Дори в момента, докато казвам тези думи, Администраторът на отдела по биозащита на „Приключения без край“ организира най-голямата кампания по ваксиниране в човешката история. Като президент на Студията ви давам думата си, че Студията няма да отстъпи до самия край. Заклевам се, че заедно ще приключим делото, започнато от Хари.

Бизнесмен Търнър приглади снежнобелите си коси и отново си пое дъх, за да успокои гласа си; едва удържаше сълзите си и навлажнените му очи блестяха в светлината на прожекторите.

— Като заключение искам да помоля Незаетите от целия свят да подкрепят петицията на Студията пред Конгреса на Незаетите. От името на Студията предлагам управител Администратор Хари Капур Майкълсън да бъде награден посмъртно с най-висшата гражданска награда на Земята: Медала на свободата. И най-накрая, от името на всички народи на Отвъдие и всички Хора на Земята: сбогом, Каин! Благодаря. Ще ни липсваш.

Неспособен да се сдържа повече, Бизнесмен Търнър махна с ръка на желаещите да зададат въпроси и напусна трибуната, бършейки сълзите си; когато помощниците му го отвеждаха, той вече ридаеше открито.

Очевидно мрежата беше подготвена за такова обяснение, защото веднага след него последва поредица от записани интервюта с множество приятели и сътрудници на Майкълсън. Може би най-добре от всички — в обичайния си грубоват маниер — изрази всеобщото настроение Незаетият Марк Вило.

— На Хари винаги можеше да се разчита, когато нещо трябва да бъде направено. Разбира се, че той я обичаше; всички помнят последното му Приключение. Но тя отиде твърде далеч. Хари винаги е казвал: „Мъжът трябва да е способен да застреля собственото си куче.“ И когато се стигна дотам, той направи точно това.

2.

В историята имаше твърде много несъответствия и предложеното от пиарите на Студията обяснение беше твърде убедително, твърде подредено; по мрежата веднага плъзнаха алтернативни версии. Студията не направи повече официални изявления и това само наля масло в огъня — щом мълчат, утвърждаваха теориите, значи има нещо, за което не искат да говорят. По-голямата част от публиката беше съгласна, че това „нещо“ вероятно е свързано и с истинските мащаби на ХРВП епидемията. Само за броени дни стотици сайтове се изпълниха с предположения; първите намеци за достоверни новини дойдоха, както и можеше да се очаква, от „Най-новото от приключенията“, които показаха доклад на Студията за вътрешно ползване, според който са регистрирани случи на ХРВП в столицата Анхана. В края на краищата Студията беше принудена да потвърди истинността на отчета.

Анханците, от друга страна, изглежда, вярваха, че избухналото из столицата безсмислено насилие е част от терористична атака на каинистите в отговор на неотдавнашните масови арести и задържания. Патриархът Тоа Сител беше обявил военно положение в града и армията сега прибираше в затворите останалите на свобода каинисти и техните симпатизанти и помощници — и явно всички останали, срещу които бяха постъпили доноси — в хода на подготовката за варварско аутодафе, планирано за наближаващия Фестивал на Възнесението. Не беше трудно да се събере достатъчно количество жертви; ситуацията не беше особено различна от терора в последните дни на Ма’елкот. Както много от коментаторите злорадо отбелязваха, анханците бяха тръгнали „на лов за вещици“.

Много по-обезпокоителни бяха докладите, които идваха от Актьорите в столицата, заедно с някои зрелищни записи. В нечовешкото гето, Града на пришълците, се разрази истинска война между градската стража и части от имперската армия, от една страна, срещу масова полувоенна организация на нехора, най-вероятно от членове на бившата банда от Лабиринта, известна като Лицата. Когато обикновените анханци разбраха, че не могат да се справят с мощната магия на нехората, те повикаха на помощ Сивите котки и голяма част от Магьосническия корпус.

Битката на улиците на гетото продължи повече от денонощие и накрая една шеста от града лежеше в димящи руини, но имперските сили удържаха победа. Прочистващите операции бяха управлявани от Сивите котки, а коментаторите в мрежата няколко дни поклащаха глави, порицавайки жестокостта и спорейки кого трябва да обвиняват за касапницата — „полуцивилизованите лумпени и диваци“ или „малката фракция от безотговорни ловци на вещици, управляваща политическия курс“.

Общественият интерес към делата на Студията достигна върховата си точка за последните седем години; от времето на „Заради любовта на Палас Рил“ ситуацията в Отвъдие не беше пленявала въображението на публиката до такава степен. Печалбата на Студията нарастваше с такива темпове, че представители на президента Търнър обявиха публично, че той има намерение да преразгледа в съда условията на договора си, за да бъде удвоена сегашната му заплата.

И сред целия този фурор Джед Клиърлейк — което беше почти неизбежно — успя да направи журналистическия удар на годината: интервю на живо със самия бивш император на Анхана.

— Ясно е — рече Тан’елкот мрачно, обръщайки се непринудено така, че светлината да очертае величествения му профил, — че Студията не казва цялата истина. Помислете си: преди по-малко от седем години Каин разруши моето управление — започвайки кървава война за трона, — за да спаси живота на Палас Рил. Не вярвам, че би тръгнал срещу нея независимо от причините. Няма да оспорвам факта, че тя беше безумна и опасна за всяка жива душа в моя свят; както може би си спомняте, аз се сражавах с нея лице в лице — и мисъл срещу мисъл. Смятам, че я познавам по-добре дори отколкото я познава нейният съпруг. Но моите думи не успяваха да го разколебаят дори най-малко, когато станеше въпрос за нея. Веднъж ми каза, че за да я спаси, би изпепелил целия свят. Вярвам, че това е самата истина. Той е толкова своенравен, толкова егоистичен, толкова равнодушен към нуждите на обществото и цивилизацията. И що за глупост, че ще иска да го погребат в Анхана? Това е нелепо! Анхана не беше негов дом, тя му беше месторабота. Обича я не повече, отколкото чиновникът обича терминала си.

В този момент Клиърлейк любезно насочи вниманието на публиката към един факт, който тя може и да не беше забелязала: че Тан’елкот продължава за говори за управителя Майкълсън в сегашно време.

— Разбира се — отговори Тан’елкот с обичайната си хладна учтивост. — Аз не вярвам, че Каин е мъртъв.

Клиърлейк заломоти като дефектен терминал; Тан’елкот само се усмихваше пред камерите. Когато Клиърлейк най-накрая успя да формулира въпроса си, бившият император отговори без никакво колебание.

— Разбира се, че президентът Търнър излъга. Ръководството на Студията винаги лъже — за това им плащат. Въпросът е: в какво точно излъга? Ако Каин е мъртъв — къде е тялото му? „Изгубено в скалите под Седлото на Хрил“? — презрително цитира той. — Как ли пък не! Дали е било Седлото на Хрил, или водопадът Райхенбах7?

Той се обърна към целия свят, гледащ го през камерите.

— Докато не видя със собствените си очи — докато не пипна студеното му, небиещо сърце със собствената си ръка, — никога няма да повярвам, че Каин е мъртъв.

Той разпери ръце пред себе си — не умолително, а сякаш правейки някакъв магически пас.

— Покажете ми тялото, президент Търнър. Покажете тялото на всички нас. Или ни покажете тялото, или признайте истината: някъде, по някакъв начин Каин продължава да живее.

Шоумен Клиърлейк не беше чужд на полемиките; някои казваха, че е започнал възхода си „в окото на бурята“. Но има разлика между това да яхнеш урагана и да дърпаш дракона за опашката. Много мъдро той предпочете да приключи интервюто със съвсем неутрален въпрос:

— А какво ще стане сега с вас, Професионалист? Ще се върнете ли в собственото си лично студио?

— Не мисля. Моят народ — моят свят — все още са заплашени от болестта, донесена от тази безумна жена. Елиминирането на Палас Рил няма да спаси моя свят. Студията и компанията „Отвъдие“ започнаха масирана спасителна операция, която поставя под заплаха живота на хиляди и която ще струва милиарди марки, и вероятно ще се провалят, а продължават да пренебрегват единственото решение, което е очевидно, ефективно и евтино.

— Те могат да ме върнат там.

— Да ме върнат в моя свят. Да ме върнат при моя народ, който крещи името ми в агонията си. Аз мога да направя наистина онова, което Палас Рил се преструваше, че ще извърши: да залича ХРВП от лицето на Отвъдие — и това няма да струва на Студията дори пукната пара.

Той отново се обърна към камерите и заговори на целия свят. По странен каприз на осветлението очите му изглеждаха така, сякаш са се запалили отвътре, сякаш неочаквано се е пропукала някаква земна кора и е разкрила лавата отдолу.

— Ето какъв е вашият избор: да похарчите милиарди и да се провалите или да спасите света безплатно. Ако Каин наистина е мъртъв, как можете така да се гаврите с паметта му? Да позволите саможертвата му да е напразна? Не правете това. Знаете какво трябва да се направи.

— Върнете ме вкъщи.

3.

Вратите на бронирания микробус на Социалната полиция се отвориха в нощта върху залятата с бледата светлина на прожекторите площадка за кацане на покрива. Тан’елкот изпъна напрегнатите си рамене и пристъпи върху напукания от времето асфалт.

Дишаше бавно и дълбоко, с усилие на волята заставяйки се да запази спокойствие. Най-важното беше да бъде в готовност да реагира спокойно и естествено на всяко събитие. Макар че щеше да е много по-лесно, призна си той мрачно, ако имаше някаква шибана представа какво може да го очаква.

Пред сградата на „Най-новото от Приключенията“, където той се бе надявал да открие лимузина на Студията, го чакаше брониран микробус; сега, като си спомняше изражението на лицето на Клиърлейк, когато му беше пожелал успех след приключването на интервюто, то му се струваше зловещо. Лекото примигване, преди да заговори, стъкленият блясък в очите — нима го бяха предупредили в слушалките, че сопитата са дошли за Тан’елкот?

Студеното подозрение накара врата му да настръхне. Той беше наблюдавал през охранителните камери как Социалната полиция беше спипала Каин неподготвен.

Площадката за кацане беше на покрива на ниско здание, обградено от неясните очертания на жилищни куполи. Бронираният микробус кацна точно в центъра на голям сигнален кръст, който някога е бил червен, а сега беше изсветлял до мръснорозово. Значи това беше някаква болница.

Била е някаква болница, поправи се Тан’елкот. Сега по ръба на покрива бяха наредени бронирани микробуси като този, който го беше докарал тук. Покривите им бяха настръхнали от оръдия, насочени нагоре и надолу, покриващи всички подстъпи към зданието.

Или може би всички изходи от него.

Един от безликите полицаи му направи жест с ръка към отворения люк насред покрива и Тан’елкот покорно тръгна натам, пъхнал палците си под сребристите ремъци на ампмод хамута си. Не знаеше дали е затегнал прекалено силно ремъците, или те по някакъв начин са се свили сами, но му ставаше все по-трудно да диша.

Люкът водеше към тъмно стълбище, вмирисано на кисела пот, застояла урина и изгнили растения, сякаш това беше гърлото на мършоядец, бавно умиращ от някаква ужасна гангрена на червата.

Тан’елкот застина. Към портите на съзнанието му по някакъв начин се беше добрал и се опитваше да се измъкне навън Ханто Сърпа — плахият, страхлив и слаб Ханто. А може и да не беше толкова слаб — Ханто започна да подстрекава Тан’елкот да се обърне към движещите се отзад социални полицаи, да ги нападне, да ги размаже и да ги убие, и да загине на свой ред. Защото по-добре бърза смърт тук в това прашно и мъгливо задушливо подобие на чист въздух, отколкото да бъдат погълнати от отвратителното гърло.

Почти всички животи вътре в него стенеха от страх; Ма’елкот, самият бог — дори той призоваваше към предпазливост. Ламорак нямаше какво да каже; мрачната му сянка се беше свила в безмълвен ужас в най-затънтения ъгъл на съзнанието му, защото стълбището миришеше на донжона, на Театъра на истината.

Миришеше на Шахтата.

Едно от сопитата се протегна към него и Тан’елкот се напрегна, очаквайки заряда на шокова палка; вместо това беше смаян да установи, че полицаят само докосна рамото му с облечената си в ръкавица ръка и навеждайки се по-близо, прошепна през дигитализатора си:

— Тръгвайте. — Това беше най-близкото до човешки глас нещо, което Тан’елкот някога беше чул от социален полицай. — По-добре не го карайте да чака.

Останалите полицаи обърнаха шлемовете си един към друг и леко закимаха в знак на съгласие; ръкавиците им стискаха палките така, сякаш ги болеше твърде много, за да хванат оръжията си по-удобно. Това мимолетно докосване до човешката същност, скрита зад сребърните маски, превърна възела от нерви в стомаха на Тан’елкот в леден ужас, който проникна чак до костите му; беше страшно дори да си помисли, че социалните полицаи са способни да изпитват някакво съчувствие.

Сякаш онова, което го очакваше долу, плашеше дори тях.

Тан’елкот си пое дъх дълбоко и конвулсивно, пристъпи към стълбите и тъмнината го погълна.

4.

Долу той откри кошмар от объркани, ужасени Работници, Администратори и Лекари, от кръв, ридания, изпражнения и писъци, и социални полицаи със сребърни маски, застанали на пост като роботи. Единственото осветление беше размитата белота, идваща от аварийните лампи. Киселата воня на човешки страх беше примесена с миризмата на плесен, идваща от мръсни мокри килими, и почти смазващата смрад на кръв и изпражнения.

Тан’елкот премина покрай вонящите сенки на дългия тесен коридор и влезе в просторна зала, която може би някога е служила за офис; сред останките от няколко бюра лежаха разбити, облицовани с плат дъски, за които Тан’елкот предположи, че някога са били прегради на кабинки. Тук-там се виждаха купчини от окаяни хора в дрипи, които някога са били работнически комбинезони — някои отчаяно се бяха вкопчили помежду си, други тихо ридаеха, трети гледаха безизразно към кафявите петна по стените.

Сред отломките се виждаха части от поне три човешки тела: тук — откъсната ръка, там — глава, наподобяваща разбита с чук диня, другаде — сложна плетеница от черва, захвърлена върху разбит диспенсър. Подът беше осеян с железни гилзи от силови пушки и от едната стена беше останала само крехка решетка от дупки от куршуми. На места във вътрешността на изпотрошените мебели се виждаха трупове, изгризани от някого — не от глад, а по-скоро заради някакъв непреодолим стремеж да използва челюстите си, както кучетата машинално оглозгват кокали.

Като дете, което го сърбят венците.

Масовият разстрел тук е бил само началото. Някой си беше играл с труповете — беше сплитал червата на възли, вадил очи и късал крайници, сякаш някое дете е разглобявало куклите си. Тан’елкот нямаше никакви съмнения кое е било това дете. Той го виждаше.

То беше насред залата, със спуснат до коленете панталон, и бутовете му се тресяха между коленете на безока жена с разкървавена уста. Белязаният му скалп не оставяше място за грешка.

Колбърг.

От дрехите на жената се беше запазила само покрита с кафява кора превръзка на плоското място, където някога е била дясната ѝ гръд. Пред погледа на Тан’елкот Колбърг се наведе към другата ѝ гръд и впи зъби в зърното ѝ. В очите му плисна кръв. Но жената само изгрухтя — вероятно беше полумъртва от болка. Колбърг зарови лицето си в плътта ѝ, прониквайки все по-надълбоко и по-надълбоко. Тан’елкот неволно сведе поглед.

Останалите нахапани тела… женските бяха без гърди. Всеки мъжки труп имаше на мястото на члена си само дълбоки разкъсни рани. Осакатените трупове зловещо си приличаха помежду си — сякаш са били хирургически унифицирани с тъп скалпел.

И аз избрах това — помисли си вцепенено Тан’елкот — за съюзник против Каин и Палас Рил. О, забравени богове, какво направих?

Колбърг вдигна глава от гърчещата се в агония жена и срещна погледа на Тан’елкот. Издаде врата си нагоре като змия под горещото тропическо слънце.

— Добре дошъл в дома ми — рече той. — Харесва ли ти? Сам си го обзаведох.

Тан’елкот запази мълчание.

Колбърг се надигна на колене, отдръпвайки се от трупа, и разсеяно прибра члена си в панталона дори без да избърше полузасъхналата кръв по него.

— Ти — каза замислено той, все още коленичил на пода — не си отборен играч.

5.

Колбърг се изправи и се приближи толкова много до Тан’елкот, че на бившия император му се наложи да се извърне, за да не усеща зловонния му дъх.

— Мисля, че общо взето, си те бива, но, виждаш ли, има два-три неща, които още не си разбрал.

Какво знае? Какво му е известно за Фейт? Тълпата, населяваща съзнанието на бившия император, ломотеше и се свиваше от страх, но той беше нещо повече от тях; той беше Тан’елкот и нямаше да се уплаши.

— Ето какво разбирам: няма да посмееш да ме нараниш — заяви той твърдо. — Аз не съм обикновен Работник, който може да изчезне безшумно и безследно. Единственият ти шанс е да ме пуснеш и да се молиш да си държа устата затворена.

Колбърг се вдигна на пръсти, така че върхът на главата му почти докосна брадичката на Тан’елкот; после завъртя лицето си към бившия император, облъхвайки го с противния си дъх.

— Ти все още не разбираш.

Тан’елкот отстъпи крачка назад — никаква сила на духа не би помогнала на стомаха му да понесе това зловоние — и би се отдалечил и още повече, ако не се беше натъкнал на стената от застаналите зад гърба му сопита.

— Имам приятели и почитатели в самия Конгрес на Незаетите, разбираш ли това? Аз не мога да бъда задържан или наранен, както и Каин. Твоят собствен Борд на директорите е загрижен за моето благополучие — и си представям колко биха били… разтревожени… от твоя начин на живот.

Колбърг се отдалечи на пръсти, наведе глава към рамото си и присвивайки очи, изгледа бившия император. Гумените му устни се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Нека да ти обясня.

В този момент върху врата на Тан’елкот се стовари шокова палка и той рухна върху кървавата каша на пода, конвулсивно гърчейки се. Един от социалните полицаи го изрита прецизно в слабините, друг — в ребрата, трети — в бъбреците, а четвърти се зае да обработва главата му. Той не можеше да направи нищо, освен да се гърчи по пода — разрядът от шоковата палка беше парализирал периферните му двигателни нерви и крайниците му не се подчиняваха на волята му.

Тан’елкот простенваше след всеки ритник и щеше даже да се разплаче, ако му беше останала сила за това. С всеки удар по тялото му преминаваше шокова вълна, която пренасяше безличната злоба на социалните полицаи през всичките защитни механизми на организма му. Безпомощността набръчкваше кожата му, проникваше в кръвта му, преминаваше като червеи между сноповете на мускулите му и се забиваше в костите му.

Социалните полицаи го пребиха безстрастно и изключително професионално. Това, че един от тях само преди минути го беше докоснал съвсем по човешки, правеше болката му още по-голяма.

6.

Сигурно беше изгубил съзнание, вероятно повече от веднъж. След неопределен интервал от време побоят приключи.

Съзнанието му се връщаше постепенно заедно с поток от усещания, нарастващ, сякаш някой увеличаваше интензивността на света. Лекият дискомфорт, подобен на онзи, който изпитваше след твърде дълго пребиваване в състояние на ментално зрение, се сменяше от изгаряща, пулсираща болка в ребрата и в бъбреците, а в слабините му придобиваше вид на шип, забит в тестисите му — остра и същевременно тъпа болка, вече позната, но така свиваща червата му, че започваше да му се повръща.

И светлината — бледата кървава светлина, процеждаща се през затворените му клепачи. При опита си да примижи срещу нея кървящото и подуто лице се сгърчи от болка. Някой държеше главата му в топлите си и мокри колене; той се боеше да отвори очи. И миризмата — тази зловонна смрад на хищник…

Тази миризма му казваше повече, отколкото би видял с очите си.

— Сега разбираш ли? — попита Колбърг, поглаждайки лицето му. — Сега на една вълна ли сме?

Тан’елкот потрепна.

Неволно.

Лицето му пламна от внезапен срам, от унижение, от осъзнаване на собствената му уязвимост. Някаква безпристрастна част от собствения му разсъдък абстрактно обмисляше това, изумявайки се от емоционалния ефект от баналното физическо насилие.

Колбърг чакаше с търпението на влечуго, но Тан’елкот нямаше сили да отговори.

— Е — рече равнодушно Колбърг, — както може би се досещаш, интервюто ти с Шоумен Клиърлейк не ми се стори много забавно. Никак. Мислиш си, че може да не изпълня моята част от сделката. Това е оскърбително. Мислиш, че можеш да използваш общественото мнение и политически натиск, за да ме накараш да направя това, което искаш. Това е още по-оскърбително.

Той изви шията си към неподвижното лице на Тан’елкот, сякаш искаше да го целуне.

— Не ме оскърбявай повече. Не обичам това.

Тан’елкот се опита да заговори, но остатъчният ефект от шоковите разряди му позволи да издаде само нечленоразделни звуци.

Това си имаше и добрата страна — той още не беше поел напълно контрола над себе си. Спомни си за Фейт, за връзката ѝ с речното божество и се вкопчи в тази мисъл. Ако можеше да я удържи в себе си, щеше да се справи с всичко това. Достатъчно беше да оцелее. Щеше да стане отново Ма’елкот и щеше да има силата да се разплати стократно за всички унижения.

— Но не точно това ме разгневи наистина. — В гласа на Колбърг нямаше гняв. В него нямаше нищо човешко. — Разгневих се, когато започна да дрънкаш, че Майкълсън още е жив. Сега, когато разкрием, че той наистина е жив, ще спечелиш доверието на публиката. Мислеше си, че това е много умно. То беше много умно. Но има едно нещо, което трябва да разбереш за мен. — Той се наведе и хвана Тан’елкот за китката. — Умниците възбуждат апетита ми.

Той наведе лицето си така, сякаш искаше скромно и почтително да целуне ръката на бившия император — но вместо това сключи устни около кутрето на Тан’елкот и го засмука като евтина проститутка, настройваща се за фелацио. Тан’елкот се опита да каже нещо, но все още не можеше да произнесе нищо членоразделно.

Колбърг стисна зъби.

— … гънх… гътх… — простена бившият император.

Колбърг дъвчеше пръста му, ръфаше го, трошеше костиците му като куче, опитващо се да се добере до костния мозък; после обърна главата си настрани и обхвана основата на пръста с кътниците си. Натисна с челюст отново и откъсна пръста. Плисна кръв и Колбърг притисна устни към раната и засмука жадно.

Вътрешностите на Тан’елкот се свиха в спазъм и той повърна право върху коленете на Колбърг. От празнотата на неизползвания му стомах изригна тънка струя прозрачна течност и се спусна надолу по панталона и обувките му. Колбърг сви рамене и пусна бившия император да се свлече на пода; един от полицаите притисна парцал към кървящата рана.

Колбърг няколко секунди дъвка отхапания пръст, после преглътна. Усмихна се на Тан’елкот с окървавените си устни.

— Ето — рече той дрезгаво. — Сега вече разбираш.

Бившият император се тресеше, опивайки се да си поеме въздух и да спре напиращия към гърлото си нов пристъп на повръщане.

Фейт — мислеше си той. — Не знае още за Фейт.

— Кажи го. Кажи, че разбираш.

Тан’елкот извърна поглед — надолу, нанякъде, където не се вижда лицето на тварта.

Под джинсите на Колбърг ясно си личеше как се надига членът му.

— Кажи го — повтори Колбърг. — Още съм гладен.

Тан’елкот се опита да овладее вцепенените си отпуснати устни и език.

— Рр’бирам… — промърмори той. — Рр’бирам.

Колбърг направи жест и облечените в ръкавици ръце отмъкнаха треперещото тяло на Тан’елкот до другия край на залата, където го настаниха на стол пред бюро с детски размери. Върху бюрото имаше екран с логотипа на „Приключения без край“: рицар с броня върху крилат кон, вдигнал се на задните си крака.

По врата му се плъзна горещ дъх и край ухото му се разнесе плътният и мазен глас:

— Ти май искаше да говориш с Борда на директорите, а? — прошепна топло, почти любовно Колбърг. — Искаше да им разкажеш за мен, а? Тогава сигурно ще ти бъде интересно да узнаеш, че те ни наблюдаваха през цялото време?

Постепенното връщане на двигателните функции на Тан’елкот го накара да се разтрепери неконтролируемо.

— Т-т-така ли? — заекна той. — Н-н-наистина?

— Професионалист Тан’елкот — обади се дигитализиран глас от екрана, — беше ви казано, че Работник Колбърг се ползва с пълното ни доверие. Или имате проблеми с мисленето? Или думата ни ви е недостатъчна?

— Т-т-това ч-ччудовище… т-т-тази т-т-твар, която използвате…

— Хм, изглежда, има някакво… неразбиране… от ваша страна, Професионалист. Работник Колбърг не работи за нас.

— Т-т-така ли? Н-н-но…

— Ни най-малкото. Всъщност е точно обратното. Ние работим за него.

В този момент Тан’елкот желаеше само едно — да може отново да овладее тялото си, за да запуши устата си с пръсти, искаше му се да може да владее гласа си, за да закрещи, само и само да не чуе следващите думи, които вече знаеше какви ще бъдат:

— Както и вие.

Логото угасна. Екранът беше толкова пуст, колкото и погледът на Тан’елкот.

Сега вече беше разбрал. Най-накрая, когато вече беше твърде късно, беше разбрал. Беше си мислил, че твори история, че фракталното му дърво свят расте съобразно неговата воля. Беше си позволил да се заблуди.

Беше повярвал, че Бордът на директорите се движи от разума, докато всъщност той се движеше само от глада.

БД, помисли си той. Шегата на Каин: акронимът БД. На английски — думата за „тресавище“. А на мъртвия славянски език — думата за „бог“8.

Колбърг въздъхна.

— Ти си мислиш, че Палас е мъртва и Каин е унищожен. Мислиш си: „Каква друга полза може да има от мен? Защо още съм жив?“

Бавно и неохотно Тан’елкот се застави да срещне погледа на стъклените рибешки очи на Колбърг.

— Да.

— Е, на първо място, жив си, защото сключихме сделка, а аз държа на думата си — или поне когато е дадена на приятел. И второ, имам нужда да направиш още нещо, преди да те върнем в Отвъдие.

Тан’елкот затвори очи.

— Имам нужда да ми помогнеш да реша — продължи Колбърг — как можем да използваме Фейт Майкълсън.

Тан’елкот наведе глава. Не му бяха останали сили дори за страдание.

— Говори ми — рече Колбърг. — Говори.

И Тан’елкот заговори.