Острието на Тишал

1.

Те ме носят надолу по стъпалата, докато не намират една затворничка, която не помръдва, когато офицерът я рита; ако се съди по издутия ѝ корем, има голяма вероятност да е мъртва, но няма как да съм сигурен. По кожата ѝ има толкова дебел слой мръсотия, че на светлината на фенера не може да се види смъртната бледност. Тя може просто да е изпаднала в кататония. Те измъкват ръката ѝ от оковите, които я придържат към стената, и я повличат към канала в дъното на Шахтата.

Офицерът забелязва, че я следя с поглед, и се подсмихва.

— Да, чух за това — изрича самодоволно той. — Така си се измъкнал оттук последния път. Сигурно и сега ще излезеш по този начин, само че този път в камъка е вградена желязна решетка. С ей такова разстояние между прътите. — Той ми показва с едната си ръка, сякаш стиска парче от невидима франзела. — Освен това се сдобихме и с нова машина, точно до канала: една месомелачка. От ония, големите. Купихме я от Майло коняря. Може да поеме тежащо половин тон прасе. Достатъчно голяма е за теб.

Почернялата фигура на месомелачката улавя светлината от фенерите по-рано, отколкото би ми се искало: каменен идол, раззинал устата си за жертвоприношения. Пазачът набутва жената вътре с главата напред, завърта колелото, за да захапе косите ѝ, след което пуска тялото и започва да върти ръчката с всички сили. Ножчетата са поставени ниско долу, за да може да се използва от един човек, затова се налага да повърти доста колелото, преди от долната ѝ част да започне да излиза смляното месо и да пада в канала.

Парещата смрад, която се носи на вълни към Шахтата, всъщност дори ми действа успокояващо: поне знам, че вече е мъртва.

Офицерът отключва оковите ми и казва:

— Събличай се — и ми удря един юмрук, след като отново му предлагам да ходи да се шиба. Разрязва ризата ми с малък закривен нож, който може да е направен точно за тази цел, а после си устройваме малък фарс с опитите на пазачите да събуят от безполезните ми клатушкащи се крака панталона, докато накрая офицерът не избутва ръцете им настрани и се захваща да реже крачолите с ножа си. Ако ми беше останало някакво чувство за хумор, щях да се изхиля на изражението на лицето му, когато открива под панталона втори слой — потъмнелите и вкоравени от засъхнала гной конопени превръзки на Делиан. Офицерът разрязва и тях и нарежда на един от пазачите да ги отнесе.

— Левак или десняк?

Този път дори не се налага да говоря: изразът на лицето ми е достатъчно красноречив, за да ми спечели нов удар.

Хвърлят ме в мръсотията на мястото на мъртвата жена, закопчават стенната окова около дясната ми китка и тръгват нагоре по широките стъпала, отнасяйки със себе си оскъдната светлина на фенерите. Горе изчезват и последните проблясъци, оставяйки ме в тъмното заедно с плача, писъците и тихото, дрезгаво хихикане.

И миризмата.

Познавам тази миризма.

И преди съм се потапял в нея.

Това е миризмата на апартамент 3F в гетото „Мишън“: трети етаж отзад, най-далеч от стълбището. Три стаи и малък килер, където едва се събираше леглото на осемгодишно момче.

Това е миризмата на химическата тоалетна под седалката на Роувър.

Това е миризмата на татко.

Бавното плъзгане надолу…

Кошмарът ми ме поглъща.

Устата на Ада се разтваря под краката ми и аз ще продължа да падам вечно.

2.

Представям си очакващите ме тъмни часове и дни, които по нищо не се различават от вече отминалите часове и дни: няма светлина, която да очертава контурите на света, няма тишина. Вечна нощ, пронизана от напрегнати погледи. Понякога хората ме заговарят, понякога аз им отговарям.

Не хора. Шахтъри. Никой от нас вече не е човек. Мъжът, който седи над мен, има дизентерия и всеки път, когато изпуска поредната смрадлива порция, той плаче. Не спира да ми повтаря колко съжалява.

Отговарям му, че всички съжаляваме.

Не казвам на никого кой съм. Кой бях.

Как бих могъл?

Та аз сам не знам.

Никакъв сън. Никога повече сън: писъците не спират. Те ще продължат да звучат, докато страданията им не съсипят докрай психиката ми. Поне така си мисля, но знам, че заспивам…

Защото понякога се събуждам от светлината, която виждам в съня си.

Събуждам се от докосването на ръката на дъщеря ми, от аромата на кожата на жена ми. Събуждам се и се озовавам в безкрайната нощ, във вонята и писъците. Понякога до мен има дървена копаня с парче сирене или накиснат в бульон хляб, която откривам с напипване. Ям с мръсните си ръце.

Веднъж или два пъти се събуждам, когато по стълбите слиза, стиснал в ръката си фенер, затворникът, който се грижи за Шахтата; той е някакъв идиот, с кривогледи увиснали очи, а от леко поотворените му устни се точи лига. Той ни гледа, но аз не мога да си представя, че недоразвитият му мозък разбира какво вижда.

Тук, в Шахтата, мога да прекрача границата между живота и смъртта, без дори да усетя; че с какво е по-различна смъртта? Странното е, че общо взето, нямам нищо против. Дори ми харесва.

Това не е вцепенението на душа, погълната от демони. Не е дори стискането на зъби при мисълта: „Ще се справя.“ Това е чувството на топлина и студ, сърбеж по кожата и сладък вкус в устата, разширяване на сърцето в гърдите ми, което ми е толкова непознато, че минават часове или дни, или години, преди наистина да разбера какво е то.

Като че ли това е щастие.

Не помня кога за последно съм се чувствал толкова добре.

Точно сега — докато лежа гол в мръсотията на мъртвата жена, прикован към камъка, докато гангрената разяжда мъртвите ми крака — съм щастлив както никога преди.

Сигурно миризмата е виновна.

3.

След като вонята на Шахтата — на живота ми — се е заселила в носа и устата ми, след като се е просмукала в порите на кожата ми и около мозъчните ми гънки, вече не ми прави толкова силно впечатление.

Тя ми напомня…

Не мога изведнъж да изтегля всички спомени. Измъквам ги парче по парче. Минава ден, а може би месец, и успявам да ги събера всичките. Спомням си за какво ми напомня миризмата.

За деня, в който се прибрах у дома със странна походка.

Това е миризмата на 3F в онзи ден, когато се промъкнах през вратата с жестоко разранен ректум и пълни със сълзи очи.

Това бе един от добрите дни на татко и той се опитваше да почисти стаята до кухнята, в която спеше. Известно време беше изпаднал в една от неговите параноидни халюциниращи фази, по време на които събираше изпражненията си в найлонови торбички, защото се страхуваше, че „враговете“ му са поставили капан в тоалетната, която деляхме заедно с апартаментите 3A, B, C, E и G. Вярваше, че тези въображаеми лоши момчета могат да отделят фекалиите му и да ги анализират с някаква фантастична машина, докато не разчетат мислите му; беше убеден, че ще откраднат идеите му за някаква книга, която тайно пишеше.

Но в онзи ден беше абсолютно на себе си: смъкваше всички торбички долу до канавката в уличката под прозореца ми. Предполагам, че дори въображаемите му лоши момчета щяха доста да се озорят, докато определят кои са неговите лайна, след като потекат в канавката.

Във всеки случай едната от торбичките се скъсала и съдържанието ѝ се изсипало на пода в кухнята; когато влязох вътре, той се опитваше по своя замаян, неумел начин да събере всичко в лопатата за смет и да го изсипе в друга торбичка. Единственото, което исках в онзи ден, бе да се добера до малкия си килер, да се свия на леглото и за известно време да забравя колко бях уплашен, но на мен никога не ми върви.

А може би ми върви повече от нормалното.

След толкова години вече не мога да определя.

Татко ме хвана, когато се опитах да се промъкна покрай него, и ми каза, че трябва да му помогна да почисти. Спомням си ясно болката от опита да коленича на пода и колкото и да беше луд татко, изкривеното ми лице и бавните движения събудиха нещо в него. Той ме прегърна и ме притисна към гърдите си, след което ме попита какво се е случило със спокоен, нежен глас, сякаш наистина искаше да узнае, а аз избухнах в сълзи.

Имаше едно момче на име Фоули. Фоули Клечката. Едро хлапе, шестнайсет– или седемнайсетгодишно, два пъти по-голямо от мен. Работеше като куриер за един черноборсаджия на име Юрчак, заради което всички в квартала го смятаха за голямата работа. Край него винаги се въртяха две момчета, които се опитваха по незаконен начин да изкарат достатъчно за храна и пиене.

Тогава смятах, че Фоули има добра работа; аз издържах себе си и татко с кражби по домовете, защото бях дребен и бърз, не се интересувах особено от защитата на личната собственост, но няколко разминавания на косъм с големи, злобни, пияни Работници, които влизат през входната врата, докато ти се измъкваш през задния прозорец, са достатъчни, за да накарат човек да се замисли дали няма по-лесен начин да си изкара прехраната.

Затова отидох да работя за Юрчак. През целия ми живот никой не ме е наричал мързелив; скъсвах си задника от бачкане за тоя тип и той започна да ми прехвърля някои от екстрите, които преди това получаваше Клечката, и на него това не му хареса.

Заедно с двама от неговите момчета ме сгащиха в една уличка и ме събориха на земята.

Не си спомням първото име на Фоули. Всички му викаха Клечката — мисля, че е заради тънкия му къс член, но нямаше как да знам със сигурност. Когато осъзна, че никога няма да успее да се отърве от тоя прякор, той реши да го прехвърли върху нещо друго: започна да носи със себе си един грамаден нож с острие около десетина инча и започна да го нарича своята клечка.

Точно него се опита да натика в задника ми.

Не си направи труда да ми свали панталона; това бе само предупреждение. Докато момчетата му ме държаха, той хвана ножа си, без да го вади от ножницата, притисна го към задника ми и просто се отпусна върху него. Болката е неописуема.

След това ми обясни с едносрични думи, че ако не се разкарам от екипа на Юрчак, следващия път, когато ме види, ще го натика до дръжката.

Без ножницата.

Не съм сигурен, че успях да разкажа всичко на татко. Не оставаше време между хлипанията ми, а и не ми стигаха думите да обясня колко бях уплашен. През цялото време, докато куцуках към дома, мислех само за това как хладната стомана прониква в задника ми и ме разрязва отвътре…

Никога през живота си, преди и след това, не съм бил толкова уплашен.

Татко просто ме прегърна и ме залюля във вонящите си, омазани с лайна прегръдки, докато почти не се успокоих. След това ме попита какво смятам да правя. Казах му, че ще се махна. Какво друго можех да направя? Трябваше да напусна, иначе Клечката щеше да ме убие. Онова, което ми каза татко, промени живота ми.

— Той, така или иначе, може да те убие.

Замислих се върху думите му и започнах отново да треперя. Едва намерих сили да го попитам какво да правя.

— Направи онова, което трябва, Хари — отвърна татко. — За да може след това да се погледнеш в огледалото и да харесаш онова, което виждаш. Това момче може и да те убие. А може и да не успее. Докато довечера се прибира у дома си, някоя сграда може да се срути върху него. Утре може да попаднеш в престрелка и повече да не се налага да се тревожиш за Клечката. Не можеш да контролираш бъдещето, Трепач. Можеш да контролираш само собствените си действия и единственото важно нещо е после да не те е срам. Животът е достатъчно тежък и без да се срамуваш от себе си. Направи нещо, с което ще се гордееш, и не го мисли повече.

Думи на един луд човек.

Но той ми беше баща и аз му вярвах.

На следващия ден отидох при Юрчак както обикновено. Това беше най-трудното нещо, което бях правил в живота си. И вместо веднага да изчезна по работа, аз се повъртях там няколко минути, докато не се появи Клечката.

Никога няма да забравя изражението на лицето му.

Той ме гледаше, блед като луна. Не можеше да проумее онова, което вижда. Беше с четири години по-голям от мен, по-тежък с четиристотин фунта и само ден по-рано беше видял ужаса на лицето ми. Просто не можеше да си представи, че не бягам от него.

Докато стоеше там и се опитваше да разбере какво, по дяволите, става, аз измъкнах една дълга два фута и половина месингова тръба от панталона си и го изпращях през коляното.

Той се строполи с писък на пода; Юрчак веднага дотича с викове; хората му се нахвърлиха върху мен; аз се въртях и размахвах тръбата, крещейки, че ако някой се приближи, ще го отнесе. Клечката успя да извади ножа си и се хвърли към мен, накуцвайки върху здравия си крак. Цапардосах го по главата и той рухна на земята, като стенеше и се гърчеше, плискайки кръв навсякъде. Юрчак най-после успя да изтръгне тръбата от ръцете ми и силно ме удари с нея през корема, принуждавайки ме да се превия на две.

— Майкълсън, дребен откаченяк такъв — рече задъхано той, — какви шибани глупости се въртят в безмозъчната ти глава?

Когато успях да си поема дъх, му обясних:

— Клечката каза, че следващия път, когато ме види, ще забие ножа си в задника ми. И аз му повярвах.

И Юрчак си поговори с Клечката; в хода на разговора им обувката на шефа няколко пъти се стовари върху разбитото му коляно и Фоули, заливайки се в горчиви сълзи, точно както аз предишния ден, накрая си призна.

— Но това беше шега — хълцаше той. — Ние просто се майтапехме.

— Нима? — казах аз, мислейки си: „Питай задника ми колко му беше смешно.“ — Хей, аз също. Просто се майтапех, Клечка. Без лоши чувства, а?

После Юрчак се обърна към мен, претегляйки в ръка парчето тръба.

— Няма да кажа, че не си имал причина — призна тъжно той, сякаш се извиняваше предварително за боя, който щеше да ми хвърли, — но това не означава, че ще ти се размине. Знаеш правилата, Майкълсън: ако две от момчетата ми се скарат, те се обръщат към мен.

Всичко, което можеше да ми направи Юрчак, ме плашеше далеч по-малко, отколкото случилото се в уличката. Затова го погледнах в очите и казах:

— Ами нали аз точно това направих?

Той се замисли за миг и кимна.

— Да, предполагам, че можеше да му пръснеш главата. Но защо с тръбата, момче? Защо не ми каза?

— Моята дума срещу неговата? — попитах аз. — Щеше ли да ми повярваш?

Той не отговори, но и не беше необходимо.

— Тръбата — казах му аз — беше, за да ти покажа, че съм сериозен.

Работих за Юрчак почти цяла година, преди той да настъпи по мазола погрешния човек и сопитата да разбият бандата му и да му сложат хамута. Междувременно проблемът с Клечката приключи. Медтехничката в Работническата клиника в район „Мишън“ — същата, където умря майка ми — била толкова улисана в опитите си да му възстанови коляното, че пропуснала бавния вътрешен кръвоизлив в черепа му. Около три часа на следващата сутрин Клечката напуснал грешния ни свят.

Фоули Клечката беше първият човек, когото някога съм убивал. Дори не го направих нарочно; просто така се случи. Ударих го по главата и няколко часа по-късно той умря. Както обичат да казват каинистите, не можеш да върнеш звука в камбаната. А и не ми се искаше.

Господи, колко силен бях в онези години.

Какво се случи с мен, по дяволите?

4.

Статуята не напуска мислите ми: онзи Давид. Колкото повече мисля за нея, толкова повече усещам логиката ѝ. Все пак Давид е бил Любимо божие чедо, което изгубило благосклонността му…

Заради една жена.

За никого не е тайна, че Тан’елкот винаги си е падал по мен.

Не в сексуалния смисъл — почти съм убеден, че сексът е едно от онези неща, като яденето и спането, от които той се е отказал, за да стане Ма’елкот. Но знам, че е способен на любов; обичаше Бърн. И преди много години ми намекна, че е избрал него, защото не могъл да ме намери. Намекна ми, че през цялото време съм бил първият му избор. И, бога ми, Шана се държеше с него така, сякаш… ревнуваше. А той я презираше, без дори да се опитва да го прикрие.

Нима това е причината за цялата гадост, която се изсипа върху мен? Един проклет любовен триъгълник?

Има някаква логика в това.

Можете да го откриете дори в „Заради любовта на Палас Рил“: той се опита да ме накара да избера него, вместо нея — вместо който и да било друг. А на Земята пое ролята на Другата жена в нашия живот…

Сега, като се замисля, той може да е отговорен за всичко. Нещата, които Гарете четеше от онези картончета, звучаха като излезли от устата на Тан’елкот. Може да го е направил от ревност и за отмъщение. Всичко се връзва.

Но знаете ли какво?

Всичките истории, които си разказвам, опитвайки се да разбера причините за всичко, което се случи; единственото, което е останало от живота ми…

Всички те са свързани.

Колкото повече мисля за това, толкова повече начини откривам да разкажа една и съща история. Точно като онова, за което говореше Рейт: той бе намерил начин да свърже всичко, което се бе случило в живота му, добро и лошо, с Каин. Със същия успех можеше да извърти нещата и да свърже всичко с Ма’елкот или с Палас Рил, или с това какво е било времето в неделя преди двайсет и седем години.

Да, всичко това може да се е случило, защото грамадното копеле се е влюбило в мен. Аз също мога да подредя фактите по различен начин и да докажа, че причината за всичко е решението ми да си поиграя на Каин. Или защото Рейт е решил да отмъсти за родителите си. Или защото група проклети идиоти е решила, че Каин наистина е Дяволът, или защото Крис Хансен е поискал да се превърне в проклет елф.

Мамка му, ако се постарая, мога да изкарам, че всичко се е случило, защото Фоули Клечката някога ми разкървави задника.

Също като тази статуя: тя е обида. Съвет. Любовно писмо. Тя представлява моето отражение в момента, в който я погледна.

Смисълът на всичко зависи от начина, по който разказваш историята.

5.

Господи, спомням си…

Помня как клечах в шкафчето за санитарни принадлежности в клозета на лингвистичния корпус, очаквайки Крис да примами Болинджър. Помня колко беше тъмно — само под вратичката се виждаше една тънка светла черта от флуоресцентните лампи в клозета — и миризмата, различна от тази в Шахтата: остра химическа смрад на почистващи препарати, която се издигаше от метлите, парцалите и кофата с вода. Помня как трябваше да стоя напълно неподвижно, за да не съборя или ритна нещо и да издам номера; нямаше как да си разчистя място, защото празното пространство в претъпкания шкаф щеше да изглежда подозрително на следователите. Помня колко трудно дишах в тясното пространство и как започнах да прикляквам бавно, за да не ми се схванат краката.

Спомням си бодливата топка, която премина през цялото ми тяло, щом чух гласа на Болинджър, и паренето в стомаха ми, когато осъзнах, че си води подкрепление.

Помня как си мислех: И така, че са четирима. Добре. Четирима Бойни пещерняци срещу двама бъзливци от Кочината; сигурно щяхме да умрем, но на кого му пукаше? Нищо от онова, което щяха да ми причинят, нямаше да е толкова лошо, колкото проникването на ножа на Клечката в задника ми. И знаех, че ако останех в тоя шкаф да слушам как умира Крис, повече никога нямаше да мога да се погледна в огледалото и да харесам онова, което виждам там.

Ако ми се удаде възможност, трябва да разкажа на Крис как баща ми и Фоули Клечката му спасиха живота. Мамка му. Ще ми се да можех да го разкажа и на татко.

Ако никое от останалите неща не ми се беше случило — ако баща ми не беше полудял, ако майка ми не беше умряла и не ме беше оставила да се скитам по улиците на гетото, ако татко не ме беше пребивал от бой всеки божи ден, ако Клечката не ме беше нападнал, общо взето, ако не се беше случило всичко в прецакания ми живот, — щях да си остана в шкафа. Всичките гадости в живота ми ме бяха превърнали в деветнайсетгодишно хлапе, което можеше да скочи на четири момчета, без дори да се замисли.

И аз го знаех. Още тогава го знаех. Дори веднъж казах на Крис: „Имах невероятно детство.“ За това ми говореше той — точно за това говореше Крис. Белезите са ключът към силата.

Всеки от нас представлява сбор от белезите си.

Защото ако някой от тях беше по-различен, аз никога нямаше да получа възможността да бъда Каин.

Крис беше прав. Трябваше да послушам собствения си съвет. Всъщност никога не съм искал да бъда някакъв шибан Актьор. Винаги съм искал да бъда Каин.

Каква ирония, а? Вече виждах, че Каин е истинската ми същност.

Онази сцена с Юрчак и Клечката? Чист Каин, до последната дума. Крис го беше забелязал още в Консерваторията: „Защото, когато искаш да нараняваш хората, когато наистина искаш да се отдадеш на страстта си, искаш да го направиш със собствените си ръце.“

Той ме познаваше по-добре от самия мен.

Сигурно все още е така.

Интересно дали копелето изобщо някога греши?

„Не, не, не. Озова се тук, защото се опита да не бъдеш Каин.“

„Ами ако Хари Майкълсън всъщност е ролята? Ами ако сакатият мъж на средна възраст е ролята, която Каин играе, за да може да живее на Земята?“

6.

По дяволите.

Дяволите да го вземат.

Тоя Крис е страшна работа.

Защото, като мисля за живота си по този начин, всичко ми е пределно ясно. Мога да видя точния момент, когато се ражда Хари Майкълсън.

Тъкмо бях излязъл от чесмод разбора: двуседмичен разпит от кръвопийците на Студията, покриващ всичко, което ми се беше случило през почти трите години на свободен режим в абатството Гартан Холд и на разни други места. Не бях първият Актьор, който се беше обучавал в Манастирите, но бях първият, приет в Братството. Бяха ме направили Посветен, макар хич да ме нямаше в менталното зрение. Нямах нужда от магия, за да крада разни неща и да наранявам хората.

Затова Студията реши, че за мен е по-добре да се издигна в Братството. Искаха да ме пробват в амплоато на наемен убиец. Това изобщо не ми харесваше; никога не съм бил добър в изпълняването на заповеди. Исках направо да започна с Приключенията, да обикалям, да видя странни същества, да търся съкровища и разни подобни глупости. Дори си мислех, че мога да стана пират — нали се сещате, бурни морета, йо-хо-хо и бутилка ром, островни девойки, такива неща. Но Студията искаше наемен убиец.

Почти бях готов да им кажа да ходят да се шибат. Наемните убийци са скучни. Познавах двама като малък и бях срещнал още неколцина, докато работех за Вило. Това е неблагодарна методична работа. Истинските убийци не са стилни или смели, или дори изобретателни. Те приличат повече на счетоводители с пистолети. Ако си свършите работата както трябва, в нея няма никакъв драматизъм. Кой би пожелал подобен живот?

Студията и Вило бяха инвестирали много пари в мен, затова реших, че това ми дава шанс да получа каквото искам. Тогава Вило ме откара на разходка в ролса си и ми обясни как стоят нещата.

Първо се опита да ме предразположи. Студията не искала да съм истински наемен убиец, казва ми той. Искали да бъда наемен убиец в холивудски стил: нещо като фентъзи Джеймс Бонд. Да, бе, сега казват така — мисля си аз, — но след пет години, когато заради тривиалните задачи на Манастирите рейтингът ми ще се сгромоляса главоломно, ще спрат да ми говорят за Джеймс Бонд. Изобщо няма да ми говорят.

В онези години бях изпълнен с енергия и не исках да се занимавам с това. Нека ме натирят; на кого му пука? Нарушаването на договора щеше да ме върне обратно като Работник, но това изобщо не ме плашеше. Мамка му, с уменията, които бях придобил в Консерваторията и абатството Гартан Холд, щях веднага да се върна в гетото и да изкарвам добри пари като свободен наемник, току-виж съм станал бос в квартала и няма да ми се налага да ближа задниците на ония в Студията.

Но Вило не беше станал Щастливия милиардер от глупост. Преди да се усетя, ме беше опаковал и ми беше лепнал етикет. Ролсът навлезе в едно приятно, тихо Работническо предградие, предимно блокчета с по шест апартамента и къщички с дворове — на светлинни години от гетата за временно настаняване като „Мишън“, — и ме откара до апартамента на татко.

Не го бях виждал от шест години, тъй като напуснах гетото на шестнайсет години, за да работя за Вило. Последния път, когато двамата бяхме заедно в една стая, тя представляваше пълна с хлебарки дупка, подът ѝ беше покрит с шестинчов пласт боклуци, едната стая беше превърната в личната септична яма на татко, а цялото място имаше само три стаи. Последния път, когато двамата бяхме заедно в една стая, той се бе опитал да ми пръсне черепа с тръбен ключ.

Сега живееше в спретнато апартаментче с боядисани в кремаво стени и рамки на вратите и прозорците от истинско, кълна се в Бога, дърво. Завеси. Мебели. Голяма маса в трапезарията. Хладилник с истинска храна в него, кухня, чиста като операционна зала. Баня — негова собствена тоалетна, вътре в самия апартамент, и дори душ кабина, която му пускаше по десет минути горещ душ всеки ден.

И татко.

Татко: избръснат и облечен в чисти дрехи, макар и не съвсем нови. Косата му беше напълно прошарена и късо подстригана, а в очите му проблясваше разум. Татко: който може да се ръкува с мен и да ми каже, че се надява да се опознаем сега, когато отново е с всичкия си. Който може да ме прегърне и да мирише на мъж, а не на кланица.

Дори не си спомням за какво разговаряхме онзи ден; не спрях да се чудя на този мъж, който едновременно беше баща ми и същевременно толкова чужд. Почти ме накара да се чувствам отново на пет, сякаш той бе нормален и мама всеки момент щеше да влезе в стаята и да ме прегърне.

След като си тръгнахме, Вило свали кадифените ръкавици.

Разбирате ли, той се грижи изключително добре за своите работници. Прочут е с това. Няколко месеца след като започнах да работя за него, той започна да се грижи и за баща ми. Оказа се, че болестта на татко, макар и нелечима, се поддава на терапия; с подходящата комбинация от лекарства той бе успял да си намери постоянна работа като помощник мрежови аналитик — можеше да плаща наема на апартамента и дори от време на време да излиза да се храни навън.

Вило ми обясни, че работата на татко зависи от моята. Ако го прецакам с договора ми, той ще отреже татко. Само за седмица той щеше да се озове обратно в 3F или на някое още по-гадно място.

Затова преглътнах гордостта си и направих каквото се искаше от мен. Само така можех да изгоня от мислите си онази воня.

Предполагам, че това е Хари Майкълсън: мъжът, който е готов на всичко, за да стои далеч от 3F.

Не, Хари е нещо повече. Мисля, че той е един добър човек.

Човек, който си мисли, че ако изпълнява онова, което се иска от него, хората, които обича, ще са добре. Той е онзи абсолютно нещастен човек, който седи пред бюрото си в три часа сутринта, когато в главата му се стеле горчивият пушек от изпепеленото му сърце. Той е мъжът, в който Шана искаше да се превърна.

Той е моделът на Давид.

Странно: Шана се влюби в Каин, но не можеше да живее с него. Можеше да живее с Хари. Обичаше ли го? Всъщност не си спомням.

Само ако можех да я попитам.

7.

Мъката, която си причинихме един на друг…

Господи, спомням си първия път, когато я видях: до масата в онази конферентна зала в Централата на Студията. Тъкмо се бях върнал от два поредни хита: „Измъкване от Бодекен“ и „Последен отпор в Серано“; и тъкмо с мен се беше свързал Ханто Сърпа, за да му намеря и отнеса короната на Дал’канит. Колбърг беше решил да пусне серийно Приключение с цяла група Актьори и аз в главната роля. Бяхме шестима и Колбърг дори ми беше включил любовна история — той винаги ми натякваше да вкарвам повече секс в Приключенията ми. От мен се очакваше да прекарвам свободното си време, флиртувайки с Олга Бергман, великолепна блондинка от скандинавски произход, която играеше рицар на Хрил на име Марад. Тя беше добро дете, изгряваща звезда с гръмогласен смях и впечатляваща физика на Мисис Олимпия, и беше повече от навита да ми съдейства.

Но Шана седеше в другия край на масата.

Тя беше доста срамежлива за Актриса, поне по онова време. Сдържана. Напрегната. Малко плашеща.

Сияеща.

Те всички ме познаваха, естествено; аз бях най-голямата звезда в цялата система на Студията. Всички бяха гледали „Последният отпор“ и един по един се изредиха да ми казват колко е бил страхотен. Обичайните приказки в бизнеса. По време на цялата среща те се смееха и се шегуваха, питайки се един друг коя е любимата им част. Всички, без Шана. Тя не каза нито дума.

Когато Колбърг най-накрая я принуди да се включи, тя каза тихо:

— Любимата ми част я нямаше в куба.

После се изчерви и наведе очи, сякаш се притесняваше. Колбърг обаче не се отказа. Най-накрая тя разкри срамната си тайна:

— Любимата ми част са мислите за жителите на Анхана — как си лягат вечер или стават сутрин, целуват се, прегръщат децата си. За всички, които никога няма да узнаят какво си преживял, за да ги спасиш.

— О, порасни най-после — отвърнах аз. — Не го направих заради тях, а заради рейтинга.

Шана сви рамене.

— Те никога няма да разберат — рече тя и ме дари с възпламенителната си усмивка, която накара гърдите ми да се стегнат и сърцето ми да затупти бързо, и вече горе-долу бях готов.

Най-гадното бе, че така и не получихме възможност. Ако бяхме поживели заедно стотина години, Шана никога нямаше да разбере какво е това апартамент 3F. Припомням си живота си с нея и не мога да повярвам, че така и не разбрах какво се случва с мен.

Исках да живея в свят, където няма такива неща като 3F — където това принадлежи на замръзналото минало, погребано под хилядолетен прах, неспособно да се надигне оттам. Исках завинаги да прочистя света си от тази миризма.

Затова построих своя собствена 3F и я нарекох Аби; после се заключих в нея и се опитах да се престоря на щастлив. Мамка му, в Аби беше още по-зле. Старата ми стая поне беше нещо, от което можех да избягам. Можех да се боря с миризмата.

Аби ме накара да се боря, за да остана в нея.

Сега, когато се намирам тук долу, когато вонящата Шахта превръща целия ми свят в апартамент 3F, аз съм толкова щастлив, че ми се иска да се засмея на глас. Вече не си спомням кога за последно съм бил толкова щастлив.

Не, почакайте: мога.

Спомням си…

8.

Няколко от костюмираните фалшиви веселбари ме забелязват и застиват на място, протягайки ръце към скритите в диплите на дрехите им оръжия.

Аз продължавам да вървя към тях бавно и им се усмихвам приятелски.

Златистият пясък на арената хрущи под ботушите ми. Слънцето прежуря; виждам го като алено сияние в горната част на полезрението ми, където се отразява от веждите ми.

Всичките ми съмнения, всичките въпроси отлитат в миг като гълъби от ръкава на фокусник. Адреналинът пее във вените ми — мелодията ми е позната и успокояваща като приспивна песен. Гръмотевичният пулс на кръвта в ушите ми заглушава всички звуци освен бавното и премерено хрущене на стъпките ми.

Сега вече ме вижда и Тоа Сител; бледите му очи се разширяват и устата му се раздвижва. Той побутва ръката на Ма’елкот и главата на императора се завърта към мен бавно и заплашително като танкова оръдейна кула…

Знаех, че ще умра там.

Но не смъртта ме развеселява; не мисълта за смъртта разтяга в усмивка разкървавените ми устни. А това, че ще умра в Отвъдие. Че не трябва да се връщам у дома.

Повече няма да се налага да се връщам у дома.

Мамка му, знаете ли какво?

Дори миризмата взе да ми харесва.

Мирише ми на мръсните улици на Сан Франциско в късна лятна вечер; мирише ми на стикбол и юмручни битки, на дрипави наркомани, които безпроблемно могат да бъдат пребъркани за дребни монети, и на тихи улички, в които лесно може да избяга човек на крачка пред полицията.

Затова съм щастлив.

О, Шана…

Само ако…

Точно на тази камбана бих искал да върна звука.

Само ако можех да разбера това, докато Шана беше жива. Само ако можех да го споделя с нея. Тя може би нямаше да ме разбере — мамка му, знам, че нямаше да ме разбере, — но ми се иска да си мисля, че щеше да се радва да ме види щастлив.

Ще умра свободен. Има ли нещо по-добро от това?

Аз съм свободен.

9.

Мисля си за Крис и приказките му за имената. Сега като че ли разбирам малко по-добре какво имаше предвид. Веднъж татко ми каза, че съм нещо повече от Каин, и беше прав. Но той не разбираше, че съм нещо повече и от Хари Майкълсън. Хари беше добър човек. Той обичаше съпругата си, обичаше дъщеря си, обичаше баща си и своя свят. Но не успя да се справи. И вината не беше негова. Просто нямаше талант за това.

Нямаше никакъв шанс.

Защото аз не му го дадох.

Ръбът на оковата около дясната ми китка не е най-добрият инструмент и на всичкото отгоре трябва да работя в тъмнина. От друга страна, разполагам с цялото време на света. Стената на Шахтата е от същия порест варовик, по-мек от желязото, което ме приковава към него. Работя бавно и се справям добре, макар да действам само по усет.

От време на време затворникът ми носи размекнат сухар, който тук минава за вечеря, и на мъждивата светлина от фенера му виждам как делото ми напредва.

Обикновен надпис:

И под него две дати.

Първата: това е денят, когато Вило ме отведе да видя татко.

И втората: по мои изчисления трябва да е днес.

Той заслужава епитаф, но аз няма да го изсичам в камъка.

Аз съм неговият епитаф.

10.

Светът иска да ме нарича Каин. Но това име не ми е достатъчно. Не трябва да забравям, че Каин е име за една част от мен. Някой ден ще се разрасне, за да ме обгърне напълно. Но засега покрива всичко, което ми е нужно. Каин е Актьор. Един Актьор.

Който играе роля.

Трябва ми нещо, върху което да работя. Нещо, което да се опитам да направя.

Това, че умирам, прикован към стената на Шахтата, е подарък: не ми се налага да губя време в избор на път. Остава ми само един път.

Крис ми каза, че черният Поток преминава дори през скалата на донжона. Че преминава през всичко; че ние го притегляме и направляваме, без сами да го осъзнаваме. Това е енергия в най-основната си форма. Енергията си е енергия, каза той. Предполагам, че няма причина Потокът да не може да преминава и по жици и микросхеми. Трябва просто да са настроени правилно.

Обръщам се към уменията, забравени от четвърт век. Сплитам ръце в Трипръста мудра11 и се заемам с древните дихателни упражнения. Няма да вляза веднага в ментално зрение, но Каин може да го намери. Преди много години го бяха обучавали за това. Бяха обучавали мен за това.

Ще го намеря.

Този сакат мъж на средна възраст е просто част от ролята, която играя, за да мога да живея на Земята. Повече нямам нужда от него.

Проклетите ми крака отново ще заработят.