Острието на Тишал

1.

Той се спуска от небесата по линията от кълбести буреносни облаци, наближаващи от изток; носи ги вятърът, който духа в тила ми.

Първо се появява лъскав хромно-черен метеор — лимузина „Мерцедес“, по-голяма от апартамента, в който съм израснал. Тя се спуска с гръмовен тътен, като далечно бучене на турбини. Но това не са турбини, а гръмотевици.

Кучият син ръси гръмотевици така, както другите си прочистват гърлото.

Лимузината се приземява на мястото между два мъртви бронетранспортьора на пресечката между Пътя на боговете и Пътя на измамниците. Облаците се раздуват, поглъщат небето и над руините пада мрак. Сред тях се отваря една-единствена цепнатина, през която прониква златистият лъч на есенното слънце.

През тази пукнатина, яхнал златистата светлина, пристига Ма’елкот в ореол от сила — Супермен в италиански костюм.

Около него се вихрят струи черен Поток — той е в центъра на плетеница от пулсиращи тъмни нишки, които се сплитат в дебели въжета, преди да изчезнат в невидима за очите ми посока.

Макар че някои от тях мога да проследя. Някои от най-дебелите въжета са свързани с мен.

Моята собствена плетеница създава фантастична паяжина около мен, сложна и плътна, непроницаема, но аз някак си успявам да виждам през нея; предполагам, че в това има логика, защото не я виждам с очите си.

Той се движи като танцьор, леко и със съвършен баланс, позирайки в слънчевия си ореол. Топлият сивкавокафяв цвят на костюма „Армани“ идеално допълва порутените овъглени каменни блокове, които са задръстили улицата. Ха. Пуснал си е брада.

Е, аз също.

Очите му ме откриват в отсамния край на Пътя на боговете и електрическият му поглед ме пронизва като амфетаминова инжекция; вълна от топлина тръгва от тила ми и преминава през цялото ми тяло, чак до пръстите на ръцете и краката.

Той се усмихва ослепително.

Посяга към тила си и развързва косата си; тя се спуска по раменете му на озарени от слънцето вълни. Развърта рамене като борец и облаците се разделят: над главата му като цвете разцъфва безкрайна синева. Облаците се пръсват във всички посоки и напускат очертанията на града, сякаш бягат от сърцевината на всички неща, които представлява Ма’елкот.

Той носи със себе си своя собствена пролет, черпейки живот от опустошената земя на града; над руините се извиват яркочервени, кафяви и златисти фиданки, които се обръщат към слънчевото му присъствие. Социалната полиция, дворцовите рицари и добрата стара анханска пехота се измъкват изпод натрупаните отломъци, помагат си един на друг, дори ранените, дори умиращите, за да могат да се изправят и след това да коленичат в благоговение пред завърналия се Бог.

И в това има нещо съдбовно.

Защото в известен смисъл аз винаги съм бил тук.

Винаги съм седял сред руините на Финансовия квартал, загледан към Пътя на боговете над окървавените развалини на Стария град, кацнал на един изкорубен щурмови катер, усещайки студената стомана на Косал върху коленете ми. Разкъсаният титанов корпус непрекъснато поскръцва и свисти, докато изстива под задника ми. На няколкостотин ярда вляво от мен винаги е зеела димящата пропаст, където някога се беше издигала Съдебната палата, обградена от извънземен пейзаж от кратери и шлака от разтопени сгради; дори хилядолетната каменна стена на Стария град е клюмнала към реката в термална верига като размекнатия ръб на восъчна свещ.

И точно от тази посока ми шепне сянката на Крис Хансен с глас, изпълнен със спомени и печал.

Винаги съм бил тук, защото минало няма: всичко, което е съществувало в миналото, съставя мрежата на Потока, чиито черни възли изграждат настоящето. Винаги съм бил тук, защото няма бъдеще; онова, което предстои да се случи, никога няма да настъпи.

Съществува единствено „сега“.

Има една приказка — не мога да я удостоя с думата пророчество, нито дори с легенда, — която е много популярна сред мнозинството необразовани елкотанци; очевидно истинските вярващи са горе-долу от един тип, независимо в какво вярват. В продължение на седем години те си я разказваха един на друг — че Принцът на Хаоса ще се върне от отвъдния свят, за да се изправи пред Възнесения Ма’елкот в една последна битка.

В Деня на Възнесението.

Смеех се над тази приказка всеки път, която някой от актьорите в ССП я чуеше. Поклащах глава и се смеех. Тези глупави неосведомени копелета — да можеха да ме видят как излизам с Тан’елкот на по питие в една наша любима кръчма. Да можеха да ме видят в моята инвалидна количка; да можеха да видят Тан’елкот в Екзозеума на Студията как два пъти дневно развлича туристите с шибаните си купонджийски номера. Горките невежи кучи синове.

Казвам това, но не съм сигурен дали говоря за тях, или за нас. Защото трябваше да се досетя. Мамка му, знаел съм го през цялото време.

Татко ми го каза в очите: Понякога достатъчно подходящите метафори се въплътяват сами.

Така че тези глупави, невежи кучи синове се бяха оказали по-близо до истината от нас, самодоволните шибани многознайковци, които се скъсвахме да им се присмиваме. Това вечно „сега“ в руините на Анхана, и аз, застанал срещу бога сред руините на неговия град и труповете на последователите му…

Невъзможно. И неизбежно.

И двете неща едновременно.

Докосвам една от черните нишки, най-обикновена, почти изпъната: това е Делиан, който хвърля Косал на пода в коридора между мен и Рейт. Тази нишка е свързана с безброй други, които стават все по-оплетени: това съм аз, обаждащ се на Шана, за да ѝ кажа да се връща от Фенкона. Ето го Рейт, който се здрависва с Винсън Гарете, и това е свързано с мен, как стоя до трупа на Крийл в Посолството на Манастирите, и това се свързва пак с мен, как давам на Шана едно окъсано копие на роман на Хайнлайн, купено от черния пазар, което пък се свързва с Шана, застанала до мен в една уличка, вперила поглед в главата на Тоа Фелатон, която се въргаля върху омазания с лайна калдъръм, но едновременно с това всички тези нишки са свързани и много други, а те от своя страна — с трети, някои от които се връщат обратно в затворени примки, а други се протягат към невидими далечини.

Много от тях се връщат към клозета в Лингвистичния корпус, но дори той представлява плетеница от нишките на Клечката и татко, на хлапето на име Нилсън, което ме удря с тухла в главата, и някой, който преди двеста години изпуска на земята колба с ХРВП, на Ейбрахам Линкълн и Ницше, Лок и Епикур, и Лао Дзъ…

На вас това сигурно ви прилича на съдба.

Опитайте се да ми кажете, че татко е имал и най-малката представа, че аз ще се озова тук, докато е писал пасажите за Слепия бог в „Предания на Първия народ“. Опитайте се да ми кажете, че е трябвало да го предусетя, когато разбих главата на Клечката с оная тръба или когато предложих на Шана да се омъжи за мен, или пък когато лежах, окован към черния камък, в локва от собствените ми нечистотии и се опитвах да вдъхна живот в краката ми. Това за съдбата е пълна глупост.

Съдбата направлява живота ни само ако го гледаме от края към началото.

Вселената представлява система от случайности, ми каза веднъж Крис и беше прав. Но това не я прави хаотична. Само изглежда така. Системата съществува: странни притегателни сили подреждат групи от квантови вероятности. Аз мога да ги видя.

Виждам и нишките на черния Поток, които разцъфват и се простират напред във времето, свързват всяко събитие с друго, като всички си взаимодействат в една матрица от сили, която е толкова сложна, че в нея не съществува такова нещо като обикновена аритметична прогресия — но дори когато цялата система на реалността е разгъната пред вас, единственото, което можете да видите в нея, са очертанията на миналото.

Бъдещето не може да бъде предсказано. Може само да бъде преживяно.

Защото и една безкрайно малка нишка, като това какво е закусвал някакъв лаборант преди двеста години, може да окаже такъв натиск, че да тласне цялата Земя към Чумавите години и Студията; защото ефектът на пеперудата, породен от решението на едно тринайсетгодишно момче на име Хари, че повече няма да живее в страх, е завързало историята на два свята в днешния възел.

И накрая се стига до най-безкрайно прецаканата част от това безкрайно прецакано настояще: най-накрая ме спипаха. В последната минута от моя живот аз станах каинист.

Господи.

Добре. Достатъчно.

Готов съм да сложа край на всичко това.

Да си смъртен, е истински дар; въпросът не е в това дали ще умреш. Въпросът е как.

2.

Четири прави черни линии, пресечени от поредица по-къси линии — като мъртви стоножки с пречупени крачета, — сочеха към пръстен от светлина, заобиколен от мрак. Не се срещаха в центъра му, но беше очевидно, че ако бъдат удължени още малко, ще го направят — а в центъра беше дясното око на Ма’елкот.

Орбек плъзна жълтия, крив нокът на десния си показалец пред спусъка.

Оръжието не беше направено за огрило; пръстите му бяха твърде дебели, за да натиснат както трябва спусъка, а за да използва оптическия мерник, монтиран над цевта, му се наложи да изкриви врата си по изключително неудобен начин; десният му бивник застърга приклада. Но огрило са родени воини, а това оръжие не е кой знае колко по-различно от арбалета. Орбек щеше да направи необходимите приспособления.

Слънчевите лъчи, проникващи през взривения покрив, топлеха краката му; той лежеше проснат върху отломките, които някога бяха представлявали жреческите покои на горния етаж на храма на Уримаш, нисш бог на късмета. Снарядът, който беше унищожил покрива, бе откъснал и доста голямо парче от фасадата на третия етаж, но бе оставил няколко стени непокътнати, осигурявайки му достатъчно сянка, в която да прикрие главата си и цевта на оръжието.

Отне му доста време да се довлече дотук с тежко ранения си крак — шибаният камък долетя отникъде, докато Орбек се опитваше да се скрие зад един ъгъл, когато започна стрелбата, и разби бедрото му като шибан боздуган. През по-голямата част от битката той се опитваше да изпълзи по улицата. Останалите — почти всички от Народите, затворниците, вероятно и шибаните монаси — се разбягаха по мостовете и в пещерите; бързаха да се ометат оттук, докато все още имаше някакъв шанс.

Орбек не обичаше да бяга.

Освен това с този калпав крак едва успяваше да ходи.

После намери оръжието, стиснато в ръката на един мъртъв човек; изтръгна го от него и реши, че най-добрият начин да бъде истински Черен нож, бе да намери някое тихо местенце, откъдето да може да застреля няколко души, преди да го убият.

Тези проблясъци в небето — шибаният Ма’елкот е вдигнал шибания си Щит. Орбек нямаше представа как може да разбере колко изстрела са му останали, но пресметна, че дори да не може да пренатовари Щита, пак ще успее да повали шибания кучи син.

А това все е нещо.

Нокътят му се притисна към спусъка, но мерникът внезапно потъмня и нечий тих човешки глас рече:

— Недей.

Орбек застина — само левият му клепач леко се повдигна; с това око бе видял ръката с мургава кожа, покриваща другия край на мерника.

— Проклет да съм — изпъшка той.

Свали ръката си и се вгледа в ледените очи.

Няколко секунди беззвучно отваряше уста, преди да се върне гласът му.

— Как се озова тук? Не, майната му — как изобщо успя да ме намериш?

— Нося послание от Каин — рече Рейт.

3.

Ма’елкот е очаквал този момент адски дълго време и възнамерява изцяло да му се наслади.

Крачи към мен между разкъсаните редици от коленичили дворцови рицари, Социална полиция и анханска пехота, арогантно поклащайки задник като някой тигър. Въздухът около него проблясва: издигнал е Щит. Знае, че сме пленили няколко автомата и подобни гадости и не иска някой снайперист да му развали купона.

Изминава почти една трета от Пътя на боговете; после спира и вдига ръце, сякаш иска да каже: Вижте!

— Ти каза, че никога повече няма да видя Моя град, Каин — изрича той с усмивка, която е много по-топла от слънцето над главите ни. — И въпреки това аз съм тук.

Говори с обичайния си човешки глас, който аз чувам идеално от сто ярда разстояние.

— Мълчиш? След толкова време нищо ли нямаш да ми кажеш, стари приятелю?

Подготвил съм му един адски отговор.

Създавам в съзнанието си образа на бял поток от сила, който изригва от вътрешностите ми и се влива в дръжката на Косал. Секунда или две по-късно вече го виждам в ментално зрение: проблясваща, искряща, извиваща се волтова дъга с дебелината на китката ми; дъга, в която се влива цялата сила от всяка черна нишка, свързана с живота ми. Тя жужи в подсъзнанието ми, докато я привързвам здраво към Косал.

Не към Шана, не към Палас, не към богинята, не към съпругата, която бях обичал и която роди детето, което наричам своя дъщеря, не към жената, която гледах как умира в подножието на Седлото на Хрил. Пазя образа ѝ в сърцето си, но по-добре да го държа по-далеч от менталното ми зрение, иначе ще проваля целия номер.

Той ме гледа внимателно, преминавайки през различните нива на ментално зрение, търси някакви струи от Потока — търси някаква сила, която черпя от реката.

Но аз не черпя нищо. Аз захранвам.

— О, Давид, мой Давид — казва той, поклащайки глава и в гласа му звучи искрено съжаление. — Къде е прашката ти?

Бялата дъга пращи. Той не я вижда.

Може пък да се получи.

— Аз не съм отмъстителен бог, Каин. И знам, че не съм те притиснал до стената; ти сам избра да се предадеш, когато можеше да се измъкнеш. Ще бъде твърде нехайно от моя страна, ако не отговоря подобаващо. Затова ти нося дарове.

Усмивката му става по-широка, което е единственият жест от негова страна. Вратата на лимузината зад гърба му се отваря — като крокодилска челюст, разкриваща паст от мрак. В тази правоъгълна тъмнина мога да различа само някаква странна ъгловата фигура. Ма’елкот се усмихва всеопрощаващо и фигурата се материализира точно пред мен, под слънчевите лъчи и облаците от прах, а аз все още не мога да видя какво всъщност е това…

Съзнанието ми развързва някакъв невидим възел и тромавата черно-бяла Фантазия на Ма’елкот внезапно разкрива мъничка сгърчена трагична фигура. Това е Фейт; облечена в мръсна лекьосана болнична престилка, завързана към инвалидна количка.

Завързана към моята инвалидна количка.

Толкова истинска…

Ако протегна ръка, дали ще почувствам косата ѝ? Мога ли да се наведа за целувка и да усетя аромата на кожата ѝ? Ако плача над тази Фантазия, дали тя ще почувства сълзите ми?

Фейт…

Господи, как бих могъл…

Смъртта на Шана беше само загрявка.

— Малък дар в сравнение с твоя, предполагам — казва Ма’елкот. — Но смятам, че ще го оцениш толкова високо, колкото оценявам аз твоята капитулация. Подарявам ти твоето семейство…

Ръката му замръзва насред жеста, сякаш иска да се отпусне върху разрошената коса на Фейт, а аз не разбирам защо врящият ми мозък все още не е взривил главата ми, но той кимва и посочва към Роувър.

— … и място за сядане.

4.

Рейт излезе, накуцвайки, от сенките на срутената стена, присвивайки очи под лъчите на безмилостното слънце. Тишината беше безкрайна като небето; единственият звук в разрушения град бяха бавните му поскърцващи стъпки. Оставяше след себе си кървава следа, примесена с черно масло. Артанците — Социалната полиция — го следяха с поглед, докато монахът стигна бавно и с усилие до средата на Пътя на измамниците, където той се пресичаше с Пътя на боговете.

На широката улица той виждаше гърба на мъжа, когото някога бе боготворил. По-нататък, в самия край на улицата, неговият личен демон седеше върху сгърчено парче метал. Въздухът беше толкова чист, че Рейт успя да види изражението на лицето му. Той кимна леко.

Каин кимна в отговор.

Рейт се обърна към превозното средство, което бе застинало безжизнено между два също толкова безжизнени бронетранспортьора. Артанските шлемове се въртяха в синхрон с движенията му. Анханските войници го наблюдаваха мълчаливо, без да свалят ръце от оръжията си.

Рейт се усмихна на себе си. Зачуди се дали Каин се е чувствал по същия начин, докато е крачел по пясъка на арената на Стадиона на победата. Чудеше се дали Каин се е чувствал толкова силен, толкова щастлив.

Толкова свободен.

В аптеката на Кривата улица Рейт се беше изправил, готов за тръгване, още докато Каин внимателно използваше Косал, за да среже оковите си. Беше погледнал към мъртвата жена в коридора, припомняйки си, че много пъти е идвал в тази аптека, първо като дете, после като паж в Съдебната палата, след това като ученик в посолството. Познаваше двамата старци, откакто се помнеше; сега се сети, че те имаха син, който живееше някъде другаде, но не успя да си спомни нищо друго. Двамата бяха просто старият аптекар и жена му. Не помнеше имената им.

Зави му се свят и той се облегна на стената, задъхан. Каин спря да реже и го погледна:

— По-добре седни.

— Няма — отвърна Рейт, поклащайки замаяно глава. — Не. Само… да си поема дъх…

— Ако не го караш по-спокойно, скоро няма да има какво да поемаш.

— Не. Тук пътищата ни се разделят, Каин. Едва ли ще се срещнем отново.

— Рейт…

— Бих искал… — Той замълча, тръсна глава и започна отначало. — Ако можех да намеря някакъв начин, без да оскверня паметта на родителите ми и паметта на магистър Крийл, щях… Ще ми се да можех да кажа, че съжалявам. Ще ми се да можех да кажа, че ти благодаря. Но не мога.

— Хлапе…

— Не мога да поправя стореното.

— Никой от нас не може.

В отговор Рейт само кимна и отново се обърна с намерението да си тръгне.

Каин го хвана за чистата ръка.

— Все още не съм приключил с теб, хлапе.

Когато Рейт се опита да се отдръпне, Каин бързо уви веригата от оковите си около китката му.

— Пусни ме… — Рейт замахна към него с лявата си ръка, заплашвайки го с черното масло.

Каин изсумтя.

— Давай. Току-що приключи със спасяването на живота ми, а сега се каниш да ме убиеш? Хубаво.

— Какво искаш?

— След няколко минути и без това сигурно и двамата ще бъдем мъртви — отвърна Каин. — Но ако това не стане, ще имам нужда от теб.

— За какво? — попита Рейт, изненадан от странното звучене на гласа си; беше се опитал да вложи презрение, но вместо това долови някаква тъничка нишка надежда.

— Има едно малко момиче. Малко, шестгодишно момиче със златна коса, което много обичаше да се усмихва. Тя харесва красивите дрешки и детските стихчета, и ходи на училище с големите деца…

— Говориш за Фейт.

— Да. Ма’елкот ще я доведе. Искам да я скриеш. Намери някой да се грижи за нея. — Той сви рамене и извърна поглед настрани, а устните му се свиха в горчива линия. — Спаси я.

— Аз? Да спася дъщеря ти? — Рейт бе сигурен, че не го е разбрал правилно. — А ти къде ще бъдеш?

Каин повдигна Косал и огледа проблясващото острие.

— Ще бъда мъртъв. — После остави веригата да падне от китката на Рейт. — Затова имам нужда от теб.

— Вече не съм длъжен да изпълнявам заповедите ти, Каин…

— Да. И това не е заповед, а молба.

Рейт успя единствено да поклати изумено глава.

— И защо да го правя заради теб?

— Няма да го правиш заради мен. Ще го направиш заради нея. Знаеш какво ѝ причиниха. Знаеш какво продължават да ѝ причиняват. Ще го направиш, защото в противен случай ще трябва да живееш с мисълта, че си оставил едно невинно малко момиче да бъде насилено до смърт.

Дъхът на Рейт излизаше горещ и рязък. Отново се беше облегнал на стената и дишаше тежко, а ръката му оставяше размазано петно от черно масло върху боята.

— Но защо мен? — попита той. — Нали и аз съм не по-малко виновен за попадането ѝ в тази ситуация. Аз убих майка ѝ. Как може да повериш живота на дъщеря си на мен?

Каин го гледаше спокойно, непоколебимо и безстрашно.

— Че има ли някой друг тук?

Че има ли някой друг тук? — мислеше си Рейт, докато куцукаше към отворената врата на лимузината. В сянката ѝ седеше детето, привързано към инвалидна количка. До нея двама едри артанци с излъскани като огледала шлемове държаха пищяща и хлипаща възрастна жена, с късо подстригана стоманеносива коса. Тя се дърпаше в ръцете им, умоляваше и заплашваше на език, който Рейт не разбираше.

Вътре в превозното средство, почти сливайки се със сенките, седеше едно същество, което Рейт разпозна; скелетоподобна разядена карикатура на глада. Той бе чувствал това същество в сърцето си. Погледите им се срещнаха и те се познаха.

В очите на съществото проблясваше глад. В очите на Рейт — лед.

Един от артанците с огледални маски безмълвно показа на Рейт как да освободи спирачките на колелата. Той хвана количката за дръжките, които стърчаха над облегалката, обърна се и бутна дъщерята на Каин към слънчевата светлина.

5.

Гледам ги как се отдалечават; Рейт бута количката по Пътя на измамниците, спира за миг, преди да се скрие зад ъгъла на храма на Шентрал Вестителя, поглежда ме за последен път в очите и ми кимва за сбогом.

Двамата с дъщеря ми се изгубват от погледа ми.

Иска ми се да можех да се сбогувам с Фейт.

— И така, получи дъщеря си и живота на последователите си. Но това не са единствените Ми дарове за теб — прогърмява гласът на Ма’елкот. Той протяга ръката си към мен. — Най-великият ми подарък за теб е следният; аз ще купя капитулацията ти. Ще ти позволя да се изправиш пред мен с достойнство. Това е по-скоро сделка, отколкото капитулация: предадена ценност в замяна на получена ценност. Така ще засвидетелствам пред вековете своята любов към теб, Каин; това ще бъде записано във всички…

Изпращам тънка нишка черен Поток през байпаса ми и се изправям на крака.

Той млъква и присвива очи.

— Научил си нов номер — мърмори одобрително той. — Добре, ела при мен; нека да се срещнем лице в лице, като мъже, за да ми предадеш меча. Аплодирам усета ти за тържественост: по-скоро като Грант и Лий при Апоматокс, отколкото Брут в нозете на Ант…

Насочвам Косал към гърдите му.

— Много дрънкаш.

Той спира и криви лице, сякаш е вкусил нещо кисело; мрази да го прекъсват, когато реши да се прави на много умен.

Оголвам зъби.

— И двамата с теб знаем какво става тук и че то няма нищо общо с капитулацията.

Широката театрална усмивка избледнява и се изтегля към ъгълчетата на устата му, превръщайки се в откровено задоволство; краката му се разкрачват, заемайки по-стабилна поза, докато той се подготвя за боя с мен; раменете му леко се отпускат и като че ли стават по-широки, изпъквайки като буци под костюма.

Фантазменият образ на Фейт, завързана към седалката на Роувър, се разпада на вихър от прах, който проблясва под слънцето.

— Да — отвръща той.

— Тогава си затваряй устата и да започваме.

Той разперва ръце.

— Хайде тогава.

— Да.

6.

Рейт бързо избута количката на момичето до първата уличка, водеща на север от Пътя на боговете, след което се затича, тикайки я напред по неравния път толкова бързо, колкото смееше. Момичето висеше отпуснато върху ремъците в полусъзнание. Макар силите да го напускаха бързо, той все още успяваше да върви, облягайки се на количката, а и не им оставаше още много път.

Под слънчевите лъчи изникна срутената сграда; клюмналият втори етаж хвърляше дълбока сянка, в която Орбек чакаше заедно с още двама първородни, лечители от „Залагащия пришълец“. Рейт избута със залитане количката до тях и спря, дишайки тежко.

— Те… съгласиха ли се? — изхриптя той. Първородните изобщо не му се доверяваха, което бе напълно естествено, предвид отношенията между Първия народ и Манастирите; едва бе успял да ги убеди да изчакат и да поговорят с Орбек. — Ще помогнат ли? Изпратиха ли…

— Всичко, което каза, монахо — прекъсна го Орбек, ухилвайки се иззад бивните си. „Монахо“ прозвуча като ругатня.

Рейт не ѝ обърна внимание.

— А мрежата?

Орбек кимна.

— Идва.

Първородните лечители приклекнаха край Фейт и започнаха да я преглеждат, без да я докосват. Лицата им се озариха от сляпа безизразна болка, каквато би показал човек, който е намерил умиращо кученце.

— Няма време — каза Рейт и залитна. Само количката успя да му помогне да се задържи изправен. — Вече се случва… в този момент. Случва се.

— Да. — Усмивката на Орбек се разшири и той помръдна единия си бивник, сочейки към уличката; четири дървесни духчета се носеха към тях бързо като врабчета, разперили помежду си една от сребристите противомагически мрежи на Киърандел. — И още как, мамка му.

7.

Застанали сме един срещу друг в безкрайното „сега“.

По дължината на улицата са се наредили хора, които примижават под лъчите на обедното слънце.

Сценарият е познат и на двама ни. Ролите ни са изсечени в камъка на легендите още преди векове. Стрелците. Самураите. Зоро и губернаторът. Робин Худ и сър Гай от Гизбърн.

Не; най-точно ще бъде Леонид при Термопилите.

Ролан при Ронсевалския проход.

Защото Ма’елкот е лицето на десет милиона души, които са дошли да ме смажат, и ето ме, стоя тук начело на моя малък отряд: Рейт; Фейт; Шана и Палас Рил, и богинята; Хари и всички останали мъже, които някога съм бил. Те ме избраха за свой защитник.

Делиан и Крис са застанали зад едното ми рамо.

Татко зад другото.

Те ме направиха достоен за тази чест.

Спокоен и подготвен, Ма’елкот очаква да започна Обиколката: бавните, отмерени крачки на изправените един срещу друг противници, които се подготвят психически за смъртен бой. Той знае, че Обиколка ще има; знае, че дълбоко уважавам традициите.

Очаква някой номер; очаква да се нахвърля срещу него, преди да е направил своя ход. Предишния път го бях хванал неподготвен и втори път няма да направи тази грешка. От разстояние сто ярда мога да го улуча единствено с магия или пистолет, неговият Щит ще се справи и с двете.

По нервите на стисналата Косал ръка пробягва заряд и по вените ми се разлива чувство за мъчителна загуба. Очите на Ма’елкот се разширяват, после се присвиват и той кимва с одобрителна усмивка.

— Какво стана? — пита ме със спокоен глас, сякаш въпросът му е от чисто академично естество. — Как разкъса връзката ни? Да не си хвърлил някоя от онези твои сребърни мрежи върху Фейт? Като онази, която използва последния път?

Не му отговарям, но и не е необходимо.

Силата пламти около него.

Сега и двамата, Палас и аз, притежаваме цялата мощ на реката. Ма’елкот притежава силата на милионите си богомолци, плюс всичко, което Слепият бог изпомпва в него.

Лице в лице, един срещу друг…

Можем да разцепим планетата на две.

Армагедон. Рагнарьок. Залезът на боговете.

И той го очаква.

Винаги си е падал по тия Вагнерови глупости.

Седем години ме е изучавал. Изучавал е Палас. Разполагал е с достатъчно време, за да впрегне свръхчовешката си интелигентност в разгадаването на всички възможни комбинации от нейните сили, моите умения, нашите тактики. Знам, че ме наблюдава в ментално зрение, търсейки намек за това каква сила ще почерпя и какво възнамерявам да правя с нея. Невъзможно е да го изненадам.

Затова дори не се опитвам.

Вдигам Косал и го обръщам с плоската страна към него с поздрава на фехтовачите. Той ми отвръща с ироничен поклон.

— Винаги съм знаел, че ще стигнем дотук, Каин. Ние сме естествени врагове, ти и аз; затова те обичах толкова много.

Вместо да наклоня острието надясно — каквато е традиционната реакция при отвръщане на поздрав, — аз го вдигам над главата си, бързо, но не припряно.

В някои от японските бойни изкуства има едно правило, което се превежда като подходяща скорост. Това е един от най-трудните елементи за усвояване. Да се движиш с подходящата скорост, означава да действаш достатъчно бавно, за да не активираш защитните рефлекси на противника си и той да не усети, че го нападаш; така че да не потрепне, дори да не се почувства застрашен. Милионите години Дарвинова еволюция са ни оставили наследството да приемаме всички резки движения като възможна заплаха. От друга страна, не трябва да оставяш време на противника си да помисли: „Хей, чакай малко — ако тази ръка се приближи още малко, той може да се опита да ме нарани с нея.“ Това е деликатен баланс; подходящата скорост варира според ситуацията и психиката на противника ти.

Ако се провалиш — краткият път към земята на наистина мъртвите ти сигурен.

Затова, докато той все още се намира на стотина ярда от мен, гледа как мечът блести под слънчевата светлина и продължава да говори: „Винаги ми е вървяло на…“, аз извивам черния Поток, с който захранвам меча, по такъв начин, че да накара десния ми крак да направи една дълга крачка.

Което дава сигнал на призрака на мъртвата ми съпруга, намиращ се в меча, да използва енергията, която вливам в него, за да свие пространството по нейния начин, с който изминава по седем левги за една крачка; така отломките, върху които съм застанал, и калдъръма под краката на Ма’елкот се оказват на разстояние от една крачка и кракът, който вдигам на Пътя на благородниците, стъпва на по-малко от метър от обувките му марка „Гучи“, а мечът, който съм вдигнал над главата ми, се спуска право към ключицата му, докато аз с цялата тежест на тялото ми го притискам към Щита.

Ма’елкот завършва безизразно: …врагове, след което и двамата установяваме, че когато острието му е захранвано от черния Поток, Косал наистина може да реже всичко, включително Щитове.

Включително богове, облечени в костюми „Армани“.

8.

Очите на Ма’елкот се разтварят широко и той мърда беззвучно устни, а аз продължавам да натискам, докато острието не излиза от тялото някъде над бедрената му кост.

Залитам — проклет байпас, проклети крака, — но успявам да възстановя равновесието си и да отстъпя назад. Искам да гледам тази част.

Бавно и величествено, като масивна лавина в Алпите, главата му, дясното рамо и половината от торса му се плъзват встрани от другата половина по обливан от ален фонтан склон. Краката му остават на мястото си за около секунда-две, празните му черва и потрепващите органи са почти неразпознаваеми от тази страна и знаете ли какво?

Той не смърди.

Миризмата напомня на прясна говежда кайма от местната месарница. Никога не съм се замислял върху това: тъй като той не се е хранил от около петнайсетина години, значи през цялото време съм бъркал за него.

В края на краищата той не е торба с лайна.

Разполагам с около две секунди, преди сопитата да ми надупчат задника. Възползвам се максимално от тях. Вдигам отново Косал, но този път оставям острието да увисне надолу, под ръцете ми, които са стиснали дръжката му.

Ма’елкот ме гледа. Устата му произвеждат безсмислени пукащи звуци; по-голямата част от дробовете му са останали в другата половина.

Със скоростта на мисълта в безкрайното „сега“ аз призовавам образа на Шана в съзнанието ми — видението на Палас Рил, призрачна сянка на богинята, която сияе в нощното небе. От очите ѝ струи вълнист поток от слънчева светлина, а ръката, която протяга към мен, е нежна като праскова в сянката на листата.

Време ли е вече? — прошепва Тя в сърцето ми.

Хвани ръката ми — отвръщам аз.

Призрачната ѝ ръка докосва моята и плътта ни става едно; нейната топла лятна кожа хвърля слънчева роса върху избледнялата ми от престоя в донжона ръка, а моето белязано от смъртта сърце Я пренася в хладната есен. Ние се сливаме и завихряме, подвластни на повърхностното напрежение и необузданост, докосваме се във всяка геометрично безкрайна точка и въпреки това сме разделени навеки.

Защото всички живеят заедно, но всеки умира сам.

В тази кратка секунда, когато се съединяваме в тайнство, на което Нашият брак е просто едно бледо ехо, Ние се споглеждаме и си казваме…

О, сега вече разбирам.

Самотна вълна от изгаряща меланхолия…

Само ако можех да бъда такъв, какъвто винаги си искала…

Само ако можех да те приема такъв, какъвто си…

… и реката се надига в мен от малкото, мръсно поточе в Седлото на Хрил до могъщите ръкави на Теранската делта, където Ние се вливаме в океана…

… и сърцето ми се разкъсва, защото единственото ми желание е да остана завинаги тук, с тях, но безкрайното сега достига своя край, когато Шана казва…

Сбогом, Хари.

… а аз дори не мога да отговоря.

Вместо това се сбогувам с мъжа, който е затворен в капана на въргалящия се в краката ми умиращ бог.

— Честит Ден на Възнесението, задник.

После падам на едно коляно и с цялата тежест на тялото ми вкарвам изписаното с руни острие на Косал в мозъка му.

Точно между очите.

А силата изригва обратно през острието, през юмруците ми, през ръцете, раменете ми — удря ме в сърцето, изригва през тила ми и отнася нанякъде света.