Острието на Тишал

1.

Почукването прозвуча доста приятелски — две бързи, не твърде силни потропвания, сякаш някой подхвърляше бодър привет — но когато Делиан отвори вратата, само успя да зърне за кратко едър човек с добри очи и лице с цвета и топографията на пълна с препечени картофи чиния. Друго не успя да види, защото гледката му се скри зад огромния юмрук, който със застрашителна скорост се уголеми и цапардоса Делиан толкова силно по носа, че той дори не усети кога пада; след миг се озова проснат на килима с вкус на кръв в устата и танцуващи искрящи звезди пред очите.

— Здрасти — дружелюбно избоботи човекът, пристъпи до Делиан и големият му подкован ботуш го възнагради със здрав ритник малко над бъбреците, в ребрата, достатъчно силен, за да изпукат две от тях.

Делиан се преви на две, плюейки кръв. Човекът произнесе „Руго“, сякаш викаше някого по име.

През вратата пристъпи едно огре, облечено с боядисана в цветовете на охраната на „Залагащия пришълец“ ризница, с голяма сребърна мрежа в ръце, която изглеждаше противно позната. С една врътка на китката огрето метна мрежата върху Делиан; след това сграбчи ръката му с огромната си лапа и го вдигна във въздуха. Докато успее да убеди себе си, че това наистина се случва, Делиан вече беше напъхан в един чувал и метнат върху широкия мускулест гръб на огрето.

2.

Безумното препускане през тайните коридори на „Залагащия пришълец“ приключи, когато огрето разтвори чувала и — подобно на висок девет фута, с щръкнали жълти бивни Дядо Коледа — изсипа Делиан, мрежата и всичко останало на пода в спалнята на Киърандел. Делиан се изтърси силно по задник и ребрата го заболяха повече, отколкото от ритника.

Бавно и предпазливо той се опита да размотае мрежата дотолкова, че да успее поне да се изправи на колене. Стараеше се да не прави резки движения, които да се разтълкуват като опит за освобождаване; в другата си ръка огрето държеше боздуган с големината на крака на Делиан и с шипове, по-дълги от пръстите му и поне толкова остри.

Киърандел лежеше просната върху копринените възглавници в ярки цветове, струпани върху леглото под огромния балдахин. Под стоманеносивите ѝ очи имаше черни сенки, а косата ѝ се беше разпръснала на мазни кичури по раменете и възглавниците. Кожата ѝ напомняше на Делиан за гърчещ се в пресъхващо езеро сом, а устните ѝ бяха увиснали като парче сурово месо над острите ѝ хищнически зъби. Стаята миришеше на полупълно нощно гърне, допълнено с повръщано.

— Когато ги изпратих да те доведат — произнесе завалено Киърандел, сякаш езикът ѝ беше удебелен, — възнамерявах да кажа нещо духовито. Нали се сещаш: че съм искала лично да ти благодаря за това, че ми спаси живота.

— Киър…

— Млъквай! — изпищя яростно тя, надигайки се от възглавниците; но после отново се отпусна върху тях, сякаш усилието я беше изтощило. — Но не ми се иска. Не мога. Дори не мога да злобея. — Тя извърна глава настрани, за да не може той да вижда изражението ѝ.

Сърцето му се сви от мъка, не беше способен да говори.

— Сега ми казват, че не трябва да умираме — продължи Киърандел, все още извърната на другата страна, към тъмните брокатени завеси, които закриваха прозорците на спалнята. — Казват ми, че тази твоя болест може и да не ме убие. Че всички може да оцелеем.

— Да — каза Делиан.

— Всички, без Пишу — рече тя. — Всички, без Тъп.

— Богинята…

— Не ми говори за твоята богиня. Знам всичко за нея. Тя е шибан актир. Палас Рил.

— На мен ми изглеждаше много божествено — отвърна Делиан.

— Знаеш ли — промълви разсеяно Киърандел, сякаш изобщо не го беше чула, — вече се носят слухове. Има убийства, и то много. Не всичките са в Града на пришълците. Вероятно екипажа на баржата ти. Но се говори, че са виновни каинистите — че в отговор на масовите арести са започнали кампания за всяване на ужас, че се опитват да прецакат плановете на правителството за Седмия фестивал. Ала ние двамата с теб сме наясно, нали? Нали? Поне аз си мислех така; но сега, като се замисля отново, не съм чак толкова сигурна.

— Какво имаш предвид?

— Познавах Каин. Това изненадва ли те? Участвах във всичко, във Възнесението на Ма’елкот — и то не стана по начина, по който твърди Църквата. Бях там. Но Църквата е права за едно нещо: той беше актир, Каин. Палас Рил беше жена му. И двамата актири. Също като теб, Делиан.

— Киърандел…

— Едно нещо е сигурно относно Каин — винаги можеш да разбереш кога се е замесил в нещо, защото всичко започва да излиза от контрол. Понякога дори можеш да го видиш: черен Поток, струя, която извира отвсякъде и не отива никъде. Ще я познаеш, щом я видиш. Нищо не става така, както се очаква. Обикновено нещата се влошават. Просто ей така.

— Онова, което знам за Каин, е същото, което знаят всички — рече Делиан, повдигайки безпомощно ръце, от което мрежата зазвънтя като ризница. — В по-голямата си част е онова, което казва Църквата. За Палас Рил знам само, че обеща да помогне. И че спаси живота ти.

— Спаси ми живота? — Киърандел извърна глава към него; кървясалите ѝ очи приличаха на полуизмътени яйца, счупени в студена тенджера. — Да. Би трябвало да ѝ благодаря. Би трябвало да ѝ благодаря, че ме остави да се събудя и да открия… — Гласът ѝ се пречупи — … Пишу… Тъп… двамата мъртви. А аз трябва да живея с мисълта, че съм ги убила. За нищо.

— Съжалявам, Киър — просто и искрено изрече Делиан. — Иска ми се нещата да се бяха развили по различен начин.

— Нима? Наистина ли? — Тя погледна към огрето и махна с треперещата си ръка. — Свали това от него.

Огрето загреба с шепа металната мрежа върху главата на Делиан и дръпна, събаряйки го на пода. Той падна върху подутия си инфектиран крак и внезапната болка го накара да изпъшка. Инстинктивно се обърна към менталното си зрение, за да успокои пламтящия от болка крак с Потока; Киърандел даде знак и човекът го перна с ръка по главата.

— Недей — каза тя. — Наблюдавам те, Подменени. Това беше просто предупреждение. Посегнеш ли отново към Потока, той ще те убие. Ясно ли е?

— Не — отвърна едва-едва Делиан през стиснати зъби, за да не изхлипа. — Не, не ми е ясно. Не разбирам защо се отнасяш така с мен. Като с враг.

— Може би мога да обясня — рече Киърандел. Тя вдигна една тънка пръчка от лакирано дърво с дължината на ръката си. Завъртя я на едната и на другата страна под слабата светлина на лампата; лакът сияеше във всички цветове на дъгата и не можеше да се разбере какъв е същинският цвят на дървото. — Знаеш ли какво е това?

— Разбира се, че знам — отвърна Делиан намръщено. — От двайсет и пет години съм принц на Митондион. Откъде взе този съобщителен жезъл?

Съобщителните жезли представляваха най-ранните архиви на Първия народ, които се бяха появили векове преди изобретяването на азбуката им. Тренираният ум можеше посредством Фантазия да отпечатва върху полукристалната структура на растението; така вградената в правилно подготвен съобщителен жезъл, Фантазия оставаше за постоянно, докато не се повредеше самата пръчка. Процесът беше трудоемък и още преди години беше отпаднал от употреба. Съобщителните жезли се използваха единствено когато ставаше дума за официални държавни въпроси, и то само в случай на кралски сватби или обявяване на война. Делиан нямаше да види нито един от тях през живота си, ако домът Митондион не беше наследствен пазител на храстите, от които се изготвяха пръчките; „съобщителен жезъл“ беше превод на думата „митондион“ на западен диалект.

— Донесе ми го една птица преди около два часа — каза Киърандел. — Не си ли си задавал някога въпроса как успявам да разбера какво става в другата половина на континента? Погледни. — Тя му подхвърли пръчката; Делиан инстинктивно я улови.

В нея имаше необяснима здравина, тежест, сякаш бе направена от злато, а не от дърво. Делиан я повъртя в ръцете си и тя събуди в него страхове, които смразиха вътрешностите му.

Съобщителният жезъл можеше да дойде само от Митондион.

От дома.

— Давай — подтикна го Киърандел. — Изсънувай го.

— Аз, ъъъ… — Внезапно съобщителният жезъл беше станал толкова тежък, че ръката го заболя от усилието; устата му беше пресъхнала, а езикът му лежеше безчувствен в нея.

Торонел щеше да отиде направо в Живия дворец.

Делиан вдигна очи; не можеше дори да погледне пръчката.

— Не искам, Киър — рече просто той. — Защо не ми го преразкажеш? Моля.

— Това не беше предложение, Подменени. Ще го повторя само още веднъж: изсънувай го. Ако се наложи да потретям, то ще го сторя, след като боздуганът на Руго направи глезените ти на каша. Разбра ли ме? — Очите ѝ бяха тъмни, безизразни и матови като покрити с прах.

Делиан погледна отново към съобщителния жезъл в ръцете си; играта на цветовете на дъгата внезапно бе станала непристойно отблъскваща като червило на устните на проститутка.

Но всъщност колко лошо можеше да бъде? В сънищата си той вече беше виждал хиляди пъти Митондион в руини; това просто не можеше да бъде по-ужасно от най-мрачните му представи. Той отвори Обвивката си, за да погали съобщителния жезъл с лека струйка енергия от Потока; цветовете се завихриха около него, обединени от горски звуци и аромати. Скоро се събраха в цялостна Фантазия и той разбра колко е грешал.

Не би могъл да си представи нещо по-ужасно от онова, което видя.

3.

Под тежестта на пищящите в главата си образи Делиан се отпусна на колене. Киърандел лежеше безмълвно на леглото си, докато Фантазията изливаше своя неописуем ужас в ума му.

Той видя Живия дворец в пламъци, които прогаряха самото сърце на гората. Видя трупове на първородни — десетки, стотици, безчет; видя диви същества, които беснеят из гората с окървавени зъби — диви същества, под чиито маски от мръсотия и лудост можеха да се разпознаят лицата на кавалерите и дамите от светското общество.

Видя трупа на краля, своя баща, да лежи полуразложен на пода в килера, където сигурно беше пропълзял, за да се скрие; тялото бе открито там от двама гладни полудели фейове, млади мъжкари, които бяха разкъсали със зъби суровата му плът само за да я повърнат на големи кървави купчини върху скъпите вълнени дрехи, които кралят бе издърпал от рафтовете, за да си стъкне грубо легло, върху което да умре.

Видя накълваното от птици тяло на фей, облечено в любимата жилетка на Торонел; нямаше как да е сигурен, че това е трупът на брат му. Той беше окачен високо над земята и един отчупен клон го беше пронизал от чатала до гърлото.

— Не е лесно за гледане, нали? — попита най-накрая Киърандел.

Делиан почти не я чу.

— Та ето какво реших — рече Киърандел; гласът ѝ внезапно се втвърди и зазвуча като стържене на нож по точило. — Ти си актир…

Пред очите му стоеше една и съща картина: отмятайки глава като в екстаз, една врана кълве око — което можеше и да беше на Торонел.

— … и Каин е актир. Нещата излизат изпод контрол. Палас Рил души наоколо. И тримата сте свързани по някакъв начин. Мисля, че слуховете са по-близо до истината, отколкото смятат всички: че всичко това е свързано с каинистите. — Безкръвните ѝ устни се разтегнаха в жестока хищническа усмивка. — Лежа тук, откакто се събудих, и се опитвам да разбера какво можех да направя, за да се развият нещата по друг начин, и единственото, което открих, е следното: трябваше още в нощта, когато се появи, да наредя да те отведат и да те убият.

Едва сега Делиан я погледна, но не каза нищо.

— Тъп — произнесе рязко тя — бе единственото същество, което искрено ме обичаше.

Делиан наведе глава.

Вперила поглед в тъмния брокат на завесите, тя изглеждаше така, сякаш се свива под завивките, опитвайки се да сдържи треперенето си.

— Отведете го в бялата стая и му строшете черепа. Тялото хвърлете в реката.

Делиан стоеше неподвижно, докато огрето отново го омота в сребърната мрежа, метна го през рамо и го отнесе.

4.

Делиан се въртеше в мрежата, докато се блъскаше в гърба на огрето по пътя към бялата стая; скоро схванатият му врат се раздвижи достатъчно, че да може да говори.

— Не можеш да го направиш — каза той.

— Мога и още как — отвърна добродушно огрето. — Зат’ва си нося ей туй. — Той тупна леко с боздугана Делиан през мрежата, обикновено приятелско потупване, при което няколко от шиповете се забиха в подутите мускули на недоизцеленото му бедро. — Виждаш ли? Лесно.

Делиан прехапа устните си, докато не усети вкуса на кръв. Развиващата се в бедрото инфекция го бе направила адски чувствително; потупването с боздугана му бе причинило повече болка, отколкото първоначалното счупване.

— Не, ти не разбираш — рече той, щом се убеди, че може да контролира гласа си. — Убий ме, ако искаш. Но не можеш да хвърлиш тялото ми в реката. Попадне ли в реката, само Ейяларан знае докъде ще се разпростре заразата — може да убие хиляди, преди лекарството на богинята да достигне дотук.

— Какво, да не мислиш, че вече не е плъзнало в реката? — каза грозният човек, който крачеше до огрето, пъхнал палци в колана си. — Не съм лечител, но чувам разни неща. Винаги внимавам, такъв съм си. Стигнах до извода, че след като си я предал на хора, те вече са мъртви, а повечето умрели рано или късно се озовават в реката.

— Да — отвърна тихо Делиан. Болката в гърдите го задушаваше. — Да, прав си. Не се замислих върху това.

— Не знам нищо за тая болезз — рече огрето. — Киър каззва да ти строша главата, азз я троша. Тя каззва да те хвърля в реката, азз те хвърлям. Лесна работа.

— Да, нашият Руго гледа просто на нещата, а? — Човекът се наведе зад широкия гръб на огрето и се ухили печално на Делиан. — Чак да те накара да му завидиш, нали? Някога искало ли ти се е животът ти да е толкова прост?

Очите на Делиан се затвориха, скривайки мъката му.

— Дълго време смятах, че е такъв.

— Защото не си обръщал внимание на онова, което се случва — рече тъжно човекът.

Бялата стая се оказа малкото помещение с кафеникави петна по стените, в което го бяха оковали за стол при пристигането му. Огрето го стовари на пода, изтъркулвайки го от мрежата. Делиан остана да лежи на мястото си, вперил поглед в тавана, който също беше оплескан с кафеникави петна — пръски, изхвърчаващи от боздуган, когато се засилваш за следващ удар. С периферното си зрение едва успяваше да види очертанията на Обвивките на огрето и човека, но стаята бе отрязана от Потока. Съпротивата беше невъзможна.

Не че имаше желание да се съпротивлява.

Това, че щяха да го екзекутират точно в тази стая, Делиан възприе като проява на иронична симетрия, което носеше някаква поетичност.

Огрето пусна огромния си боздуган, оставяйки го да виси на кожения ремък през китката му, докато внимателно измъкваше и сгъваше сребърната мрежа; очевидно бе достатъчно скъпа, за да не рискува да я повреди, докато троши черепа на Делиан. Огрето положи сгънатата мрежа върху седалката на завинтения за пода стол в средата на стаята, след което отново сграбчи дръжката на боздугана и зае позиция за убиване.

Делиан се замисли за миг дали ще види проблясък на светлина, когато го ударят, или проблясъкът при удар е просто продукт на паметта — нещо, което в момента не се вижда, но си го спомняш, когато се свестиш, — един вид невронна реакция, която прикрива бъркотията, създадена от удара. Изпитваше някакво абстрактно любопитство; тъй като нямаше да се свести, можеше само да предполага как ще изглежда самият момент на удара. Незнайно защо това му се струваше важно.

Поне толкова важно, колкото всичко останало, за което се замисляш миг, преди да умреш.

Боздуганът се издигна във въздуха и човекът каза:

— Хей, Руго, задръж за секунда, става ли? Не съм сигурен, че одобрявам това.

Боздуганът застина във въздуха и огрето каза:

— А?

— Промених си мнението — отвърна човекът, повдигайки рамене. — Дай да не го убиваме.

— Но Киър казза…

— Не е нужно да правиш всичко, което ти казва Киър, нали?

— Но тя е шефът… — промърмори огрето.

— И какво от това?

Огрето отпусна боздугана и се намръщи, докато предъвкваше непознатата концепция.

— Не разбирам — реши се да каже най-накрая то.

Човекът отново сви рамене, този път смутено.

— Не знам дали ще успея да ти го обясня точно. Значи стигнах до следния извод: ако този тип е казал на Киър и всички останали истината за богинята, тогава Палас Рил ще се върне тук до ден-два, за да оправи нещата, и всичко ще бъде наред, разбираш ли? А ако греши за богинята, тогава всички скоро ще умрем — и Киър сигурно ще е първа. Така че едва ли ще ѝ пука дали ще стане, така или иначе, нито пък на нас. Затова си помислих, защо да го убиваме?

— ’Щото Киър заповяда — настоя огрето.

Човекът го изгледа скептично и доста притеснено.

— Ти не разбираш — рече Делиан, облизвайки устните си. — Аз съм носителят…

— Да, добре — прекъсна го човекът. — Голяма работа. Щом го предаваш на хората, значи аз вече съм го пипнал, нали?

— Не го прави заради мен…

— Кой казва, че го правя заради теб?

— Никога не съм заявявал, че искам да живея.

— Никой не те е питал. Ако искаш да умреш, можеш да го направиш и без наша помощ.

— Киър ще се ядоса — обади се неуверено Руго. — Много ще се ядоса.

— Не е нужно да узнава. — Човекът разпери ръце. — ’Айде, де, Руго. Ще го пуснем, а на нея ще кажем, че сме го хвърлили в реката. К’во ще кажеш?

Руго се намръщи, сякаш всичкото това мислене му причиняваше адско главоболие. Най-накрая поклати огромната си глава.

— Не. Киър е шефът. Правим каквото ни е казала. — Той отново вдигна боздугана, а човекът прескочи Делиан и го издърпа настрани.

— Не го прави, Руго.

— Ооо, стига, де — рече умолително огрето. — Ще ни докараш неприятности…

— Няма; ти ще ни докараш неприятности, ако ме изпееш на Киър. Нещо, което тя не знае, не може да ни навреди. — Човекът обърна гръб на Руго и подаде ръка на Делиан. — ’Айде, ставай. Махаме се оттук.

Делиан смаяно пое подадената му ръка; тя беше топла и суха, и много, много силна. Човекът го изправи на крака очевидно без много усилия.

— Може и твоята глава да пръсна — изрече зловещо огрето; то пристъпи напред, извисявайки се над човека. Кръглите му жълти очи гледаха надолу към него през рамката от криви бивни.

Човекът погледна през рамо към партньора си.

— Колко време работим заедно? Наистина ли искаш да ми пръснеш черепа? Що за приятел си ти?

— Но… но… ’айде, де, остави ме да го убия. Моля?

— Не. Вече реших. Извинявай, Руго. Май ще трябва да убиеш и мен. — Човекът внимателно завъртя Делиан и леко го побутна към вратата, без да изостава от него.

— Мога да извикам още стражи — рече Руго, озарен от внезапно вдъхновение.

— И какво ще им кажеш? Как ще им обясниш, че не си успял сам да се погрижиш за това? — Човекът отвори вратата. — Ние си тръгваме, Руго. Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

Делиан не чу отговора на огрето — човекът го избута през вратата и го поведе по коридорите на „Залагащия пришълец“ към тясна врата, през която се излизаше на тъмна алея. От небето на лениви струйки като пикня на стари пияници се лееше дъждец. Човекът излезе и кимна с глава на Делиан да го последва.

— ’Айде. Гладен ли си? Да идем да си намерим нещо за ядене.

5.

Дебелият каменар с мръсна кафява престилка, който стоеше зад бара, плъзна една чиния с мазни яйца, кървавица и някакво неопределено на вид месо между лактите на Делиан и светът внезапно придоби цвят. Не беше излизал навън от нощта, в която влезе в „Залагащия пришълец“; беше подгизнал като разкаляна улица, умираше от студ в леката си памучна туника и панталон, а малкото дневна светлина, която се процеждаше между надвисналите сиви облаци, едва стигаше да различи жълтото в бърканите яйца.

Той се настани на разнебитения стол до човека, който му беше спасил живота, и се облегна на нацепения дървен бар, който бе с една идея по-малко мазен от поднесената му храна. Барът представляваше затворен кръг, в средата на който бяха разположени голяма скара, тиган за печене и огромен котел за пържене, подгряван на въглища. За всичко се грижеха двама каменари, които се държаха като съпрузи, но си приличаха достатъчно, за да минат за брат и сестра. Делиан не попита.

Един навес ги пазеше от дъжда. С бара, столовете и навеса заведението заемаше почти една трета от дясната половина на улица „Мориандар“. Наоколо се виждаха подобни сергии; заради дъжда повечето бяха също тъй пусти като тази. Освен Делиан и мъжа единственият друг клиент бе дебело дървесно духче с раздърпани криле, което се беше изтегнало в дъното на бара, забило лице в сгънатата си ръка, и хъркаше като астматично ловджийско куче.

Мъжът натъпка устата си с яйца и шумно замляска. Делиан можеше само да го гледа и да се чуди; не можеше да си спомни кога за последен път се беше хранил с такъв апетит.

— Защо не ядеш?

Делиан повдигна едното си рамо с безразличие.

— Най-добрите шибани яйца в Града на пришълците. Яж, мамка му. Платил съм за проклетата манджа. Не ме карай да съжалявам, че ти спасих живота. — Човекът изпръхтя в приятелско подхилкване и смушка Делиан с лакът, сякаш беше казал добра шега.

Делиан се извъртя на стола, за да се облегне на бара, и облегна ръце на коленете си, наблюдавайки как минувачите притичват от навес към навес с глави, сгушени в изгърбените им рамене.

— Може би трябваше да оставиш огрето да ме убие — промърмори той. — Така щеше да е справедливо.

— Справедливост? Какво е това? — рече човекът с приветлива усмивка. Той протегна ръката си с дланта нагоре. — Ето. Сложи малко справедливост в ръката ми. Нямаш ли? Тогава можеш ли да ми кажеш какъв вкус има? Как мирише? Какъв е цветът ѝ? — Той поклати глава, загреба яйцата с вилицата си и ги пъхна в устата си. — Не ми говори за справедливост. И двамата сме възрастни мъже, нали?

Дали? — помисли си Делиан. — Никога не съм бил убеден в това.

Миг по-късно попита:

— Не се ли притесняваш за работата си?

Събеседникът му сви рамене.

— Ами не. Руго може да е тъп, но сърцето му е на мястото си.

— Той е убиец.

— Аз също, мамка му. Но не и днес.

— Това може да ти струва повече от работата — рече Делиан.

Мъжът отново сви рамене.

— И какво от това? Изборът си е мой. — Той произнесе думата „избор“ с особено, едва доловимо наблягане.

— Не разбирам защо ми помогна.

— Със сигурност не заради благодарностите ти.

Делиан извърна глава.

— Ха — рече мъжът. — Не го казах с лошо чувство. Ако спасиш човек, който се опитва да се самоубие, не можеш да очакваш благодарности. Предполагам, че го разбра от Киър, а?

— Да, така е — съгласи се тихо Делиан. — И въпреки това не разбирам.

Човекът въздъхна и остави вилицата си.

— Не е лесно за обясняване. Не винаги има причина за нещата, които върша. Понякога просто решавам на мига, разбираш ли? И щом реша нещо, не поглеждам назад.

— Добре. Но защо?

— Не знам. Просто си мислех, докато бяхме в спалнята на госпожата, когато тя говореше за Каин. Говореше за това, че познава Каин и как всичко се обърква, когато той е наоколо, и всякакви такива. И как е решила, че някак си свързан с Каин.

— Каин — промърмори Делиан. — Всъщност не знам нищо за него.

— А аз знам. Познавам го доста добре. Не бяхме точно приятели, но бяхме… добри познати, да речем. Веднъж ми счупи ръката.

— Интересен приятел.

— Хей, иначе трябваше да ме убие. Бях му благодарен, мамка му. Все още съм. Най-вероятно тази счупена ръка ми спаси живота. Счупи я в деня преди Възнесението на Ма’елкот. Разбираш ли, някога бях Рицар на Кант; ако не беше тази ръка, щях да съм на Стадиона на победата в онзи ден и сигурно щяха да ме убият. Така стана с повечето ми приятелчета. Работата е там, че заради тази ръка срещнах моята Нийла; тя се грижи за мен известно време — ’щото имах треска от счупването, — та заедно с треската и счупването ударът на Каин не само ме спаси от отиване на стадиона, ами и от участие във Втората война за трона. Сега имам дом, жена, дете — и доста добра работа — само защото познавах Каин достатъчно добре, за да избере да ми счупи ръката, вместо да ме убие. Разбираш ли?

— Не, не разбирам — отвърна Делиан. — Какво общо има това с мен?

— Работата е там, че Киър греши. Нещата не се объркват, защото Каин е наоколо. През повечето време се объркват от само себе си. Обикновено намираме кого да обвиним. Точно както тя обвинява за всичко теб. Киър няма куража да се изправи срещу нещата, които ѝ поднася животът. Точно това уби Тъп и Пишу, да знаеш: бъзливостта ѝ. Но тя не може да го приеме, затова стоварва всичко върху теб. — Той помръдна леко раменете си в мълчаливо извинение за слабостта на работодателката си, след което лапна нова хапка яйца.

— Но аз не съм длъжен да играя играта ѝ — продължи той, дъвчейки с полуотворена уста. — Аз казвам: никога не се знае какво мазало ще стане. Затова правиш каквото можеш, внимаваш и току-виж се случило нещо, което да оправи нещата. Та аз правя точно това. Защо да те убивам заради нещо, за което не си виновен?

— Но сега съм виновен — рече Делиан.

— Глупости.

— Не, така е. Трябваше да се досетя. Трябваше да остана да умра в планините. Сега и ти със сигурност си заразен; когато умреш, това също ще е по моя вина.

— И какво от това? Да убиеш някого заради нещо, което вече е станало? Ако питаш мен, единствената добра причина да убиеш човек е заради нещо, което той се кани да направи, схващаш ли?

— Ти не знаеш както представлява заразяването с ХРВП — каза Делиан. — Ще полудееш. Ще започнеш да си мислиш, че всички те мразят, че всички се опитват да те убият, дори най-добрите ти приятели, жена ти, детето…

— Мамка му, че аз си мисля същото и когато имам адски махмурлук.

— Затова ще убиеш първо тях. Ако живееш достатъчно дълго, може да убиеш всички, които означават нещо за теб. А когато умреш, ще умреш в агония.

Човекът отново въздъхна, взе вилицата си и хапна от яйцата.

— Да, това ще е гадно.

Делиан зяпна смаяно.

— Само това ли ще кажеш?

— Че какво друго да кажа? Богинята може да се върне и да оправи всичко. Тогава няма да има проблем, нали? А ако не се върне — кой знае? Нещата може да се оправят. Никога не се знае.

— Аз знам — промърмори мрачно Делиан. — Усещам го. Нещо се е объркало. Богинята няма да се върне.

— Може би. Но сега погледни от другата страна: може и да се върне. Ако не беше пристигнал в Анхана, можеш да си сигурен, че болестта, така или иначе, щеше да се появи. Намираме се надолу по течението от мястото, където си я пипнал, нали? Значи, ако беше умрял в планините, тая гадост тук пак щеше да се случи, само че никой нямаше да доведе богинята. Така че се успокой, приятел. Току-виж си спасил света.

— И въпреки това си мисля, че вината е моя.

— Да, вина. — Мъжът сви ранете, дъвчейки кървавицата. — Това е същото като справедливостта. Не ми говори за вина, докато не ми напълниш устата с нея и не ме оставиш да я сдъвча. Не вярвам във вината.

— Тогава в какво вярваш?

— Искаш ли да знаеш в какво вярвам? — Човекът се наведе напред и снижи гласа си. В добродушните му очи проблесна конспиративна искра. — Ето в какво вярвам аз: Закони Не Съществуват.

Главните букви се чуваха ясно в гласа му. За миг той погледна изучаващо лицето на Делиан, сякаш очакваше отговор на някаква парола, но когато не го получи, просто сви рамене и се ухили:

— Е, може би един закон. Моят закон: ако не изядеш яйцата, ще ти наритам кльощавия елфски задник и ще ти ги натикам в гърлото. Така че по-добре ги започвай.

След като помисли, Делиан не успя да открие причина защо да не го направи, затова се обърна към бара и лапна една хапка. Дори поизстинали, те бяха невероятно вкусни: златисто-маслени, деликатно подлютени, леко хрупкави по краищата. Докато дъвчеше, преглъщаше и хапваше отново, възелът, който от седмици стягаше червата му, започна да се отпуска като разтварящ се юмрук.

— Казвам се Делиан — рече той и протегна ръка.

— Да, знам — отвърна човекът, поемайки я. — Аз съм Томи. Радвам се да се запознаем.

— И аз. Ъъъ, Томи?

— Да?

— Ами… предполагам… просто благодаря.

Томи се засмя и отново го смушка в ребрата с лакът.

— Да. Няма защо. Виж какво, хапвай по-бързо. Стъмва се и трябва да тръгваме.

— Накъде?

Томи му намигна.

— Искам да те представя на едни приятели.

6.

В ниското кръгло глинено огнище в средата на стаята танцуваха пламъци; коминът над него беше направен от глинени тухли и се крепеше върху три здрави колони. Стаята нямаше прозорци и единственото ѝ обзавеждане беше груба, скована от дъски маса и няколко стола като този, на който седеше Делиан, увит във влажно, но бързо съхнещо одеяло.

Той се взираше в пламъците и си мислеше как огънят се проявява като живо същество.

Огънят се хранеше — в този случай с изсушени фъшкии, вероятно закупени следобед от някоя от талигите на Късметлията Джанър — и обработваше кислорода в химична реакция, която освобождаваше нужната му енергия. Но огънят не еволюира. Няма мутации, нито естествена селекция от елементи за оцеляване. Той не се нуждае от тях; и без това си е идеален. Огънят си е просто огън: макар на места да е по-горещ, другаде по-червен, бял, златист или прозрачен като маранята в пустинята, пламъкът запазва индивидуалността си и винаги се преражда, когато условията са благоприятни за съществуването му. Убий го и той ще възкръсне някъде другаде; макар неизменен, той представлява символ на промяната.

Нищо чудно, че огънят бе първият и най-дълготраен бог на човечеството.

Столът, в който седеше Делиан, бе почти удобен въпреки грубата си конструкция. Вълненото одеяло, с което бе увил раменете си, представляваше студена, влажна кожа, която жулеше като коприва, но това не му пречеше. Чувстваше се отнесено — рееше се някъде надалеч — и всъщност нищо нямаше значение. Беше се оставил изцяло в ръцете на Томи; да следваш безропотно някого, се бе оказало изненадващо успокояващо.

Делиан беше убеден, че стаята, в която го бе отвел Томи, се намираше някъде в Лабиринта. Може би трябваше да внимава повече, но докато вървеше с наведена глава под вледеняващия дъжд, той се нуждаеше от пълна концентрация, за да поддържа менталното си зрение. Болката в краката можеше да бъде притъпена единствено чрез постоянно теглене от Потока.

В един момент криволичещите улици в Града на пришълците бяха отстъпили пред широките безлични фасади на фабриките и складовете в Индустриалния парк и накрая двамата с Томи навлязоха в тесните улички между схлупени къщурки с пръстени стени, обковани с гниещи изкривени дъски. По много от дъските се забелязваха сажди; в Лабиринта почти нищо не се изхвърляше. Дори сградите, които изгарят до основи, оставят след себе си няколко дъски, които все още могат да се използват.

Томи клечеше край огъня, потриваше ръце и се мръщеше на горещината. Делиан го наблюдаваше безизразно, докато собственото му треперене постепенно спираше. Скоро Томи си примъкна един стол край огъня, обърна го и седна с гръб към пламъците.

— Трябва да си изсуша задника — рече извинително той. — Хемороидите адски болят, когато се заседявам с мокри гащи.

Той се настани, понамести се и отпусна брадичката си върху облегалката.

— Приятелите ми ще се появят след малко. Трябва да им разкажеш историята си — ха, и самият аз искам да я чуя. След това ще обсъдим какво можем да направим по въпроса.

— Нищо не може да се направи — отвърна равнодушно Делиан. — Тук нито аз, нито ти можем да помогнем — само Ейяларан.

— Сигурно, ако се захванем с всичко едновременно. На мен, естествено, не всичко ми е ясно, но както ти казах, слушах внимателно и имам доста добра представа. Номерът в справянето с големите проблеми е да ги накълцаш на по-малки парчета. Например, добре, аз не мога да спася града. Ако ти си прав, значи дори себе си не мога да спася, нали? Ясно, значи ще умра. Но може да успея да спася жената и момчето ми.

Делиан погледна настрани.

— Надявам се.

— Да, благодаря. Точно това искам: да спася семейството ми. Разговорът с теб е част от онова, което правя, за да получа каквото искам, схващаш ли? Ако някой може да ми даде идея как да спася семейството ми, това си ти.

— Аз, ъъъ… — Делиан се закашля, за да премахне стягането в гърлото си. — Ще направя каквото мога, за да ти помогна, Томи.

— Вярвам ти. И точно затова аз се опитвам да помогна на теб.

Светлината от огъня зад гърба му ограждаше като ореол оредяващата му коса и по лицето му запълзя обрамчена в червено сянка.

Делиан се взря в лицето му, но очите му се бяха изгубили в сянката.

— Да ми помогнеш за какво?

Томи се изкиска.

— Ами това е въпросът, нали? Хей, има още нещо, което научих от Каин — искаш ли да го чуеш?

Делиан сви рамене.

— Ето го — рече Томи. — За човек всъщност само две неща имат значение: какво иска и какво е готов да направи, за да го получи. Всичко останало, за което се преструваме, че е важно — дали си здрав, добре изглеждащ, умен, глупав, почтен, каквото и да е, — са просто подробности.

Той застина неподвижно и Делиан почувства втренчения поглед на очите му, които се криеха в пулсиращата сянка. Протегна пипалата на менталното зрение и установи, че Обвивката на Томи е изпъстрена с яркозелени вихрушки: стегнати спирали, точно като символите, с които Първият народ обикновено бележеше дилин, порталите между световете.

Гласът на Томи прозвуча ниско и напрегнато:

— И така. Какво искаш ти?

Делиан му отговори с безизразен поглед.

— Хайде, де — рече Томи с окуражаващо кимване. — Това е съвсем прост въпрос, нали? Какво искаш ти?

— Аз, ъъъ… мисля, че не разбирам съвсем точно какво ме питаш…

— Естествено, че разбираш.

Делиан поклати безпомощно глава.

— След всичко, което се случи — всичко, което причиних на… на Киър… и „Залагащия пришълец“, на целия град, на… на теб, въпреки че спаси живота ми, — предполагам, че съм… избил всички…

— Виж какво, опитвам се да те науча на нещо. Внимавай, чу ли? Какво искаш?

Делиан придърпа одеялото около врата си и наведе глава.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Не това — отвърна през смях Томи, поклащайки глава. — Понякога точно вие, умниците, не можете да го схванете. Добре, слушай сега: искам от теб да вземеш решение. Да направиш избор. Да решиш какво искаш. Мамка му, дори не е нужно да ми го казваш, ако не ти се ще; просто го реши. Преди два часа ми говореше, че искаш да умреш. Наистина ли? Това ли искаш?

Делиан му се усмихна едва-едва.

— Ще ми свърши работа.

Томи отново поклати глава, но този път нямаше нищо весело в жеста и гласа му.

— Не става дума за това какво ще ти свърши работа, а за това какво искаш.

Делиан затвори очи, пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Предполагам, че искам нищо от това да не се е случило. Искам да се събудя и да открия, че всичко е просто лош сън.

— Ммм, съжалявам, човече — отвърна Томи с искрено съжаление. — Не можеш да върнеш звъна в камбаната. Миналото си е минало; единственото, което можеш да промениш, е начинът, по който мислиш за него. Бъдещето, обаче все още не е написано, нали? Преди ми говореше и за справедливост. Какво ще кажеш за това?

— Нали каза, че не вярваш в справедливостта.

Томи повдигна рамене.

— Зависи. Трябва да си малко по-конкретен — да стигнеш до детайлите, Подменени. Не говори за справедливост, кажи: „Онзи, който ми открадна кесията, искам да го затворят“ или „Онзи, който изнасили сестра ми, искам го мъртъв“. В това вече мога да повярвам. Разбираш ли какво ти говоря? Трябва да си конкретен. Слушай, искал ли си някога нещо толкова силно, че си бил готов да дадеш всичко, за да го получиш?

С внезапна, всепоглъщаща, неизразима болка Делиан си помисли: Искам да бъда магьосник от Първия народ.

Докато се взираше в сянката на лицето на Томи, невидима ръка сякаш бе изтрила четвърт век от живота му. Хари Майкълсън помоли да не го забравяш, му каза богинята в спалнята, когато върна Киърандел от прага на смъртта, след което завихри реалността около себе си и пристъпи извън света…

Колко странно се бе изменил животът му през тези години.

— Да — промърмори той в отговор на въпроса на Томи. — Някога, преди много време, желаех нещо толкова силно, че направих някои много лоши неща, за да го получа.

— Какво се случи?

Делиан наведе очи.

— Получих го. Може да се каже. Но не се оказа точно такова, каквото очаквах.

— Винаги става така, а? Това не е причина да се оплакваш. Слушай, не ти ли се е случвало някога да направиш нещо, а нещата да се омажат повече, отколкото си очаквал? Нали знаеш, нещо малко, което се оказва голямо?

— Да — отвърна той и гърлото му се сви от болка при мисълта за мъртвото село в подножието на Божиите зъби — как се промъкваше в сумрака с лък в ръка, как върху езика на мъртвия фей се гърчеха личинки. Откъде би могъл да знае къде ще го отведат тези няколко крачки от покрайнините на селото до центъра му?

Томи поклати глава и се засмя.

— Не — по лицето ти съдя, че това е била грозна история. Мини от другата страна. Намери някоя добра история.

Делиан затвори очи.

— Не знам никакви добри истории.

— Разбира се, че знаеш, лъжлив негоднико. Просто сега не ти изглеждат толкова весели. Помисли.

— Не. Просто… — Той безпомощно поклати глава. — Дори най-хубавото нещо, което ми се е случвало — осиновяването ми, — дори то се оказа ужасно. Ако не бях принц на Митондион, никога нямаше да тръгна на онази експедиция. Никога нямаше да вляза в селото. Никога нямаше да отнеса болестта надолу по реката…

— Ти си принц? — попита Томи, стрелвайки го странично с поглед.

— Странно звучи, нали? Това е… не знам. Не го бях планирал. Предполагам, че просто така се случи.

— Това вече звучи като добра история. Има весели моменти, нали?

— Мислиш ли? — Делиан погледна към одеялото; несъзнателно бе усукал краищата му около юмруците си. Торонел… о, богове, Рони, само ако можеше да си тук сега…

Торонел щеше да знае как да я разкаже с черен хумор. Сухата му ирония щеше да заплете и най-горчивите нишки в красив гоблен; това беше неговата дарба. Рони можеше да изтегли болката от раната от нож. Делиан нямаше такава дарба. Всъщност тази история представяше болезненото безсилие на съществуването. Опитай да се посмееш с това.

Но добряшкият поглед на Томи не потрепна и миг по-късно Делиан въздъхна.

— Финианар — каза той. — Чувал ли си преди тази дума?

Томи помръдна с рамене.

— Това е нещо като кодекс на елфите за гостоприемството, нали? Ъъъ, на първородните, извинявай.

Делиан махна с ръка.

— Това е сложна система от задължения, изключително официална и толкова древна, че се е превърнала в природен закон. В нея са описани подробно всички задължения на домакина към гостите му, на госта към домакините му, на госта, който прави повторна визита, на домакина към госта, който го посещава за втори път, без повторна покана и така нататък, докато не започнеш да се чудиш как така не се объркват на всяка крачка. Аз станах принц на дома Митондион, защото си мислех, че познавам финианар достатъчно добре, за да намеря пролуки в него.

Той си спомни как влезе в Сърцевината, дългата ниска пещера в дъбовото дърво, служеща за тронна зала на Живия дворец; спомни си безкрайните проблясващи редици от благородници на първородните — и шушукането, когато започнаха да обсъждат окъсаните му, изцапани от пътя дрехи, и закачулената фигура на Торонел, който трепереше от дясната му страна, вкопчен в него с двете си ръце.

Той стъпи на малкия равен кръг в пода, наречен Пламъка, който се намираше на десет крачки от Горящия трон; вдигна глава и срещна свирепите ястребови очи на Т’фарел Гарвановия перчем, Краля на здрача. Делиан беше на двайсет и три години и близо една четвърт от живота си бе прекарал в подготовка за този момент.

Нямаше и най-малката представа колко неподготвен беше всъщност.

Гласът на Краля се разнесе от високите, полегати стени на залата, сякаш самият Жив дворец задаваше въпросите, които Гарвановия перчем таеше в сърцето си. А Делиан бе готов с отговорите: историята му бе на изморен пътешественик, който търси гостоприемство само за през нощта, но носи един скромен подарък и моли Краля да го приеме…

— Направих подарък на Краля — рече Делиан, вперил поглед в огъня. — Нещо, ъъъ, което се страхувах, че ще откаже, ако му бъде предложено по обичайния начин, затова… Замаскирах го като подарък от гост, който той е задължен от финианар да приеме. Реакцията му беше… екстравагантна.

— И аз бих я нарекъл такава — изсумтя Томи. — Осиновил те е? Заради един подарък?

— Беше доста добър подарък — призна Делиан. — Върнах му най-малкия му син.

Томи го погледна с присвити очи.

— Бях го срещнал двайсет и пет, може би двайсет и шест години по-рано, докато работех в старото заведение на Киърандел, „Екзотична любов“ — може да се каже, че в онези дни работех твоята работа: бях най-добрия бияч на Киърандел. Не се обиждай.

Томи сви рамене.

— В тукашните бардаци не се виждат често благородници на първородните.

— Обстоятелствата бяха, ъъъ… специални. Няма как да ти обясня.

Специалните обстоятелства бяха, че най-младият син на Краля на здрача беше пристрастен към лакриматис, блед и тресящ се, почти постоянно откъснат от действителността, и изкарваше средствата, необходими за задоволяване на нуждите си, работейки като една от проститутките на Киърандел. Беше прекарал с нея половин век и имаше немалко постоянни клиенти сред почитателите на камшика и клеймото. Беше прочут, легендарен; обслужваше трето поколение клиенти — доведени при него от бащите си, които бяха наследили пристрастията си от своите бащи. Представляваше бездънна бездна от отвращение към себе си, прикрита от непроницаемо, сухо, понякога жестоко остроумие, и беше успял напълно да изтрие миналото си; никой не подозираше истинската му самоличност и дори не се досещаше, че младежът някога бе имал друго лице, различно от маската на проститутка, която представяше пред света.

Но той не можеше да се скрие от прехвърлянето на Делиан.

С изгаряща мъка Делиан си спомни продължилите месеци спорове, които постепенно подкопаха твърдото решение на Торонел никога повече да не се свързва със семейството си. Спомни си — с онази пронизваща яснота, която се запазва за най-горчивите спомени — как Торонел седи върху купчината окървавени сатенени чаршафи, сред пръснатите по пода кожени ремъци, ботуши, нашийници и колани и мачка в ръцете си черна копринена качулка.

— Не мога да се прибера у дома — каза той тогава и от очите му се отрони първо една сълза, после втора и накрая още една. — Никога няма да мога да се прибера. Не разбираш ли? Това… — с едно отчаяно махване на качулката той обхвана пищния декадентски апартамент, „Екзотична любов“, целия живот, който водеше, — това ми харесва. За това ме бива — само за това. Как бих могъл да живея в Митондион? Как да погледна баща ми в очите? Аз съм болен, Делиан. Затова не мога да се прибера у дома. Никога не бих могъл да се прибера, защото съм болен.

А Делиан беше толкова благоразумен, Делиан беше толкова рационален, толкова търпелив и разбиращ… и убедителен…

— Знаех, естествено, че Кралят трябва да ми се отплати — продължи да разказва Делиан на Томи равнодушно, с глас, лишен дори от болка, — но някак си очаквах ответният подарък да представлява бърз ритник в задника, докато вървя към изхода. От разказите на Торонел излизаше, че той не е добре дошъл в двора от триста години. Цялата идея беше да приклещим Гарвановия перчем в ъгъла, за да го принудим да приеме Рони у дома, независимо дали го иска, или не. Онова, което не знаехме, бе, че скандалът, който бе съсипал живота на Рони, бе отшумял още преди векове; от десетилетия Гарвановия перчем търсеше предлог да отмени наказанието.

— И така — рече Томи, — това е доста добра история, нали? С щастлив край.

— Да — отвърна Делиан. — Ако свършваше дотук. Но проблемът е, че това е истинска история. — Той затвори очи. — Всички истински истории завършват със смърт.

Макар Делиан да виждаше в спомена си сцената толкова ясно, сякаш бе сътворена лично от него Фантазия, той не чуваше гласовете, приветствените викове, които се надигнаха от насъбралите се благородници, когато Торонел беше свалил качулката и се беше показал на баща си. Споменът беше напълно беззвучен както посланието от съобщителния жезъл на Киърандел.

Съобщителният жезъл му беше показал края на пътя, който бе следвал в продължение на двайсет и пет години, от първите дни след напускането на Анхана, когато носеше Торонел в прегръдките си, докато младежът се потеше, трепереше и повръщаше, пречиствайки организма си от лакриматиса. Беше му показал края на продължилата месеци и години изпълнена с болка връзка с този изключително нещастен фей; той нямаше какво друго да предложи на Торонел освен разбиране и приятелство, на които Торонел бе отвърнал с толкова предана вярност, която бе станала пословична в двора. Никой не смееше да каже и една дума срещу Делиан, ако тя можеше да достигне до ушите на Торонел. В продължение на четвърт век те бяха неразделни; Делиан и Торонел се беше превърнало в една дума.

— И ето истинския край на историята — рече бавно Делиан. — Тъй като познавах Киърандел от едно време, аз дойдох тук. И пренесох болестта ми в „Залагащия пришълец“. И защото бях най-добрият му приятел, негов брат, Торонел се зарази от мен и отнесе болестта в Митондион. Истинският край на историята е, че Тъп е мъртва и Пишу, и всички останали. — Той се загледа мрачно в огъня. — И цялото ми семейство.

— Твоето семейство?

— Да. Ние двамата с Рони изтрихме от лицето на земята целия кралски род на Първия народ. — Той улови погледа на Томи, предизвиквайки го да отговори. — На това щастлив край ли му викаш?

Томи го стрелна с поглед.

— Без майтап? Целия дом Митондион? Сигурен ли си?

— Така смята Киърандел. Като че ли това ни казва съобщителният жезъл — отвърна съкрушено Делиан. — Мога само да се моля да греша.

— Е, гръм да ме удари — рече той, поклащайки глава. — И на това ако не му се вика яка работа.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Томи разпери ръце.

— Може и да греша — отвърна той. — Не съм експерт по тия елфски истории.

— Експерт по какви истории?

Томи се накани да каже нещо, спря, после започна отново; почеса се по оредяващата коса, намръщи се и няколко пъти се прокашля. Най-накрая успя да изрече:

— Ами, това… — Начумери се, сякаш искаше да каже: „Не е нужно да обясняваш колко глупаво звучи.“ — Това не те ли прави нещо като крал на елфите?

Делиан гледаше безизразно.

Томи помръдна с рамене.

— Хей, както ти казах, не съм експерт.

Гласът на Делиан прозвуча толкова зашеметено и тихо, че думите едва се чуха през пропукването на огъня.

— О! — рече той. — О, господи!

7.

След известно време в малката стая без прозорци започнаха да пристигат хора. Тихо почукване, изръмжаване „К’во искаш?“ от страна на Томи, кратък отговор и поредният мъж или жена се промъкваха през открехнатата врата. Някои бяха огромни и яки като Томи; други бяха по-дребни, по-слабички, чиновнически тип; двама можеха да минат за уважавани собственици на магазини; единият можеше да е пълничък и сериозен, а вторият — слаб и жизнерадостен.

Онова, което ги обединяваше, бе поведението им: всички изглеждаха погълнати от онова, което вършеха, независимо дали беше разговор, или разглеждаха Делиан, или просто грееха ръцете си на огъня. Като че ли не мислеха за това с какво ще се занимават по-късно вечерта или какво се беше случило тази сутрин, или как изглеждат дрехите им, дали събеседникът им ги харесва, или могат ли да се похвалят с остроумие.

Те просто правеха онова, което правеха.

Видът им напомни на Делиан за един цитат, който Хари Майкълсън обичаше да повтаря навремето: „Когато ядеш, яж. Когато спиш, спи. Когато се биеш, бий се.“

Заради объркващата мислите му треска и всичко, което се беше случило през деня, Делиан успя веднага да долови повтарящия се мотив в отговорите на грубото „К’во искаш?“ на Томи. Всеки отговор беше различен, затова той не забеляза веднага какво ги обединява. Един каза: „Искам да вляза“; следващият рече просто: „Избор“; третият: „Топъл огън и удобен стол“; четвъртият: „Добър баща за децата ми“.

Постепенно Делиан осъзна, че изръмжаването на Томи не беше просто грубо приветствие. Това беше въпрос. Същият въпрос, който бе задал на Делиан.

Това беше парола.

— Тази стая — рече учудено той. — Затова тази стая няма прозорци…

Томи му се ухили.

— Ами, естествено. Напоследък за нас не е твърде здравословно да се събираме заедно.

— Вие сте каинисти… — ахна Делиан.

— Както вече казах — изкиска се Томи, — вие, умниците, трудно схващате нещата.

Последвалият дружен смях беше топъл като прегръдка. Разнесе се ново почукване и Томи изръмжа:

— К’во искаш? — но не получи отговор, а някакъв глас произнесе:

— Аз съм, Кая. Пусни ме.

В стаята се възрази мъртво мълчание.

Томи въздъхна.

— Мамка му, пречупили са го — рече той; вратата се отвори с трясък и вътре с викове нахлуха облечени в сиви кожи мъже под ритмичното барабанене на стрелящи арбалети. Стрелите се забиваха в лицата, телата и главите почти от упор, изкарвайки от другата страна фонтани от кръв и парчета кост. От силата на ударите мъжете и жените се блъскаха едни в други, падаха с писъци на пода, а Делиан просто гледаше, разтворил устата си в безмълвно „Не!“.

— Лягайте на пода, на пода, на пода! — крещяха мъжете в сиво. — На пода, ръцете да се виждат!

Делиан намери гласа си и отсече:

— Не.

През вратата нахлуха още мъже и арбалетите им се насочиха към него.

— На пода!

Делиан се надигна от стола си. Пламъците от огнището зад гърба му очертаха силуета му с червеникавозлатист ореол.

— Стига толкова смърт.

— Ще има още, ако не легнеш на пода — каза един от мъжете.

— Сигурно си прав — отвърна тъжно Делиан и пламъкът зад гърба му изригна от огнището като феникс, разпервайки крилете си над стаята: криле, които го обгърнаха в огнена прегръдка.

Стрелите литнаха от тетивата, но Делиан остана прав.

8.

Лекото ръмене едва успяваше да прогони птиците от трупа на Тъп.

Старият изморен блатист дъжд беше топъл като плюнка, мръсен и сгъстен от пепелта и пушека, които вяло се опитваше да отмие от небето. Върху бялата памучна туника на Делиан той оставяше бледи блуждаещи сивкави кръгове като негативи на потни петна. Капките падаха във Великия Чамбайген, едва накъдряйки повърхността му; в долното си течение, което минаваше покрай Града на пришълците, реката беше постоянно покрита с индустриални масла и човешки отпадъци. Повърхността на Чамбайген изглеждаше хлъзгава и гъвкава; тя се гънеше и навиваше като найлонова торба, пълна с вътрешности.

Делиан беше застанал на пясъка на Брега на простолюдието, на няколко крачки от кордона патрули, които бяха оградили мястото на церемонията. Редицата им беше блокирала брега по цялата му дължина и беше запечатала входовете към улица „Ридлин“ и Алеята на свирачите — жива бариера от тела в червено и черно, държаща на разстояние тълпата любопитни сеирджии, които надничаха към погребалната баржа. Тук-там из кордона Делиан виждаше познати лица — но винаги извръщаше глава, преди погледите им да се срещнат с неговия, и придърпваше ниско пред лицето си периферията на широкополата си шапка.

Патрулът — който включваше хора от някогашните Рицари на Кант и нечовеци от Лицата — носеше ризници и държеше в ръцете си железни дъги, свързани чрез месингови пръстени, за да удържа тълпата. На коланите им висяха личните им оръжия: мечовете, брадвите, боздуганите и бойни чукове се виждаха ясно и хладният блясък в очите на патрулните бе ясен призив към кръвопролитие. Изглеждаха премръзнали, мокри и нещастни и само чакаха някой зяпач да им даде повод.

Целият западен край на Брега на простолюдието беше пълен с Лица и служители в „Залагащия пришълец“: групички от опечалени първородни и каменари, няколко огрета, хора, шест или седем сънливи тролове, които се мръщеха и търкаха очи, чувствайки се неудобно дори при слабата светлина, която се процеждаше през гъстите облаци. Най-голямата група се беше събрала около носилката с балдахин на Киърандел.

Киърандел седеше под балдахина, притиснала кърпичка към устните си. Очите ѝ бяха сухи, немигащи, а лицето ѝ сякаш бе изсечено от бледосив лед. Всеки път, когато повдигаше кърпичката от устата си, за да попие трескавата пот от челото си, се разкриваха острите ѝ хищнически зъби, през които тя дишаше учестено като котка, изпитваща болка. Много от служителите в „Залагащия пришълец“ открито плачеха; Киърандел се взираше в облаците със сляпа ярост, сякаш вярваше, че орлите могат да отвърнат на зова ѝ.

Наметнал през рамене си мръсен плащ — който вече беше подгизнал от дъжда — и с ниско прихлупената широкопола шапка, Делиан приличаше повече на дребен слаб човек, отколкото на висок широкоплещест първороден. За да присъства днес тук и поне отчасти да сподели мъката си от смъртта на Тъп, той трябваше да се престори на такъв, какъвто бе в действителност.

Иронията на ситуацията го караше да се чувства съвсем малко по-чист от пясъка, върху който стъпваше.

От онази нощ в Лабиринта той непрекъснато бе в движение, криеше се, не се доверяваше на никого, шмугваше се в уличките, промъкваше се под срутените покриви на изтърбушените от пожара колиби, не спеше и се хранеше с отпадъци. Така не беше гладувал дори в първите си дни на тази планета, но не му пукаше.

Беше изгубил апетит заради треската.

Инфекцията в бедрото му бе започнала да се разпространява и по хълбоците му се бяха появили червени жилки, които пълзяха към сърцето му. Той непрекъснато теглеше от Потока, потискайки болката, опитвайки се да забави развитието на инфекцията, но това бе изгубена битка; имаше нужда от професионален лечител, но нямаше пари. Всеки, който би могъл да го излекува безплатно, работеше за Киърандел.

Заради треската и изтощението той прескачаше от спомени към фантазии и обратно; понякога получаваше ясни халюцинации, а понякога чуваше само писъци и виждаше неясни сенки през завеса от пламъци.

Достатъчно бе да затвори очи и…

… огънят изригва от огнището и цялата стая пламва като факла, Котките отстъпват, докато Делиан и Томи се измъкват през един прозорец, но отвън има още, завардили са и двата края на улицата. Пламъкът на Делиан закъснява за миг и една стрела пронизва Томи в корема; пропуска костта, разкъсва стомаха му и излиза през бъбрека. В отговор Делиан подпалва сградите от двете страни на улицата.

— Виждаш ли? — Томи кашля, притиснал длан върху дупката в корема си. — Накрая ще се окаже, че няма защо да се притеснявам за този твой ХРВП…

Делиан го носи, преметнал ръката му през раменете си, куцука по уличката, прочиствайки Котките с огнени залпове, а Томи казва:

— Нийла… богове, Нийла, взимай парите и се махай… поне опитай… — И в този миг втора стрела, която е предназначена за Делиан, го улучва в тила. Черепът му е достатъчно здрав, за да попречи на стоманената перка да премине — острият връх щръква през едното му око и очната ябълка увисва върху бузата му. Той започва да се гърчи и Делиан не може да го подкрепя повече. Последното нещо, което казва, е: — … нещата здраво се омазаха… Нийла… — и умира в калта насред бушуващия наоколо огън…

… и се олюля, и едва не се просна там, на брега, а внезапното движение го накара да отвори очи. Избърса с ръкав челото си, дишайки тежко.

Дъждът се засилваше, преминавайки от мъглив ръмеж в по-едри капки, които цопваха в пясъка. Делиан придърпа наметалото си и нахлупи по-ниско шапката.

Върху пясъка на Брега на простолюдието бяха разпръснати мазни обвивки от храна, рибешки глави и натрошени пилешки костици, покрити с влажни фъшкии. Делиан се беше опитал да избута с крак част от мръсотията, за да си поразчисти малко място, но отдолу излизаха нови пластове отпадъци.

Ширината на погребалната баржа на Тъп едва достигаше размерите на разперените ръце на Делиан и бе почти два пъти по-дълга. Сплетена от тръстика, тя вече бе започнала да се размеква и да се разпада като сламена шапка, оставена под дъжда. Трябваше да бъде окачена високо на дъбово дърво, но по бреговете на Великия Чамбайген край Анхана не растяха дървета. Киърандел се беше спряла на компромиса да обедини обичая на дървесните духчета с този на Първия народ, затова тялото, което някога бе подслонявало живота на Тъп, сега лежеше върху този разпадащ се сал в реката, в четирите ъгъла на който пращяха маслени лампи.

Тленните останки на малкото дървесно духче бяха разположени в средата на баржата; тънки въженца — почти колкото конци — привързваха глезените ѝ към едно колче, а китките — към друго, забито над главата ѝ. В разтворената ѝ уста властваше мрак, очите ѝ се взираха немигащо в дъжда. Разтворен бе и дългият разрез, разпарящ телцето от жълтеникавочервената гръдна кост чак до снопчето перести пубисни косми. Краищата на този разрез бяха обшити с груб черен конец; към тях бяха привързани други черни конци, които лежаха разперени като ветрило от двете страни на трупа; привързани към тръстиковите бордове на баржата, тези конци не позволяваха на разреза да се затвори и да разкрие пред погледите черния дроб, стомаха и червата.

Около нея грижливо бяха подредени парчета метал, мънички огледалца и стъклени бижута, посипани с парчета вече гниещо месо. Блещукането и миризмата на гнило трябваше да привлекат врани и лешояди, може би дори орел, за да се нахранят те с вътрешностите, поставяйки началото на разтварянето на смъртното тяло в родилата го земя, след като животът, който го беше одухотворил, вече се бе влял в Потока — но мръсният дъжд плашеше птиците.

Делиан не можеше да си представи как щеше да го издържи Киърандел.

Чуждата болка го прониза в червата като с тъп нож; той гледаше Киърандел иззад кордона и страдаше заедно с нея. Сърцето го болеше като след удар с бич през осолени рани: болката бе по-силна, отколкото можеше да издържи, но по-слаба, отколкото заслужаваше.

През събралите се на брега групички като че ли преминаваше някакво течение; те сякаш се държаха един за друг, споделяйки скръбта и спомените си за Тъп, но от време на време някой — тук първороден, там каменар, дори понякога огрило или човек — се откъсваше от своята групичка и се присъединяваше към друга; тя от своя страна раждаше нови живи капки, които се вливаха в общия поток от мъка. Контактът можеше да е интимен, като хлипаща прегръдка, или кратък и резервиран, като кимване с глава и съчувствени гримаси.

Делиан наблюдаваше с тъга тези потоци от болка; ако можеше да се докосне до някой или да бъде докоснат от тях, той нямаше да се чувства толкова ужасно самотен. Опитваше се да призове живото личице на Тъп, опита се да задържи спомена за нея, опита се поне да изпита искрено уважение към скръбта на приятелите и любимата ѝ, но не успя. Докато стоеше под дъжда с наведена глава, той можеше единствено да мисли с омраза към себе си за собствената си болка.

Как можеше да бъде толкова жалък?

Делиан отново се олюля, замаян от слабост, и очите му се затвориха…

… той обляга пламналото си чело върху хладната метална планка, свързваща дървените летви на вратата на жилището в Индустриалния парк. „Не — казва той, — не, не отваряй вратата. Доведи майка си. Трябва да говоря с майка ти.“ Извърта главата си и обляга блузата си върху желязото, използвайки хладината му, за да събере кураж. Когато през вратата се чува колеблив женски глас: „Томи? Какво става? Кой си ти? Къде е Томи? Да не се е случило нещо със съпруга ми?“, той успява да произнесе само: „Не отваряй вратата. Има пожар. Избухна пожар и трябва да се махнете оттук.“ Гласът ѝ започва да трепери: „Как така пожар? Къде е Томи?“, и най-накрая вече трябва да ѝ го каже: „Томи е мъртъв, Нийла. Мъртъв е, а ти трябва да се махнеш.“ А тя отвръща: „Не разбирам! Как така е мъртъв?“ И единственото, което казва той, е: „Избухна пожар.“ И докато произнася думите, ги претворява в реалност — изпод дланите му започва да се кълби дим. „Излезте отзад. Вземи дрехите и всичките си пари и тръгвай“, казва ѝ той, а тя пищи в отговор: „Кой си ти? Какво се случи с Томи? Кой си ти?“ А той ѝ отговаря: „Никой. Аз съм никой“, докато си мисли: Аз съм кралят на елфите…

… и тази мисъл го измъкна рязко от унеса. Той залитна по пясъка, сграбчвайки нечие рамо за опора. Рамото принадлежеше на някакъв непознат, просто дошъл да позяпа, някаква жена, която отблъсна ръката му и му удари шамар. Задържа се само още за миг, колкото да му подхвърли някаква обидна дума, и се шмугна в тълпата.

Делиан поклати глава, разтърквайки парещата си буза. Желанието му бе изпълнено: да докосне и да бъде докоснат.

Защо всичко, което правя, се обърква?

При тази мисъл той неволно погледна през рамо…

И така първи от събралите се зяпачи видя маршируващата към тях пехота, която се приближаваше откъм Пътя на благородниците.

Не можеше да каже дали са истински, или фантоми, родени от изтощението и треската му, а и какво значение имаше?

Единственият му отговор беше огънят.

Той беше толкова лек, толкова бърз: инстинктивен изблик на сила, която пулсираше по ръцете му и изригваше от върховете на пръстите му. С един прост жест той можеше да ги засипе с огнени стрели.

Трескавият блян се разгръща с истински писъци и истинска кръв…

Пехотата марширува по Брега на простолюдието, а зад нея се появяват и стрелците. Патрулът, който е изградил кордон пред погребението на Тъп, изважда оръжията си, а зяпачите започват да се блъскат един в друг на вълни, опитвайки се едновременно да видят какво става и да се махнат от пътя му, а Делиан, затиснат между тях, си мисли: Става същото като с Томи, но този път аз няма да избягам. Не мога да избягам. Аз съм техният крал и мястото ми е тук. Един негов жест и от пясъка към надвисналите сиви облаци изригва стена от огън, извисяващ се над крайбрежните сгради бастион от пламъци, но пехотата продължава да напредва. Политат и стрели, които пламват, докато профучават през пламъците, а когато попаднат в плът, дрехите започват да горят и вече целият бряг е покрит с горящи ранени хора, които се пръскат на всички страни като искрящи въглени от разритана с крак клада.

Делиан изпраща една огнена струя на двеста ярда напред и прочиства Алеята на свирачите от пехотинците, които бягат, кашляйки кръвта от обгорените си дробове, а паникьосаната тълпа от брега се юрва в уличката като водна стихия през пробив в язовирна стена. Самият Делиан се обръща на изток, за да насочи огъня си срещу напредващата пехота, да изпече войниците в броните им и да напълни небето над Анхана с пушека от горящите им тела, но на рамото му пада ръка като кофата на произведен в Илмаринските машиностроителни заводи парен багер. Той поглежда назад и нагоре към изпъкналите кървясали жълти очи с размери на свити юмруци. Огрето Руго със съжаление ломоти през обкованите си с пиринч бивни: „Знаех си, че трябваше да те убия тогава. Сега ще си изпатя от Киър.“ И последното нещо, което вижда Делиан, е огромен юмрук, който се спуска стремително към главата му като падащ от скала камък.