Острието на Тишал

1.

Гибелта на Каин се облегна на сребристия, напукан от времето парапет, ограждащ палубата на баржата, и се загледа в доковете на Анхана с очите си с цвят на замръзнала река под безоблачно зимно небе. Фигурата му сякаш бе изработена от дъб и конопени възли, облечени с кожа; косата му бе остригана ниско и само мъх покриваше скалпа му, мускулите в краищата на изсечените му като с нож челюсти потрепваха нервно.

Очите му се присвиха под блясъка на изгряващото слънце и той се замисли за съдбата.

Беше облечен в обикновена туника и панталон от кафяво кадифе, свободен и торбест, с една идея по-светъл от кожата му. В сандъка под койката в каютата му лежаха алените му роби на Посланик на Манастирите, но той вече не ги носеше; възнамеряваше да се откаже от дипломатическия си пост в момента, в който стигнеше до Посолството в Анхана.

А след това…?

За пръв път от незапомнено колко дълго време той не знаеше каква ще е следващата му крачка.

Градът, който го заобикаляше, му беше дом повече от двайсет и четири години; тук се беше родил, тук бе преминало детството му, в един от кварталите на Индустриалния парк, който можеше да се види от мястото, където бе застанал. Зад него, от другата страна на този ръкав на Великия Чамбайген, се издигаха масивните стени на Стария град на Анхана, изградени от огромни варовикови блокове, по-големи от баржата, с която се бе спуснал по реката от Божиите зъби; почернялата от пушеците и хилядолетията стена, осем пъти по-висока от човешки ръст, се спускаше почти до самата вода.

Ковачницата на мъжа, когото бе наричал свой баща, все още се намираше на мястото си, недалеч оттук; когато затвореше бледосините си очи, той можеше да види малката стаичка, разположена под голямата спалня, където прекарваше нощите си. Благодарение на силата на ума си той можеше да си се представи на всякаква възраст, можеше да види родителите си, сякаш бяха още живи, или да се прехвърли напред, за да улови лицето на онзи, който в тази ясна утрин спеше в същата онази мъничка стая. Можеше да се промъкне в жилището на първата си любов или в килията под Посолството на Манастирите, където беше прекарал толкова часове в медитация. Градът беше част от семейството му, родител, по-възрастният брат, който никога не бе имал. А сега този град беше болен.

Анхана щеше да загине от вирус.

От няколко дни градът не се чувстваше добре, трескави фантазии нахлуваха в сънищата му, но той все още не осъзнаваше колко е зле. Имунната му система — Имперската жандармерия и армията — се приготвяше за борба с една бактериална инфекция: растящата вътрешна колония, наречена каинизъм, философска болест, която атакуваше вярата на гражданите в Църквата на Любимите деца на Ма’елкот и в самата Империя. Докато се разпространяваше, тази инфекция излъчваше токсини, които причиняваха болезнени абсцеси от безредици в покрайнините — в Града на пришълците и Лабиринта, — и бе започнала да засяга дори самия Стар град.

Имунната система на града бе изключително подготвена за борба с подобни инфекции; те се овладяваха, изолираха и концентрираха на няколко места, където една след друга биваха дезинфекцирани. Но градът продължаваше да усеща болки в ставите си, а треската му се засилваше с всеки изминал ден, защото истинската му болест беше причинена от вирус.

Вирус, причиняващ заболяване от съвсем различен тип.

Над северозападния квадрант на столицата, Гетото на пришълците, се издигаше черен стълб от дим. Всички сгради, които гледаха към реката, бяха почернели; повечето бяха частично срутени, а други бяха изгорели до основи. Малката част от Града на пришълците, която се виждаше оттук, приличаше на обгоряла обвивка на замък, след като мародерстваща армия го е опустошила отвътре.

Всичко това не означаваше почти нищо за Гибелта на Каин; той просто гледаше с безразличен поглед към останките. Гибелта на Каин се беше родил в планините само преди пет дни. Все още не познаваше добре новия си живот. Все още се изненадваше как го кара да се чувства светът, защото не реагираше по познатия от предишния му живот начин; не спираше да се изненадва от промяната в себе си.

Ето например: застанал на палубата на баржата, той предполагаше, че вероятно е единственият, който е запознат с болестта на града. Може би само един или двама от стотиците хиляди жители разбираха концепцията за вирусна инфекция; самият той не бе наясно, докато не му беше обяснено с подробности от покойния Винсън Гарете. И вместо да скочи на брега и да започне да оплаква съдбата на града, вместо да се втурне към посолството, за да предупреди Временния посланик за опасността, вместо да предприеме някакви действия, той просто стоеше, облегнат на парапета, чоплеше лющещото се покритие и наблюдаваше.

Долу, на дока, се беше събрал в пълен състав Имперският военен оркестър — двеста музиканти, чиито месингови инструменти блестяха под яркото обедно слънце. Те се бяха строили като за парад, преметнали духовите си инструменти през рамо като оръжия; високите им цилиндрични шапки стърчаха бели като облаци, а ширитите им проблясваха в пъстроцветни дъги като слънчеви зайчета. Пред подредения в широка дъга оркестър стояха мирно петдесетина дворцови рицари; дългите им ризници сияеха под златисточервените мантии, а остриетата от алена стомана на алебардите им искряха като факли.

Той се зачуди колцина от тях са болни: в колко мозъка вече тлееше заразната лудост.

От баржата към пристана пуснаха дъсчено мостче. В подножието му чакаше талига с два здрави впрегатни коня. Върху талигата беше построена платформа с височина около пет фута, а върху нея бе поставена решетка, скована набързо от парчета дъски. До талигата чакаха четирима монаси, Посветени, въпреки мръснокафявите им роби, които оповестяваха принадлежността им към Манастирите. Подобни роби се носеха обикновено от Непосветени, публичните лица на Манастирите. Те идеално успяваха да прикрият артанските безпружинни арбалети, които носеха и четиримата.

В ледените очи на Гибелта на Каин проблесна ново отражение: двама монаси — този път истински Непосветени — сваляха от палубата една носилка. Върху нея лежеше среден на ръст, на вид съвсем обикновен мъж на средна възраст. В черната му коса се бяха появили бели кичури, в тон с прошарените петна в едноседмичната му черна брада. Ръцете му висяха отпуснати и неподвижни от носилката, сякаш беше в безсъзнание; Гибелта на Каин знаеше, че не е така.

Мъжът не помръдваше, защото само неподвижността можеше да боли повече от движението: стоеше неподвижно, защото движението щеше да облекчи страданието му, а той не можеше да понесе това. За него само болката имаше значение.

Пет дни — от момента на раждането му — Гибелта на Каин не беше изоставял този мъж, първо във влака, който го откара по западния склон на Седлото на Хрил до речното пристанище Хараха, след това на баржата, която се спусна от Хараха до столицата на Империята. Гибелта на Каин се хранеше в грозния навес, скован от потрошени дъски и вкоравено от мръсотия платно, който бе служил за каюта на мъжа, спеше там, четеше там, там правеше ежедневните си упражнения; Гибелта на Каин коленичеше край грубата койка на мъжа за ежедневните си молитви към Спасителя, Възнесения Ма’елкот.

Стоеше неотстъпно до мъжа, защото всяко отдалечаване би означавало да пропусне болката. Гибелта на Каин се хранеше с болката на мъжа, пиеше я, дишаше с нея, попиваше я с порите си. Това бе неговата причина за съществуване. Мъжът имаше много имена, от които Гибелта на Каин познаваше само няколко; той ги изреждаше наум, докато гледаше как монасите вдигат сакатия мъж от носилката и го оковават изправен към решетката върху платформата.

Преди пристигането си в Гартан Холд мъжът бе заявил, че търговецът на роби, от който бе избягал, го бе наричал Доминик; в Кириш-Нар, където се беше сражавал в котешките ями, той бе известен като Сянката; някога оцелелите от Ордата на Кулан го знаеха като к’Тал, а сега бе известен единствено като Изменника или Омразния. В Анханската империя го наричаха Острието на Тишал и Принца на Хаоса, и Враг Божий. В земите на Арта, света на актирите, му викаха Администратор Хари Капур Майкълсън.

Но навсякъде, където бе известен под някое от тези имена, всички го знаеха под друго име, истинското му име, името, получено от Абата на Гартан Холд.

Каин.

Най-голямата гордост на Гибелта на Каин бе, че той бе взел легендарното име и го бе превърнал в най-обикновен звук: едносрично презрително изсумтяване.

2.

В хладното утро на своето раждане, когато влезе в железопътния вагон, където, вцепенен от страданието си, лежеше сакатият, наричан някога Каин, Гибелта на Каин седна срещу него и попита:

— А сега как трябва да те наричам?

Койката, върху която лежеше сакатият, бе закована към стената на купето, към нацепеното дърво, от което бяха изкъртени седалките, за да ѝ се направи място. Мъжът беше привързан към нея с кожени ремъци през коленете, бедрата и гърдите, за да не падне при някое случайно разлюляване на вагона. В купето смърдеше на човешки изпражнения; Гибелта на Каин не беше сигурен дали сакатият се е изпуснал, или вонята беше просто последствие от падането му в замърсената вода на Великия Чамбайген, където се изливаше каналът на лагера в Седлото на Хрил.

Сакатият бе покрит с мръсно одеяло, просмукано на места от сукървицата, която сълзеше от покрилите тялото му рани. Той не помръдна глава, нито даде някакъв знак, че е чул въпроса на Гибелта на Каин; просто гледаше през изцапания прозорец към кълбящия се пушек от локомотива, който се отлагаше върху листата на дърветата край линията, придавайки им еднообразна гнила сивота.

Гибелта на Каин се настани върху изненадващо удобната възглавничка на отсрещната пейка. Известно време той просто седеше, взираше се в него, наслаждавайки се на гледката, вдъхваше миризмата, позволявайки на аурата на гнило отчаяние, обграждаща сакатия, да се просмуче в костите му, като топлината на родния му дом в зимна нощ. И въпреки това нещо липсваше, нещо, от което Гибелта на Каин се нуждаеше. Той все още не виждаше дъното в пустите очи на сакатия.

Изправен пред болката си, сакатият бе потънал в някакъв вътрешен кръг на животинско неразбиране; намираше се в състояние на някакво бленуващо полусъзнание, откъдето страданието му изглеждаше далечно, чуждо, като терзанията на въображаема жертва от някакъв стар, познат роман. Но Гибелта на Каин се беше въоръжил дори срещу тази жалка защита. Бяха го предупредили.

Той притежаваше едно устройство.

Наричаше го Огледалото на Каин; представляваше кутия приблизително с размерите на средно голяма пътна чанта, пълна с фини кабели и прозрачни стъклени крушки, които бяха захранвани от грифонов камък, по-малък от нокътя на кутрето на Гибелта на Каин. От двете ѝ страни имаше две позлатени дръжки; между тях бе разположено огледало от посребрено стъкло. Хващането на дръжките, проникването на тренирания му ум в глъбините на стъклото означаваше да навлезе в толкова интимна връзка, която далеч превъзхождаше вулгарността: сякаш бе извадил окото на мъжа и бе изчукал кървящата му очна ябълка.

Огледалото му отваряше врата към душата на човека, който някога беше Каин.

Гибелта на Каин се наведе напред, зарови пръсти в одеялото, покриващо обгорената плът върху гърдите на сакатия, сграбчи го и го усука.

— Може би не ме чу. Как да те наричам сега?

В отговор главата на сакатия се извърна настрани. Лицето му беше празно като сърцето му.

— Хари ли да те наричам? — попита учтиво Гибелта на Каин. — Вицекрал Гарете те наричаше Администратор… — той произнасяше чуждите думи с прецизно внимание — Майкълсън. Това ли предпочиташ?

Съзнанието бавно се върна в очите на мъжа, а заедно с него се появи и страданието; той гледаше към Гибелта на Каин през пелена от болка, а Гибелта на Каин се усмихваше.

— Не е редно да те наричам Каин — рече той. — Ти ми каза, че Каин е мъртъв — и аз знам, че това е истина. Защото аз го убих.

Изпълненият със страдание поглед се отмести обратно към прозореца и сакатият отговори с хриплив шепот, в който все още се долавяше отзвукът от воплите.

— Все тая.

— Екс-Каин? Може би… — Усмивката на Гибелта на Каин се разшири в гримаса на щастлива злоба. — … Тан’Каин?

— Няма значение.

— Така ли смяташ? Според мен има. Все пак може би трябва да използвам Хари. Така те нарича Палас Рил, нали? Ммм, прости ми, Хари: исках да кажа, така те наричаше.

Лицето на сакатия се изкриви едва забележимо; ако Гибелта на Каин не го познаваше толкова добре, той щеше да се подлъже да повярва, че това е следа от усмивка.

— Губиш си времето — каза мъжът, когото той беше решил да нарича Хари. — Не знам защо си мислиш, че можеш да ме нараниш повече, отколкото сам се нараних.

— Толкова много неща не знаеш — отбеляза Гибелта на Каин. Хари помръдна рамене и отново обърна глава към прозореца.

— Не ти ли е любопитно? — Гибелта на Каин се наведе напред, за да погледне Хари с показно лукавство. — Не искаш ли да разбереш кой съм аз? Защо те унищожих?

— Не се ласкай, хлапе.

Гибелта на Каин се намръщи.

— Не те ли интересува? Не те ли интересува защо се случи всичко това?

Хари си пое дълбоко дъх и отново завъртя глава, за да срещне погледа на младия мъж.

— Ти също не знаеш причината за случилото се — рече той. — Знаеш само защо си направил онова, което направи.

Бръчката между очите на Гибелта на Каин се задълбочи; не беше стигнал чак дотук, за да бъде третиран като ученик.

— Освен това… да. — Хари сви рамене. — Не ме интересува.

Ръцете на Гибелта на Каин се свиха в юмруци.

— Как може да не те интересува?

— Защо е пълна тъпотия — отвърна уморено Хари. — Защо няма да върне жена ми. Защо няма да спаси баща ми, нито ще ми върне детето, нито ще ми помогне да проходя отново. Причините са за невежите.

— Може би — процеди Гибелта на Каин през зъби. Той се премести, за да седне до прозореца, през който гледаше Хари. Дърветата се бяха сгъстили дотолкова около линията, че влакът сякаш се движеше през тунел от отровени от пушека листа. — Може и да съм невежа. Значи съм невежата, който те постави на колене.

— Да, все тая.

— Родила ме е Марте, съпругата на Терел ковача. Нарекоха ме Перик — заговори той с бавния, напевен тон на елкотански жрец, който води ежедневната служба.

— Губиш си времето — повтори Хари. — Не искам да знам.

Юмрукът на Гибелта на Каин се стовари като чука на баща му върху лицето на Хари, размазвайки носа му в кървава каша. Хари изпъшка и за миг очите му се изцъклиха. След това фокусът им се върна и той безизразно облиза кръвта от устните си, докато наблюдаваше Гибелта на Каин в очакване на следващия му ход.

Юмрукът на Гибелта на Каин пулсираше в болезнен копнеж да продължи да удря отново и отново, и отново; изгаряше от желание да убие този мъж, да го пребие до смърт със собствените си ръце — но убийството нямаше да задоволи нуждите му.

— Тук не става дума за това какво искаш ти. Това вече няма никакво значение. Тук става дума за мен. За това какво искам аз.

Той потърка юмрука си с другата си ръка, опитвайки се да прогони копнежа за кръв.

— Мисли за това като за обратен разпит. Има някои неща, които искам да знаеш. И ще ти ги кажа. Ако усетя, че не ме слушаш, ще ти причиня болка. Разбра ли?

Единственият отговор от Хари бе замъглен от кръвта поглед, празен като измита чиния.

Гибелта на Каин отново сграбчи мръсното одеяло в юмрука си и остърга с грубия плат сълзящите изгаряния на Хари.

— Знам, че и преди са те измъчвали, Хари. Кланът Черния нож от Бодекенските огрило, нали? Освен това не ми е безразличен фактът, че снощи се опита да накараш хората ми да те убият. Подозирам, че болката не означава нищо за теб — но тя, както и животът ти, са от изключително значение за мен.

Той се замисли и бавно си пое дълбок, търпелив дъх.

— Слез пет дни пристигаме в Анхана; там ще бъдеш предаден на гражданските власти за екзекуция. Междувременно искам да страдаш — и да ме слушаш.

Навън дърветата се бяха разредили, разкривайки неравни хълмове, обрасли с прещип и орлова папрат, които се спускаха към мъгливите брегове: безжалостната Карнаанска пустош. А вътре Гибелта на Каин заговори отново:

— Родила ме е Марте, съпруга на Терел ковача. Нарекли са ме Перик и през по-голямата част от детството ми очаквах да съм напълно обикновено момче — и щастливо, както изглеждаха самите те. Майка ми беше от Кор и беше по-възрастна от баща ми; притежаваше тайни, които никой от нас не разбираше, но винаги сме знаели, че ни обича…

3.

Дни наред — по време на цялото пътуване от Божиите зъби, по време на престоя в Хараха, докато подготвяха баржата, през първите дни от подлудяващо бавното пътуване по ленивите завои на Великия Чамбайген към Анхана — Гибелта на Каин разказваше историята на родителите си. Почти не говореше за себе си; вместо това разказа всяка случка с майка си и баща си, за която си спомни, без да спестява подробностите: от първия колан, който му беше сложил Терел, до меденките, които Марте печеше при началото на първите есенни дъждове; от бичуването, с което барон Тилиоу бе наказал Терел за това, че бе подрязал пискюлите на краката на любимата му кобила, до периода от яростни скандали, които родителите му вдигаха, когато момчето беше десетгодишно — тогава за пръв път научи, че Марте е била бременна, когато Терел се омъжил за нея, и то бременна от друг мъж.

Добро и лошо, драматично и тривиално, той разказваше всичко с най-малки подробности; искаше да съживи родителите си пред Хари, макар те да продължаваха да живеят в сърцето му.

Колкото и да беше странно, Хари като че ли разбираше каква е целта на Гибелта на Каин; той никога не го попита защо му разказва всичко това. Само от време на време изплуваше от морето от болка, за да подхвърли кратък коментар или да поиска разяснение по някой дребен детайл — понякога просто хъмкаше с разбиране.

Късно един следобед, докато баржата преминаваше през широкия завой, разделящ ниските, обрасли с трева хълмове, Хари каза:

— Съдейки по всичко, което ми разказа, разбирам, че никога няма да имам възможността да се срещна с родителите ти, нали?

Гибелта на Каин срещна погледна му и гласът му прозвуча сухо като камък в пустинята на майчината му родина.

— И двамата ми родители се намираха на Стадиона на победата по време на Възнесението на Ма’елкот.

— Без майтап? Умрели са, а?

— Да.

— Я виж ти. — Погледът му се зарея в някаква мъглива далечина, на много мили и много години оттук. — Знаеш ли, спомням си как мислех, докато се готвех да изляза на пясъка — криех се в отдушника на гладиаторския клозет, а колата с Ма’елкот и Тоа Сител и… и всички останали… тъкмо минаваше през портата, — та си мислех, че ако някой, когото съм обичал, е умрял заради нещо, подобно на онова, което се канех да направя, нямаше да намеря покой, докато не пипна копелето и не го убия с голи ръце.

— Я виж ти — повтори безизразно Гибелта на Каин.

— А ти къде беше?

Гибелта на Каин го погледна въпросително.

— Не си бил там — рече Хари. — Не си се намирал на стадиона.

— Откъде знаеш?

— Знам, че можеш да се биеш. Ако си се намирал там, или родителите ти са щели да оцелеят, или ти щеше да умреш.

— Бях… — Гибелта на Каин се принуди да замълчи, за да преглътне старата, позната болка. — … зает с други дела.

Хари обърна дланите си нагоре.

— Ти си елкотанин, нали? Любимо дете на Ма’елкот?

— Да.

— Добре. — За миг през лицето му премина една от кратките му горчиви полуусмивки. — Аз също.

Гибелта на Каин се намръщи.

— Ти?

— Да. Преминах през последния Ритуал на прераждането преди Възнесението. Покръстване с кръв и огън — белязан, подпечатан и осветен, това съм аз.

— Не го вярвам.

— Ма’елкот вярваше. — Хари сви рамене и махна с ръка, връщайки се към темата. — В онзи ден той призова Любимите си деца на стадиона. Ти защо не беше там?

— Аз… — Гибелта на Каин извърна поглед настрани; болката, причинена от спомените, го потресе — силна болка, като от пронизване с нож, непритъпена от изминалите седем години, неуталожена от увереността му, че неговата болка и неговата загуба са длетото, изсякло съдбата му. Тогава не бе успял да промени хода на събитията, както и сега не можеше да се пресегне през тези дълги седем години, за да ги промени.

Но болката…

Той имаше само една защита срещу нея: напомни си, че тя принадлежи на Рейт от Анхана. Аз съм Гибелта на Каин — каза си той. — Тази болка е ехо от нечий чужд живот.

— Намирах се в скрипториума на Посолството в Анхана — отвърна той, — пишех доклада си за убийството на Посланик Крийл, извършено от теб.

Хари изсумтя, което със същия успех би могло да означава и весело кикотене; след всичките тези дни в замъглените му очи най-после проблесна разпознаване.

— Помня те… — рече изненадано той. — Ти беше едно от хлапетата, които ме съпроводиха до кабинета му. Изтърси някаква мелодраматична глупост как Манастирите щели да тръгнат по петите ми; нещо такова. Да, точно ти беше — помня очите ти.

— Щях да те преследвам дори само заради Крийл — отвърна тихо Гибелта на Каин. — Той беше велик човек.

— Той беше задник. Получи онова, което заслужаваше.

— А аз? — попита Гибелта на Каин. — Аз какво заслужавах?

Хари се извъртя настрани и лицето му се обърна към платнената стена на навеса.

— Недей да ми хленчиш, хлапе. Животът ти е дал повече, отколкото на мнозина други: когато са те наранили, си получил възможност да си отмъстиш. Смятай се за късметлия и си затваряй устата.

— Това ли е? Само това ли ще кажеш? — Гибелта на Каин усети как ръцете му отново се свиват в юмруци. — Че съм късметлия?

— Какво искаш от мен? Извинение? — Хари се извърна и го погледна; под очите му тъмнееха синини, носът му все още беше подут от удара, който го беше разбил три дни по-рано. — Или прошка?

Юмруците на Гибелта на Каин трепереха и той не можеше да откъсне погледа си от изпъкналата адамова ябълка на Хари; чувстваше енергията, която свързваше ръката му с неподвижната му мишена, сякаш ларинксът на сакатия и юмрукът на мъчителя му бяха двете половини на един и същ магнит.

Гибелта на Каин накара юмрука си да се разтвори бавно и преглътна жаждата си за кръв.

— Така — промълви той. — Така.

Той се изправи, скръсти ръцете си зад гърба и закрачи из заслона на Хари, сякаш с всяка стъпка нанасяше нова рана на мъжа — а може би наистина беше така. Може би най-силната болка, която можеше да му причини, беше напомнянето за нещо, което сакатият повече никога нямаше да може да направи.

— Така — потрети той, — най-накрая разбра какво си ми причинил. Сега ми се иска да разбера какво аз причиних на теб.

Гибелта на Каин се насили да се усмихне и се обърна, насочвайки усмивката си към Хари като оръжие.

— Сега ти говори. Разкажи ми за Палас Рил.

4.

В началото той, разбира се, отказваше. Мълча няколко часа, докато Гибелта на Каин се развличаше, редувайки въпросите с леки мъчения. В този ден палачът бе съсредоточил вниманието си върху нервния възел между палеца и показалеца; дори при не особено силен натиск върху това място и на най-силните хора им се насълзяват очите, без да се получават трайни поражения, а хватката на Гибелта на Каин беше силна като бащините му клещи. Хари продължаваше да лежи завързан в койката — мъчителят му помнеше как тези ръце бяха демонстрирали на артанския вицекрал, че не са изгубили убийственото си майсторство. Затова Гибелта на Каин седеше до него, държеше сакатия за ръката като послушен син до бащиното си ложе. От време на време променяше позата си, за да натисне радиалния нерв над лакътя.

Едно от най-очарователните свойства на тези мъчения беше, че при правилното спазване на интервалите за почивка точно тези точки на натиск засилваха чувствителността си. След час или два обектът започва да чувства как цялата му ръка гори отвътре, сякаш кръвта му се е превърнала в киселина.

Накрая Хари се подчини, както бе очаквал Гибелта на Каин. Самите въпроси — Как се запознахте? Къде се целунахте за пръв път? Какво беше облякла тя в сватбения ви ден? Как ухаеше косата ѝ? — щяха да заставят Хари непрекъснато да се завръща към мъчителните си спомени. Очевидно разговорът за тези неща го тормозеше повече, отколкото мълчанието — и въпреки това, щом веднъж започна, после като че ли изгуби желание да спре. Все пак спираше от време на време, принуждавайки Гибелта на Каин да го окуражава с поредното притискане на нерва, сякаш копнееше за тази болка, сякаш я посрещаше с благодарност, сякаш се нуждаеше едновременно от болката на споделянето и болката от мълчанието; сякаш за него всяко спасение от страданието се равняваше на предателство, на престъпление, на грях.

Гибелта на Каин прие разбитото сърце на Хари като причастие. Никога не се беше чувствал толкова щастлив.

Той държеше Огледалото на Каин до леглото на Хари; винаги, когато пожелаеше, можеше да се потопи в главата му — да се вмъкне в терзанията на Хари. Правеше го на определени интервали; Гибелта на Каин усещаше ясно опасността от плуването на такава дълбочина. Дълбините го зовяха, нашепваха му изкусително да се потопи завинаги в спомените.

Хари продължи да говори цели два дни, а Гибелта на Каин го слушаше — като понякога се намесваше с въпроси и все по-рядко с физическа принуда. Научи за много далечни и странни места, от дълбините на Бодекенската пустош до блестящите месингови улици на липкийската столица Седемте извора, от подобното на джунгла кралство Ялитрайя до ледените полета на Бялата пустиня. По-късно двамата се разговориха за още по-екзотични и неописуемо далечни места: като Чикаго и Сан Франциско — и за чужди имена, като Шермая Доул и Марк Вило, Шана Лейтън и Артуро Колбърг.

Отношенията ни са толкова прости и открити, размишляваше от време на време Гибелта на Каин. Двамата с Хари споделяха една елементарна нужда: да изпитват болката на Хари.

Тази простота породи едно разбирателство, почти наподобяващо връзка: сътрудничеха си, за да си осигурят онова, от което всеки се нуждаеше. Цялата отровна омраза, която в продължение на седем години бе текла във вените му, сега бавно и сигурно изтичаше; победата му бе създала цирей в душата му. Каин вече не беше олицетворение на злото, Божи враг, причинител на всички нещастия в този свят. Той се бе превърнал просто в безмилостен, неморален мъж, който беше победен — смазан от света, както всички останали.

Просто човек.

И Хари като че ли също бе получил облекчение; усещайки настроенията на затворника си, Гибелта на Каин не можеше да не забележи, че остротата на болката му постепенно започна да се изтъпява. Късно, през последната нощ от пътуването им, баржата акостира край брега и котвените вериги бяха привързани към дърветата, които растяха в ленивите води на Чамбайген, само на няколко часа нагоре по течението от Анхана. Навсякъде бе тихо — екипажът спеше, дори вахтените дремеха на горната палуба — и Хари изглеждаше почти в хармония със себе си.

Гибелта на Каин клекна до него.

— Вече ми изглеждаш спокоен.

Единственият отговор на Хари бе да потърка тила си във възглавницата и да размърда китките си в ремъците, които ги привързваха към койката.

— Започна да се успокояваш от деня, в който поехме по реката — рече Гибелта на Каин. — Нима си обичал толкова малко жена си, че вече не тъгуваш за загубата ѝ?

— Ами, как да ти кажа… — промърмори Хари. — Причината е в реката. Това е нейната река.

— Вече не е — отвърна Гибелта на Каин.

— Сигурен ли си? Носим се надолу по потока и какво всъщност се е променило? Листата продължават да падат, птиците продължават да летят. Рибата да скача. Реката си тече. — Хари затвори очи и сънливо въздъхна. — Шана обичаше да ми казва, че животът е река; човекът е като малък водовъртеж, който известно време се опитва да ѝ се противопостави, но после се развива и реката го отнася. Нищо не се губи. Малко по-надолу по течението се завихря нов водовъртеж и нищо не се печели. Животът си е просто живот, точно като реката си е просто река. Друг път ми казваше, че реката е песен, а човекът или птицата, дървото или каквото друго съществува — единицата — всъщност представлява поредица от ноти, малка подтема, онова, което наричаме мотив. Той може да звучи силно или слабо, може да бъде част от песента за дълго време или за кратко, но в края на краищата песента си остава едно цяло.

— И последно какво е? — попита тихо Гибелта на Каин. — Песен или река?

Хари сви рамене.

— Откъде да знам, по дяволите? Дори не съм сигурен дали е имала предвид което и да е от двете. Тя беше богиня, не философ. Но познаваше живота и смъртта. Не се страхуваше да умре; знаеше, че умирането е част от кръговрата — че нейният малък водовъртеж ще се влее отново в течението на реката.

Гибелта на Каин кимна разбиращо.

— Значи ти можеш да понесеш загубата си, защото чувстваш, че всъщност не си я изгубил.

— Това е нейната река, хлапе.

— Както отбелязах по-рано — отвърна Гибелта на Каин, — вече не е.

Хари отвори съвсем леко очите си и погледна към него, без да извръща глава.

— Сигурно си забелязал сребърните руни върху Меча на свети Бърн — продължи Гибелта на Каин. — Според теб за какво служат те?

Хари не отговори, не помръдна, само гледаше: хищникът бе усетил, че е преследван от нещо по-голямо и по-жестоко.

— Признавам, че не знам за какво точно служат те — рече Гибелта на Каин. — Не ми се стори достатъчно важно, за да попитам. Но помисли върху следното: ако Вицекралят искаше просто да унищожи тялото ѝ, едно голо острие нямаше ли да е достатъчно?

Очите на Хари проблеснаха.

— Значи: докато очакваш смъртта от ръцете на враговете ти, не се утешавай с напразни мечти, че ще се срещнеш с Палас Рил в някакъв мъглив задгробен живот, където тя може и да е щастлива или поне доволна. Най-доброто, което може да е изпитала, е пълната загуба на съзнанието ѝ. Но по-вероятно е в този момент да пищи в някакъв неописуем ад и да продължи да го прави. Завинаги.

Настъпи продължително мълчание; чуваше се само плискането на реката в борда на кораба и единственото движение бе поклащането на палубата.

— Ти — произнесе най-накрая Хари с дрезгав глас — си надарен със способността да мразиш.

Гибелта на Каин тържествено наведе глава.

— Ако е така, съм получил този дар от теб.

За миг му се прииска да протегне ръка и да докосне Хари по рамото — не за да му причини болка. В много отношения сакатият мъж му беше по-близък от посредствените му съученици и безгръбначните Непосветени, с които бе препълнено посолството в Трънова клисура. Онова, което го сближаваше с Хари, беше недостъпно и съвсем непонятно за тези сиви души.

Гибелта на Каин се извърна настрани и се изправи.

— Знаеш ли — произнесе разсеяно той, взирайки се в обсипаното със сияйни звезди небе, — при други обстоятелства нямаше да се изненадам, ако бяхме станали приятели.

— Хлапе, ние сме приятели — отвърна Хари с горчив смях. — Нима не си забелязал?

Гибелта на Каин го погледна над неподвижния блед пламък на лампата и за миг се замисли за всичко, което двамата бяха споделили през изминалите пет дни.

— Не, не съм — отвърна бавно той, мръщейки се и кимвайки едновременно. — Но предполагам, че си прав.

— Абсолютно съм прав, мамка му. Което няма да ми попречи да те убия при първа възможност.

— Ммм, разбира се, че няма — отвърна Гибелта на Каин, — както няма да попречи и на мен да те предам на имперските власти, за да те екзекутират.

— Да. Утре сутрин, нали?

Гибелта на Каин кимна, усещайки тънкото жило на меланхолията.

— Да. Утре.

— Като че ли не го очакваш с нетърпение.

— Вярно е — отвърна той. — Но съм готов. Ти си част от предишния ми живот, Хари. Готов съм да продължа напред.

— Да, щом казваш. А сега готов ли си да легнеш в проклетото си легло?

Пореден поглед към звездите — и към намалялото масло в лампата — му напомни колко е късно.

— Предполагам, че съм.

— Тогава млъквай и отивай да спиш.

Гибелта на Каин се усмихна почти нежно.

— Лека нощ, Хари.

— Майната ти.

5.

Рано на следващата сутрин, докато баржата се поклащаше лениво по протока на Великия Чамбайген под първите лъчи на изгряващото слънце, Гибелта на Каин отнесе на Хари копаня с гъста лещена каша със сланина, остави я до койката му и развърза едната му ръка, за да може да се нахрани с голямата дървена лъжица. Хари хапна един-два залъка и остави лъжицата.

— Добре ще е да я изядеш — каза Гибелта на Каин. — Така няма да те хранят в донжона.

— Все тая. Ще ми дадеш ли подлогата?

Гибелта на Каин подритна подлогата към Хари, изчака го търпеливо да се облекчи, после я изнесе навън и изхвърли съдържанието ѝ в реката. Когато се върна обратно, Хари все още не беше започнал да яде; той лежеше на койката и се взираше безизразно в платното над главата му.

— Днес каква е програмата? — попита той, без да извръща глава. — Пак ли ще ме държиш за ръката?

— Не — отвърна Гибелта на Каин. Той се отпусна бавно на пода във воинска поза, подгъвайки удобно крака под себе си. Опря лакти на бедрата си и обхвана с лявата си длан десния юмрук, опирайки палци: медитираща поза на Тихия кръг.

— За последен път сме заедно, Хари; след около два часа ще те предам на дворцовите рицари, които ни очакват на анханските докове, и повече никога няма да те видя — ммм, не. Исках да кажа, че повече никога няма да говоря с теб, тъй като възнамерявам да присъствам на екзекуцията ти.

— Ха. Недей да изпадаш в сантименталности; караш ме да се изчервявам.

Гибелта на Каин изгледа равнодушно жертвата си.

— Днес имам само един въпрос към теб. Дори не настоявам да получа отговор.

Хари го изгледа неуверено; тази промяна в ежедневната им рутина пробуди животинската му предпазливост.

— Да, добре.

— Заслужаваше ли си?

Хари се намръщи.

— Кое да си е заслужавало? Това да не е нещо като онези глупости от типа „Ако имах шанс да започна живота си отначало“?

— Не съвсем. Не се интересувам от живота ти, Хари, а от влиянието ти върху моя. Искам да знам: спасяването на Палас Рил на Стадиона на победата преди седем години — заслужаваше ли си страданията, които преживя след това?

— Разбира се — отвърна решително сакатият. — Без колебание бих го направил отново.

— Нима? Наистина ли? След всичко, което ми разказа: унищожаването на кариерата ти, загубата на краката ти, на баща ти, на дома ти, на дъщеря ти… и на живота ти. Сигурен ли си?

— Аз… Имах предвид, аз, ъъъ… — Гласът му заглъхна и той се извърна настрани.

— Двамата дори не сте били щастливи заедно — каза Гибелта на Каин. — Сам ми го каза. Единственото, което си успял да постигнеш, е да отложиш смъртта ѝ със седем години. Ако тогава си знаел, че тази единствена стъпка ще те погуби, щеше ли да го направиш?

Хари покри очите си със свободната си ръка и не отговори.

— Не е нужно да отговаряш. Просто искам да се замислиш върху това.

— Фейт — промърмори Хари.

— А, да, дъщеря ти — отвърна Гибелта на Каин. — Смяташ ли, че си ѝ направил голяма услуга, като си я изкарал на тоя свят? Понякога през тези няколко нощи ти плачеше в съня си, знаеш ли? И знаеш ли, че казваше „Фейт, съжалявам“?

И в този миг нещо угасна в мъжа, който някога беше Каин: някаква искрица от пламъка му, който хвърляше такава сянка над света, потрепна и угасна. За пръв път той изглеждаше стар и уморен, и истински, безспорно, окончателно осакатен.

Няколко секунди Гибелта на Каин се взираше в него, наслаждавайки се на угасването, след което се надигна и се приготви да излезе от навеса, но Хари отново се обърна към него и лицето му беше бледо като обледен камък.

— Предполагам, че и аз мога да ти задам този въпрос.

6.

Гибелта на Каин се спря и погледна към него през рамо.

— Какво имаш предвид?

— Някога замислял ли си се какво ще ти струва унищожението ми?

— Хари, Хари — пропя Гибелта на Каин, — не смяташ ли, че вече мина времето, когато можеше да очакваш да приемам заплахите ти на сериозно?

— Това не е заплаха, хлапе. Вярно, да приемем, че съм ти отнел родителите. Ти ми отне съпругата и ще бъдеш свидетел на смъртта ми. Все тая — рече той, повдигайки едното си рамо. — Квит сме. Всъщност не ми пука; и без това вече съм мъртъв. Но как ще живееш с онова, което ти си сторил?

— Какво съм сторил? — Гибелта на Каин изсумтя. — Спасих света от Врага Божи.

— Хлапе, хлапе. — Хари изкопира точно тона му. — Нищо не си спасил. Когато двамата с Гарете успяхте да убиете Шана, ти затри цялата Анханска империя. И Манастирите, и Липке, и Кор, че и Пакула. По това време догодина почти всички на този континент ще бъдат мъртви.

— Това е абсурдно.

— Как ли пък не. Според теб, идиот такъв, какво правеше тук Палас?

По гърба на Гибелта на Каин полазиха тръпки.

— Говориш за болестта на вицекрал Гарете — с която е заразил нехората.

— Ти си знаел?

Гибелта на Каин срещна удивения поглед на Хари и си помисли: Добре. Най-после успях да го впечатля. Искаше му се да може да се наслади на момента; искаше му се да отговори хладнокръвно „Знам много неща“, както отговарят магьосниците от приказките.

Вместо това стомахът му се сви и той успя да произнесе единствено:

— Да.

— По дяволите, хлапе. — Хари поклати глава, присвивайки невярващо очи. — По дяволите, а аз смятах себе си за безкомпромисен. Значи всичко започна от Гарете, а?

Гибелта на Каин поклати глава.

— Всичко започна с теб. С Крийл.

— Какво ти каза Гарете?

— Той… каза, че се нарича хр… хр…

— ХРВП — помогна му Хари. — Точно така. И какво ти разказа старият Винс за него?

Гибелта на Каин внезапно усети как въздухът под навеса се сгъстява — гъст като вода, гъст като яхния; едва успяваше да го поеме с дробовете си.

— Достатъчно — отвърна с тъничък гласец той.

— И въпреки това ти не се спря.

— Не разбирам.

— Гарете беше мъртъв. Аз бях в ръцете ти. Защо трябваше да умре Палас?

Гибелта на Каин си позволи една тъничка смразяваща усмивка.

— Причините са за невежите.

Но погледът на Хари остана твърд и неподвижен, докато Гибелта на Каин не погледна встрани.

— Бих могъл да отговоря: защото реших, че може да те спаси — рече той. — Бих могъл да отговоря, че съм сключил сделка от името на Манастирите, която трябва да се спази. Но нищо от това няма да е истина. Истината е по-проста и много по-сложна: тя беше убита, защото ти я обичаше, а аз исках да те наблюдавам, докато я гледаш как умира.

Хари кимна, намръщи се, сякаш разбираше и можеше да уважи подобно желание, но след това отново присви очи.

— Някога задавал ли си си въпроса защо Гарете искаше да я види мъртва?

— Той каза… каза, че тя ще защити елфите от болестта.

— Не само елфите.

Мравучкането по гърба му заплашваше да премине по цялото тяло.

— Вицекралят ме увери, че хората не са в опасност…

— Хората. Да. — Устните на Хари потрепнаха в бледо копие на вълчата усмивка на Каин. — Просто трябва да си спомниш, че за Гарете хора означава артанци.

Гибелта на Каин усети как в стомаха му започна да се заформя ледена топка.

— Ето един въпрос. Гарете те ваксинира, нали? Вероятно е ваксинирал и повечето хора в Трансдея: те взимат едно черно нещо, притискат го към рамото ти и дърпат спусъка, а то издава един звук, подобен на пссст. Получи ли го?

— Да… да, получих. Както и персоналът на посолството, и много от миньорите и работниците на гарата…

— Ти си днешният печеливш, хлапе. Първа награда: място на първия ред, откъдето да наблюдаваш края на света.

— Той каза… каза, че това е просто предпазна мярка…

— И понеже целият му персонал идва от онзи свят — моя свят — и той разполага с всякаква интересна технология, ти реши, че той е наясно какви ги плещи.

— Аз… — Гибелта на Каин затвори очи. — Да.

— Това ви е проблемът на нас, смотаняците, които се смятате за образовани — рече Хари с брутално подигравателен тон. — Винаги си мислите, че ако някой говори на вашия език, той не е тъпанар. Само че той беше тъпанар, какъвто си и ти, защото реши, че той не е.

Гибелта на Каин откри, че не знае какво да отговори.

— Вирусът е пуснат в Анхана — рече Хари. — Затова Палас дойде тук. Гражданите са започнали вече да се разболяват. Хората. Вече умират. Убиват се един друг. Заключват се в къщите си, пламнали в треска, защото вече са толкова полудели, че смятат, че всички са хукнали да ги убиват. Шана, Палас, тя беше единствената надежда за хората на този континент — и може би в целия свят. Ти я уби. Поздравления. Сега можеш да гледаш как всички останали умират.

Гибелта на Каин протегна ръка и пипнешком награби шепа платно, за да се задържи изправен.

— Да гледам… — промърмори той.

— Естествено. Точно това ти е направило онова черно съскащо нещо. Ти няма да се разболееш. Имунизиран си, също като мен. Късметлия, а?

— Лъжеш — промърмори Гибелта на Каин. Не му хареса как прозвуча, затова го повтори по-силно: — Лъжеш. Измисляш си.

Разбира се, че лъжеше — не беше ли това някогашният Каин? Гибелта на Каин го измъчваше от дни и само така сакатият можеше да си отмъсти на своя мъчител: чрез тази глупава злобна лъжа.

— Да, добре, естествено, че лъжа — отвърна Хари, продължавайки да се усмихва хищнически. — Ти си човекът с умствените сили — използвай ги, тъпо копеле такова.

— Не е нужно — рече твърдо Гибелта на Каин. — Очевидно е, че лъжеш; защо ѝ е на Кралицата на актирите да помага на хората от Анхана?

— Може би защото изобщо не е Кралица на актирите, мамка му! Може би защото през всичките тези години Църквата просто разпространяваше лъжи за нея. Може би защото ѝ пукаше за всяко живо същество, дори за безполезните тесногръди смотаняци като теб.

Едва тогава Хари го погледна: огледа го изпитателно от глава до пети и обратно, сякаш преценяваше всяко негово качество, видимо или не. След това каза:

— Когато те направиха монах, ти се закле. Закле се да подкрепяш и защитаваш Бъдещето на човечеството до последния си дъх. И ето как изпълняваш клетвата си. Ти ги уби. Всичките. Затри цялата шибана човешка раса само защото искаше да ме нараниш.

Гибелта на Каин сграбчи платното с двете си ръце; стомахът му се бунтуваше и жлъчка опари гърлото му.

— Ти също се закле — изрече той с отчаяна настойчивост. — И погледни колко животи отне, колко страдания причини…!

— Ами да, нали сам го каза — отвърна Хари, свивайки рамене. — Аз съм Врагът Божи.

7.

Долу на пристана военният оркестър, марширувайки намясто, подхвана „Крал на кралете“ и първите ноти на императорския химн върнаха Гибелта на Каин в настоящето. Когато след първия куплет последва припевът, музикантите се разгърнаха в походен строй и излъсканият месинг на инструментите им започна да хвърля златисти слънчеви искри в гръмотевичния ритъм на химна. Дворцовите рицари обградиха колата с безизразни като на кукли лица под златния филигран на забралата си; кървавочервените им алебарди се люшнаха едновременно като идеално синхронизирани метрономи. Непосветените, които бяха свалили носилката със сакатия, уловиха поводите на воловете, впрегнати в талигата, и потеглиха.

Мъжът, който някога беше Каин, увисна върху ремъците, привързващи го към платформата, и главата му се залюшка в ритъма на талигата, сякаш бе изпаднал в безсъзнание. Оркестърът гладко премина от „Крал на кралете“ към „Божие правосъдие“.

Гибелта на Каин се изправи; бавно и замислено той измъкна тресчицата, която се беше забила в дланта му, и погледна намръщено мънистото от кръв, което се появи над мъничката рана. Как бяха успели да го победят с такава лекота?

Той вече не се и съмняваше, че Хари му е казал истината. Случилото се в Града на пришълците беше само прелюдия. Градът беше болен, в него се разпространяваше лудостта. Гибелта на Каин я усещаше, можеше да я надуши във въздуха. Можеше да затвори очи и да я види: да види потта върху бледите чела над сбърчените вежди, да види трескавите очи и следите от пяна в ъгълчетата на сухите напукани устни. Не се нуждаеше от силите си, за да види признаците. Той знаеше, че са тук. Знаеше, защото лъжата щеше да е твърде лесна. Твърде евтина.

От дългите си години на обучение знаеше, че победите на Каин никога не са евтини; накрая винаги се оказваше, че струват повече, отколкото самият Бог би могъл да си позволи.

Преброи дните и нощите на съвместното им пътуване от Божиите зъби и го обхвана странен трепет. През цялото време Хари го бе знаел. С една-единствена фраза мъжът, който някога беше Каин, бе пробол в сърцето триумфа на Гибелта на Каин и бе изгорил трупа му на токсична пепел. През цялото време, въпреки огромната болка, той се беше свил в себе си и изчакваше. Чакаше, за да нанесе смъртоносния си удар.

Съдбата му го беше предала, беше го превърнала в унищожител, който щеше да надмине дори постиженията на Каин. Осъзна с горчива увереност, че на съдбата не може да се вярва.

Нямаше представа какво да прави сега. След като съдбата вече не го насочваше, той се бе изгубил в обширна тъмнина. Щеше да избира посоките наслуки; и която и да избереше, щеше да е същото, като да остане на мястото си. И в това не виждаше нито смисъл, нито надежда.

Той прескочи парапета и се приземи като котка върху палубата на баржата. Нуждата пареше в гърдите му като дъха на давещ се човек. Защото можеше да я задоволи само едно нещо — което се намираше в големия навес, служещ за каюта на Хари.

Шмугна се вътре. Вещите му бяха прибрани в три сандъка: в първия се намираха дрехите му; във втория лежеше Мечът на свети Бърн, който носеше на сигурно място в посолството в Анхана; и третият бе уредът с размери на пътна чанта, с двете позлатени дръжки и огледалото от посребрено стъкло между тях. Точно тези дръжки улови Гибелта на Каин и точно в това огледало се взряха леденосините му очи.

За последен път, помисли си той — обеща си го като пияница, който вдига поредната чаша уиски, за да се наслади на кехлибарения ѝ блясък. За последен път.

И застена глухо като в изблик на страст, вмъквайки се в душата на онзи, който някога беше Каин.

8.

Мисля, че от ямата ме измъква ревът на тълпата. Хората са навсякъде около мен, зяпат, крещят, ликуват, сочат ме с пръсти. Някъде наблизо има оркестър… Ето ги, маршируват напред и свирят някакво адски кошмарно парче, което звуци като реквием на Макс Регер9, транскрибиран от Джон Филип Суса10.

Окови — оковали са ме, сякаш има някакъв шанс да се измъкна; китките ми са приковани към кръста ми; навлекли са ми нещо като усмирителна риза, а през ремъците на раменете ми са прекарали вериги, заковани към нещо като дървена рамка, така че стоя изпънат в цял ръст и всички могат да ме оглеждат добре.

Хората стърчат от прозорците, махат с ръце, замерват ме с разни предмети — нещо мокро удря дясната ми ръка и се разпльоква върху гърдите ми; адски силната му воня на гнилоч измъква една дума от обърканата ми памет: tumbrel. Така са наричали талигите като тая, на която се возя в този кошмарен парад: tumbrel. Френската дума за лайновоз. Приковали са ме към лайновоз.

Хубав ден за парад. Тук слънцето винаги изглежда по-голямо, по-жълто, по-горещо, памучните кълба на облаците са по-чисти и по-плътни, докато се носят по небето, което е толкова дълбоко и синьо, че чак да ти се доплаче. Горещо е за сезона, почти като в Лос Анжелис; през есента Анхана прилича повече на Лондон.

Мъгла и дъжд, за това копнея — нещо, което да принуди тълпите да се приберат на сухо, нещо, което наистина да прилича на Англия. За това копнея, ако изобщо в мен са останали някакви копнежи. Вместо това получавам Холивуд.

Всъщност в това има някаква извратена логика.

От старите филми помня, че в лайновоза трябва да се возиш изправен; такава е традицията. Поредното нещо, което не мога да направя като хората. „Повест за два града“… „Скарамуш“… „Червеното огнивче“ с Лесли Хауърд… Той беше любимец на Шана…

Шана…

О, боже…

Тежестта на вината заплашва да строши остатъка от гръбнака ми и дневната светлина постепенно чезне, докато аз отново потъвам в ямата.

В нея цари топла приятелска тъмнина; тук живях повечето дни след Трансдея, винаги, когато онзи шибаняк с кадифеното лице, Рейт, ме оставяше на мира. Компания в ямата ми правят единствено моите приятели фантазиите: как главата ми се пръсва от куршума на автомат; един от онези, които монасите крият под робите си, преструвайки се, че това са просто мечове. Мога да си представя как се случва това с подробности, в забавен каданс — двеста кадъра в минута: куршумът разделя меката тъкан на скалпа, пробива костта, продължава въртеливото си движение през мозъка ми, оставяйки след себе си вълна от забрава, преди да изкърти от другата страна парче череп с размера на юмрука ми.

Мога да си мечтая за това и да бъда щастлив.

Изстрелът в главата е само един от неколцината ми приятели; понякога се разтушавам с удар на нож в сърцето; когато тъмата се надига към мозъка по сънната артерия като кръв, изригваща на талаз в морската вода. Друг път кървавият фонтан е истински и аз го виждам как пулсира от прерязаните ми китки. И защо китки — достатъчно месо съм накълцал през живота си, за да се справя и по-добре, стига да ми се удаде случай. Трябва ми само острие, дълго един инч, за да си прережа бедрената артерия; това ще ме изпрати в райска забрава почти толкова бързо, колкото и ударът в сърцето. Ще стане много лесно. Дори няма да се колебая: краката ми и без това нищо не чувстват. Няма да усетя болка.

Болката не ми трябва. Не искам да се самонаказвам. Забравата е достатъчна.

Всичко останало е просто прелюдия.

Наистина бих се радвал да намеря покой точно тук, да се отнеса в някаква полудрямка, далеч от грозната истина за същността ми, но тълпата няма да ми позволи. Те не спират да скандират името ми като някаква гадна подигравателна песничка, която ми напомня, че като цяло хората са доста гадни същества. Когато бях на около десетина години, се опитах да убия едно хлапе, което ми припяваше така — единствената разлика беше, че то знаеше името ми.

А тия идиоти продължават да ме наричат Каин.

Щеше да ми е все едно, но те продължават да привличат вниманието ми с парчета плодове, с яйца, с буци фъшкии и тук-там някой камък, които хвърлят по мен. От време на време някой мята по шепа чакъл; част от камъчетата полепват по смесицата от жълтък, гнило месо и стичащи се лайна, други успяват да се намърдат под яката и се търкулват надолу по гърдите ми, гърба и ребрата и дразнят раните от изгарянията. Парадът преминава твърде близо до някои сгради и увисналите по прозорците хлапета започват да се състезават кой ще изплюе най-голямата храчка в косата ми.

Много е трудно да намериш покой в мрака, когато по теб хвърлят всякакви боклуци, проклетият оркестър не спира да гърми, а слънчевата светлина искри върху пъстроцветните ширити, месинговите тръби и алебардите, излъскани като алени стоманени огледала. А онова, което е най-лошо — истинската, дълбока, фундаментално отвратителна гадост, която ме кара да се презирам по-силно, отколкото е възможно да си представи някой и в най-мазохистичните фантазии, — е, че не мога да изляза от ролята.

Продължавам да го правя: наблюдавам всичко, коментирам, описвам преживяванията си. Дори долу, в ямата, докато плувам към тъмнината, която е единственият ми копнеж, аз не спирам да обяснявам какво правя.

Обяснявам на себе си.

Преди седем години, когато бях за последен път тук, в Анхана, аз лежах умиращ на влажния пясък на Стадиона на победата. Тогава си мислех, че разбирам. Мислех си, че знам кои са истинските ми врагове: моята публика.

Но ето че продължавам да играя…

Сега сам съм си публика.

О, боже, боже, каква грозна, гадна твар съм аз.

Защото всичко беше заради това. Точно заради това тук. Което се случва в момента. Парадът.

Затова Шана е мъртва. Затова Фейт е изгубена завинаги. Заради това бе убит татко и заради това пропадна всичко, за което съм мечтал.

И ето ме тук.

В центъра на вниманието. Основният номер в програмата.

Оркестърът свири, слънцето грее, народът на Анхана ликува и по-страшен ад не съществува.

Всичко това, за да остана звезда.

9.

Гибелта на Каин се откъсна от Огледалото на Каин разтреперан, с изохкване и избърса потта от устната си с опакото на треперещата си длан. Трябва да изхвърля това проклето нещо в реката, помисли си той. С усилие на волята потисна треперенето си и успокои дишането си, но въпреки това краката му се подкосиха, когато отстъпи назад.

Вместо да изхвърли Огледалото на Каин в реката, където му беше мястото, Гибелта на Каин установи с изненада, че предлага един сребърен нобъл на огрето, служещо като гребец на баржата, за да го отнесе — заедно със сандъка, в който се намираха посланическите му дрехи — в посолството.

Сандъчето, в което се намираше Косал, щеше да носи сам. То беше тясно и плоско, с дължина наполовина на ръката му, направено от леки гъвкави летви, обвити с кожа, която бе закована с медни гвоздеи.

Той държеше сандъчето като бебе в ръцете се и му се мръщеше.

В него се намираше най-свещената реликва на Имперската църква, изгубена от седем години; могъщо оръжие, което свети Бърн бе използвал не само за да нанесе онзи удар на Принца на хаоса, а и за да погуби Кралицата на актирите. И макар да знаеше, че Каин беше просто обикновен човек, че Бърн бе изнасилвач и убиец — а напоследък беше просто труп, обладан от демон — и че самият Ма’елкот беше просто политически затворник в света на актирите, това оръжие продължаваше да поражда у него свещен трепет.

И въпреки че сега знаеше истината за вярата, която бе изповядвал толкова години, тази вяра продължаваше да съществува. По някакъв начин успяваше да приеме Каин едновременно като обикновен човек и като Враг Божий, без това да поражда противоречия. Вътре в сандъчето лежеше острието, което представляваше оръжие, но същевременно бе и мистичен символ на могъществото на един бог — който беше просто човек, но това не го правеше по-малко бог.

Любопитно наистина.

Като символ, мечът на свети Бърн бе твърде величествен за него; той бе възнамерявал — и все още възнамеряваше — да го заключи в трезора на посолството; беше позволил на Съвета на братята да реши по-нататъшната съдба на острието. Но не можеше просто да го метне на рамо и да тръгне, не и в този момент. Беше го превозил по течението на реката, беше го опазил, никога не беше отварял сандъка…

Не можеше да понесе мисълта да го предаде на съхранение, без да го погледне поне веднъж, за последен път.

Но не можеше да се насили да отвори сандъчето тук и сега, не и в този груб заслон, скован от дъски и платно — не и на мястото, където можеше всеки момент да бъде прекъснат, да бъде открит да се взира в него с тъп неразбиращ поглед. В това няма нищо срамно — помисли си настоятелно той. — Тук няма нищо срамно; но е твърде лично.

Той пъхна сандъчето под мишницата си и излезе на огряната от слънцето палуба. Наоколо се суетяха работници и гребци, вършеха обичайните си задължения и само от време на време го стрелкаха с безразлични погледи. Докато стоеше пред прага на заслона, един работник се дотътри до него.

— Тръгвате ли си? Приключихте ли със заслона?

— С това ли? — Гибелта на Каин махна с ръка и отстъпи встрани. — Да, приключих със заслона.

И въпреки това не можеше да се насили да свали сандъчето от баржата. Естествено, най-простото решение беше да се скрие в града, да наеме стая в някоя странноприемница, стая със здрава ключалка — най-простото, но не най-лесното. Изобщо не беше лесно. Някъде дълбоко в стомаха му се надигаше ужасът от онова, което възнамеряваше да стори, сякаш мечът притежаваше над него власт, подобна на Огледалото на Каин. Тук, на баржата, той все още можеше да се контролира.

Стиснал здраво сандъчето подмишница, той сплете пръсти в особено сложен възел, вдъхна дълбоко три пъти и се изтри от съзнанието на екипажа. Всички онези, които го бяха видели, забравиха за съществуването му; онези, които си мислеха за него, решиха, че е напуснал баржата заедно с парада. Гибелта на Каин се изниза към кърмата, коленичи и пропълзя в тесния тунел между неравно подредените сандъци, предназначени за Теранската делта, където Великият Чамбайген се вливаше в морето.

Отпусна се на колене, постави сандъчето на палубата пред коленете си и притваряйки почтително очи, разкопча пипнешком ключалките и отвори капака. Покри лицето си с ръце и задиша в дланите си, докато не почувства, че започва да се успокоява; после бавно отвори очи, свали ръцете си и погледна към острието, което лежеше върху ложето си от синьо кадифе. Сенките на сандъците, които го заобикаляха, бяха пронизани от слънчевите лъчи, проникващи през дъските; един от тях падаше директно върху Косал, обливайки го изцяло в живо злато.

При ефеса ширината на острието достигаше една педя. Сивата стомана беше покрита със сребърни руни, които сега бяха потъмнели от кафеникавите петна на кръвта на Кралицата на актирите — той се страхуваше да избърше острието, за да не обезпокои непознатата магия, вплетена в изрисуваните руни, и по същата причина не го беше прибрал в ножницата му.

Косал.

Мечът на свети Бърн.

Дръжката бе дълга педя и половина, увита в потъмняла от пот кожа; главичката на ефеса беше от обикновена стомана; ръцете му трепереха, плъзгаха се над острието като нервни пеперуди. Щеше ли да се осмели да вдигне меча поне веднъж?

Можеше ли да устои?

Пръстите му докоснаха ефеса деликатно, като целувка. Той погали студената стомана и вдигна меча. Щом ръката му стисна обвитата в кожа дръжка, острието оживя. Топло и притежаващо сила, то го изпълни с копнеж. Гибелта на Каин вдигна меча от ложето му и го изправи пред очите си.

Острието, пронизало плътта на Каин.

Стискайки пропитата с потта на свети Бърн кожа, той можеше да го почувства; можеше да почувства как жужащата стомана разсича кожата и твърдите мускули на коремната стена на Каин, прониква в плетеницата от черва и се спира в основата на гръбнака му.

Останал без дъх, треперещ, той посегна с ума си и докосна стоманата, търсейки в енергията ѝ спомените за кръвта и костите на Каин. Проникна със силата си в острието…

И нещо вътре в него го сграбчи, стисна в мъртва хватка очите му, сърцето, крайниците. От гърлото му изригна вопъл, който беше задушен в конвулсивно хъхрене; гърбът му се изви в дъга, очите му се подбелиха и съзнанието му потъна в тъмна бездна.

С глух удар като издялана от дърво кукла тялото на Гибелта на Каин рухна на палубата.