Острието на Тишал

1.

Делиан седна на Абаносовия трон, постави покритото със засъхнала кръв студено острие на Косал върху колене си и Залата на правосъдието запулсира от болка.

Болката заблестя ярко в искрящите слънчеви лъчи, които пронизаха като копия прозорците на покрива; болката зацвърча в черното масло, което капеше от гнойната рана на бедрото му и прогаряше до кост плътта му. Гранитното лице на гигантския, изсечен от камък Ма’елкот беше пребледняло от болка, а пясъкът, който покриваше пода на арената под подиума, пареше така, сякаш го бяха втрили в открита рана. Самият въздух ръмжеше и забиваше зъби в плътта му, а при всяко поемане на дъх Делиан поглъщаше бял пламък.

В залата нямаше никой; към арената се спускаха редове с празни пейки. Делиан бе оставен сам с болката. Но тя не бе дошла при него сама; промъквайки се заедно с нея, прикрити във всяка нейна пукнатина, се бяха появили ужасът и паниката, отчаянието и тъпото безразличие, които очертаваха бездънната бездна на смъртта.

Съвсем малка част от тази болка, от ужаса, отчаянието и смъртта беше негова; останалото идваше отвън. То се вливаше с пулса на реката в сърцето му откъм сияйната слънчева утрин, от чистия есенен въздух, в който щурмовите коли пикираха, кръжаха и сипеха огън.

На Делиан му оставаха само девет минути живот.

2.

Сълзите на слънцето разцъфват в идеални четирилистни фигури от висшия пилотаж, а правите като лазери следи на трасиращите куршуми от картечниците на турболетите изписват по улиците геометрични форми от експлодиращи камъни. Те се приближават към нас над Пътя на боговете и въздухът бучи от шрапнели, а аз…

Аз мога единствено да седя и да гледам.

Щурмовите катери прелитат над главата ми, сипейки ракети и бронебойни куршуми. Западната извивка на стената Сен-Даналин клюмва, сякаш се е уморила да стои изправена вече петстотин години; решава да поседне върху свлачището от тухли и вдига облак от варовиков прах. Оръдейните снаряди се забиват в улицата като гранати, които разпръскват шрапнели от натрошени камъни. Те покосяват армия, първородни, сопита — всички наред; шрапнелите нямат приятели.

А аз все още не мога да помръдна.

Парализира ме мисълта колко лошо съм преценил всичко.

Застанал на подиума, Тоа Сител протяга ръцете си към щурмовите катери. Може да се възторгва от мощта на неговия завърнал се бог или моли за милост, или просто е изпаднал в паника и напълнил гащите. Никой никога няма да разбере, защото една ракета пробива гърдите му — и Патриархът успява с изненада да погледне към озарените си от слънцето вътрешности — и се взривява в стената зад гърба му. Патриархът, командирът на сопитата, дворцовите рицари и по-голямата част от стената на Храма на Проритун се разтварят в огромната огнена топка, която изплюва кръв, парчета кости и големи късове камък към небето.

Ето това е то: точно за това говореше Рейт. Тан’елкот не би го направил. Той обича този град повече от целия свят.

Никога не би го направил.

Парчетата от Патриарха, храма и останалите се сипят с трополене и мокри шляпвания върху главите ни, но аз всъщност не чувам нищо освен монотонното бръмчене в ушите ми и знам, че щурмовите катери се изтеглят, подготвяйки се за повторно прелитане. Няколко бронетранспортьора се появяват над Шеста кула и се насочват към далечния край на Пътя на боговете в търсене на твърда земя, която да издържи тежестта на артилерията, която стърчи от оръдейните им кули.

Бронетранспортьорите откриват огън, изкъртвайки огромни парчета от каменните сгради по цялата улица; разказват ни играта с анфиладен огън — когато едрокалибрените куршуми пробиват доспехите със звучно дрънчене, сякаш господ разтръсква ламаринена кутия, пълна с камъни — и това най-накрая успява да привлече вниманието ми. Извръщам се настрани, за да могат окованите ми ръце да се хванат за Фонтана на Проритун зад гърба ми, и се издърпвам нагоре, оставяйки парчета от кожата ми върху опушения варовик. Падам във водата на плиткия фонтан, която вече е мътна от мръсотията и кръвта, и…

Ох…

Ох, мили, всемогъщи боже, мамка ти…

Вече ми е ясно.

Той може да подкара катерите, може да накара абсолютно всичко да работи…

Съдебната палата… може би Делиан… може би ако успея…

Господи, краката ми. Никога няма да успея…

Може и да греша. Трябва да греша.

Господи… Тишал… ако изобщо някой ме слуша: моля те, моля те, моля те, нека да греша.

3.

Някъде от дълбините на океана от болка и страх, използвайки реката вместо сетива, Делиан наблюдаваше битката. Тя прииждаше и се оттегляше в плетеница от противопоставящи се енергии като оживяла абстрактна картина. Небето се взривяваше в кървавочервено и синьо-лилаво, което преминаваше в жълтото, небесносиньо и зеленото на живите души в града. Цветовете се срещаха и се смесваха, разделяха се и отново се сливаха в наркотичен сън с неземна красота: като оживяла фигура на Манделброт, която се свива спираловидно вътре в себе си и отново изригва навън; във фонтан от диви цветя, разцъфнали в цялата си свежест и красота от противната купчина на грозната отчаяна бруталност.

Защото въпреки целия ужас и диващина, въпреки агонизиращия вой и хлиповете от отчаяние плътта, която е наранена и кърви, е просто сянка; прозрачна, безтелесна, не реалност, а по-скоро ритъм, полузримо изражение на танцуващата енергия. Тази енергия следва своите закони в една система, подредена като галактиката, и същевременно произволна като хвърлянето на зарчета, във вечно променящия се баланс на елегантното и първичното.

За пръв път той можеше да разбере Хари. Разбираше страстта му към насилието. Осъзна защо Хари го обичаше толкова много.

То беше красиво.

Но само неговите очи могат да видят тази красота — помисли си Делиан. — Не и моите.

Защото чрез сетивата на реката Делиан усещаше всяка рана, всеки удар от куршум и шрапнел в плътта; виждаше през очите на мъже и жени, които притискаха отчаяно собствените си рани и раните на своите приятели, които се опитваха да натикат обратно разпилените от корема вътрешности, които се опитваха да върнат живота в изцъклени замъглени очи; чувстваше техния ужас и тяхното отчаяние и реши, че трябва да направи нещо по въпроса.

И точно това решение щеше да го убие.

Оставаха му шест минути живот.

4.

Издърпвам се към ръба на фонтана; варовикът трепери под ударите на куршуми и каменни отломки, въздухът е изпълнен с грохот и звън, с вой на шрапнели и звучните свръхзвукови изстрели на куршуми петдесети калибър; самото пространство над ръба на фонтана се е превърнало в хищен звяр, който усеща миризмата ми. Много пъти съм поглеждал смъртта в очите, но това е нещо различно; то е случайно, непреднамерено. Неволно.

Безлично.

Това не е моят тип борба.

Най-трудното нещо, което съм направил през живота си, е да надигна глава, за да надникна над ръба.

Досега почти всички, които все още могат да се движат, са се изнесли от площада; няколко омазани в червено фигури се влачат инч след инч към сянката, с надеждата, че тя ще им осигури прикритие. В далечния край на Пътя на боговете основното оръдие на бронетранспортьорите изстрелва свистящи снаряди, които избиват огромни каменни късове от правителствените сгради и храмовете, построени край пътя; Източната кула на двореца „Колхари“ се взира в бойното поле с изкривеното си на една страна лице със зейнали празни очи и димяща идиотска усмивка, преди поредният снаряд да се вреже в бузата ѝ; цялата проклета постройка се килва на една страна и рухва в двора, а нагоре изригва гъбообразен облак от каменна прах.

Народите започват да отвръщат на ударите. Героизмът им може да се сметне за вдъхновяващ, ако не е толкова жалък: огнени кълба се пръсват безобидно върху полегатото керамично покритие на бронетранспортьорите, а няколко огрило са разбрали как да стрелят с автоматите на сопитата. С ругатни и лоши погледи щяха да постигнат повече.

Едно самотно дървесно духче изпърхва на пътя на един щурмови катер и е всмукано заедно с копието си в едната турбина. Останките му излизат през задните дюзи във формата на кървава мъгла, но копието му е направено от стомана. С пронизително стържене турбината зацикля, щурмовият катер се килва на една страна, удря се в улицата и отскача, превърта се във въздуха над главата ми и оставяйки метеоритна огнена следа след себе си, се забива във Финансовия квартал, където избухва, отнасяйки със себе си цяла сграда. И проклетата машина продължава да ражда експлозия след експлозия, докато боеприпасите ѝ се взривяват в мащабна заря: ракети, осветителни снаряди, мини и дъжд от пламъци.

А шибаният Рейт продължава да си седи там, където съм го оставил: в поза сейза пред фонтана, работи методично върху ключалките на оковите си, докато оглежда със замечтана усмивка на лицето кървавата баня, която се вихри около него. Поредният щурмови катер се спуска към нас и засипва улицата със снаряди; линията на взривовете ще мине точно през носа му, затова се пресягам, сграбчвам го за нашийника и го издърпвам във фонтана при мен.

Замечтаната усмивка не напуска лицето му и след като двамата се озоваваме във водата, а три от четирите снаряда откъсват няколко големи парчета от фонтана, пропускайки като по чудо крехката ни плът. Той лежи по гръб, а мръсната вода се вихри на кални облачета около тялото му, докато се изтича от счупения басейн. Промърморва нещо — ревът на турбините и артилерийският огън заглушават думите му, но аз мога да чета по устните.

Ти ми спаси живота.

Разтърсвам го така, че главата му отскача от камъка.

— Къде е Ма’елкот? — крещя аз в изпълнения с грохот въздух. — Можеш ли все още да го усещаш? Идва ли насам… или е спрял?

— Ти каза, че ще ме убиеш, ако ти се удаде случай — крещи в отговор той, — но вместо това ме спаси!

— Добре, де, размислих, мамка му! Не ме карай да съжалявам. Къде е той?

Погледът му се изцъкля, зареян в някаква тиха далечина, където кръвта, димът и грохотът на боя са само сън.

— Спрял е — казва той, снижавайки гласа си. — Спрял е на половин ден пеша оттук.

О, боже!

Пускам раменете му и заравям лице в шепите си.

Никога не съм си и помислял, че ще претърпя толкова съкрушително поражение.

По хубав път един монах може да измине за ден трийсет мили. Знам защо е спрял Ма’елкот и защо се намира на петнайсет мили от града. Знам какво чака.

О, боже!

Помолих те да греша и това е Твоят отговор.

5.

Делиан въздъхна.

Хвана предпазителя на меча и установи, че се страхува. Спомняше си твърде добре нетърпимата болка при разтегленото свръх границите си съзнание, която изпита, когато се бе прехвърлил в богинята; страхуваше се, че ако съзнанията им се докоснат директно, това за миг ще изпепели мозъка му.

Вместо да сложи ръката си върху дръжката и да се изправи срещу нея, той потърси в себе си енергийната верига, която беше създал, за да свърже боговете с реката и реката с боговете. Когато я намери, той си я представи по-скоро като канал, отколкото като верига; дълъг, тесен улей, пред който течеше болката на реката. През този канал той протегна едно пипалце от съзнанието си — опитвайки се предпазливо, почти нежно да докосне най-външната ѝ периферия.

Намери я в обширната тъмна бездна на ужаса и съмненията; обвита в слънчева светлина, плачеща с кървави сълзи.

Богинята повдигна главата си и го погледна. Той нямаше представа какво вижда; не усещаше нито тялото си, нито лицето си, защото представяше себе си просто като безплътна искрица съзнание.

— Познавам те. — Тя протегна пробитата си от нож длан, сякаш му предлагаше да го целуне с безкръвните устни на раната. Другата ѝ длан бе притиснаха към гърдата ѝ, над сърцето. — Дошъл си отново да ме измъчваш?

— Надявам се, че не — отвърна той.

— Дъщеря ми — простена тя и мрачна зима се спусна над робата ѝ от светлина. — Дъщеря ми умира.

Той си спомни за Деметра и Персефона, но не беше сигурен дали тази мисъл е негова, или бе дошла от нея.

— Много други живеят. Трябва да спасиш онези, които все още могат да бъдат спасени.

— Някога се създадох като спасителка — отвърна тя. — Сега съм просто образ на една мъртва жена. Вече не съм способна да спася никого.

— Няма да споря с теб. Трябва да действаш.

— Но как бих могла? Без тяло… без воля…

— Аз имам тяло. Вземи ме, както беше взела Рейт. Аз ще ти осигуря онова, което ти липсва.

По бузите ѝ започнаха да се стичат нови кървави сълзи.

— Не знаеш какво ми предлагаш…

— Не ти го предлагам. Настоявам: вземи ме. Спаси тези хора.

Той отвори съзнанието си за ранената богиня.

Тя безпомощно се понесе към него.

— Това ще те убие — проплака тя.

И той отвърна:

— Знам.

Привлече я към себе си и тя го обгърна, проникна в него и се превърна в него. Той прие болката ѝ и ѝ предаде решителността си. Чрез него тя се протегна към реката и тихо зазвънялата в сърцето му Песен на Чамбарая прогърмя с титанична мощ.

Пет минути.

6.

Богът почувства как любопитните пипала на едно съзнание, оцветени в нюансите на богинята, докоснаха за миг най-съкровената му природа…

И също така внезапно изчезнаха.

Съществото, което някога беше Колбърг, усети как призрачното ехо от болката на богинята изчезва от колективното съзнание; миг по-късно утихнаха и мълчаливите ридания на Фейт и то разбра, че е било предадено.

Момичето беше в безсъзнание и връзката беше прекъсната.

В съзнанието му изригна ярост и свирепият ѝ блясък изтри тревистите поляни по бреговете на Великия Чамбайген, изтри Ма’елкот, който крачеше по тревата покрай пътя, облечен в стилния си костюм, изтри лимузината, Социалната полиция, Ейвъри Шанкс — изтри всичко за миг въпреки цялата му божествена мощ.

И той отново остана само Артуро Колбърг, някогашен Администратор, предаден за пореден път.

От един Майкълсън.

С ръмжене той се метна през пътническия салон и сграбчи яката на бялата памучна риза на Фейт. Скованите му от артрит пръсти се свиха в юмрук — но ръката му беше уловена от безличната ръкавица на един социален полицай. Той се опита да се освободи, но със същия успех би могъл да се опита да премести планина.

Гневът му беше заменен от чувство на безсилие. Той клюмна, безпомощен — но точно тази твърде позната безпомощност го накара да се съвземе. Отново беше бог и беше щастлив.

Богът осъзна, че момичето е било отровено; чрез магическото възприятие на Ма’елкот той усещаше плъзгането му към смъртта. Но освен това богът вече знаеше, че мечът се намира в Залата на правосъдието в Съдебната палата на Анхана.

В същия миг, когато го осъзна, някъде в невъобразимите недра на десет милиарда подсъзнателно свързани разуми се зароди импулс. Може би беше дошъл от Ма’елкот или от Колбърг, или от Марк Вило, или от който и да е от останалите анонимни членове на Борда на директорите; може и да бе дошъл от химическия инженер на „Синтек“ или от някой оперативен агент под прикритие на Социалната полиция, присъстващ на незаконно нелегално събрание на Работници, от някоя домакиня в Белград или чистач в Ню Делхи. А може да се беше зародил във всички тях едновременно; това бе поредният начин за споделяне на вина. Една десетмилиардна част от отговорността е достатъчно леко бреме дори и за най-чувствителната съвест.

Телата, в които някога се бяха намирали Артуро Колбърг и Ма’елкот, се усмихнаха еднакво.

След пет минути състоянието на момичето нямаше да има никакво значение.

На двайсет хиляди метра над Анхана един „Дева“ AAB-24 на ротата „Бел и Хауъл“ завърши дългата крива на пикирането си, пусна единственото си РБГИИБН антивзривно ВЕО12 и с максимална скорост полетя на изток.

7.

Устата ми е безчувствена; устните едва помръдват. Крещя в ухото на Рейт, за да може да ме чуе през трясъка на канонадата.

— Можеш ли да говориш с него?

— Какво?

Стоварвам ръката си върху рамото му.

— Можеш ли да говориш с Ма’елкот? Чуваш ли го — и той теб? Можеш ли да се свържеш с него?

Погледът му все още е зареян в небесата.

— Един изтребител — един „Дева“ AAB-24 на ротата „Бел и Хауъл“ с екипаж от четирима души, височина 25 000 метра, максимална скорост 2,1 маха, въоръжение…

— Ела на себе си, по дяволите! — Разтърсвам го отново. — Трябва да говориш с Ма’елкот… трябва да му кажеш…

— Той пикира като сокол…

За една безкрайна секунда единственото, за което мога да мисля, е колко е студена водата, която се стича покрай нас; направо замръзвам тук, ръцете ми са безчувствени, цялото ми тяло трепери, а гласът ми се губи в бученето в ушите ми, което е по-силно дори от рева на битката, която се вихри около нас. Защото знаех, че този изтребител ще бъде там горе. Един-единствен.

Защото повече не са нужни.

Изпълва ме абсурдното желание да вдигна очи, да потърся в небето дребната титаниевата игла, макар да знам, че ще е невидима. Искам да погледна, но не мога.

Страхувам се.

В съзнанието ми се сменят ярки спомени за кинематографски кадри от Индонезия. В главата ми тази титаниева капка снася мъничко сребърно яйце, преди да потегли с пълна скорост към изгряващото слънце…

— Кажи му, че се предаваме! — ръмжа аз. — Мамка му, Рейт, трябва да му кажеш, че се предаваме! Кажи му, че аз се предавам! Ще му дам меча — каквото поиска, — само му кажи да не го прави!

Каква лоша шега: аз сам му дадох тази идея.

— Мамка му, биха пуснали атомна бомба върху града.

— Не си ли струва животът на един град, за да се спаси цял един свят.

— Така ли? А ако е твоят град?

— Готов съм да поема този риск.

Той беше свалил картите си. Хвана ме, че блъфирам.

Взривът ще убие всички бивши затворници от Ямата, които носят в себе си противовируса на Шана. Ще убие всеки от нас.

Рейт.

Делиан.

Т’Пас.

Орбек.

Дини, Флечър, Аркен, Гропаз…

Деймън. Величеството. Лицата. Змиите. Поданиците на Кант.

Мен.

Един-единствен проблясък на невидима светлина ще ни изпепели до кости, а Ма’елкот ще влезе тук, когато му кефне, ще вземе меча и ще сложи край на шибаната игра. А аз си мислех, че съм твърд. Мислех си, че съм безмилостен.

Мамка му.

Дори не съм знаел какво означава да си безмилостен.

— Чува ли те той? По дяволите, Рейт, чува ли те?

Погледът на Рейт се отмества от небесата и среща моя.

— Не — отвръща той. — Не, не ме чува. И аз вече не Го усещам. Не усещам никой от тях.

Една ледена кама се забива в ребрата ми. Насилвам се да произнеса:

— Фейт…?

Той леко поклаща глава.

— В най-добрия случай е в безсъзнание. Но може би е мъртва.

Отпускам глава; вратът ми се превива под бруталната тежест на безполезното ми съществуване.

Преди чудовищната болка да ме обгърне изцяло, в небето се разнася нов тътен. Извръщам се по гръб до Рейт и поглеждам нагоре. Над нас за миг разцъфва огнено цвете, което се изгубва в желеподобни пръски от черен дим и падащи парчета метал. Докато ги гледам, още едни щурмови катер избухва по същия начин, последван от още един.

Рейт произнася на глас догадката ми, но в думите му прозвучава увереност.

— Делиан се включи в битката.

— Можеш ли да го усетиш? — Хващам го за раменете и удрям главата му в камъка. — Трябва да говориш с него! Кажи му да се маха оттук…

На устните му разцъфва усмивка, единствената наистина щастлива усмивка, която съм виждал някога тук.

— Не.

— Рейт, трябва да му кажеш! Пещерите… все още има време да се скрие в пещерите! Може да оцелее — той ще защити меча! Трябва да му кажеш да защити меча!

— Не, не трябва — отвръща спокойно той и се отпуска назад, сякаш събралата се в локва вода е някакво удобно легло. — Не трябва да правя нищо.

Пред очите ми се спуска червена мъгла и докато се усетя, ръцете ми са сграбчили нашийника му и аз се опитвам да го удуша с веригата, която свързва оковите ми. Но той е обучен Посветен и разкъсва хватката ми с въртеливо движение на лявата ръка срещу десния ми юмрук — и маслото, което се стича от кожата му, ме изгаря като киселина. Ръцете ми се разтварят и Рейт ме отблъсква назад.

— Свободен съм — казва той. — Свободен.

Господи, той бълнува.

— Свободен си да умреш, мамка му — казвам му аз. — Не знаеш какво ни чака…

— Не ме интересува какво ни чака.

Онзи щурмови катер пикира над главата ми, опитвайки се да пробие черепа ми; нямам време да се занимавам с глупостите на Рейт.

Явно ще трябва да го направя по трудния начин.

Оставям го да лежи на мокрия камък, загледан с идиотската си усмивка в небето, и се повличам към западния край на фонтана с надеждата, че грамадата му ще ми осигури поне някакво прикритие.

Отнема ми доста време да вляза в ментално зрение.

Разбирам, че съм успял, когато спирам да се интересувам дали ще бъда застрелян, разкъсан на парчета, или изпечен до смърт; единствената ми мисъл е да стигна до Съдебната палата. Да се добера до Делиан. До Крис. Бавно и несигурно се измъквам от басейна на фонтана и се изправям.

Усещам лек полъх от прелитащите покрай мен куршуми и шрапнели.

Навеждам се и единият ми крак сам пристъпва напред, за да ми попречи да падна. Продължавам да се навеждам и краката ми продължават да пристъпват, а още не съм паднал.

Аз вървя.

8.

ВЕО означава високоенергийно оръжие, останалото от векове обозначение за всякакъв боен заряд, който използва ядрен разпад, синтез или каквато и да е комбинация от двете.

„Антивзривно“ е донякъде подвеждащо определение, измислено от екипа създатели на оръжието, което отразява успешното погасяване на излъчването на високоенергийни фотонни емисии — гама и рентгенови лъчи, — като така се намаляват до около 0,1 килотона топлинният ефект и ударната вълна от взрива: някакви си сто пъти повече от голяма химическа бомба.

РБГИИБН означава размножена бойна глава с интензивно излъчване на бързи неутрони. Радиацията от бързите неутрони намалява десет пъти на всеки петстотин метра от епицентъра на взрива благодарение на поглъщането от атмосферата; проектантите на оръжието са се справили с този ефект, като са разделили бойната глава на множество малки, които автоматично се разпръсват при активиране на системата, като покриват равномерно цялата област, която е цел на атаката, с излъчване 10 000 рада. Бързите неутрони се отличават с изключително висока проникваща способност; дори противорадиационните щитове могат да редуцират излъчването едва с между две и пет хиляди рада. Доза от 8000 рада е мигновено смъртоносна; 5000 рада изваждат човек от строя след пет минути и го убиват след два дни.

Интензивното излъчване на бързи неутрони поражда мощна вторична радиация, тъй като неутроните разбиват ядра в почвата, като ги преобразуват в широк спектър от крайно нестабилни изотопи. За седем часа вторичната радиация намалява десетократно, но все още може да убива. Спада до безопасни нива след два дни, но дотогава нанася непоправими увреждания на всяко живо същество, изложено на нея.

Именно заради това е било създадено това оръжие: за да стерилизира локални огнища на ХРВП. „Антивзривното“ действие на оръжието е, за да не напускат тела на вируса зоната на поражение.

След изстрелването си бойната глава е разгърнала контролирани от компютър специални крила, които да попречат на високите ветрове да я отклонят от зоната на поражение, и се е заела да разсейва бомбичките, всяка от които е със свои насочващи крила. Всяка от бомбичките е със своя прицелваща система, сравняваща данните от радара от централното устройство с инфрачервеното изображение на града отдолу. Градовете винаги са по-топли от околната местност, но този сигурно пламти като маяк.

Радарните алтиметри отчитат височината на бойните глави. За около девет секунди крилата стабилизират скоростта на падане до 97,3 метра в секунда и тя варира леко в зависимост от плътността на въздуха, през който преминават.

Оптималната височина на детониране е два километра.

До взрива остават сто седемдесет и шест секунди.

9.

Рейт лежеше по гръб в басейна на фонтана и се наслаждаваше на хладината на мокрия груб камък. Небето над него беше пълно с олово и стомана, пушек и пламъци, воят на двигателите на боинг BT-17 и писъците на умиращите. Тясната връзка с чакащия бог го беше надарила с интересна двойна перспектива; очите му в Отвъдие виждаха бронирани гиганти, хвърлящи огнени кълба върху града, докато земните познания му показваха PB-101 „Джаксън“ МБАПТ — мобилни бронирани артилерийски и пехотни транспортьори, — които бяха забили в земята противооткатни винтове и стреляха със 122-милиметровите си оръдия; турболетите, които бомбардираха града, му приличаха на огнените колесници на по-дребните богове на слънцето, макар че можеше да цитира спецификациите на техните двигатели, въоръжение, скорост и обхват. Дори бе сигурен, че ако се наложеше, щеше да се сети за имената на всеки член на екипажите им. Но не това бе причината за блажената му усмивка.

Той се усмихваше, защото можеше да умре тук.

Беше го осъзнал още докато стоеше на колене до Каин и гледаше първата необичайно красива дъга от спускащи се щурмови катери. Каин беше потърсил прикритие, а Рейт не помръдна от мястото си. Нямаше нужда да го прави. Беше изпълнил всичките си предназначения.

Вече беше свободен.

Той бе изгубил повече от десет години от живота си, за да открие какво иска от него съдбата. А никога не си беше задавал въпроса какво иска самият той. Аз може да не съм господар на съдбата си, но не трябва да ѝ позволявам да управлява живота ми.

Рейт се усмихна на безкрайното небе.

И трябваше точно Каин да ме научи на това.

Той се претърколи по корем и изпълзя до ръба на басейна, за да погледне над него. Каин вървеше сред пушека, пламъците и смъртоносните песни на куршумите и шрапнелите, разкъсващи въздуха над площада, и залиташе като някое зомби, което всеки момент ще се разпадне; целта му беше най-далечната извивка на стената Сен-Даналин. Никога нямаше да успее.

— Добре тогава — рече Рейт.

Той се напрегна и скочи.

Картечният огън го следваше по петите, докато спринтираше през площада; въздухът се беше сгъстил от свистящите куршуми, за които той теоретично знаеше, че са бронебойни патрони със сърцевина от обеднен уран, калибър 12,5 мм, средна скорост 423 метра в секунда. А ги оцени на практика, когато един от тях прониза бедрото му — чист удар, като от учебен ратанов меч, който остави две дупки с размера на нокът от двете страни на крака му, но пропусна костта и дори не наруши ритъма му. Втори го улучи ниско в гърба, когато се опита да свие бързо встрани, но се подхлъзна в една локва кръв; миг по-късно кракът му се оплете в купчина черва, изсипани от разполовен труп. Рейт падна и трети куршум проби спретната дупчица в плешката му и излезе на един инч под ключицата му.

Той се претърколи през глава и скочи на крака — от рамото му по цялото тяло плъзна огнена вълна; изстрелът в костта може да причини мъчителна болка, щом се върне чувствителността в тялото, — а над главата му изсвистя един снаряд и откъсна огромен каменен къс от стената Сен-Даналин точно когато Каин стигна до нея. Рейт се хвърли напред, полетя във въздуха и заби раненото си рамо в кръста на Каин; сблъсъкът отнесе и двамата встрани от мястото, където се изсипа лавина от каменни отломки с размерите на човешки глави.

Няколко секунди двамата останаха да лежат на земята и да дишат тежко, докато около тях падаха снаряди и взривяваха всичко наред.

Рейт се изправи с усилие на четири крака.

— Да вървим — каза той, давайки му знак с глава.

Бавно, все още задъхан, Каин се издърпа върху гърба на Рейт и прехвърли окованите си ръце през раменете му. Когато най-накрая възвърна способността си да говори, той изрече задавено:

— Какво става, мамка му?

Рейт си позволи да се усмихне; усмивката бе топла като кръвта, която се стичаше по краката му.

— Размислих.

10.

Той ме носи по криволичещите задни улички, докато артилерията попилява всичко около нас. Кръвта му тече доста обилно, но не шурти — сигурно няма улучена артерия. Може и да оживее.

Тоест стига да не направи някоя глупост, като например да помъкне някакъв сакат старец на гърба си.

Вече диша хрипливо и залита като пиян. Никакъв шанс да се доберем до Съдебната палата. Никакъв шанс да стигнем до някоя обществена тоалетна и да се доберем до пещерите — тоалетните около фонтана са разрушени и задръстени с отломки, а най-близките непокътнати се намират под Моста на рицарите, точно до Съдебната палата.

— Няма да успеем! — крещя в ухото му. — Кажи на Делиан да си замъкне задника в Ямата!

Той продължава да тътри крака в мрачно отчаяние.

— Не мога… да се свържа… и да тичам… едновременно. Без Фейт… остана само връзката… която създаде Делиан…

Пред нас виждам разбита от директно попадение витрина; назъбената дупка ни зове към тъмнината.

— Там вътре! По-бързо, може да има мазе! — Той клати глава и се опитва да продължи напред, но аз обхващам врата му в „приспивна хватка“. — Отивай натам или ще те задуша и двамата ще умрем на улицата.

Той оклюмва, но се подчинява и ме отнася в срутената сграда. Изглежда, че тук някога е била аптека. От вътрешната страна на вратата има купчина кърваво месо с размерите на човек, а кървава следа до задния коридор завършва с трупа на възрастна жена. Изглежда, се е опитала да се довлече до апартамента, чиято врата зее отворена в края на коридора.

— Свали ме на земята.

Рейт гледа окървавения под.

— Тук ли?

— Да. Това е просто кръв, хлапе.

Той кимва и ме оставя на пода така, че да се облегна на стената. Като че ли иска да каже нещо, но секунда по-късно просто се обляга на стената и се плъзва по нея, отпускайки се до мен.

— Така — казвам му аз. — Сега потърси Делиан. Кажи му да престане да се заиграва с проклетите щурмови катери и да си завлече задника в пещерите.

Очите на Рейт изгубват за миг фокуса си и когато погледът му отново се изчиства, той поклаща глава.

— Няма да го направи.

— Трябва! Кажи му, че трябва да…

— Няма да го направи. Силата на богинята е в него и той се бие, за да спаси всички нас. В пещерите ще бъде безсилен.

— Кажи му за бомбата! — ръмжа аз, забивайки пръсти в рамото на Рейт. Той се опитва да се освободи — никакъв шанс. Останалата част от тялото ми може да не е във форма, но пръстите ми все още са като менгеме. — Това е шибана неутронна бомба! Ако остане горе, всичко, което сме направили, ще е било за нищо — по-добре да бяхме предали шибания меч още в началото и всеки да си беше отишъл у дома. Какво си мисли, че може да направи богинята с шибаната неутронна бомба?

— Той казва… — мърмори хрипливо Рейт и гласът му постепенно заглъхва. — Казва… — Лицето му потрепва спазматично и очите му се изцъклят. Разтърсвам го силно, после още веднъж. Сграбчвам лицето му шепите си и го обръщам към мен.

— Кажи му, Рейт! Кажи му, мамка му… кажи му… — Но виждам, че той вече не ме чува. Ръцете ми се отпускат в скута ми, неподвижни, безполезни, а дрънченето на веригата, която свързва оковите, напомня на някакъв далечен механичен смях. — Кажи му, че поне един от хората, които обичам, трябва да оживее — завършвам тихо аз.

Но Рейт просто се взира с невиждащите си очи в невидимата далечина.

11.

На петнайсет мили от града, сетивата, които принадлежаха на тялото на Ма’елкот, показаха на Слепия бог една внезапна промяна в Потока, малка струйка, която се превърна в поток, която се разрасна до водовъртеж с размерите на небето.

Слепият бог запрати тялото на Ма’елкот към лимузината, накара го да заудря с юмруци по посребрените прозорци; той изгаряше от нетърпение това познание да потече по заплетените пътища на сложното му съзнание.

— Детето! Стимуланти… инжекции… разтърсете я! Ударете я! — изрева Слепият бог през устата на Ма’елкот. — Събудете детето!

12.

Богинята усещаше стремително летящите надолу стотици бомбички, които вече се бяха спуснали под най-високо кръжащите в небесата ѝ орли. Не разполагаше с достатъчно време, за да действа прикрито, нито можеше да настрои тялото на Делиан така, както бе направила с Рейт; можеше да използва само уменията, с които разполагаше в момента.

Тя вля силата на Чамбарая в Обвивката на Делиан и я разшири така, че да обхване цялата Съдебна палата, цялата Анхана, да достигне отвъд златната матрица, която отрязваше града от Уинстъновите портали; превърна я в огромен купол, който обхвана земята на мили около града, и погълна всички бомбички.

Чувстваше всяка от тях — както и всеки щурмови катер и бронетранспортьор, който сипеше смърт в по-малки мащаби върху града. Почувства дори лимузината на далечния речен бряг, в която медицинският служител от Социалната полиция беше вкарал пластмасова тръбичка в гърлото на Фейт и сега методично изпомпваше съдържанието на стомаха ѝ — вода и храносмилателни сокове, които се изтичаха във воняща локва на покрития с килим под на лимузината, докато друг инжектира смесица от стимуланти в системата ѝ.

Богинята усещаше енергията, която обгръщаше всяка бомбичка, всеки турболет: проблясващата обвивка от трансмутативна енергия, която поддържаше във вътрешността си физическите закони на Земята. Изминаха няколко ценни секунди, докато тя проучваше тази енергия, позволявайки ѝ да шепне на съзнанието ѝ. Онова, което трябваше да направи, можеше да го направи само веднъж, и то мигновено: ако се забавеше, хаотичният граничен ефект щеше да предизвика същата онази детонация, която тя се опитваше да избегне.

След това пренастрои обвивката на Делиан по същия начин, както го беше направил той преди много дни в бялата стая в „Залагащия пришълец“, когато се беше включил към потока от енергия на грифоновия камък в ръката на Киърандел. Тя се докосна до тази енергия и я пое цялата.

Погълна всеки джаул, всеки ерг, всеки електронволт.

Това бе енергията, която Ма’елкот — самият той свръхчовешко същество, създадено така, че да пропуска през себе си енергии, които биха изпепелили всяка смъртно тяло — беше натрупвал и преобразувал в продължение на много часове; по-скоростното ѝ обработване би унищожило дори него. Това невъобразимо количество енергия богинята погълна за части от секундата. Трябваше да я прехвърли в определено място.

А за да стигне дотам, енергията трябваше да премине през Делиан.

13.

Делиан осъзнаваше всичко. Но сетивата му бяха нещо повече. Повече от свръхчовешки. Повече от трансцендентни. Той не се беше отдръпнал в нищото, а беше пропуснал богинята да потече през него. Беше останал в съзнание.

И сега чувстваше как мозъкът му започва да кипи.

Кипенето бе резултат от избухването на гама и рентгенова радиация в пинеалната му жлеза; гръбначномозъчната му течност прегря и приблизително след 10^–4 секунди, когато високоенергийните фотони йонизират тъканите му, мозъкът му, черепът и цялото му тяло щяха да се изпарят в облак плазма.

И той можеше да почувства всичко това, защото мислеше, грубо казано, със скоростта на светлината.

В предпоследната десетохилядна от секундата от живота си той използва силата на реката, за да открие Рейт, който седеше облегнат на една стена в тъмна стая, пропита с вонята на кръв. Делиан отдели част от енергията, която бушуваше в него, и я използва, за да огъне за части от секундата пространството и времето и да свърже мястото, където се намираше, с тъмния, опръскан с кръв коридор.

И той остави меча там.

В последната десетохилядна от секундата той се замисли за баща си, който бе останал в Малмьо, и за майка си, която бе починала преди много години. За човешките си братя и сестри. За Т’фарел Гарвановия перчем и Живия дворец, за Киърандел и Тъп.

За Торонел и Каин.

Сбогува се с тях и използва последните остатъци от волята си, за да трансформира радиацията, която го убиваше.

Превърна себе си в светлина.

14.

Социалният полицай, който летеше зад щурвала на водещия турболет, разполагаше само с един миг, за да разбере, че компютърно контролирания полет вече не реагира на командите му; след това всяка молекулярна логическа верига в машината претърпя спонтанен квантов разпад и турболетът се преметна като лист хартия, разбивайки се в стената на Стария град, точно под Първата кула. Стената издържа. Колата — не.

Застаналият на брега на Великия Чамбайген Ма’елкот избухна гневно, когато работещите турбини на лимузината угаснаха.

Екипажът на „Дева“ AAB-24 разполагаше с няколко минути, за да наблюдава как земята ги приближава.

Щурмовите катери падаха един по един от небето над Анхана и се разбиваха в сградите, улиците и реката. Бронетранспортьорите просто спряха на място, след като електрониката им угасна; екраните им потъмняха и куличките им застинаха на място.

И всички оцелели войници в Стария град, сопита и анханци, всички първородни и дървесни духове, каменари и огрило, тролове и огрета — всяко живо същество — спряха и зяпнаха с благоговение.

Покривът на Съдебната палата разцъфна като роза, чиито листа се разтварят пред слънцето.

От вътрешността ѝ изригна вертикална колона от чиста бяла светлина с размерите на двореца „Колхари“. Тя се издигна към небето с гръмотевичен рев, като не спираше да се разширява, а въздухът около нея се нажежи до бяло. Стена от пламъци скри убийствения блясък от колоната, спасявайки зрителите от изгаряния и слепота.

Съдебната палата се стопи като снежен замък в пещ.

Няколко секунди по-късно няколкостотин ракети с обеднен уран, покриващи площ от над сто квадратни километра, започнаха да падат, запазвайки правилния си строй; удряха се в земята и отскачаха настрани.

15.

Господи, как вони тук.

Единият ми крак се намира в локва със зърнестата консистенция на съсирена кръв. Мога да помоля Рейт да го премести, но защо да си правя труда? Извъртам главата си настрани и го поглеждам. Той седи с притиснати към гърдите колене, прегърнал ги е и се взира в стената.

Между нас на студения мръсен под лежи Косал.

Рейт не е точно човекът, с когото бих искал да прекарам последните няколко секунди от живота си, но пък никой не ми е обещавал, че ще имам право на избор. Затова ще си седя тук, в този непознат коридор с труповете на непознати. Устройва ме напълно. Точно тук, до меча. Защото, ако ще умирам, искам да бъда със съпругата ми.

Какво нещо е този меч! Все още го усещам как се плъзва под пъпа ми. Все още чувствам в зъбите си жуженето му, когато преряза гръбнака ми. Мечът на Бърн. Мечът на Ламорак.

Интересно откъде ли го е намерил Ламорак преди толкова много години? Дали е чувствал в ръцете си тежестта на бъдещето си? Този меч съсипа кариерата ми; отне живота на Шана. Косал е единственото, което ми остана от нея.

Което е останало от всички ни.

Той премина от Ламорак в Бърн, после в Рейт, в Делиан…

В мен.

За всеки от нас той представляваше нещо различно и въпреки това все същото. Както се изрази Крис за цялата тая тъпотия с Острието на Тишал: това е ножът, който разсича всичко. Той лежи на напукания дървен под между мен и Рейт и там му е мястото. И нашето място е тук: от двете страни на острието, което разсича всичко, в очакване на края на света.

Толкова много болка…

Толкова много омраза…

Всичко между нас ни разделя като този меч и въпреки това ние отново сме тук, заедно. Всъщност не ни е останал никой друг. Няма с кого другиго да споделя този момент. Няма с кого другиго просто да седя, да чакам и да се чувствам добре.

— Навън нещо утихна — мърморя аз. — Дали всичко е приключило?

Рейт свива рамене и извръща лицето си настрани.

Да.

Поглеждам към меча. Страхувам се да го докосна. Сигурно разбирам какво означава да се появи от нищото и да падне между нас.

Това е Крис, който се прощава с нас.

Когато за пръв път го видях, надвесен над мен в тренировъчната зала, на лицето си носеше онази глупава маска на луд учен, и аз веднага разбрах, че това момче ще създаде доста грижи. Колко изненадан бях, колко съкрушен, когато се върнах на Земята след прекараните в свободен режим в Отвъдие години и ми казаха, че Крис не е оцелял…

Сигурно тогава съм го оплакал, защото точно сега единственото, което изпитвам, е благодарност. Какъв късметлия съм бил да познавам такъв човек. Един Крис Хансен струва колкото цяла камара Колбърговци, Марк Виловци, Величества и Ламораци и всички останали тъпанари, които плуват в моя басейн. Ще ми се Шана да го беше познавала — наистина, когато и двамата бяха още хора. Мисля, че щеше да го хареса.

Дори повече: щеше да му се възхищава.

Мисля да поседя известно време тук и да си припомня някои от историите, които знам за него. Да си припомня студената му смелост, когато той просто става и върши онова, което е нужно.

Мисля, че това е моят начин да се простя с него.

Да си припомня ли? Мамка му.

— Рейт? — казвам тихо аз. — Искаш ли да ти разкажа една история, а?

16.

Тялото на Ма’елкот седеше на брега на реката, обхванало коленете си с ръце, като някакъв грамаден камък сред тревата, подложен на вековна ерозия. Един социален полицай се приближи предпазливо, чувствайки се неловко на тази чужда земя.

— Стимулантите са влени. Скоро ще се събуди — рече той. — Но не за дълго.

— Знам — отвърна Слепият бог с гласа на Ма’елкот.

— Много е слаба — каза полицаят. — Напрежението, на което е подложено сърцето ѝ… не мисля, че ще преживее деня.

Тялото продължи да се взира в реката.

— Връщай се в лимузината.

Полицаят се оттегли. Слепият бог накара тялото на Ма’елкот да го последва. Той застана до колата, без да отмества поглед от далечната Анхана. Онази част от Слепия бог, която беше Ма’елкот, можеше да почувства случващото се там през сетивата на богомолците; единствено на Любимите деца беше позволено да служат в Имперската армия.

— Запечатай вратата — каза той.

Останал без енергия, на полицая му се наложи ръчно да свали отварящата се нагоре врата и да я заключи.

Онази част от Слепия бог, която беше Ма’елкот, докосна силата на Неговата божествена Същност: безтелесния образ, пред който се кланяха богомолците Му. Той вля тази сила в телесната си форма, за да придобие мощ и телекинетически се захвана за каменната плоча под ливадата.

— Изчакай ме в колата — каза той. След това вдигна лимузината и я хвърли в реката.

Лимузината, водонепропусклива и изработена от съвременна титаниева сплав, изскочи като тапа на повърхността и въртейки се бавно, заплава надолу по течението. Можеше да я избута в реката с едно леко усилие на волята, но някои неща, както правилно бе отбелязал веднъж Каин, трябва да се свършат със собствените ти ръце.

Със силата на ума си той се пресегна към калта на речния бряг и загреба стотина килограма от нея. Ножът в съзнанието му я оформи във фигура: мъж със среден ръст и телосложение на боксьор, малко слаб за ръста си, макар че през последните години сигурно вече се беше поотпуснал; леко удебеляване на талията, намек за двойна брадичка — но със студени пронизващи очи и два пъти чупен нос, пресечен с белег.

Събирайки волята си, той изрече:

— Каин.

И докато говореше, си помисли: Някои неща просто плачат да бъдат свършени със собствените ти ръце.

17.

По средата на разказа за Болинджър в главата ми избухва бяла мълния и за един миг на безсилие си мисля, че бомбата все пак е избухнала. Но пронизващата болка продължава, звънтене и рев разцепват шибаната ми глава и се сливат в глас. Един Глас. Познавам този Глас.

Той изрича името ми.

— Каин… какво става? — Рейт се навежда към мен, но аз го задържам с едната си ръка, докато с другата притискам слепоочието ми, за да не ми се пръсне мозъкът.

— Чувам те — отвръщам аз.

ИДВАМ ЗА МЕЧА. ИДВАМ ЗА ТЕБ, КАИН.

— Знаех, че ще дойдеш.

АЗ СЪЩО ЗНАЕХ, ЧЕ ЩЕ СИ ТУК, ЗА ДА МЕ ПОСРЕЩНЕШ.

— Да, ти си един шибан гений.

Рейт ме гледа така, сякаш напълно съм перкулясал.

МОГА ДА ДОКАРАМ ОЩЕ ВОЙНИЦИ. МОГА ДА ДОКАРАМ ОЩЕ МАШИНИ. МОГА ДА ДОКАРАМ ОЩЕ БОМБИ.

— Не си прави труда. Отказвам се.

В главата ми настъпва мълчание.

— Чуваш ли ме, кучи сине? Казах, че се отказвам. Предавам се. Изпрати, когото искаш. Ще се оставя да ме отведе. Мечът е твой.

Лицето на Рейт се озарява от разбиране, примесено с благоговение, което после е заменено от ужас.

А В ЗАМЯНА?

— Фейт — отвръщам аз. — Искам дъщеря ми. Жива.

Мълчание.

— И докато обсъждаме сделката, на острова и в града има останали невинни хора. Пусни ги да си вървят, а?

ЗАЩО ДА ГО ПРАВЯ?

— Защото такава е сделката, шибаняко. Аз получавам Фейт и всички си тръгват необезпокоявани. Ти получаваш меча и в добавка мен. Иначе изчезвам оттук. Доста време ще ти отнеме да ме хванеш.

Мълчание.

— Колкото повече се мотаеш, толкова по-висока става цената.

ДОБРЕ. ПРИЕМАМ УСЛОВИЯТА ТИ.

— Закълни се.

ЗАКЛЕВАМ СЕ.

След това присъствието му напуска черепа ми и аз се свличам върху мокрия камък.

Рейт не си хаби думите напразно.

— Ма’елкот?

— Слепият бог. Същата работа.

Той се мръщи неуверено.

— Мислиш ли, че ще спази думата си?

Взимам меча и той оживява в ръката ми. Стискам дръжката му, докато острието не зазвучава в унисон със спомена ми: усещам жуженето му в зъбите ми.

— На кого му пука? — Извъртам Косал така, че острието му да улови слънчевите лъчи. — Аз няма да спазя моята.