Острието на Тишал

1.

Лявата ръка на Патриарха трепереше леко, докато чертаеше с върха на средния си пръст суха черта върху покритото му с пот чело. След това треперещата ръка се спусна по бузата му и се притисна край устата му, проверявайки за треска; миг по-късно започна да масажира възпалените жлези в гърлото му.

— Да не би Ваше Сиятелство да не се чувства добре? — попита някак разтревожено офицерът от Божиите очи. — Да повикам ли лечителя?

— Съвсем не — промърмори Тоа Сител. Дори да се чувстваше зле — а той се чувстваше прекрасно, превъзходно, — той никога нямаше да го покаже пред офицера.

На този човек не можеше да се вярва.

— Продължете с доклада — нареди разсеяно той. Слушаше с половин ухо разказа на офицера за срещата между Херцог Тоа В’Лич и Каин в килията в донжона. В главата му се натрупваше някакво предчувствие: мрачно ехо на бързо настъпващото бедствие.

— И Херцогът яростно защити честа на Патриарха — тъкмо казваше Божието око.

— Естествено — промърмори Тоа Сител. — Винаги го прави. Така смята, че ще успее да ме измами.

— Ваше Сиятелство?

— Нищо, капитане. Продължете.

— Така че килията беше опразнена и Каин беше свален в Ямата. Да разположим ли допълнителни стражи?

— Ммм? Защо?

— Ами, аз… — Капитанът от Очите се размърда притеснено. — Доколкото разбирам, Ваше Сиятелство се тревожи за сигурността на Каин.

— Аз ли? О, не, не. Това беше Херцогът — отвърна Тоа Сител. — Това беше неговото извинение.

— Ваше Сиятелство, Ямата е пълна с мъже и нехора, които го мразят. Смъртта неминуемо ще застигне…

— Несъмнено — промърмори Патриархът. — Но силно се съмнявам, че ще застигне Каин.

2.

Отнема ми само минута, за да схвана как стоят нещата в Ямата.

На татко това място щеше ужасно да му хареса: общество в бутилка. Вече са преминали през феодализма към класическия воден монопол — същински повелители на Нил, като Змиите са управляващата гражданска власт, а тази т’Пас и нейните гъзолизци са фундаменталистките бунтовници, които се опитват да постигнат реформи чрез дестабилизиране на дрън-дрън ала-бала.

А тук долу има адски много Змии, поне двеста са. Нищо чудно: Змиите винаги са били най-голямата конкуренция на Кралството на Кант. Естествено, че Величеството ще използва прочистването на каинистите, започнато от Тоа Сител, за да си разчисти старите сметки.

Кимвам на оная т’Пас.

— Кой е гърбушкото? — питам, кимвайки към един огрило — грамаден кучи син с бойни нокти с големината на хукри, — който обикаля наоколо с такъв вид, сякаш живее единствено за да се бие и да изнасилва, без да го интересува кого. За пале на неговата възраст има доста белези. Край него циркулират шестима подлизурковци и той ми хвърля ко̀си погледи: иска да каже нещо, но само чака да му дам повод.

— Казва се Орбек — отвръща тя. — Присъедини се към организацията на Змиите.

— Идеално. Ще ми го доведеш ли?

Тя се вцепенява.

— Да не съм ти слугиня? — пита ме с леден поглед.

Повдигам присмехулно вежда.

— А нима не си?

— Ние не те боготворим, Каин — отвръща тя с онзи надут учителски тон, от който ми се прищява да я цапардосам. — Ти не си бог за нас, а по-скоро символ на една философска позиция…

— Да, все тая, ще млъкнеш ли малко? Та ще го направиш ли, или да накарам някой друг?

— Аз, ъъъ… — Тя примигва и се мръщи, докато се опитва да определи какви жертви може да изиска от нея чистотата на доктрината ѝ, след което въздъхва. — Предполагам, че… мога да го доведа.

— Хей, благодаря ти.

Хансен — Делиан, както там се казва — я изпраща с поглед и поклаща глава, сякаш всичко това би му се сторило много забавно, ако не беше толкова уморен.

— Според мен изобщо не си се променил, Хари.

Де да беше така.

Поглеждам го и се принуждавам да извърна очи. Трудно ми е да го гледам; отчасти защото все очаквам да видя онази бяла следоперативна маска, но най-вече защото последните двайсет и седем години хич не са му се отразили добре. Има дълбока рана на главата, която е образувала коричка само донякъде — сякаш някой се е опитал да му разцепи черепа с меч, — а косата му расте увиснала, на туфи, сякаш е болен от краста. Всеки поглед към краката му ме кара да се радвам, че съм почти мъртъв от кръста надолу.

Чудя се дали и на него му е трудно да ме гледа.

Делиан Митондион, Подмененият принц, домашният бияч на Т’фарел Гарвановия перчем; онзи, който чупи крака по-скоро от мъка, отколкото от гняв. Но пък е запазил онзи тъжен кучешки поглед; сигурно не спира да си повтаря, че насилието е последното средство.

Той навежда глава, сякаш се страхува да ме погледне.

— Потокът на съзнанието… — започва той колебливо — … искам да кажа, богинята… ъъъ, Палас Рил — тя ме посети преди няколко дни.

Успявам да отроня само:

— Така ли?

— Каза ми, че може да създаде противовирус, който да изгради имунитет срещу ХРВП… — В гласа му се долавя надежда, а аз не мога да го погледна, защото не искам да видя как надеждата угасва в очите му.

— Сигурно щеше да го направи. — Разчленявам думите със сила, способна да счупи зъб. — Ако беше останала жива.

— Значи е вярно — изрича той тихо, едва успявайки да процеди думите.

— Обикновено е така. Всеки мит по един или друг начин се оказва действителност.

— Има и друг мит — мърмори той. — Че вие двамата сте били…

— Да, точно така — отвръщам му аз. — Единайсет години. Почти.

Все още усещам вкуса на желязо от кръвта ѝ. Все още усещам миризмата, която се издига от изтръгнатото ѝ сърце.

И виждам в очите му безжалостно разбиране.

— Как издържаш? — шепне той.

Тръсвам силно глава. Не мога да му позволя да ме завлича обратно в моя личен мрак.

— Не е нужно да издържам — мърморя аз. — След няколко дни на никого от двама ни няма да се наложи да издържа повече.

3.

Т’Пас се връща заедно с Орбек; подлизурковците му се влачат отзад, разритват затворниците от пътя си, изобщо се държат като абсолютни задници. Кръгът от мъже, които т’Пас е събрала около мен, за да удържат тълпата, се разстъпва встрани, за да я пропусне.

— Както ме помоли — казва тя, кимвайки към Орбек.

— Чудничко. — Посочвам с жест заобиколилите ме каинисти. — Сега кажи на кучетата си да се оттеглят.

— Каин — казва тя с преувеличена търпеливост, — почти всеки затворник в Ямата го чака екзекуция по обвинение в каинизъм. Фалшиво обвинение. Не си особено популярен тук, както може би смяташ. Моите кучета, както ги наричаш, са единственото, което стои между теб и грозната смърт.

— Нищо не може да застане между който и да е от нас и грозната смърт — напомням ѝ аз. — Сега се разкарай оттук и вземи кутретата със себе си.

С ледено изражение тя махва на каинистите, които неохотно се отдръпват на няколко крачки. Останалите затворници започват да се тълпят наоколо, чуват се викове: „Първите, наведете се!“, и други подобни, защото хората отзад искат да видят какво става. Докато стои пред мен, скръстил на гърдите си горилоподобните си ръце, Орбек изпраща своите подлизурковци да разчистят пространството около нас.

Скоро нещата се уталожват; всички само наблюдават. Групата Змии са застанали до извора, стъпили върху каменния праг, който огражда Ямата, гледат ни и се хилят.

— Искал си да ми кажеш нещо? — ръмжи Орбек. В речта му се долавя бодекенски акцент, което обяснява поведението му. Може дори да е от Черните ножове. Как може да съм такъв късметлия?

— Не — отвръщам му аз. — Просто исках да те видя отблизо. Мутрата ти изглежда достатъчно тъпа, за да си от Меките пишки.

Той прави две широки крачки и се надвесва над мен; бойните му нокти щръкват от свитите юмруци.

— Аз съм Черен нож. Мъртвият ми баща беше Черен нож преди, когато земята още обичаше Черните ножове — ръмжи той.

Я виж ти? Честит ми рожден ден.

Поглеждам го в пламтящите очи и се ухилвам.

— Знаеш ли какво, евнух такъв: ако ме занесеш до чистата вода, няма да те нараня.

— Мен ли да нараниш, малко човече? — Той вдига бойния си нокът до единия бивник, за да мога да видя колко е остър. — Ти?

— Хей, Делиан — изричам на висок глас, за да ме чуят всички в Ямата, — може да не си чувал за това: в един от диалектите на бодекенските огрило думата за нож е същата като думата за боен нокът — който е, нали се сещаш, евфемизъм за пенис. Кланът на Черните ножове живееше в Пустошта — докато преди няколко години не реших да се позабавлявам с тях. Когато приключих, всички останали кланове започнаха да ги наричат Счупените ножове — Меките пишки. Затова повечето от тях напуснаха Бодекен и дойдоха в градовете. Просто не могат да го вдигат.

— Хари — ъъъ, Каин — казва той, като се надига неуверено, сякаш се чуди дали да не застане между мен и Орбек. — Може би не искаш да го правиш точно сега…

— Какво, заради тоя развейпишльо тука?

— Ами…

— Баща ми ми е разказвал за теб — започва Орбек с нисък смъртоносен глас.

— Що не му го начукаш? — предлагам му аз, след което решавам, че трябва да се извиня. — Ох, мамка му, извинявай — забравих. Не можеш, нали, мекицо?

Орбек протяга ръка и ме сграбчва за ризата. Повдига ме над земята и безполезните ми крака започват да се клатят свободно във въздуха. Той тиква бойния си нокът под носа ми.

— Това меко ли ти се струва?

Промушвам едната си ръка под неговата и сграбчвам нокътя, който се размахва под носа ми. Бойният нокът на огрило представлява нещо като изключително мускулест допълнителен палец, който е свързан с ръката малко под китката; също като палеца, той не може да се съпротивлява срещу сила, която е приложена отвъд границите на нормалния му обсег. Извивам го настрани и надолу и Орбек изпъшква.

— Хей, това е като магия — казвам му аз, оголвайки зъбите си. — Току-що превърнах една Мека пишка в Тъп задник. Отнеси ме до мястото, където излиза чистата вода, и аз отново ще те превърна в огрило — чийто боен нокът не е изтръгнат из корен. Загряваш ли? Ако ме слушкаш, може да ти излезе късметът все пак да му го начукаш на баща ти.

Но Орбек не е в настроение да се държи благоразумно; може би не трябваше отново да споменавам баща му. Той вие от ярост и болка и пуска ризата ми, защото се нуждае от тая ръка, за да ме удари. Когато ме пуска, единственото, което може да ме задържи изправен, е ръката ми, която държи бойния му нокът; цялата ми тежест се отпуска върху ставата, изкривява я настрани и надолу и тя се счупва с глух влажен пукот. Воят му преминава в изненадано гъргорене.

А аз не пускам и за половин секунда продължавам да вися от ръката му, поддържан от счупения му нокът — мамка му, колко е як! — но тежестта ми нарушава равновесието му и двамата се стоварваме на пода. Той се озовава върху мен, но аз все още разполагам с достатъчно място, за да извия ръката му назад като пилешко крилце. След това протягам другата си ръка над рамото му, сграбчвам го за китката и улавям собствената си китка с другата си ръка, така че рамото ми да се опре в лакътя му, извивайки ръката му нагоре и назад. Извивам го странично, за да притисна другото му рамо към пода, така че да не може да замахне със здравия си нокът. Напрягам мускулите на ръцете си, за да усуча ръката му още повече, а той пъшка от болка, защото не ми стигат само десет фунта сила, за да скъсам всяко проклето сухожилие в рамото му.

Лицето му е притиснато към задната част на лявото ми рамо; ако вместо да си мисли каква болка му причинявам, се беше замислил как може да ме нарани, досега да е разказал играта на подмишницата ми с бивните си. Отдръпвам главата си назад, за да може да види усмивката ми.

— Помисли си добре какво правиш, Орбек — доброжелателно го съветвам аз. — Засега се сдоби със счупен нокът; той ще зарасне. След около десетина секунди ще ти счупя рамото, което ще разкаже играта на ротаторния ти маншон и ще те прецака до живот. А ако счупването на рамото не свърши работа, ще те убия и ще започна отначало с някой друг. Навит ли си на преговори?

Подлизурковците му са се събрали около нас и крещят заедно с останалите затворници — двама от тях избутват Делиан назад, — но Орбек лежи върху мен и е голям колкото кон. Един от тях се приготвя да ме ритне, но аз му се ухилвам.

— На какво да се обзаложим, че ще издържа ритника ти, ще го убия, а после ще убия и теб, преди да успееш да ме ритнеш отново. Хайде, здравеняко. Опитай.

Огрилото решава, че е по-добре да изчака и да види какво ще стане. Сърцето ми се стопля, като гледам какви благинки продължава да ми носи репутацията ми.

— И така, Орбек, оттам няма да получиш помощ. Какво решаваш?

От болка на челото му е избила пот. Той ръмжи нечленоразделно няколко секунди, след което навежда глава към ухото ми и прошепва:

— Предавам се, но не ме излагай пред момчетата, а?

Извивам ръката му по доста болезнен на вид начин и той напълно убедително реве от болка.

— Помисли си — повтарям на висок глас. — Десет секунди. След това умираш.

Орбек отново се навежда към ухото ми.

— Не можа ли просто да помолиш, мамка му? — шепне той.

— Така е по-добре — отвръщам шепнешком и аз. — Ако ме убият, кожата ти е спасена.

Орбек ръмжи и се гърчи, досущ като професионален кечист.

— Да, добре — шепне той, след което за секунда закача единия от бивните си в раменната ми става. — Но спомни си. Ти победи? Не забравяй, че можех да те нараня. Можех да пукна, но ти щеше да пострадаш, а? Така че покажи уважение, мамка му.

Напомня ми за самия мен на неговата възраст.

— Съгласен.

Хващам китката му така, че да мога да освободя ръката си и да притисна трахеята му в хватка от джудото. Главата му се отмята назад, очите му се оцъклят и той пъшка:

— Добре… добре… не ме убивай… — толкова задавено и хрипкаво, сякаш наистина го душа.

Двамата изиграваме сложна пантомима на изправяне, при което изглежда, че аз продължавам да му причинявам болка, и заедно успяваме да убедим момчетата му в несигурния факт, че мога да го убия, преди да ми видят сметката. В края на краищата аз увисвам на рамото му, като съм го хванал изотзад през шията, сякаш го душа, а с другата ръка продължавам да държа счупения боен нокът, притискайки ранената му ръка, извита в ключ зад гърба му.

— Каин… — обажда се отново Делиан и ме пита с поглед дали искам да се намеси.

— Стой си на мястото — казвам му весело аз. — Ще ида да пийна вода. Двамата с магарето ми ей сега се връщаме.

Докато Орбек крачи към групичката Змии, аз се обръщам и намигвам на Делиан през рамо. Не съм сигурен дали ме е видял; разтърква челото си така, сякаш има главоболие.

Водата тече през тръба в стената и се излива в малък кръгъл басейн, от който излизат три канавки; подът на Ямата е леко наклонен, като басейнът се намира в най-високата му част. Всички ще ни видят добре.

Сякаш сме на сцена.

4.

Затворниците се разстъпват пред Орбек, разчиствайки тясна пътека.

— Кой е шефът тук? — шепна в ухото му.

— Онзи тип със зеления парцал на главата — отвръща ми той, без да мърда устни, като същински вентролог. — Нарича себе си Влечугото.

Едно от по-нисшите светила в съзвездието на Змиите застава на пътя ни.

— Хей, Орбек, добре ли си? — пита той, очевидно намирайки ситуацията за забавна. — Не те ли боли? Сигурно е доста гадно да ти извива нокътя, а?

Поглеждам го злобно над рамото на Орбек.

— Искаш ли да разбереш как е?

Той се засмива.

— Къде си мислиш, че отиваш, сакатият?

— Жаден съм. Смятам да се напия.

Змията сочи към земята в краката на Орбек.

— И тая вода е идеална за пиене.

— Майтапиш ли се? Мирише на задника на майка ти.

Затворниците избухват в смях, а лицето на Змията пламва.

— Имаш доста голяма уста за сакат, старче — ухилва се подигравателно той. — Чудя се дали ще продължи да ръси умни приказки, ако я запуша с чепа ми?

— Хей, аз просто искам да пия. Чиста вода, хлапе. Проблем ли е?

Почва се: Влечугото и неговите лейтенанти се приближават ухилени. Те не могат да повярват, че съм толкова глупав, че да се оставя да им падна в ръцете.

— Не, не, не е проблем — отвръща Змията. — Но ние тук си имаме правила, сакатият. Всичко си има цена. В момента тарифата за пиене е, че трябва да ми духаш. Нищо лично. Правила, нали?

— Смяташ, че ще получиш нещо от мен? — Разтърсвам се от цвилещ смях. — Аз не съм педофил, хлапе. Върни се, когато пораснеш.

— Точно сега доста съм пораснал — отвръща той, потривайки се отпред по панталона.

— О, мамка му, Дини — обажда се Орбек със слаб дрезгав глас над лакътя ми, който го е стиснал за гърлото. — Пусни ме да мина, а? Направо ме убива.

— Проблемът не е мой — отвръща Змията, но Влечугото поставя длан върху рамото му.

— Не, пусни ги да минат — казва той, играейки ролята на Господар на имението. — Каин е знаменитост, Дини. В негова чест може да попроменим правилата. — Той ми се покланя подигравателно и посочва с жест басейна с чиста вода. — Чувствай се като у дома си, Каин. Моля, заповядай.

— Хей, благодаря. Много си любезен — казвам му аз, докато Орбек минава с пухтене покрай него. — Ако наистина искаш да се чувствам като у дома си, дръж тази Мека пишка далеч от мен, щом сляза от него.

— Орбек изпълнява заповедите ми — отвръща Влечугото — и ако му наредя, няма да те притеснява. Нали, Орбек?

— Както кажеш, Влечуго — изхриптява огрилото.

— Ето, виждаш ли? Тук си в пълна безопасност, Каин. Съжалявам само, че не обявиха предварително пристигането ти; щяхме да излъскаме сребърните прибори.

Боже, тук всички са големи комици.

— Да, все тая. На колене, магаре. — Подсилвам заповедта с привидно извиване на нокътя и Орбек стене, докато коленичи. Смъквам се от гърба му и той се изправя с ръмжене над мен.

— Кучи син — казва той. — Ти го начукай на баща си! — Той се засилва, за да ме изрита в ребрата с крак, но Влечугото го възпира с една рязка дума. Чудно какво ли щеше да направи, ако Влечугото му беше заповядал да действа. Сигурно щеше да ме убие.

Едва ли някога ще разбера.

Орбек отстъпва, прегърнал наранената си ръка, продължава да ръмжи обиди под носа си. Влечугото се навежда над мен и застава на една ръка разстояние, подпрял длани на коленете си.

— Нали разбираш, Каин, че повече не мога да променям правилата? Добре, пуснах те дотук. Но така или иначе, ще трябва да платиш. — Той се усмихва, разкривайки зъбите си с лайнян цвят. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не ми пука какво ще правиш, стига да получа малко вода.

— Всяко нещо по реда си — казва той, а ръцете му се плъзват към колана на панталона му.

— Чакай, да не те е страх, че ще се отметна? Какво очакваш да направя, да избягам ли? — Претъркулвам се настрани, за да отпия от водата. Добра е: студена, кристално чиста, наситена с минерални соли, получени от филтрирането през стотината фута варовик. Поемам доволно една голяма глътка.

В Ямата се възцарява мъртво мълчание.

— Знаеш ли, Каин — казва Влечугото, ухилен като дружелюбен алигатор, — мисля, че устата няма да е достатъчна. Не и за теб. Мисля, че ще се наложи да те оправя. В задника. Това е един вид, нали се сещаш, допълнителна такса? Затова, че пи на кредит.

— Какво ви става, момчета? — питам го аз. — Не мога да разбера какъв е тоя интерес към задниците. В смисъл нямам никакви проблеми с дупелюбците — каквото там ти наостря меча, нали ме разбираш? — но какви са тия мераци да шибаш нормален мъж? Аз не съм хукнал да изнасилвам лесбийки, нали? Какво му е забавното на това?

Влечугото се изправя, като продължава да се усмихва, и започва да разкопчава панталона си.

— Може пък да съм развил странични вкусове — отвръща ми той.

— Бърн беше като теб — изричам бавно аз. — Чувал ли си за Бърн? Така и не можах да разбера защо. Канех се да го питам… — надигам се на лакти и му се озъбвам, — а той взе, че умря.

Влечугото ми отвръща със същото изражение на лицето.

— Значи си извадил късмета, че аз съм тук, за да удовлетворя любопитството ти.

Някои типове не разбират от намеци.

— Да, добре, чух достатъчно. — Издърпвам се към каменната пейка в подножието на стената, от която стърчи тръбата. Налага се доста маневриране, докато успея да седна така, че да мога да виждам цялата Яма.

Вече всички са се изправили на крака, затаили очаквателно дъх — сигурно от седмици не са имали по-добро развлечение от наблюдаването на канещото се да ме изнасили Влечуго. Дори пазачите са се събрали на мостчетата, хилят се и се смушкват с лакти. Някои от тях сигурно си спомнят последния път, когато бях попаднал тук, и сигурно ме мразят колкото и Змиите. Виждам Делиан, не много далеч, зад кръга от Змии, които са ме обградили. Той изглежда разтревожен, но е запазил хладнокръвие и си държи устата затворена. Малко по-нататък стоят т’Пас и нейната групичка подлизурковци.

Поемам си дълбоко дъх и изкрещявам:

— Добре, задници! Затваряйте си устата и ме чуйте!

Все едно вече не съм привлякъл цялото им внимание…

— Разни хора ми разправят какъв е редът тук долу — говорят ми за правила. — Завъртам очи към Влечугото, подканяйки го да се засмее заедно с мен. — Знаете ли какво? Правилата ви са боклук.

Той се кани да каже нещо, но просто вдигам ръка и продължавам да говоря:

— Аз имам малко нови правила. Моите правила.

Сгъвам всичките си пръсти, с изключение на показалеца.

— Първо правило: който ми се прави на отворен, ще умре. Без предупреждение. Без втори шанс.

Сред тълпата затворници се надига изумено мърморене. Влечугото ме гледа така, сякаш съм откачил.

Изправям следващия пръст.

— Второ правило: важи само моята дума. Каквото излезе от устата ми, става закон. Нарушите ли закона, ще пострадате. Нарушите ли го повторно, умирате.

Влечугото сумти презрително.

— Приключи ли вече? Нещо друго?

— Още едно — отвръщам, свивайки рамене. — Трето правило: ако се правите на отворени на приятелите ми, все едно се правите на отворени на мен. Ако имате колебания, вижте първо правило. Така… — Вдигам ръка над главата си и размърдвам пръстите си. — Колко от вас искат да са ми приятели?

Влечугото изсумтява отново. Звучи така, сякаш има курешка в носа си.

— Хайде, не се срамувайте — казвам аз. — Да видя вдигнати ръце.

Змиите удържат тълпата с погледите си. Дори не се налага да правят някакви заплашителни жестове; напрягането на мускулите и хладните им погледи показват пределно ясно какво готвят на всеки, който прояви глупостта да застане на моя страна.

Някъде в средата на Ямата се вдига ръка.

Затворниците се отдръпват настрани от него.

— Мъртъв си, тъпо копеле — казва Влечугото. — Чуваш ли ме?

В средата на разчистеното пространство стои Делиан с вдигната ръка.

— Аз бих искал да съм ти приятел, Каин. Надявам се, че вече съм.

Е, добре.

Очевидно няма отърване от оная студена смелост.

— Свали си ръката, мъртвецо — казва Влечугото.

— Хей, дръж се прилично, мухльо.

— Какво? — Влечугото ме поглежда. — Какво ми каза току-що?

— Казах ти да се държиш прилично, по дяволите. Ти какво си мислеше?

Т’Пас излиза на празния терен, застава до Делиан и безмълвно вдига ръка. Към нея се присъединява един от последователите ѝ, после още един и още един.

— Стори ми се… — казва Влечугото, — стори ми се, че те чух да казваш: „Влечуго, кажи на момчетата си да убият тези тъпи копелета.“ Това ми се стори, че чух.

Поклащам тъжно глава.

— На твое място щях сериозно да се замисля дали да не разкарам оттук тъпия си изнасилвачески задник и да вдигна проклетата си ръка.

— И защо ми е да го правя?

— Защото иначе — казвам му — ще трябва аз да ти го начукам.

Влечугото развърта рамене, разхлабва се като боксьор в почивката между рундовете.

— Смели думи от един сакат старец.

— Помисли добре, Влечуго. Доста е унизително. Питай Орбек.

— По-лошо от групово изнасилване в задника?

Извръщам глава и му се ухилвам с унищожително презрение.

— Ще ме нападаш ли, мухльо? Хайде, давай.

Той ме поглежда с присвити очи.

— Човече, ти какво, търсиш ли си го…

— Направо те моля, по дяволите. Какво, да не те е страх от мен? Мамка му, какъв бъзльо.

— Мамка му — казва той и се хвърля към мен. Засилва се да ме сграбчи за ризата, но се спира — видя какво се случи с Орбек, а не е чак толкова глупав — затова се задоволява да ме изрита силно в единия ми крак, който се поклаща под пейката.

— Да, това щеше да ме заболи — ако не бях сакат, тъпанар такъв. Нищо не усещам. — Изхилвам се още по-цвилещо, отколкото преди с Дини. — Как е успял глупак като теб да стане шеф тук?

— Тогава почувствай това — ръмжи той, сграбчва единия ми глезен и ме издърпва от пейката.

Изтърсвам се с цялата си тежест върху каменния под; боли. Той ме обръща по лице и аз вдигам ръце, откривайки ребрата си за очаквания ритник. И идиотът, разбира се, се хваща: кракът му потъва в тялото ми, но аз съм подготвен и смекчавам удара с издишване от муай тай. Обгръщам крака му с ръка, стискайки пръстите със свивката на лакътя ми. С другата ръка се оттласквам и се претъркулвам към него; той изкрещява стреснато, когато натискът ми върху глезена му го запраща на земята.

Отнема му много повече време да осъзнае, че е паднал, отколкото на мен да приклещя по-здраво крака му; преди да се усети какво става, хващам глезена му и го извивам в хватка от жиу-жицу, която го принуждава да завие от болка.

— Ти печелиш! — пищи той. Май наистина не е чак толкова як. — Ти печелиш!

— Естествено, че печеля. — Продължавам да извивам крака му, докато глезенът не се чупи с хрущене, сякаш някой е стъпил върху купчина сухи пръчки. — Винаги печеля.

Той пищи: заек, попаднал в челюстите на вълка. Придърпвам се по крака му и го удрям в топките.

Писъкът му секва и той се изстрелва до седнало положение, останал без дъх; премятам дясната си ръка през врата му и го приклещвам в ключ, а лакътя на лявата опирам в рамото му и улавям здраво китката на дясната във „фигура четири“. Той ръкомаха, удря с юмруци по ребрата и краката ми, но не може да вложи сила в ударите си. Единственото място, където може да ме удари силно, е чаталът ми, а топките ми и без това са безчувствени.

Най-якото в ключа „фигура четири“ е, че в него участват двата ти трицепса — две трети от мускулите във всяка ръка — и прилично количество гръдни и гръбни мускули и изкривява главата му така, че единствените мускули, които той може да използва за съпротива, са онези от едната страна на шията му. Погледнато отвсякъде, това си е загуба за жертвата. Макар да съм слаб като котенце, заради химическата пневмония или каквото там ми има, той няма никакъв шанс срещу мен. Усилвам леко натиска и той проскимтява, когато усеща как шийните му прешлени започват да се разделят.

— Това е всичко, успокой се — казвам му нежно. — Борбата свърши, приятел. Ти загуби. — Останалите Змии са се събрали около нас, чудейки се какво точно да направят, за да ме наранят. — Кажи на кучките си да се разкарат, Влечуго. Преди да съм ти счупил врата.

Леко отпускам хватката и той изсъсква през стиснатите си зъби:

— Назад… Назад! Правете каквото ви казва, мамка му!

Те отстъпват назад.

— Още — казвам им. — Не спирайте. Още малко, точно така, не спирайте. — Продължавам да ги окуражавам, докато около нас не се отваря значително пространство — искам да съм сигурен, че всички ни виждат.

Така, време е за катехизиса.

— Добре, Влечуго — казвам аз. — Кой е шефът тук?

— Шибано… — започва той, но едно стисване на ръката ми му секва гласа.

— Да опитаме отново, става ли? Кой е шефът тук?

— Ти — ръмжи той.

— Много добре. Кой определя правилата в Ямата?

— Ти.

— Хей, две от две — казвам му с окуражаващ тон. — Страхотно се справяш. Сега, ето го и първия препъникамък. Надявам се, че си внимавал преди. Какво е първото правило?

— Ъъъ — започва той и тогава го убивам.

Докато умира, Влечугото продължава да говори, така да се каже: единственото, което успява да произнесе, са няколко бълбукащи хрипове — кх… кх… кх, напомня ми за Гарете — защото с едно рязко движение на ръцете съм му счупил врата и краищата на шийните му прешлени са прерязали като ножици гръбначния му мозък; сега той лежи като марионетка със скъсани конци и светлината в очите му гасне.

Оттласквам трупа му от себе си и се издърпвам обратно върху каменната пейка. Поглеждам към смълчаната тълпа затворници.

— Някакви въпроси?

И двестате Змии, които са се събрали около мен, бавно осъзнават, че са затворени в капана на каменната стая заедно с още хиляда души, които са вдигнали ръцете си във въздуха и които изобщо не ги харесват, а аз ги наблюдавам как един по един решават — съгласно правило три, — че може би също искат да са ми приятели.

5.

Делиан прекара известно време в размишления.

Не можеше да определи колко време продължи това: трескавите вълни, които обливаха тялото му, го свиваха и разширяваха по непредсказуем начин. Можеше да размишлява часове, а да открие, че са минали само секунди; и наистина минаха часове, през които той само се потеше и трепереше, а разсъдъкът му бе попаднал в кошмарна неразбория.

Още щом пазачите, които бяха дошли да отнесат трупа на Влечугото, се качиха обратно и вдигнаха стълбата след себе си, Делиан отиде при онзи странен човек, който някога му бе приятел.

— Искам да помогна.

Хари го измери с мрачен поглед.

— Навремето беше малко гнуслив. В следващите ден-два ситуацията тук може да стане доста грозна.

— Още съм си гнуслив. Но това няма да ме спре.

Хари кимна, припомняйки си миналото.

— Като че ли никога не те е спирало.

— Вярно — отвърна Делиан. Почувства вледеняваща, смъдяща не-болка, сякаш някой бе плъзнал тънък, много остър нож между ребрата му. — Като че ли не.

Хари не се нуждаеше от помощта му, за да умиротвори Ямата; между Змиите, от една страна, и каинистите на т’Пас, от друга, затворниците трябваше да спазват реда, независимо дали това им харесваше, или не. „По-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат — беше отбелязал веднъж пред Делиан с разсеян тон, — защото хората обичат по своя воля, а се страхуват по твоя.“

Това се беше случило малко след смъртта на Влечугото. Делиан коленичи до краката на Хари и започна да сваля мъртвата плът от раните му с парче грубо зебло. Дори Хари да чувстваше някакъв дискомфорт, той не го показваше по никакъв начин.

— Чел съм „Владетелят“ — беше отговорил Делиан също така разсеяно. — Доколкото си спомням, Макиавели заключава, че най-добре е едновременно да те обичат и да се страхуват от теб.

Хари му се усмихна мрачно.

— Да, това е номерът, нали? Ще е страхотно, ако се получи. — Той повдигна презрително рамене. — Може би е по-добре да се придържам към онова, в което съм добър.

— Любовта не е чак толкова трудна, Хари.

Усмивката угасна и очите му се замъглиха.

— За теб може би.

— Това е просто връзка. Признаване на връзка, която вече съществува. — Делиан поклати глава. Треската замъгляваше мислите му. — Просто им покажи връзката. Нека разберат, че тя е двупосочна.

Хари се намръщи.

— Да, добре, Конфуций. Подскажи ми още малко, а?

Делиан погледна многозначително към Орбек, който седеше намръщен на каменната пейка покрай стената недалеч от извора.

— Цял ден му се подиграват заради това, че ти позволи да го яхнеш. Няколко подходящи думи и Орбек — а заедно с него и цялата общност на огрило — ще застанат твърдо на твоя страна.

Хари кимна замислено.

— Струва си да се опита.

След като Делиан приключи с превързването на раните, Хари накара две Змии да го отнесат в средата на Ямата и привика Орбек.

— Казах доста гадни неща за баща ти и за клана ти — рече сериозно той. — Не трябваше да го правя и съжалявам за това.

Изненадата попречи на огрилото да отговори.

— Ти беше готов да се биеш и да умреш за честта на баща си — продължи Хари. — Уважавам това; уважавам и теб. Ти си истински Черен нож, Орбек. Кланът ти трябва да се гордее с теб.

Хари повиши глас и заговори на цялата Яма.

— Никой от вас не знае, че докато се биехме, Орбек можеше да ми отвори втора уста с бивните си. Единствената причина да не го направи, бе, че сключих сделка с него. Не го победих, подкупих го. — Той протегна ръката си. — Бих искал да те обявя за мой приятел, Орбек.

— Трето правило, хей? — отвърна Орбек с лека усмивка, но пое ръката на Хари. И за миг като че ли изпитваше искрена неохота да я пусне. След това огрилото продължи: — Ти, ъъъ, може би ти трябва някой, който постоянно да ти помага да се придвижваш наоколо. Някой, на когото можеш да вярваш.

Хари го погледна с присвити очи.

— Помощ ли ми предлагаш?

Орбек сви рамене.

— Ако искаш работата, твоя е.

Орбек сериозно метна Хари на гърба си и го отнесе обратно при Делиан. Хари погледна стария си приятел и каза:

— Ти си един много умен кучи син.

През следващите часове и дни Хари като че ли беше навсякъде; Делиан не знаеше дали изобщо спи. Орбек го разнасяше навсякъде — беше настоял да го прави и настойчивостта му някак успя да превърне предишното му унижение в почетен знак.

Като цяло, затворниците изглеждаха адски благодарни, че има някой, който да им казва какво да правят. Редките прояви на недоволство срещу управлението на Хари се появяваха предимно сред самите каинисти. Т’Пас не се умори да обяснява:

— Каинизмът не е религия, това е философия. Значението на личността ти е чисто символично; ние заимствахме твоята иконография — Принца на Хаоса, Врага Божи — от Църквата на Любимите деца като символ на съпротивата срещу всичко, което олицетворява Ма’елкот.

— Ако някой си беше направил труда да ме попита — ѝ отговори Хари, — щях да му кажа да остави иконографията ми на мира.

— Свободен си да изказваш неодобрението си — рече тя. — Твоето одобрение означава за мен толкова, колкото сама реша. Свободна съм да се противопоставям на волята ти.

— Сигурно — кимна ѝ Хари с усмивка. — Уважавам правото ти на противопоставяне. А ти трябва да уважаваш правото ми да ти счупя краката заради това.

— Може би фундаменталният проблем е в уважението — любезно отвърна т’Пас.

Хари прекарваше по-голямата част от времето си в обучение на армията си.

Той бе подбрал най-силните, най-агресивни Змии, беше ги смесил свободно с огрило и първородни. В замяна на властта да използват сила в Ямата, те бяха натоварени с отговорността да поддържат ред. Освен това преминаха обучение в ръкопашен бой, ръководено от т’Пас. Това привличаше особено силно младите и впечатлителни затворници: възможността да научат някои тънкости от самия Каин.

Пазачите, разбира се, нямаше да позволят провеждането на това обучение, ако усетеха какво става долу, но тренировките се прикриваха внимателно като спортни танци и се провеждаха в кръг от затворници, които припяваха и пляскаха с ръце. Хари призна на Делиан, че е взел идеята от един земен боен стил, разработен от бразилските роби; те го бяха маскирали като танц, за да могат да тренират пред погледите на португалските си господари.

Храната се разпределяше под строг контрол. Сега, щом плетените кошници се спуснеха до дъното, всяка се поемаше от един затворник и пред него се подреждаше колона, за да може всеки да получи своя порцион. Създаде се нещо като икономика, като основните средства за размяна бяха храната и сексуалните услуги. Всички имаха правото да търгуват — неговите „войници“ просто се грижеха всяка размяна да се извършва по честен начин. Изнудването или използването на принуда се наказваха бързо — и безпогрешно. Нито един невинен не пострада от правосъдието на Каин в Ямата; съдебната му система бе единствената в двата свята, в която невинността означаваше абсолютна защита.

Единственият в Ямата, който определяше кое е истина и кое лъжа, беше прехвърлянето на Делиан.

Треската му беше зачестила прехвърлянията му. Сега бе достатъчно само да се вгледа по-продължително в някого, и прехвърлянето се осъществяваше; той виждаше не само фактите, свързани с всеки случай, но и характера на ищците. Споровете от всякакъв вид станаха по-редки, а самозваната полиция на Ямата — въпреки престъпните наклонности на повечето от членовете си — стана абсолютно неподкупна, след като един дребен опит за изнудване на един от войниците на Хари бе наказан с изключително брутална екзекуция.

В Ямата вече беше и по-тихо. Когато нямаше тренировки, разговорите се водеха с нормален тон вместо с подвиквания, както се налагаше досега. Пазачите не знаеха какво да си мислят за тази промяна; Хари беше забранил на поданиците си да отговарят на грубите подмятания и обиди на пазачите. Беше им наредил да се подчиняват и да изпълняват всички заповеди, но иначе да не обръщат внимание на онова, което правят или казват пазачите.

Беше си направил трон — покрито с груби тъкани място за сядане на каменния праг до тръбата за вода. Оттам наблюдаваше миниатюрното си мирно кралство, в което лъвове и агнета почитаха твърде силно безкомпромисната му жестокост, за да се оплакват, камо ли да създават проблеми.

Канавката, която минаваше от лявата му страна, стана единственото отходно място в Ямата. След едно убийство и няколко жестоки побоя никой вече не се осмеляваше да се облекчава в другите две. По централната канавка течеше водата за миене и всеки затворник можеше да се изкъпе и да изпере дрехите си в тази вода; въпреки липсата на сапун след края на първия кръг измивания животинската смрад в Ямата избледня до слаба, не твърде противна миризма на пот. По канала, който свиваше надясно — изтъркан стабилно с парцали от ризите на затворниците от басейна до края му, — течеше водата за пиене, която вече беше чиста като струята, която бликаше от тръбата.

Когато не го търсеха като съдия или правен оракул, Делиан седеше на каменния под в Ямата, потънал в ментално зрение и подгънал под себе си болящите го крака, и изучаваше вихрите на черния Поток, който обвиваше сенчестата Обвивка на Хари, и гледаше как трескавото му бълнуване кара каменните стени да се огъват в бавни дълбоки вълни като в открит океан.

Прекара много време в размисли за черния Поток. Прекара много време в размисли за преплитането на случайностите и дали това не е неправилно определение за съдбата.

Прекара много време в размисли за Каин.

Два пъти се опита да каже на Хари какво е открил, но обстоятелствата винаги бяха срещу него. Хари бе зает с покоряването и ръководенето на миниатюрното си владение; Делиан успяваше само за кратко да привлече вниманието му и често треската объркваше мислите му.

— Твоята Обвивка — започна той първия път. — Знаеш ли какво е Обвивка?

— Да — потвърди разсеяно Хари. — Бях женен за магьосница.

— Твоята е черна. Все някой трябва да ти е казвал, че твоята е черна.

— И какво?

— Става дума за Потока. Камъкът — този камък, от който е построен донжонът — не спира черния Поток. Всъщност мисля, че нищо не може да го спре.

— Какво имаш предвид, Крис? Давай по същество.

— Твоята Обвивка е черна заради този специален вид Поток, не разбираш ли? Не можеш да го спреш.

— Не е кой знае какво. Много хора имат черно в Обвивките си.

— Всички имат черно в Обвивките си. Всички. Но обикновено не може да се види заради всички останали цветове. Но цялата Обвивка да е черна? Това се среща рядко. Рядко. Не мога да ти опиша колко рядко. Последният с такава Обвивка — доколкото ми е известно — може да е бил Джерет от Тирнал.

— Древна история — промърмори Хари. — Той е просто един мит.

— Не е древна. Не. Просто история. Древна е само за хората. Хари, Договорът от Пиричант — с който е сложен край на Бунта на Джерет — е бил сключен само преди петстотин години. Познавам хора, които са присъствали. Баща ми — имам предвид краля — Т’фарел Гарвановия перчем, той е бил там като Свидетел на Първия народ. Джерет Богоубиеца е реална личност като теб. Повечето неща, които знаеш за него — които се разказват в песните и преданията, — са толкова истина, колкото и измислица.

— И какво общо има това с мен?

— Същата енергия: ти решаваш и после го правиш. Това е превърнало Джерет в Богоубиеца и това те прави Каин.

— Защо не полегнеш малко, а? Започна да говориш безсмислици.

— Твоята сила е моя сила: сила на всички. Ние всички имаме сила; просто не я използваме. Черният Поток, не разбираш ли? В основата си е метафора. Също като удара с юмрук. Съсредоточаване. Насочване на енергията. Концентрация. Никакъв страх. Изпълняване на желания. Присъствие. Ето това е Каин.

— Не разбирам.

Делиан сплете пръстите на ръцете си, обхвана коляното си и се облегна на влажната каменна стена. Част от треската му като че ли се бе изтекла в студения камък и когато продължи да говори, той чувстваше ума си по-бистър.

— От време на време — започна бавно той — аз си мисля за нещата, на които ме научи в Консерваторията. Помня как ме облече в сорботанова броня, за да можеш да ми демонстрираш истински удар. Минаха двайсет и седем години, Хари. Преминах през много битки — бях ударен от огре, — но никой, никой никога не ме е удрял толкова силно.

— Ударът не зависи само от силата — отвърна Хари. — Добрият удар е наполовина физика, наполовина психика.

— Както и черният Поток. Всеки може да го използва, точно както всеки може да нанесе удар с ръката си. Ти просто си по-добър в това. Отхвърляш всичко несъществено. Колко силно ще удариш, ако се притесняваш, че можеш да си счупиш ръката? Колко добре ще се биеш, ако се притесняваш, че може да загубиш?

— „Не се стреми да избягваш трудностите — изгради живота си така, че да можеш да ги преодоляваш“ — промърмори Хари и сви устни. — Брус Ли.

— Философ?

— Аха. — Устните му се разтеглиха в едва доловима усмивка. — Умрял е млад.

Делиан сви рамене.

— Каин не е.

Хари погледна настрани.

— Не ми говори за Каин — рече той. — Озовах се тук точно защото се опитах да бъда Каин.

— Не, не, не. Озова се тук, защото се опита да не бъдеш Каин.

Точно това не трябваше да казва; Делиан го разбра, но твърде късно. Споменаването на Каин сложи край на разговора. Каин каза на Орбек да го отнесе до две Змии, които повишаваха гласове в караница, и учтиво предложи на Делиан да поговорят за това някой друг път, когато се почувства по-добре.

Вторият му опит, неясно колко часове по-късно, завърши със съвсем малко по-добър резултат. Този път подходи по-внимателно; един или два пъти разговаря с Хари, без изобщо да повдига темата. Двамата си разказваха какво се беше случило с тях, след като преди двайсет и седем години бяха напуснали Консерваторията.

Хари описа накратко някои от приключенията на Каин, той като Делиан вече ги познаваше с подробности; повече говореше за съпругата и дъщеря си, за баща си и за дома, който им беше отнет. Делиан имаше повече за разказване: за първите си дни в Отвъдие, когато едва не беше умрял от глад, преди да получи работата на бияч в заведението на Киърандел „Екзотична любов“; за срещата си с Торонел и за Осиновяването си; за живота си в Живия дворец и околните земи като Подменения принц — Юмрука на Краля на здрача; за пагубното му пътуване по следите на изчезналите пратеници в Трансдея. Разказа на Хари за Томи и почувства топлота и тъга, откривайки, че Хари си го спомня добре, с уважение и известна привързаност.

— Томи е умрял като каинист? — рече тихо той, поклащайки глава. — Направо не мога да повярвам. Той винаги беше толкова… толкова нормален, разбираш ли? Практичен.

— Т’Пас ще ти каже, че практичността е в основата на каинизма.

— Може ли да не започваме с тези глупости?

— Томи не беше обикновен човек. Някога може и да е бил; но мъжът, който ме спаси, беше невероятен. Не мога да ти кажа точно какво го правеше толкова специален. Със същия успех може да се нарече и каинизъм.

— Имена — изсумтя Хари. — Какво беше онова, което Орбек обича да повтаря? „Наричате фъшкията сандвич, но вкусът си остава лайнян.“

— Мислиш, че имената не носят никаква сила? Томи нямаше да се съгласи с теб. Той ми даде ново име. Твърде могъщо за мен. И аз не мога да го използвам, макар, изглежда, да е мое по право.

— Що за име е това?

Делиан извърна поглед настрани, за да скрие сълзите в очите си.

— Даде ми името Митондион. Когото хората ще нарекат краля на елфите.

— Без майтап?

Делиан сви безпомощно рамене.

— Торонел пренесъл ХРВП в Живия дворец. Семейството ми е мъртво. Макар и осиновен, аз съм Митондион. — Той наведе глава и преглътна. — Последният от рода.

Хари дълго мълча. Най-накрая Делиан го погледна и се изненада от болката в черните очи на събеседника си.

— Господи, Крис — рече тихо той. — Съжалявам. Аз… — Хари тръсна глава, намръщи се, отвратен от себе си и погледна ръцете си. — Аз забравям, разбираш ли? Толкова съм затънал в отломките от собствения ми живот, че забравям за съсипания живот на останалите. Понякога съм голям задник.

Делиан се усмихна нежно.

— Това също е име.

— Крис…

— Трябва да признаеш, че някои имена имат сила, Хари. Трябва да го видиш.

— Да, добре, щом казваш. Толкова ли е важно?

— Изключително важно е. Невероятно важно. Няма по-важно от него. Само си помисли. Помисли за имената, които ти използваш. Помисли за имената, с които те наричат останалите. Наричат те Острието на Тишал, Хари. Някога замислял ли си се за това?

— Наричат Каин Острието на Тишал.

Делиан махна с ръка; не искаше да спори за разликите.

— Тишал, Богът на мъртвите, наричан още Ограничителя и Разделителя. Самият Тишал е енергията на промяната; той е тъмнината отвъд границите на живата реалност. Затова е бог на смъртта: тя е основната промяна. Най-голямата. Самата промяна стои в основата на опита. Помисли само: липсата на промяна е застой — и същевременно липса на опит. Опитът е реалност. Точно това представлява реалността за нас — ни повече, ни по-малко. Оттук се получава квантовият „ефект на наблюдателя“. Реалността е промяна. Всъщност е само това. Острието на Тишал е водещият ръб на реалността. Той е ножът, който разрязва всичко.

— Острието на Тишал — отвърна с усилие Хари — е тъп маркетингов трик. Просто някой специалист по рекламата в Студията е решил, че звучи яко. Добър прякор за убиец. Той не означава нищо; просто са го измислили.

— Танцът на Шива — припомни си Делиан друго име. Логическата верига започна да се изплъзва от пръстите му, докато трескавият му мозък навързваше все нови и нови аналогии. — Майка ти е била индуска, нали?

— Бенгалка.

— И името ти: Хари. Това е въплъщение на Вишну, нали? Тя говорила ли е някога с теб за другите стари богове?

— Може би — отвърна предпазливо Хари. — Тя почина, когато бях на колко… осем? Не съм сигурен, че ще си спомня.

— Някога разказвала ли ти е за Шива?

— Разрушителя. Не е нужно да си индуист, за да знаеш, кой е бил Шива.

— Кой е Шива — поправи го Делиан. — Е, в смисъл, че силата, която олицетворява Шива, е абсолютно реална и все още съществува. Шива е сила в най-чистия смисъл на думата. Абсолютно движение. Унищожение, създаване: и двете се извършват от една и съща енергия. Унищожително съзидание, градивно унищожение. Това не е парадокс. Не е. Това е просто езикова грешка. Унищожението и създаването не са противоположности. И двете са противоположни на застоя.

Той започна да говори все по-бързо, опитвайки се да излее всички думи наведнъж; логическата верига пушеше в горещината на треската му.

— Старото име — най-доброто име — е Шива: Танцуващият в бездната. Силата, която разбива реда в първичен хаос, е същата, която подрежда хаоса в нов ред — защото чистият хаос също е един вид застой, не разбираш ли? Шива е враг на всичко, което не се променя. Танцът на Шива е играта на енергията в Космоса; не е добър, не е лош, просто съществува. Той е самата промяна и влияе на всичко. Силата. Животът. Разумът.

Хари присви очи.

— Животът?

— Силата и Животът са едно и също нещо, а двете заедно са Разумът. Разумът е енергийна структура, ни повече, ни по-малко. Елементарните частици, които изграждат ей този камък… — Той почука с пръсти по пейката до тръбата — … електроните, кварките, които изграждат протоните и неутроните, те са точно това: енергийни структури. Една и съща енергия, Хари. В основата си енергията е енергия. Затова, да речем, една каменарска скаломага може да моделира камъните с голи ръце — тя е обучила мозъка си да влиза в резонанс с вроденото съзнание на скалата. Каменарите имат пословица: „Докато работиш върху камъка, камъкът работи върху теб.“

— Искаш да кажеш, че всичко има разум.

— Не, казвам, че всичко представлява един Разум.

— Метафизика — рече Хари, махвайки отвратено с ръка. — Един човек на име Пърсиг някога е написал, че „метафизиката е ресторант, в който можеш да получиш меню от 30 000 страници — и никаква храна…“.

Делиан му отвърна с леко подигравателна усмивка.

— Тогава помисли върху това. Според мен онази стихийна сила на промяната, която древните индуси са нарекли Шива, е същата, която аз наричам черен Поток. Един липкийски свещеник би го нарекъл Дъхът на Тишал. Това е силата, която движи Острието му. — Той замълча за миг и завърши тихо: — Това си ти, Хари.

— Така ли мислиш?

— Говори се, че разрушението следва Каин така, както враните следват армията.

— Да, да. Знаеш ли защо го казват?

— Защото е вярно.

— Защото някой друг тип от Маркетинга е измислил добър лозунг. Веднъж се срещнах с него; той ми каза, че накарали всеки Актьор от цялата северноамериканска система да го повтаря всеки път, когато някой споменавал името ми, докато не станал популярен. Всичко е просто случайно стечение на обстоятелствата, Крис. Не означава нищо.

— Всичко е случайност, Хари. Означава точно онова, което ти решиш да означава.

— Просто случайно стечение на обстоятелствата — повтори упорито той.

— Цялата Вселена е просто случайност, Хари. Съществуването на точно тези планети около точно тези звезди, в точно тази галактика, появата на живота, нашата среща тук, сега, след като сме извършили различни неща в живота си и сме се превърнали в това, което сме: всичко това е случайност. Вселената е система от случайности.

— Не каза ли, че Вселената е структура на разума.

— Да — отвърна той. — Да, казах го.

И тъкмо се накани да продължи и да му обясни защо тези две твърдения не си противоречат, когато отново изгуби събеседника си заради внезапно избухнала кавга между един огрило и двама първородни. След като всичко утихна, Хари успя да си намери работа, която беше по-важна от подновяването на разговора, който и без това не му беше интересен. Делиан беше задълбал твърде много в абстрактните области, а Хари беше прагматичен човек. Никой разговор нямаше да задържи вниманието му, освен ако не ставаше дума за нещо, което Хари може да докопа или то да докопа него.

И сега Делиан наблюдаваше танцът тренировка в кръга от подвикващи, пляскащи с ръце затворници. Той разпозна няколко движения, които беше учил в часовете по ръкопашен бой в Консерваторията, и други, на които го бе научил самият Хари: кратки движения, промяна на центъра на тежестта, за да се смени точката на удар, който не може да се избегне, плъзгащи движения на краката, позволяващи с измамно бавна скорост да се заобиколи противникът, удари по ставите, особено на коленете и на лактите, и хватки ключове, които се използваха не само за обездвижване на противника. Тези ключове бяха за хвърляния, за трошене на черепи и чупене на вратове.

За убиване.

Делиан виждаше ясно какво планира Хари. Винаги бе имал остър поглед. Това може би бе единственият му истински талант: да вижда и да разбира.

Добре, време е да се приготвя — помисли си той. — Последен шанс за спасение на света.

6.

Тоа Сител започна да подозира, че целият свят се тресеше в треска като неговата.

Гледани от прозореца на спалнята му, която се намираше на деветия етаж в западното крило на двореца „Колхари“, войниците по стените на Стария град приличаха на кукли. Те се движеха с неестествена, изкуствена походка, сякаш бяха някакви некадърно оформени като хора същества.

На другия бряг на реката, където все още димяха руините на Града на пришълците, противоелфската мрежа, която беше разпъната върху командните постове, определено образуваше някакви тайнствени знаци: Тоа Сител не можеше да ги разчете, но намиращите се там войници очевидно изпращаха някакъв сигнал. Нещо, което можеше да бъде разчетено от някой грифон или прелитащ над тях дракон, или някакъв невидим въздушен дух.

Може би същият, който се беше промъкнал в тялото му през носа, докато спеше, и го беше заразил с тази ужасна треска. Какъв късмет, че се беше събудил, преди духът да го погълне целия! Макар и да знаеше, че той все още се върти наоколо, на границата на периферното му зрение, и се шмугва в сенките на завесите, преди да успее да разгледа добре фигурата му.

Можеше да го победи с лекота: духът имаше сила само над спящите.

Затова Тоа Сител не спеше.

Зад него един от Божиите очи продължаваше да мърмори безкрайния си доклад. Точно както бе предвидил Патриархът, Каин бе успял да се справи с всички заплахи — и Тоа Сител най-после бе успял да се сдобие с нужното доказателство.

Долу в ниското, сред разпънатите по някогашните улици на Града на пришълците войнишки палатки, сновяха фигурки. Една от тях бе на самия Тоа В’Лич. Онази, с аления жакет. Или може би бе мъжът с тъмната пелерина? Или може би по-слабият, по-дребен мъж до него; докато Патриархът ги наблюдаваше, дребната фигура привика останалите при себе си. Те се събраха на групичка и зашепнаха, мислейки си, че като говорят тихо, ще успеят да скрият предателството си от него.

Той можеше да чуе всичко.

Поданиците му в целия град — в цялата Империя — заговорничеха срещу него. И всички си мислеха, че той не знае. Всички смятаха, че са в безопасност.

— Арестувайте го.

— Ваше Сиятелство?

— Тоа В’Лич. Херцогът на обществения ред. Издайте заповед. Той е освободен от длъжност и е поставен под домашен арест.

— Ваше Сиятелство? — повтори безизразно офицерът. — По какви обвинения?

— Няма значение. Заговор с Враговете на човечеството.

— Но… но, Ваше Сиятелство, той продължава Пещерната война срещу нечовеците с голям успех…

— Това е част от плана му — отчаяно въздъхна Тоа Сител. Как бе успял този човек да достигне толкова висок чин в Божиите очи, щом бе толкова тъп, че да не разбира чистата истина? — Той не заговорничи с елфите, джуджетата и огрило. Той заговорничи с Каин.

— С ваше позволение, ъъъ, Ваше Сиятелство, малко ми е трудно да го приема — рече офицерът. — Херцогът прати Каин в Ямата.

Тоа Сител приглади назад оредяващата си коса с потните си ръце.

— Не разбираш ли, че Каин е искал да се озове точно там?

— Не, Светейшество, не разбирам.

Тоа Сител махна раздразнено с ръка. Нямаше нерви да обяснява очевидното.

— Сигурен съм, че Херцогът ви е верен, Светейшество — осмели се да изрече офицерът.

Тоа Сител се извърна от прозореца. Очите му пареха, но бяха толкова сухи, че от мигането го болеше. Затова той повече не мигаше.

Офицерът определено се чувстваше неловко.

— Нима? — попита Тоа Сител. — Сигурен?

— Аз… вярвам…

— Нима?

Офицерът преглътна и не отговори.

— Арестувайте Херцога — рече Тоа Сител и този път офицерът не възрази.

— И какво ще бъде официалното обвинение, Ваше Сиятелство? — попита колебливо той.

Тоа Сител сви рамене.

— Каинизъм най-вероятно.

Долу в ниското самата река започна да се гърчи и да ври, сякаш също изгаряше в треска.

Офицерът се обърна, за да напусне стаята. Тоа Сител протегна ръка.

— Не, почакай. Още не. Не знаем какво планира Тоа В’Лич. Следете го. Разкрийте съучастниците му. Наблюдавайте ги и бъдете готови. Когато направи своя ход, действайте.

Офицерът кимна с очевидно облекчение.

— Да, Ваше Сиятелство.

— Но Каин… — рече Патриархът. — Каин. Този предател вече ни е известен. Стига сме глезили Врага Божи.

Той оголи пожълтелите си зъби. Очите му се наляха с кръв.

— Хвърлете го в Шахтата.

7.

Не виждам кога Делиан се е приближил до мен, докато не се спъва и едва не пада на земята. Един от стоящите наблизо затворници го подхваща и се опитва да го изправи, но Делиан го избутва и продължава да върви.

— Орбек — казвам тихо аз, — не го изпускай от очи. Като че ли има нужда от помощ.

Това си е мащабно омаловажаване: той изглежда така, сякаш се нуждае от неколкоседмичен престой в болница на система с набор от широкоспектърни антибиотици. Успява да премине със залитане по една от разчистените от момчетата пътеки и спира пред мен, олюлявайки се.

— Знам какво правиш — казва ми той.

Поглеждам към Орбек и той ми кимва. После става и се приближава до Делиан изотзад, за да може да го подхване, когато нещастникът се срине. Дори да е забелязал движението му, Делиан не го показва.

Целият лъщи от пот и кожата му прилича на мокър порцелан; очите му са обградени от червеникаволилави кръгове. Опитва се да приглади косата си назад и ръката му трепери.

— Тренираш ги да убият пазачите на донжона — казва той.

— А по-силно не можа ли да го кажеш? — питам го аз. — По дяволите, Крис.

— Виждал съм го и преди — настоява той с пиянски глас. — Пристъпваш напред и извиваш тялото си, за да поемеш удара от тоягата с рамо, а не с главата си. Чупиш му ръката, защото ризницата не защитава ставите. Виждал съм го. Знам какво правиш.

— Крис, човече, седни малко. — Потупвам с длан каменната пейка до мен. — Хайде. Седни, преди да си се строполил на земята.

Той клати глава.

— Не. Не, и без това ми е трудно. Стоенето прав ми помага да мисля. — Той стиска зъби, свива ръката си в юмрук и процежда: — Това е грешка. Не го правиш както трябва. Правиш всичко на обратно.

— Не се нуждая от одобрението ти — напомням му аз.

— Това е погрешно…

— Целият ми живот беше развлечение на някого — процеждам през зъби. — Но смъртта ми няма да бъде. Нито пък тяхната.

Той се отдръпва назад, сякаш се е приближил твърде много до огъня и пламъкът е облизал лицето му.

— Хари… но…

— Не. Ще ги накараме да си платят. Когато копелетата слязат долу за нас, ще се изненадат до смърт. Тяхната.

Орбек скръства ръце така, че бинтованият му боен нокът да се облегне в свивката на другия му лакът, и в жълтите му очи проблясва одобрение. Шинирахме нокътя по цялата му дължина. Сигурно адски боли, но поне ще може да се бие. Той не схваща нищо от приказките на развлечението, но останалото е абсолютно разбираемо: когато огрило си пожелават един на друг късмет, те казват „умри в битка“.

— Не, не, не — настоява Делиан. Затваря очите си, сякаш се страхува, че ще изпаднат от главата му, и заговаря много бавно и отчетливо. — Ти се приготвяш да загубиш, не разбираш ли? Приготвяш се да загубиш. Всичко това? — Той махва с ръка през рамо, без да отваря очи, като едновременно показва и пропъжда изпълнилите Ямата бойци. — Тренирате да умрете.

— Може би наистина имам нужда от тренировка — отвръщам аз. — Напоследък нямам голям късмет.

Орбек се хили — репликата му допада, — но Делиан дори не я забелязва, съсредоточен върху онова, което се опитва да каже.

— Питай т’Пас — казва той. — Или по моя начин, или никак: постигнал си никак, но си изпуснал моя начин. Половината истина е все едно лъжа, Хари.

От мястото, където седя, се виждат добре широката обкована с бронз порта на балкона, зад която започва стълбището към Съдебната палата. Крилата ѝ се отварят; отгоре се стичат облечени в брони мъже. Те носят заредени арбалети и се пръсват по балкона. Гледат мен.

Май ще имам време само за половината истина.

— Трябваше да говорим за това вчера, Крис. — Срещам мрачния поглед на Орбек. — Готов ли си за това?

Орбек ми показва бойните си нокти.

— Роден съм готов, шефе.

— Доведи т’Пас.

Той кимва и се отдалечава с тежки стъпки; от него като електрически заряд струи свирепо очакване. Затворниците, покрай които минава, се умълчават. Всички поглеждат към арбалетите; след това поглеждат към мен.

— Какво искаш, Хари? Какво искаш ти? — казва Крис. — Поискай повече. Не се целиш достатъчно високо.

— Напоследък живея по-близо до земята.

На балкона се строява отрядът за спускане — шестима пазачи в пълни доспехи, въоръжени само с тояги. В Ямата не пускат никого с лъкове или хладни оръжия. Мъжете от отряда носят пластинчати доспехи вместо обичайните ризници, които обличат пазачите. Арбалетите на останалите са по-слаби, изработени специално за донжона; кръстовидните им накрайници не могат да пробият стомана.

Тази промяна беше направена след последния път, който се бях озовал тук. Заедно с едно вече мъртво момиче, на име Талан, показахме на тия шибаняци какво се случва, когато затворниците сложат ръце върху бойните им арбалети.

Делиан се приближава и ме улавя за китката.

— А ако можеш да останеш жив?

— А ако не искам?

Орбек се появява заедно с т’Пас. На лицето ѝ е изписана същата непоколебимост, която чувствам и аз.

— Струва ми се, че още е рано. Мислех, че разполагаме с повече време — казва тя. — Още два-три дни щяха да ми дойдат добре.

— Горе-долу така се чувстват всички, които се качват по стълбичката към бесилката, а?

Тя кимва.

— Когато дам сигнал, нападнете отряда за спускане. По трима на човек, може и повече — казвам ѝ аз. — Използвай най-слабите си мъже — те трябва да привлекат стрелите.

Пазачите няма да се притесняват да стрелят; нали арбалетите им са по-слаби. Кръстовидните им накрайници не могат да пробиват брони, но могат да разкъсват плът и кости като промишлена месомелачка.

— Затова ми трябваха допълнителните дни — отвръща т’Пас. — Просто още не са готови. Ако един или двама се пречупят, останалите може да отстъпят.

— Тогава избери такива, които няма да се пречупят. Познаваш ги, т’Пас: това са онези, които не искат да доживеят до екзекуцията си.

— Никой от нас не иска да доживее до екзекуцията си, Каин.

— Да, без майтап. Дори не си помисляй да отиваш ти. Трябваш ми като мой командир в Ямата. Когато стане напечено — организирай хората. Подгони ги нагоре по стълбата. — Зареждането на арбалет отнема време. Никога не съм виждал някой да изпъне тетивата и да зареди нова стрела за по-малко от пет секунди, и то в най-добрия случай; стресът от битката най-малко ще удвои това време.

А спускаемата стълба е дълга малко над четиридесет метра.

— Орбек, ти вземи Дини, Флечър, Аркен и Гропаз. — Това са двама от най-младите, най-злобни бивши Змии и двама жизнерадостно кръвожадни огрило. — И атакувай стълбата веднага, щом стрелците пуснат първия залп по тълпата. Ти ще се движиш трети, чуваш ли ме? Трети. Змиите да минат отпред; по-добре да пожертваме Дини и Флечър, отколкото твоите момчета. Трябва да завладеем лебедката — ако стълбата отново се вдигне, край на купона. Ти ще си командирът ми на горния етаж. Не губи време да убиваш мъжете при лебедката, просто ги преметни през парапета; ние ще се погрижим за тях тук долу.

— Както кажеш, шефе.

— Т’Пас, точно зад Гропаз пусни още една групичка; следващият залп ще бъде насочен към лебедката. След това — ръкопашен бой.

— Хари, спри се — казва Делиан. — Помисли за миг — помисли! Можеш да се справиш по-добре.

Орбек отговаря вместо мен, усмихвайки се широко зад бивните си.

— Няма нищо по-добро от това.

Пазачите до лебедката я завъртат. Стълбата започва да се спуска с дрънчене. Кимвам на Орбек.

— Събери момчета си и застанете близо до мястото, където ще докосне пода.

— Както кажеш, шефе. — Той се отдалечава с тичане.

— Т’Пас… — започва Делиан, но гласът му секва пред празния ѝ поглед. Тя е готова да умре.

— Ще изчакам колкото се може повече — казвам ѝ аз. — Събери хората си, т’Пас. Не разполагаме с много време.

Тя кимва, обръща се и миг след това вече се е озовала сред затворниците; хваща един за ръката, а друг за рамото и ги повежда нанякъде.

Делиан се обръща отчаяно към мен и ме улавя за китката; ръката му пари и е хлъзгава от пот.

— Хари, трябва да се целиш по-високо. Трябва да се опиташ да постигнеш повече. Умирането е лесно! Сам го каза. Откога Каин търси лесния изход?

Подножието на стълбата се намира само на два метра от пода и аз просто нямам време за тия глупости. Дръпвам си ръката и ръмжа:

— Каин е просто роля, по дяволите. Аз го създадох. Той е измислица. Не съм Острието на проклетия Тишал, аз съм просто шибаният Хари Майкълсън. Някога бях адски добър Актьор, а сега съм просто сакат тип на средна възраст, на когото му остават няколко минути живот.

— Ако, Хари! Ами ако?

— Какво „ами ако“?

— Ами ако всички са прави за теб? Ами ако историите за теб са истина? Ами ако наистина си Острието на Тишал? — пита Делиан. — Ами ако наистина си Врагът Божи?

— И какво от това? Искаш просто да свия рамене и да се ухиля? Добре, сакат съм. Добре, заклаха Шана. Добре, просто лежах в димящата ѝ кръв. Добре, баща ми е мъртъв, добре, Фейт я няма и добре, мамка му, не ми пука за това. Нима очакваш просто да го преглътна?

— Не — настоява упорито той, клатейки глава, сякаш се опитва да размърда мозъка си и да го вкара на мястото му. — Не, не, не, не, не! Никой не трябва да преглъща нищо, не разбираш ли? Всичко, което се случва в живота ти — всяко едно нещо, — оставя белег. Незаличим белег. Не е нужно да го преглъщаш. Ако изтриеш белега, ще изтриеш част от същността си.

Той се приближава и се вкопчва с двете си ръце в мен. Трепери от треска; очите му се подбелват, бузата му потрепва в тик.

— Белезите са ключът към силата — казва той. Дъхът му мирише на ацетон и гнили плодове. — Белезите са карта на красотата.

Навежда се толкова близо, сякаш се кани да ме целуне, и прошепва:

— Всеки от нас представлява сбор от белезите си.

Отрядът пазачи започва бавно да се спуска по стълбата.

Отърсвам се от ръцете му и го отблъсвам назад.

— Вече идват. По-добре се скрий, докато още можеш.

— Ами ако — казва той — Хари Майкълсън всъщност е ролята? Ами ако сакатият мъж на средна възраст е ролята, която Каин играе, за да може да живее на Земята?

Отрядът слиза от стълбата. Разблъсквайки затворниците с тоягите си, пазачите се отправят към мен. Походката на офицера им ми е твърде добре позната: той очаква битка. Само че си няма представа колко сериозна ще бъде тя.

— Стига приказки, Крис. Махай се оттук — ръмжа аз и подкрепям съвета си със силно блъсване, от което той залита и пада на пода. Затварям очи, за да не виждам болката, която изкривява лицето му.

Когато отново ги отварям, отрядът пазачи вече е застанал пред мен. Орбек и момчетата му се намират на десет фута от подножието на стълбата. Т’Пас ме гледа напрегнато от десетина ярда, притиснала ръка към гърдите си в очакване на кимването ми. Офицерът вдига забралото си, изважда две ръждясали окови и казва:

— Докладваха ни, че създаваш проблеми тук долу.

Ох. Ох, мамка му, ясно.

Сега вече разбирам.

Не става дума за Фестивала на Възнесението; до него има още няколко дни. Става дума за мен. Аз създавам проблеми, твърдят те, и честно казано, ми е трудно да оспоря това.

Проблемите в Ямата ги изпращат в Шахтата.

Сега вече животът ми е пълен.

Поглеждам към Делиан.

Ако, мълвят изпълнените му с болка очи.

А наоколо стоят хората, които са готови да умрат за мен…

Протягам ръцете си напред, обръщам китките си нагоре и въздъхвам, докато офицерът ми слага оковите.

— Да, добре, все тая — казвам аз. — Да вървим.

8.

Двама пазачи са застанали от двете ми страни и ме влачат по стълбата, подхванали ме под мишниците. Чувам как краката ми се удрят във всяко стъпало, но не ги чувствам.

Затворниците в Ямата ме изпращат с погледи в зашеметено мълчание. Никой не може да повярва, че им позволявам да ме отведат.

Винаги съм бил пълен с изненади.

Вече съм на балкона; започвам да говоря, докато все още могат да ме чуят.

— Не се отказвайте — казвам на затворниците. Пазачите ме повличат по мостчето покрай дългата редица от въоръжени с арбалети мъже. — Продължавайте да работите — продължавайте да танцувате. Бъдете нащрек. Трите правила все още са в сила.

Казвам го на всички; да се обърна директно към Орбек или т’Пас, означава да ги посоча на стражите и те ще се озоват заедно с мен в Шахтата.

— Когато се върна, трябва да сте готови за купон.

Спираме пред вратата на Шахтата. Изпод нея лъха на лудост и разложение, носят се безумни писъци.

Офицерът взима фенера от стойката му до вратата и запалва фитила му от пламъка на голямата лампа; двама от хората му правят същото. Докато дърпа резетата, офицерът ми се ухилва.

— Много си корав, а?

Не си правя труда да му отговарям.

— Знаеш ли какво? — продължава той. — Много мъже са корави на светло.

Той разтваря широко вратата. Въздухът, който се надига от Шахтата, е влажен и тежък, и толкова плътен, сякаш в устата ми се е наврял езикът на умряла преди седмица крава. Долу има не само мърша и застоял въздух; към тях се добавя и дъхът на хора, които са толкова полудели, че ядат собствените си лайна, докато зъбите им не изгният.

Прикованите към стените от двете страни на прохода затворници се извиват и крият лицата си от слабата светлина, която прониква от Ямата; някъде долу, в тъмното гърло на Шахтата, неколцина все още имат достатъчно сила, за да викат. Стените са покрити с конденз от дишането им; самите капки влага са посивели от мръсотията в изпаренията. Изсеченият на стъпала под се спуска надолу в безкрайния мрак и е мокър и хлъзгав от човешките фекалии.

Помня последния път, когато се бях озовал тук. Помня хората, които седяха до стените, докато двамата с Талан се спускахме по хлъзгавите стълби към клоаката, а аз носех Ламорак на гърба си. Повечето от тях дори нямаха сили да молят. Бяха принизени до положението не на животни, а на предмети: просто купчини от разбити нерви и гноящи рани, чиято единствена останала функция бе да преживеят бавното хлъзгане към смъртта.

Едва успявах да мина спокойно покрай тях — а тогава бях по-млад и много по-корав.

А сега вече не мога да вървя.

Добре, че не се налага да стигам до долу със собствени сили. Не съм сигурен, че бих успял.

Докато ме влачат навътре, мога да мисля единствено за гноясалите рани от изгаряния по краката ми и на какво ще заприличат те след неколкодневно въргаляне в нечистотиите на другите — но когато минаваме през вратата, виждам до резето тъмна цепнатина, широка около два пръста.

И си спомням:

Метателният нож от канията между лопатките на гърба ми ще свърши идеална работа. Измъквам го и го набивам в процепа под вратата, като го удрям с дръжката на бойния кинжал. Така навремето залоствахме вратите на апартаментите, в които живеехме — само че използвахме монета. Тя не можеше да спре полицаите, които идваха да ни търсят, но ги забавяше достатъчно и същевременно ни предупреждаваше — чувахме как се опитват да отворят вратата.

Протягам ръка над рамото на пазача и докосвам процепа, докато ме пренасят покрай него. Седемте години просмукване на влажните гнили изпарения на Шахтата го бяха потъмнили до същото зеленикавочерно като останалата част от дървото, но белегът, който бе оставил Каин, все още беше там.

Белегът, който бях оставил аз.

Офицерът се мръщи.

— Какво се хилиш, задник?

Обръщам се към него, като продължавам да се хиля.

— Майната ти.

Той ме шибва здраво през рамо; разцепва ми устната, разклаща два зъба и изпълва черната бездна пред погледа ми със звезди. Продължавам да се усмихвам. Боли ме, но какво от това?

Винаги ме е боляло.

— Когато се върна — произнасям завалено с изтръпналите си от удара устни, — ще те науча на първото правило.

Той сумти.

— Когато се върнеш, друг път. Няма да се върнеш. Ще си умреш тук, долу.

— Добре. — Извъртам главата си назад, за да уловя погледа на Делиан долу в Ямата. Спомням си как преди двайсет и пет години двамата седяхме един срещу друг на масата в кафенето. Спомням си думите му: „Забрави за това дали е възможно. Кажи искаш ли го?“ А след това като маймунска лапа взе отговора ми и ми даде повече, отколкото исках.

Кимнах му: най-старият ми приятел. И независимо дали ми харесва, или не, най-добрият приятел, който съм имал.

— Добре — повтарям аз. — Ако се върна.