Острието на Тишал

1.

Този проклет меч…

Стоманено разпятие с глава, обвита с изцапана от пот кожа…

Издигна се по същия начин — описвайки същата благородна дъга — сред пръските на водопада под Седлото на Хрил. Мъглата се събра в капки, стече се по острието и изми незрящите ѝ очи…

Дори не ми позволиха да отмия кръвта ѝ…

Все още усещам вкуса ѝ.

Нося противовируса в себе си. Сигурно го е създала в собствената си кръвоносна система. Мамка му, в това има смисъл. Ето защо никой в Ямата не се зарази с ХРВП.

Това променя нещата. Променя всичко.

Вече не мога да седя тук и да чакам, докато някой слезе и ни избие всичките.

— Ти. — Посочвам с пръст Тоа Сител, който трепери като паникьосано куче и надава вой през запушената си уста. — Седни.

Тъпакът се оглежда за стол.

— Там на земята, смотаняк. Сядай. Дини, вземи повода.

Стоящата най-близко до мен Змия взима повода на затворника и Тоа Сител се отпуска на пода, бавно и вдървено, като скован от артрит старец. И кой съм аз, че да го критикувам? Пак се движи по-добре от мен.

— Орбек.

— Малки братко?

— Вземи десетина мъже и проучете какво става горе. Само ти носи оръжие.

Той ме поглежда въпросително.

— Не се качвате горе, за да се биете — отвръщам аз. — Ако срещнете някаква съпротива, веднага слизайте долу. Ако сградата е празна, вижте какви оръжия и брони можете да съберете. Вземете един от тях с вас. — Махвам с ръка към шестимата донжонски пазачи, които пленихме; стоят завързани в подножието на стълбата. — Те ще знаят къде се съхраняват неприкосновените запаси.

Той кимва.

— Както казваш, малки братко.

Освобождавам го.

— Т’Пас, виж какво можеш да направиш за Рейт. Поне спри кръвта.

Тя примигва — на булдогската ѝ физиономия това минава за изненадано зяпване.

— Да не би да фъфля? И внимавай с черната гадост по ръката му — изобщо не ми харесва как изглежда. Някои от раните му може да са химически изгаряния.

Тя кимва и коленичи до него; започва да дере парцалите от купчината, върху която седя, на ленти, с които да превърже раните му.

— Т’Пас… — Тя ме поглежда. — Първо го завържи — казвам ѝ аз. — Кучият син е опасен.

— Но той едва диша…

— Направи го.

Тя свива рамене и използва първата си превръзка, за да завърже глезените му; след това се спира, за да обмисли как да завърже и китките му, без да се омаже с черното масло.

А аз не мога да отместя поглед от меча.

Той продължава да се поклаща в ритъма на дишането ми. Аз продължавам да чувствам леденото му острие, което ме е приковало към пясъка. Продължавам да усещам жуженето му в гръбнака ми, докато придърпвам главата на Карл към острието му…

— Делиан?

Той лежи до мен със затворени очи, плитко дишане и сухо лице, блед като труп.

— Крис, хайде, човече. Не ме напускай. Нуждая се от теб.

Не може да се каже, че очите му се отварят; по-скоро се извъртат навътре към черепа му.

— Да, Хари… — мърмори той. — Чувам те.

— Научи нещо от Рейт, нали? Прехвърли ли се в него?

— Да…

— Трябва да го знам. Той е в безсъзнание, Крис. Трябва да разбера какво става, по дяволите.

— Не мога… твърде е тежко — отвръща със слаб глас той. — Думите… мога… в Сливането, бих могъл да споделя… можем да се Слеем…

Бога ми, пак бълнува.

— Хайде, Крис, събуди се. Не можеш да се Слееш с човек.

Сега вече очите му се отварят и лека усмивка проблясва върху устните му.

— Хари, аз съм човек.

Ха, вярно.

Разкършвам рамене, за да отпусна схванатия си врат.

— Действай тогава.

— Няма да ти хареса.

— Мамка му, Крис, малко е късно да започнеш да се притесняваш какво няма да ми хареса.

— Има някои неща… за богинята…

— Не се притеснявам за богинята. Шана е мъртва.

Погледът му се разфокусира.

— Почти.

По гърба ми полазват тръпки и се свиват на ледена топка в червата ми.

— По-добре ми обясни какво имаш предвид.

— Не мога. — Гласът му отслабва; усещам какви огромни усилия полага, за да говори. — Мога само да ти го покажа.

— Добре — отвръщам твърдо аз. — Готов съм.

— Не, не си. Няма как да бъдеш. — Той си поема дълбок дъх, после още веднъж и още веднъж, събирайки сили. — Влез в ментално зрение.

Отнема ми известно време, но след малко успявам да уловя няколко от черните нишки, които се вихрят невидими във въздуха; миг по-късно те се превръщат от обикновена представа в действителна халюцинация. В Ямата става по-светло; меко, проникващо сияние като при пълнолуние. То се натрупва около нас и сякаш обгръща главата на Делиан. Мекото сияние се излива върху лицето му като от някакъв невидим извор, напълва го с лунна светлина, а после се стрелва към мен и ме пронизва в окото.

Светлината обгръща главата ми и взривява мозъка ми.

И после на мястото, където се е намирало моето аз, той влива живота на Рейт.

Ох…

… мамка му…

… мамка му…

… хрррр…

2.

Общо взето, не е чак толкова зле.

Брадичката на Тоа Сител среща кокалчетата на пръстите ми… изгарящото масло се стича през порите на юмрука ми… пламъци по доковете… потъвам в Шана… логиката на болката… жуженето на Косал, топъл в ръката ми, там, между сандъците на палубата на баржата…

Онова, което не мога да изтърпя, е другото.

Онова…

Което причиниха…

Което причиняват…

Дори не мога да си го помисля; кратките проблясъци на образите разкъсват вътрешностите ми и ме запращат върху студения под на Ямата; повръщам.

— Каин? — Това е гласът на т’Пас. — Каин, имаш ли нужда от помощ?

Бълвочът се изтръгва от мен, плисва в гърлото ми, напълва устата ми с кръв. Минава доста време. Повече, отколкото бях очаквал. Стомахът ми продължава да се гърчи на сухо, но това не е проблем.

Спестява ми усилията да говоря.

Успявам да отворя очи. Локвата от повръщаното ми почти е достигнала едната ми ръка. Не помръдвам от мястото си. В сравнение с ръцете ми моят бълвоч е чист.

Насилвам се да огледам черната кора по острието на Косал. Засъхнала кръв. Нейната кръв. Едната половина от тялото ѝ се отделя от другата. Острието се забива в лицето ѝ. Краткото изжужаване, докато животът ѝ изтича по меча…

Изтича в меча.

Това мога да го понеса. Мога. Предпочитам да гледам останките от живота на Шана, отколкото да мисля за всичко, което онези бездушни лайнари причиняват на Фейт.

Изменчивото ми сърце не обръща внимание на желанията ми. Чувам писъците ѝ. Вкусвам сълзите ѝ. Фейт…

Господи, Фейт…

Туп…

Остро ужилване по дясната ми ръка: гледам я вцепенено, защото се е свила в юмрук и по кокалчетата ми се стичат тънки струйки кръв; едва тогава разбирам, че съм ударил каменния под.

Този тип болка мога да понеса.

Този тип болка ми харесва.

Затова го правя отново.

Туп…

Мазолите, които преди години защитаваха кокалчетата ми, отдавна ги няма, но плътността на костите ми трябва да е доста голяма; кокалчетата не се чупят. Плътта ми се бели от тях, разкривайки покритите с алени струйки стави, които приличат на костени зарчета в гнезда от сурово месо.

— Какво му става? — пита т’Пас. — Защо прави така?

Туп…

— Хари, спри — обажда се Крис от пода до мен.

Извръщам глава и срещам погледа му. Той е натежал от състрадание. Толкова много състрадание, че не остава място за милосърдие. Той няма да ми спести нищо. Боли го заради мен, боли го заедно с мен, но няма да ме пощади.

Туп…

Оставям две парчета кост край локвата повърнато.

— Нещо му става — казва т’Пас. — Той има нужда от помощ. Накарайте го да спре.

Хората се събират около мен, протягат ръце, за да ми помогнат, за да ме утешат. Да ми предложат живот.

— Ако ме докоснете — процеждам през зъби, — ще ви убия.

Всички ме гледат. Вдигам юмрука си и свивам извинително рамене. Кръвта се стича по ръката ми и капе от лакътя.

— Дъщеря ми — изричам вместо обяснение и те като че ли успяват да ме разберат. Но не спират да ме гледат; Делиан, т’Пас, каинистите, нехората, Змиите, дори Тоа Сител — и аз бавно започвам да осъзнавам какво всъщност искат.

Искат да бъда мъжът, който знае какво трябва да се направи.

И аз знам.

Виждам го: правилния ход. Разумното действие. Да се измъкнем през пещерите. Да се спуснем по потока. Да защитим меча. Да съберем съюзници, да поведем партизанска война. Да потърсим великите магове на Първия народ, за да прочистим меча и реката от покварата на Слепия бог. Виждам го, но не мога да го изрека. Не мога да го облека в думи и да съставя план.

Защото, ако го направя, ще оставя Фейт в ръцете на врага ми.

Туп.

Гледам потрошените стави на пръстите ми. В окървавената кост се забелязват черните нишки на пукнатините. Боли. Много боли.

Болката е инструмент. Инструмент на природата. По този начин природата казва: „Не прави така, глупако.“ Врагът ми се намира на цяла вселена от мен; не мога да стигна до него. Но аз знам какво представлява той. И мога да го накарам да дойде при мен.

А после нека природата вземе своето.

Орбек и отрядът му се спускат по стълбището откъм Съдебната палата и излизат на балкона като в сцена от комедия на Мак Сенет.

— Шефе! Хей, шефе! — крещи Орбек. — Проклетата Съдебна палата е пълна с шибани монаси!

Вдигам лице към него.

— Знам.

Налудничавата бърканица, която Делиан излива в главата ми, започва да се подрежда все по-бързо и аз започвам да виждам как всичко се свързва с останалото и със себе си: Шана и Фейт, Тан’елкот и Колбърг, монасите, които идват към нас, и нехората, които се намират под нас, пръстенът от войници на Социалната полиция, който се затяга около града. Рейт. Делиан.

Аз.

Това е фигура.

Животът ни се върти в адско торнадо, вихър, който ни всмуква, всички и всичко, надолу към спокойния си център. Виждам приближаването му: формата на бъдещето. И тази форма ми дава нужната сила.

— Добре — казвам аз с надебелял дрезгав глас. После го повтарям по-уверено: — Добре. Млъквайте и слушайте. Искате да разберете какво ще правим? Сега ще ви кажа какво, мамка му.

Поглеждам към т’Пас и посочвам Рейт с окървавените си пръсти.

— Събуди го.

— Каин…

— Събуди го — повтарям. — У мен има нещо, което той иска… — Вдигам ръката си и гледам как кръвта се събира на алена капка, която пада в мръсотията под краката ми. — И има едно нещо, което аз искам от него.

Свивам ръката си в юмрук и от нея потича струйка кръв, плътна и червена. Мога да усетя вкуса ѝ.

— Ще му предложа сделка.

3.

На дъното на Шахтата, под покрития с кървава кора отвор на месомелачката, металната решетка, която запечатва канала, е вградена в камъка. Една каменарска скаломага, наета от Имперската полиция, свърши работата. Под звуците на песента ѝ камъкът омекна до топла лой; щом решетката беше поставена на мястото си, камъкът се затвори около нея като живи устни и тихата песен на скаломагата заякчи варовика до твърдостта на гранит.

В Шахтата за човешкото око цари само тъмнина, но това не е, защото там няма никаква светлина; очите, които виждат в по-ниските честоти на спектъра, ще открият, че Шахтата е озарена от слабото топлинно сияние на живи тела и по-ярките струи на издишания въздух. Ако подобни очи погледнеха сега към решетката, щяха да видят как между прътите се промъкват къси и дебели пръсти като бледи червеи през рохкава пръст; ако някой напрегнеше слух, по-остър от човешкия, той щеше да долови мрачно жужене, което пулсираше в хилядолетния търпелив пулс на самия варовик. Появиха се още пръсти, по-големи ръце се опряха в решетката и железните пръти се изтръгнаха от омекналата целувка на варовика.

Решетката се предаваше безмълвно от ръце на ръце, докато не стигна до подземната река; жуженето се промени и отново втвърди каменните устни, по които се изкатериха две скаломаги. Последваха ги двамата грамадни тролове със светещи очи, после още каменари, неколцина първородни, още тролове, няколко тромави огрета, които не виждаха нищо в тъмното, и дори няколко дървесни духове, които бяха пропълзели през дългия тунел с вързани на гърба криле.

Мнозина бяха облечени в брони; всичките носеха оръжия. Всеки от първородните носеше по един малък грифонов камък, задигнат от тайните запаси на Магьосническия корпус, а доста носеха магически оръжия, за да използват енергията, която отдаваха грифоновите камъни. Едно от огретата вдъхна дълбоко вонята на Шахтата и промърмори, че е гладен; един от троловете му отговори, че мястото обикновено е пълно с приковани към стените хора: мечтаният бюфет за всеки хомофаг.

Но Шахтата беше празна.

Нагоре по дългия изсечен на стъпала коридор не се виждаше нищо освен отключени окови, които висяха на веригите си, приковани с дебели пирони към стените.

— Може би проблем, тук — каза мрачно едната от скаломагите. — Размърдайте се. — Тя посочи с късия си пръст нагоре. — Работата, там горе.

Но когато минаха през вратата, която водеше към Ямата, донжонът също се оказа празен.

Дървесни духове, първородни, огрета, тролове, каменари и огрило обходиха концентричните кръгове на тунелите и проверяваха всички килии. Единствените обитатели на донжона бяха труповете, оставени в долната част на канавката.

Вратата, водеща към Съдебната палата, не можаха да разбият дори силните огрета. Някой предположи, че е заключена с магия, и известно време всички спореха дали да я разсекат с брадви, да я прогорят със захранван от грифоновите камъни огън, или да я свалят, след като скаломагите разтопят камъка, в който беше вградена. Докато спорът се разгаряше все повече, заплашващ да премине в кръвопролитие, пристигна Киърандел.

Тя бе научила новините от едно дървесно духче и беше преминала през вратата на Шахтата, носена на ръце от огрето Руго, който се оглеждаше нервно, облизвайки кривите си бивни, защото го мъчеше подозрението, че може би онзи странен фей, Подмененият, също беше оцелял в битката на Брега на простолюдието, а хич не му се искаше да си създава проблеми с Киърандел заради това, че го беше оставил жив. Изпита доста голямо облекчение, когато видя, че донжона наистина е абсолютно празен, точно както беше казало дървесното духче.

До Руго крачеше Лич, следвайки го вярно като куче и изпълнявайки послушно изръмжаваните команди от облечения в ризница огрило Чако, който го пазеше. Кръвта все още се стичаше от пробитите му от зъбите на Киърандел устни, а когато погледна от балкона към струпаните край стената на Ямата трупове, те го заболяха още повече. Реши, че трупът на приятеля му Каин сигурно се въргаля там долу като пън в купчина дърва за горене, и си помисли: По-добре той, отколкото аз.

Когато Киърандел, Руго, Чако и Лич се озоваха на балкона, първородните, каменарите, огретата и всички останали заговориха в един глас, като всеки се опитваше да обясни защо вратата трябва да бъде отворена по този или онзи начин; разнесоха се гневно ръмжене, стържене на стомана в стомана, гневни блъскания.

Треската, която замъгляваше ума на Киърандел, беше започнала да я отпуска; в часовете след залавянето на Лич тя дори бе започнала да се съмнява във вината на Каин. Изпита безмерно облекчение, когато видя, че Ямата е празна, и това чувство я разтревожи повече, отколкото треската ѝ, затова фантазменият ѝ глас прозвуча особено остро в главите на останалите.

— Той не е тук. Закъсняхме. Няма нужда да разбиваме вратата — не можем да се сражаваме срещу армията, която се е събрала горе. Изгубихме го.

Всички се умълчаха, размишлявайки върху последиците от загубата на Каин.

И сякаш тази тишина беше послужила като сигнал, защото вратата към Съдебната палата се отвори. На прага застава огромен, злобен на вид огрило с превързани китки, който носеше ризница, с три размера по-малка от необходимото, и тояга на донжонски пазач. Устните му се разтегнаха в подобие на човешка усмивка и той разклати подканящо бивните си.

— Здрасти, шибаняци — рече той. — Каин ли търсите? В Залата на правосъдието има празненство, а? Голямо празненство. Всички са поканени.

— Какво? — мъчително изхриптя Киърандел, която от изненада използва гласа си. — Какво?

— Да вървим — каза той, махвайки с ръка. — Не закъснявайте. Всички елате.

— Каин ме кани на празненство? — попита голото и треперещо, полумъртво, осакатено паякоподобно нещо, наречено Киърандел.

— Особено теб, Киърандел — отвърна сериозно огрилото. — Ти си почетният гост, а?

4.

В Залата на правосъдието се влиза от втория етаж на Съдебната палата. Това е просторен салон, в който Кралят — по-късно Императорът, а допреди два дни Наместникът — на Анхана разрешава делата, които изискват личната му намеса. Архитектурата му датира от дните, когато някои граждански дела са се разрешавали с двубой; кръглата площадка, където стояха тъжителите, и до днес е заобиколена с ограда и посипана с чист пясък. Все още е наричана арена. Едно нещо мога да кажа за арените като цяло: по-добре е да сте горе и да гледате надолу, вместо да сте долу и да гледате нагоре.

Повярвайте ми.

На широк подиум над арената се намира Абаносовият трон, брат на Дъбовия трон в Голямата зала на двореца „Колхари“. След Възнесението на Ма’елкот обаче Патриархът започна да произнася присъдите от по-малък, неукрасен стол — Креслото на Наместника, — разположен на свой собствен подиум, който е по-нисък и се намира вдясно от големия: подходящо място за някой, който е просто слуга на бога.

Но от Абаносовия трон има по-добър изглед.

Освен това е доста по-удобен.

Седя, положил голото острие на Косал върху коленете ми, и оглеждам новото ми царство.

Пейките за сядане са подредени амфитеатрално; редиците им се прекъсват единствено от внушителния варовиков нос, който се издига до самия таван зад Абаносовия трон. В този адски грамаден клин някога е била изсечена фигурата на Проритун, но сега носи чертите на настоящото лице на Анханското правосъдие, което, естествено, е Ма’елкот. Само той може да наднича през рамото на съдията, който седи отдолу.

Грамадният кучи син винаги е обичал да се меси в работите на другите.

Сега всички тези изсечени в камъка пейки са запълнени от моите хора, които седят и гледат мълчаливо. В очакване шоуто да започне. Почти две хиляди, хора, първородни и огрило, от Ямата и от килиите. Има неколцина от Шахтата. От тези две хиляди към петстотин може и да смятат, че са ми длъжници или че дължат нещо на останалите. От тези петстотин има може би към петдесетина, на които мога да разчитам, когато стане напечено. Може би към петдесетина, ако извадя късмет.

И към двайсетина, ако наистина се стигне до бой.

Останалите просто искат да се разкарат оттук. Искат да живеят. Не ги виня.

И нямам нужда от тях.

За боя ми стигат мъжете, които стоят на пясъка.

Сто и петдесет въоръжени монаси, поне една четвърт от тях Посветени. Те са отрупани с мечове, копия, носят къси извити сглобяеми лъкове и кой знае още колко жезли, магически кристали и други подобни глупости. Мамка му, ако ги изпратя срещу Котките, съм готов да заложа три към едно за монасите.

В брой.

Мъжът, с когото Рейт разговаря тихо там долу, в средата — Временният посланик Деймън, — се тресе като надрусан клошар, но Рейт ми казва, че на него може да се разчита. Както и на всички останали. Това е то манастирското обучение: дори параноята, съчетана с мания за убийства, не им пречи. Може дори да им помага.

Трябва да си луд, за да се изправиш срещу Социалната полиция.

Рейт изкачва бавно стъпалата на подиума, като леко се олюлява. Слаб е, трепери от загубата на кръв, но неговите Техники за контрол му помагат да се движи: биологичната обратна връзка поддържа кръвното му налягане и той може с усилие на волята да сръчка ендокринната си система, за да произвежда повече хормони, които му дават сила и потискат болката. Може да върви, да говори, дори да се бие, докато не припадне отново.

Рейт се приближава до мен и ми кимва.

— Ще направят каквото се иска от тях — казва тихо той. — Деймън е добър човек. Знае как да изпълнява заповеди.

Поглеждам го с присвити очи.

— Това ли е твоето определение за добър човек?

Бледите му очи срещат моите.

— А твоето какво е?

Вместо да отговоря, аз поглеждам надолу към петгалоновия супник, който някой е задигнал от интендантството. Той е поставен върху масата от дясната ми страна и е пълен до средата с топла като плюнка вода, в която кисне дясната ми ръка. Свивам я в юмрук и я отпускам. Парчетата от разкъсаната ми кожа плават като медузи, оставяйки след себе си сламеножълти облачета кръв.

— Добре — казвам аз и изваждам ръката си. — Ето ръката ми.

На подиума, от лявата ми страна, седи свит на треперещо кълбо Тоа Сител, все още окован. От време на време се сгърчва или издава тихи хълцащи звуци; понякога по бузите му се стичат сълзи. Рейт прави някакъв сложен жест, сплита и разгъва пръстите си като в онази игра с канап, от който се правят фигурки, и Тоа Сител изпада в безсъзнание и утихва.

Рейт развързва парцала и внимателно го вади от устата му; после бавно, почти благоговейно го изплаква в окървавената вода в супника и го изцежда, преди отново да го затъкне в устата на Патриарха.

Махвам с ръка към супника.

— Ето, отнеси супата долу на твоите момчета. Време е да се захващат за работа.

С безизразно лице той го вдига и го понася към арената.

— Наредете се в колона — казва той. — По чин. Деймън, ти си пръв.

Временният посланик послушно пристъпва напред. Бавно, с ритуална тържественост, той загребва от водата с едната си ръка и я поднася към устните си, после отстъпва встрани, за да пропусне следващия. Да, той ще изпълнява заповедите на Рейт.

Рейт ще изпълнява моите.

Доброволно.

Предано.

Такава е сделката ни: неговото подчинение в замяна на кръвта ми. А той е мъж на честта. И щом мога да вярвам повече на враговете ми, отколкото на приятелите, какво говори това за мен?

Рейт сяда на подиума в краката ми, притискайки длан към раната на хълбока си.

— Готово е — мрачно и обречено шепне той. — Всичко свърши. Сега съм твой.

— Спокойно, хлапе — казвам му аз. — Нали не си ми продал душата си.

Погледът му е суров като тундра.

— Какво е това душа?

5.

Орбек минава през арката в дъното на Залата, следван от шумна тълпа нехора. Сочи коридора с бивните си и ми кимва.

— Спокойно — заявявам гръмко аз. — Оставете ги да влязат.

Нехората нахлуват в залата: вълна от безумие, увенчана със стичащата се от устата им пяна. Повечето от тях вече са погълнати до такава степен от лудостта, че тя играе по нервите им, принуждава ги да се тресат и да куцат, да залитат и да се гърчат спазматично. Това, че още не са се обърнали един срещу друг, е свидетелство за авторитета на Киърандел; тя успява по някакъв начин да ги сплоти, да насочи породената от ХРВП лудост извън групата им: срещу Империята. Срещу хората.

Срещу мен.

И те миришат: разнасят вонята на гнило месо и вкиснала урина, на неумити мишници и гнили зъби. Тя ги изпреварва, мазна вълна, която нахлува в Залата на правосъдието, изпълва я и се стоварва върху главите ни. Можем да се удавим в тая воня като плъхове във варел с дъждовна вода.

Миришат като татко.

Преди две седмици само вонята щеше да е достатъчна, за да ме откаже.

Странно как се променят нещата.

Навеждам се надясно, за да погледна към Крис, който седи в Креслото на Наместника, едно стъпало по-горе и вляво от мястото, където се намира Рейт.

— Време е за шоу.

Той не отговаря. Само лекото повдигане на гърдите му показва, че все още е жив.

— Хей — промърморвам аз. — Хайде, Крис. Купонът започва.

Очите му се отварят бавно и той се усмихва едва-едва.

— Как си?

В гласа му се долавя призрачната хладност на менталното зрение.

— По-добре. Много по-добре, Хари. Тук горе… — лекото махване обхваща целия свят извън донжона — … мога да тегля от Потока, за да потуша треската. Благодаря… ти… че ме измъкна оттам.

— Как е кракът?

— Боли — признава той с тъжно повдигане на раменете, но продължава да се усмихва. — Но само вътре, в костта, където винаги си е боляло. Месото над нея… ами…

Представям си го. Грозна картина.

— Можеш ли да го оправиш?

— Нали виждаш тук… — Ръката му се отпуска върху подгизналия от гной парцал, който служи за превръзка на зейналата гнойна рана на бедрото му — … резултата от лечителските ми умения.

— Вземи се в ръце. Искам те в ясно съзнание. Без теб нищо няма да се получи.

— Честно казано, Хари… — той кашля и разперва ръце в жест на извинение, — не мога да си представя как ще се получи с мен. Дори не си ми казал какво искаш да направя…

— Вече е късно за спорове — казвам му аз, защото към нас се приближава Киърандел, носена като сноп съчки в гигантските ръце на едно огре. Тя е гола, изтощена, гладна, покрита с мръсотия. Косата ѝ, нейният отличителен знак, онази пищна платинена коса, се е превърнала в оплетени проскубани кичури като на анимационна вещица; те са залепнали мазни и влажни по бузите ѝ. В очите ѝ, които приличат на потъмнели монети, смътно проблясва предпазливост. Тя не е предполагала, че ще я чакам тук, а в нейния свят не съществува такова нещо като приятна изненада.

Забелязвам, че погледът ѝ попада върху повода, който се простира от облегалката на Абаносовия трон към затворническата каишка, и виждам как потрепва, примигва и поднася треперещата си кльощава ръка към очите, за да провери дали не може да изтрие образа на Тоа Сител, прикован към стола ми като куче. Цялото ѝ тяло започва да се тресе.

Това е добър признак: разумът все още не я е напуснал. Достатъчно е нормална, за да се паникьоса от окръжаващото я безумие.

По петите на огрето върви Величеството с вързани зад гърба ръце; подтиква го една самка огрило, чийто врат е по-дебел от бедрото ми. По брадичката му е засъхнала кръв. Очите му са опулени и устните му произнасят беззвучно: Каин. А стига, бе!

Приветствам го с бърз поглед и присвивам очи в лека усмивка, предназначена за Киърандел.

— Заповядай, седни, Киър — казвам аз. — Нека хората ти се чувстват като у дома си.

Тя се изцъкля, сякаш съм я ударил с тояга.

— Каин… — прохриптява гласът ѝ сред всеобщия тропот и мърморене. — Не знам… как успя… защо… Не разбирам!

— Не е чак толкова сложно — отвръщам аз. — Трябва да свърша малко работа в Анхана, а това няма как да стане, ако всеки път, когато се окажа с гръб към теб, ти се опитваш да забиеш нож в него. Трябва да постигнем разбирателство.

Мога да чета по устните ѝ.

— Ти знаеш? — ахва тя. — Знаеш, че съм дошла да те убия?

— Дойде в донжона, за да ме убиеш. Тук? Тук си, защото аз те поканих.

— Аз… аз не…

— Виж какво, нещата са прости — казвам аз. — Всички сме тук. Разполагаме с около половин час, за да се споразумеем. Преди някой да напусне тази зала, двамата с теб трябва да сме на една и съща страна. — Аз не мога да усетя Социалната полиция, която приближава града — не и по начина, по който ги усеща Рейт, — но знам, че са тук и с всяка изминала минута се приближават все повече. Половин час може да се окаже доста оптимистично предположение.

— Ти… Искаш от мен да се присъединя към теб?

— Да искам? Друг път. Ние се нуждаем от теб. Нуждаем се от хората ти. Готов съм да падна на колене и да те моля, но сигурно си чула, че напоследък краката не ме държат.

— И смяташ, че ще приема? Нима си толкова наивен? — Гласът ѝ е изгубил дрезгавостта си и на нейно място се е появило странно краткотрайно ехо, сякаш тя говори в главата ми. Киърандел бързо си възвръща самообладанието и оглежда презрително залата. — Това ще ме направи съучастник в престъпленията ти.

— Дай да не започваме за престъпленията ми, а?

— Затова ли ме доведе тук? — пита тя с леден тон. — За да защитя невинността ти?

— Майната ѝ на невинността ми. — Започвам да губя търпение; и без това го нямам в излишък. — Готова ли си да изслушаш срещу какво ще бъдем принудени да се изправим? Да или не? Това е единственото, което искам от теб за момента. Да или не, или млъквай и се бий.

— Не мисля, че можеш да ме уплашиш, Каин. Знам какво си ти. Убиец. Лъжец. Актир.

Чувствам как вратът ми постепенно се налива с кръв.

— И след като сме започнали с епитетите, защо не опиташ предателка за себе си, огризка нещастна?

Нехората, които са пристигнали заедно с нея, отвръщат с предупредително ръмжене.

— Какво имаш предвид?

— Измяна — отвръщам аз. — Твоята измяна.

Ръмженето се засилва, но този неин странен глас успява да го надвика без усилие.

— Точно тази дума ли искаш да използваш, Каин? Когато самият ти си вързал като куче Наместника на Империята?

Свивам рамене.

— Той не е моят крал. От друга страна… — Кимвам към Крис, който седи в Креслото на Наместника; той се ококорва ужасено и произнася само с устни: Хари, недей! — … Делиан тук е твоят.

— Сигурно се шегуваш.

— Да, това съм аз: големият шегаджия. Малко смях ще ни дойде добре. Хайде, разкажи на всички как се опита да убиеш Митондион.

Предупредителното бучене сред нехората се засилва, но то е посрещнато от яростното хладно ръмжене на моите момчета, хора и нехора: Крис е доста популярен тип. Негласът на Киърандел се извисява над надигащия се гняв.

— Той не е никакъв крал. Той е гаден жесток актир — също като теб!

— Да. И какво от това? Той също е и най-младият син на Краля на здрача и ти го знаеш много добре, мамка му. И тогава си го знаела. Била си наясно, че той е последният Митондион, и въпреки това си заповядала да бъде убит.

— Той дори не е първороден — ръмжи тя. — Той е предрешен човек!

— Пак не си го разбрала — отвръщам аз. — Той се е предрешил като човек.

Делиан се сгърчва върху Креслото на Наместника, сякаш нещо гризе червата му отвътре, и скрива лицето си с длани.

— Хари — мърмори той отчаяно и тихо, така че да го чуя само аз. — Хари, как може да постъпваш така с мен?

— Полунощ е, Крис — отвръщам просто аз. — Това е всичко.

Той повдига глава и ме поглежда въпросително.

— Свали си маската — обяснявам аз.

Очите му се разширяват и се изпълват с болка.

— Те никога няма да ме приемат.

— На кого му пука какво ще приемат? Ти знаеш кой си. Дръж се като такъв, мамка му.

Очите му се замъгляват, а аз се обръщам към Киърандел и срещам ненавистния ѝ поглед.

— Знам, че напоследък не си на себе си, Киър. Знам, че си болна и в главата ти е бъркотия. Това е твоят шанс да оправиш нещата. Ако се съгласиш да помогнеш, ще ни дойде добре.

Очите ѝ проблясват като рибешки люспи.

— А аз какво печеля от това?

— Живота си — свивам рамене.

— Само това ли можеш да ми предложиш? — пита тя с яростно презрение.

Рейт ме стрелва потайно с поглед от арената. Давам си вид, че не го забелязвам, и се обръщам към Киърандел.

— Не знам с какво твоят народ наказва опита за кралеубийство, но сега не си сред своя народ. Това е моят съд. Трябва да избереш, Киър. Веднага.

— Хората ми са готови да умрат за мен, Каин. Колко от тези… същества… са готови да умрат за теб?

Това май до голяма степен описва ситуацията.

— Има само един начин да разберем — отвръщам аз с равен глас.

Тя скръства ръце на гърдите си.

— Не блъфирам, Каин.

— Да, и аз така съм чувал за теб. — Остава ми да произнеса само една дума — кратка, хладна, решителна: — Рейт.

Той плясва с ръце, сякаш за да отупа пясъка от тях в нейната посока. Разпръскват се черни капки. Киърандел се опитва да каже нещо, но гласът ѝ се превръща в гърлено бълбукане. Тя ме поглежда за миг в пълно недоумение, след което от гърлото ѝ се разнася хрипкава, раздираща кашлица. Гърдите ѝ се сгърчват и тя повръща кръв по краката на огрето, което я носи на ръце.

— Банзити! — реве огрето така, сякаш му се къса сърцето. — Банзити… какво направихте на Киър? — То пада на колене, притиска Киърандел към гърдите си и я залюлява като малко дете.

Моите хора в залата са скочили на крака. Долу Рейт дава тихи заповеди на монасите; те се разпръскват, намирайки прикритие край стените на арената, и проверяват оръжията си. Той ми подмята през рамо:

— Направил ли си някога нещо, което да не завършва с насилствена смърт?

— Разбира се, много неща — казвам му аз. — Просто в момента не се сещам за нито едно.

Това ще е една адски грозна свада. Може и да съм знаел, че ще се стигне дотук. Може и да съм го искал.

Може наистина да съм такъв, за какъвто ме смятат.

Но в Залата на правосъдието се разгаря нова светлина, по-бледа, по-неподвижна от пламъците на фенерите и отблясъците от пожара: мека, проникваща лунна светлина, която не хвърля сенки. Тя нараства, става по-силна, и когато лъчите ѝ докосват всеки от нас, залата утихва и всички се обръщат към източника на сиянието.

То излиза от Делиан.

Той бавно се надига от Креслото на Наместника, слаб и изтощен. Гласът му прозвучава толкова тихо в пулсиращата тишина, че сърцето ми се свива.

— Не. Никакви битки. Не и между нас. Никакви убийства. Няма да го понеса.

Гласът му звучи така, сякаш е застанал зад рамото ми. Имам усещането, че на всички в Залата им се струва, че стои зад рамото им. Светлината се събира около него в сияен облак и като хладна корона увенчава челото му. След това от нея лумват бели пламъци, които сграбчват умовете ни.

За един безкраен миг светлината ме залива с чувствата на всички останали: болка и страх, кръвожадност и страдание, свирепа бойна радост и много други; тя кара и тях да почувстват онова, което чувствам аз. Изживяваме чуждите животи и потъваме в океан от болка, която Делиан по някакъв начин извлича от нас и събира в една гигантско кълбо от страдание, което притиска към себе си и го прегръща, и не, това не прогонва болката — нищо не е способно да я прогони, — но изведнъж нещата вече не изглеждат толкова зле, защото болката вече е споделена между всички ни и няма значение колко сме сами. Той знае точно, точно, през какво преминаваме, колко сме уплашени и наранени и като че ли ни казва…

Добре, вие сте уплашени и наранени. Няма нищо лошо в това да сте уплашени, няма лошо да ви боли, защото животът ви е едно страховито, болезнено място.

— Руго — изрича тихо Делиан.

Огрето надига глава.

— Не е нужно тя да умира — казва Делиан. — Но може да живее само ако ѝ се попречи да се намеси в наближаващата битка. Трябва да я отнесат в донжона, да я затворят в килия и да я държат там, докато не премине онова, което приближава. Ще го направиш ли?

Руго извръща глава.

— Ако го направя, тя ще живее? Обещаваш?

— Така казах.

Руго извива шия, по облото му лице се стичат сълзи.

— Зигурно… не може да ме намрази повече от зега.

Делиан оглежда изпитателно залата, сякаш се опитва да намери някого, но не може. След секунда-две кимва на себе си.

— Парк — казва той на един намръщен каменар, който стой по-назад, недалеч от Величеството. — Спаси я. Остани с Киърандел в донжона и се погрижи за нея, когато се събуди.

Каменарят остава на мястото си няколко секунди, сякаш очаква някой номер; после свива рамене и отива при Киърандел. Магията на каменарите функционира дори в донжона.

Делиан навежда глава, сякаш неодобрението ми му тежи.

— Толкова ли е ужасно — казва той, — че не искам да започвам управлението си с екзекуцията на приятел?

— Да съм казал нещо?

— Не — отвръща Делиан. — Но мислите ти са много гръмогласни. Сега какво искаш да направя?

Хората ѝ стоят по местата си, гледат и чакат. Помощта им ще ми дойде добре, стига Делиан да я спечели за мен.

— Като за начало — казвам аз — можеш да им обясниш какво, по дяволите, става.

— Да им обясня? — промърморва тихо той. — Възможно ли е да го направя? То е огромно… Как да разбера кое е важно и кое не чак толкова?

— Не е нужно да разбираш — отвръщам аз. — Просто трябва да решиш.

Той сбърчва перестите си вежди.

— Аз… — Лицето му се изкривява от болка, която не е физическа. — Мисля, че разбирам…

— Давай, Крис. Сцената е твоя. Възползвай се.

Страданието струи от него като призрачна светлина. Навежда глава, затваря очи пред собственото си сияние и започва да говори.

6.

Той стоеше в средата на арената. Отблясъците от пожара, които проникваха през прозорците на сводестия таван, оцветиха сиянието му в бледопрасковено. Макар гласът му никога да не е бил силен, сега звучеше още по-тихо заради болестта му и въпреки това всички го чуваха — значението, ако не думите му.

Всички в стаята бяха привлечени в Сливането му.

Паяжината от черни нишки се стичаше към Каин и се сплиташе в бяла огнена топка в гърдите му — бял огън, който Делиан можеше да докосне, бял огън, от който той черпеше сила, за да настрои Сливането си по изцяло нов начин. Сиянието му резонираше с честотата на Обвивките на първородните, събирайки сила и живителен цвят; вливаше се в Обвивките на каменарите и изтичаше от тях, за да премине в огретата и троловете; трептенето на огретата променяше честотата му така, че да докосне огрилото, а те му придаваха отсенки, които бяха способни да достигнат съзнанията на слепите за Потока човеци.

Делиан не произнесе реч, нито започна да ги убеждава, а просто заговори.

— Това е истината — рече той и чрез Сливането всички разбраха, че наистина е така. Делиан се придържаше към онова, което знаеше, че е вярно, и остави историята сама да се разказва. — Някои от вас смятат, че са тук, защото са били осъдени за това, че са мислили за себе си; грешите. Някои от вас смятат, че са тук, защото са неправилно обвинени в измяна; вие също грешите. Някои от вас смятат, че са жертва на политически терор, на злоупотреба с властта или просто заради лош късмет. Някои от вас смятат, че сте дошли, за да отмъстите на враговете си или да защитите приятелите си.

— Всички вие грешите.

— Онова, което доведе всички ни тук, не е каинизмът или човешките предразсъдъци; не е алчността, желанието за власт или по случайност.

— Онова, което ни събра, е войната.

— Това е война, която водим всеки ден във всяка страна; това е война, която е започнала с раждането на самия живот. Това е война, която най-добрите от нас водят в сърцата си: война срещу „да се носим по течението“, против „ние или те“. Война против „стадото“, против „каузата“. Против тежестта на самата цивилизация.

— Тази война не може да бъде спечелена.

— Не бива да бъде спечелена.

— Но трябва да се води.

— Ето каква е истината: беше ни предложен дар.

— Това, че сме се събрали тук тази нощ, е дар от Т’налдион — което на човешки език се нарича Родина или Светът. Това е най-великият дар на Родината: че веднъж във всяка епоха тя изважда на светло тази тайна, безмълвна война. Този дар е възможността да се изправим като неин щит; да видим ясно врага ни; да нанесем удар в открит двубой, лице в лице.

— Тя поднесла този дар на моя прадядо Панчасел преди повече от хиляда години. Приемайки го, той се нарекъл Злополучния, защото знаел, че е обречен.

— Първото сражение в тази война било, когато Панчасел Митондион затворил дилин, които ни свързват с Тихата земя. Двеста години той воювал тайно; когато Родината извадила наяве войната, Панчасел Злополучния и Домът Митондион се въоръжили и повели обединените сили на Първородните срещу Бунта на подивелите.

— Преди почти деветстотин години, на един хвърлей място оттук, Панчасел Злополучния загинал в битка.

— В деня, когато бил убит дядо ми, Родината предала този дар на баща ми, Т’фарел Гарвановия перчем. Баща ми отказал и се нарекъл Краля на здрача; искал ясните дни на Първия народ да помръкнат бавно, вместо да настъпи внезапната нощ на тотално изтребление.

— Той извел народа ни от дневната война, отстъпвайки широките полета на Родината на врага, и се изтеглил дълбоко в горите, за да контролира продължителното ни бавно потъване в историята. То се случило по-бързо и от най-мрачните му видения; ние, малцината, които се намираме днес, тук, може би сме последните първородни, които ще се изправят срещу врага ни.

— Минали повече от четиристотин години, преди Родината отново да предложи своя дар. Този път избрала расата на нашите врагове, които започнали да я обичат също толкова силно, колкото и Първородните; този път дарът ѝ бил предложен на човека, наречен Джерет от Тирнал.

— Джерет Богоубиеца се сражавал срещу врага във всичките му сенчести форми: като Рудукириш и Дал’канит, като Проритун и Калайе, и всички останали имена, с които хората наричат споделените мечти, подхранващи общите им копнежи. Също като дядо ми, Джерет паднал в битка — но тя била спечелена; след нея бил сключен Договорът от Пиричант, който запрял човешките богове зад стените на времето и защитил Родината от неразумните им капризи.

— Сега са минали петстотин години от времето на Богоубиеца и Родината отново предлага своя дар.

— Нашият враг вече нанесе своя удар. Без предупреждение, като отровител, от чиято отрова никаква броня не може да ни опази. Ударът му порази дома Митондион, от който оцелях само аз. Всеки от нас, в тази зала, носи раните от ръката му. Оръжието му е лудостта, същата лудост, която някои от нас — тук, тази нощ — чувстват във вените си. Но срещу този невидим меч ние вече имаме таен щит. Т’Пас?

Т’Пас слезе на арената; Делиан махна с ръка на Рейт, който сложи супника в ръцете ѝ. Повдигайки рамене, тя кимна към съдържанието на купата.

— Просто отпийте малко. Дори само една глътка. — Т’Пас подаде супника на един от каинистите, който седеше на стъпалата. Въпреки че вече носеше в себе си противовируса, както всички бивши затворници в Ямата, тя потопи ръката си вътре, гребна малко вода и я поднесе към устните си; както всички поданици на Манастирите, тя също изпитваше дълбоко уважение към ритуалите.

Каинистът, който държеше купата, погледна намръщено жълтеникавата течност.

— Какво е това?

Т’Пас погледна към Делиан, който намръщено кимна с глава.

— Вода — отвърна тя. — Вода с малко кръв в нея.

Погледна отново към Делиан; изражението му не се промени, нито кимването му. Тя сви рамене.

— Кръвта на Каин.

В залата се надигна мърморене.

— Избирайте — рече Делиан.

Каинистът продължаваше да се мръщи, но гребна с ръка от водата и отпи, след което подаде купата на съседа си, за да направи същото, преди да предаде купата на седящата до него жена.

— Приемайки дара на Родината, вие се заклевате да се биете в нашата война — каза Делиан. — Знам, че много от вас не са въоръжени, а още повече са без брони. Мнозина — може би повечето — не се смятат за воини.

— Но както е казал Каин: има битки и битки.

— Което означава: не е задължително всеки от вас да грабне меча и да започне да сече. Това е задача за воините. Някои могат да превързват рани и да се грижат за ранените. Това е задачата за лечителите. Други могат да готвят храна и да носят вода. Трети могат да си тръгнат още тази нощ и повече да не погледнат назад.

— Нека всеки от нас да воюва по своя си начин, според собствените си способности. Готвач, който се преструва на воин, поставя в опасност другарите си; воин, който се преструва на готвач, съсипва храната, от която се нуждаем, за да съберем сили да воюваме.

— Само едно нещо ще ви помоля аз: аз, не Родината. Онези, които тази вечер си тръгнат, да не се предават на врага ни. Знайте, че щитът на Родината ви пази и може да защити всички, които обичате. Но той няма да се вдигне сам. Не може да се разрасне без помощта ви. Може да ви защити наистина само ако се предава от сърце на сърце и от плът на плът. За да вдигнете над някого щита, е достатъчна само една целувка. Изборът ви може да спаси повече хора, отколкото сте си представяли. Това е най-важният избор, който сте правили в живота си.

— Не всички тук имат това право.

Лекото махване с ръка може би сочеше Патриарха, който беше завързан за Абаносовия трон, или монасите, които стояха на пясъка на арената.

— Но ние имаме. Можем да изберем да се изправим срещу Слепия бог. Можем да изберем да защитим Родината. Можем…

Той млъкна и за миг наведе глава; когато отново я вдигна, на устните му играеше слаба меланхолична усмивка, пълна с покой и мъдрост.

— Всъщност трябваше да кажа: вие можете да изберете. Защото аз вече направих своя избор. Направих избора на Панчасел. Избора на Богоубиеца.

— Избора на Каин.

— Аз съм Делиан Митондион. Заставам тук. Тук и ще загина.

— Аз съм Делиан Митондион и се заклевам в това с името ми.

Той замълча и сиянието му помръкна, а заедно с него и Сливането; миг по-късно главата му клюмна.

7.

Всички се редят на опашка: каинистите, Змиите, нехората. След минутка на някой умник му хрумва по-добра идея и той отнася супника до арката на портата; така всеки, който излиза, може да си гребва от водата. Скоро към останалите изходи започват да се подават шлемове, пълни с няколко шепички вода от супника, и залата започва да се изпразва по-бързо. Повечето народ се спуска в Ямата, откъдето ще се върнат по пътя, от който са дошли: по канала от Шахтата и навън, за да се разпръснат им цялата Империя и отвъд границите ѝ. Каменарите — в Бялата пустиня и северната част на Божите зъби, огрило — в Бодекен, дървесните духове — в джунглите на долен Кор.

Първородните — в дълбоките гори и онова, което е останало от Митондион.

И това е, значи. Тук, в мрачния тътен на тишината, аз виждам победата на Шана. Тя, аз и Делиан — и Рейт, не мога да пренебрегна тоя негодник — ще победим ХРВП.

Вярно, че болестта доста е напреднала, но се разпространява бавно и на случаен принцип. Противовирусът действа бързо и целенасочено: с няколкостотинте души, които си тръгнаха оттук, той ще се разпространява при всяко тяхно кихване, пикаене в реката или споделяне на чаша вино.

Точка за добрите момчета.

Което, общо взето, е единственият ентусиазъм, който успявам да изцедя от себе си; малко не отговаря на очакванията. Причината сигурно се крие в това, че ХРВП е само началото — леко мушване, за да проверят реакцията ни, а то без малко да ни вкара в гроба. Какво обичаше да казва Тан’елкот: „Можеш да спечелиш всички битки и въпреки това да изгубиш войната.“

Но от друга страна, историята на Крис беше доста добра; понякога хубавата легенда също е победа. Спартак. Рицарите на кръглата маса. Битката при Аламо. Това си е един вид победа.

Мамка му, дано да е така. Защото няма да имаме други.

Две феи, които се занимаваха с лечението на садо-мазо момичетата от „Залагащия пришълец“, поработиха малко върху краката ми, изстъргаха некрозиралата тъкан и гнойта, след което вляха малко от Потока, за да засилят мускулите.

Малко преди да приключат, Величеството се появява на арената. Някой му е разрязал въжетата, след като онази самка огрило замина с огрето и джуджето да се грижи за Киърандел. Той разтърква разранените си китки; потънал е в мръсотия, но изглежда доста весел: усмивката му напуква засъхналата на бузата му кръв и той я забърсва с опакото на ръката си.

— Мамка му, Каин — казва ми той, докато навлиза в арената. — Да ѝ го начукам на козата, ако не си майстор в измъкванията и винаги не се оказваш отгоре. — Величеството прекосява пясъка и се изкачва на подиума; застава до Тоа Сител и му се хили. — Здрасти, откачалко — казва той и се засилва за ритник.

— Недей.

Величеството ме поглежда и разбира, че няма смисъл да спори. Свива рамене.

— Май сега ти си шефът.

— Да.

Феите му хвърлят стръвни погледи, докато си събират нещата и си тръгват. Той не им обръща никакво внимание.

— И сега какво, приятел? Какъв е следващият ни ход?

— Моят следващ ход — отвръщам тежко аз — е да изпратя онези монаси долу да се бият с войниците, които са пратени срещу мен. Войници от моя свят.

— Твоя свят? — ахва Величеството. — Мамка му — значи е истина. Вярно е. Винаги е било истина. Ти си актир.

— Да.

— Мамка му — повтаря той, но после разперва ръце и ми се усмихва. — Хей, актир или не, винаги си знаел кои са ти приятелите, нали?

— Твоят следващ ход… — Аз кимвам към дъното на залата. Към вратата — … е да последваш онези момчета. Да се ометеш от града.

— А? — Дълбоко в очите му проблясва предпазливост. — Не те разбирам.

— Не си популярен сред нехората, Величество. Мога да се обзаложа, че единствената причина да си още жив, е, че повечето от тях не са съвсем сигурни кой си ти.

— Хей, хайде стига, Каин. Не си ли ти шефът? Нима казваш, че не можеш да ме защитиш?

— Не — отвръщам аз. — Казвам, че няма да го направя.

Усмивката му се напуква като засъхналата кръв на бузата му.

— Хей… хей, Каин, стига, де…

— Ти си причината Киърандел да е заключена в килия. Изби половината ѝ хора. Единственото семейство, което е имала. Ти и Тоа Сител. Шибаната ви Пещерна война.

— Но, хей, аз нямам нищо против нея — избъбря той, облизвайки устните си. — Мамка му, Каин. Цялата Пещерна война беше идея на Тоа Сител. Просто политика, това е. Бизнес. Нищо лично…

— Не и за нея. — Кимвам отново към вратата. — По-добре тръгвай, докато все още си спомням колко много те харесвах.

Той се навежда заговорнически към мен. Виждам как потта се стича по кожата му.

— Хайде, де, Каин. Това съм аз. Даже в донжона нали ти помогнах? А? Нали? — Той посяга към ръката ми, сякаш докосването му ще ми припомни нашето приятелство.

Пръстите ми докосват дръжката на Косал. Острието му зажужава до облегалката на трона. Ръката на Величеството замръзва и той предпазливо слиза едно стъпало надолу.

— Да — отвръщам аз. — Помогна ми. Точно затова ти давам възможност да си тръгнеш оттук.

— Но, хей, какво да правя сега? — изрича умолително той. Ако не го познавах толкова добре, почти щях да го съжаля. Величеството е като плевел; където и да попадне, процъфтява. — Къде да отида? Какво да правя?

— Не ме интересува — отвръщам аз, — стига да си далеч оттук. Тръгвай.

Той слиза с още едно стъпало.

— Каин…

Насочвам Косал срещу него. Острието ръмжи.

— Пет секунди, Величество.

Той се обръща, слиза от подиума и на бегом прекосява пясъка. Проправя си път сред тълпата от хора и нечовеци и излиза от Залата на правосъдието, без да поглежда назад. Изпращам го с поглед, припомняйки си добрите стари времена, когато бяхме заедно, но сега те не означават много за мен. А някога го смятах за най-добрия ми приятел.

Но не мога да си спомня защо.

Долу, на пясъка, Рейт дава инструкции — моите инструкции — на монасите, разпределя ги на отряди, които да пресрещат и изтощават с непрекъснати нападения Социалната полиция: моят начин да им кажа здрасти. Скоро монасите потеглят, а т’Пас отива да координира действията с нехората, Змиите и каинистите, които искат да останат тук и да се бият; Орбек хваща каиша на Тоа Сител и го извлича от залата, за да запази патриаршеския му задник от неприятности, след което в Залата на правосъдието оставаме само Рейт, Делиан и аз.

Застанал долу, на арената, Рейт гледа след Орбек и Тоа Сител с хладните си зимни очи. Адски е напрегнат; трепери от усилието да остане неподвижно на мястото си.

— Какво ще правиш с Патриарха?

— Все още нищо, което трябва да знаеш — отвръщам аз. — Крис?

Той стои в средата на арената, изгубен в някакви безкрайни пространства.

— Крис! — повтарям аз. И после по-остро: — Делиан.

Погледът му бавно се фокусира и ме открива.

— Да, Каин?

— Дай да го направим.

— Тук?

Кимвам към гигантската фигура на Ма’елкот, изсечена във варовиковия клин, който се извисява над нас.

— Да се сещаш за по-добро място?

Делиан се замисля за няколко секунди; лицето му е нечовешки спокойно, неразгадаемо. Очите му се затварят и отварят — твърде бавно и умишлено, за да бъде определено като примигване — и той казва:

— Не. Като че ли не.

— Какво искаш да направя?

— Ще ти обяснявам междувременно — казва той, изкачвайки стъпалата на подиума, за да застане до мен. — Влез в ментално зрение.

Хармонизирам дишането си; след секунда-две мрежата от черни нишки оплита Залата на правосъдието, сякаш тя се превърнала в гнездо на паяци с размерите на коне.

— Виждам я — казвам на Делиан. Дори когато говоря, успявам да задържа образа ѝ.

— Знам.

— Сега е по-лесно. По-лесно от времето, когато се упражнявах да го правя. В училище.

Той ми се усмихва с тъжно разбиране.

— В Първия народ ни учат, че пътеката на силата се измерва чрез самопознанието. За да използва магия, всеки трябва да опознае първо себе си, света и тяхното единство.

Намирам се в центъра на черната оплетена мрежа. Тя пулсира в основата на гръбнака ми; силата и чувствата се връщат в гърба и краката ми.

Делиан се обръща към Рейт.

— Коленичи тук с лице към него — казва той, сочейки мястото, което се намира на една ръка разстояние пред коленете ми.

Рейт ме поглежда.

— Прави каквото ти казва — нареждам му аз и той го прави.

Сега Делиан е обгърнат от по-различно сияние; синкаво, като огньовете на свети Елм. От аурата му се отделя един крайник — псевдопод, ръка — и сграбчва нещо бяло в стомаха ми. По безплътната синя ръка пробягва мълния и я превръща в заслепяваща високоволтова дъга. Ако я гледах с очите си, сигурно щях да ослепея.

Делиан протяга ръка към Рейт и той ахва, когато многоцветният ореол го обгръща.

— Това е форма на Сливането — казва Делиан. — Наподобява малко Фантазията, но ще я създадем заедно. Не се страхувай от онова, което може би ще видиш; може да не изглеждаме като себе си, но така или иначе ще се познаем. Това е… метафорично ниво на съзнанието, нещо като сън.

— И няма да можем да лъжем — промърморвам аз.

Делиан кимва.

— Това е състояние на съзнанието, в което измамата е невъзможна. Но не е трудно да се скрие истината — просто отказвате да я споделите. Същото трябва да направите и ако някоя от тези Сили се опита да се слее с вас или да проникне в тялото ви. Не могат да го направят без вашето съгласие — но те могат да бъдат много убедителни.

— Да.

— Какви Сили? — пита Рейт, погълнат от образите, които докосването на Делиан е създало в съзнанието му. — Все още не ми е казал какво правим.

Оголвам зъби.

— Ще си поговорим малко с Ма’елкот.

8.

Появи се топло меко сияние, нито близо, нито далеч, в неопределена посока: близо, далеч, отпред, отзад, над или под…

Във вечната пустота няма посоки.

Търпеливо непреодолима, като гравитацията, светлината я теглеше напред или нагоре. Без всякакво желание да се противопоставя тя се носеше след нея.

Скоро разбра, че светлината е слънце, но същевременно не е. Тя беше звезда, която гореше в пустотата и вдъхваше светлина, живот и смисъл в безграничното небитие на смъртта ѝ — но тя бе също и мъж с елфически черти на лицето и грива от платинена коса, която се ветрееше в огнените струи на слънчевия вятър. Мъжът слънце държеше лък от сливащи се водородни ядра и носеше стрели от светлина.

Докато се приближаваше към него, непоколебимостта ѝ нарастваше все повече, сякаш черпеше сила от светлината на мъжа; тя използва новопридобитата непоколебимост, за да забави полета си, приближавайки се все по-внимателно към него. Някак си усещаше, че навлиза във вражеска територия.

Тя каза на слънцето: Познавам те. Ти си Крис Хансен.

Слънцето отговори: Аз съм Делиан.

Някъде далеч над нея — сякаш във вечната пустош внезапно се бяха появили посоки — кръжеше птица, която се носеше самотна и горда на блестящите си криле. Сокол, може би орел…

Може би феникс…

Той се опитваше да стигне до слънцето, привлечен неустоимо от светлината и топлината, само за да пропадне отново назад, възпиран от раната в крилото си. Писъкът му отекна в сърцето ѝ, защото тя бе причината за появата на тази рана. Чувстваше я със собственото си същество — ръката пламна, сякаш я бе държала в пещта — и въпреки това тя знаеше, че ранено е неговото тяло.

Тя промълви на себе си: Ти си Гибелта на Каин.

Птицата отговори: Аз съм Рейт.

И тогава в полетата, които се простираха безкрайно под това слънце, тя откри и други: великански вълк с изтръгнати пети пръсти на лапите, който куцукаше от болка, но въпреки това оставаше все така свиреп и смъртоносен; жена от базалтова лава, излязла наскоро от земята, с остри, непритъпени от хилядолетната ерозия ръбове. Откри дървета и цветя, котки и мишки, змии, жаби и риби…

Откри и един човек. Той седеше на една скала, подпрял лакти на коленете си, и я гледаше.

Тя познаваше всяка частица в тялото му.

Лъскавата черна коса, прошарена по слепоочията над черната четина на брадата му; пръстите ѝ я познаваха на пипане. Тъмните му блестящи очи, наклоненият белег през два пъти чупения му нос — беше ги чувствала под устните си. Тези здрави смъртоносни ръце, които бяха обхващали гърдите ѝ и бяха галили пламналите ѝ бедра.

Той носеше свободна черна кожена туника, протъркана и напукана; под мишниците му се виждаха бели петна от стара пот. Черният мек панталон беше покрит с грубо зашити разрези и разпаряния. Грубият кафяв конец изпъкваше като стари петна от засъхнала кръв върху кожата.

Сърцето ѝ запя и тя се понесе към него.

Дясната му ръка се плъзна бавно и предпазливо в туниката му и когато се появи отново, в нея имаше дълъг и остър боен нож.

— Не се приближавай повече — каза той.

Тя спря, озадачена, и почувства остра болка някъде там, където в тленното ѝ тяло би трябвало да се намират ребрата. Хари…

— Хари е мъртъв. — Той насочи ножа към окото ѝ. — Както и ти. Така че хайде да прескочим глупостите за това колко се радваме да се видим.

Хари, не разбирам — защо не ми позволяваш да те докосна?

Той посочи с ножа реещата се над тях хищна птица.

— Защото имам доста добра представа какво ще се случи, ако го направиш.

Но аз просто искам да го споделя с теб. Да се слея с теб.

— Не.

Можем да станем едно. Да споделяме. Да се обичаме…

— Не и по този начин.

Аз искам само да сме заедно…

— Трудна работа.

Държиш се с мен като с враг.

Черните му очи проблеснаха сурово като късчета обсидиан.

— Да.

Хари… Каин… Менталният ѝ глас подрезгавя и стана по-плътен; тя се опита да го прочисти с кашляне, но от гърдите ѝ изригна боботещият глас на Ма’елкот: Каин, обичам те. Ние те обичаме.

— Протегни ръката си.

Тя се поколеба.

— Хайде, де — каза той. — Вече преминахме етапа на срамежливостта, нали? Ръката ти.

Добре.

Тя протегна ръка, която приличаше на нейната, но беше голяма като на Ма’елкот и имаше маслено-пергаментовата кожа и скованите от артрит кокалчета на Колбърг. Той поклати глава и посочи към лявата — нейната ранена, пламтяща, твърде човешка ръка.

— Тази.

Тя се отдръпна назад.

— Не ми ли вярваш? — Вълчата му усмивка ѝ подсказа, че всъщност отговорът ѝ не го интересува.

Тя с изумление установи, че не му вярва — и в началото не можеше да обясни защо.

Не му вярваше; не можеше да му вярва. Беше мамена, наранявана, унищожена от него. Беше я лъгал десетки пъти и лъжите му бяха съсипали живота ѝ; той беше източникът на цялото ѝ непоносимо страдание пред тези дълги седем години. Беше я заплашвал и се беше подиграл със законната им кастова връзка. Беше я ударил, счупвайки носа ѝ, беше я изритал в топките…

В топките? — помисли си тя. — Хей, я почакай.

Преди останалите двама от троицата, която представляваше, да успеят да я спрат, тя протегна ръката си. Ножът му проблесна по-бързо от поглед и се заби между костите, пронизвайки дланта ѝ: омагьосано привидение на стомана, от която капеше черна кръв.

Леденостуденото стоманено острие се превърна в горещо желязо и той го завъртя, остъргвайки костта; след това използва острието, за да извие ръката им рязко настрани, нарушавайки равновесието им. Те ахнаха от изненада, която беше все още твърде прясна, за да премине в болка, и зяпнаха смаяно към кръвта от черно масло, която потече по острието и закапа от върха му.

Навсякъде, където черното масло докосваше земята, тревата под краката им се сгърчваше, почерняваше и започваше да пуши.

Какво ПРАВИШ?

— Държа те здраво — отвърна вълчата усмивка.

В тъмната далечина над главите им слънцето запъна стрела от светлина в лъка си и я пусна да лети.

Стрелата метеор прониза раненото крило на феникса и се заби в ръката ѝ на мястото, където я беше пронизал ножът на Каин. Прониза я, премина през бога, който стоеше зад гърба ѝ, и бога, който стоеше зад него, свързвайки тримата с феникса чрез сияеща нишка от синкавобяло излъчване на Черенков.

Силата запулсира нагоре по нишката към феникса и птицата изпищя сърцераздирателно. От раненото му крило като дъжд над целия свят се разпръсна черна кръв.

— Това е метафора, разбираш ли — рече Каин. — Предполагам, че ако се концентрираш, ще почувстваш какво се случва в действителност.

Тя почувства…

От извора под хребета на Седлото на Хрил струйката черно масло се сля с отпадъчните води на лагера. В голямата гора на север игличките на смърчовете и трепетликите повехнаха и се сгърчиха, кехлибарът, който сълзеше от цепнатините в кората на дърветата, стана черен като оникс. В Бодекенската пустош маслото избликна на мехури от дълбините на блатата и се разля на гниещи ивици из живата зеленина.

Ужасът ѝ обхвана останалите, които споделяха съзнанието ѝ. Спри го — трябва да го спреш!

— Не — отвърна Каин. — Не мога.

Хари… Каин, моля те! Спри го веднага!

— Не.

Тя почувства как животът бавно се изцежда от нея и безжизнеността обхваща пръстите ѝ като проказа. Каин… ти ме убиваш…

Вълчата му усмивка стана по-широка, изгубвайки всяка следа от хумор.

— Ти си вече мъртва. Ние убиваме реката.

Не можеш! Не можеш да го направиш!

— Нима? — Смехът му напомняше дрезгав лай. — С кого си мислиш, че говориш?

Всеки — всичко — ще умре! Всичките… всяко живо същество…

— Точно така. И тогава каква полза от шибаната ти връзка с нея? Няма да ти остане нищо. Мамка му, ще имаш по-малко от онова, с което започна. Помисли си само, Ма’елкот: колко Любими деца ще оцелеят след това? Какво ще се случи със скъпоценното ти богуване, когато всичките ти богомолци са мъртви?

И едва тогава Палас Рил разбра. От въображаемите ѝ очи потекоха въображаеми сълзи. Очите ѝ промълвиха Благодаря ти, но само нейните очи.

Вълчата му усмивка леко поомекна.

— Казах ти да ми вярваш.

Устните ѝ се раздвижиха в нечии чужди думи. Блъфираш.

— Точно така.

Ще умреш заедно с реката; отровата ще те унищожи, също както сьомгата или ястреба.

Усмивката на Каин омекна още повече.

— Играла ли си някога на предизвикателства?

В гърдите ѝ пламна ярост, но тя не беше нейната. Гласът от устата ѝ произнесе: Това не е игра. Не и когато на карта е заложен животът на всичко в басейна на Великия Чамбайген!

Усмивката му направо пареше.

— Нямаше да дойда на партито, ако не ми се танцуваше.

След това като че ли настъпи продължително мълчание; чуваше се единствено далечното слабо хлипане на малко момиче. Фейт все още е в ръцете ни.

— Така ли? — Гласът му беше спокоен и топъл, но ледът в очите му скова усмивката му като маска. — И какво ще ѝ направиш, което да е по-ужасно от това, което ѝ причиняваш в момента?

Ти си по-ужасен и от най-безмилостния човек. По-лош си от всеки престъпник. Ти си чудовище…

Присъствието на Каин се втвърди зад ледената му маска: фигурата му стана тъмна и блестяща, като диорит в движение, абсолютна, необорима.

— Трябваше да помислиш върху това, преди да решиш да измъчваш дъщеря ми.

Прекрати това! Трябва да го спреш!

— Накарай ме — отвърна той и изчезна.

Заедно с него изчезнаха и фениксът, и слънцето, и поляната, светът и всички звезди.

Тя не пропадна във вечната пустош. Каналът с отрова, който се изливаше в реката, бе достатъчен, за да поддържа връзката с реалността в съзнанието ѝ. Самата тя бе вселена: едновременно огромна и миниатюрна, изпълнена единствено с болка и зловеща смърт.

И надежда.

9.

Социалният полицай до вратата на операционната зала беше стоял неподвижен толкова дълго, че когато най-после се раздвижи, Ейвъри Шанкс се сепна; парещото усещане в гърба ѝ се разпростря болезнено до пръстите на ръцете и краката ѝ. Тя сви изтръпналите си пръсти в слаби безсилни юмруци и се изгърби, опитвайки се да скрие бясното туптене на сърцето си. И всичко това заради едно незначително движение: полицаят само беше пристъпил встрани и беше отворил вратата.

В стаята влезе Тан’елкот, следван от други двама полицаи.

Нещо — някаква неуловима промяна в лицето му, в поведението му, нещо сурово и хладно — накара сърцето ѝ да се свие. Усети в устата си метален вкус.

— Тан’елкот — промълви тя с надеждата, че може и да греши. — Готово ли е? Свърши ли най-после?

Той се надвеси над нея като гранитна скала.

— Събери вещите си. Тръгваме си след един час.

— Тръгваме? — тъпо повтори тя, опитвайки се да разгъне схванатите си стави, за да се изправи. — Тан’елкот…?

— Ма’елкот — проправи я безизразно той.

Ейвъри потрепери.

— Не разбирам…

Той вече ѝ беше обърнал гръб. Стоеше до масата, към която бе привързана Фейт, и разкопчаваше ремъците ѝ. Двамата социални полицаи свалиха пликчетата на системата и катетъра от стойките им край масата и ги закачиха на един стар уред, който стоеше наблизо. Той приличаше на левикресло, но вместо магнитни суспенсори имаше колела: две големи колела със спици отзад, и две по-малки отпред. Тан’елкот повдигна Фейт от масата и започна да я привързва към стола.

Ето каква бе неуловимата промяна: Ейвъри вече я забелязваше. Той като че ли не усещаше присъствието на Социалната полиция, нито пък те неговото, но всички работеха заедно в механична координация на движенията, без думи или жестове.

— Какво правиш? Тан’елкот… Ма’елкот… тя е твърде слаба! Ако я преместиш, ще умре!

Той се озова до нея с една крачка, сграбчи ризата ѝ в ръката си и я изправи на крака, нито грубо, нито внимателно — по-скоро с някакво безлично равнодушие, сякаш тя бе някакво чуждо същество и той не знаеше кое може да ѝ донесе удоволствие или да ѝ причини болка.

— Няма да я оставиш да умре — каза той. — Ще ѝ осигуриш нужните грижи.

— Аз… аз… — Очите ѝ се напълниха със сълзи и гласът ѝ секна.

Твърде дълго бе седяла в тясната стая под погледите на сребърните маски на социалната полиция; сърцето ѝ бе овъглено от продължителните кошмарни часове, в които беше наблюдавала безкрайните кошмари на Фейт.

Копнееше за шишенцето с теравил, което все още се намираше в чантата ѝ; химическата утеха бе единственото, за което можеше да мечтае. Но Ейвъри Шанкс и без това се ненавиждаше достатъчно. Ако си дареше покой, докато Фейт лежеше тук, завързана за стоманената маса, потопена в сумрачните трескави сънища, породени от вливащите се в ръката ѝ наркотици, тя нямаше да се примири със себе си.

Никога.

Вече беше решила, че когато копнежът по успокоителните станеше нетърпим, щеше да ги погълне всичките наведнъж. А ако намереше начин да се скрие от нечовешките сребърни погледи на Социалната полиция, тя щеше да го сподели с Фейт.

Защото никога нямаше да я остави сама тук.

— Да. Всичко, което е необходимо — рече най-накрая тихо тя.

Зад гърба ѝ сопитата обвиваха гърдите на Фейт с блестяща метална сбруя.

— Но… но къде отиваме?

— У дома — отвърна той и отново ѝ обърна гръб, за да нагласи по-добре сбруята.

— У дома? — повтори ужасена тя. — В Отвъдие? Какво се е случило с теб? Защо се държиш така? Не можеш да я местиш като някаква мебел — тя няма да преживее и един ден!

— Един ден — отвърна разсеяно Ма’елкот — ще е достатъчен.