Острието на Тишал

1.

Единственият начин да ви обясня защо никога няма да ме видите отново, е, като ви разкажа за Хари.

Ето как си представям разговора, който ме вкара в живота на Хари Майкълсън. Аз не съм присъствал — не знам подробностите, — но образите в главата ми са ярки като шамар през устата; за да бъдеш добър магьосник, въображението ти трябва да е силно, с усет към детайлите — а аз съм най-добрият, завършвал някога Консерваторията.

Ето как си го представям:

— Всичко е тук, в телеметрията — казва Администратор Уилсън Чандра, ректорът на Консерваторията на Студията. Избърсва потните си длани в подгъва на хламидата си и примигва от парещия облак цигарен дим. После облизва устните си — те са месести и винаги сухи — и поглежда надолу към редиците от обучаващи се магьосници, които медитират, ужасно концентрирани. Аз не съм в този клас между другото; тези са начинаещи.

— Той се справя много добре по академичните дисциплини, знаете — продължава Чандра. — Разбира отлично западния диалект и овладява прекрасно културните традиции на Първия континент, но както виждате, той едва успява да поддържа алфа-съзнание, да не говорим за преминаването към бета-съзнание, което е необходимо за успешно заклинателстване, и ние, ние работим само с второ ниво на Разсейване, приблизително каквото е например, когато сме в стая в някоя градска странноприемница, и при такива обстоятелства аз просто не вярвам…

— Какво ще кажеш да млъкнеш малко? — казва другият мъж зад техническия пулт. — Божичко, колко ме отегчаваш!

— Аз, ъъъ… — Администратор Чандра прекарва ръка през оредяващата си коса, мокра от пот въпреки климатика. — Да, Бизнесмен.

Бизнесмен Марк Вило, патронът на въпросния студент, премества тънката воняща пура от единия край на устата си в другия и се навежда над стъкления панел, за да го види по-добре.

Бизнесмен Вило е ниско, мършаво, кривокрако човече с маниерите на хамалин и енергията на изнервен боен петел. Неведнъж съм го виждал из мрежата: невзрачна фигура, облечена с традиционния си спортен екип и наметало, човек веднага си спомня, че е роден в семейството на Търговци. Той беше поел семейния бизнес — транспортна фирма с три камиона — и на негова основа беше изградил могъщата корпорация „Вило Интерконтинентал“. Още на четиридесет и няколко годишна възраст беше откупил договора на семейството от техния Бизнес патрон и сега се смяташе за един от най-богатите — извън семействата на Незаетите — жители на Западното полукълбо. Из мрежата го наричаха Късметлията милиардер.

Ето защо Администратор Чандра сега е тук; обикновено той си има много по-важна работа, отколкото да забавлява гостуващите Патрони. Но протежето на Вило — първият студент в Консерваторията, който той спонсорираше — здравата се дъни и е на път да бъде изхвърлен, така че Администраторът иска да смекчи разочарованието на Бизнесмена и може би в някаква степен да запази благоразположението му с надеждата, че в бъдеще Вило може да спонсорира и други студенти. В края на краищата това също е бизнес. Спонсорирането на Актьор може да бъде изключително доходно, ако Актьорът постигне успех — ако не вярвате, попитайте баща ми. Администраторът иска да обясни на Вило, че една отделна неуспешна инвестиция не означава, че и бъдещите подобни инвестиции също ще претърпят несполука.

— А също така има и, ъъъ… редица проблеми с дисциплината…

— Мисля, че ти казах да си затваряш устата.

Вило продължава да гледа надолу към протежето си — деветнайсетгодишен младеж с не особено впечатляваща физика, Работник от Сан Франциско.

Младежът стои на колене върху протрития си синтетичен килим с големина метър на метър, сплел ръцете си в техниката на Трите пръста. От трийсетте студенти в стаята само той е със затворени очи. Останалото го разказва потокът от данни, който тече от датчиците на слепоочията му към централния компютър на Консерваторията: въпреки бавния ритъм на дишането му — три вдишвания за минута — пулсът му е над осемдесет удара в минута, равнището на адреналин надвишава оптималните 78 процента, а пиковете в електроенцефалограмата му наподобяват строшено стъкло.

Вило изважда угарката от устата си.

— Защо, по дяволите, изобщо сте го вкарали в курса по магия?

— Бизнесмен, вече обсъждахме това при приемането му. Неговата памет и резултатите от теста за пространствено визуализиране са близки до равнището на гений. Безспорно той има интелектуалната основа да стане великолепен адепт. Обаче е емоционално нестабилен, склонен към ирационален гняв и е, ъъъ… неконтролируемо агресивен. Знаете, в семейството му има случаи на душевни заболявания, баща му е понижен от Професионалист в по-долна каста след поредица от нервни сривове.

— Е, и? — пита Вило. — Какво от това? Аз познавам това хлапе; той работи за мен от две години. Разбира се, че е избухлив. Кой не е? Но той е умен и е корав като проклетия ток на обувката ми. — Той се усмихва хищнически, показвайки зъбите си. — Напомня ми за мен на неговите години.

— Нали разбирате, Бизнесмен, че предприемаме тези стъпки само за да ви избавим от разходите по спонсорирането на младеж, който почти със сигурност ще загине при първото си прехвърляне?

— И? Това е негова грижа, не моя. Парите… — той плюе късче тютюн на пода — не са проблем.

— Той просто никога няма да стане ефикасен заклинател. Съжалявам, но има определени ограничения, наложени от Студията. Изпитите, провеждани от Дипломната комисия, са доста тежки.

Чандра посяга към Вило, сякаш иска да го хване за ръката и да го отведе оттук.

— Може би ще искате да ви покажа новата ни експериментална програма — школата за жреци? Този вариант на заклинателството има предимството, че практикуващият влиза в транс само при строго контролирани условия — под маскировката на религиозен ритуал…

— Стига с тия глупости. — Вило отново пъхва пурата в устата си. — Вложил съм куп пари в това момче. Куп. Не ми пука за ограниченията на Студията или за шибаните изпити. Хлапето ще завърши успешно тоя кенеф и после отива в Отвъдие.

— Боя се, че това просто е невъзможно.

— Лъжец ли се опитваш да ме изкараш? — Очите на Вило сякаш се отдръпват назад в лицето му, стават дребни и опасни. Той стоварва следващата дума като удар с чук: — Администратор?

— Моля ви, Бизнесмен, трябва да разберете, той е в програмата за магьосници от четиринайсет месеца, ние трябва или, или, ъъъ… да го изпитаме, или да го изхвърлим поне за още десет месеца, и такова, неговият напредък…

Вило се извръща към прозореца; той е по-заинтересован от огънчето на върха на пурата си, отколкото от пелтеченето на Чандра.

— Родителите ти къде живееха, в Чикаго, нали? В онзи красива дървена къща на Фулъртън, западно от Кларк?

Чандра застива. По гърба му потича струйка ледена пот.

— Да, Бизнесмен…

— Нали си наясно, че аз не правя лоши инвестиции? Следиш ли ми мисълта? Хари ще получи своя шанс.

— Бизнесмен, аз… — изрича Чандра отчаяно, после с колосално усилие на волята овладява гласа си. — Има и други възможности, които може да бъдат разгледани…

— Слушам те.

— Бизнесмен, може би избързах с предположението, че Майкълсън няма да се справи. В края на краищата той е в потока по Бойна магия, която е най-сложната дисциплина, но е единственото място, където неговата, ъъъ… агресивна натура може да проработи в негова полза. Моята идея — с ваше разрешение — е да му осигурим наставник.

— Той няма ли си наставници? За какво, по дяволите, ви плащам?

— Има, разбира се, сред учителите. Но Майкълсън не реагира добре на преки заповеди. Той, ъъъ… — Чандра решава да не разказва за бруталния побой на Майкълсън над инструктора Пулман. Аз знаех за това, както и повечето от студентите в Консерваторията; това беше клюката на годината. Чандра смята, че проблемът е разрешен и че преподавателят в края на краищата си е получил заслуженото. Според Администратора да задиряш момче с психосексуални разстройства като тези на Майкълсън, е направо престъпна безотговорност. От гледна точка на студентите Пулмън беше противен дребен опипвач и повечето от нас искаха да направят това, което направи Майкълсън. — Имах предвид по-скоро друг студент — някой, който няма власт над него, но който би могъл, такова, да му бъде приятел.

— Той, какво, няма ли си достатъчно приятели?

— Бизнесмен — рече Чандра, нервно усмихвайки се, — той изобщо няма приятели.

И точно тогава той решава да ме повика.

2.

Отвъдие.

Когато „Уинстън Трансфер“ за пръв път отвориха проход от Земята до Отвъдие, Студията вече стоеше зад гърба им, готова да направи първата стъпка. Отвъдие е страна на дракони и демони, хипогрифи и сирени, съмнителни магьосници и крадци, могъщи заклинатели и благородни рицари.

Безброй фантазии станаха истина.

Аз мечтаех за него. Жадувах Отвъдие, както фанатиците копнеят за Божието докосване.

Когато бях на седем години, баща ми ме взе да гледам директно едно от ранните Приключения на Реймънд Стори и докато Стори изричаше Думата на Мощта и Чукът на Дал’канит удряше злото огре и сплескваше мозъка в зловещо усмихната му десетгалонова глава, аз усетих замайващото ехо от насладата на Актьора от битката и полъха от използваната магия, и… знаете — това не може да се изрази с думи.

За десетия ми рожден ден баща ми ми подари куб със запис на епичното тридневно сражение на Стори с безумния дракон Ша-Рикинтеър. Когато го гледах за пръв път, знаех, че ще го превъртя още хиляди пъти.

Трябваше да го направя. Трябваше да отида там.

Последвалите десет години само засилиха решимостта ми.

Всичко в живота ми вървеше идеално. Бях първенецът на потока, имах най-високия психорейтинг, постиган някога в Консерваторията, пластичните операции за превръщането ми в елф вървяха перфектно и аз бях на върха на щастието си, когато Чандра ме извика в офиса си, за да ми отнеме всичко.

Когато влязох при него и седнах на предложеното ми кресло, си нямах никаква представа какъв разговор беше имал той току-що. Очаквах поредната похвала за впечатляващия ми напредък, затова новината, че ще стана новият наставник на този антисоциален, раздразнителен Работник, ме зашемети.

Обаче с нищо не го показах; ние, Бизнесмените, сме обучавани да приемаме лошите новини хладнокръвно.

— Съжалявам, Администратор — казах му, потупвайки предпазната си маска. — Не мисля, че ще имам време за това. Дипломирам се след четири месеца и ми предстоят още шест операции.

Когато го нарекох Администратор, Чандра видимо потрепна; той мразеше да му напомням, че съм от по-висша каста. А аз го правех от време на време, когато беше необходимо да го поставя на мястото му.

Но този път той само поклати глава.

— Не ме разбра, Крис. Това не е молба. Момчето се нуждае от наставник. Нуждае се от най-добрия наставник, а ти си първенецът на потока по магия. Ще му подадеш ръка и ще го научиш на всичко, което е необходимо да знае, за да си вземе изпитите по Бойна магия. Точка по въпроса.

— Не съм заинтересован, Администратор. — Кога тази мърша най-накрая ще се научи? — Попитайте някой друг.

Той се изправи, заобиколи голямото си бюро от розово дърво, облегна се с лакти на него и събра пръстите на двете си ръце.

— Независимостта на Дипломната комисия е неприкосновена. Не мога да им повлияя да пропуснат неподготвен студент, но определено мога да не допусна някой студент до изпитите, ако реша. Без моя подпис никога няма да припариш до Комисията.

Той ме гледаше толкова вторачено, сякаш искаше да надникне във вътрешността на черепа ми, и в очите му имаше нещо мрачно и плашещо — зловещ, безличен глад, който накара стомаха ми да се свие.

Изглеждаше някак познато, но не можех да си спомня къде съм го виждал преди.

— Сега разбра ли ме? — попита той. — Ако Майкълсън не се дипломира, няма да се дипломираш и ти.

Светът под мен се разклати и аз се вкопчих в облегалките на креслото, за да не полетя в междузвездното пространство.

Да не се дипломирам? Никога да не отида в Отвъдие? Това не беше дори смъртна присъда — това беше полъхът на брадвата на палача. Причерня ми пред очите. Когато отново бях в състояние да говоря, първото, което ми хрумна, беше да блъфирам.

— Не можете да направите това! Дори само да си помислите да ме изхвърлите, баща ми…

— Ще ми бъде благодарен, знаеш добре това.

Това ме накара да млъкна за момент. Знаех, че е прав.

— Но аз? Хайде, Ад… ъъъ, ректоре. Искам да кажа… Божичко, трябваше да се дипломирам още миналия семестър, но се забавих заради операциите… Ако ме изхвърлите, ще ходя с тая физиономия до края на живота си! Ако съм Актьор, е друга работа, но…

Главата на Чандра се поклати върху тънкия му врат; той изглеждаше много стар и слаб, но все още беше опасно отмъстителен, като изкуфял крал.

— Това момче Майкълсън — рече той, — патронът му е Марк Вило.

— Гангстерът? — попитах аз смаяно.

Баща ми говореше за него от време на време, за това как позори цялата ни каста.

— Той беше, ъъъ… тук днес. Той е… той е много заинтересован Майкълсън да продължи напред. Крайно заинтересован. Той, ъъъ… той… — Чандра се извърна и се изкашля, за да скрие треперенето в гласа си. — Той ме попита за семейството ми.

— Аха. — Сега вече разбрах. Администраторът беше решил да се справи с проблема, като го прехвърли на моите рамене. Глупаво — баща ми би му се изсмял и би направил някои оскърбителни коментари за цялата каста на Администраторите, с тяхното малодушие и склонността им да прехвърлят отговорността в чужди ръце.

Но на мен не ми беше до смях. Спомних си дочутия разговор между двама от Работниците на баща ми, когато единият помагаше на другия да се измъкне от наказателния кафез: „Предполагам, че най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да оставаш незабележим.“

Мен ме бяха забелязали. И простият факт, че той беше от по-нисша каста, нищо не значеше. Това мекотело държеше бъдещето ми в ръцете си и не можех да направя нищо друго, освен да се усмихна и да приема нещата, както подобава на един Бизнесмен.

— Добре, ректоре — казах аз, стараейки се да изглеждам колкото се може по-уверен. — Дайте да видя досието му.

3.

Облегнах се на набраздената с канелюри колона на арката, отделяща фитнесзалата от основното помещение на физкултурния салон, и надникнах вътре. Потърках еластичната бяла предпазна маска, покриваща резултата от последната ми операция; през невронните блокировки се процеждаха достатъчно усещания, че да имам постоянен сърбеж чак до костите. Някой ден, в Отвъдие, тези операции щяха да ми позволят да се представям за един от Първия народ, елфоподобните туземци от северозападния континент. Те бяха най-великите магьосници на Отвъдие; може би никога нямаше да мога да се сравнявам с тях, но и аз си имам някои таланти.

Залата зад гърба ми беше пълна със студенти от потока по Бойно майсторство, млатещи се по сорботановите2 брони с утежнени ратанови мечове.

Майкълсън се открояваше в претъпканата фитнесзала. Студентите по магия избягваха да идват тук преди късния следобед, когато неандерталците от Бойния поток отиваха на занятия или излизаха на турнирните арени. Майкълсън беше единственият в залата, който е под сто килограма; дори няколкото присъстващи жени бяха с поне десет-единайсет кила по-тежки от него. Той лежеше по гръб на лежанката и вдигаше тежести с изкривено от напрежение лице.

Когато започнах да си проправям път през фитнесзалата, един от неандерталците сръчка съседа си в ребрата.

— Гле’й! — Той ми прегради пътя. Хипертрофиралите му гръдни мускули играеха. Издигаше се може би на около трийсет сантиметра над мен. — К’во става, магьосничке? Не трябва ли да стоиш някъде на колене?

Озъбих се под маската си, докато го заобикалях.

— Иска ти се да бях момиче. Така щеше да имаш избор между три дупки вместо двете, между които трябва да избира твоето приятелче. — Отминах нататък, оставяйки намръщения студент от Бойния поток да се опитва да проумее по какъв точно начин са го обидили.

Майкълсън се беше вторачил с невиждащ поглед в тавана, докато се трудеше на лежанката; вените на челото му бяха изпъкнали. Признавам си, че той донякъде ме заинтригува: докато четях досието му, установих, че баща му е Дънкан Майкълсън, антропологът — същият онзи Дънкан Майкълсън, чиято книга за западния диалект беше стандартният учебник на Консерваторията по този език.

Дънкан Майкълсън вече беше оказал голямо влияние на живота ми; бях прочел десетки пъти „Предания на Първия народ“ — записи на устните разкази на северозападните първородни за историята им.

Обаче не можех да спомена за това пред Хари — бях прочел в досието му, че той никога не говори за баща си.

Хари беше почти с десет сантиметра по-висок от мен, но едва ли беше много по-тежък. Тъмни очи и мургава кожа, черна коса, мускули като корабни въжета. Той изпъшка, докато вдигаше щангата за пореден път; устата му, обрамчена от неравна черна брада, се сви в гримаса.

Погледнах към индикатора за тежестта на щангата: осемдесет килограма. Изсумтях шумно, неволно впечатлен — знаех от досието, че Майкълсън тежи около шейсет и пет. После погледнах към брояча. Докато Майкълсън бавно изправяше ръце, в прозорчето се появи числото петнайсет.

Чандра беше казал, че Майкълсън прекарва много време във фитнесзалата; но се чудех дали дори ректорът знае точно колко много.

Двамата набързо бяхме направили план как да спечеля доверието на Майкълсън; съдейки по психооценката му, решихме, че в случая честността не би била най-добрата политика. Директното ми предложение да му стана наставник щеше да бъде посрещнато в най-добрия случай с враждебен отказ; планът ни предвиждаше постепенно изграждане на взаимоотношения — първо да се сприятелим, после може би някой друг съвет относно стратегиите за медитация при предстоящия на Майкълсън семинар по Виртуални приключения и накрая непринудено положение да му помогна в ученето. Никакъв натиск.

Но сега, докато наблюдавах как Майкълсън увеличава числото на брояча до двайсет, всеки път вдигайки все по-бавно, с по четири-пет вдишвания и издишвания през стиснатите си зъби, аз се прехвърлих в него.

За един кратък миг се превърнах в намиращия се на лежанката Хари Майкълсън. Превърнах се в деветнайсетгодишния Работник, пропит от спомените за безкрайното пренебрежение на висшите касти и от безпомощното унижение да осъзнавам, че разплатата никога няма да ми бъде по силите, че гневът винаги ще бушува в гърдите ми, захранван от сухото осъзнаване, че съм се провалил.

Това беше един от талантите ми — прехвърлянето. Не някакъв вид екстрасензорно възприятие, а по-скоро мощно и детайлно въображение, работещо на максимални обороти, но служещо ми отлично. В този момент се отказах от плана на Чандра. Имах друг, по-добър.

Когато ръцете на Хари — полусвити и треперещи — достигнаха до предела на силите си, а очите на посинялото му лице едва успяваха да се отворят, аз пристъпих напред, хванах щангата с двете си ръце и я вдигнах заедно с него. Не се наложи да се напрягам — вероятно би ми стигнал и един пръст, за да вдигна онези един-два килограма, които се бяха оказали непосилни за Хари. Когато ръцете му се изправиха догоре, Хари изръмжа:

— Край!

Щангата застина на мястото си.

— Нали знаеш, че не бива да вдигаш без помощник — казах аз, усмихвайки се.

Майкълсън бавно се надигна до седнало положение. Погледът му сякаш ме прогаряше.

— Никой не е искал мнението ти, задник — рече той равнодушно. — Нито пък помощта ти.

— Ако бях чакал да я поискаш — отвърнах аз, — щеше да се наложи да вися тук до следващия ледников период.

— Много смешно. — Той погледна накриво маската ми. — А ти какъв си, Борис Карлов?

— Борис кой? Казвам се Крис…

— Хансен. Знам. Всички в Кочината знаят кой си, по цял ден ни говорят за теб. Какво искаш?

Кочината — това е презрителното прозвище, с което студентите по бойни изкуства наричат Колежа по бойна магия.

— Само две минути от времето ти — свих рамене аз. — Нуждая се от помощта ти.

Майкълсън се извърна към пулта на лежанката.

— Разкарай се.

— Хей, дами! — един от неандерталците от Бойния поток се приближи към нас. — Имате ли нужда от помощ с уреда? Сигурно искате някой мъж да ви покаже как се работи с него?

Майкълсън дори не обърна глава.

— Болинджър, ходи да се шибаш.

— Ъъъ, аха. Извинете ме, мадам.

Той небрежно изблъска Майкълсън от пейката и сам легна под щангата. Майкълсън се изправи бавно и застана с гръб към уреда. Застина напълно — само един мускул в задната част на челюстта му играеше.

Неандерталецът — Болинджър — сграбчи щангата и каза:

— Увеличаване на теглото. Две-нула-нула. Начало. — Когато на дисплея се показаха двеста килограма, той започна плавно да сваля и вдига щангата и рече: — Виждаш ли? Това ти е проблемът, недостатъчната тежест.

— Хайде, Хари, да се махаме оттук — обадих се аз. — Наистина трябва да поговоря с теб.

— Не можеш да ми кажеш нищо, което имам нужда да чуя.

Поех си дълбоко дъх, задържах го и после се хвърлих с главата напред.

— Типично поведение на Работник — изрекох презрително. За миг се почувствах така, сякаш съм баща ми.

Майкълсън се завъртя към мен така, сякаш е качен върху воденичен камък.

— Какво?

— Вие, от нисшите касти, всичките сте еднакви. „Майната му, човеко, това не ми влиза в работата.“ Това ти е по наследство. Ето защо вие, работнически отрепки, никога няма да се измъкнете от гетото.

Майкълсън пристъпи бавно към мен. Очите му горяха.

— Ти просто ме молиш да ти сритам шибания задник.

— Всъщност да — отговорих аз. — Напълно си прав.

Той примигна.

— Я пак?

— Кое точно не ти стана ясно?

Той се вгледа в мен, а същевременно устата му се изкриви в хищническа гримаса: показаха се всичките му зъби и изобщо не изглеждаше да му е забавно.

— Аз съм навит.

— Чудесно. Да вървим тогава в залата за ръкопашен бой.

— Хайде. Само изчакай за момент.

Той се обърна към лежанката, където едрите ръце на Болинджър, сега треперещи, повдигаха щангата за четиринайсети път. Когато те се изправиха напълно, Майкълсън се наведе над него и удари свивките им с ръбовете на дланите си. Ръцете на Болинджър рухнаха и щангата се удари в гърдите му. С опулени очи Болинджър се опита да изпъшка: „Край! Край!“, но не му стигаше въздухът, за да успее уредът да регистрира гласа му.

Майкълсън го потупа по бузата и каза:

— Не трябва да вдигаш без помощник, знаеш ли? — После му се ухили: — След вас, мадам.

Озъбих му се в отговор.

— Много благодаря, госпожице.

Нещата се развиваха в добра посока, но усетих как по тялото ми пробягва хлад. Започвах да разбирам колко опасен може да бъде Майкълсън и знаех, че трябва да съм адски внимателен.

4.

Залите за ръкопашен бой са точно над фитнесзалата, на горния етаж. Двете помещения са с различен размер и конфигурация, но и двете имат подове и стени, покрити с трисантиметров пласт сорботан, за да се сведат до минимум нараняванията от удари. Сорботанът на една от стените е прозрачен и покрива огледало, необходимо, за да може човек да наблюдава движенията си.

Двамата с Майкълсън се срещнахме в една от залите. Аз вече бях намъкнал задължителната полуброня: сантиметър сорботан покриваше лактите ми, коленете, жизненоважните вътрешни органи, главата и врата. Майкълсън носеше своята пропита с пот памучна риза, провиснал черен панталон и нищо друго.

— Не си си сложил броня — казах.

Той ми се усмихна презрително.

— Гениално, Бизнесмомче. Как успя да се сетиш?

За да се успокоя, си представих ярка картина на нощното небе на Отвъдие и силуета на дракон на фона на пълната луна. Ако не успеех да се справя със задачата, тази мислена картината щеше да ми остане единственото нещо, което някога щях да видя.

— Е — започнах аз, — хайде, бронята е задълж…

Но преди да успея да завърша, той ме удари от дузина посоки едновременно.

Усещането беше такова, сякаш съм попаднал във вършачка — той ме блъскаше с колене в незащитените бедра и с юмруци и лакти в ребрата, с чело — в слънчевия сплит, и преди да осъзная какво всъщност ми се случва, предпазната маска на лицето ми беше паднала на пода, ръцете ми и краката ми кой знае защо не можеха да се движат и цялото тяло ме болеше.

— Ще ми кажеш ли отново онова за работническите отрепки, а? — Гласът му звучеше в ухото ми монотонно и рязко и изведнъж осъзнах, че мога да умра тук.

Ако поискаше, той можеше да ме убие. Лесно.

И щеше да му се размине: нещастен случай по време на тренировка; щеше да продължи да си живее живота, а моят щеше да секне мигновено.

И изглежда, много му се искаше да стане така.

Странно е това чувство: вътрешностите ти стават като вода, цялата сила се отдръпва от ръцете и краката ти, очите ти се наливат със сълзи — навярно това е детски инстинкт, да се направиш на слаб и беззащитен, с надеждата да предизвикаш ответния родителски инстинкт. Но по някакъв начин бях сигурен, че точно този инстинкт отсъства у Майкълсън.

Подсмихнах му се подигравателно от пода.

— Ааа, извади късмет.

Миг на смаяно мълчание — и после той ме пусна, защото се смееше твърде силно, за да успее да ме задържи. Аз също успях да се подхилна, после се завъртях, седнах и започнах да попипвам ставите си, за да видя дали всичко си е на мястото.

— Божичко! Не мислех, че някой е способен да направи такова нещо; не и толкова лесно във всеки случай. Знаеш ли, че съм почти най-добрият в класа си по ръкопашен бой?

Майкълсън изсумтя подигравателно.

— Да. Ти си почти най-добрият по всичко в класа си. Но това не означава, че си имаш и най-малка представа за тези неща.

— Знам, Хари. Затова и се обърнах към теб.

Хари приседна и обхвана коленете си с длани.

— Слушам те — каза той, но в очите му се долавяше явна подозрителност, онова вечно „какво искаш от мен?“ на хората от ниските касти.

— Чух, че едвам ще избуташ ръкопашния бой — казах. — И чух още, че единствената причина да не се провалиш — както го казвате вие, Работниците — е, защото можеш да размажеш всеки друг студент в класа си. Аз заминавам за Отвъдие след четири месеца и си мисля, че има някои неща, които мога да науча от теб и които няма как да науча от Толмън.

— Толмън е малоумник — рече Майкълсън. — За него е по-важно да те накара да направиш нещо по неговия начин, отколкото да те научи на нещо, което ще ти помогне да оцелееш.

— Точно на това искам да се науча. Как да оцелея.

— А аз какво печеля от това?

Свих рамене.

— Шанс да скъсваш от бой Бизнесменско синче всеки ден в продължение на четири месеца.

Той ме измерваше дълго време със студен поглед. Борех се с желанието си да се размърдам. Най-накрая Хари с едно плавно движение зае бойна поза.

— Ставай.

— Няма ли да си сложиш бронята?

— А според теб трябва ли да си я слагам?

Въздъхнах.

— Няма значение.

Застанах срещу него и заех неговата поза. Знаех, че няма намерение да ми вика „Готов… Бой!“ като в учебните спаринги, така че бях подготвен, но той изведнъж стрелна поглед надолу, към слабините ми. Веднага свалих ръце, за да се предпазя от ритник там, и той моментално заби такъв шамар в лявото ми ухо, че черепът ми закънтя.

— Първи урок. Това се нарича измама на зрението, Хансен. Всеки път, когато те видя да ме гледаш в очите, ще получаваш по шамар.

Тръснах глава, за да се отърва от звънтенето в ушите ми, и вдигнах ръце. Майкълсън се тупна в гърдите.

— Гледай тук. Винаги гледай тук. Така обхващаш с поглед цялото тяло — очите лъжат, Хансен, но гърдите винаги са честни. А ритникът в слабините не се блокира с ръце, а се поема с бедрото. Всеки път, когато отпуснеш ръце, ще получиш шамар. Разбираш ли ме?

— Да, мисля, че започвам да…

Той ме измлати с десен ъперкът под сърцето и ми изкара въздуха.

— Втори урок. Най-подходящият момент да удариш някого е, когато си е свалил гарда. Най-подходящият момент да спипаш някого със свален гард е, когато дърдори нещо. Когато говориш, мислиш какво ще кажеш след това, а не…

Измлатих го внезапно право в зъбите. Кокалчетата ме заболяха адски. Той отстъпи няколко крачки и докосна устата си. Пръстите му веднага се обагриха в червено и той ми се ухили.

— Знаеш ли — каза, — може би даже има съвсем минимален шанс да започна да те харесвам.

Това започва да се получава — помислих си. — На път към Отвъдие съм.

5.

Седмица по-късно седях в кабинета на Чандра и толкова голяма част от тялото ми беше със зелени, жълти и морави петна, че сякаш някой беше мушнал в душа ми пакет с бои за рисуване.

— Искам разрешение да използвам залата за ВП.

Ректорът ме погледна така, сякаш съм някаква нова разновидност на хлебарка.

— Вило ми видеофонира тази сутрин. Искаше да знае как напредва Майкълсън. Излъгах го. Казах му, че всичко е наред.

— След десет дни — казах аз търпеливо — на Хари му започва втората част по Виртуални приключения. Нали искате да си вземе изпита? Мисля, че трябва да ми окажете малко съдействие.

— Времето ти изтича, Хансен. Не мисля, че можеш да научиш на много неща този студент, като му позволяваш всеки ден да те пребива до несвяст.

— Да позволявам? Администратор, вие никога не сте го виждали да се бие.

— Той е в Колежа по Бойна магия, както и ти. Поне започнахте ли да работите по пропуските му в техниките на визуализация? Започнахте ли да работите по влизането му в транс? Не си постигнал нищо.

— Администратор, виждам се с него всеки ден поне за час или два…

— И не правите нищо, което да е полезно за някой от двамата. Или мислиш, че не съм бил сериозен, когато ти казах какво е заложено?

В този момент избухнах.

— Тогава му намерете някой друг! Не съм молил за тази работа, вие ме принудихте да я върша! Правя каквото мога, мамка му!

Лицето ми гореше. Един истински Бизнесмен никога не би изгубил контрол над себе си пред някой от по-нисша каста. Баща ми никога не би го направил. Може би, след като прекарвах толкова време с Хари, бях започнал да прихващам от неговите маниери.

— Не, не! — поклати глава Чандра. — Ти си най-добрият студент по Бойна магия. Ако те заменя с някой друг, Вило ще си помисли, че искам Майкълсън да се провали.

Той се вторачи в мен и аз се прехвърлих в него.

Аз съм Администратор Уилсън Чандра; прекарал съм всичките си повече от шейсет години в служба, а последните петнайсет от тях като ректор на Консерваторията на Студията — длъжност, съпроводена с огромна отговорност и много малко реална власт. Трябва да целувам задниците на всеки Незает, Инвеститор или Бизнесмен само за да мога да премина през парадния вход; трябва да се умилквам на лигавите им протежета, да се унижавам пред Борда на директорите на Студията, да лаская раздутото его на емоционално осакатените бивши Актьори, които сега са в преподавателския състав, и отгоре на всичко това по някакъв начин трябва да произвеждам Актьори, способни не само да оцелеят в Отвъдие, но и да осигуряват на Студията доход, който да оправдава собственото ми съществуване.

Вършех адски добре тази работа през последното десетилетие и половина и какво получавам? Кръвожаден дребен гангстер ми казва кого мога и кого не мога да дипломирам, казва ми как да си върша работата, а сополиво Бизнесменско синче ми реве, че са го накарали да свърши нещо, за което изнеженият му задник не е в настроение.

Облегнах се назад в креслото си, примигвайки под маската си. Сега вече разбирах. Той искаше Хари да се провали — защото това щеше да уязви Вило. И искаше да провали мен, защото бях Бизнесмен по рождение. Това щеше да бъде двоен удар по висшите касти, при това той си мислеше, че ще може да се измъкне безнаказан. Дребнавост и отмъстителност — това бяха остриетата на ножа, който хората от неговата каста държаха винаги насочен към онези по-горе. Каквито и заплахи да беше отправил Вило към семейството му, той не ги възприемаше сериозно, а Хари беше само една пешка, един пул в играта му.

Аз също не бях нищо повече от една пешка. В неговата злоба нямаше нищо лично. Спомних си как за миг бях зърнал някакъв зловещ, безличен глад в очите му — всъщност на Чандра изобщо не му пукаше за мен. Просто бях имал лошия късмет да бъде удобно включването ми в малката му психодрама, целяща отмъщението му към висшите касти.

Извън Консерваторията всичко щеше да бъде различно. Отвън аз бях Бизнесмен, а той — само Администратор. Достатъчно беше само да подсмръкне в моя посока, и можех да го предам на Социалната полиция за кастово насилие. Само че това нямаше никакво значение тук. Той ме държеше в ръцете си и аз не можех да направя нищо, за да ослабя хватката му.

Започвах да разбирам откъде черпи Хари гнева си.

За момент сякаш почувствах как Хари стои зад мен, до рамото ми, и шепне в ухото ми под какъв именно ъгъл трябва да го ударя с ръба на дланта си в гърлото му, за да раздробя ларинкса му. Тръснах глава да прогоня този образ и си поех дълбоко дъх.

— Искам разрешение да използвам ВП залата — повторих аз.

— Мисля, че това вече е прекалено. Използването на ВП залата без надзор е опасно, а инструктор Хамет…

— Знаете ли — изрекох небрежно, потискайки внезапно появилото се в стомаха ми леко гадене, — баща ми има делови отношения с „Вило Интерконтинентал“.

Тези тънки, характерни за Бизнесмените намеци винаги оставяха лош вкус в устата ми, но аз отчаяно се нуждаех от някаква опора — а двойникът на Хари продължаваше да се спотайва зад рамото ми, шепнейки яростно.

Чандра разбра какво имам предвид, макар и да не го показа с нищо.

— Можете да ми издадете пропуск. Аз ще поема пълната отговорност — казах още по-настойчиво, защото разбирах правилата на тази игра. Чандра трябваше да се прави, че върши каквото е по силите му, за да ми помогне да помогна на Хари, така че после, когато ни провали, да може да клати глава и да стиска устни с невинно съжаление.

Той кимна неохотно.

— Добре. — Извади една карта от слот в бюрото си и обърна настолния си екран към мен. — Това е дубликат на личния ми пропуск. Остави отпечатък от палеца си тук, подпечатай и заявлението ми за отказ от отговорност на дъното на екрана. Всякакви наранявания на някой от вас двамата ще си бъдат изцяло ваша отговорност.

Кимнах.

— Няма да съжалявате.

Той не отговори. Изражението му беше дълбоко скептично.

6.

Хари ме погледна над острието на бокена си — учебен дървен меч, утежнен до три четвърти от масата на сабите в Отвъдие. Сега носеше задължителния минимум броня, както и аз. Бокенът е истинско оръжие и може да убива.

Хари ме нападна без предупреждение, като отби меча ми надолу със своя собствен; когато телата ни влязоха в контакт, един лакът, който дори не забелязах, се вряза в защитната ми маска и ме накара да загубя опора под краката си. Проснах се на земята и бокенът ми се плъзна настрани. Хари стоеше над мен, притиснал върха на дървения си меч към гърдите ми.

— Ти загуби.

Блъснах меча му встрани и ядосано се изправих на крака.

— Мамка му, Хари! Защо трябваше да ме удряш в лицето? Можеше да ми скъсаш шевовете и ти много добре знаеш това. И се очакваше да поработим върху боя с мечове.

Той сви рамене и хвърли бокена си настрани.

— Очаквало се било. А за теб се очакваше да си доста добър в боя в мечовете, поне за стандартите на Кочината. Защо винаги губиш?

— Защото ти винаги мамиш.

За един Бизнесмен това би било смъртна обида. Хари само поклати глава.

— Слушай, когато се биеш за живота си, няма такава дума „мамене“. Един много умен тип някога е казал: „Да победиш, не е най-важното нещо. То е единственото важно нещо.“ — Той пристъпи към мен, гледайки ме странно доброжелателно. — Крис, ти си доста добър боец, знаеш ли? Пъргав си, учиш се бързо и така нататък. И си по-добър с меча от мен. Ако играя по правилата, ще ме победиш. Но ако в Отвъдие започнеш да играеш по правилата, просто ще те убият.

Помислих си: Не ми говори снизходително, долнопробен Работнически боклук, но на глас казах:

— Да, добре. — Отидох при бокена си и го вдигнах. — Да го направим още веднъж.

— Никога не се отказваш, нали? — той ме гледаше донякъде с досада, донякъде с неудобство. — Не мога да не ти го призная, умееш да носиш на бой. Но не мисля, че това ще ти помогне кой знае колко. И мисля, че се нуждая от свободното си време, за да поработя върху влизането ми в транс.

Това беше почти добра новина — Хари най-накрая беше осъзнал, че ще трябва да поработи върху магическите дисциплини, ако иска да се дипломира. Но практиката сама по себе си не е достатъчна — нужна е практика при идеални условия. И аз знаех точно от какво се нуждае той. Единственият начин да попаднем и двамата в Отвъдие беше да убедя Хари да ми позволи да му помогна.

— Измъкваш се, а? Точно когато започнах да схващам?

— Крис, съжалявам, човече. Просто не ти се получава.

Той се зае да сваля бронята си. Всяко скърцане на велкрото сякаш забиваше игла право в сърцето ми.

— Какво значи, че не ми се получава? Кой назначи теб за експерт? Учил съм по същата програма като твоята — може да не съм толкова добър в това, но знам за него не по-малко от теб.

Пронизващият поглед на черните му очи изведнъж стана пуст, сякаш той гледаше през главата ми към стената отзад. Устните му се изкривиха от полуусмивка — сякаш го болеше някой зъб.

— Никога няма да знаеш за това колкото мен. Твърде стар си. И не обичаш да се биеш.

— Престани с тези глупости, Хари. Знам…

— Нищо не знаеш.

Спомних си какво бях чел в досието му — за лудостта на баща му и падането по кастовата стълбица от Професионалист — професор по социална антропология — до временно настанен в работническите гета на Сан Франциско, за побоите, на които почти със сигурност е бил подложен от баща му, и за момент ми се стори, че го разбирам.

— Е, ти си имал тежко детство…

Той се изсмя в лицето ми — зловещ, хриплив звук, в който нямаше нищо весело.

— Имах страхотно детство. Къде мислиш, че се научих да се бия? По времето, когато станах на осем, вече знаех: всяка битка е битка до смърт. Точно това ги прави толкова забавни. Ти още не си осъзнал това и сигурно никога няма да го осъзнаеш. Няма да живееш достатъчно дълго. И съжалявам за това, защото един вид започнах да те харесвам.

— Хубаво тогава! — Започнах да смъквам екипировката си, чувствайки как в мен започва да кипи гняв. — Имаш добър усет към мелодрамата, Хари. Жалко, че си толкова голям гадняр.

— А?

— Този спектакъл тип „аз съм толкова мъдър, а ти си само едно малко дете в гората“. Спести ми го. Виждал съм го и в по-добри изпълнения, баща ми го е докарал до съвършенство.

— Аха, както и да е. — Той събра на куп частите от снаряжението си. — Приятно беше да се работи с теб, Хансен, но ми е време да тръгвам.

— Защо не опиташ да дойдеш да играеш на моето поле? — Вложих такова презрение в гласа си, че той се спря насред крачката си. Може и да не го разбирах изцяло, но знаех, че няма начин да понесе такъв тон от някакво момче от висша каста със съмнителна мъжественост.

Той ме погледна през рамо.

— Твоето поле?

Сърцето ми се беше разтуптяло и положих усилия да потисна треперенето в гласа си.

— Да, здравеняко. — Завъртях като истински фокусник картичката на Чандра между пръстите си. — Щом си толкова як в твоята специалност, защо не дойдеш да опиташ моята?

— Какво държиш там?

— Това е карта за достъп до залата за Виртуални приключения след няколко часа.

В очите му припламна искра на интерес.

— Знаеш ли, следващия петък ми започва курсът по Виртуални приключения…

Свих рамене.

— Това е разликата между нас двамата. Консерваторията е пълна със студенти от Бойния поток, които могат да изметат пода с теб, без да се изпотят…

— Така ли мислиш?

Не му обърнах внимание и продължих:

— … но няма никого, никого, който би могъл да ме бие в залата за Виртуални приключения. Там аз съм най-добрият. Провери записите, ако искаш: аз съм най-добрият, който някога е влизал там. Лесно ти е да раздаваш удари, но да получаваш?

Надявах се, че Хари е от онези момчета, които ги има във всеки квартал — готов да приеме всяко предизвикателство, особено ако шансовете са против него. И наистина смятах, че с моите напътствия той може да премине курса по Виртуални приключения с достатъчно висок успех, за да му позволи да се дипломира. Дарих го с фалшива усмивка, един вид: не ми пука какво ще направиш. Усмивка, която да го накара да се хване за думите ми и да си помисли, че искам да отстъпи. И усмивка, която да му попречи да забележи, че съм задържал дъха си.

Бъдещето ми зависеше от отговора му.

Той се вторачи в мен така, сякаш можеше да прочете мислите ми.

— След няколко часа, а? Като например в колко?

— Да речем, в десет вечерта?

— Ще дойда.

Той излезе от залата за ръкопашен бой, без да се обръща назад, така че не видя как паднах на колене, благодарейки на всички богове за избавлението ми.

7.

Докато си пробивах път към ВП залата между студентите от Бойния поток, потривах смъдящите ме очи. Толкова бях изтощен, че едвам се държах на краката си; в допълнение на раните от операциите ми, възстановяването от тренировките ми с Хари и непрестанните тревоги за бъдещето ми, още имах и да довършвам курсова работа. Допълнителното ми обучение включваше история и култура на Първия народ, да не говорим за техния отвратително елиптичен, метафоричен и флексивен език. И което беше още по-лошо, те нямаха писана история, тъй като всички от Първия народ имаха превъзходна ейдетична памет и нито един Актьор още не беше успял да се инфилтрира успешно в тяхното общество; всичко, което можех да науча, беше от отчети от втора и трета ръка, пълни с културни отпратки, които не разбирах и за които нямаше откъде да намеря информация. Както и при всички Актьори преди мен, щеше да ми се наложи да се правя на елф, който по една или друга причина е избрал да живее сред хората, но и така това си оставаше главозамайващо сложна задача.

Така че не бях в настроение да се занимавам с неандерталците и техните глупости. Тръгващите си студенти от Бойния поток се смееха и се шегуваха помежду си, докато пристъпваха тежко като слонове, но не толкова грациозно; аз правех каквото мога, за да минавам невредим между размахващите се лакти на тези двуметрови колоси.

Всички се насочваха към спалните си помещения или към почитаната от всички бирария — с изключение на един, грамаден, с рамене като гюлета. Той беше обърнат с гръб към мен и изглежда, размахваше юмрук към някого, когото не можех да видя, защото беше скрит зад гигантския му гръден кош. Съдейки по това как стомахът ми се сви, заплашеният вероятно беше Хари.

Враждата между студентите от Бойния и Магическия поток според мен е част от дълга историческа традиция, датираща поне от деветнайсети век, когато е започнало съперничеството между студентите атлети и студентите отличници. Те виждат в нас мекушави книжни плъхове, а ние в тях — безмозъчни горили, които мислят с мускулите си. Ситуацията тук обаче е малко по-различна. Много от нещата, които изучаваме, ни подготвят, по един или друг начин, да убиваме хора.

Това, меко казано, оказва влияние върху мисленето и повишава залозите — сблъсъците стигат далеч отвъд лекото унижение. От време на време се случва някой да пострада — обикновено студентите по Магия. Ние, обучаващите се за адепти, сме почти безпомощни без различните физични закони от другата страна на Портала на Уинстън. А уменията, на които обучават Бойните студенти, вършат една и съща работа и тук, и в Отвъдие.

Освен това те всичките са огромни.

Така че сърцето ми се поразтуптя, докато се приближавах. Последните остатъци от тълпата се разпръсваха и гласовете им заглъхваха в дъното на коридора. Сега вече можех да чуя какво казва неандерталецът.

Това беше онзи тип от фитнесзалата, Болинджър. Той пристъпваше тромаво към Хари и го ръгаше с пръста си, който имаше размерите на наденица.

— Ще те видим колко ще ти е забавно, ситен копелдак. Някой ден, когато те спипам в залата. Ще те видим тогава.

В очите на Хари пламтеше някаква странна, безумна светлина, която изобщо не приличаше на страх.

— Разкарай се, Болинджър. Сега съм зает. Ще те убия по-късно.

Юмрукът на Болинджър с размерите на свински бут сграбчи ризата на Хари и го прикова към стената.

— Може ли да го кажеш пак?

И по-рано бях виждал подобни сблъсъци: на студента по Магия му омръзва непрестанният тормоз и решава да отвърне. И си изяжда боя. Обикновено в такива случаи си стоя настрана, а после помагам на нещастника да отиде до лечебницата. Или, ако видя такъв шанс, се опитвам да разведря обстановката. Но този път…

Срещнах погледа на Хари и му намигнах. А после приклекнах на четири крака точно зад глезените на Болинджър.

Не знам, може би причината беше в тази седмица, която прекарах с Хари, битките ми с него, това, че бях дишал неговия въздух. Може би ме беше заразил по някакъв начин и сега страдах от тежък пристъп на болестта Майкълсън.

Хари изобрази най-широката, открита и щастлива усмивка, която бях виждал върху лицето му.

— Кой е най-подходящият момент за ваканция, Болинджър?

— А?

— Есента3, мисля. Пожелавам ти приятно пътуване.

Той удари свивките на ръцете на Болинджър, за да го принуди да ослаби хватката си, и после се отблъсна от стената. Болинджър се спъна от мен и се стовари величествено като отсечена секвоя. Горната част на гърба му се блъсна с такъв гръмотевичен трясък в пода, че чак го разтресе. Преди да успея да се изправя, Хари ме заобиколи и изрита застиналия неподвижно гигант със смазваща сила отстрани в главата. Болинджър изстена и се опита да прикрие главата си в ръце, заемайки зародишна поза.

Скочих към Хари и го изблъсках точно когато се канеше да изрита Болинджър във врата.

— Стига, Хари! Ще го убиеш!

Хари ме отблъсна встрани.

— Дяволски си прав, че ще го направя…

В този момент, накуцвайки върху механизираните си крака, в коридора излезе Професионалист Хамет, инструкторът по Виртуални приключения, и спаси живота на Болинджър. Всичко, което трябваше да направи, беше да застане на пътя на Хари, докато той успее да се овладее; дори Хари не би рискувал да удари инструктор.

Хамет беше пенсиониран Актьор, бивш фехтовач, който беше твърде кисел и определено твърде раздразнителен, за да толерира каквито и да е глупости от чиято и да било страна, особено от страна на Болинджър, когато той му се оплака, че Хари го бие. Според Хамет всеки студент Боец, който не може да се справи с двама глезльовци Магове, не заслужава да му се обръща никакво внимание. Той не искаше да ни привежда под отговорност за побоя — това би означавало да си създаде твърде много грижи, да пише разни доклади, — но и не възнамеряваше да позволява никакви щуротии в близост до залата му за ВП. Затова изпрати Болинджър в едната посока, а нас — в другата. Болинджър се препъваше, мърмореше си под носа и ни поглеждаше кръвожадно през рамо. А аз показах на Хамет картата за достъп на Чандра.

На Хамет не му харесваше идеята да пуска някого във ВП залата без надзор, но и не можеше да спори с Чандра. Видеофонира на ректора, за да се увери, че не съм откраднал картата, и с неохота ни пусна вътре. Влязохме и аз затворих вратата подир нас.

— Божичко, Хари — казах, облягайки се на вратата. — Това вече беше на косъм. Беше си направо страшничко. Ти можеше да го убиеш! Тази твоя избухливост — направо е страховито да те види човек разярен.

Хари въздъхна; раменете му се отпуснаха и той седна със скръстени крака на пода.

— Защо си мислиш, че бях разярен?

— Ами, божичко…

— Трябваше да ме оставиш да го убия. Това беше най-добрият ми шанс. Няма да мога да го спипам друг път насаме.

Зяпнах го смаяно.

Той сви рамене.

— Това нещо между мен и Болинджър назрява от доста време.

— Ти си го провокирал — изрекох слисано. — Ти си искал този бой!

— Крис, нещата са прости — или аз, или той. Ако аз лежах там на пода, сега нямаше да водя този разговор с теб. Нямаше да мога да водя никакви разговори.

— Зарежи тази мелодрама, Хари. Значи сте се сдърпали с този тип веднъж-два пъти и какво от това?

Той разсече въздуха с длан.

— Ти си Бизнесмен, Крис. А това е нещо между Работници. — Хари стисна юмруци и се вторачи в кокалчетата си, сякаш са разписки за неплатени сметки. — Болинджър е от гетата на Филаделфия. Ние се разбираме един друг.

— Не мога да приема това. Не мога да го приема. — Но докато казвах това, се улових как също гледам в кокалчетата му, които бяха покрити с белези като залепнали парчета от стара дъвка.

— Не е и необходимо да го приемаш. Ти си от друг, съвсем различен свят, Крис. Ето защо, когато се измъкнем от тази клоака, аз ще бъда велик Актьор, а ти — елфоподобен труп. — Той се изправи на крака. — Ти май смяташе да ми показваш колко велик си във ВП залата?

8.

Отне ми няколко минути, застанал до Хари в тясната му кабинка, за да му помогна да калибрира индукторите. Костюмът с обратна връзка е доста прост, предимно механичен е — стиска те, ръга те, разтърсва те и така нататък. Но с индукционния шлем човек трябва да свикне.

Той е базиран на същата технология, която използват директните зрители в залите на Студията за наблюдаване на Приключенията, за да споделят усещанията и преживяванията на Актьора в реално време. Калибрирането всъщност е доста простичък процес: настройваш шлема, докато на белия фон не се появи черна точка, която се разпъва в линия, която от своя страна се превръща в добре фокусирано изображение на логото на Студията. По аналогичен начин белият шум преминава в чист тон и така нататък. Във ВП залата даже е по-лесно, отколкото в Студията — тук на индукторите не им се налага да предават и миризма, а данните за докосванията, болката и кинестезията се управляват изцяло от костюма с обратна връзка.

Ала този вид калибриране става лесен едва след като си го правил няколко пъти; за всеки над определено равнище в кастовата стълбица се е превърнало в навик, но Хари беше Работник и разбира се, никога не беше стъпвал в Студията и през живота си не беше настройвал индукционен шлем. Това го правеше раздразнителен и сприхав. Накрая вече ме удряше на сляпо през ръцете — индукционните шлемове имат щитове върху очите, за да не пречи реалната гледка на нервосимулираната — и ме призоваваше да се разкарам.

Оставих го в кабинката и отидох на инструкторския пост: три широки пулта с клавиши, наредени един над друг, като при орган. Над главата ми висяха четири екрана, където ВП компютърът можеше да показва множество гледни точки, за улеснение на потенциалните зрители в празната в момента аудитория зад гърба ми.

Седнах в креслото, наведох глава над най-долния ред от клавиши и най-накрая си позволих да се разтреперя.

Веднъж четох някъде, че ставаш възрастен, когато започнеш да възприемаш бъдещата смърт като камъче в обувката: вече я усещаш при всяка стъпка. Не можех да се освободя от картината на тавана в коридора, какъвто би изглеждал на проснатия на пода Болинджър; не можех да спра да мисля за това колко лесно, почти безгрижно Хари можеше да му отнеме живота. Виждах себе си в Отвъдие, как вървя по една градска улица, и някакъв мъж изскача от странична уличка и забива нож в гърлото ми, без да каже нито дума, без да ми иска пари, без да ми крещи или заплашва, без да ми даде шанс да се защитя.

Никакъв шанс.

Чувал съм че петите на човек удрят в земята, че той се гърчи и се изпуска в гащите си, когато умира по насилствен начин. Аз чувствах това отново и отново, чувствах как моите пети бият по земята, усещах го много по-ярко, отколкото е в обикновените фантазии.

Когато започнах да работя с Хари, се усещах като дресьор, заел се да опитоми нов лъв. Ако не покажех страх, ако не провокирах с нещо рефлексите на хищника, щях да съм в безопасност. Даже се чувствах донякъде герой, гордеех се със себе си, струваше ми се, че чрез силата на волята си сам изковавам съдбата си. Можех да помогна на Хари, можех да победя Чандра и да поставя началото на своята все още неясно очертаваща се, но със сигурност славна актьорска кариера.

Но в момента седях и треперех, защото тази работа не беше безопасна.

Винаги е възможно някой ден да кажеш не каквото трябва на някой от Хари Майкълсъновците — и в следващия момент да рухнеш на пода, издишал последния си дъх.

И даже не точно Хари ме плашеше сега, а светът, в който той живееше, и начинът, по който започнах да виждам моя живот през неговите очи. Ставаше въпрос за вътрешното му осъзнаване колко крехък е неговият собствен живот — и че изобщо не му пука за това.

И той не беше уникален, не беше дори нещо рядко срещащо се. Работническата каста произвежда безброй Хари Майкълсъновци. Сега започвах да разбирам какво е имал предвид Хари, когато казваше, че „не ми се получава“.

Макар че имаше ли значение? Исках ли изобщо да живея без Отвъдие?

Набрах стандартните настройки, после влязох в своята кабинка и бързо се облякох. Не се нуждаех от калибриране — компютърът разпозна биотоковете ми веднага, щом сложих шлема, и автоматично зареди файла ми.

Около мен се оформи ливада, чиито леко поклащащи се тревисти вълни стигаха чак до хоризонта във всички посоки. Небето над главата ми беше безоблачно и изумително синьо, а слънцето висеше неподвижно в него. Това беше Ливадата — най-базисното ниво, често използвано за „дуели“ и всякакъв вид упражнения по магия. Аз самият бях прекарал много часове в тази Ливада. Меката почва е удобна, за да се медитира на колене, и облаците никога не засланят слънцето.

Стандартният манекен на Хари стоеше на около четири метра от мен. Той пристъпи към мен, после се спря и се огледа; внезапно приклекна и прекара пръстите си през тревата.

— Охо!

— Да, знам. Впечатляващо, а?

— Жестоко. Смазващо жестоко! — Изкуствените черти на лицето му не показваха никакви емоции, но можех да усетя веселието в гласа му. — Изглеждаш малко педалски.

Свих рамене с въздишка. Бях програмирал манекена ми да изглежда горе-долу както ще изглеждам аз, след като операциите ми приключат: гъсти, късо подстригани платиненоруси коси, елегантно-деликатна лицева структура, огромни златисти очи, екстравагантно заострени уши, като на рис. Може и да се бях попрестарал.

Той се приближи.

— Знаеш ли, никога не съм те виждал под тази твоя маска. Така ли изглеждаш?

— Може би ще изглеждам така накрая — казах му. — Не съм сигурен. Ще разбера след десет седмици.

Той кимна и внезапно ми се прииска да видя изражението му.

— Добре — рече той. — А сега какво?

Поех си дълбоко дъх. Цяла седмица се мъчих, за да го докарам на това място, а сега, когато вече бяхме тук, ме присвиваше стомахът, имах предчувствие за… не знам какво. Сигурно беше сценична треска.

А може би се боях, че той ще ме победи и тук.

— Този път без заклинания — казах. — Смятам да те улесня. Мога да ти сритам задника, като използвам само Потока. Придържай се към менталното зрение. Компютърът ще улови структурата в биотоковете ти и ще ти покаже симулация на Потока. Би трябвало да видиш и моята Обвивка.

Манекенът му затвори очи и събра върховете на първите три пръста на двете си ръце. Аз, разбира се, вече не се нуждаех от техниката на Трите пръста, за да превключа на ментално зрение — контролирането на дишането и обикновено усилие на волята превключваха съзнанието ми на необходимото равнище. Но ме тревожеше, че Хари, само десет дни преди ВП семинара си, все още се нуждае от физически жестове.

Тревогата се разсея с идването на менталното зрение; когато се занимаваш с магия, е невъзможно да се тревожиш. Целта на сложните медитативни техники, на които ни учат в Консерваторията, е да съсредоточи цялото ни съзнание, дори повърхността на подсъзнанието, върху желаните магически ефекти. След две години тренировки можех да насочвам съзнанието си като хирургически лазер.

Чувал съм да казват, че всеки маг вижда Потока като своя лична метафора: потоци светлина или призрачна река, като дълги сияещи струни, навиващи се и размотаващи се, докато се точат във въздуха, като плаващи кълба от енергия, подобни на кълбовидни мълнии. Нямаше да разбера как ще изглежда Потокът за мен, докато не се озова в Отвъдие. ВП залата показва една и съща симулация на Потока за всички — във вида на блещукаща решетка от енергия, в която по посока на течението се носят разноцветни ярки импулси.

Обвивката на Хари също изглеждаше напълно стандартно: ауроподобна паяжина. Тя леко пулсираше в такт със сърцебиенето му и припламваше около ръцете и краката му. Наблюдавах Потока, чакайки Хари да започне да тегли от него.

Той отвори очи и прошепна благоговейно:

— Виждам го.

Бавно изпуснах въздуха, който не бях забелязал, че съм задържал в гърдите си.

— Добре. Разбирам, че това е нещо ново за теб. Ще ти дам десет секунди, за да изтеглиш достатъчно енергия за защита.

Той протегна ръка в най-плътната част на Потока и Обвивката му се разшири в ленив псевдокрайник, който докосна пулсиращата мрежа и се отвори за бликащата енергия. Потокът се завъртя към него, водовъртежът му изпълни с енергия Обвивката на Хари. Жестовете му подсказваха за бъдещ проблем — адепт, който се нуждае от ръцете си, за да тегли енергия, лесно може да бъде изваден от строя — но за момента това не беше толкова важно.

Преброих бавно до десет, после до петнайсет, наблюдавайки как Обвивката на Хари се изпълва с все по-ярка светлина и се обагря във виолетово. Той щеше да налива сила в Обвивката си, докато успява да я удържи, а после щеше да ме удари с неоформената енергия. Това е най-грубият и безопасен начин на магическо сражение, нещо като дуел с гумени весла, но като за начало беше добре.

Дори не си направих труда да тегля енергия — той не можеше да ми навреди. Обадих се:

— Започни, когато си…

Той ме атакува, както бях очаквал. Бях повече от подготвен за недодялания му поток от енергия, Обвивката ми не само го отрази, но го запрати като ластика на прашка обратно към него. Това, което летеше към мен като хаотичен поток с дебелината на човешка глава, се върна към него като остро копие, което проби Обвивката на Хари при корема му и го накара да се превие на две.

— Можеш да се справиш и по-добре. — Аз дори не помръднах.

Той опита отново и отново — все със същия резултат, но с всеки опит съкращаваше разстоянието между виртуалните ни манекени с крачка или две. За мен, докато го наблюдавах спокойно през менталното си зрение, намеренията му бяха прозрачни. Той възнамеряваше отново да наруши правилата — тези тромави удари с Потока бяха само за отвличане на вниманието, за да може да се приближи достатъчно, че да ме връхлети.

Отворих Обвивката си и започнах да тегля енергия.

Хари теглеше части от Потока и ги използваше за собствените си цели; аз създавах свои собствени — блещукащата мрежа от сила се вливаше в Обвивката ми като фунията на торнадо, спускаща се от буреносен облак. Целият поток, чак до хоризонта, течеше към мен. Кожата ми ехтеше от енергия.

Когато Хари ме връхлетя, му позволих да го направи.

Потокът не взаимодейства директно с материалния свят, докато не бъде насочен от съзнанието на заклинател; в първоначалното си състояние тя може да оказва влияние само върху Обвивките, като изменя енергийното състояние на материалните обекти, особено на живите същества. Най-лошото, което може да се направи със суровия Поток, е да причиниш на някого болезнен спазъм. Направих седем пъти това с Хари.

Ръцете и краката му, гърдите, коремът и гърбът му се свиха конвулсивно по време на скока му. Той изграчи сподавено и рухна в краката ми.

Отстъпих на благоразумно разстояние, преди да му позволя да се изправи.

— Това беше твърде лесно — казах. — Аз съм по-добър боец, отколкото ти си заклинател. Първо, ако искаш да станеш добър в това, трябва да увеличиш обхвата си. Сега Обвивката ти покрива само ръцете и краката ти. Но тя може да има всякакъв размер и форма, каквито можеш да си представиш. Опитай се да достигнеш до Потока, без да използваш ръцете си.

Манекенът на Хари продължаваше да седи в меката виртуална трева, обхванал с ръце свитите си колене. Той погледна към мен и ми се прииска да видя изражението на безличната му физиономия.

— Това беше забавно, Крис. Бях добър партньор и ти позволих да ме пометеш. А сега трябва да тръгвам.

Той се изправи и посегна към главата си, за да напипа бутона за изключване.

— Позволил си ми? — изсумтях аз. — Все едно би могъл да ме спреш.

Той звучеше уморено.

— Да, прав си. Не съм добър в това. Но ще стана.

— И аз мисля така. Мамка му, Хари, с моя помощ можеш да станеш велик!

Той се спря. Главата му се обърна към мен и той дълго време нито помръдна, нито каза нещо. Започнах да се потя под ВП костюма, чудейки се какво ли става в главата му.

Най-накрая той каза:

— Мислиш ме за шибан идиот, нали?

Раздвижих беззвучно устни и най-накрая успях да процедя:

— Хари, аз…

— Мислиш си, че понеже си Бизнесмен, а аз — Работник, можеш да ме въртиш на малкия си пръст, да ме манипулираш както си искаш и аз никога няма да се досетя?

Внезапно се зарадвах, че от истинското, физическото тяло на Хари ме делят две врати във ВП залата.

— Това не е вярн…

— О, я стига! Твоите гадости ми дойдоха твърде в повече. — Манекенът му пристъпи към мен. — Не е толкова обидно, че се мислиш за по-умен от мен. Това може дори да е истина.

Определено е истина, помислих си.

— Онова, което ме безпокои — продължи той, — е, че си мислиш, че си по-умен, защото си от по-висша каста. Мислиш си едва ли не, че ако изобщо съм имал поне малко мозък, съм щял да се родя в по-добро семейство.

— При теб всичко се свежда до кастите, нали? — нападнах го аз. Когато си имаш работа с Хари, е опасно да минаваш в отбрана; това събужда инстинкта му на убиец, както едно куче пазач може да подуши страха. — За всичко имаш един и същ отговор.

— Не се нуждая от отговори — отвърна той и се обърна, сякаш се канеше да си тръгне. — Нямам нужда да знам защо си се залепил за мен през последните една-две седмици; не ми пука дали това е някакъв опит на либерал от висша каста да покаже благосклонност към диво хлапе Работник, или курсова работа по антропология, или си си харесал задника ми. Това няма значение. Ти се опитваш да ме изиграеш и това ми писна. Мамка му, а най-досадното в цялата работа е, че ти си мислеше, че ще ти се получи.

— Знаеш ли — казах бавно, — образът ти на уличен хулиган започва да се пропуква.

— А?

— Защо все още си тук? Има значение колко внушително е едно оттегляне само ако наистина е оттегляне.

— Аха — промърмори той и посегна към клавиша за изключване на ръкава си, но аз бях подготвен за това; при последната си дума бях въздъхнал дълбоко, преминавайки на ментално зрение, и изпратих в ръката му импулс, който би парализирал и кон.

Той изпъшка.

— Още не съм готов да те пусна — казах.

Той отпусна ръката си и обърна към мен празното изражение на манекена; можех да си представя много добре смъртоносния блясък, който излъчваха черните му очи в момента.

— Не навлизай в тези води, Хансен. Не плуваш достатъчно добре.

— Спести си го, а? Аз не съм Болинджър — няма нужда да ме сплашваш, за да ми доказваш колко голям мъж си.

— Не се прави, че разбираш.

— Ще ти кажа какво разбирам. Разбирам, че ще се провалиш. Разбираш ли това ти? Ще се провалиш. Никога няма да видиш Отвъдие. Няма да станеш Актьор. До края на живота си ще бъдеш някакъв анонимен лайнен Работник. Винаги ще лижеш задниците на по-висшите касти — а за теб всеки е от по-висша каста, Хари.

Той сви рамене и се извърна. Знаеше или поне се досещаше, че казвам истината, но не можеше да се изправи срещу нея.

— Какво ти пука? Какво ти пука дали ще живея, или ще умра?

— Изобщо не ми пука какво ще стане с теб! — казах. — Пука ми какво ще стане с мен. Разбра ли? Да, ти си един вид курсова работа за мен. Чандра ме прикрепи към теб. И лично ми обеща, че ако не се дипломираш, никога няма да ме допуснат до изпитите!

— Тогава, предполагам, че имаш голям проблем — каза той и натисна бутона си за изключване, преди да успея да реагирам.

Манекенът му изчезна; аз останах сам във виртуалния свят, вторачен в мястото, където току-що беше стояла моята надежда.

9.

Не помня много неща от последвалата нощ.

Някъде в дъното на мозъка ми се пазят смътни спомени за това как отново и отново идвам на себе си, пробуден от мечтата си за Отвъдие, седнал в спалното си помещение или мотаейки се безцелно из смрачаващите се поляни на кампуса или из храсталаците, под лунната светлина.

Не можех да възприема случилото се; колкото и да си напомнях, че животът ми е приключил, отказвах да го повярвам. Не бях способен да се накарам да разбера, че наистина съм се провалил този път, че някакъв фундаментален дефект в моята природа е поставил на пътя ми преграда, в която съм си разбил мозъка.

Бях прекарал толкова часове в мечти за Отвъдие, че разумът ми машинално се обръщаше към тези видения въпреки студения факт, че никога нямаше да видя тези небеса, никога нямаше да вдишам този въздух, никога нямаше да се доближа до това да усещам как магията преминава през нервите ми — щеше да ми остане само бледата имитация, създадена от ВП костюма.

И всеки път, когато си спомнях, всеки път, когато изваждах това познание от размътените пластове на неподатливия си мозък, ми се налагаше да минавам отново и отново през цялата тази мръсотия, да ругая Чандра, Хари, баща ми, Консерваторията, Студията и себе си, докато най-накрая истината не ме цапардоса.

Аз самият си бях виновен.

Това е потискащо — да си само двайсетгодишен, когато за пръв път в живота си се изправиш срещу непреодолимо препятствие. Надарен по рождение както със способности, така и с висок произход, аз имах и богатство, и високо обществено положение, и физическа красота, бях умен и атлетичен; винаги намирах начин да получа това, което искам: дипломи, момичета, приятели, каквото и да е. Докато не намерих единственото нещо, без което не мога да живея.

Беше адски неподходящ момент за първия ми провал.

Бях допуснал фатална грешка с Хари, и най-лошото от всичко беше, че не можех да разбера какво е трябвало да направя, за да не допускам тази грешка. Наистина хиляди планове и идеи се изливаха от мозъка ми през тази нощ под звездите, сред студения егейски въздух, всички еднакво безплодни — трябвало е да направя това, сигурно съм можел да опитам онова, а защо не и това — докато не дойде сутринта, а аз така и не успях да заспя. Изтичах до стаята си само колкото да изпия на сухо две-три таблетки кофеин, после отидох на занятия, за да прекарам следващите няколко часа и следващите няколко дни, правейки се, че животът ми още не е свършил.

Поне нямах проблем да оставам буден в аудиторията. Не бих заспал дори ако ме ударят с камък по главата.

В един от тези безнадеждни, замъглени дни Чандра отново ме извика в кабинета си. Не помня какво ми каза и какво му отговорих; мисля, че в този момент ми беше останало единствено да блъфирам. Гледах подигравателно палача си, докато гласът на баща ми с презрение ми нашепваше съвети: „Не показвай слабост пред нисшите касти — чувах в главата си. — Майната му. Ако имаше поне малко мозък, щеше да се роди в по-добро семейство.“ Тази фраза продължаваше да кънти в главата ми, отново и отново.

На всичкото отгоре трябваше да живея с мисълта, че Хари ме презира.

По някакъв необясним начин това ме нараняваше едва ли не повече, отколкото всичко останало, взето заедно. Неговата сурова присъда ме глозгаше, както гладно куче гризе кокал. Може би защото бях свикнал с привързаността на равните ми и с уважението на онези, които стоят под мен; може би защото не можех да понеса мисълта, че един нищо и никакъв Работник си позволява да ме осъжда.

Може би защото усещах, че той е по-истински от мен.

Нещо в неговия Работнически живот, в неговия уличен живот, му даваше един вид мистична връзка с някакво ниво на съществуване, което аз можех да наблюдавам само отвън, през гравирано и матирано стъкло. Той беше прав: аз никога нямаше да разбера, не и наистина. Не бях сигурен дори дали искам да разбера.

Но бях сигурен, че мечтая за уважението му повече, отколкото за всичко друго, като изключим попадането ми в Отвъдие.

Още няколко дни изминаха в мъглата на самосъжаление от отвращение от себе си. Маниакално проверявах съобщенията си, надявайки се, че Хари е омекнал; но всичко, което намирах, беше хленченето на момичета, които се чудеха защо не им се обаждам. Аз самият не се опитвах да му звъня или да го издебвам на някое от занятията му — това щеше да изглежда твърде жалко, дори и за мен.

Една сутрин се събудих почти с предишната си решимост и без дори да закусвам или да взема душ, изтичах във фитнесзалата, смътно надявайки се, че може да заваря Хари там.

Не знам какво щях да му кажа, ако го бях намерил. Предполагам, че почти бях готов да падна на колене пред него, надявайки се, че жалката безизразност на следоперационната ми маска може да смекчи механичното му Работническо сърце.

Това би било глупаво; ако можех да мисля ясно, изобщо нямаше да доближавам фитнесзалата през тази сутрин. Преди обяд там се събираха неандерталците — да си размърдат мускулите и да подушат задниците си.

Разбира се, Хари го нямаше там. Той беше твърде умен и опитен, за да бъде спипан като младо зайче от вълчата глутница. А аз влетях, сякаш се намирам у дома си, и когато срещнах погледа на Болинджър, на дребните му червени и по мечешки гладни очи, осъзнах колко глупаво съм постъпил.

Тогава направих втората си грешка за тази сутрин: обърнах се и се опитах да изляза, без да бързам, демонстрирайки спокойна самоувереност. Макар че кръвта бучеше в ушите ми, не възнамерявах да показвам страх пред тези хипертрофирали тъпанари. Хари щеше да бъде по-умен — той би разбрал в каква неприятност се е забъркал.

Той щеше да се изстреля като опарена котка — и щеше да успее да избяга.

Вече бях минал колоните с канелюрите на арката, прекрачвах вратата на главната фитнесзала и се поздравявах с успешното си измъкване, когато една огромна ръка ме сграбчи за косата и ме блъсна в стената.

Коридорът се завъртя около мен; пред очите ми плуваха сиви петна. Болинджър се издигаше над мен като колос, като динозавър, невъобразимо могъщ. Половината от лицето му все още беше подута и лилаво-жълтеникава от ритника на Хари, а в очите му нямаше нищо човешко.

Плъзнах се надолу по стената, опитвайки се да нормализирам дишането си, а устните на Болинджър се изкривиха в подобие на усмивка.

— Хей, това не е ли Крис Хансен? — изрече той с престорено страхопочитание. — Радвам се да те видя, дребно педалче.

После той ме зашлеви, небрежно, сякаш по бащински, колкото да ме постави на мястото ми. Отворената му длан се стовари отстрани на врата ми и ме запрати да се търкалям по пода. Свих се на кълбо и останах да лежа, пъшкайки под градушката от звезди, изливащи се в главата ми.

— Пожелавам ти приятно пътуване — изрецитира той. — Обзалагам се, че това ти беше забавно, нали? Във всеки случай на мен ми беше. Още не мога да спра да се смея.

Той ме сграбчи отпред за туниката и ме вдигна от пода. Отново ме прикова към стената, изкарвайки въздуха ми. Сложи другата си ръка под брадичката ми и започна да извива главата ми назад. Туниката ми, която се беше врязала отзад във врата ми, се разкъса на раменете ми заради дърпането надолу. Задърпах ръката му, но я усещах като камък под безполезните си пръсти и го ударих безсилно в лицето с хилавата си собствена ръка и единственото, което бях способен да си помисля, беше, че всичките часове по ръкопашен бой при Толмън и всичките уроци на Хари, и цялата ми съобразителност, и остроумие, и интелектът ми, и рекордно високата ми оценка по Бойна магия за цялата история на Консерваторията, всичко, което съм и което някога ще бъда, всичко това сега се свеждаше до това колко издръжливи на опън са шийните ми прешлени. В момента най-важното нещо в цялата Вселена беше кое е по-здраво — моята шия или ръцете на Болинджър, и аз знаех, че не е шията ми. Вече чувах как във врата ми нещо пропуква и клокочи. Вълни на болка се спускаха чак до петите ми.

И грешах относно очите му: те не бяха по мечешки гладни. Сега виждах в тях безличен глад, абстрактна и студена страст.

Очите му бяха гладни като тези на Чандра.

Аз нямах нищо общо тук. Болинджър искаше да ме убие не заради самия мен, а за да докаже нещо на Хари и на себе си.

Бях извършил една-единствена глупост — един безумен, фатален акт. Когато бях застанал на четири крака зад него, се бях въвлякъл в ситуация, която не разбирах. И сега щях да умра заради това. Не можех дори да се моля за живота си — натискът на ръката му държеше челюстите ми сключени и ме оставяше без въздух.

Но внезапно натискът отслабна, можех да дишам отново и едва не рухнах под собствената си тежест, когато той ме пусна.

Отне ми няколко секунди, за да разбера какво се е случило. Наоколо се тълпяха хора и един инструктор — мисля, че беше Толмън, но не съм много сигурен — и Болинджър се смееше и се шегуваше с тях, безгрижно давайки си вид, че двамата с него просто сме се закачали. Инструкторът и неговата група студенти вероятно се бяха озовали в коридора точно навреме, за да ми спасят живота.

Някой ме попита дали съм добре и аз успях да изграча нещо от рода, че всичко е наред и Болинджър просто не си знае силата.

Можех да подам оплакване срещу него, но в коридорите системата за видеонаблюдение не е толкова съвършена, колкото в спалните помещения; ние стояхме в „сляпо петно“ и вероятно можех най-много да му издействам няколко дни допълнително натоварване на тренировките.

Когато всички отминаха в посока на фитнесзалата, Болинджър се наведе към мен и каза тихо:

— Ще те спипам, Хансен. Никой още не ми се е измъквал след нещо като това, което направи ти. Предай на онова педалче Майкълсън, че ще спипам и него. И ще ви покажа какво правим с такива като вас в Бойното училище.

В този момент ми хрумна една идея — дойде ми като внезапно развиделяване сред буреносни облаци, сякаш лъч слънчева светлина е озарил мозъка ми, и си помислих: „Да, защо не?“

— Да, ще му предам — отвърнах, ухилвайки се зад маската ми, и приливът на адреналин ме накара да забравя колко съм бил уплашен преди малко. — Ще му кажа, че наистина много искаш да му духаш.

И за част от секундата, докато думите ми се процеждаха през солидната двайнайсетпласова кост към ореховидния му мозък, аз го изритах в топките.

Той опули очи, сподавено изсъска нещо и се преви на две. Протегна ръка да ме сграбчи, но аз се изплъзнах и хукнах с всички сили. Той ме последва няколко крачки, но аз бягам бързо, а него го болеше. Нямаше никакъв шанс.

Зад гърба си чух презрителния смях на останалите Бойни студенти. Въпреки че Болинджър беше превит от болка, съм сигурен, че също го чу.

10.

Не направих грешката да смятам, че Болинджър е глупав само защото е грамаден. Не знаех дали е популярен сред останалите Бойни студенти, или не; предполагах, че е. Допусках, че всеки студент от Бойния поток, който ме срещне някъде из кампуса, веднага ще го уведоми.

Не можех да се дегизирам — през този семестър само петима студенти бяха подложени на същите операции за трансформиране в елф. Почти цяла седмица внимателно избирах къде да ходя и откъде да минавам; пропусках някои занятия, задържах се повече на други, никога не минавах два пъти по един и същ маршрут и се придържах към тълпата, доколкото беше възможно.

Друга грешка, която не направех, беше да се опитам да се разбера с Болинджър разумно, да му обяснявам, че реагира прекалено остро на обикновена училищна лудория. Бях наясно, че следващия път, когато се срещнем насаме, той ще ме убие. И никакви аргументи, никакви предупреждения за възмездието на закона нямаше да го накарат да промени решението си.

Освен това изобщо не смятах, че реагира прекалено остро. Двамата с Хари бяхме поставили под съмнение неговата мъжественост. За Работническо хлапе като Болинджър нямаше по-важно нещо от мъжествеността му. Щеше да я защитава до смърт.

Дори да е неговата собствена.

Нямаше нужда да се питам по какъв начин съм разбрал това; знаех го ясно. Започвах да мисля като Хари.

Оставях съобщения за Хари през цялата тази седмица, но той продължаваше да ме избягва. На няколко пъти го забелязвах из кампуса, ала той свиваше към места, където не смеех да го последвам — безлюдни места, като ветровитите крайбрежни зъбери. Но трябваше по някакъв начин да се добера до него; нуждаех се от място, където да го притисна в ъгъла и да го накарам да ме изслуша.

Сутринта преди първия му семинар по Виртуални приключения причаках Хари пред вратата на ВП залата. Той се движеше в солидна тълпа от студенти по Бойна магия, но както винаги мрачният му вид го караше да изглежда, сякаш е сам. Когато ме видя, той се спря, но аз знаех, че по-скоро ще си отгризе ръката, отколкото да пропусне часа по ВП. Той тръсна глава с отвращение и тръгна към мен.

Можех да разчета достатъчно добре походката му, за да разбера, че планира да премине покрай мен, без да разменим нито дума, разчитайки, че тълпата от останалите студенти по Бойна магия ще ни раздели. Затова пристъпих напред и протегнах ръка, на която той се натъкна.

Хари погледна надолу към ръката ми, а после и към мен.

— Не мисля, че искаш да ме докосваш, Хансен.

Отговорих, опитвайки се да звуча в неговия тон:

— Имам новини за теб, Хари.

— Майната им на новините ти. Махни си ръката или ще ти я счупя.

Последните студенти по Бойна магия влязоха във ВП залата; ние останахме сами в коридора.

— Хари, само ме чуй за минута, става ли?

— Ти си този, който не чув…

Зашлевих го през устата — хубав, плавен десен хук с отворената ми длан, не много силен, но подпомогнат от разгъването на бедрото, точно както ни беше учил Толмън. Хари залитна, изгубил равновесие, и се облегна на стената.

Той оголи зъбите си.

— Имаш ли някаква представа колко близо си до смъртта?

Звучеше доста убедително, но знаех, че не го мисли наистина; в противен случай вече щеше да го е направил.

— Искаш да ме убиеш? — попитах, свивайки рамене. — Нареди се на опашката.

— Аха, чух за теб и Болинджър. — Той се изплю върху пода и се намръщи, когато видя следи от кръв в слюнката си. — Онова „врагът на моя враг ми е приятел“ не върши работа при мен, така че не се напъвай. Сам си направил тази глупост.

— А, не — отвърнах. — Това беше най-умното нещо, което съм извършил в живота си. То ще ни помогне да завършим с отличие и ще отвори пътя ни към Отвъдие.

— Да, бе, направо страхотно. Закъснявам за час.

— А не бива — казах. — Хамет ще те повика за първата самостоятелна симулация.

Ето сега най-накрая привлякох вниманието му. Погледът му стана заинтересован.

— Глупости.

Само се усмихнах.

Той пристъпи към мен.

— Откъде знаеш?

— Подкупих го — подсмихнах се пред изуменото му лице. — Какъв е смисълът да си богат, ако не можеш да използваш парите си, за да постигнеш каквото искаш?

Той пристъпи още една крачка — вече беше толкова близо, че можех да усетя аромата на кафе в дъха му. Очите му блестяха като острието на нож.

— Защо?

— Имам план. Как да разреша проблемите ни.

Откъм вратата зад гърба ми слабо се чуваше как Хамет изнася класическата си лекция за риска:

— Вие, като Актьори, имате строго определена роля, независимо от това дали размахвате меч, или хвърляте мълнии, сражавате се в турнири или изцелявате болни. Всичко се свежда до това: вашата функция в обществото е да рискувате живота си по интересни начини.

Хари също го чуваше и погледна над рамото ми с едва прикрит копнеж. Не ми беше необходимо да се прехвърлям в него, за да разбера, че се чуди дали ще има шанса да върши точно това.

— Добре — каза той навъсено. — Добре, слушам те.

— Нямам време да ти обяснявам в момента. Когато те повика, той ще те изпрати на Крайбрежната. Аз съм минавал тази симулация, тежка е. Не използвай никаква магия.

Върху лицето му не се изписа нито учудване, нито неразбиране; той ме гледаше крайно съсредоточено.

— Защо?

— Защото не си достатъчно добър, Хари. Хамет иска да те накара да изглеждаш като глупак. Той е садист; единственото удоволствие в живота му е да унижава студентите.

— Но ако не използвам магия…

— Просто не го прави, чуваш ли? Магията е точно това, което те очакват. Ти си калпав заклинател. Прави това, което умееш най-добре.

Изучавах го, за да разбера дали думите ми са му направили някакво впечатление, но лицето му беше абсолютно безизразно. Поклатих глава.

— Влизай. Хамет ще те повика всеки момент.

— Крис…

— Няма време, Хари. Ако искаш да поговорим за това, ще бъда на обичайното си място по време на обяда. А сега тръгвай.

11.

Седях на задните редове на аудиторията и заедно с останалите студенти наблюдавах Хари върху три от четирите големи екрана пред инструкторския пулт. Екраните го показваха отзад, отпред и отгоре; четвъртият показваше неговата гледна точка.

Той вървеше по Крайбрежната уверено; както и останалите студенти, беше идвал два пъти тук миналата седмица, за да свикне с костюма с обратна връзка и със симулацията на Потока. На екрана той изглеждаше като същия стандартен манекен, който се беше сражавал с мен на Ливадата, облечен с широка невзрачна туника и панталон.

Крайбрежната беше още една стандартна симулация, основана на Теранските докове на западния бряг на Анханската империя. На мястото на широките някога проходи между масивните каменни складове сега имаше тесен лабиринт от дребни лавки, кръчми и публични домове. На улиците се тълпяха хора от най-различен сой, смесени с нечовешките раси на Отвъдие, но те бяха тук само за атмосфера. Хари можеше да взаимодейства само с асистентите на Хамет, петима пенсионирани Актьори, които, също облечени с костюми с обратна връзка, се намираха в други кабинки на ВП залата. Те щяха да изиграят останалите роли в този сблъсък.

Първото приключение на Крайбрежната е много просто. Докато преминава край мрачна пресечка, студентът чува женски писък. Когато надниква там — а не може да отмине, ако иска да си вземе изпита по ВП, — той вижда мъж, биещ жена със солидна тояга. Студентът разполага с три заклинания: Малък щит, доста мощна Телекинеза и разбира се, Потока, който всеки заклинател може да използва.

Повечето студенти — като мен например — добросъвестно предупреждават мъжа да се омита, а когато той откаже, се опитват да го принудят да направи това чрез магия, като или прикриват с Щита жената, или атакуват мъжа с Телекинеза или посредством удар с Потока.

Ето в този момент студентите го закъсват, защото мъжът не е само един, а са четирима: един зад гърба му и още двама, легнали върху ниските покриви от двете страни на пресечката. И веднага щом студентът влезе в подобното на транс състояние на ментално зрение, тримата се нахвърлят върху него.

Не, не ме разбирайте погрешно: можете да се биете с тях. Улицата и пресечката са проектирани така, че много неща могат да се използват като оръжие от един находчив студент, като например счупени стомни, разбити дъски, разхвърляни камъни с големината на юмрук, които могат да се мятат с помощта на Телекинезата. Могат да се намерят и укрития, където човек да се защити с помощта на Щита.

Но в края на краищата те спипват. Дори и ако се справиш с четиримата — което, доколкото ми е известно, не е правил никой друг освен мен, — жената се оказва тяхна съучастница и ти забива ножа в гърба при първия удобен случай. Ето как изгубих аз.

Смисълът на целия този сценарий, доколкото мога да преценя, е да се унижи студентът и да се впечатлят всички студенти по Бойна магия и да им се покаже колко са уязвими, когато са в състояние на ментално зрение. Не можеш да спечелиш битката; това, което прави Хамет накрая, е да разяснява как сме могли да направим загубата по-забавна за публиката.

Хамет за пръв път се усъмни, че това изпитание няма да се развие по неговия план, когато Хари надникна зад ъгъла и видя как мъжът бие жената с тоягата. Лицето на манекена, разбира се, остана безизразно, но от високоговорителите се чу характерното за Хари гневно сумтене.

— О, това е доста оригинално — изръмжа той. — Стига, бе!

Тръсна глава и леко поразтъпка крака; стори ми се, че търси стабилна позиция, за да влезе в ментално зрение, и сърцето ми се сви. Но той имаше нещо друго наум; намери опипом с крак един от онези скрити камъни, наведе се и го вдигна.

В този момент обикновено студентите пристъпват напред и изтърсват някой глупав вариант на изпитаното „Спи, маниако! Остави жената!“. А Хари само стоеше и гледаше как мъжът я бие, подхвърляйки небрежно камъка от ръка в ръка.

Хамет включи микрофона си.

— Майкълсън, какво правиш?

— Намесвам се — промърмори мрачно Хари. — Нали това се очаква от мен?

— Размърдай се тогава!

— Да, добре.

Той пристъпи напред, хвърли камъка нагоре и извика:

— Ей, задник!

Мъжът с тоягата се обърна точно навреме, за да види как половинкилограмовият камък влиза в устата му. Просна се на земята като ударен с бухалка.

Всички студенти по Бойна магия ахнаха като оскърбена жена от кастата на Незаетите.

— Добре, намесих се — съобщи Хари отегчено. — А сега какво?

Ахканията бяха заменени от кикотения.

Хамет изръмжа нещо нечленоразделно и двамата, които дебнеха върху покривите, скочиха право върху Хари. Но по някакъв начин той беше очаквал това; пристъпи към единия от падащите, хвана го за краката и дръпна. Клетникът се завъртя в движение и се приземи върху врата си.

Другият направи кълбо при падането си и скочи на крака с нож в ръката, но Хари беше продължил да се движи нататък по пресечката, където имаше купчина дъски. Озовалият се на краката си тип с ножа беше способен само да изгледа стремително приближаващата се към главата му дъска. Успя да се прикрие с ръка, но ударът го събори на колене и Хари го изрита в лицето.

Когато четвъртият асистент се приближи с меч в ръката, останалите трима вече бяха проснати на земята. Хари го посрещна с дъската, вдигната като меч, и нападателят се поколеба. През камерата, показваща събитията от гледната точка на Хари, ясно се видя как погледът на мъжа се отмества леко встрани от рамото на противника му; на другия екран видях как жената се носи към гърба на Хари.

По някакъв начин той отново се оказа готов за това; със свръхестествена, почти съвършена точност той се плъзна встрани и стовари дъската върху гърдите на жената. Тя застина и в този момент той пусна дъската, измъкна ножа от отпуснатите ѝ пръсти, дръпна я пред себе си като щит и допря ножа до гърлото ѝ.

— Хвърли меча или край с нея! — изсъска той и не знам дали асистентът му повярва, или не, но аз му повярвах.

За момент в смаяната аудитория настана тишина, а после се разнесоха колебливи ръкопляскания, които прераснаха в безполезни крясъци на предупреждение, щом типът, нокаутиран от Хари с дъската, се изправи зад гърба му и го цапардоса по тила.

Дори тогава Хари не падна веднага. Полузашеметен, той все пак успя да пререже гърлото на жената, да хвърли тялото и встрани и да се обърне към нападателя си, но тогава се изправиха типът, когото той беше изритал в лицето, и онзи със строшения врат и всички се нахвърлиха върху Хари с тояги и ножове. Той се биеше с отчаяна ярост, но не можеше да се справи с всички накуп.

Направиха го на кайма.

Костюмите с обратна връзка във ВП залата са програмирани със защитни настройки; на човек не може да му се случи нищо по-лошо от няколко синини и цицини. От друга страна, програмата на симулацията би трябвало да бъде изключена, когато носителят на костюма получи смъртоносен или зашеметяващ удар.

Явно Хамет беше променил настройките от инструкторския си пулт, позволявайки на асистентите си да се изправят, след като би трябвало да са елиминирани — дори жената с прерязаното гърло.

Отне им много повече време, отколкото би трябвало, за да изкарат Хари от строя; биха го от единия край на пресечката до другия и в обратна посока. Налагаха го, доколкото им позволи костюма с обратна връзка, а той не издаде нито звук. Едва когато манекенът му падна окървавен върху камъните, Хамет сложи край на симулацията.

Той се изправи и включи закрепения за врата си микрофон.

— Майкълсън? Ще ми обясниш ли какво беше всичко това?

Гласът на Хари се разнесе приглушено, може би защото манекенът му би трябвало да е в безсъзнание, но това, което каза, като че ли беше „лъжлив копелдак“.

В аудиторията се разнесоха тихи одобрителни възгласи.

Хамет пребледня, сякаш е получил кръвна обида, и рече с леден тон:

— Майкълсън, ти на клоун ли се правиш? Защо не използва никаква магия?

Отговорът на Хари беше откровено подигравателен.

— А защо да използвам?

— Защото това трябва да правиш, тъпо лайно! Предполага се, че си магьосник, нали така?

— Това, което съм — отвърна Хари, — е Актьор. Това, което трябва да правя, е да си рискувам живота по интересен начин, нали така?

— Не ми се присмивай, Работническа торба с лайна! Как възнамеряваш да завършиш Колежа по Бойна магия, ако не можеш да направиш едно шибано заклинание?

Тихичко се надигнах от мястото си на задните редове в аудиторията; имах усещането, че конфликтът щеше да ескалира по неприятен начин, а вече бях видял всичко, което исках да видя.

Планът ми започваше да се осъществява.

12.

Седях сам в столовата. За да съм по-добре защитен, се стараех да съм колкото се може по-често на публични места, така че свикнах да се размотавам тук във времето за обяд.

Често при мен сядаха мои приятели; продължавах да съм все така популярен и в Кочината се смяташе за постижение да се обядва в моята компания. Никой не разбираше какво се случва в действителност; всички смятаха, че съм страшно смел заради начина, по който съм се опълчил на Болинджър. Всички се шегуваха, смееха се и казваха един на друг: „Виждаш ли? Тези Бойни смотаняци изобщо не са толкова корави, колкото си мислят, че са. Повечето от тях са само Работнически боклук в края на краищата. Кухи хора. Обвивка от мускули, под която няма нищо.“ И след това започваха да се поздравяват с високия си произход.

Бих могъл да им разкажа колко корави са тези Бойни смотаняци. Бих могъл да им кажа на тези потомци на европейски Бизнесменски фамилии, жадуващи признание Професионалисти и самодоволни Търговци, че „кухите“ Работници се изпълнени с ужасяваща твърдост.

Но каква полза от това? Те няма да ми повярват, не и наистина; няма как да им предам това разбиране, с което ме дари Хари. Ще си помислят само, че си придавам важност, че позирам, както и аз си бях помислил за Хари. До болка ми се искаше да намеря начин да затворя всеки от тези самодоволни подлеци, които бях смятал за свои приятели, в една стая насаме с Болинджър за десет минути.

Нека да погледнат в очите този кух човек, докато се надвесва над тях като гръмотевична буря. Това определено ще преобърне шибания им живот.

Но това пладне, след дебюта на Хари във ВП залата, тези подлеци и готованци си бяха тръгнали рано и аз седях сам на масата си, четях „Културата на първородните“ на Хардейджър, едва различавайки думите върху екрана, и се чудех дали Хари ще дойде да ме намери тук.

Тъкмо се мъчех с третия от петте алтернативни превода на Хардейджър на героическата поема „Данелари Т’фар“, когато Хари влезе през вратата. Преди две седмици щях да продължа да чета, правейки се на равнодушен, но сега нямах нито време, нито търпение за това. Затворих екрана и зачаках Хари да стигне до масата ми.

На лицето му имаше няколко цицини; приближи се към мен предпазливо.

— Добре — каза той. Погледът му беше по животински напрегнат. — Слушам те.

— Седни. — Махнах с ръка към срещуположния стол и зачаках, докато той обмисляше предложението ми. Най-накрая, без да ме изпуска от поглед, той седна.

— Е? За какво беше всичко това? Сега Хамет ме мрази и в червата.

Свих рамене.

— Хамет мрази всички. Не се тревожи за това.

— Те ме смазаха от бой.

— Само защото Хамет промени настройките на симулацията, и всички в залата знаят това. До вечерта историята ще се разнесе из целия кампус. Никой не е минавал този сценарий. Никой. Ще станеш легенда в Колежа по Бойна магия, Хари.

— Както теб? Чудо голямо. И трябва да ти благодаря за това?

— Тази история ще постави началото на кариерата ти — казах. — Тя ще ти даде диплома с отличие и ще отвори пътя ти към Отвъдие.

— Как ще се дипломирам, като не мога да направя и едно шибано заклинание?

— Хари, Хари, Хари — казах аз, клатейки глава с престорено състрадание. — Изглежда, ти си единственият от присъстващите в залата, който не е разбрал нищо. Ти не се нуждаеш от магия, Хари. Остави магиите на глезльовците от висшите касти като мен, а? Ти ще се дипломираш от Колежа по Бойни изкуства.

Оцених гъвкавостта в мисленето му — той не изсумтя подигравателно. Облегна се назад в стола си и ме загледа с присвити очи, размишлявайки усилено.

— Ти гледа ли записа си? — продължих аз. — Днес ти доказа, че можеш да се сражаваш — и да побеждаваш — дори при многократно превъзхождащи те сили. Хари, ти беше един срещу петима! И дори не беше въоръжен! Никога не съм виждал подобно нещо, никой тук не е виждал.

Хари поклати глава и очите му станаха студени. Можех да видя как се самонавива против думите ми.

— Това не доказва нищо. Затова му викат симулация, Крис.

— Да, знам. Чандра ще откаже дори да го обмисли — ако не го заставим.

— И как планираш да стане това?

Поех си дълбоко дъх и го издишах; за момент си помислих, че в Отвъдие бих влязъл в състояние на ментално зрение и бих направил Внушение на нищо неподозиращия Хари. Това беше забавна мисъл и ме накара леко да се усмихна.

— Всичко зависи от това ще можеш ли ти, Хари Майкълсън, кльощав дребен Работник и студент от Кочината, да се справиш с много добре подготвен боец, три пъти по-едър от теб, в реалния свят, в битка без правила — започнах аз. Канех се да продължа, но Хари вече ме беше разбрал.

— Говориш за Болинджър.

Кимнах.

— Ти можеш да се блъскаш гърди в гърди с него колкото си искаш, но аз? — Разперих ръце. — Това трябва да се разреши, преди той да ме убие. Обмислил съм всичко; само трябва да го направим и всички ще са щастливи.

— И как си го представяш?

Вдигнах ръка.

— Първо ми кажи какво мислиш по въпроса.

— Да се прехвърля в Бойния поток? Мамка му, Крис, това никога няма да стане. Там дори момичетата са с десет кила по-тежки от мен. Някога бил ли те е някой, двойно по-тежък от теб?

— Само веднъж — отвърнах мрачно. — Не ми хареса. Но сега не говорим за мен, а за теб. Забрави за това дали е възможно. Кажи искаш ли го?

Той седеше, гледайки през мен, и мълчеше.

Наведох се към него.

— Аз знам — казах му. — Знам защо си в потока по Бойна магия. Защо искаш да станеш Актьор. Защото там, дълбоко в себе си, ти наистина обичаш да нараняваш хората.

Той не отрече. Аз се ухилих.

— Ако го правиш на Земята, ще си или в затвора, или киборг. Ако го правиш на Отвъдие, ще си звезда.

Той ме погледна накриво.

— Разбира се — продължих аз, — Бойната магия беше единственият ти шанс да попаднеш там. Но вече не е така. Не ти се получава Хари. Няма да се справиш.

Той стисна зъби и лицето му потъмня.

— Но знаеш ли защо не ти се получава? — попитах. — Защо никога няма да станеш адепт? Разбрах това, когато се бихме на Ливадата. Твоята Обвивка. Тя стига до юмруците ти. Това е, защото, когато искаш да нараняваш хората, когато наистина искаш да се отдадеш на страстта си, не ти пука за магията. Искаш да го направиш със собствените си ръце.

Хари вдигна електронния ми бележник, поигра си с капака му; отблясъците от екрана осветяваха лицето му.

— Днес, в симулацията, след като хвърли камъка и всички се нахвърлиха върху теб, ти дори и не си помисли да използваш магия, нали? Не заради това, което аз ти казах; просто изобщо не ти мина през ума. Забрави, нали?

— Не — отвърна той толкова тихо, че едва го чух. Очите му бяха затворени. — Не съм забравил. Просто…

— Просто какво?

Той срещна погледа ми и лицето му грееше. Имаше спокойния, съсредоточен израз на лъв, дебнещ плячката си.

— Просто ми беше твърде забавно.

13.

Подготовката отне само три дни.

Към края на този период, след като взех изпита си по западните диалекти на първородните — първия ми тест за деня, — аз отидох в мъжката тоалетна на лингвистичния корпус и там ме чакаше Болинджър.

Тоалетната в лингвистичния корпус не е голяма: четири кабини, шест писоара, две мивки и малък шкаф за санитарни принадлежности. Двамата с Хари я избрахме, защото там има само една охранителна камера, покриваща почти цялото помещение.

Стоях при писоара, хванал члена си с ръка, и по гърба ми лазеха тръпки; от страх не можех да изцедя нито капка. Когато разказах плана си на Хари, той ме погледна накриво, както прави, когато е изненадан, и промърмори:

— Нали знаеш, че залагаш живота си за това, че ще се справя с Болинджър?

— Да, залагам го — отговорих му тогава доста лекомислено. — Или поне да го забавиш, докато пристигне охраната.

Но сега, когато стоях пред писоара и вратите на четирите кабини зад мен се разтвориха едновременно, и една ръка с размерите на лопата ме хвана за яката и залепи лицето ми за студените плочки на стената, нямах никакви трудности да се опикая целият.

— Тони, дръж вратата — каза Болинджър.

Той не беше сам.

Бяхме сигурни, че ще го направи сам — и защо не? Бяхме сигурни, че няма да повика никого на помощ — не и срещу мен. Бяхме сигурни, че няма да иска излишни свидетели, дяволски сигурни бяхме.

Убийствено сигурни.

И очаквах някои от бруталните му, хищнически представления, някакви подигравки, с които да спечеля минута или две, преди той сериозно да се заеме с убиването ми. Вместо това той се опитваше да пробие стената с лицето ми.

Пред очите ми заваляха звезди и коленете ми омекнаха. Тоалетната се завъртя около мен, когато могъщата ръка на Болинджър ме обърна и ме прикова към стената. Погледът на дребните му мечешки очи се плъзна презрително надолу към сбръчкания ми член.

— Не си вдигай панталона — каза той. — Така по ти отива.

— Болинджър — издишах аз, — недей…

Той отново ме притисна към стената. Светлината на лампите в тоалетната придоби червеникавокафяв оттенък в очите ми и не можех да кажа дали е довел със себе си двама приятели, или четирима, или шестима, защото бях забравил да броя и изобщо какво означават числата.

— Не трябваше да се захващаш с мен, Хансен — каза хрипливо Болинджър. — На мен даже ми беше минало, но тогава ти ме нападна. Наложи ми се да се защитавам. Това беше нещастен случай. Но изобщо не съм искал да те наранявам.

— Болин…

— Млъквай! — Юмрукът му ме удари отдолу в ребрата като товарен влак и нещо в мен се счупи. В гърлото ми забълбука кръв. — А сега, дребен шибаняко — каза той, докато промушваше дебелите си пръсти под ръба на защитната ми маска, — да видим какво има тук.

Той изтръгна маската от лицето ми. Заедно с част от плътта ми.

— Божичко! — изрече той с погнуса. — Сигурно някога си изглеждал добре, а?

Вдигнах ръце към оскверненото си лице и той ме захвърли на пода. Успях да се пипна за момент и дланите ми оставиха кървави следи по плочките, докато падах; опитвайки се да си поема дъх, се вторачих в тези две успоредни алени цапаници, сякаш в тях се крие някакво тайнствено значение, което може да ми спаси живота.

Болинджър ме изрита в корема с такава сила, че ме повдигна от пода, и отстъпи, давайки възможност на приятелите си също да се позабавляват.

Чух мокро хрущене, сякаш някой разбива изгнила врата, и в същия миг една обувка се заби в главата ми и светът потъна в мрак.

Последната гледка, която си спомням ясно, беше на охранителната камера в ъгъла, високо над главата ми. Малкият светодиоден индикатор, който сияе в червено, когато камерата работи, сега беше черен като окото на чайка.

14.

Това, което поразява най-много при гледането на записа на боя в тоалетната, е колко бърз е Хари, скоростта му и свръхестествената му увереност, сякаш е балетист, изпълняващ добре тренирана хореография.

Все още падам на пода след ритника на Болинджър, когато той се изстрелва в полезрението на екрана, носейки се в скок, и удря с бедро коляното на най-близкия Боен студент. Коляното се огъва, издава онова хрущене, което ми заприлича на чупене на врата, и студентът — Ян Колън от Мадрид, както узнах по-късно — се стоварва на пода, твърде зашеметен, за да осъзнае дори колко тежко е счупването му.

Минус един.

Болинджър ме изригва още веднъж; той още не е осъзнал какво се случва. На записа се вижда как лежа в полунесвяст, свит на кълбо върху счупените си ребра. Друг от трите приятелчета на Болинджър — Пат Конър от Дън Лийри, предградие на Дъблин — има оръжие, половинметрова метална тръба. Но въпреки че той се обръща и започва да я вдига, Хари скача между ръцете му и обвива кръста му с крака, а гърлото му — с ръце. Гърбът му е срещу камерата, така че не се вижда какво прави, но Конър го цапардосва два или три пъти отзад с тръбата. Хари дори не забелязва това.

После Конър изпуска тръбата и Хари го пуска. Конър се отдалечава, залитайки, покрил лицето си с пръсти, между които се процежда кръв. По времето, когато гледах записа, вече знаех, че Хари е забил палеца си в лявото око Конър, толкова дълбоко, че е скъсал мускулите на очницата му.

Минус двама.

Всъщност минус трима — Антъни Джеферсън, онзи, който пази вратата, е дошъл да се развлече с едно безобидно набиване; по-късно той твърдеше, че Болинджър му е казал само, че ще ме поступа малко. Каквато и да беше истината, той явно не е възнамерявал да си пъха ръката в тази явна месомелачка. На записа, когато двамата му приятели започват да пищят, повалени за по-малко от десет секунди, нервите му не издържат и той избягва в коридора, викайки охраната на помощ.

Болинджър, от друга страна…

Писъците на приятелите му, изглежда, по някакъв начин го правят щастлив, изпълват го с непонятна увереност и радост. Той се обръща към Хари като мечка, видяла плячка, огромните му рамене се навеждат тромаво напред, когато той заема бойна поза. Има нещо мечешко и в походката му — бавна, могъща и нескопосана, сякаш не е свикнал да ходи на два крака.

Хари го удря като кобра, толкова бързо, че човешкото око не успява да долови движенията му, и пищялът му се понася към коляното на Болинджър в опит да го осакати. И в този момент става ясно, че тромавостта на Болинджър е била уловка, опит да заблуди Хари. Ненапразно Болинджър има най-високи резултати в класа си.

Той повдига крака си — не високо, само няколко сантиметра, колкото ритникът да стане безобиден — и връхлита върху Хари като падаща стена.

Тежестта му събаря двамата на пода. Болинджър е отгоре и отново не може да се види какво правят двамата. В програмата на Бойните студенти влиза и жиу-жицу в легнало положение; мокро хрущене показва какво се случва със ставите на Хари в момента.

На заден план се виждам аз как се превъртам и се опитвам да стана. Спомням си, че знаех, че Хари е в беда и трябва да се размърдам. Иска ми се да си мисля, че съм се опитвал да му помогна, но може и да е само самоизмама.

Най-вероятно се опитвам да избягам.

Тъкмо успявам да се изправя, когато Хари по някакъв начин се освобождава от ръцете на Болинджър и сграбча онази половинметрова тръба, която Конър по-рано е изпуснал. Удря Болинджър по тила, после още веднъж, сякаш за да му покаже, че това първия път не е било случайност. Но Болинджър не е аматьор; вместо да се претърколи и да даде на Хари пространство за замах, той се притиска още по-плътно към противника си, опитвайки се да хване ръката му. Обаче после се вижда как той се дърпа конвулсивно, изревава и скача на крака с могъщ тласък, без да обръща внимание на тежестта на Хари, който виси от лицето му, държейки се за него със зъбите си.

Болинджър с вой го избутва и лисва кръв; Хари се удря в стената, в преградата между две от кабините, но отново скача на крака. Едната му ръка виси безволево, извадена от рамото, единият крак не издържа тежестта на тялото му, но той все още се усмихва, докато изплюва на пода част от бузата на Болинджър.

Болинджър се хвърля отново към него, но сега Хари има и място, и време да замахне с тръбата. Тя се врязва в горната част на ръката на Болинджър с мокро хрущене, пречупвайки костите му, а Хари, вместо да замахне отново, продължава да се върти, правейки пълен оборот. Ранената ръка на Болинджър се отпуска и той няма с какво да се защити, когато тръбата изсвистява — наистина изсвистява, сякаш някой е духнал в бутилка — и разцепва черепа му точно над дясното ухо.

Очите на Болинджър се затварят и той пада на колене, лицето му става напълно бяло — като на кукла, на мъртвец — и той рухва напред върху студените плочки на пода и тялото му отскача от удара.

Хари стои над него, поклащайки се, а лицето му гори като факел.

Когато охранителите пристигат, нанасям единствения си удар в този бой; застанал на колене до тялото на Болинджър, повръщам върху гърба му.

15.

По-късно това ни превърна в герои, разбира се — особено Хари. Свидетелството на охранителната камера беше неопровержимо — той ми беше спасил живота.

Наистина имаше едно или две несъответствия, които доста заинтригуваха разследващите от службата за безопасност. На първо място, те изобщо не успяха да установят по какъв начин Хари е влязъл през вратата на тоалетната, държана от Боен студент, с четиридесет килограма по-тежък от него. „Не знам — обясняваше Хари отново и отново. — Дори не съм го забелязал. Може просто да е стоял до вратата, а да не я е държал.“

Разбира се, нямахме намерение да им разправяме, че Хари се е крил в шкафчето за санитарни принадлежности повече от час.

Следователите не можеха да разберат и по какъв начин Болинджър е възнамерявал да се измъкне сух от тази история, след като всичко е станало пред погледа на охранителната камера. Тормозиха ни няколко дни с този въпрос, а ние неотменно настоявахме, че сме в пълно неведение, докато най-накрая Болинджър не дойде на себе си в достатъчна степен, че да може да отговаря на въпросите със своя дрезгав, вече несигурен глас.

Изглежда, някакъв студент по Бойна магия, на име Пиърсън, се бил спречкал с мен. Без да е наясно колко смъртоносни са намеренията на Болинджър, той му предложил да му помогне срещу мен, като извади от строя охранителна камера по негов избор. След като ме следили няколко дни, Болинджър и сподвижниците му решили, че тоалетната на лингвистичния корпус е най-подходящото място да се справят с мен — аз ходех там всеки ден по едно и също време, през междучасието.

На разпита Пиърсън с добре изиграно стеснение си беше признал всичко. Разбира се, твърдеше той, нямало е как да знае, че Болинджър планира да направи нещо повече, отколкото просто да ме сплаши и унизи. Относно охранителната камера Пиърсън само беше свил рамене: „Явно нямам чак толкова големи познания по въпроса. Успял съм да изключа само светодиодния индикатор. Наистина много се изложих.“

Пиърсън произлизаше от семейство на Професионалисти; и двамата му родители бяха електроинженери. Той беше направил точно онова, за което го помолих — беше един от онези подлизурковци, които искаха да седят на масата ми, — а също така беше успял да хакне камерата и да направи наш собствен запис на случилото се.

От терминала със свободен достъп в библиотеката този запис беше изпратен в компютъра на Консерваторията, откъдето, без да оставя следи, беше изпратен на Бизнесмен Марк Вило, патрона на Хари, заедно с инструкции от Хари как да бъде използван този запис.

Хари, аз и Пиърсън съгласувахме историите си предварително и те не бяха чак толкова сложни, че да се оплетем в лъжите си; разговорите с разследващите дори не успяха да ме притеснят.

Стана малко по-различно, когато един ден дойде Социалната полиция.

Бяха четирима — един пълен взвод. Дойдоха при леглото ми в лечебницата, безлики и анонимни зад безформената си броня и огледалните си шлемове, и поред ми задаваха въпроси с гласовете си, изкривени до пълна безизразност с помощта на дигитализаторите във високоговорителите на шлемовете. Докато говорех с тях, бях по-уплашен, отколкото когато Болинджър се опитваше да вкара главата ми в стената на онази тоалетна.

Те изобщо не се интересуваха от това какво може да съм направил аз; събираха доказателства срещу Болинджър, за да го обвинят в насилствен междукастов контакт. Искът беше подаден от баща ми; той смяташе, че семейните ни адвокати могат да намерят вратички в устава на Консерваторията, според който тя е кастово неутрална територия. Ако успееха да го направят, Болинджър щеше да бъде екзекутиран.

Всичко, което Социалната полиция искаше да установи, беше дали Болинджър е знаел, че съм от по-висша каста. И нищо повече. Но аз едвам успях да кажа нещо пред тях. Те ме плашеха до смърт.

По време на целия разговор единственото лице, което виждах, беше моето собствено, изкривено и придобило зловещ изглед при отразяването си в техните сребристи маски. Те задаваха въпроси само на мен, никога не общуваха помежду си и гласовете на четиримата звучаха абсолютно по един и същ начин.

Аз винаги бях смятал, както и останалата част от човечеството, че маските на Социалната полиция са създадени, за да защитят самоличността на нейните агенти, така че тези агенти да могат да действат инкогнито и да се инфилтрират в редиците на обществените врагове. Самоличността на служителите на Социалната полиция никога не се обявяваше публично, нито един служител не се появяваше пред хората без сребристата си маска, безформената броня и гласовия дигитализатор, дори и в съда.

Децата обичат да си разказват истории, че дори съпругите и съпрузите на сопитата никога не узнават професиите на своите партньори; аз вече бях достатъчно голям, за да зная, че тези истории са страшно преувеличени, но сега усещах, че зад тях стои някаква скрита истина, сякаш земята под краката ми се е преместила и пред мен се е разкрила някаква нова гледка от неподозирана перспектива, която е накарала светлината на лампите в лечебницата да стане по-остра и миризмата на антисептиците върху кожата ми да се превърне в нещо зловонно и злокобно.

Улових се, че се чудя дали някъде в щаба на Социалната полиция няма стая, където сопитата могат да свалят маските си и да бъдат просто мъже и жени помежду си. Инстинктивно се съмнявах в това; дори и единствен миг на персонифициране по някакъв начин би подкопал тяхната власт — би отслабил непреодолимата магическа броня, която представлява тяхната анонимност.

Те продължаваха да ме притискат с въпроси за Болинджър, въртяха ме ту насам, ту натам, сякаш, ако ми задават достатъчно пъти един и същ въпрос, могат да получат отговора, който им трябва. А аз исках да им го дам, наистина исках, но истината беше, че не знаех дали Болинджър е осъзнавал, че съм от Бизнесменско семейство. Казвах им това отново и отново, а те продължаваха да ме преследват, сякаш са хрътки, а аз — елен. Накрая у мен се появи предизвикващото гадене усещане, че тяхната цел съвсем не е Болинджър, а искат да изтръгнат от мен лъжа, която могат да използват, за да го убият.

Те искаха смъртта му — определено. Но още по-лошо беше, че искаха аз да стана техен съучастник.

Това осъзнаване не дойде при мен чрез прехвърляне. Един или два пъти имах онова полузамаяно усещане, което ми дава прехвърлянето, но така и не научих нищо за тях. А може би точно това беше.

Може би се бях прехвърлил в тях, но там не е имало нищо.

16.

В началото на вечерта, скоро след вечерята, Чандра дойде да ме посети в лечебницата и доведе Хари със себе си.

Аз бях с респиратор и венозни системи и леко замаян от обезболяващите, които все още циркулираха в кръвта ми. Бях прекарал няколко часа на операционната маса, за да зашият белия ми дроб, пробит от едно от счупените ми ребра, и далака ми, скъсан от ритника на Болинджър. После Социалната полиция ме беше разпитвала с часове. Бях изтощен, дезориентиран и изпитвах все по-силна болка, но когато видях изражението на Чандра, ми се прииска да затанцувам.

Той изглеждаше объркан и изплашен, и остарял. Разбит. Повече от разбит — ранен. Приличаше на прострелян елен, който отслабва все повече и повече, без да осъзнава причината.

Хари се возеше до него в моторизирана инвалидна количка. Единият му крак беше в шина заради скъсаните коленни сухожилия и стърчеше напред, лявата му ръка беше гипсирана. Но дори и да изпитваше някаква болка, върху лицето му беше изписан единствено свиреп триумф.

— Хансен — от преумора гласът на Чандра прозвуча пискливо, — проведох телеконференция с баща ти и — при тези думи лицето му се изкриви — с Бизнесмен Вило. — Погледите ни се срещнаха и по лицето му премина някакъв спазъм, след който остана само празнота. — От утре академичните кредити на Майкълсън ще бъдат прехвърлени в Колежа по Бойни изкуства и ще бъде зачислен там. Ти… — Той се запъна, но после намери сили да продължи. — Ти ще се явиш пред Дипломната комисия през юли, както е по разписание. В замяна на това баща ти се съгласи да не повдига обвинение за насилствен междукастов контакт срещу клетия Болинджър, а Бизнесмен Вило се съгласи да ме остави — да остави Консерваторията — на мира.

Клетият Болинджър? — помислих си аз, но имах да казвам други неща; бях се подготвил за този момент и нямах намерение да бъда милостив в победата си.

— Мисля, че това е много щедро от негова страна — отговорих аз. Пластмасовата ми маска респиратор придаваше на гласа ми оттенък на властност. — Много щедро от страна и на двамата. Мисля, че в това заведение има традиционна слабост във властта, Администратор — и поради това се е създала атмосфера, допускаща насилие, нещо повече, толерираща го, окуражаваща го. За малко да изгубя живота си, защото сте абдикирали от основното си задължение — да поддържате реда в тази институция.

Това прозвуча добре, а аз се почувствах дори още по-добре — звучах като баща ми, и започнах да разбирам какво е наслаждението от изливането на праведния гняв върху долните касти.

Но Чандра далеч не беше съкрушен. Мекото му изражение се втвърди.

— Когато Вило ме заплаши да подаде заявление за оставката ми до Борда на директорите, едва не му се изсмях. Нека да разследват. Нека да изясняват истината. Аз знам Хансен. Разбираш ли, знам, че двамата с Майкълсън сте организирали всичко. Знам.

Хари дори не мигна. Първият ми инстинкт беше да се разфуча, но последвах примера на Хари и запазих безизразна физиономия.

Чандра премести поглед от мен към Хари, после обратно към мен и суровото му изражение се стопи, разкривайки под себе си умора и отчаяние.

— Само не знам защо. Не разбирам как това… ние… се оказахме тук, в лечебницата. Не разбирам защо трябва да търсим донор за око на Пат Конър, защо Ян Колън в момента е подложен на операция за реконструкция на коляното. Болинджър е в кома в Атина; най-добрият неврохирург в Европа току-що е приключил с изваждането на парчетата от черепа в дясното полукълбо на мозъка му. Казват, че вероятно ще оцелее, но ще има по-ясна картина на уврежданията му едва след няколко дни или седмици.

Усетих как в гърдите ми бавно се събира тежест.

Очите на Чандра преливаха от болка.

— Получихте това, което искахте. И двамата. Аз… аз не мога да понеса… — Дишането му се накъса, после пак се стабилизира. — Стига толкова кръвопролития. Един студент е осакатен, втори има счупване, трети е с пробит череп и с трайно мозъчно увреждане. Това е твоя работа, Хансен. И твоя, Майкълсън. И за какво? Заради прехвърлянето в Колежа по Бойни изкуства? — Той разпери безпомощно ръце. — Но защо? Не намерихте ли друг начин?

Исках да отговоря, но думите не ми идваха на езика. Респираторът сякаш беше изкарал въздуха от дробовете ми, както преди това вече беше изсмукал влагата от устата ми. Хвърлих поглед към Хари, но лицето му беше безизразно като шаманска маска.

Чандра поклати глава, а в очите му проблеснаха сълзи.

— Не можахте ли просто да попитате?

17.

Часовете преминаха в дни, а дните — в седмици. Хари го освободиха от лечебницата много преди мен; следващия път, когато го видях, той вече се беше установил в Бойното училище. Макар че не му достигаше нито ръст, нито тегло, за да бъде конкурентоспособен в сблъсъците между облечените с тежки брони Бойни студенти по време на изпитанията, той обичаше да отбелязва, че бронята не се носи постоянно, дори и в Отвъдие. Самият той никога не си правеше труда да си навлича броня, но никой в кампуса не смееше да се изправи незащитен срещу него при бой с бокени.

През по-голямата част от времето Хари тренираше с Хамет и Толмън — изучаваше техниките, които биха му позволили да победи защитен с броня противник, като използва своята лекота и подвижност, за да събори врага или да достигне близка дистанция, където мечът е безполезен, а стилетът лесно може да прониже забралото или да се вмъкне под шлема. Постигаше успехи в тази област, не бях и очаквал друго от него. Хари не успяваше да побеждава всеки път наистина талантливите Бойни студенти — като Болинджър, какъвто беше някога, — но нямаше такъв, колкото и да е добър, който да не излиза с опасение срещу него на ринга или във ВП симулация.

Той беше станал знаменитост в кампуса, експонат, звезда в самостоятелно фрийкшоу. На острова не беше останал нито един човек, който да не го познава и да не иска да го видят в компанията му; беше започнал да събира тълпа около себе си в кафенето, както правех аз навремето.

Беше идол за нарастващ кръг от студенти по магия и стана неофициален талисман на Бойния колеж. Конър и Колън бяха свикнали да го следват навсякъде като млади вълци — вожда на глутницата; без ни най-малко да му се сърдят за нараняванията си, те даже се хвалеха с тях и разказваха с охота как Хари е извадил окото на Конър и защо Колън все още понакуцва. Оценките му по всички предмети се подобряваха, особено по академичните дисциплини. По времето, когато започна турнирът на Бойния колеж — седмицата на дипломните ми изпити, — беше ясно, че Хари ще бъде сред първенците в курса си.

Не изпитвах никаква завист към него. Беше заслужил това. Нагласена история или не, Хари беше истински герой. Да се изправи с голи ръце срещу четирима Бойни студенти — това не влизаше в нашия план, но Хари не се беше поколебал. Никога нямаше да забравя, че той можеше просто да изчака в шкафа и да ги остави да ме убият.

Само дето парчетата от черепа бяха увредили мозъка на Болинджър. Разбрах, че беше възстановил частично контрола върху лявата част на тялото си, достатъчно, за да може да ходи със закрепена за рамото му патерица, но очите му не се фокусираха и половината му уста беше завинаги застинала в крива усмивка. Той никога нямаше да стане Актьор, никога нямаше да отиде в Отвъдие. Щеше да прекара остатъка от дните си в приют във Филаделфия с минимални средства за съществуване.

Веднъж за малко да му видеофонирам. Не знам какво щях да му кажа, какво изобщо би могло да се каже. Нямаше как да го накарам да разбере, че съм се прехвърлял всеки ден в него, всеки ден съм ставал Болинджър — в болничното му легло, когато се изпуска в пелените си, които после медицинската сестра изпразва в нощното му гърне. Че съм се тътрил заедно с него в залата за физиотерапия със закрепената за рамото му метална патерица вместо здрав крак, докато мъкне мъртвата половина от тялото си, което някога е било неговата гордост. Че съм усещал как от вечно полуотворената му уста изтичат поточета слюнка.

Може би исках да му кажа, че никога няма да забравя на каква цена мечтата ми е станала реалност.

Взех семестриалните си изпити с максимална оценка, както обикновено. Подложих се на останалите операции, посещавах занятията, правех курсовите си работи, продължих да живея живота си.

Странях от хората.

Хранех се в стаята си, не разговарях с никого в кампуса. Носех се от кабинет в кабинет като призрак. Много скоро и останалите спряха да разговарят с мен. Кръгът ми от подлизурковци си беше намерил нов герой, на когото да се подмазва.

Лицето, което се появяваше в кошмарите ми, съвсем не беше на Болинджър. Беше на Чандра. И чувах гласа на Чандра — да ме пита дали не е имало друг начин.

Хари обаче не ме изоставяше. Но не мисля, че ме харесваше кой знае колко; мисля, че смяташе, че ми е задължен по някакъв начин, и затова се навърташе наоколо, разговаряше с мен, опитваше се да ме подкрепя.

Хари постоянно ме увещаваше да не се поддавам на игричките на Чандра с вменяването на вина у мен; той твърдеше, че именно заради Чандра е станало всичко. Речта на ректора в лечебницата, казваше Хари, е опит на един слаб човек да избяга от отговорност за постъпките си. Което може би беше истина, но не променяше фактите.

Аз не се бях опитал да намеря друг начин. Дори не бях обмислил подобна възможност.

Може би ако се бях опитал, щях да успея да спася мечтата си, без да убивам мечтата на Болинджър. Бях се плъзнал право в света на Хари. Бях се обърнал към насилието и бях устроил касапница, защото така е по-лесно. По-просто и по-ефикасно.

И по-забавно.

Не можех да платя такава цена за мечтата ми. Продължавах да уча само по инерция. Въпреки че не го бях казал на никого, дори на Хари, бях взел решение. Щях да се откажа от Актьорството. И от Отвъдие. Щях да позволя на мечтата ми за магия да умре. Това нямаше да помогне на Болинджър, разбира се. Но щеше да ми позволи да спя нощем.

Всичко, което трябваше да направя, беше да омажа дипломния си изпит и никога нямаше да се изправя пред същия избор отново. Ако човек се провали пред Дипломната комисия, не му дават втори шанс, просто го изпращат вкъщи.

В нощта преди явяването ми пред Комисията Хари Майкълсън ми спаси живота отново.

18.

Седяхме в стаята, подавахме си бутилка с рецина и разговаряхме за кариерите си. В Консерваторията има традиция — в нощта преди явяването на някой студент пред Комисията приятелите му да бодърстват с него. Така или иначе, не можеш да заспиш в тази нощ и се нуждаеш от приятелите си да ти правят компания.

Хари беше единственият приятел, който ми беше останал.

Когато дойдеше моментът той да се явява пред Комисията следващия семестър, щеше да има цяла тълпа доброжелатели в стаята му, нямаше да има място да се обърне човек; а тази нощ двамата седяхме от двете страни на локвата от бледожълта светлина, лееща се от нощната лампа, пиехме горчиво вино с боров аромат и разговаряхме тихо. Разговаряхме за него, защото, ако станеше въпрос за мен, нямаше да мога нито да слушам, нито да говоря.

— Наистина, Крис — промърмори той, леко завалено, докато пресушаваше последната чаша. — Мислиш ли, че ще се справя?

— Хари — отговорих сериозно, — ти вече си звезда. Виж само как те гледат хората тук. Всички знаят, че ще постигнеш много. Ти сякаш си излязъл от някой филм от двайсети век за самураи… или за пирати. Тази индустрия се развива благодарение на новите неща… и нещо повече. Каквото и да е то, ти го имаш. Това, което те прави звезда. Аз го виждам. Ще го видиш и ти. Помисли си само как един вид стана жив, когато всички започнаха да ти обръщат внимание. Сега си съвсем друг човек. Мамка му, ако не те познавах толкова добре, щях да кажа, че си щастлив.

Той се усмихна на празната чаша, вперил поглед някъде в далечното бъдеще.

— И какви, мислиш, че ще бъдем след двайсет години? Големи звезди, по цялата мрежа? Цели списания, посветени на сексуалния ни живот, и подобни глупости?

Свих рамене.

— Ти — може би. Ако доживееш. Аз? Предполагам, че ще бъда в Малмьо, вицепрезидент или нещо подобно в семейния бизнес.

Успях да го кажа така, сякаш изобщо не ме боли.

Той примигна смаяно и ме погледна объркано.

Поклатих глава в отговор на безмълвния му въпрос и си поех дълбоко дъх, който се плъзна болезнено покрай буцата в гърлото ми.

В края на краищата ще ми се наложи да му го разкажа, помислих си. Това беше тщеславие, разбира се. Струваше ми се, че мога да понеса подигравките, всеобщото „Знаех си, че това не му се удава“, и фалшивите съболезнования на останалите студенти, когато се разбере, че са ме скъсали. Но не и от Хари — трябваше да му кажа, че съм се провалил нарочно. От всички хора, които някога бях познавал, той беше онзи, на когото най-много исках да докажа, че бих могъл да премина, ако исках.

Имах нуждата той да знае, че съм се отказал, а не съм се провалил.

— Не мога да го направя, Хари — казах бавно. — Както и да го мисля, просто не мога да го направя. Помниш ли какво ми каза преди много месеци, скоро след като се бяхме запознали? Че не ми се получава. Беше прав, човече. Не ми се получава.

— Глупости.

— Самата истина е.

— Друг път е истина! — изрече яростно Хари. — Всичко е заради Болинджър, нали?

— Аха.

— Той получи каквото си търсеше, това е всичко. Просто се молеше за това.

— Не е там работата.

— Тогава в какво е? В какво?

Лицето му се наля с червенина; изглеждаше така, сякаш иска да ме удари, все едно по този начин може да избие тези мисли от главата ми.

Де да можеше.

— Аз съм страхливец — казах безпомощно.

— И защо? Защото се преви, когато той те удари? Божичко, Крис! Болинджър е три пъти по-едър от теб и е шибан главорез! Ти нямаше никакъв шанс против него, но все пак се забърка в тази гадост. Има различни типове смелост, Крис. Гореща, като моята. Щом веднъж започне меле — и съм изцяло в него, но е пълно с такива хора. Твоето е студена смелост. Ти си един от най-смелите кучи синове, които съм срещал някога.

Очите ми започнаха да парят, езикът ми се вдърви и единственото, което можех да направя, бе да поклатя глава. Как можех да му обясня? Но ако не започнех да говоря, щях да се разплача, а аз предпочитах да умра.

— Всичко, което някога съм искал, е да отида в Отвъдие — казах. — През целия си живот съм мечтал единствено да бъда Актьор. Но знаеш ли какво означава да си Актьор, Хари? Това е всеки ден да се връщаш отново в онази тоалетна.

— Можеш да се справиш — настояваше той. — В Отвъдие ще станеш най-якият тип в махалата — както когато ме размаза на Ливадата…

— Не е там работата! — възкликнах. — Не е в опасността. Не ми пука от нея. Да се връщаш отново в онази тоалетна, означава да изпитваш нужда на нараниш някого, да го убиеш — само за да си вдигнеш акциите на пазара, да заработиш нови кървави хиляда марки. Какво ще правя аз с тях? Аз вече съм богат. Какво искам толкова много, че да си струва отнемането на нечий живот?

— Шибан либерал от висша каста — промърмори Хари. — Няма нищо по-евтино от нечий живот. Ако беше Работник, щеше да го знаеш — Работниците се раждат с това познание. Мамка му, в квартал „Мишън“ могат да се убият за по-малко, отколкото струва една пържола.

— Така е за теб — отвърнах аз. — Но не и за мен и не мога да се преструвам, че е обратното.

— Тогава, предполагам, имаме проблем.

— Ние?

Той се облегна назад в стола си и остави чашата си на пода.

— Аха. Ние. Това не е само твой проблем. Ти си най-добрият ми приятел, Крис.

— Да, бе! Хари, ти дори не ме харесваш.

— Ти ми спаси живота. Не мога да забравя това.

Исках да възразя, но той ме спря.

— Не — изрече той рязко. — Спаси го. Ако ти се провалиш, ще се върнеш към живота си на Бизнесмен на Скандинавския полуостров. Това не е чак толкова лошо. А ако аз се проваля, се връщам в гетата на Сан Франциско. Това е съвсем друго нещо. Ти ми спаси кариерата, а това е много по-важно от живота. Няма да позволя да страдаш заради това.

— Твърде късно е — казах с горчивина.

— Слушай, да предположим, че все пак се дипломираш. А после какво?

— Обичайното. Две години в Отвъдие на свободен режим за аклиматизиране и финална тренировка, ако се получи, тоест ако успея да намеря адепт, който да ме вземе за ученик. После се връщам обратно, за да ми сложат имплант…

Възможността разцъфтя в мислите ми и Хари долови това, когато върху лицето ми се разля първата ми усмивка от месеци. Той се ухили в отговор.

— Виждаш ли, Хансен? Ти си все още твърде привързан към правилата, човече. Обсебен си от идеята какво би трябвало да правиш. Кое е по-важното тук — да станеш Актьор или да отидеш в Отвъдие? Кой е казал, че едното върви заедно с другото?

— Аз… аз…

Не можех да измисля какво да кажа; в главата ми кънтяха думите на Хари.

Кой е казал, че едното върви заедно с другото?

19.

На сутринта си взех изпита с най-високия резултат за десетилетието.

20.

Прекарах следващата седмица, мотаейки се из Консерваторията — събирах си багажа, приготвях се. Това място беше мой дом през последните три години и ми беше трудно да повярвам, че няма да го видя никога отново.

През тази седмица окончателно ми свалиха хирургическата маска. Сега, когато се погледна в огледалото, виждам непознатите черти на първороден магьосник.

Истинското ми лице.

При вида му все още леко ме побиват тръпки.

— Аз съм елф — казвам си отново и отново. — Аз съм елф.

Известно време понаблюдавах и турнира на Бойния колеж. Гласът ми даваше тон на възторжените крясъци на студентите от Кочината, докато Хари със своя нетрадиционен начин на водене на бой преодоляваше противник след противник. Е, изгуби финалната битка, но когато поздравяваше победителя, върху окървавеното му лице имаше такава дива радост, сякаш самият той е станал шампион.

После се прибрах за една седмица вкъщи — за да видя баща ми и майка ми, по-големите ми братя и малката ми сестра, да се разходя по нивите на имението ни, да половя риба, да се помотая из кварталите на Малмьо, където бях израснал.

Да се сбогувам.

А после се върнах в Консерваторията, написах всичко това и ще го скрия така, че да бъде намерено някой ден и някой — може би баща ми, може би Хари, а може би аз самият — да го прочете и да го разбере.

Утре ще се прехвърля през Уинстъновия портал в Отвъдие, на свободен режим. Ще отида в Обетованата земя. А когато изминат две години, може да се появя в една от фиксираните точки за прехвърляне на Студията, за да се върна на Земята и да започна кариерата си на Актьор.

А може и да не го направя.

За две години в свободен режим могат да се случат много неща. Доста студенти загиват. Отвъдие е опасно място — особено за нас, които го познаваме само от разказите на другите. Някои от студентите изчезват и никой никога не ги вижда, нито пък чува нещо за тях.

Имам усещането, че точно това ще се случи и с мен.

Разбирате ли, всичко е заради Хари. Той се оказа по-умен, отколкото бях предполагал. Той беше прав: никога не бях искал на първо място да стана Актьор.

Исках да стана първороден магьосник.

Може би само се преструвам. Може би се заблуждавам. Може би ще умра, докато се опитвам да го направя.

И какво от това? Вече направих избора си и не виждам смисъл сега да си променям мнението.

Не мога да спра да мисля за изражението в очите на Чандра в онази сутрин, когато той започна всичко това. Не мога да спра да мисля за същата пустота и глад в мечешкия поглед на Болинджър. Прекарах много дни в търсене на свързващата ги нишка, отново и отново разглеждах всичко под различни ъгли, опитвайки се да разбера, и нещо не ми се връзваше… докато не видях същия поглед в очите на баща ми, когато пристигна рейс на Социалната полиция с нова партида Трудоваци за фабриката ни.

Имам предвид, това беше абсолютно същото, сякаш една и съща твар беше носила последователно трите лица като маски. В кошмарите си чувам шепота на някаква необятна, непознаваема сила, заспала погребана под скалите, чиито сънища проникват в нашия свят и превръщат хората в марионетки. В маски. Като огледалните маски на Социалната полиция.

Дълго мислех върху това какво представлява тази твар. Отначало ми се струваше, че това е само метафора: мит, който съм създал, за да обясня собствените си усещания. Сега не съм толкова сигурен в това. Мисля, че тази твар е носела и моето лице за малко — имам усещането, че Хари видя същия този абстрактен, безличен глад в очите ми, когато се приближих към него във фитнесзалата в деня на първата ни среща. Мисля, че затова ме и намрази от пръв поглед.

Той изби тази твар от мен в буквален смисъл — но това не ми попречи да използвам Болинджър по същия безмилостен, студен и безличен начин, но който Чандра беше използвал мен. Използвах го чак докато не стана неизползваем.

Предполагам, че това е навик. Предполагам, че така е устроен светът. Това е силата, която държи смазани механизмите на цивилизацията.

Но Хари… Е, тук нямаше нищо безлично — той мразеше Болинджър и в червата. Може би всичко се свеждаше до това в края на краищата. Хари и тази празна гладна твар, може би те са естествени врагове.

При Хари всичко винаги е лично.

Аз смятам да бягам и да се крия. Но Хари — не; усещам това всеки път, когато погледна към него. Той смята да нагази дълбоко и да се бори.

Усещам се странно, като пиша това — че признавам, дори и само пред себе си, че този дивак, този антисоциален Работнически главорез е по-добър човек от мен самия. И ето че отново стигам дотук: Хари не е дивак или антисоциален Работнически главорез.

Тоест той е такъв, но не е само това.

Не мисля, че дори мога да го изразя с думи. Той е Хари, това е всичко. Това е страшно много.

Опитах се да стана негов учител, а научих от него повече, отколкото той от мен.

Казах на Хари, че Актьорството е същото, като всеки ден да се връщаш отново в онази тоалетна, но не му казах, че за мен, Бизнесмена по рождение, всяко събуждане сутрин е, като да се връщам в онази тоалетна. Това е неизбежно, така е устроен животът на Земята.

Използвай и бъди използван, докато не станеш неизползваем. Така е устроен светът.

Или поне този свят.

С изострения от елфическите си уши слух чувам стъпките на Хари отвън, в далечната част на двора на общежитието. Тази вечер ще се сбогувам и с него.

Сбогуваме се с най-важните хора накрая.

Ще се сбогувам с най-добрия ми приятел, когото никога не съм харесвал.

Странен свят.

А утре ще отида в един още по-странен.

Ще те търся там, Хари. Може би някой ден, след двайсет години, ще седиш в една от таверните в Отвъдие и един първороден магьосник, който ти изглежда смътно познат, ще ти предложи да те черпи едно питие. Едва ли има по-добър начин да ти благодаря, че си ми спасил душата.

Иска ми се да можех и аз да спася твоята.

Дори не мога да си представя каква цена ще трябва да платиш за живота, който си избрал да следваш.

Предполагам, че най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да оставаш незабележим.