Острието на Тишал

1.

Ейвъри Шанкс избърса кръвта от разкъсаната си долна устна и гледайки внучката си, се замисли за фундаменталната непредсказуемост на битието.

Това беше непривично занимание за нея и тя го намираше едновременно неприятно и сложно. Винаги се бе смятала за човек на действието, а не на размишленията; който действа, той решава. Ефикасен принцип.

Но сега, съвсем неочаквано, реалността я беше заварила неподготвена и я беше повалила; притисната беше към пода от сила, надхвърляща способността ѝ да се съпротивлява. Тази сила нехаеше за облика на безмилостна решителност, който Ейвъри сама си бе създала; тази сила ограничаваше способността ѝ да взима решения до една тясна област около крепостните стени на сърцето ѝ. Ейвъри — която цял живот бе използвала само заповедни изречения — беше принудена да признае съществуването на условното наклонение.

Може би обичаше това дете.

Малцина от познаващите Ейвъри Шанкс биха повярвали, че тя изобщо е способна на подобно чувство. Ако я попитаха, тя самата би отрекла. За нея любовта беше не толкова чувство, колкото натиск: физическа потребност, стискаща сърцето, дробовете, цялото тяло и наказваща я безмилостно. Когато от време на време злоупотребеше със сънотворни и алкохол и стигнеше до халюцинации, тя си представяше тази любов като застанало зад рамото ѝ чудовище, което е пуснало пипалата си в гръдния ѝ кош направо през кожата; противното му вкопчване я кара да се мята ту на една, ту на друга страна, принуждавайки я да взима глупави решения и да извършва нелепи действия, а понякога просто причинява страдание. Така виждаше любовта Ейвъри Шанкс.

Тя беше обичала Карл.

Седемте години на жестоко самоотричане отнеха на чудовището, измъчващо я от деня на смъртта на Карл, властта над нея до такава степен, че то вече можеше само от време на време да причинява внезапна болка. Ала сега, когато гледаше внучката си, в корема на Ейвъри Шанкс се трупаше страх. Чудовището може би се връщаше.

И беше в облика на дете, което тя беше видяла за пръв път преди седмица.

— Фейт — изрече строго тя, докато ръката с плаха нежност се приближаваше към светложълтите коси на момичето — същите като косите на Карл на нейната възраст. — Фейт, трябва да лежиш мирно. Лежи мирно заради гран маман, става ли?

В отговор момичето постепенно се успокои, напрежението напусна тялото му с потреперване, сякаш се отпуска опънатото стоманено въже на мост; вече от два дни почти не беше проговаряло, и очите му оставаха пусти като лятното небе.

Стените, таванът и подът на стаята бяха покрити с мека и еластична бяла пластмаса. Чрез „Петрокал“, компанията, преминала във владение на рода Шанкс благодарение на брака на Ейвъри с бащата на децата ѝ, покойния Карлтън Норууд, „Синтек“ беше сключил договор за облицоване на затворническите килии на Социалната полиция, така че облицоването на тази стая в бостънския дом на Ейвъри се беше оказало бързо и относително евтино. На едната стена имаше екран, по-широк от разперените ръце на Фейт, но сега той беше със сменени настройки и на него се виждаше пулсиращ електронен сняг, а от скритите колони съскаше бял шум.

От неделя сутринта тази стая беше единственото място, където Фейт можеше да отвори очи, без да изкрещи.

Техникът кимна с благодарност на Ейвъри и вдигна металната диадема със стърчащи от нея тънки, едва видими нишки на невралните сонди.

— Добре, Бизнесмен. Ще пробваме ли отново?

Ейвъри въздъхна.

— Да, но за последен път. — Тя погали момичето по рамото и стисна здраво китката му. — Фейт, лежи мирно. Няма да те боли, обещавам.

От неделята насам на детето му бяха направени десетки неврологични тестове — бяха записали всеки показател, който може да се установи под упойка. И не намериха нито едно отклонение. Професионалист Либерман, личният лекар на Ейвъри, самодоволно беше заключил: „Хронична идиопатична кататония.“ Когато Ейвъри беше открила в речника, че това всъщност означава „не може да се движи и не може да говори, но не се знае защо“, тя моментално уволни медика.

Следващият лекар, който прегледа Фейт, също не откри органични причини за това поведение и предположи, че детето има някакъв вид нервно разстройство. В отговор Ейвъри процеди през стиснатите си зъби, че не ѝ е нужен неврохирург с тарифа сто марки на час, за да съобрази, че ако при детето се редуват периоди на кататония с гърчове, причината може да е нервно разстройство.

Най-накрая, отчаяна, Ейвъри реши да свърже мозъка на детето с решетка от неврални сонди, действащи като невграден вариант на мислопредавател. Струваше ѝ се, че ако може да види онова, което вижда Фейт, да усети това, който чувства Фейт, тя би могла да разбере какво точно причинява на детето такива страдания.

Тя се боеше, че вече знае отговора. Невралните сонди бяха последният ѝ, отчаян опит да се увери, че греши.

Въпреки че Фейт беше под въздействието на мощен транквилант, слагането на сондите я доведе до конвулсивни гърчове. Опитаха да го направят с предварително поставяне под упойка, но когато момичето дойдеше на себе си, гърчовете се подновяваха. Всякакви опити Фейт да бъде задържана по друг начин, освен чрез докосване от баба си, водеха до същия резултат.

Така че щяха да проведат последния опит с успокояване на момичето само чрез докосване и говорене от страна на Ейвъри Шанкс. Тя държеше момичето за китката и му шепнеше неловко в ухото със сухите си устни:

— Шшт, Фейт. Никой няма да те нарани. Гран маман е тук и всичко ще бъде наред.

Ако не се получеше, в края на краищата щеше да се наложи да се обърне за помощ към Тан’елкот. Ейвъри се намръщи, стискайки устните си в тънка линия. Вече си беше дала дума, че преди това ще изпробва всички други възможности. Тя беше гледала записа на „Заради любовта на Палас Рил“ твърде много пъти; много добре знаеше, че не може да се довери на бившия император.

Ни най-малко.

Техникът се опита за пореден път да спусне диадемата върху главата на момичето и Ейвъри хвана по-здраво китките му. Предишният пристъп на гърчове се беше оказал толкова силен, че детето беше започнало да размахва и лявата си ръка, преди това неподвижна, както и краката, и това неочаквано движение беше докарало на Ейвъри цепнатата долна устна.

След връщането си в Бостън в събота следобед Ейвъри беше посветила остатъка от деня на неотложните си задачи: уреждане на интернат и гувернантка, изваждането на съдебно нареждане, даващо ѝ правото да използва дрехите, играчките и всички останали вещи на Фейт в дома на Майкълсън. В имението Шанкс се стече и поток от продавачи с купчини дрехи и аксесоари, подходящи за млада дама от кастата на Бизнесмените, тръгваща на училище. Тя прекара с Фейт през този ден може би повече време, отколкото беше необходимо; установи, че компанията на момичето ѝ доставя неочаквано удоволствие. Нейното послушание, което не преминаваше в покорство, ясният ѝ и спокоен поглед, ведрото приемане на всяка дума на Ейвъри, съчетаващи се с увереност в себе си и безстрашие — до последната подробност, мислеше си Ейвъри с тъга, това беше точно детето, което тя би трябвало да има.

Вместо това съдбата ѝ беше подарил трима озлобени слабаци: синове, които се тормозеха взаимно — и тормозеха нея — със злословия и предателства, докато пред нея сервилничеха, за да спечелят благоразположението ѝ. Дори Карл, нейният скъпоценен, златен Карл, най-младият и най-умният от синовете ѝ, не заслужаваше напълно името Шанкс. О, той се беше доближил до тази чест по-близо от братята си безспорно; нарушавайки ясно изразената ѝ воля и постъпвайки в Консерваторията на Студията, за да започне кариера на Актьор, той единствен от децата ѝ беше проявил някакъв характер.

Но тя можеше да вини за всичко това само себе си: не си беше намерила подходящ съпруг. „Петрокал“, компанията на мъжа ѝ, беше успяла да скрие финансовите си проблеми до момента, в който брачната церемония не я беше поставила под егидата на империята Шанкс. Ако Ейвъри беше знаела истинското състояние на компанията, никога не би се омъжила за него. Силата на една корпорация зависи от силата на нечий характер.

Но докато гледаше Фейт, тя се питаше дали не е очаквала твърде много от Карл; може би стоманеният характер на истинските Шанкс се предаваше през поколение? Може би истинският наследник на рода Шанкс, когото светът очакваше, беше това златокосо момиче?

Това беше възмутително романтична фантазия — от типа на розовите мечти, за които всеки от синовете ѝ би получил в най-добрия случай сурово мъмрене, но тя определено не беше невъзможна, и самата мисъл за това беше опияняваща. Въпреки мрачния тон на скорошния си разговор с Тан’елкот, в събота вечерта Ейвъри Шанкс се оказа опасно близо до това да се почувства щастлива.

Но в неделя сутринта…

Хари, Хари, боли ме. Трябва да ми помогнеш. Хари, Хари, моля те…

И невинната романтична мечта, в която Ейвъри Шанкс си беше позволила да повярва за кратко, в този миг изпепели сърцето ѝ. А под тлеещите му въглени се таеше осъзнаването, че тази нова рана върху бъдещето на рода Шанкс по някакъв начин е нанесена от Майкълсън.

Момичето беше прекарало остатъка от деня на успокоителни; когато дойдеше на себе си, отново започваха писъците и гърчовете. Доктор Либерман предположи, че гърчовете се пораждат от внезапни стимули: всякакъв вид шум или движение, или докосване. Оставена в тъмна и тиха стая, момичето се държеше почти спокойно — но Ейвъри не можеше да допусне това. В детството си тя самата беше заключвана така в килера — обичайното наказание, налагано от баща ѝ за непослушание. Ейвъри се смяташе за добросърдечна и при възпитаването на собствените си деца беше заменила килера с кожения колан.

По-късно вечерта, когато се канеше да си легне, Ейвъри установи, че постоянно си мисли за детето — не можеше да се освободи от натрапливо преследващата я картина на хлипащата в мрака Фейт. Двата коктейла, двойната доза теравил и дори продължителният атлетичен секс с Лекси, настоящото ѝ жиголо, докато тя изчакваше теравилът да подейства с химически масаж на напрегнатите ѝ нерви, не успяха да заглушат въображаемите тихи хлипове.

Дори и момичето наистина да плачеше, Ейвъри нямаше никакви причини да се безпокои и тя неведнъж си напомни това в течение на дългия и мъчителен ден. Макар и да беше дъщеря на Карл, детето беше от полза преди всичко като оръжие срещу Майкълсън. Мозъкът на Фейт беше увреден, вероятно необратимо, от възпитанието ѝ в тази перверзна пародия на истинско семейно огнище. Ако се наложеше момичето да преживее живота си под постоянна наркоза, това нямаше да е нещо фатално.

Тя отказваше да си признае, че се е привързала към детето. Беше научила много отдавна, че жертването на собствените чувства е само част от цената, която трябва да се плати за принадлежността към кастата на Бизнесмените. Но отекващото в съзнанието ѝ ехо от въображаемото детско хлипане не ѝ позволяваше да заспи.

Най-накрая, след като въздъхна и мислено си отбеляза да мине на друг вид сънотворни, тя се измъкна от мускулестите обятия на Лекси, облече копринения си халат ръчна изработка и се спусна по стълбите, за да вземе очилата за нощно виждане от офиса на охраната на първия етаж. След като изключи осветлението в коридора, тя открехна вратата на тъмната стая на Фейт и установи, че момичето спокойно спи. Както и медицинската сестра — вдигнала очилата си на челото си, тя се беше отпуснала в креслото. Стаята миришеше на урина.

Момичето се беше напикало в леглото.

Ейвъри прекоси стаята в три крачки и с всичка сила зашлеви звучно спящата медицинска сестра, като едва не ѝ откачи челюстта. Шамарът беше последван от яростен поток от ругатни, изразяващи провала на медицинската сестра като Занаятчия и като човешко същество и завършващи с религиозен съвет: че тя трябва да падне на колене и да се моли пламенно да има все още работа на другия ден.

Разбира се, цялата тази непристойна суматоха разбуди детето, което отново започна да пищи, и когато сестрата трескаво запали осветлението и се зае да измъкне Фейт от плетеницата от мокри чаршафи, детето започна да вие и да се бори, и да драска като паникьосана котка и когато все пак се изтръгна от ръцете на медицинската сестра, се хвърли в другия край на стаята…

Където се вкопчи в краката на Ейвъри Шанкс и повече не ги пусна.

Ейвъри така се смая, че не можеше да направи нищо друго, освен на свой ред да се вкопчи в рамото на момичето, стараейки се да не падне. Затворила очи и притисната към хълбока на Ейвъри, Фейт вече не толкова пищеше, колкото хлипаше тихичко и тънките струни на мускулите на ръцете и краката ѝ леко започнаха да се отпускат, и тя каза първите си думи от закуската насам — със слаб, едва доловим шепот:

— Съжалявам, гран маман, съжалявам…

— Шшт, Фейт, шшт — промърмори Ейвъри неловко с вцепенените си устни. Може би не трябваше да смесва алкохола със сънотворните — неочаквано се усети обляна от сълзи. — Всичко е наред, момиче, всичко е наред.

— Само дето тук е толкова пусто…

Сълзите на момичето се просмукваха през копринения халат и докосваха старата ѝ кожа, топли като целувки. Халатът ѝ, естествено, беше съсипан непоправимо, но Ейвъри не можеше да се застави да отблъсне момичето; тя можеше само да стои, да прегръща Фейт и да хапе долната си устна, за да може болката да прогони сълзите.

По времето, когато чаршафите бяха сменени, а Фейт — измита и преоблечена, стана ясно, че детето се успокоява само в присъствието на Ейвъри. През следващите няколко дни — докато Ейвъри хранеше Фейт, къпеше я и сменяше пелените ѝ като на бебе — Фейт понякога започваше да мърмори несвързано, разкривайки смътни, неясни картини от въображаемата реалност, в която се беше оттеглило съзнанието ѝ, а понякога даже отронваше усмивка — нещо по-рядко и по-ценно в този дом, отколкото диамант.

Тези постоянни грижи бяха тежко бреме за Ейвъри — те драстично ѝ пречеха да управлява бизнеса на „Синтек“, тъй като сега можеше да работи само спорадично, през мрежата. Но тя нито веднъж не обвини за това детето; Фейт се нуждаеше от нея, зависеше от нея, както никой не бе зависил по-рано. Ейвъри беше оставяла собствените си синове да бъдат възпитавани от гувернантки и възпитатели в интернати, но тя не можеше да се отърве от Фейт по същия начин. Никой друг не би могъл да ѝ помогне.

Заниманията с детето бяха изтощителни — както физически, така и емоционално. Заради тях се отказа дори от сексуалната гимнастика с Лекси — едната вечер, когато тя рухна в завивките, миришейки на антисептичния сапун, с който беше къпала Фейт след поредното изпускане на момичето в леглото, той отправи някаква детинска забележка относно това как Ейвъри е загубила интерес към правенето на любов.

— Всичко е заради това дете — рече той капризно. — Това създание от ниска каста те превръща в бабичка.

Тя погледна ръцете си, после тавана, най-накрая прехвърли поглед върху загорялото, хирургически изваяно лице на любовника си.

— Лекси, уморих се от теб — каза тя. — Прибирай се вкъщи.

Лицето му придоби суровото изражение, с което беше свикнал да изразява недоволството си.

— Добре — рече той. — Ще бъда в стаята си.

— Само докато събереш куфарите си. — Тя покри очите си с длан, за да не зяпа великолепната му физика. — Уволнен си. Ще приведа неустойката по сметката ти.

— Ти не мож…

— Мога.

Той спря на вратата, явно позирайки, и Ейвъри не се сдържа и все пак му хвърли прощален поглед. Той наистина беше великолепно животно.

— Ще ти липсвам — предупреди я той. — Ще си мислиш за всичко, което сме правили заедно, и ще съжаляваш.

Ейвъри въздъхна.

— Никога не съжалявам за нищо. Събирай си багажа.

— Но ти ме обичаш…

— Ако все още си тук, когато се събудя, ще те застрелям.

И така се приключи — по този начин ѝ се отвори повече свободно време за Фейт.

Тя имаше достатъчно интелектуална честност, за да си признае, че не би вложила толкова усилия нито за един от синовете си; но тя оправдаваше пред себе си тези усилия, като си казваше, че всичко това е временно, че радикалната смяна на обстановката е подействала на Фейт разтърсващо, че лекарите ще намерят лекарство или състоянието на детето ще се подобри от само себе си след някой друг ден.

Нямаше за какво да се тревожи.

… Когато техникът намести металната диадема върху главата на Фейт и момичето отново започна да се гърчи и да издава гърлени звуци, светлината в стаята странно се промени. Голите бели стени придобиха странен прасковен оттенък: леко топъл, леко златист, леко слънчев. Съвсем различен от обичайния студен блясък на флуоресцентните лампи.

Белият шум на прибоя от високоговорителите утихна очакващо. Ейвъри едва не се дръпна, но се застави бавно да се обърне към екрана; по някакъв начин отново беше станала десетгодишна, уплашена от внезапен шамар от баща си.

— Бизнесмен Шанкс. Колко се радвам да ви видя.

Гласът беше бездушен и механичен като от древен гласов синтезатор. От екрана я гледаше съсухрено лице, подобно на опънат върху череп пергамент; костите му изпъкваха, а устните, наподобяващи разрез в суров черен дроб, се отвориха, излагайки на показ кафяви зъби.

Ейвъри се извъртя цялата към екрана.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя властно. — Откъде имате този код?

— Това зад вас сигурно е Фейт, а? Отлично!

Ейвъри бързо пристъпи към клавиатурата, за да натисне бутона за изключване.

Черепът ѝ се усмихваше от екрана.

Тя натисна клавиша отново и отново, после го удари с юмрук. Стоновете на Фейт ставаха все по-силни и настойчиви.

— Откъде имате този код! — изръмжа тя. Как изобщо някой би могъл да го знае? Терминалът функционираше само от ден — самата Ейвъри не знаеше кода си! И как този човек можеше да отмени командата за изключване? Тя стисна юмрук, сякаш искаше да удари самия екран.

— Оскърбен съм, че не ме познахте, Бизнесмен. Оскърбен и разочарован. Аз съм Артуро Колбърг.

Юмрукът и безсилно се разтвори, както и устата ѝ.

— Как…?

— Благодаря, че наглеждахте Фейт вместо нас. Но ѝ е време да тръгва.

— Да тръгва? Не можете…

— Напротив — отсече Колбърг и на екрана отново заваля електронен сняг.

Стоновете на Фейт преминаха в ридание. Техникът стоеше до нея, стискайки в ръка безполезната диадема. Ейвъри се беше вторачила в празния екран, стискайки зъби.

Чу се нерешително почукване на вратата и икономът ѝ каза:

— Бизнесмен?

— Махай се.

— Бизнесмен, дойде Социалната полиция. Казват, че са тук за младата господарка.

Ейвъри наведе глава.

Зад нея Фейт започна да пищи.

2.

Иронията на ситуацията не убягна на Ейвъри Шанкс: Социалната полиция се беше появила със съдебно нареждане, прехвърлящо Фейт под тяхна опека. Оставаше ѝ само да стои, безпомощно преглъщайки сълзите си, и да гледа как полицаите натоварват Фейт в бронирания микробус.

В дните, които последваха, тя се улови, че мисли за Майкълсън с неочаквана завист. Той поне бе беснял, бе се борил, бе заплашвал. От любов към това дете бе хванал ръкавицата на живота си и я беше захвърлил в краката на врага си.

А Ейвъри не бе направила нищо. Само стоеше на площадката за кацане и се опитваше да приеме загубата си като Бизнесмен.

И насън, и наяве я преследваше един и същи образ: Фейт, натъпкана с успокоителни и завързана за носилката. Отдавна би трябвало да е загубила съзнание, но продължаваше да се дърпа под ремъците, придържащи я към носилката — бавно, конвулсивно, стенейки приглушено и сърцераздирателно. По някакъв начин дори през наркозата, замъглила съзнанието ѝ, тя осъзнаваше, че я отвеждат от дома ѝ.

„Как не осъзнавате какво ѝ причинявате? — крещеше сърцето на Ейвъри отново и отново, без тя да е способна да наруши сковалото устните ѝ мълчание. — Как не осъзнавате, че тя се нуждае от мен?“

От гърлото ѝ като гадене се надигаше убеждението, че в общество, в което може да се случи подобно нещо, има нещо фундаментално объркано. Имаше една стара пословица — тя я беше чула много отдавна, не можеше да си спомни къде, — за която едва сега осъзнаваше колко правдива е.

„Либералът — казваше старата пословица — е току-що арестуван консерватор.“

Първият ден отмина, без да пристигнат никакви известия. Юридическият отдел на „Синтек“ не можеше да ѝ помогне с нищо; Донер Морган, водачът на клана Незаети, към който се числяха Шанкс, обеща да проучи работата, но дори той не успя да изясни къде именно държат Фейт.

Тя не можеше да проумее дори в общи линии какво се случва, но беше сигурна, че всичко е свързано с Тан’елкот. Неговото обаждане беше довело Фейт при нея. Той беше в Екзозеума в нощта на пожара и Палас Рил беше загинала — точно както той беше предсказал.

Тя знаеше къде би трябвало да е Фейт сега.

Мина още един ден и още един. Ейвъри заряза задълженията си като изпълнителен директор на „Синтек“; тя ругаеше подчинените си, ръмжеше на персонала си, прекъсна всякакви контакти с баща си и с оцелелите си синове; отказа дори да се облича за ядене и нареди да ѝ носят храната в стаята. През тези дни тя досаждаше на своя Бизнесмен Трибун, вбесяваше Незаетия ръководител на клан, засипваше с искове гражданския съд и разпращаше историята си на новинарските сайтове с надеждата, че някой влиятелен репортер ще ѝ вземе интервю. За този кратък срок тя се превърна в затруднение за Конгреса на Незаетите, неудобство за кастата на Бизнесмените и унизителен товар за химическата империя Шанкс.

Три дни по-късно тя лично излетя за Сан Франциско, решена на всяка цена да се добере до Екзозеума и ако не друго, поне да се изправи лице в лице с коварното създание, но установи, че улиците около Студията са преградени с барикади и по тях патрулират смесените сили на Социалната полиция и охраната на Студията; дори въздушното пространство над района беше затворено за граждански полети.

Тя без колебание се върна към своята кампания.

Знаеше каква вреда си нанася, но чудовището зад рамото ѝ я беше обхванало изцяло със слузестите си пипала; тя не беше способна да му съпротивлява и пришпорваше себе си по-силно, отколкото го беше правила някога с някой друг. И най-накрая — неизбежно — я задържа Социалната полиция, което донесе облекчение на всички, свързани със случая.

Включително и на нея.

Тя никога по-рано не се беше сблъсквала със Социалната полиция и не знаеше какво да очаква; искове, може би реални или измислени обвинения, може би задържане без процес, разпити, вероятно дори изтезания — винаги беше смятала грозните слухове за подобни неща като клевети на нисшите касти, но когато седиш в задната част на брониран микробус и ръцете ти са стегнати отзад с пластмасови белезници, подобни слухове започват да стават по-убедителни и по-заплашителни.

Засега нямаше нито обвинения, нито съдебно разпореждане — тя дори не беше официално под арест. Полицаите, които дойдоха за нея, ѝ позволиха да си вземе багаж, преди да я отведат. Преследваха я зловещи фантазии: как просто изчезва безследно в недрата на правосъдната система и не се появява никога отново.

Но и в най-безумните си видения тя не беше предвидила, че ще я откарат направо в Екзозеума на Студията.

3.

Социалните полицаи я преведоха бързо, но без грубости, през целия Екзозеум. При приближаването им лампите се палеха и гаснеха зад гърба им. Преминаха през хаос от непривични форми, аромати и цветове — ботаническата градина; в ограничителни мрежи се удряха лилави лиани, свистяха пронизващо пеещи дървета, блатни макове разпръскваха по пътя им сънотворен прашец. Встрани от пътя им остана зверилникът с разнасящите се от него ревове и глъчка. Най-накрая вкараха Шанкс в просторна, необзаведена правоъгълна стая, където единственият източник на светлина беше широк прозорец в другия край на помещението.

На фона на светлината ясно се открояваше фигурата на гигант. Прегърбен и сложил ръце зад внушителния си гръб, той гледаше през прозореца. Така си и знаех, помисли си Ейвъри. По ръста можеше да се заключи, че това е Тан’елкот.

— Не мога дори да си представя какво се надявате да добиете по този начин — обади се тя.

Очите на призрачното му отражение се отместиха.

— Бизнесмен Шанкс — промърмори той шепнешком като далечен турбореактивен двигател. — Благодаря, че дойдохте.

— Не си пилейте учтивостите за мен, Професионалист…

— Любезността никога не е излишна. Моля, пуснете я, господа, и ни оставете насаме. Трябва да се посъвещаваме с Бизнесмен Шанкс на четири очи.

— Да се посъвещаваме?! — заговори смаяно Ейвъри. — Това е нелепо! Какво направихте с Фейт?

— Господа? Ще бъдете ли така любезни?

— Не мисля, че е добра идея да ви оставяме насаме — избуча едно от сопитата.

— И от какво точно се опасявате? — Гласът на Тан’елкот звучеше крайно отмерено, макар и малко тихо и сподавено, като че ли го болеше гърлото. — Единственият изход от тази стая е вратата, през която влязохте. Или мислите, че двамата с Бизнесмен Шанкс ще скалъпим някакъв престъпен заговор във ваше отсъствие?

— Боя се — отвърна безизразният глас, — че на него това няма да му хареса.

— Тогава идете и го попитайте. — Тан’елкот се обърна към вратата и сега се видя, че нещо в силуета му не е съвсем наред. — А междувременно, моля, изпълнете молбата ми. Доколкото знам, ви е наредено да изпълнявате желанията ми, докато не противоречат на вашия… — На Ейвъри ѝ се стори, че той особено грижливо подбира следващата дума — … дълг.

Един от полицаите преряза белезниците ѝ. Ейвъри тръсна китките си, после оправи ръкавите на костюма си, скръсти ръце на гърдите си и зачака. Четиримата полицаи тихичко се посъвещаваха, после едновременно направиха кръгом и излязоха, затваряйки вратата след себе си.

— Защо ме докарахте тук? — озъби се Ейвъри веднага, щом останаха сами.

— Не ви докарах аз, Бизнесмен. А Социалната полиция. Както може да сте забелязали, те не действат по мое нареждане. Елате при мен. Трябва да поговорим.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не ставайте глупава. И без това вече казахте доста неща. Елате.

Ейвъри неохотно пристъпи към него. Тан’елкот се извисяваше над нея като някакъв крал на животните от вид, вече изчезнал в дивата природа. Тя не посмя да се приближи съвсем — нямаше представа какво би могъл да направи той, но беше сигурна, че не би могла да го спре по никакъв начин. В мига, в който социалните полицаи ѝ бяха сложили белезниците, тя беше изпаднала от позната ѝ реалност. Тук нейното състояние, власт и обществено положение не значеха нищо; имаше значение единствено, че е слаба и крехка, и възрастна и стои до нещо огромно, брутално и вероятно хищно.

И все пак тя си оставаше Шанкс. Обществото можеше да я подведе, но не и гордостта ѝ.

Когато доближи прозореца, тя преднамерено се спря извън обсега на гигантската му ръка и упорито отказа да го погледне, вторачвайки се в стаята зад стъклото…

Там, на стоманена маса между белите стени, лежеше малко златокосо момиче.

— Фейт! — Задъхана, Ейвъри притисна длани към стъклото. — Божичко, Фейт! — Непреодолимо видение за това как Фейт изпада в гърчове и разбива главата и гръбнака си в стоманената повърхност на този инструмент за изтезания почти я парализира; тя едва успяваше да говори. — Какво си направил с нея? Какво си направил?

— Опитах се да я защитя, доколкото можах — отговори мрачно Тан’елкот.

— Да я защитиш? — Ейвъри не можеше да откъсне поглед от ужаса на тази малка стерилна стая. — Така ли я защитаваш?

— Не можах да направя нищо повече — отвърна Тан’елкот. — Вижте ме, Бизнесмен.

Тя не му обърна внимание, а продължи да гледа през стъклото, съсредоточавайки се в единственото, което имаше значение за нея: Фейт дишаше, тя още дишаше.

— Веднага я изкарай оттам!

Една огромна ръка се спусна върху рамото ѝ и я обърна с лекота, сякаш е дете — с такава сила, че тя дори не можеше и да си помисли да се съпротивлява.

— Вижте ме — повтори той и дрезгавият му шепот сега се беше превърнал в свирепо стържене. — Какво е моето положение е изписано на лицето ми.

Ейвъри го погледна и зяпна — трупаните седемдесет години Бизнесменска резервираност и благоприличие се стопиха за миг.

Тя си спомни, че той някога беше красив.

Лицето му приличаше на развален и смачкан хамбургер с жълти, морави и зелени подутини, сливащи се една с друга; едната му вежда изглеждаше като рендосана, а вертикалната рана върху нея беше зашита с черен конец с наподобяващ насекомо бод; окото под нея беше затворено и изуто като уста, в която са напъхали топка за тенис. Подобен шев беше плъзнал и по челото към избръснатия череп; единият ъгъл на устата му беше увиснал и подут и от него тръгваха два шева, единият нагоре, другият надолу, рисувайки върху лицето му едновременно усмивка и гримаса.

Лявата му ръка все още стискаше рамото ѝ; дясната я беше протегнал към Ейвъри, демонстрирайки ѝ превръзката на мястото на липсващото му кутре.

— Само ако знаете какво ми се наложи да понеса, за да защитя това дете — каза той.

— Да я защитите от какво? — попита тя вече пресипнало като него. — Тан’елкот, трябва да ми кажете какво става!

— Знаете ли къде сме? Това е зверилникът на Екзозеума, Бизнесмен. Ветеринарната лечебница. По-точно — операционната зала. Ако не можете или не пожелаете да ми помогнете да отърва Фейт, тази твар, която ни държи в плен, ще я изнасили, ще я убие и ще разчлени тялото ѝ. — Лицето на Тан’елкот болезнено се изкриви. — А частите от него вероятно ще ги изяде.

— Наистина ли очаквате от мен да… Това е невъзможно! Не може да сте сериозен!

— Така ли? — Тан’елкот отново ѝ поднесе осакатената си длан.

Ейвъри се вторачи в нея и неспособна да каже нищо, прикри устата си с длан.

— Каква… каква твар? Кой стои зад всичко това? Има ли нещо общо с Колбърг?

— По-добре да не знаете — и без това вече видяхте твърде много. Понякога невежеството е благодат, Бизнесмен — тогава точно то може да ви спаси живота.

— Значи няма да ми кажете?

— Ако го направя, няма да ми повярвате.

Бавно и твърдо, сега вече усещайки възрастта си, Ейвъри се изпъна, отпускайки ръце. Тя погледна в единственото отворено око на бившия император и устните ѝ се изпънаха в привичната тънка линия.

— И защо? — попита тя твърдо. — Защо трябва да ви помагам?

— Не моля да помогнете на мен. Моля да помогнете на Фейт.

— Защо трябва да ви вярвам? Признавам си, вашите… наранявания… ме шокираха, но откъде да знам как сте ги получили? Може да е от катастрофа. Или от улични грабители.

Лицето ѝ пламна; опустошената ѝ от ужаса душа се изпълни с гняв. Тя яростно стисна юмруци до бедрата си.

— Вие сте лъжец. Убиец! Вие разпънахте моя син на кръст! Мислите ли, че мога да забравя това? Че мога да ви простя? Мислите ли, че не знам кой ми се обади онази нощ? Мислите ли, че не знам кой се преструваше на…

Не можеше да намери точните думи; скръбта, раздираща сърцето ѝ, не ѝ позволяваше да изрази себе си. Карл… о, Карл, помисли си тя и от очите ѝ рухнаха горещи сълзи.

— Вие сте отрепка — прошепна тя. — Вие сте подла, коварна пародия на човек…

— Бизнесмен — прекъсна я Тан’елкот тихо и гласът му беше топъл като прегръдка. — Не е имало преструвка. Аз наистина в известен смисъл съм вашият син, макар че, боя се, това е нещо, което няма да можете да проумеете.

— Аз видях… — процеди тя през стиснатите си зъби — видях как вие… как се правите на него… по време на процеса срещу Колбърг. Но вие не сте Карл.

— Не съм само Карл, съгласен съм. Но той целият е вътре в мен. Той е уплашен и тъжен и вие много му липсвате.

Тя наведе глава, опитвайки се да сдържи сълзите си, и притисна длани към лицето си като към открита рана.

— Как смееш… — прошепна тя едва чуто. — Как смееш да произнасяш името му?

— Майко… — изрече тихо гласът на сина ѝ. — Майко, затвори очи и ще бъда тук. Може би за съвсем мъничко — но ще бъда тук. Имам нужда от теб, майко…

Краката и се подкосиха и тя залитна към гърдите на гиганта.

— Ох, Карл… Как можеш да правиш това? Как можеш да ми причиняваш това?

Нечовешки могъщите ръце я прегърнаха и Ейвъри изпита някаква утеха в това да се остави на животинската им сила. За един кратък момент тя отново се превърна в поривисто, непокорно малко момиче, най-накрая заслужила преградка от баща, много по-мил от нейния собствен. Осакатената ръка погали късите ѝ стоманеносиви коси.

— Майко, моля те — трябва да ѝ помогнеш. Не можеш да си представиш какво искат да направят с нея. Ние — ти и всички ние — сме единствената ѝ надежда. Тя е моя дъщеря, майко. Ти ми обеща — когато тръгвах за Консерваторията, помниш ли? Обеща, че винаги ще ме чакаш. Моля те… знаеш, че нямаше да те моля, ако не се нуждаехме от теб…

Ейвъри конвулсивно си пое дъх, събра остатъка от силите си и се изтръгна от прегръдката. За един дълъг момент наблюдаваше стиснатите си юмруци, преди да събере сила и да вдигне поглед към прикованата към стоманената хирургическа маса Фейт.

— Закълни се… закълни се, че… — изрече тя дрезгаво и млъкна, за да се овладее.

Жилите около челюстта ѝ трепереха.

— Закълни се, че никога повече няма да ми причиняваш това — процеди тя, гледайки размитото си отражение в стъклото. — Закълни се и ще направя всичко, което поискаш.

4.

Фейт беше почти доволна, когато изобщо я нямаше.

Очите ѝ си отиваха и някакво друго момиченце виждаше през тях студена светлина и блестящи метални форми, и голямо огледало на едната стена; отиваха си ушите ѝ и някакво друго момиченце чуваше шепота на вентилаторите и шума от отваряне на врата, и как някой говори тихичко, както тате, когато е при дядо; трето момиченце усещаше студения метал под краката и главата си, и тънката синтетична болнична пижама; четвърто момиченце надушваше миризмата на болница.

И паметта ѝ отиваше другаде — при пето момиченце, което обаче беше най-нещастното от всичките, защото ѝ се налагаше да помни страшни неща, които я караха да пищи и да пищи, и да пищи.

Но самата Фейт не беше нито едно от тези момиченца. Нея почти изобщо я нямаше. Тя беше тук, на сигурно място в една тъмна тишина, и се стараеше да я направи още по-тъмна и по-тиха, защото беше абсолютно сигурна, че ако бъде достатъчно тъмно и тихо и останалите момиченца престанат да я безпокоят, ще може отново да чуе реката.

Защото това беше единствената ѝ грижа; ето защо почти я нямаше, вместо изобщо да я няма.

Ако я нямаше изобщо, нямаше да ѝ е толкова самотно.

Сега грамадният мъж се връщаше. Той трополеше край тихото ѝ място и ѝ викаше. Беше толкова шумен. Но не можеше да я види, докато тя не помръднеше или не му отговореше. Тя знаеше, че той не иска да е толкова шумен; това се усещаше по неговия сподавен, полушепнещ глас и по начина, по който ѝ казваше „миличка“ и я молеше да го хване за ръката.

Тя не харесваше грамадния шумен мъж — помнеше го оттогава, когато тя все още беше някой, от единствения път, когато тате я беше завел в Екзозеума. Тогава той я беше уплашил малко — с огромните си ръце и гладните си очи, като трол под някой мост в приказките — но не чак толкова, защото мама не се боеше от него, нито пък реката.

Но сега Фейт беше самичка в тъмната тишина, а той се приближаваше все повече и повече. Тя се опитваше да го отблъсне, да го задържи отвъд мрака и известно време ѝ се струваше, че успява. Тя можеше да използва мрака, за да го държи отвън; колкото по-гъст направеше мрака, толкова повече той се отдалечаваше. Беше правила същото и преди, но той винаги се връщаше, а тя вече беше толкова уморена…

Умори се да го отблъсква, умори се да пропъжда петте момиченца, умори се да се крие в тъмната тишина, а той сякаш никога не се уморяваше…

— Фейт? Фейт, дете, чуваш ли ме?

Тя всъщност не го чуваше — чуваше го второто момиченце, което чуваше и гласа на гран маман; третото момиченце усещаше как гран маман докосва косата ѝ; първото момиченце виждаше лицето на гран маман под рязката и ярка светлина на лампите, а четвъртото усещаше старческия ѝ дъх.

— Фейт, трябва да чуеш гран маман. Това е много важно.

Мама ѝ беше казала някога, страшно отдавна, че трябва да слуша гран маман, докато тате не дойде да я вземе. Беше безполезно да се преструва — никога не би могла да излъже мама. Фейт можеше да се преструва толкова старателно, че да излъже дори себе си, но мама винаги знаеше по-добре — и тя ѝ беше казала да слуша гран маман.

Затова, въздъхвайки с потреперване, Фейт излезе от тишината и престана да се прави, че го има второто момиченце; излезе от тъмнината и престана да се преструва, че очите са на друго момиченце и носът, и ръцете, и езикът, и всичко останало.

Гран маман стоеше над нея в бялата стая и косите ѝ блещукаха под ярката светлина на лампата. Фейт не помнеше къде се намира бялата стая или по какво се отличава от другата бяла стая; не помнеше как е попаднала тук и не знаеше защо гран маман изглежда толкова разтревожена, тъй като все още държеше извън себе си петото момиченце, онова със спомените ѝ. Докато държеше извън себе си петото момиченце, можеше да мине и без останалите четири.

Петото момиченце беше онова същото, което не спираше да пищи в тъмната тишина.

Гран маман се наведе и целуна Фейт по челото.

— Фейт, ти трябва… трябва… — Тя се обърна към грамадния шумен човек, който стоеше до малката врата, скръстил огромните си тролски ръце на тролските си гърди.

— Кажете ѝ да спре да се крие — каза грамадният мъж с шумния си глас. — Кажете ѝ да излезе на светло.

— Фейт, спри да се криеш. Излез на светло.

Това, че чуваше гран маман и грамадния мъж, означаваше, че вече е излязла на светло, където е самотно, шумно, ярко, студено и наистина страшно. Фейт примигна и се опита да бъде смела, но една сълза вече се беше плъзнала по ухото ѝ.

— Тук е толкова пусто — каза тя на гран маман с тънко гласче. — Тук е самотно.

— Кажете ѝ — каза грамадният шумен мъж, — че ако мислено ме хване за ръката, никога повече няма да ѝ бъде самотно.

„Никога няма да ѝ бъде самотно“… Тези думи отекваха и отекваха в главата ѝ, и даже не отслабваха: самотно, самотно, самотно. Фейт се потопи отново в мрака и започна да търси ръката на шумния мъж.

— Фейт, чу ли го? Искам да направиш това, което казва, разбираш ли? Хвани го за ръката, Фейт. Фейт. Фейт? Тан’елкот, чувствам се абсолютно нелепо. Какво трябва да означава това: мислено да те хване за ръката? Това е глупаво пилеене на време.

Тя не можеше да види грамадния шумен мъж, но усещаше присъствието му във всички посоки, сякаш той беше направен от гъста мъгла, а тя бродеше вътре в него, само че мъглата е студена, влажна и противна, а грамадният шумен мъж беше наистина топъл и сух и даже малко дружелюбен. Сякаш я харесваше. Сякаш даже мъничко я обичаше.

— Твърде лесно се предавате. Тя не само че ви чува, но и се опитва да изпълни молбата ви. Виждам го.

Разбира се, той не я обичаше така, както я обичаше мама, а по-скоро както самата Фейт обичаше лимоненозелената блузка, която татко ѝ беше купил в Чикаго — по начина, по който обичаш нещо, от което не очакваш да те обича в отговор.

Тя беше напълно съгласна с това. Тя не искаше да го обича. Когато обичаш някого, накрая приключваш като петото момиченце.

— Виждаш? Какво може да се види тук?

— Вие сте наблюдавали директно приключения от гледната точка на магьосник; самият Карл беше донякъде адепт. Спомнете си как изглежда Обвивката през менталното зрение — в момента детето непохватно и грубо се опитва да настрои своята Обвивка в резонанс с моята.

Фейт не можеше да намери ръката на грамадния шумен мъж, но се добра до мястото, където тя би трябвало да бъде, и се опита да си представи тази ръка. Беше, като да сънуваш, че бродиш изгубен из чужд, тъмен, огромен дом, който не си виждал никога по-рано, но когато решиш, че това е твоята къща, по някакъв начин всичко ти става познато, дори и да знаеш, че го виждаш за пръв път. Тя се протегна към мъглата, мрака и сухата топлина и реши, че това е ръката му.

— Ти си в ментално зрение? Сега? Не трябва ли да се съсредоточиш?

— Аз съм съсредоточен.

— Тогава как можеш да разговаряш?

— Аз съм Тан’елкот.

А Фейт продължи да си представя — да решава — и мъглата се сгъстяваше все повече и повече и придобиваше очертанията на ръка, която ставаше все по-голяма и топла, и суха, докато не придоби напълно устойчив облик.

— Тя настройва обвивката си? Като адепт?

— Не като адепт. Като дете. Всички деца са надарени от природата с ограничени магически способности. Основната функция на педагогиката във вашето общество е да потиска тези способности.

Фейт не знаеше какво означава това, но всичко беше наред, защото обръщаше по-голямо внимание на ръката. Засега тя приличаше повече на ръка от анимационните филми — е, имаше правилния брой пръсти и така нататък, но не изглеждаше като наистина да принадлежи на някого. Само беше голяма.

Но Фейт продължаваше да решава: истинската ръка би имала бръчици на свивките на пръстите и линии на дланта, а в основата на всеки пръст — издатини, и разбира се, след като грамадният шумен мъж беше възрастен, значи на опаката страна би трябвало да има косъмчета…

Докато ръката ставаше все по-реална, наоколо ставаше все по-светло и шумно: тя чуваше някой да говори, някой да казва с тънък писклив глас: „Внимавай — моля те, много внимавай.“ Много скоро тя можеше да го види и колкото по-внимателно слушаше, толкова по-добре го разбираше. Тя не познаваше този човек — някакъв дребен старец, съсухрен и прегърбен, и видът му подсказваше, че не мирише много приятно.

А зад него се тълпяха още хора, страшно много хора, всичките смешно облечени — не като истинските Администратори, Занаятчии и останалите, а сякаш бяха на маскен бал или може би на някакъв конвент като Фенкон. Всички те се струпваха около нея и говореха едновременно, и тя даже мъничко се поуплаши, но като че ли никой от тях не ѝ мислеше лошото. Един от тях много приличаше на грамадния шумен мъж, само дето беше още по-грамаден и имаше наистина дълга къдрава коса и голяма четинеста брада. Там имаше още един едър мъж със златиста коса и красиви сини очи, който се приближи до нея и коленичи, и изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче.

„Фейт? Познаваш ли ме, Фейт? Знаеш ли кой съм аз?“

Тя никак не обичаше възрастните да ѝ задават този въпрос, защото обикновено не ги познаваше, а това, кой знае защо, по някакъв начин ги разочароваше и дори ги нараняваше. Затова тя изобщо не искаше да му отговаря, макар че той имаше такива хубави коси и очи и изглеждаше много тъжен. Човекът протегна длан, докосна ръката ѝ и каза: „Фейт, Фейт, миличка…“

И тогава гласът на грамадния шумен мъж прогърмя в главата ѝ:

НАЗАД! МАХАЙТЕ СЕ, ЧАКАЛИ! МАХАЙТЕ СЕ ЗАД ПОРТИТЕ! ТЯ Е МОЯ!

Сигурно беше направил с всичките тези хора нещо, което ги е уплашило или дори може би наранило, защото те се разпръснаха по-бързо, отколкото се бяха появили, а гласът на грамадния шумен мъж беше толкова гръмък и звучеше толкова ядосано, че Фейт се разплака, а веднага, щом заплака, ѝ се прииска мама да е тук, а когато пожела мама да е тук, забрави, че е оставила спомените си в петото момиченце.

Спомените се върнаха при нея и Фейт осъзна, че петото момиченце е тя самата.

Тя започна да пищи и да пищи, и да пищи — а грамадният шумен мъж стискаше ръката ѝ и болеше, и тя искаше мама или тате, или някой друг да дойде и да го накара да спре, но той хвана и другата ѝ ръка и стисна двете ѝ ръце заедно, стисна ги заедно, СТИСНА ги ЗАЕДНО…

Сега тя дори вече нямаше ръце — грамадният шумен мъж ги стискаше толкова силно, че сякаш китките им се сляха в една, и тази единствена китка на свой ред се сля с огромната китка на шумния мъж, така че кръвта му се вля във вените ѝ, а нейната собствена кръв се вля в неговите вени.

Грамадният шумен мъж оголи грамадните си остри зъби. „Е, дете: Къде е реката?“

Фейт само поклати глава, недоверчиво наблюдавайки как крехките ѝ китки се срастват с голямата му космата ръка. Нещо заседна в гърлото ѝ, сякаш е погълнала някакъв дребен плъх, който се опитва да се измъкне, забил ситните си нокти в плътта ѝ, и в устата ѝ имаше вкус на кръв, както онзи път, когато беше паднала и беше прехапала устните си…

„Реката, дете — повтори още по-силно грамадният шумен мъж — Тан’елкот, тя вече знаеше името му, защото то течеше по вените ѝ заедно с кръвта му. — Не стигнах толкова далеч само за да претърпя поражение.“

Сега той вече се ядоса, наистина се ядоса и гневът му я изгаряше — огънят течеше по ръцете ѝ, по лактите, стигна и до гърдите, карайки дребния плъх в гърлото ѝ да драска още по-силно.

КЪДЕ Е ПРОКЛЕТАТА РЕКА? ЗАЩО НЕ МОГА ДА УСЕТЯ РЕКАТА?

Той беше толкова разярен, че Фейт се уплаши още повече, и тогава най-накрая дребният плъх се измъкна от гърлото ѝ. Той се процеди през стиснатите ѝ зъби и се оказа, че изобщо не е плъх.

Беше писък.

Тя пищеше и пищеше, и пищеше, и пищеше.

Защото вече никога нямаше да бъде сама тук.

5.

Писъците на Фейт отекваха в стените на операционната зала и се преплитаха. На Ейвъри ѝ се прииска да запуши уши и да се скрие в ъгъла, но вместо това дръпна за ръката Тан’елкот. Беше все едно да се опитва да отмести бетонен стълб.

— Спри! — изкрещя тя. Едва успяваше да чуе гласа си. — Спри! Нараняваш я!

Той изръмжа нещо неразбираемо и нетърпеливо тръсна ръка, отхвърляйки я мощно към стената. Полузашеметена, тя отново го връхлетя, ръмжейки, насочила нокти към очите му. Той хвана ръката ѝ разсеяно — вниманието му все още беше насочено върху Фейт — и я задържа на разстояние с непреодолимата си сила.

— Спри! — изкрещя Ейвъри отново. — Ако я нараниш отново, ще направя така, че да умреш. Чуваш ли ме? Ще направя така, че да умреш заради това!

Той без особени усилия успяваше да я задържи на разстояние и не обръщаше внимание на виковете ѝ. Фейт пищеше, а той, озъбен, се навеждаше все по-ниско над нея, сякаш искаше да я ухапе по лицето. Ейвъри се съпротивляваше отчаяно и безплодно, докато не съобрази, че Тан’елкот я държи с осакатената си ръка. Тя стисна юмрук и го заби с всичка сила в превръзката на мястото на липсващия му пръст.

Той изохка и пръстите му се разтвориха, а тя го удари отново — засилвайки се като при сервиране в игра на тенис — право в подутината на затвореното му око.

— Остави я на мира!

Той дори не трепна. Преди още да е разбрала какво се случва, той я беше хванал за гърлото и с протегнатата си ръка я повдигаше над земята. Тя безпомощно драскаше железните му пръсти.

— Бих могъл да ви убия — каза той. — Наясно ли сте с това?

Пръстите му така стискаха гърлото ѝ, че тя не можеше да отговори. Не можеше дори да кимне.

— Как бихте могли да помогнете на това дете, ако умрете? — попита той спокойно и логично и я зачака да му отговори.

Ейвъри затвори очи и отпусна ръцете си.

Ако Тан’елкот я убиеше сега, поне щеше да приключи безумието, разбило живота ѝ. Но вместо това той внимателно я свали долу и разтвори пръстите си.

— Успокойте детето, Бизнесмен. Тя може да се нарани.

Въпреки че едва се държеше на краката си, Ейвъри се застави да отвори очи и да се дотътри до операционната маса, където Фейт се гърчеше под ремъците.

— Фейт — прошепна тя, галейки лицето на детето. — Шшт, момиче. Гран маман е тук. Гран маман е тук и всичко е наред.

По острата ѝ скула се плъзна сълза, която падна в косата на Фейт.

Скоро гърчовете на момичето утихнаха и тя изгуби съзнание. Тогава силите изоставиха окончателно Ейвъри; тя се облегна на стоманената операционна маса, но дори и така не можа да се задържи на крака; спусна се на колене, покри лицето си с длани и зарида.

— Бизнесмен — обади се меко Тан’елкот, — моля ви… Ейвъри, не плачете.

Огромните му топли длани легнаха върху рамене ѝ и с лекота я откъснаха от пода; той я отнесе до единствения стол в залата, положи я върху него и коленичи до нея.

— Моля ви, Ейвъри — промърмори той, прегръщайки я с ръка. — В мен има достатъчно от… Карл, за да не мога да понеса сълзите ви…

— Какво става с мен? — промълви Ейвъри през покрилите лицето ѝ длани. — Това не съм аз. Не разбирам какво се случва с мен…

— Когато настъпва любовта, разумът отстъпва — рече той нежно. — Не е нещо необичайно да открием труповете на илюзиите си върху този вид полесражение.

— Няма да ти позволя да я нараниш — каза Ейвъри. Тя отпусна ръце и погледна гиганта в лицето. — Можеш да ме убиеш. Но докато съм жива, ще направя всичко, за да те спра.

— Разбирам. Но и вие ме разберете. — Тан’елкот се изправи и се приближи към операционната маса. Ръката му увисна на инч над косата на Фейт, сякаш се боеше да я докосне.

— Същото чувство, което изпитвате към това дете, аз изпитвам към всяко от моите Деца — рече той. — А те са милиони, Бизнесмен. Всяко от тях ми е неописуемо скъпо. Сънищата им са пълни с ехото от тяхното бъдеще. И това ехо са писъци.

Той се обърна към нея и призоваващо разпери ръце.

— Какво не бихте направили вие, за да защитите внучката си? Какво не бих направил аз, за да защитя моите Деца?

— Няма да ти позволя да я нараниш — повтори Ейвъри.

Погледът на бившия император потрепна за миг, сякаш вниманието му беше привлечено от движение зад стъклото. Лицето му се сгърчи в бърз, почти недоловим спазъм, изразяващ омраза, отвращение и — колкото и да беше странно — страх.

Ейвъри потрепери, внезапно смразена до костите. Дори не искаше да знае какво би могло да уплаши Тан’елкот.

— Не съм аз този — промълви той бавно, — който иска да я нарани, Бизнесмен.

Тя проследи погледа му колебливо, боейки се от онова, което ще види.

Притиснат към стъклото, с омекнало от хищнически копнеж лице като клошар пред витрината на бакалия, от другата страна на прозореца стоеше Артуро Колбърг.

6.

— Колко дълго ще стои той там? — попита тихо Ейвъри.

Колбърг стоеше, безмълвно притиснал лице към стъклото, вече от часове — Ейвъри не можеше да каже точно колко. Тя се разхождаше напред-назад, обхванала раменете си с ръце, за да успокои треперенето, макар че в помещението не беше студено.

Тан’елкот седеше на стола, обърнал гръб на прозореца, и разглеждаше съсредоточено Фейт.

— Невъзможно е да се предскаже — отговори той дистанцирано и равнодушно. — Понякога стои пет минути. Веднъж вися почти цял ден. Работник Колбърг идва и си отива според собствените си желания. Какви са желанията му — това не само че е невъзможно да се узнае, но и е отблъскващо да се гадае на тази тема.

— Постигаш ли някакъв напредък?

Той поклати глава.

— Не. Разчитах да открия връзка веднага, щом установя контакт със съзнанието ѝ, но не се получи. Предполагам, че травмата, предизвикана от убийството на майка ѝ, я е накарала да се огради със стена от тази част на съзнанието си. Подобна дисоциативна реакция понякога довежда до разделяне на личността на части.

— Ти си знаел — каза тя. — Знаел си за убийството предварително.

— Ако си спомняте, се опитах да ви предупредя.

— А опита ли се да предупредиш нея? Опита ли се да кажеш на нея?

— Тя и Каин разбираха какво рискуват — каза той, после добави по-тихо, с горчивина: — Може би по-добре, отколкото самият аз…

— Какво ще стане, ако не успееш да намериш връзка?

— Както и обясних, единственият начин да се защити това дете, е да се направи полезно за тварта, която някога беше Колбърг. Ако се провалим в това, ние самите също ще се окажем излишни. Изходът от такава ситуация е летален, Бизнесмен.

— Има и по-лоши неща от смъртта — отбеляза Ейвъри.

— Наистина — съгласи се той. — И с някои от тях вероятно ще се запознаете лично. Вече споменах за някои от начините, по които Колбърг прекарва свободното си време.

Ейвъри погледна през стъклото към празните гладни очи и отново потрепери.

— Има ли нещо друго, което можем да направим?

Тан’елкот унило сви рамене.

— Мога единствено да проверявам резонансите, способни теоретически да поддържат връзката ѝ с реката. Може да се каже, че търся връзка, но нали разбирате, че съзнанието — дори съзнанието на едно дете — е, метафорично казано, доста обширно място.

Ейвъри кимна към Колбърг.

— А той разбира ли това?

— Не мога да кажа какво разбира и какво — не.

— В него не е останало нищо човешко — рече тя.

— В него всичко е дълбоко човешко — възрази Тан’елкот. — Той е продукт на концентриране и дестилиране на човешката природа, въплътената същност на човечеството. Предполагам, че искахте да кажете, че вече не е човек.

— Намеквате, че е нещо повече от човек?

— Напротив. Той е нещо значително по-малко.

Ейвъри поразмишлява над тези думи и накрая каза:

— А какво ще стане, когато намериш връзката?

Тан’елкот извърна поглед от лицето на спящото момиче и въздъхна.

— Това поне не е тайна. Животът — самото съществуване — е структура на Потока; всичко, независимо дали е живо, или не, е структура от изначалната енергия на Вселената. Ние възприемаме всяко нещо отделно, защото така сме научени. Но в края на краищата всичко, което съществува, е само бримка в плетката, която представлява Вселената.

Гласът на Тан’елкот стана педантичен и сух, но лицето му помрачня още повече.

— Може да се каже, че Чамбарая е само малка бримка от вселенското съзнание, което елфите наричат Т’налдион. С помощта на Фейт Бордът на директорите иска да плъзне корпоративните си пръсти в тази бримка, да я разплете и да я заплете отново по свой собствен образ и подобие.

Ейвъри поклати глава неразбиращо. Лицето на Тан’елкот беше мрачно като отворен гроб.

— Те ще превърнат Отвъдие в свят, подобен на вашия.

— И това е всичко? — попита Ейвъри, мръщейки се. — Звучиш така, сякаш ще е някаква катастрофа.

— Това ще бъде Армагедон в немислими мащаби; геноцид, за който Сталин не би могъл и да си мечтае.

— Унищожаването на магията не ми изглежда нещо чак толкова страшно.

— Бизнесмен — каза търпеливо Тан’елкот, — вие не разбирате. Магията не е унищожена на Земята; тя е функция на Потока, който е енергията на самото битие. Но може да се промени формата, в която се проявява. И точно това е било направено. Някога на Земята ги е имало същите магически същества, които ги има и в Отвъдие: дракони, морски змейове и сирени, птици рух, джинове, първородни, каменари и останалите. Но подобни създания се нуждаят от по-високи енергийни нива на определени честоти на Потока, отколкото хората; докато неговата структура на Земята се е разпадала, тези същества не просто са загивали — самите им кости са губели целостта си. Те са се разтворили във фоновия Поток на вашата Вселена.

— Искаш да кажеш, че магията работи и на Земята? — попита скептично Ейвъри.

— Магията „работи“, както се изразихте, навсякъде. Но формата, в която се проявява тук, е някакво местно отклонение; законите на физиката на тази планета и в околното космическо пространство са променени по такъв начин, че да спомагат за хегемонията на човешката раса.

— И какво лошо има в това?

— Не съм казал, че това е лошо. Ние не спорим за моралната страна на нещата. В моя стремеж да защитя своите Деца аз готвех подобна съдба и за моя собствен свят. Но това е неестествено. То е причината за уродливото изкривяване на човешката природа, което виждаме около себе си, и за обществото, в което се заставяте да съществувате.

— Но на Земята не е чак толкова лошо…

— Откъде знаете? — подхвърли жлъчно Тан’елкот. — Вие само през последните няколко дни сте се сблъсквали с реалностите на живота на Земята. Харесва ли ви? — Той посочи през прозореца, зад който Колбърг открито потриваше слабините си, притиснал буза към стъклото и полуотворил уста. Ейвъри потрепна и извърна поглед. Тя обхвана още по-здраво раменете си с ръце.

— Не разбирам. Щом толкова мразиш нещата, които правят, защо им помагаш?

— Помагам не на тях! — Внезапно той скочи на крака и се извиси над нея, размахвайки огромния си юмрук. — Помагам на теб. Помагам на Фейт. Аз… — Яростта му посърна толкова бързо, колкото и се беше разярила. Той разпери пръсти и отпусна ръка до бедрото си. — Опитвам се да се върна у дома.

От другата страна на прозореца Колбърг дишаше тежко като уморено куче.

— Е, добре — каза Ейвъри най-накрая. — Опасявам се, че не ти е провървяло.

— Какво имате предвид?

Тя поклати глава.

— Ти си типичен мъж, Професионалист. Затова и не можеш да намериш тази твоя „връзка“.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. Нали ти казвам — ти си мъж. Мислиш си, че момичето е било свързано с реката. А това не е така. Фейт ми го каза, когато летяхме към Бостън първия път, веднага след като я взех. Тя беше абсолютно ясна по този въпрос. Връзката ѝ никога не е била с реката. А с майка ѝ.

— С майка ѝ?…

— С вече мъртвата ѝ майка.

Тан’елкот присви очи.

— Какъв глупак съм — промърмори той, като отново седна на стола до Фейт и се зае да се взира в нея с подновена енергия. — Сила… — промърмори той. — Всичко, което ми трябва, е използваем източник на сила…

— Какво правиш? Тя е мъртва, Тан’елкот. Няма връзка.

— Мъртва е, да, но структурата на нейното съзнание се е запазила по същия начин, по който съзнанието на сина ти живее в мен. Тази структура е била хваната в капан в момента на смъртта ѝ. Тя е безсилна, разбира се, но само докато няма тяло, което да командва. Нещо като записана на диск компютърна програма: информационна структура, на която ѝ трябва само терминал, който да я стартира, и източник на сила, който да я активира.

— Каква сила?

От вратата зад гърба ѝ с бездушно стържене Колбърг изрече:

— Моята сила.