Острието на Тишал

1.

Анхана обгърна Деймън от Джантоген Блъф с джунгла от сънища.

Един дъб го изблъска настрани и се устреми нагоре от пукнатината в стената на дока. Деймън залитна назад и се озова във висок до главата му царевичак. В стъблата с трясък прорастваха млади филизи и се превръщаха в големи кочани пред очите му, докато той стоеше и ги наблюдаваше със зяпнали уста. По камъните пълзяха тиквени и динени стъбла и обвиваха глезените му с мустачките си. От Чамбайген израстваха нагъсто върби, прасковени и ябълкови дървета, които се развиваха толкова бързо, че скоро най-долните им клони опръскаха пламналото чело на Деймън с вода. Баржите, лодките и плаващите докове се блъскаха едни в други, клатеха се и се преобръщаха.

Само за няколко минути реката се превърна в блато, а високите стени на Стария град заприличаха на вертикална гора от листа и ярки цветове.

Аз направих всичко това, помисли си Деймън.

Жуженето във вените му — странно шипящо бълбукане, което пъплеше нагоре-надолу по тила му, промъкваше се в главата му и отново излизаше — започна като леко съскане, но щом зеленината започна да поглъща града, то кипна и експлодира. Той вървеше в съня си и знаеше, че това е сън; подобно нещо можеше да се случи само в сънищата.

Всички монаси, които Деймън бе изпратил да патрулират по пристанището в търсене на следи от магистър Рейт и Меча на свети Бърн, бяха Посветени: ветерани, експерти в редица тайни умения, които варираха от близък ръкопашен бой до магически контрашпионаж. При първите пропуквания и шумолене на зеленината, която оживя около тях, те се бяха пръснали и бяха потърсили укритие, както би направил всеки професионалист.

Той беше сам.

Деймън не можеше да види никого сред буйната преплетена зеленина и не беше сигурен, че иска да ги види. Не беше сигурен в нищо. Бях болен — помисли си той. — Имах треска. И сигурно още имам. Това трябва да е трескаво бълнуване.

Сигурно бе прекарал няколко дни на доковете. Не можеше да стои настрани. Беше разположил пазачи и наблюдатели, но всъщност не можеше да им вярва, че ще пазят и наблюдават както трябва; всеки път, когато се отдалечаваше от брега, го измъчваха видения, в които Рейт се изплъзваше като змия и успяваше да се измъкне.

А Рейт, знаеше Деймън, стоеше в основата на всичко, което се бе случило с Анхана; ако го изпуснеше, щеше да изгуби всякаква надежда да получи някакви отговори. Затова той винаги се връщаше край реката, крачеше по брега, взираше се във водата и чакаше, защото от цялата Анхана той имаше вяра само на себе си.

Защото това е моят сън.

Стомахът му беше създавал проблеми и сега, насред зелената буря, червата му се разбунтуваха и той повърна: от устата му бликна бяла течност с кафеникави жилки. От колко време не беше ял?

Какво беше ял за последно?

Жилките в повърнатото приличаха на кръв.

Той избърса устни с опакото на ръката си и при докосването го жегна остра болка. Устните му бяха напукани и сега се сцепиха и омазаха ръката му с кръв. Беше жаден, ужасно жаден… Коленичи, загреба шепа вода от реката и я поднесе към устата си, но езикът му превърна студената вода в пирони и натрошено стъкло. Усещаше как задира гърлото и разкъсва вътрешностите му…

Може би нямам нужда от вода.

Погледна отново към повърнатото, към кафеникавите жилки в него; след това погледна към омазаната си с ръка кръв. Кръв — помисли си той. — Кръв.

Време бе за лов.

С крайчеца на окото си забеляза бързо движение. Надигна се в дебнеща поза, разделяйки тръстиката с ръце, и бързо се шмугна в царевичното поле. Ето го отново — отново ли беше? Или за пръв път? Беше ли го видял преди, или просто си спомняше стар сън?

Мерна подметката на ботуш, който се скри зад ствола на един ясен; мигновеният изплашен поглед на жена — ококорени очи, които го погледнаха за секунда и се скриха сред шумолящата царевица; миризмата на немити подмишници и чатал; металическия вкус на кръв в устата…

Джунглата от съня му беше пълна с хора.

Той чуваше как зеленината бавно се пробужда към живот. От всички страни се носеха пръхтене и ръмжене, писъци и крясъци, рев и вой отекваха наблизо и далеч: звуци на хора, не на животни. Звуците на животните, каквито хората винаги са били.

Той тръгна след пропукващите стъпки, но го спря вик, който премина в тих стон. Мачкайки тръстиките, на речния бряг се бореха мъж и жена — в плетеницата от човешки тела проблясваше нож. Деймън не можеше да разбере кой от тях е нападателят и кой се защитава. Виждаше само яростните замахвания на ръцете, проблясването на острието и кръв.

Кръв…

Тя го привличаше към себе си и Деймън се запромъква напред, умиращ от жажда. Та нали това беше просто сън.

Той навлезе сред тръстиките и нещо го удари изотзад. Падайки на земята, Деймън почувства върху устните си лепкавата смола на начупената тръстика, която го шибаше по лицето, докато нещо с формата на нож се заби болезнено в гърба му и трескави ръце зашариха из дрехите му. Той лежеше, без да се съпротивлява, чудейки се разсеяно как това произшествие се вписва в неговия сън; внезапно нечии тъпи зъби се впиха в основата на тила му и загризаха плътта. Болката — истинска болка, твърде реална болка — го изтръгна от замаяността му. Това не е мой сън.

Деймън се пресегна и сграбчи с едната си ръка главата на мъжа, който го гризеше, като същевременно с пръстите на другата потърси очите му. Мъжът изръмжа, без да изпуска трапецовидния мускул, и започна безцелно да размахва юмруци. Пръстите на Деймън бавно дълбаеха очите на мъжа, докато най-накрая човекът престана да удря и се опита да се измъкне с блъскане и стонове. Деймън го пусна и миг след това чу глух удар, последван от влажно бълбукане. Той се претърколи настрани и видя един от своите Посветени. Той беше пресрещнал мъжа и му беше прерязал гърлото.

— Магистър Деймън! — изпъшка Посветеният, притичвайки до Деймън, без да изпуска ножа от ръката си. — Магистър Посланик, съжалявам — не успях да стигна до вас… всичко това… — Той показа с окървавения си нож обграждащото ги зелено изобилие.

Деймън не можеше да отмести очи от ножа: червените струйки се стичаха от острието по китката на монаха. Изглеждаха толкова топли, толкова… питателни…

Наложи се да си напомни, че това не е просто сън. Имаше да изпълнява задача.

— Ранен съм — рече разсеяно той. Свали ръката си, която затискаше раната на рамото му, и по робата му шурна кръв. — Трябва да се промие и превърже.

Младият монах ахна и посегна към рамото на Деймън, за да прегледа раната, но Посланикът се отдръпна.

— Ножът ти — каза той, извръщайки лицето си настрани.

— Магистре?

— Почисти оръжието си, братко — рече с хрипкав глас Деймън. — Първо си почиствай оръжието. Винаги.

Монахът се изчерви.

— Аз, аз… съжалявам, магистре — заекна той. — Просто… — Той махна отчаяно с ръка към заобикалящата ги джунгла, към катерещата се по градските стени гора, по лежащия на две крачки от тях труп с прерязано гърло, към мъжа на брега, от чието око стърчеше дръжката на нож, към кървавата пътека от смачкана тръстика, която водеше до няколко ярда по-нататък, където умираше жената — … всички ги е обхванало някакво безумие… Случващото се направо ги подлудява.

— Случващото се не подлудява никого. — Деймън се изправи уморено на крака; жуженето в главата му ставаше все по-силно. — То просто ни дава позволение.

— Всичко е като в сън — изрече безпомощно младият монах.

— Да — съгласи се Деймън. — Но не моят сън. Или твоят. — Жуженето в главата му премина в бучене, то пулсираше в артериите му, клокочеше в сърцето.

— Да, точно така — промърмори младият монах. — Точно това е. Ние дори не сме истински. Попаднали сме в капана на нечий чужд сън.

— Ставай. Събери останалите. Трябва да изпълним мисията си.

— Мисия? Че какво можем да направим в чуждия сън?

— Това е сън, но същевременно е истина. Това е сънят на някой бог, а когато боговете сънуват, всичко става действителност.

Жуженето се превърна в грохот, после премина в пронизителен вой.

— Какъв бог? — Младият монах се намръщи недоверчиво. — Кой бог би сънувал това… това безумие?

Вместо да отговори, Деймън посочи към реката.

Там, стиснал в ръка дългото сребристо острие, по реката вървеше Рейт от Анхана, сякаш бълбукащите струи бяха изсечени от камък. От туниката и панталона му се стичаше вода. Той вървеше непохватно, често се спъваше, краката му едва издържаха тежестта му. Вървеше нагоре по течението и лицето му представляваше гръмотевичен облак.

— Ето този — рече Деймън.

2.

— … Толкова красива…

Ейвъри Шанкс се извъртя настрани и стисна зъби, за да сподави стенанието си. Платформата от разширяваща се пяна върху студения теракотен плот на ветеринарната клиника, която ѝ бе служила като легло, беше достатъчно удобна, и от време на време Ейвъри потъваше в кратък сън. Но всеки път, когато се пробуждаше, се чувстваше така, сякаш ѝ бяха премахнали хрущялите и ги бяха заменили с едра шкурка.

Сънят ѝ бе наситен с кошмари: костеливи пръсти, покрити с гниеща плът, похотливо стискаха коленете и хълбоците ѝ; тълпа Работници я беше заобиколила и я опипваше по гърдите и чатала, отравяйки въздуха със зловонния си дъх, и на всяко лице тя виждаше злобната и похотлива усмивка на Колбърг. Ейвъри разтърка очи и се опита да си спомни какво я беше събудило.

— Никога не съм предполагал…

Това беше почтителният шепот на Тан’елкот. Ейвъри свали ръце от лицето си и затаи дъх.

Операционната се озари от нова светлина — по-мека, по-плътна и златиста, каквато на тази планета не бяха виждали от хиляди години; сякаш някой бе уловил първите утринни лъчи в някой майски ден на прединдустриалната епоха, беше ги затворил като бренди в бутилка, и я беше отворил едва сега, отлежала, смекчена и пречистена, — сияние, което не би трябвало да съществува извън сонетите и приказките. Това бе светлина, която се усещаше повече със сърцето, отколкото с очите, светлина, която издигаше духа далеч над мрачните окови на Земята. Това бе светлината, под която поетите пишеха стихове, описващи променящото се сияние на усмивката на любимата; това бе светлината, която художниците се опитваха да изобразят в бледото ехо, наречено ореол.

Тази светлина сияеше от лицето на Тан’елкот.

— Значи се получи? — прошепна Ейвъри, страхувайки се да говори на висок глас. — Приключи ли? Тя е в безопасност?

Погледът на Тан’елкот се рееше в далечината, която не можеше да се измери в мили: той се взираше в една различна вселена.

— Как бих могъл да предположа…?

Ейвъри се обърна към масата, където се гърчеше пристегнатата с ремъци Фейт. Тръбичките, излизащи от системата, я поддържаха в постоянен кошмар.

— Свърши ли се вече? — попита тя по-настоятелно. — Може ли вече да си почине? Тан’елкот, ще я оставиш ли вече на мира?

Погледът на Тан’елкот постепенно се върна от невъобразимите пространства и устните му се разтеглиха в удовлетворена, почти тържествуваща усмивка.

— Скоро, Бизнесмен — промърмори той. — Скоро.

3.

Единствената светлина в апаратната, която обслужваше Синхронизираната серийна програма, идваше от сърцето на самата Анхана и се преобразуваше в хладното електронно сияние на единайсетте екрана. В центъра на апаратната седеше съществото, което някога бе Артуро Колбърг; то сякаш поглъщаше с очи кипежа на необичайната пролет в Анхана.

Съществото не помръдна, когато вратата на апаратната се отвори зад гърба му. Социалните полицаи безмълвно избутаха вътре Тан’елкот и се оттеглиха, затваряйки вратата след себе си. Колбърг остана неподвижен.

Електронните екрани проблясваха в различни цветове: мъхесто зелено, небесносиньо и глинестокафяво.

— Готово е — каза Тан’елкот.

Съществото затвори за миг очи, наслаждавайки се на потока от сила, който се вливаше и изливаше от събеседника му.

— Добре, че ме повика точно сега — каза Тан’елкот. — Има толкова много неща, които трябва да обсъдим.

Една ръка, покрита със засъхнала мръсотия, махна към екрана, на който един кльощав млад мъж, въоръжен с проблясващ меч, вървеше, залитайки, по повърхността на река между стъблата на фиданки, които стърчаха изкривени като от болка над водата.

— Видя ли това?

— Да го видя? — изсумтя Тан’елкот. — Аз го създадох.

Очите на съществото се отвориха и отново се затвориха: то размишляваше.

— В това тяло крачи богинята — каза Тан’елкот. — Тя умря по моята воля и сега по моята воля живее отново. — В гласа му отекваше глухото ехо на триумф. — Мисля, че е време да предоговорим нашата сделка?

— Нима?

— Заклех се да неутрализирам Каин и Палас Рил. Направих го. В замяна на това ти се закле да ме върнеш при моите хора. Но не го направи. Вместо това бях отвлечен. Заплашван. Бит. И осакатен. Ако познавах същинската ти природа, никога нямаше да сключа сделка с теб. Но сега — сега! — Нотките на триумф в гласа му преминаха в мрачна злоба. — Сега богинята отново броди по полята на родния свят. Предупредена. Въоръжена. Непобедима. Единствената ти надежда е да се споразумееш с мен. Само аз мога да ѝ повлияя. Само аз мога да те спася.

— Къде е Ейвъри Шанкс? — попита съществото с равен тон.

— При детето. — Тан’елкот махна с ръка, отхвърляйки възможната заплаха. — Бизнесмен Шанкс няма да ти помогне с нищо. Единствената ти надежда за успех е връзката, която имам с богинята чрез детето. Тази връзка зависи изключително от благополучието на детето: тя е функция на определена конфигурация, физическа и химическа, на нервната му система. Ако Фейт заспи по-дълбоко, връзката ще бъде прекъсната; засилването на конвулсиите — които очевидно се причиняват при отделянето на момичето от Ейвъри Шанкс — може изцяло да унищожи връзката. Дори и най-малката психическа травма ще причини изменения в мозъка на детето и въздействието ѝ върху връзката ще бъде напълно непредсказуемо. Не можеш да си позволиш да нараниш когото и да било от нас.

Съществото не отговори.

— Не можеш да си позволиш допълнително забавяне. Връзката на богинята с реката също е функция на нервна конфигурация — точно сега тази връзка е слаба и ненадеждна, но ще се стабилизира прогресивно, щом богинята пренастрои тялото, което е обсебила. Със силата, която вече притежава, тя може да промени формата му или да създаде копие на предишното си тяло: дотогава вече ще е възвърнала цялата си предишна сила. Вероятно дори аз няма да мога да ѝ се противопоставя.

— Значи сега е моментът за действие.

— Сега или никога. С всяка минута закъснение изпълнението на задачата ти става все по-невъзможно.

— Добре. Убеди ме.

Тан’елкот се намръщи; като че ли не очакваше да спечели толкова лесно.

— В такъв случай моите искания са…

— Майната им на исканията ти — отвърна съществото и в гласа му се появиха похотливи нотки.

Тан’елкот поклати съжалително глава.

— Изобщо разбра ли нещо от онова, което ти казах?

Съществото се изправи и му предложи стол.

— Седни.

— Не си мисли, че можеш да продължаваш да ме тормозиш — започна Тан’елкот, но съществото отиде до един от контролните пултове в апаратната.

— Тогава остани прав — безстрастно отвърна то. — Погледни тук.

Тан’елкот погледна към ярката стена от екрани. Съществото докосна един контролен бутон и от всички екрани заструи заслепяваща светлина. Тан’елкот закри очите си с ръка, но под повърхността на черепа му, точно под късия полумесец на шевовете зад лявото му ухо, изригна сила, която разкъса мозъка му на парчета и той падна по лице на пода на апаратната.

Съществото погледна към потрепващото му тяло, сякаш искаше да му каже нещо, но не можеше да си спомни какво.

4.

Потрошен, накълцан и изгорен, скрит в тъмните и тайни дълбини на съзнанието си, Тан’елкот най-после започна да осъзнава истината.

Какъв съм глупак.

Имплантираният мислопредавател му въздействаше — правеше нещо с ума му, с душата му, — зовеше го, разкриваше едновременно себе си и него по начин, който ограничените му физически сетива никога нямаше да разберат. Светлинните остриета бяха ослепили очите му, но лишавайки го от зрение, те го бяха надарили с прозорливост.

Той видя смътно, като в позабравен спомен, Лицето в малката зала на двореца „Колхари“; Лицето, което бе най-висшият, най-чист израз на сънищата на един неспящ бог. Това Лице представляваше сложна скулптурна композиция, пъзел, съставен от глинените тела на Любимите му деца. Те бяха подредени в едно идеално цяло — прекрасно лице. И това бе Лицето на Ма’елкот, най-великата му творба: „Бъдещето на Човечеството“.

Сега, когато протегна метафоричната си ръка към символа на отнетата му божественост, той разбра, че този шедьовър не беше негово творение, а пророчество. И дори ръката, която протягаше към призрачното видение, не беше ръка от плът и кръв, а някакво подвижно скупчване на мънички фигури, хиляди на брой, голи и облечени, раждащи и умиращи, хранещи се, убиващи.

Тези мънички фигури се бяха превърнали в негова плът и кръв.

Той се бе превърнал в кошер на човечеството, в структурна основа, която организираше, оформяше и даваше цел на милиони дребни животи, които го подхранваха със своята преданост. Зашеметяващата промяна на перспективата го доближи с още един инч към истината: фигурите от пъзела бяха в реални размери. Самият той бе неописуем великан, построен от десетки милиони хора, двайсет милиона, повече…

Работници и Незаети, Инвеститори и Занаятчии, всички копнееха за хапка от Родината. Гладът им го смазваше, оставяйки го треперещ, задъхан, потящ се с капки от човешка кръв.

Очите му го бяха ослепили: този свят от сияещи стомана и стъкло, от токсични отпадъци и чуруликащи електронни гласове беше измама. Игра на ума. Капан за наивници. Узаконеното отчуждение, което се бе превърнало в метаструктура на съвременната Земя, го бе подмамило да мисли за себе си като за личност — измама, която не бе насочена специално срещу него, а срещу всички, срещу всеки от милионите, които заедно го превръщаха в онова, което беше.

Всеки от тези милиони, които живееха в тялото му, беше увил лицето си с бяло платно: Любовниците на Магрит, които се целуваха през качулки без дупки за очите.

Те дори не се досещаха, че са част от една много по-голяма фигура; качулките им пречеха да видят в какво са се превърнали. Платното бе увито около шиите им като примка за бесене. Тан’елкот почувства подобна примка около собствения си врат и изведнъж разбра, че главата му е увита в подобно платно.

Той повдигна слепените си ръце и разкъса плата пред очите си.

И откри, че също е малка част от едно огромно цяло — много по-голямо от него, както той бе по-голям от човека, който оформяше кожичката на палеца му: титаническа безформена планина от сляпо човечество, дори повече от планина. Самият Тан’елкот беше планина…

Тази безформена пулсираща маса имаше размерите на планета.

Размерите на Земята.

И в мътния си променящ се псевдоживот тя се оформи като свое собствено Лице, с безжизнени очи като езера от хора. Ноздрите му бяха по-големи от цели нации, устата приличаше на океан — широка и зейнала, като на малоумник.

Лице, което приличаше на Колбърговото.

А качулките на главите на милиардите хора, съставящи амебообразната опипваща Колбъргова маса, покриваха само очите им; милиардите усти бяха отворени и всяка от тях виеше за храна. Това бе общият глад за Родината, който гореше в него: не носталгия, а истински глад. Яркият красив свят, в който бе построил своето Лице, бе единствената храна за тази гладна маса.

Как боли да те измамят с такава лекота…

Беше вярвал, че той ги води напред; смяташе, че той ги е измамил; мислеше, че влиза в един взаимноизгоден съюз… А всъщност сам се беше предал още преди години, преди дори да дойде в този свят; той беше просто малко копие на Слепия бог. Представляваше просто връзка между това съставено от разнородни елементи същество и неговата храна; ръката му, езикът му…

Как така се случи, че аз трябва да нахраня чудовището, в което съм се превърнал, с моя свят?

Тан’елкот се изправи върху пръста на Слепия бог и се приближи към отпуснатата океаноподобна уста. Накрая се беше оказал — безспорно, възмутително — просто засъхнал сопол, който това същество бе извадило от носа си и сега се канеше да го погълне отново. Гаргантюанските гърчещи се устни се затвориха около него.

Слепият бог го облиза от пръста си, сдъвка го и го глътна.

Богът, който някога беше човек, отвори очите на новото си тяло, което лежеше на пода на апаратната. Колбърг беше приседнал на ръба на контролното табло, поклащаше босите си крака и беше притиснал събраните си длани между коленете на обутите си в изцапан с кръв и мръсотия дочен панталон.

Пророчеството на Тан’елкот най-после се беше сбъднало: Богът в него оживя.

Колбърг се загледа продължително в Ма’елкот и Ма’елкот също го погледна: слепият огледа замислено себе си, както човек оглежда отражението си в огледалото — но тук огледалото отвърна на погледа му.

5.

Подтиквана от виковете, Палас Рейт крачеше с неуверени стъпки напред.

Тя — защото Палас Рейт си оставаше жена в много повече отношения от обикновената анатомия на тялото — се хвана за миг за клоните на една върба, която само преди минути бе израснала насред реката и вече бавно се давеше. Палас отдалечи жужащото острие от откраднатото тяло и със свободната си ръка обгърна клона, за да запази равновесие в бързото течение на реката. Несигурната ѝ мелодия в Песента на Чамбарая залиташе болезнено в контрапунктния строеж на мелодията и ритъма; прескачаше от единични фалшиви ноти във всеобщ дисонанс, преминавайки на места в безпорядъчен шум, който оскверняваше музиката, повреждаше я и я изкривяваше.

Тя допря длан към ухото си и натисна силно, сякаш така щеше да прогони писъците от главата си.

Нейната пролет беше ускорила и развитието на вируса.

Тъй като всеки обитател на града имаше свой мотив в песента на Чамбарая, Палас Рейт усещаше всяко проникване на студена стомана в плът, всяко строшаване на кост под удара на чук, всеки затаен дъх зад барикадирана врата, всеки неравномерен удар на уплашено сърце. Болеше я за всеки от тях, а тя не можеше да помогне на никого. Всички писъци бяха човешки.

В симфонията на агонията на Великия Чамбайген те бяха просто шепот.

Някой може да възприема индивидуалното съзнание като специфичен радиосигнал в широкия честотен спектър на Вселената; изхождайки от тази метафора, всяка нервна система може да се счита за приемник, настроен още при раждането, и в процеса на живота да улавя само този сигнал. След като овладя тялото на Рейт, Палас успя да блокира нервната му система така, че тя да не улавя повече този сигнал; беше я пренастроила към собствената си честота, за да може да улавя само нея.

Като разстроено радио, в което едната станция се смесваше с другата, то приемаше сигнала ѝ зле, през статичен шум и смущения. Това в един момент я караше да проклина пищящия силен звук, докато в следващия се озоваваше в продължителни паузи, запълнени с „бял“ свистящ шум. Фоновите писъци бяха превърнали Песента на Чамбарая от величествен Бах в постмодернистично болезнено стържене.

Тя се откъсна от върбата и се устреми към близкия дъб, след което се шмугна в гъстата тръстика край брега. Падна на колене, притискайки стъблата на тръстиката към задъханите си гърди, и в гърлото ѝ се надигна жлъчка.

Мамо… мамо, защо не ми помагаш?

Нещо се случваше с Фейт, нещо, което Палас Рейт не бе способна да разбере. Сегашното ѝ тяло ограничаваше сетивата ѝ и тя едва успяваше да чуе гласа на дъщеря си.

Докосването до реката чрез Рейт приличаше на живо предаване по старинно гласово радио: информацията се обменяше по изключително ограничен начин. За да реконструира тялото му за широкия диапазон на широколентовата връзка, в която данните се предаваха с почти неограничена скорост, тя трябваше да премахне всичко, което определяше същността му, да замени всяка част със своя и да съчетае всички парчета в ново, жизнеспособно същество. По-просто щеше да е да си построи изцяло нов приемник.

По-просто — да си построи сама.

Все още коленичила във водата, тя зарови треперещата си ръка в калта. Направлявайки минералните вещества в прозрачната структура на костите, тя започна да им придава смътно женствена форма. Продължи да извлича амино– и мастни киселини от неестествено избуялия около нея живот. Водата на реката щеше да ѝ послужи вместо кръв, жлъчка и лимфа.

Косал съдържаше в себе си идеалния отпечатък на съзнанието ѝ в мига на нейната смърт. Умът и плътта се отразяват взаимно; отпечатъкът, съхранен в острието, можеше да се използва и като шаблон за ново тяло.

Устройството на човешкото тяло изглежда твърде просто в сравнение с цяла екосистема.

Тя изграждаше тялото отвътре навън, започвайки с мозъка и гръбначния стълб; с колкото повече правилно настроена нервна тъкан разполагаше, толкова повече енергия успяваше да изтегли, за да ускори създаването на личността си. Започна да изпитва ефекта на дублиране на възприятията: размазан паралакс, както при човек с перде на едното око.

Изострените възприятия на полуготовия ѝ мозък и нерви, които лежаха в своята кална люлка, ѝ помогнаха да почувства проникването на Слепия бог.

6.

Той се изля в нея като масло. Тя се задави от мазнината, която нахлу в ноздрите ѝ, плъзна се между устните ѝ и се изля като отрова в ушите ѝ, която обхвана гърдите ѝ и се промъкна в ректума и влагалището ѝ. Същевременно в корема ѝ като че ли се пукна огромен абсцес, който разпръсна жълтеникава гной; маста започна да се излива от устата и носа ѝ, потече между краката ѝ, заразявайки целия свят. И в това нямаше нищо изненадващо; тя веднага разбра какво представляваше тази гной. Познаваше Слепия бог и той също я познаваше. Каналът, който ги свързваше, беше неразделна част от нея; през този канал Слепият бог се вля в Песента.

Това беше причината за писъците на Фейт.

Слепият бог я изпълни; Палас извика, отваряйки очите на Рейт. Слепият бог погледна към джунглата, в която се бе превърнала Анхана, и промърмори в черепа ѝ с бароковия контрабас на Ма’елкот:

— Ммм, впечатляващо. Харесва ни какво си направила с това място.

В отговор тя изкрещя, изливайки агонията на реката.

— Моля те, скъпо момиче. — Усещане за потрепване: не от болка, а от отвращение. — Тази джунгла наруши реда; разбира се, че ще боли. Но това е просто болка, нищо повече. Само си представи какво щеше да се получи, ако вместо това бе действала умишлено.

В съзнанието ѝ се появиха образи, събрани в плътни гроздове. Всяка локва се превърна в оризище. Във всяко поле пораснаха царевица и жито. Реката буквално кипеше от риба и хората се редяха по бреговете, за да я ловят с голи ръце. Добитъкът и прасетата целогодишно раждаха здраво потомство.

— Нужен е дървен материал за строежа на домове? — Жълъдите, паднали в калта, се превърнаха в пораснали дъбове за броени дни, само за час в тази объркана пролет, създадена от нея.

— Мръсен ли е въздухът? — За една нощ израснаха милиард нови дървета — джунгла по поръчка.

— Само твоята река е достатъчна, за да поддържа милиарди живи същества.

— А ти ще избиеш милиарди, за да им дадеш това — отвърна Палас. Тя призова стряскащите образи на селото, пълно с раздути трупове, и ги допълни с убийствата в самата Анхана.

— Ах, да, болестта. Съжалявам за това.

— Съжаляваш? СЪЖАЛЯВАШ?

— Доста. Трябва да разбереш, мило момиче, че това беше инстинктивна — хм, да го наречем неосъзната — маневра от Наша страна. От дните, когато прозвището „сляп“ беше много повече от метафора. — В съзнанието ѝ се появи образ на новородено дете с още неотворени очи, което търсеше цицката на майка си. — Това бе огромното предимство да допуснем Ма’елкот в Нашия съюз: Неговият поглед придава на нещата зашеметяваща яснота. Мисли за болестта от тази гледна точка… — Тя видя един дъб, който израства от плодородната почва, видя как от фиданката израснаха четири клона и се разлистиха под слънчевите лъчи — листа, които засенчиха земята под тях, и когато фиданката се превърна в зряло дърво, всички останали малки дървета под клоните му бяха умрели от липсата на светлина. — Напълно естествено. В това няма никаква зла умисъл. От друга страна, нима успехът Ни не е неоспорим? С един размах разчистваме място за новия свят. Впрочем щяхме да върнем всичко назад, ако можехме — но тук се появява проблемът, който ти създаде, нали?

— И затова ме уби!

— Изобщо не е така. Убихме те, защото ни се противопостави. Убихме те, защото си егоистична и несговорчива. Убихме те, защото противопоставянето ти щеше да убие Нас. Убихме те напълно оправдано, при самозащита. Виж това: — в съзнанието ѝ се появи Земното кълбо, което се въртеше беззвучно в Космоса: мъничък остров в обширния враждебен океан; остров, претъпкан с четиринайсет милиарда души, които с всяка секунда се увеличаваха. — Земята премина ръба на екологичния срив още преди двеста години. Само екстравагантното хабене на незаменими ресурси позволи на човешката раса да оцелее досега; може да ни спаси само рязко намаляване на видовете с мащабите на онова, което се е случило през кредата. След пет, най-много десет години това намаляване ще започне. Затова те убихме: защото щеше да лишиш човешката раса от онова, което ѝ е нужно, за да оцелее. Можеш ли да кажеш, че бъркаме?

Тя не можеше дори да се надява, че това е лъжа. Истината нахлу като мощен поток в съзнанието ѝ. Дванайсет милиарда човешки същества щяха да умрат. Може би дори повече. Не можеше да си го представи дори със силата си на бог: планета, покрита с килим от човешки трупове.

— Сега погледни към Отвъдие: представи си една нова Земя, недокосната. Представи си Земята такава, каквато би била под грижите на една добра богиня. Под водачеството на теб и твоята сила Ние бихме могли да превърнем този свят в една вечна градина.

Тя дори не можеше да надигне главата си, за да му отговори.

Истината я задушаваше.

Единствената нишка на съпротива, в която се бе вкопчила Палас, бе далечният отчаян вик на дъщеря ѝ.

7.

— Ах, да, Фейт. Един писател от твоя свят — Нашия свят — някога е представил проблема по следния начин: Ако можеш да подсигуриш бъдещото оцеляване и щастие на цялото човечество, като позволиш едно напълно невинно, абсолютно безобидно същество да бъде измъчвано до смърт, ще го направиш ли? Това представлява главоблъсканица само за смъртните. За боговете отговорът е ясен. Очевиден. Можеш да го откриеш в различни истории, накъдето и да се обърнеш: Атис, Дионисий, Исус Христос — изкупителни жертви, както и да ги погледнеш.

— Но Фейт — Палас почувства как яростта отново я изпълва. — Тя ми е ДЪЩЕРЯ!

— Но, скъпо момиче, ти самата я предаде на това мъчение. Ние просто използвахме инструмента, който създаде за Нас. Фейт? Шшт, Фейт, тук съм. Всичко е наред.

Но Фейт не спираше да хлипа. Все пак тя беше просто едно малко момиче: поредното в безкрайната литания от невинни души, измъчвани от бог. От двама богове — помисли си Палас. — Слепия бог и мен.

Тя можеше да изпее на Фейт човешки живот, но вместо това ѝ изпя собствената си мечта: за пълен и идеален съюз с онзи, когото обичаше.

Никога не ѝ беше хрумвало колко жестоко бе постъпила.

Как бих могла да знам?

И сега в себе си съзря Ма’елкот в цялото му великолепие: изсечените скули, разкошната коса, гърди като бъчва и рамене като топузи; видя прозрачната яснота на очите му, съвършеното благородство на веждите му. А до него стоеше Фейт, гола, хлипаща; двамата бяха свързани по някакъв начин, който тя не успяваше напълно да разбере: сякаш двете ръце на Фейт се бяха разтопили в обятията на Ма’елкот.

— Не е нужно да страда така; ти си тази, която удължава и засилва страданията ѝ. Само ти можеш още в този миг да я освободиш.

— Мога ли да я спася?

Образът на Ма’елкот протегна другата си ръка към Палас в жест на помирение. На приятелство. На съединение.

— Единственото, което трябва да направиш — каза той, — е да поемеш ръката Ни.

Но Палас Рейт му обърна гръб.

Дори не знаеше защо.

8.

— Поеми я — настоя образът на Ма’елкот. — Нима страданието на дъщеря ти означава толкова малко за теб? Поеми ръката Ни и Ние няма да имаме повече нужда от детето. Няма да имаме причина да я нараняваме.

Може би беше живяла твърде дълго с Хари; може би това бе причината.

— И нямаш причина да Ни откажеш.

Образът на Ма’елкот се раздвижи, надипли се като отражение в кана с вряща вода. За миг под класически красивите му черти се показа друго лице: череп с набръчкана пергаментова кожа, покрит с бледи струпеи и тъмни гнили петна. Кривите зъби бяха покрити със сивкавокафяви петна, в очите му грееше безкраен, безграничен глад, който я ужасяваше.

— Да, част от Нас желае тя да страда. Любовта към жестокостта е също толкова човешка, колкото любовта на майката към детето ѝ. Но след като се присъединиш към нас, желанията ти ще придадат цвят на Нашите. Научила си това от реката; не придава ли волята ти цвят на Песента ѝ? Присъедини се към нас.

— Не мога — проплака Палас.

Слепият бог ѝ показа едно момиченце, свито в уличката зад Работническия квартал на Манхатън. Малката размаза течащите си сополи с мръсна ръка и се закашля хрипкаво под сивкавия дъжд, чиито едри капки се пръскаха върху голото ѝ вратле.

— Можеш ли да погледнеш това дете и да кажеш, че то няма право да диша чист въздух? Че няма право да яде прясна храна? Можеш ли да ѝ кажеш, че няма право да бъде свободна?

Момиченцето се зарови в планината от боклуци и извика радостно, когато намери мръсна кост от пилешко бутче с късчета месо по него.

— Аз служа на реката — отвърна колебливо Палас. — Това момиче не е моя отговорност…

— Напротив. Знаеш, че тя страда и че имаш силата да я спасиш. Какво престъпление е извършила тя, за да я обречеш на живота, който знаеш, че я очаква?

— Тя живее в света, който вие създадохте…

— И Ние поемаме отговорността за това. Борим се, за да го променим. А ти за какво се бориш?

Тя призова образа на извора на Великия Чамбайген преди появата на железопътната линия в Седлото на Хрил: кристално чист ручей над покрити с мъх камъни сред великолепието на Божиите зъби. Призова образа на девствената гора под планинските склонове, бавно реещ се орел, плясък на вода, причинен от мечка гризли, която лови сьомга…

— Хайде, мило момиче. Това е нелепо. Помисли си за миг за тази твоя мечка: трябва ли тя да застраши живота на малкото момиче, което си готова да убиеш без колебание?

— Няма да позволя на безличните ви милиарди да нахлуят в моя свят — рече отчаяно тя с настоятелна упоритост.

— Но те не са безлични, съвсем не. „Безлични милиарди“ е просто фраза. Това е лозунг, който ти си измисли, за да ги обезчовечиш: ако са някаква абстракция, ще ти е по-лесно да ги обречеш на ужасната им съдба. Но те не са абстрактни. Всеки е човешко същество, което обича и мрази, което плаче, когато е наранено, и се смее, когато е щастливо. Всички те са точно тук. Всеки има лице. Готова ли си да им обясниш със свои собствени думи защо трябва да се задавят до смърт с пепелта на Земята?

— Не се преструвай, че се тревожиш за тях!

— Знаеш, че се тревожим. Можеш да го почувстваш. Всеки от тях е част от Нас; как може да не се тревожим? Тревожим се точно колкото и те.

Тя не знаеше какво да отговори; дори в нов образ, логиката на Ма’елкот беше неоспорима. Тя не можеше да си представи, че ще позволи десет милиарда човешки същества да умрат заради мечките, лосовете и дърветата. И въпреки това се съпротивляваше, макар все още да не знаеше защо. Може би защото Отвъдие беше толкова красиво, а Земята беше толкова… грозна.

— Само защото Ние бяхме твърде млади — твърде слепи, — за да я оформим правилно. Отвъдие не трябва да има същата съдба. — Пред очите отново се появи видение: град, който надминава Атина в нейната Златна епоха; който надминава императорския Рим; град, който обхваща най-доброто от Лондон, Париж, Санкт Петербург; град с грацията на Ангкор Ват, с великолепието на Вавилон.

— Дори мечките, за които очевидно толкова те е грижа, и всичките дървета — всяко живо същество всъщност, което расте в земята или ходи по нея, плува във водите или се рее във въздуха — може да остане. — И навсякъде, където погледнеше тя, светът бе покрит с гори и градини, прерии и сребристите извивки на реки.

И точно това бе светът, за който бе мечтала, нали? Може би затова двамата с Хари не бяха намерили щастието заедно: този неин мечтан свят изобщо не го интересуваше. Той го ненавиждаше.

Казваше: „Вечно спокойствие? То е за мъртъвците.“

Казваше: „Вярно, за теб може да е град. На мен ми прилича на голяма ферма.“

— Разбира се — каза ѝ Слепият бог с лека насмешка. — В Нашия втори Рай няма място за Каин.

9.

Тя си спомни как седеше в симкреслото на Шермая Доул и гледаше куба със записа на „Заради любовта на Палас Рил“.

— Майната му на града — беше казал Каин. — Бих изгорил целия свят, за да я спася. — И тя така и не разбра как може да говори такива неща.

— И отговорът отново е много прост. Той е зъл. — От разпокъсаната памет на тялото, което тя обитаваше в момента, се надигна нов спомен: отново Хари, вече по-възрастен, със сиви кичури в косата, без брада, само с набола четина на брадичката, която заплашваше да стане двойна, свива рамене в носилката, която стои на ръба на кратер високо в Трансдейските планини, близо до Седлото на Хрил. „Бъдещето на човечеството — казва той бавно, с лека тъга, сякаш изрича грозна, но неизбежна истина — може да ходи да се шиба.“

Как можа да го каже? Наистина ли го вярваше?

— Виждаш ли? Ние не сме ти враг. Той е врагът. Той е превъплъщение на злото. Да ти изброим ли някои от престъпленията му?

Клетвопрестъпник. Тя видя лицето му в спомените на Фейт — как се гънеше в хватката на сопитата и се кълнеше, че ще я спаси. Както някога се бе заклел, че ще оправи всичко.

Лъжец. Засипаха я образи от „Заради любовта на Палас Рил“, как Каин лъжеше често и безмилостно, манипулираше дори Краля на Кант — най-близкия си приятел, — като го накара да рискува собствения си живот и живота на всичките си хора.

Убиец. Тя преживя отново онзи момент, когато го намери в задната уличка на Анхана, в края на „Слуга на Империята“. Отново държеше главата му в скута си, докато кръвта му изтичаше от грозната рана в корема, останала му от сблъсъка с пазача пред спалнята на принц-регента Тоа Фелатон. Отново изпита шок и отвращение, когато установи, че захвърлената наблизо парцалена топка е всъщност окървавената, омазана с фекалии глава на принц-регента, който бе убит в леглото си.

Не можеше да спори с тези обвинения, но въпреки това…

Въпреки това…

Каин…

Още щом си помисли за него, тя почувства ритъма му в Песента на Чамбарая: пулсиране на свирепа ярост и отчаяние, прикрити от мрачно веселие. Можеше да го усети на мястото, където се намираше в момента: прикован към влажна варовикова стена, гол и омазан в собствените си нечистотии, с разяждани от гангрената, безжизнени крака.

Видя сияйната бяла звезда, която беше виждала и преди в Желязната стая, където лежеше привързана към олтара, докато той се пазареше с един бог за живота ѝ. Той гореше: гореше със сурова бликаща енергия, която изпепеляваше всичко живо.

Тази звезда…

Палас си спомни как седем години по-рано се бе изправила срещу бога Ма’елкот в битката, която се вихреше в небесата над Стадиона на победата. Можеше да го смачка — реката бе изпяла невъобразима сила, — но тази победа щеше да бъде заплатена с цената на живота на десетки хиляди от Любимите му деца и щеше да съсипе милиони дървета и тревички, риба и видри, с живота на всички видове, които се хранеха от Песента на реката. Заради това безчислено множество тя му предложи своя живот и живота на Хари.

През всичките тези години тя го беше обвинявала, че се е отдръпнал от нея. „Но всъщност аз бях онази, която се отдръпна. Всичките онези същества, които никога не бях виждала и които не бяха виждали мен, бяха по-важни от него. Тогава как мога да твърдя, че съм го обичала?“ С любовта на богиня може би: любовта, която се отнася към всички еднакво и към никого в частност. „Това, че бях едновременно богиня и жена, ме направи лоша богиня и още по-лоша жена.“

Сега се беше изправила пред огледален избор; можеше да приеме протегнатата ръка — можеше да сътрудничи, вместо да убива — и така щеше да спаси не само милиардите на Земята, но и дъщеря си.

И въпреки това не се съгласяваше.

Не можеше да го направи.

Не можеше да забрави какво бяха причинили на Фейт. Не можеше да ги възнагради за това. Не можеше да се превърне в съучастник на мъчението на дъщеря си.

И най-сетне не можеше да направи онова, което искаха от нея, защото не ги харесваше.

Над нея се издигна сияние и в новата светлина тя видя кой ѝ пречеше да се съгласи.

Това беше Рейт.

Палас бе променила тялото му — а то бе променило нея. Оформяше начина, по който се изразяваше волята ѝ; оформяше дори представата ѝ за собственото аз и начина ѝ на мислене. Сега тя бе нещо различно от онова, което бе представлявала някога. Беше станала по-човечна.

Приличаше повече на Каин.

В Рейт също гореше звезда.

Сега вече разбираше защо Хари толкова се ядосваше, когато тя го караше да забрави за своето нещастие и да заплава заедно с реката. Помисли си изненадано: „Може би ако не е редно да си нещастен, човешките същества нямаше да са толкова добри в това.“

— Но това е просто рефлекс, скъпо момиче; артефакт от тялото, което си обсебила. Ако се прехвърлиш в друго тяло, отговорът ти може да се промени.

— Това е моето тяло. Това е моят отговор.

— Залогът е твърде голям, за да се остави решението на случайни биологични фактори.

— Нима? В такъв случай можете да го наречете просто — тя си позволи да се усмихне горчиво — лош късмет.

Тя отново извика в съзнанието си света Рим, който ѝ бе изпратил Слепият бог, онзи райски град на мира, който обхващаше цяло Отвъдие. Всевиждащото ѝ око се рееше из небесата и се гмуркаше сред лъскавите бели сгради, преминаваше над улиците и реките, надзърташе в градините и парковете, басейните и дърветата, в баните и спалните; тя претърсваше цялото прекрасно бъдеще на Слепия бог.

— Какво търсиш?

Палас срещна пекари и месари, писачи и боклукчии, фермери и лозари, учители, разказвачи, играещи деца и страстни любовници. Срещна резбари и бъчвари, каменоделци и мелничари; срещна домакини, грънчари, стъклари и ковачи. Намери всякакви видове хора, с изключение на един.

— Какво? Какво търсиш?

— Търся една бяла звезда.

— Не мисли за красотата; тя е съблазън. Тук са заложени много животи. Ами децата?

— Един мъдър човек веднъж ми каза, че сред смъртните състраданието е достойно за възхищение. И обратното, че у боговете се счита за слабост.

— Готова си да убиеш човешката раса заради един мъж?

— Не, предполагам, че не съм. — В сърцето ѝ бавно растеше и зрееше увереност, която постепенно се разпростря сред дърветата в новородената анханска джунгла. — Но кой ще раздели едното от другото?

— Ти служиш или на живота, или на смъртта.

— Какъв живот? Това не е битка между живота и смъртта, а между твоя живот и неговия. И знаеш ли какво? Неговият ми харесва повече.

— Той е зъл. Ти си виждала неговото зло и знаеш, че е истина.

— Друг мъдрец веднъж ми каза, че когато някой започне да говори за добро и зло, най-добре да си държа портфейла подръка.

Лъхна я тихо примирение, равнозначно на свиване на рамене:

— Ако не си с нас, значи си против нас. — В гласа звучеше безлична заплаха.

Тя потърси в себе си страхове и преоценки. Намери няколко от първите, но нито една от вторите.

— Така да бъде.

Настъпи продължителна, наситена с интензивни размишления пауза. После Слепият бог каза:

— Дъщеря ти е при нас.

— И тя е единственото ви оръжие — отвърна Палас с хладината, която струеше от ледения поглед на Рейт. — Няма да посмеете да я нараните.

— Вероятно. Но от друга страна… Можем да нараним теб.

10.

В другата вселена, седнало пред зеленикавото сияние на електронните екрани, на които един слаб млад мъж стоеше на колене в реката, стиснал меч в ръка, тялото, в което някога се бе намирал Ма’елкот, изръмжа:

— Така е по-добре.

Тялото, в което някога се бе намирал Артуро Колбърг, отвърна:

— По-забавно е.

— Да, забавно. Като в Работническата клиника.

— Да.

— Да.

И в идеален синхрон двамата промърмориха:

— Жалко, че няма как да кажем на Каин, че изнасилваме жена му.

11.

И в този миг Палас Рейт започна да умира.

Дърветата, тревичките и цъфтящите растения из цяла Анхана увехнаха, пожълтели и оклюмали, и започнаха да се разтичат в черна смърдяща слуз. Тя вонеше на химикали, на киселини, метали и изгорели масла и навсякъде, където капеше по камък и дърво, оставяше ярки, постоянни петна. Бръшлянът, който се беше изкатерил по стените на двореца „Колхари“, се спаружи и от него закапа черно масло; царевицата, която беше избуяла по градските улици, се сгърчи и се разтече по калдъръма. На местата, където маслото се стече в реката, то избиваше рибата и прогаряше тръстиките; в конюшните, където хранилките се бяха превърнали в процъфтяващи градини, то избиваше по устните на конете, които се давеха, повръщаха и падаха на земята, ритайки безпомощно с крака.

На местата, където черното масло се стичаше по кожата на Палас Рейт, то я прогаряше. Върху раните избиваха едри пришки, които почерняваха и се пукваха; от тях изтичаше ново масло, което отново я изгаряше и задълбаваше все повече в плътта ѝ. Тя се измъкна от гниещата тръстика и се върна в реката; потопи се във водата, но тя не успя да отмие киселината. Киселината не се събираше върху кожата ѝ; тя изтичаше през нея.

Отвътре.

Тя се вкопчи с треперещи ръце в умиращата върба. Черпеше сила от реката — своята сила, — за да изцели тялото, което заемаше, за да го изгради наново, да поднови плътта и костите му. Но усилията ѝ раждаха нови потоци от черно масло; то беше част от нея, част от реката, част от силата ѝ и разяждаше плътта на Палас Рейт по-бързо, отколкото тя успяваше да я изцели. Реката виеше от болка с гласовете на крещящи хора и птици, с ръмженето на котки и писъците на ранени зайци и само една мъничка частица от тази болка беше физическа.

Мога да се помоля за помощ — но на кого? От кого би поискала помощ една богиня? Какво да направя?

— … можеш да се бориш…

Гласът от спомените ѝ беше на Хари, разбира се; какъв друг съвет би могъл да ѝ даде? Целият му живот беше борба.

— … престани да се оплакваш, размърдай си задника и се БОРИ, мамка му…

Тя така и не успя да го накара да разбере, че с някои неща не можеш да се бориш; някои неща просто съществуват. Денят и нощта. Смяната на сезоните. Животът. Смъртта.

„Всичко това са конски фъшкии — спомни си тя думите му. — За какво тогава ти е къщата, мамка му? Ето така се бориш със сезоните. Лагерният огън за какво ти е? Така се бориш с нощта. Лекарствата за какво са? Така се бориш със смъртта. Любовта също е за това. Това, че не можеш да спечелиш, не е достатъчна причина да се откажеш от борбата.“

Добре — промълви изтощено тя на гласа в спомените си, подчинявайки се на настойчивостта му. — Добре. Но ти трябва да ми помогнеш, Хари. Нуждая се от помощта ти.

— НАЛИ ТИ ПОМАГАМ, по дяволите!

Това прозвуча съвсем като него и я накара да се усмихне, докато покритата с маслени петна река миеше сълзите ѝ.

Палас се измъкна от водата, без да изпуска Косал от ръката си, и се изкатери по клоните на умиращата върба. Мускулите я боляха от напрежението; дланите ѝ се покриваха с нови и нови пришки, които се издуваха до огромни циреи, пълни с черна гной. Тя се обърна към полуоформеното тяло, което си бе направила от глината на Великия Чамбайген.

Докато Палас трескаво се опитваше да довърши тялото, допълвайки го с глина, камък и речна вода, Слепият бог проникна още по-дълбоко в нея, използвайки съкрушителната сила на милиардите отчаяни животи. Щеше да ѝ позволи да си изгради тяло.

Той искаше от нея да го направи.

Чрез наполовина изградената нервна система на тялото на Палас Рил, което лежеше в калта до нея, богинята вече чувстваше изгарящата отрова на черното масло, което се разтичаше по реката. Колкото повече живот създаваше тя, толкова повече смърт сееше около себе си.

Вече можеше да вижда с очите на телата, които някога принадлежаха на Колбърг и Тан’елкот. Виждаше апаратната в Сан Франциско, чувстваше ненаситната похот на впитите им в екраните погледи и нарастващото като оргазъм предчувствие за победа, докато наблюдаваха, затаили дъх, как тя създава женско тяло от калта. Палас погледна към полуоформената глина, към извивките на гърдите и бедрата, и се извърна настрани.

Не можеше да причини това на своята река.

Вместо това можеше да насочи силите си към меча и с един бърз удар на волята си да унищожи едновременно себе си и него — но така отпечатъкът ѝ щеше да изтече от острието в реката. Унищожаването на меча щеше да напълни течението с нейното съзнание и Слепият бог щеше завинаги да остане в реката.

Беше ѝ сложил китайски капан за пръсти: всяко нейно движение затягаше неумолимата му хватка.

Трябваше да отстъпи: да се хвърли в празнотата, да се превърне в нищо в морето на небитието. Да се унищожи. Използвайки частичната нервна система, която бе създала на речния бряг, тя започна да пренастройва нервната система на Рейт към първоначалния ѝ резонанс.

Слепият бог изхъмка удовлетворено като шахматист, който е направил на противника си изключително апетитна вилица. През двата чифта очи в апаратната на Студията тя видя картината от Актьорската гледна точка и разбра причината за радостта му. Актьорите се приближаваха към нея, промъкваха се все по-близо и по-близо, задъхани, с втвърдени членове и овлажнени влагалища от похотта на Слепия бог. Тези Актьори вече бяха негови инструменти; когато от нея остане единствено отпечатъкът ѝ в магията на меча, тя нямаше да може да попречи на ръцете, които се протягаха към дръжката на оръжието, да я призоват обратно — но тя нямаше да се върне същата.

Друга ръка върху Косал щеше да призове различна богиня: подчинена на волята на Слепия бог.

Кръгът от Актьори се сгъсти около нея. Можеше да ги почувства чрез сетивата на Слепия бог: знаеше точно къде се намира всеки от тях, знаеше името му, историята му, всичко. Събра енергия в реката: можеше да ги унищожи с едно махване на ръката — и Слепият бог се засмя. Нека ги убие.

Той разполагаше с много, много Актьори.

И тази малка проява на сила бе достатъчна, за да ускори потока от отрова, която се изливаше от нея. Реката вече смърдеше на смърт в продължение на цяла миля надолу по течението; по дърветата в горната ѝ част бяха избили черни маслени капки пот, която оставяше по стъблата им петна от мъртва кора.

Моля те — помисли си тя. — Моля те само за малко вдъхновение. Тя се потопи дълбоко в Песента, умолявайки реката за някаква подсказка. — Дори да е само намек.

И оттам, откъдето се дочуваше хлипането на Фейт, един тихичък боязлив гласец, кисел от нервно изтощение, прошепна: Добре, щом се притесняваш само за актирите, мисля, че мога да ти помогна.

12.

Сянката на Ханто Сърпа не губеше време в опити да оформи мисли, думи и обяснения: той знаеше, че Те щяха да дойдат за него, знаеше, че числеността им бе океан, в който щеше да се удави. Вместо това използва познанията си за един от способите, които използваше Ма’елкот, и ги изпрати по връзката — лека, почти незабележима промяна в локалната физика, незначително изместване в резонанса на самата реалност, което можеше да извършва самостоятелни действия.

Той почувства недоумението ѝ, сякаш в отговор бе получил въпрос, но Те се приближаваха, задушаваха го и времето му стигна единствено за да ѝ предложи избледняващия си спомен за двореца „Колхари“ и напомнянето, че някога Ма’елкот също бе изпитвал проблеми с актирите.

След това морето от животи го повлече надолу и го погълна.

13.

Палас влезе в ментално зрение и запазвайки спокойствие в глиненото си тяло, тя проектира в съзнанието си образа, който ѝ бе изпратила сянката на Ханто: сферична конструкция, проблясваща във виолетова светлина. Това бе елегантен, прост вариант на Щит, настроен в почти лилавия спектър на честотите, за разлика от обичайното му златисто сияние. Когато насочи към него силата на реката, той изчезна от менталното ѝ зрение: беше достигнал честота, която тя вече не можеше да долови.

Центърът му се намираше на един инч над челото на глинената Палас Рил, на един инч над точката между очите ѝ. Тя вля мелодията му в Песента и той се разпростря като движеща се бавно шокова вълна, повличайки всичко, до което се докоснеше: доковете, складовете, пещерите под тях, Стария град, Лабиринта, Града на пришълците и дори Южния бряг от другата страна на реката: милион, два милиона, десет милиона пъти по-силен от полето, което Ма’елкот бе издигнал около двореца „Колхари“.

Глинената Палас се размърда и забълбука, от очите ѝ се издигна пушек. Недовършените нерви в глиненото тяло далеч не бяха ефективни, а пренатоварването на всяка верига водеше до загуба на енергия и отделяне на топлина.

Богинята се измъкна от тялото на Рейт и нервите му се сгърчиха от шока и болката. Междувременно тя презаписа отпечатъка си в меча, наслагвайки върху него и спомените, които бе споделяла с Рейт; ако някога отново се върнеше към съзнателно съществуване, щеше да си спомня всичко, което двамата бяха научили.

Не можеше да го върне изцяло към предишната му същност; не можеше да изцели изгарянията по тялото му, нито спомените, които бе прегорила в съзнанието му, но направи всичко друго, което ѝ беше по силите. И остави в него отговора, от който щеше да се нуждае, ако решеше да се изправи срещу Слепия бог в тази война: мястото, където се криеше оръжието ѝ. Това бе единственият начин, по който можеше да му се отблагодари заради това, че я бе спасил.

Тя вплете още една команда в съзнанието му, вгради я в съществото му като инстинкт…

Пази меча.

… след което вля в глината всичко, което бе останало от нея.

Последният изблик на енергията, която осигуряваше самозахранването на елегантния невидим Щит, взриви глиненото тяло на Палас Рил; експлозията остави на мястото му димящ кратер и подхвърли Рейт във въздуха, запращайки го на другия бряг на реката.

Мечът падна от ръката му, цопна в мазните води на Великия Чамбайген и изчезна в масления мрак; Рейт се блъсна в един от огромните варовикови блокове, които изграждаха основата на стената на Стария град, след което също падна в реката. Носеше се по повърхността ѝ по лице, неподвижен като увехналите листа на дърветата, които гниеха около него.

А черното масло, което се стичаше от тези дървета, гореше като нафта.

14.

На стотина ярда надолу по течението един мъж на име Дж’Тан — или Франсис Роси, в зависимост от това в кой свят се намираше — клечеше до планшира на заклещена в клоните на една умираща върба лодка. В тесния тухлен проход между склада на „Сухи храни Палнар“ и стоманолеярната фабрика една жена, също с две имена — Чолет или Тина Уелч, — се беше притиснала към стената, дишайки тежко. На покрива на същия склад двама опитни крадци от покрайнините на града — най-далечните покрайнини — застинаха, държейки в ръцете си въжето, по което смятаха да се спуснат до доковете.

Всички те — и още седем като тях — се промъкваха към мъжа, който стоеше в реката, гледаха напрегнато проблясващия в ръката му меч, приближаваха се все повече, докато около тях избуяваше свръхестествената джунгла, минаваха недокоснати от сълзящото черно масло, за да се доберат до целта си.

И всички те почувстваха пощипващата, гъделичкаща вълна, която мина над и през тях миг преди целият речен бряг да изригне в огромна енергийна експлозия, чиито пламъци плъзнаха по маслото — те алчно се протягаха към телата им и към черното масло, което капеше от джунглата. Всеки от тях се почувства така, сякаш се бе събудил от лош сън, който насила ги беше тласкал към този момент. Всеки от тях си помисли, в различни варианти според речниковия си запас: „По дяволите, КАКВО ПРАВЯ ТУК?“

И възвърнали собствената си воля, те побягнаха с всички сили.

15.

В апаратната, която обслужваше Синхронизираната серийна програма, Слепият бог разговаряше със себе си.

Той имаше две усти. Гласът, който излизаше от едната, беше плътен, равен и сладък, като мед; гласът, който излизаше от другата, се отличаваше с рязка дрезгавост. Нямаше никакво значение кой от двата гласа говореше, защото участникът в монолога бе само един.

— Неуспех — промърмори единият, когато екраните, които показваха картината на горящите, обрасли с джунгла брегове на Анхана, примигнаха, показвайки бял статичен шум. — Само временен неуспех.

— Който дори не е особено сериозен — отвърна вторият, когато друг екран, показващ горящата, покрита с черно масло повърхност на реката, побеля, последван от трети.

В апаратната ставаше все по-светло, докато екраните, предаващи картина от Анхана, постепенно бяха запълнени с електронен сняг. Слепият бог разбираше какво бе направила Палас толкова ясно, колкото Палас бе проумяла неговите стъпки, и в това нямаше нищо учудващо. Връзката с реката се прекъсна миг след като побеля и последният екран, и Фейт Майкълсън проплака някъде в дъното на съзнанието на Слепия бог. Уинстъновият портал към града беше запечатан.

— Трябват ли ни Актьори, за да се сдобием с меча?

— Бих казал, че не. Имаме отряди. Бойни отряди. Социалната полиция. Въоръжени мъже. Стига да поискаме, можем да завладеем града.

— Искаме.

— Да. Трябва ни история. Трябва ни история, която да ни осигури поддръжката на хората.

— Нищо по-лесно от това. Можем да им кажем, че трябва да нахлуем.

— Градът гори.

— Нямаме друг избор.

— Разбира се, че нямаме друг избор.

— Само така можем да спасим Каин.

— Вярно е. Само така можем да спасим Каин.

Към съскането от говорителите в апаратната се присъедини хрипкав задъхан кикот — безброй звукови файлове със записан смях от предаванията по цялата планета. Всъщност това бе смехът на Слепия бог, който се кикотеше на собствената си шега.