Острието на Тишал

1.

Прохладният къснолетен следобед премина във вечер. Сянката на Божиите зъби се протегна на изток, за да погълне първо мините, изтривайки издигащите се над тях димни кули, след това Северозападния път и накрая да потопи в сумрак Трънова клисура, малката столица на Трансдея.

Посланикът на Манастирите в Трансдея, млад мъж, известен като Рейт от Анхана, седеше в неукрасения, нетапициран и изключително неудобен стол и се взираше с безизразните си, невиждащи очи в настъпващата сянка.

А колко смущаващи бяха тези очи: с бледия, синкавосив цвят на зимен лед, разположени върху тъмното, загоряло лице на туземец от пустинята Кориш. Поразяващият контраст превръщаше погледа му в притеснително и твърде опасно нещо; малцина успяваха да го издържат, а още по-малко биха се осмелили да опитат, ако знаеха колко дълбоко могат да проникнат тези бледи очи.

В късния следобед в Трънова клисура бяха пристигнали петима елфи. За пръв път Рейт ги зърна през същия този прозорец: потънали в прах, облечени с опърпани от пътя и изцапани дрехи, яздещи коне, чиито ребра се брояха дори под зелено-черните им чулове. Върху чуловете беше избродиран звездочелият гарван, герб на дома Митондион.

Рейт ги бе огледал внимателно, докато преминаваха по стръмната улица „Тор“, запаметявайки всяка раменна извивка и плетеница от коси, всяко избледняло петно върху ленените им туники, където платът се бе обезцветил под яркото слънце, всяка индивидуална подробност от стойките и жестовете им, която би могла да помогне при разпознаването им. Той беше излязъл на улицата от сенките на недостроеното посолство на Манастирите и прикривайки очите си с ръка от лъчите на ниското слънце, ги бе наблюдавал как отговарят на стражите при затворената порта на Трънова крепост, как после крилата ѝ се отварят широко настрани и елфите вкарват конете си през нея.

След това се прибра в посолството, отиде в кабинета си и седна на стола така, че да може да ги вижда по-ясно.

Седеше напълно изпънат, опитвайки се да диша в тон с едва долавящото се биене на собственото си сърце: шест удара за вдишване, три — пауза, девет удара за издишване, три — пауза. Когато сърцето му забави ритъма си, същото се случи и с дишането. Той постепенно изгради образите им в съзнанието си, извличайки от тренираната си памет подробности за гърбовете им, тъй като точно тях бе видял най-ясно: едва забележимите заострени уши, подаващи се изпод платиненорусите коси, преметнатия по диагонал ремък на кожения мях за вода, нечовешката грациозност на осанката, движението на раменете в ритъма на сдържаната жестикулация…

Лека-полека, с безкрайно търпение, той добавяше допълнителни детайли към образа: вплетените в коланите им тъмни кичури, белега на ръката на единия от елфите, лекото извиване на главата на друг, който шепнеше нещо на спътниците си. Това бяха подробности, които не беше видял, които нямаше как да види; те бяха създадени от собственото му развинтено въображение. Но след като ги изчисти и образите се появиха по-ярки пред вътрешното му зрение, те придобиха гъвкавост, раздвиженост и най-накрая се превърнаха в чиста, зрима истина.

След това в съзнанието му се материализираха и сенките на обкръжението им: лъснатият мраморен под, протъркан от многото крака — елфите пристъпваха почти безшумно по него, защото под нозете им лежеше дългият език на светлосин килим, който започваше от самия праг на вратата. Обзе го смътното усещане за огромно пространство с високи сводове, дъбови греди, почернели от пушещите факли.

Рейт изхъмка доволно. Това трябваше да е Тронната зала.

Той беше посещавал залата много пъти през последните месеци, тъй като бе изпратен тук от Анхана; спомените му за нея придадоха много повече подробности към сцената, отколкото би могъл да види със собствените си очи — от проблясващата стомана на церемониалните оръжия, които украсяваха стените, до точния цвят на слънчевите лъчи, които се опитваха да проникнат пред опушените стъкла на прозорците. Там елфите видяха Позлатения трон, а върху него седеше мързеливият, слабохарактерен крал марионетка на Трансдея: Китин, четиринайсети херцог на Трънова клисура. Рейт можеше да види дори шевиците по червено-златната роба на херцог Китин; използвайки я за мисловна котва, той завъртя възприятията си, за да види стаята така, както я виждаше Китин. И сега за пръв път успя да огледа добре лицата на елфите.

Не си направи труда да ги изучава отблизо; в чертите на елфите липсват бръчките, които времето и грижите отпечатват върху човешката физиономия, и поради тази причина те не разкриват нищо от характера им. За Рейт всички елфи изглеждаха горе-долу еднакво.

Интересуваше го повече какво ги бе довело в Трънова клисура, затова се взря в безмълвното движение на устните и езиците им; макар че той говореше съвсем малко езика на Първородните, те щяха да общуват на западен диалект заради херцог Китин, а четенето по устните е лесно, когато се извършва през безупречното му вътрешно зрение.

То винаги бе било един от най-полезните му таланти.

Рейт беше още момче, когато откри тази дарба: на тринайсет години, едва навлязъл в юношеството. В едно златисто утро той лежеше в леглото в стаята си, която се намираше над малката ковачница на баща му, и бавно се отърсваше от съня си. В този сън той целуваше Дала, шестнайсетгодишното момиче с гарвановочерна коса, което продаваше питки на ъгъла на Улицата на кожарите и „Въдичарска“; докато лежеше в леглото и си играеше с ерекцията, която бе получил в съня си, той си представяше как тя става от леглото и издърпва нощницата си през главата, представяше си как кръглите ѝ пълни гърди се поклащат свободно, как зърната ѝ се втвърдяват, докато се наплисква с вода от каната, поставена до леглото ѝ. В съзнанието си я видя как застава гола пред огледалото, заплита наново косата си и я навива около главата си в лъскав речен шлем, вместо да я остави да пада на дълги къдри по гърба ѝ; представи си как избира този ден, за да облече най-старата си блуза, онази, която той харесваше най-много, защото платът ѝ беше толкова изтъркан и мек, че прилепваше към извивките на тялото ѝ и загатваше за тъмните кръгове около зърната на гърдите ѝ.

Това си беше чиста фантазия, разбира се — ярките блянове на едно похотливо момче.

Но когато същата сутрин той отиде да купи питки за обяд на баща си, изчервен толкова силно, че не смееше дори да я погледне, Рейт установи, че тя носи онази същата блуза и че тази сутрин е избрала да направи косата си по нов начин, сплетена и навита около главата — точно както си я беше представял.

Това бе първият намек, че Рейт е роден за велики дела.

Не му беше лесно да усъвършенства дарбата си. В следващите дни и нощи, докато шпионираше при всяка възможност голото тяло на Дала, той установи, че развинтеното му въображение е повече пречка, отколкото помощ. Твърде често мисленият ѝ образ вдигаше ръцете си към гърдите, играеше си с тях и ги мачкаше така, както на него му се искаше. Твърде често си представяше как едната ѝ ръка се плъзга към коприненото гнездо между краката ѝ… и видението се разпръскваше в хаотични тъмни петна. Той установи, че ясните образи изискват определена студенина в съзнанието, определена безпристрастност; иначе виденията се размазваха, замъглени от собствените му желания, от сенките на неосъществени фантазии.

Но тези неосъществени фантазии имаха своя собствена сила, както Рейт откри един ден, докато я гледаше, като в съзнанието му се въртеше идеално оформен мислен образ на голите ѝ крайници, омотани в чаршафите. Дала срещна погледа му със срамежлива усмивка, протегна ръка, улови неговата и го поведе към спалнята си. В онзи ясен горещ летен следобед със същата срамежлива усмивка тя му отне девствеността.

Това бе и сладкото докосване на устните на собствената му съдба.

Той стана послушник на четиринайсет години и използва напредничавото образование, което можеше да получи единствено в посолството на Манастирите, за да увеличи силата си; обучението на Посветените на тялото и ума го научи на самодисциплина, с която безмилостно да задушава осакатяващите дарбата му желания. Сега той използваше ума си така, както някой друг монах би използвал меча си: като оръжие, което служеше на Бъдещето на Човечеството.

На двайсет и пет години той стана най-младият посланик в шестстотингодишната история на Манастирите — и дори Съветът на братята не предполагаше до каква степен решението им е било повлияно от скритата сила на желанията на младия монах.

Сега пред вътрешното зрение на Рейт се спусна мъгла, приличаща на пелена. Разтвориха се масивните крила на портата и две колони облечени в алени ризници артански стражници влязоха в залата, стиснали в готовност чудатите си, изстрелващи стоманени топчета лъкове. Те се разпръснаха в широката дъга на почетна стража.

Елфите ги следяха с нескрито любопитство, без да осъзнават значението на случващото се. Херцог Китин от своя страна скочи забързано от трона и падна на едно коляно, навеждайки глава, за да посрещне артанския вицекрал Винсън Гарете. На лорд Китин можеше да се разчита единствено в чисто церемониални ситуации. Никакви сериозни дела не можеха да се вършат в Трансдея без участието на истинските управници на тази земя.

Сърцето на Рейт заби ускорено.

Докато минаваше покрай елфите, Гарете като че ли им каза нещо с приятелски тон. Рейт се ядоса на мисловната мъгла, която му пречеше да узнае какво точно се случва на тази среща — ако можеше да чуе думите на Гарете, може би щеше да разбере значението на тези легати. Неведението го убиваше.

Както гладен човек жадуваше за храна, така и Рейт закопня да разбере как случващото се е свързано с Каин.

Но внезапният прилив на желание разкъса концентрацията му и видението изчезна; сега пред очите му се ширеше единствено гледката от прозореца в недостроеното посолство. Той изръмжа раздразнено, затвори очи, покри ги с длан и се опита да се съсредоточи отново. Забави дишането си, преброявайки до девет за вдишване, три за задържане, дванайсет за издишване, и Тронната зала отново започна да се появява в съзнанието му.

— Глава ли ви боли, магистре Посланик? — разнесе се мазно-загрижен глас зад гърба му. — Не искате ли чаша чай от върбови кори? Аз си направих.

Образът на залата изчезна от съзнанието на Рейт още щом отвори очите си и погледна към Птолан, новоназначения Главен домакин на посолството, дебел и вечно объркан Непосветен, на когото очевидно му бе достатъчно да прекарва дните си в приглаждане на непокорните остатъци от посивелите си коси, тананикайки си нещо неразбираемо под носа. Птолан стоеше под арката, недалеч от малката желязна печка, която държеше до писалището си, за да се топли — заради вродената му леност неговата увиснала, отблъскващо бледа плът не можеше да намери топлина дори в този летен следобед. Той се усмихна очаквателно на Рейт, докато наливаше вода от малката медна гарафа в чайника.

— Благодаря ви — отвърна Рейт с леден тон, — но не.

— Чаят ще зачерви малко бузите ви — рече Птолан с тон, който сигурно смяташе за окуражаващ. Собствените му бузи бяха покрити с петна, червени като устни на проститутка. — Втората запарка не е по-трудна от първата, нали знаете? Това е, как да кажа, споделяне, нали знаете? Братска постъпка. Знам, че сте започнали като Посветен, но ние от обслужващия персонал правим нещата малко по-различно…

Вместо да отговори, Рейт го изгледа със смразяващ поглед — от онези, които използваше, за да сплашва слабаците. Птолан преглътна и погледна встрани, хихикайки нервно.

— Доставете си удоволствие, хехе, сигурно често го правите. Аз, ъъъ, аз просто… — Той потри ръце и отново захихика. — Аз просто, ъъъ, ще направя чай за двама и ако решите…

— Не искам да… — започна Рейт.

— О, не ми представлява никаква…

— Не искам — озъби се Рейт — да ме занимавате с глупости.

Той подпря главата си на неудобната резбована облегалка и затвори очи.

— Махайте се.

Няколко убийствено дълги секунди Рейт успяваше да извика пред мисления си взор единствено образа на стоящия под арката Птолан, който беззвучно отваряше и затваряше устата си като гладно пиле. Когато колебливите стъпки заглъхнаха в преддверието, Рейт успя да регулира дишането си; скоро замъгленият образ на Тронната зала се появи отново.

Въпреки че Гарете стоеше изправен до Позлатения трон, на който седеше лорд Китин, нямаше никакво съмнение кой е истинският управник на Трансдея. Артанският вицекрал излъчваше спокоен авторитет, който не можеше да бъде сбъркан; самият лорд Китин не отваряше уста, без първо да погледне към Гарете, търсейки някакъв знак за одобрение по изпитото му лице.

Рейт все още не бе успял да се концентрира достатъчно, за да долавя думите им, но смътното възприятие на лицето на Гарете му позволи да разчете една дума от устните на вицекраля: Диамантената мина.

Рейт кимна на себе си и позволи на видението да се разпръсне. Значи легатите на Митондион бяха дошли заради Диамантената мина; той беше предупредил Гарете, че Митондион няма да остане равнодушен — всички нечовеци се поддържаха, — но вицекралят твърдо бе отказал да се тревожи за някакъв проблем, който все още не се е появил.

Диамантената мина беше резерватът на джуджетата в Трансдейските хълмове, който те с типичната си нечовешка дързост наричаха „свободно владение“. Проблемите бяха започнали преди около година — преди Рейт да бъде изпратен тук като посланик, — когато децата и възрастните на джуджетата започнаха да се разболяват. Тъй като бяха родени и възпитани като миньори, джуджетата скоро разпознаха признаците на отравяне от метали. Вицекралят Гарете щедро — твърде щедро, по мнението на Рейт — разпореди разследване и използва артанските ресурси, за да открие причината. Когато причината се оказа изтичащите в подземните реки на Диамантената мина отрови от артанските металургични пещи, Гарете — отново твърде щедро — предложи да премести джуджетата в друг резерват, по-високо в планините и по-далеч от артанските минни операции.

Джуджетата отказаха, позовавайки се на някакви сантиментални дрънканици относно земите на прадедите им. Вместо това проявиха глупостта да започнат партизанска кампания срещу артанците, саботирайки минните им съоръжения и металургичните заводи, с надеждата, че ще направят рудодобива в хълмовете твърде скъп и артанците ще предпочетат те да преместят операциите си някъде другаде. Провалиха се в прилагането на основния принцип във воденето на война: Опознай врага си.

Военната технология на артанците беше по-развита дори от рудодобивната им технология; навлизането в Диамантената мина и арестуването на цялото ѝ население се беше оказало далеч по-евтино, отколкото щеше да им излезе преместването на минните операции. Онези, които се предадоха доброволно, бяха възнаградени с работа в мините, чиста храна и вода и удобни легла, върху които да си почиват; останалите, които оказаха съпротива срещу нахлуването, бяха избити като животни, каквито всъщност представляваха.

По личното мнение на Рейт кървавата ситуация можеше да се спести по много по-лесен начин: добавянето на малко повече силна отрова в подводните води на Диамантената мина щеше да реши проблема много по-бързо и икономично. Престореното добросърдечие на желание за помощ на Гарете, фалшивата му загриженост за съдбата на джуджетата само бяха влошили положението — те бяха вдъхнали допълнителна смелост в душите на джуджетата и им позволиха да причинят значителни щети на мините, преди бунтът им окончателно да бъде овладян.

Рейт предположи, че нещо подобно се случваше в момента в Тронната зала. Гарете сигурно хъмкаше и въртеше очи, опитвайки се да отклони подозренията на елфическите легати; не разбираше в каква каша се беше забъркал. Нямаше представа за мощта на Митондион, която щеше да се развихри, в случай че избухне война — както, разбира се, и самите елфи нямаха никаква представа за мощта на артанските владетели на Трансдея.

Рейт предчувстваше, че пред него ще се разкрият необятни възможности — но възможности за какво и как трябваше да подходи към тях, за да успее?

Щеше да го разбере в мига, щом узнаеше как всичко това е свързано с Каин.

2.

Всеки, чийто разум е склонен към размишления и философстване, в един момент остава поразен от организационните принципи на историята. Формата, които тези принципи приемат, зависи изключително от специфичните мании на въпросния мислител. За монархиста историята може да представлява поредица от сблъсъци между велики лидери; за социалиста историята представлява борба между класите в икономическа гражданска война. Земеделецът вижда динамиката на населението, земята и снабдяването с храна; философът може да разсъждава за стремежа към власт или волята за обединение. Теологът — за волята Божия. По природа Рейт не беше мислител, но събитията, които се случиха по негово време, го накараха да осъзнае един от всеобщите организационни принципи, който толкова биеше на очи, че той непрекъснато се изненадваше как никой друг не го е забелязал.

Преди много време — когато той беше все още млад многообещаващ пламенен монах, току-що приет за Посветен в Анхана — този организационен принцип на историята се беше намесил в съдбата му и я беше разбил на парчета като глинен съд. Той я съгради отново парче по парче — и я закали, — но човекът, който се издигна от пепелта, вече не беше Рейт от Анхана, макар да отговаряше на това име.

В онези дни Крийл от Гартан Холд беше Посланик в Анхана. Рейт продължаваше да вижда образа му толкова ясно, сякаш човекът стоеше изправен пред него: грациозен и красив мъж, в чиито очи проблясва изключителният му интелект, брилянтен мислител с ум, който като горски пожар прескачаше от клон на клон. Посланик Крийл беше взел младия Рейт под крилото си, давайки му да разбере, че кариерата му ще върви само нагоре. Беше го окуражавал в изучаването на изкуствата на боя и шпионажа на Посветените и мисловните умения, които сега бяха най-мощното му оръжие.

Рейт бе наблюдавал с безпомощен ужас как Крийл умря от ръката на Каин.

В онзи ден той се закле в лицето на Каин, че убиецът няма да намери място, където да се скрие от отмъщението на Манастирите. Но след убийството на Крийл посланическият пост бе зает от онзи двуличен лентяй Деймън, който представи съвсем объркано и неясно случилото се пред Съвета на братята — не че това имаше значение; тогава всички смятаха Каин за мъртъв.

Убийството на Крийл отвори вратата за унищожаването на Рейт; като първия удар с чук на дърводелец, то застопори пирона на мястото му, в очакване на последния удар. Тъй като Крийл беше умрял точно в онзи ден — и тъй като в посолството настъпи голям хаос, — Рейт беше изпратен на допълнително дежурство в онзи съдбовен следобед, пет дни по-късно. Той седеше на писалището в скрипториума, обграден от безгръбначни Непосветени, и усърдно преписваше за пети път доклада си за убийството на Крийл.

Ако Каин не беше убил Крийл, Рейт щеше да се намира на Стадиона на победата; щеше да седи до баща си, честния благочестив ковач, който се гордееше с работата си в конюшнята на дома Джанър; до майка си, тихата вярна съпруга и домакиня, чиито любящи ръце винаги обгръщаха Рейт като мистичен пръстен, защитаващ го от всички злини на света.

Родителите му бяха от първите постъпили в Църквата на Любимите деца; особено майка му беше страстна последователка на Ма’елкот. Така че и двамата се намираха сред тълпата, която приветстваше процесията на Ма’елкот при влизането му в Стадиона на победата. И продължиха да го приветстват, докато не избухна бунтът и приветствените викове не преминаха в писъци.

Ако Рейт беше там, той щеше да се бие за тях. Щеше да ги спаси. Но го нямаше. Заради Каин.

Родителите му умряха в бунта. Заклани като животни.

Заради Каин.

Заради Каин той изкова себе си в оръжие.

Следващите години той посвети на изучаване на Каин и неговия народ, чуждоземната раса от актири. Превърна се във водещия експерт на Манастирите не само по въпросите за Каин, но и за актирите и техния свят. Самият Рейт бе открил произхода на загадъчните артанци, чуждоземците, които управляваха Трансдея; скоро след това Рейт убеди Съвета на братята да го изпрати като пръв посланик в артанския двор.

Светът повярва на онова, което му каза Църквата — че Каин е умрял на пясъка в Стадиона на победата. Рейт знаеше истината. Незнайно как убиецът на родителите му живееше някъде, самодоволно наслаждавайки се на кървавата си победа; Рейт го виждаше в сънищата си. И във всеки сън той повтаряше клетвата си.

Ще те накарам да научиш името ми.

Щеше да накара целия свят да научи името му; но не името Рейт. Сега то беше просто маска, костюм, който носеше, за да скрие истинското си лице. Рейт беше достатъчно крехък и трошлив, за да се пречупи от един-единствен удар — като някакъв глинен съд. Мъжът, който сега носеше лицето му, бе оръжие, острие от закалена стомана, която проблясваше под светлините на огнището. Само в най-дълбоките си, най-потайни сънища, в историите, които си нашепваше в тъмна среднощна доба, когато призраците му се скупчваха около сърцето му, само тогава се осмеляваше да се нарича с истинското си име.

Той се бе превърнал в Гибелта на Каин.

Детинско? Знаеше, че е така — но когато се беше заклел да го направи, той беше още дете. Сега, седем години по-късно, той се изчервяваше само при мисълта за унижението, което щеше да изпита, ако някой някога научи колко силно цени все още той детския си мелодраматизъм… ала това само го караше още по-силно да се вкопчва в него.

Приемайки това име, той се закле с ненарушима клетва. И сега чакаше и бдеше.

Сравнявайки историята на Каин с останалите, пазени в архивите на Манастирите, той откри една негова характеристика, която според него беше определяща. Във всяко от неговите начинания, от най-дребното покушение до епичната битка, която бе смазала ордата на Кулан при Серано, винаги се появяваше една повратна точка, един момент на равновесие, в който някакво негово действие решително променяше хода на събитията в нова, неочаквана посока.

По някакъв начин Каин стоеше зад всяка промяна в краткия живот на Рейт. Този урок се беше отпечатал в съзнанието му като клеймо от вътрешната страна на черепа.

Как се беше появила Империята? Каин беше спасил Анхана при Серано, а Ма’елкот триумфира над превъзхождащите го сили на Липке в Равнинната война. Откъде се беше появил Ма’елкот? Кейн му беше осигурил короната на Дал’канит. Как Рейт се беше превърнал в Гибелта на Каин? Как Гибелта на Каин беше изпратен като посланик на Манастирите при артанците?

Отговорът на всеки въпрос го отвеждаше до Каин.

Рейт си беше съставил едно основно правило, което криеше като най-тъмните си фантазии — никога да не действа, преди да разбере как определено събитие е свързано с Каин. Това правило бе определяло съдбата му почти седем години. Връзката можеше да е далечна, неуловима, косвена — но винаги съществуваше. По този начин той успяваше да поддържа постоянната си бдителност.

Вече не ставаше въпрос за отмъщение; о, точно то го беше повело по този път, но отмъщението бе част от онези разрушителни желания, от които той се бе отърсил така, както змия събличаше кожата си. Каин не трябваше да бъде наказан. Той трябваше да бъде заличен.

Нищо лично, вече не.

Та нали Каин също бе пионка на съдбата, както и самият Рейт? Каин не беше убил умишлено родителите му; просто такова е било предопределението им, сякаш самата Вселена беше решила да създаде Гибелта на Каин.

Рейт мислеше за себе си, за своята мисия — за мечтата си да стане Гибелта на Каин — като за метафора; точно както самият Каин се беше превърнал в метафора. За Църквата на Любимите деца на Ма’елкот той беше Принцът на хаоса, Врагът на Бога. Беше се превърнал в символ на най-първичните човешки инстинкти — егоизъм, алчност и агресия; символ на всичко, срещу което се бореше Църквата. Той представляваше онази част от човешката природа, която изправяше хората мъж срещу мъжа, жена срещу жената, онова самоунищожително кръвожадно чувство за непълноценност, което бе най-голямата заплаха за бъдещето на човечеството.

Това бе фундаменталната грешка на Църквата: издигайки Каин в статуса на Враг на Бога, тя подхранваше легендата. Самият Рейт беше предан елкотанин, каквито бяха и родителите му; поразяваше го фактът, че Църквата може да признае, че някой или нещо може да се противопостави на силата на Ма’елкот. Макар че според доктрината на Църквата противопоставянето на Каин, против волята му, бе послужило за прославяне на Ма’елкот, Рейт понякога подозираше, че може би е станало точно обратното.

С Каин никога не се знае.

И всичко това го отведе до едно просто заключение. За да подхване правилно въпроса с легатите на Митондион, Рейт трябваше да разбере каква е връзката с Каин.

За един ужасен, замаян момент той се зачуди дали това изобщо има някаква връзка с Каин; бездната на съмненията се разтвори под краката му и само трескавото мисловно катерене му попречи да пропадне в нея. Връзка имаше. Трябваше да има. И той щеше да я открие.

Това беше съдбата му.

3.

— Ммм, магистър Рейт? — Мазният глас на Птолан отново наруши концентрацията му.

Рейт отвори очи; през отворения прозорец в него се взираше тъмното нощно небе, осеяно с неясни звезди. Колко ли часа бе прекарал тук, пропускайки възможностите си? Той се извърна и рязко стана от стола с пламнало лице, внезапно изпълнен с гняв.

— Проклет да си в червата, Птолан — казах ти, че не искам…

— Простете, ъъъ, простете, братко, аз наистина… но брат Тале дойде и каза, че лампата на артанското огледало свети, а вие сте казали, че каквото и да правите, независимо дали е ден, или нощ, или…

— Добре — изръмжа Рейт. — В името на Джанто, не можеш ли да млъкнеш? Идвам.

4.

Деймън от Джантоген Блъф, Временен посланик на Манастирите в Безкрайния двор, погледна към препълнената зала и си позволи да се почувства умерено доволен. Оркестърът свиреше изумително добре; на огромния дансинг се поклащаха стотици двойки, а сред събралата се около него и в по-малките странични зали многолюдна тълпа се промъкваха десетки млади монаси, облечени в бели роби, които носеха табли с коктейли и аперитиви. Светлината идваше отвсякъде, сякаш самият въздух сияеше и пулсираше тихо в ритъма на валса, създавайки романтично настроение, по-ефирно и по-изкусително от пламъка на обикновена лампа — от което мъжете изглеждаха по-елегантни, жените по-красиви, а обстановката — абсолютно безупречна.

По време на шестгодишния мандат на Деймън като Временен посланик Манастирският бал се беше превърнал в основно дипломатическо събитие в анханския светски календар. Самият Деймън беше флегматичен, прагматичен мъж, който рядко намираше време за светски сбирки и ненавиждаше баловете, но не можеше да отрече ползата от едно такова събитие. Манастирите представляваха независима държава, която обаче нямаше граници, а анклавите ѝ бяха пръснати из всички познати земи. На тази най-неутрална от всички неутрални територии посланиците от всички правителства в цивилизования свят можеха да се срещат и да се наслаждават на компанията си, без да спазват протокола, забравяйки за пререканията и привилегиите.

В момента бе свидетел на точно един такъв пример: липкийският посланик и неговият пакулански колега си разказваха вицове, облегнати един на друг в пиянска прегръдка, въпреки пиратските набези между Пакули и Липкийската империя; а на дансинга джел’Хан от Кор, облечен в необичайната си, избродирана със злато мечешка кожа, се разсмя гръмогласно, когато графиня Майа от Каарн майсторски го завъртя в елегантен пирует. Обикновено безизразното лице на Деймън се изкриви в лека доволна усмивчица; помисли си, че никога няма да узнае колко войни, политически убийства и дипломатически конфликти бяха предотвратени от подобни балове.

Той не се беше стремил да получи този пост, нито се радваше на назначаването си — но работата си беше работа и Деймън бе доволен, че се справяше добре с нея.

Сред музиката и смеха той дочу слаби ядосани гласове. Те като че ли се носеха откъм Приемната зала, зад вратите с височина от три човешки ръста, и гневното им звучене подсказваше, че може да се пролее кръв. Всички монаси, които служеха като охрана на посолството, бяха истински ветерани, майстори на ръкопашния бой, способни да преустановят всеки бой, без да наранят или оскърбят който и да е от участниците в него, така че Деймън не се притесни особено — докато мелодията на валса не се разпадна в хаотична бъркотия от затихващи звуци.

До диригента стоеше мъж, облечен с ливрея в златните и сините цветове на Божиите очи, и размахваше категорично ръце. Балната зала моментално застина в неспокойно мълчание.

През тълпата си проправи път един послушник в бяло и покланяйки се нервно на Деймън, заговори толкова силно, че задъханите му думи прозвъняха в утихналата зала.

— Магистър Деймън, Патриархът, той… Очите, Сивите котки, арестуваха Хърн и Дженто, и, и, и вицепосланик т’Пас!

Горчиво-ледена вълна премина през тялото на Деймън и за миг той не можеше нито да помръдне, нито да каже нещо.

В балната зала настъпи хаос, докато посланици, делегати и придружители от всички нации започнаха да се търсят и да се събират в защитни групички. Оркестърът засвири императорския химн „Крал на кралете“ и когато първите му звуци се извисиха над всеобщия шум, вратите на залата се разтвориха. През тях нахлуха мъже със сурови лица и сиви дрехи, стиснали мечове в ръце. Зад облечените в кожа воини вървяха дузина придворни рицари с кървавочервените си бойни брони, ескортиращи малка група Божии очи.

Сред тях накуцваше ниската, облечена в черно фигура на Патриарха на Анхана.

Парализата напусна Деймън.

— Извикай магистър Досейн в кабинета ми, момче. Кажи му да се свърже през артанското огледало със Съвета на братята и да им съобщи, че сме нападнати, а посолството е окупирано от императорските сили.

Младият послушник се поколеба.

— Но аз не разбирам! Как се осмелява Патриархът…?

— Не е нужно да разбираш — сопна му се Деймън. — Трябва само да се подчиняваш. Когато магистър-говорителят изпрати съобщението, да разкачи огледалото и да го скрие далеч от чужди очи. Сега отивай!

Младежът подскочи като уплашен плъх и бързо се отдалечи.

Сивите котки се спуснаха през тълпата, а голите им мечове убедиха всички, че най-мъдрото решение е да чакат мълчаливо, да гледат и да се надяват, че Патриархът не е дошъл за тях.

Деймън срещна погледите на неколцина от най-близко стоящите монаси. Те се приближиха до него, отваряйки проход между наблъсканите тела. Деймън пристъпи в прохода и махна с ръка на оркестъра, който отново беше утихнал. В бездиханната тишина той срещна безизразния поглед на Патриарха на Анхана.

Ръстът на Патриарха беше по-нисък от средния; лицето му беше бледно и тежкото бреме, което носеше, му се беше отразило зле. Деймън знаеше от личен опит, че мъжът никога не прекарва по-малко от дванайсет часа на ден, занимавайки се с делата на Империята — и тези дванайсет часа често се удължаваха до двайсет. Косата, която се подаваше под меката черна кадифена шапка, имаше същия неутрален, неопределим сивкавокафяв цвят като на очите му, които се взираха в Деймън с познатата безизразна безпристрастност от дните, когато Патриархът бе все още Херцог по обществения ред.

Това беше преди Възнесението на Ма’елкот; в хаоса, който последва метаморфозата на императора, Херцогът по обществения ред пое юздите на властта, принуждавайки благородниците да го признаят за Наместник на империята. Скоро след като затвърди Наместничеството си, бившият Херцог оповести публично Доктрината за елкотанското Върховенство и се обяви за Патриарх на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот.

Действайки винаги от името на Божествения Ма’елкот, Патриархът съсредоточи в ръцете си повече власт, отколкото някога бе притежавал императорът. Деймън тайно смяташе, че Тоа Сител, някогашен Херцог, а сега Наместник и Патриарх, беше най-опасният мъж на този свят.

— Ваше Сиятелство — изрече Посланикът с равен учтив тон. Не подгъна коляно и дори не преклони глава в поклон; в пределите на малката страна, оградена от стените на посолството, той бе пълноправен господар и не дължеше никакво уважение на нашествениците. — Предполагам, че можете да ми дадете някакво обяснение за това скандално поведение. Въоръженото ви нахлуване в тази сграда и задържането насила на граждани на Манастирите са повод за война.

Единственият отговор на Тоа Сител бе съвсем леко свиване на устните.

Деймън се изпъна и произнесе със заплашителен, отсечен тон:

— Вие не сте първият владетел, който се е заблуждавал, че разполага с достатъчно сила, за да наруши суверенитета на Манастирите.

— Извинявам се — отвърна учтиво Патриархът. — Никой не е пострадал и Империята не е имала намерение да нанася обида на Манастирите. Империята не завладява. Империята не атакува. Задържаните ще бъдат освободени веднага, щом се установи, че наистина са граждани на Манастирите, а не терористи, които са извършили държавна измяна срещу Империята: оскърбление на самия Бог. Позицията ни ще бъде изложена детайлно в официалното ни извинение до Съвета на братята. Може би ще продължим нашата дискусия във вашия кабинет, Ваше Превъзходителство?

— Може би е най-добре Ваше Сиятелство да обясни още сега, в присъствието на всички тук — отвърна мрачно Деймън, — защо е решил, че един от моите вицепосланици може да не е гражданин на Манастирите?

Патриархът дори не погледна към затаилата дъх тълпа, която поглъщаше жадно всяка негова дума.

— Жената, която нарича себе си т’Пас от хълма Нарнен — изрече с невъзмутим тон той, — е свързана с каинистите и дори е била чута да изразявала политическите си възгледи, което е равносилно на проповядване на каинизъм.

Думите му предизвикаха възмутен шепот и ахкания сред присъстващите — каква наглост от страна на този човек, пък бил той и Патриарх — и недоверчиво-възмутени погледи към мъжа и присъстващите Сиви котки.

Лицето на Деймън остана невъзмутимо, но вътрешно той се разгневи на подчинената си заради глупаво идеалистичната ѝ натура и на себе си, заради това че не беше избил тези глупости от главата ѝ.

— Това е доста притеснително, ако е вярно — но само притеснително, не и престъпление — рече спокойно той. — Доколкото ми е известно, изразяването на каинистки възгледи не се счита за държавна измяна.

— Това показва само — отвърна Патриархът с педантизъм, който преминаваше в скрита насмешка, — че са ви известни доста малко неща.

Думите му увиснаха в настъпилата продължителна тишина.

— От днес, в навечерието на Деня на свети Бърн, нека бъде известно на всички: няма да има покой за Божиите врагове. Предателите и терористите няма да намират убежище зад дипломатическия имунитет. Когато е застрашено благоденствието на Любимите деца на Ма’елкот, дори всеизвестното ни уважение към Манастирите трябва да отстъпи. Суверенитетът на Манастирите е временен; властта на Ма’елкот е вечна. Ма’елкот е най-висшият!

Патриархът, придворните рицари и всички Сиви котки удариха гърдите си със свит юмрук, сякаш всеки от тях заби кама в сърцето си, след което протегнаха ръцете си с разтворени длани напред, сякаш предлагаха кръвта си на своя Бог: символа на тяхната вяра.

Тоа Сител кимна отсечено на Деймън и тръгна, накуцвайки, покрай него към вратата, която водеше към вътрешността на посолството. Когато го подминаваше, той изрече тихо:

— Кабинетът ви, Деймън. Веднага.

Четирима дворцови рицари го последваха.

За няколко безкрайни секунди Деймън остана неподвижен, с бушуващи в главата си мисли; най-накрая успя да се вземе в ръце дотолкова, че да произнесе с решителен и достатъчно ясен глас, за да го чуе цялата зала:

— Този спор касае само Империята и Манастирите и ще бъде разрешен от тях. Нека той не попречи на забавлението ви. — Той махна с ръка на диригента и оркестърът засвири весел танц. Без да изчаква, за да види дали някой се включва в танца, Деймън се обърна и последва Патриарха.

Преди да излезе от балната зала, той даде знак на шестима от охранителите на посолството. Всичките бяха Посветени, специалисти в ръкопашен бой с облечени в доспехи противници. Не таеше никакви илюзии, че посолството му би могло да оцелее в сблъсък с мощта на Империята — но възнамеряваше да се погрижи Патриархът също да не оцелее. Ако въпросът не можеше да бъде разрешен по мирен път, той щеше да се разреши с кръв.

5.

Тоа Сител отпусна измъченото си тяло в масивното кресло зад огромното, покрито с белези писалище в кабинета на Посланика. С едната си ръка масажираше осакатеното коляно, а в другата държеше чаша с отлично тинаранско бренди, което бе намерил в скрина зад масата. Отпи една голяма ароматна глътка и погледна над ръба на чашата към Деймън, накланяйки леко главата си към рамото, което при него заменяше усмивката.

— Сигурен ли сте, че няма да се присъедините към мен?

Временният посланик му отвърна с леден поглед.

Тоа Сител въздъхна.

— О, отпуснете се малко, Деймън. Съжалявам за спектакъла в балната зала. Това беше просто представление — слухът за него ще се разнесе далеч зад границите на Империята още преди да е изминала седмицата, точно каквото беше намерението ми. Междувременно ще освободя хората ви и Църквата ще заплати всички репарации, които поиска Съветът. Така добре ли е? Ще оневиня служителите ви и ще поднеса официални извинения за нанесената обида — като добавя, че ако сред хората ви бяха открити каинисти, те щяха да получат същото наказание, което Имперското правосъдие определя на всички врагове на Бога. Но това са само подробности. Налейте си питие.

Деймън въздъхна и поклати глава, но отиде до скрина, взе си една чаша и си наля три пръста коришово кактусово уиски.

— Не мога да ви кажа какъв ще бъде отговорът на Съвета — рече той, — но те винаги са приемали с охота репарациите; Братята искат война не повече, отколкото го желае Империята.

Тоа Сител кимна одобрително и посочи с чашата си обзавеждането на кабинета: скъпа украса от изкусно резбовани мебели от твърда дървесина в лекия, въздушен стил, с който се отличаваха последните творения на майсторите на Анхана.

— Виждам, че още не сте сменили мебелите на Крийл.

Деймън сви рамене.

— Аз съм само Временен посланик. Нямам властта да правя промени.

— Ммм, да — всъщност никой не ви се доверява, нали? Никоя от фракциите в Съвета няма силата да изпрати тук свой собствен подлизурко, затова оставят вас: може би единствения честен човек в Монашеския дипломатически корпус. — Тоа Сител се засмя при мисълта за честен посланик. — Винаги съм ви се възхищавал, нали знаете?

Приятелският му тон постигна целта си: напрежението започна да се изтегля от лицето на Деймън и Временният посланик се настани на едно красиво канапе. Предпазливостта все още не го бе напуснала, но тя бе приемлива, стига Деймън да се успокои достатъчно, че да не направи някоя глупост — като например да заповяда на стоящите отвън монаси да нападнат дворцовите рицари, които пазеха вратата. Тоа Сител се зачуди дали Деймън изпитва колкото облекчение, толкова и разочарование; Посланикът очевидно се беше подготвил за благородно мъченичество.

— Честността не е чак такава добродетел — отвърна изморено Деймън. Той отпи от уискито си и продължи: — Казвам истината, защото такава е натурата ми. Не съм предразположен към лъжи. Това е същото, като цвета на косата ми или височината ми: нито е добре, нито е зле. Просто е така.

— Ммм, постъпвате, както сметнете за добре, така ли? — промърмори Тоа Сител развеселено. — Почти звучите като каинист.

Деймън изсумтя и поклати глава.

— Не се занимавам с политика.

— Нито пък те, ако се вярва на думите им. Те са философи.

Устните на Деймън се изкривиха в мрачна усмивка.

— Кажете ми, защо дойдохте тук. Едва ли е, за да обсъждаме тънкостите на каинизма.

— Точно тук грешите, приятелю — рече Тоа Сител. Той пресуши чашата си и преди да продължи, я напълни отново. — Утре е празникът на свети Бърн. Денят на Възнесението е само след три месеца, Деймън. Това ще е седмият фестивал на Възнесението, по волята на Ма’елкот.

Той вдигна наздравица към малкия елкотански олтар, който стоеше в ъгъла на кабинета, и отпи в името на своя Бог.

— Това ще е най-важният ден в моя патриархат. Сред най-наивните от нашите Любими деца има хора, които очакват самия Ма’елкот да се завърне на този ден.

Деймън кимна.

— Чувал съм тази приказка.

— Това е само приказка — рече Тоа Сител. — Възнеслият се Ма’елкот няма да се върне в плът; Той е трансцендентен, иманентен, вездесъщ. Няма нужда от физическа форма. Но Империята, от друга страна — Империята има голяма нужда от безупречен Фестивал на Възнесението, разбирате ли ме? Той представлява решаващият символ на доктрината за елкотанското върховенство. — Без да изпуска чашата от ръката си, той машинално предложи на олтара кръвта от сърцето си.

— Започвам да разбирам — каза Деймън. — Очаквате каинистите да направят опит да се намесят.

— Разбира се, че ще направят — отвърна с досада Тоа Сител. — Могат ли да пропуснат? Възможността е твърде добра, за да ѝ се устои. Разтурването на Фестивала не е кой знае какво — но да направят така, че Имперската църква да изглежда слаба и смешна — това заплашва самото съществуване на Империята.

Той отново пресуши чашата си. Каза си, че това е достатъчно; беше толкова изморен, че брендито вече беше завъртяло главата му. Стените на стаята като че ли се бяха приближили към него, а въздухът стана по-сгъстен, по-труден за дишане.

— До началото на Фестивала каинизмът ще се превърне просто в спомен; оцелелите каинисти ще бъдат твърде загрижени да оцелеят, за да рискуват да раздразнят Имперската църква. Бях небрежен, Деймън. Позволих им да стигнат твърде далеч и смелостта им нарасна. Сега трябва да бъдат смазани, преди наистина да ни навредят.

Деймън му отвърна с мрачен поглед. Тоа Сител подозираше, че Посланикът изпитва определени съмнения относно ползата от Империята за изпълнението на основната задача на Манастирите — постигането на върховенство на човешката раса над всички останали; той винаги се въздържаше от изказвания по въпроса. Съветът на братята открито поддържаше Империята като най-светлата надежда за човечеството. Непоколебимата преданост на Деймън към Манастирите не му позволяваше да обявява публично несъгласието си със Съвета, но вродената му честност не му позволяваше да се преструва, че го подкрепя — затова той никога не казваше нищо.

Тоа Сител въздъхна и си наля още едно бренди. Установи, че му действа неочаквано отпускащо да седи тук с мъжа, който — макар да не му беше точно приятел — нямаше нужда да манипулира и пред който не бе необходимо да поддържа изморителната маска на Патриаршеска непогрешимост. Той реши, че щом приключи работата си тук, ще се върне право в двореца „Колхари“ и ще спи до зори.

— Знаете ли — рече бавно той, — че точно в тази стая го срещнах за пръв път? Каин. Точно тук.

— Спомням си — отвърна мрачно Деймън.

— Разбира се, разбира се. Вие бяхте тук, нали?

Погледите им се срещнаха и бързо се плъзнаха по широкия килим, който разделяше събеседниците. Преди почти седем години те стояха в същата тази стая и гледаха как Посланик Крийл лежи на този килим, докато светлината на живота бавно угасва в очите му, след като Каин му бе строшил врата.

Тоа Сител често се чудеше дали днес светът щеше да е по-различен, ако в онази нощ бе постъпил правилно: ако беше наредил Каин да бъде убит като бясно куче.

— Каин бе причината да получите този пост — продължи да размишлява той на глас. — Вие станахте Временен посланик, след като той уби Крийл…

— След като го екзекутира — отсече Деймън.

Тоа Сител не обърна внимание на поправката.

— Всъщност заради него все още сте тук. Когато давахте показания пред Съвета относно обстоятелствата около смъртта на Крийл, думите ви не се понравиха нито на приятелите, нито на враговете му. Вие се оказахте по средата, настройвайки против себе си и двете страни — опасна позиция, но се оказа, че вие сте надарен с изключително чувство за баланс.

— Просто казах истината — отвърна Деймън, свивайки рамене; след това наведе леко главата си настрани и погледна с любопитство към Тоа Сител. — Откъде знаете за показанията ми? Протоколите на Съвета на братята са…

— Секретни, да, да — прекъсна го Тоа Сител, махвайки с ръка. — Просто от време на време тази тема за размисъл ми се струва доста развлекателна. Сам по себе си Каин наистина е въплъщение на злото, както го определя Църквата: безсърдечен убиец, който ни най-малко не се интересува от съсипаните от него съдби в стремежа си да удовлетвори поредния си каприз. Той предаде Нашия господар, но точно чрез това предателство се преобрази Ма’елкот. Той ме осакати — разби коляното ми дотолкова, че дори магията да не може да го оправи, — така че болката, която изпитвам при всяка стъпка, непрекъснато ми напомня за него. Но въпреки това той остави в ръцете ми управлението на Анханската империя. Възбуди бунтове, които едва не изпепелиха града до основи — Първата война за трона, както и Втората всъщност.

Сърцето на Тоа Сител внезапно се сви от мъка; Ташинел и Джарот, синовете му, които бе обичал безкрайно, неговите единствени деца, бяха загинали в Първата война за трона. Той прогони мисълта от главата си — това бе стара, позната болка, която винаги го връхлиташе под влиянието на алкохола — и продължи.

— Но освен това той спаси Анхана в битката при Серано. Убийствата му нямат чет… но не можем да забравим, че той направи огромна услуга на страната ни, убивайки онзи откаченяк Бърн.

— Когото точно вашата Църква направи светец — посочи Деймън.

— Не моята. Църквата на Ма’елкот. — Тоа Сител отново вдигна чашата си в жест на поздрав към олтара в ъгъла. — Забравяте, че аз познавах Бърн. Утре празнуваме жертвата му в името на Бог, не характера му. Като човек, той бе изнасилвач и убиец — по-лош дори от Каин, и аз нямам нищо против да го изричам на глас. В частни разговори.

Деймън се усмихна накриво, сякаш разтягането на устните му причиняваше болка.

— Вие също звучите донякъде като каинист.

— А, брендито е виновно — отвърна Тоа Сител и надигна чашата, за да поеме последните капки в нея, преди да я напълни отново. — Деймън, на всички трябва да им стане ясно, че каинизмът е измяна. Последователите му открито се обявяват за врагове на обществото и на Бог. Това няма да бъде толерирано в границите на Империята — дори да става дума за дипломати на Манастирите.

Деймън се намръщи.

— Не можете да очаквате от мен да диктувам политическите и философските пристрастия на гражданите на Манастирите — рече твърдо той.

Тоа Сител отново махна с ръка.

— Така е. Онова, което очаквам, е Съветът на братята да сметне за целесъобразно да изпраща хората с подобни възгледи някъде другаде — за да избегне проявите на преднамерено оскърбление на Империята и Църквата. В края на краищата — добави той мъдро — каинистката ерес не може да е популярна и в Съвета; сигурен съм, ако Каин не беше умрял на Стадиона на победата, вие щяхте да бъдете принудени да го убиете.

Деймън погледна мрачно чашата си и разклати брендито в нея.

— Има хора, които твърдят, че Каин е оцелял — че изчаква някъде извън този свят и когато Ма’елкот се завърне, той ще се върне заедно с него, за да се изправят един срещу друг в последната битка.

— Примитивно суеверие — изсумтя Тоа Сител. — Митът за „последния сблъсък“ винаги ще бъде популярен сред дилетантите — и несъмнено е разпространяван от каинистите. Възнамерявам да се погрижа никога да не получат шанса да изпълнят фалшивите си пророчества. Затова избрах да разговаряме насаме тук, във вашия кабинет, Деймън. Искам да разберете, че всичко, което върша, е в служба на човечеството, в което сте се заклели вие и всеки друг монах; каинизмът е общ враг, който може да бъде победен само с общи усилия.

Предишната предпазливост се завърна на лицето на Деймън с удвоена сила.

— Все още не съм убеден, че каинизмът е наш общ враг — рече той. — Какви общи усилия очаквате? Какво искате от нас?

— Най-вече от вас, Деймън — веднага отвърна Тоа Сител. — Времето ми притиска; не мога да си позволя да изгубя месец или шест седмици в размяна на куриери. Искам да разговарям с Рейт от Анхана, настоящия Посланик в херцогство Трансдея.

— Да разговаряте…? — Деймън се вцепени. — Как знаете…

— Вие имате един уред — мисля, че го наричате артанско огледало, — с който сте се сдобили от артанците, които сега управляват Трансдея. Обикновено го използвате тук, във вашия кабинет. Не познавам принципа му на работа; ще ви бъда много благодарен, ако го използвате, за да осъществите контакт с Посланик Рейт.

— Но, но, невъзможно е да знаете…

— За този таен уред? — Тоа Сител въздъхна и за последен път пресуши чашата си. — След като прекарах целия си живот в професионално събиране на чужди тайни, аз установих, че само по себе си това занимание ми доставя огромно удоволствие — отвлича ме от тежките държавни дела.

Той си позволи една от редките си лениви усмивки, удари с юмрук гърдите си и протегна напред дланта си.

— Нали знаете, че Очите на Бога виждат всичко. Ма’елкот е най-висшият.

6.

Тоа Сител внимателно наблюдаваше как подготвят артанското огледало за работа. Бяха му докладвали за това устройство, но той никога не го беше виждал и не знаеше как работи.

Артанското огледало представляваше кутия с размерите на пътна чанта, която Главният говорител Досейн от Джантоген Блъф разположи върху писалището на Деймън. След това Главният говорител свърза някаква тънка гъвкава жица с друга подобна, която влизаше незабележимо през прозореца. Едната от стените на кутията представляваше най-обикновено огледало, което като че ли беше просто посребрено стъкло, а отстрани имаше дръжка във формата на халка, която, изглежда, бе направена от злато. След като двете жици бяха свързани по начин, който Тоа Сител не можа да схване — Досейн като че ли просто съедини краищата им един с друг, както се присаждаше калем към плодно дърво, — Главният говорител се оттегли. Единият от помощниците му — наричан брат говорител — хвана дръжката и за кратко затвори очи.

Няколко мига преминаха в мълчание, след което братът говорител отвори очите си и каза:

— Приемам.

Деймън седна в креслото си с лице към артанското огледало; братът говорител хвана ръката му.

— Поздрави от Анхана — каза Деймън. — Посланик Деймън търси Посланик Рейт.

Тоа Сител се наведе напред, вперил поглед в устройството; отстрани изглеждаше, че Деймън гледа в отражението си и говори на себе си.

Отново настъпи мълчание, след което Деймън каза:

— Не много добре, Магистър Рейт. Това не е лично обаждане. При мен е Негово Сиятелство Патриархът на Анхана, който желае да разговаря с вас.

След кратка пауза Деймън каза с рязък глас:

— Но той знае. Не е зле да си припомните, Рейт, че някога Патриархът ръководеше Кралските очи. Предпочетох да не го обиждам с неискрени преструвки и предлагам да последвате примера ми… Много добре. Да, спомням си и бъдете сигурен, че това се отнася и за Патриарха. Изчакайте за миг.

Той пусна ръката на брата говорител и се обърна към Тоа Сител.

— Магистър Рейт ми напомни да не забравям колко е зает с посланическите си задължения — рече Деймън с ироничен тон. После стана и предложи мястото си на Тоа Сител.

Патриархът седна и погледна в огледалото. Към увисналите бузи се бяха прибавили дълбоки бръчки, а почти черните сенки от изтощение под очите го накараха да потрепне и да си обещае, че щом Фестивалът приключи успешно, най-после ще си вземе отдавна чаканата почивка, която от седем години си обещаваше.

После съсредоточи вниманието си върху работата.

— Как се използва?

Братът говорител протегна ръката си.

— Ваше Сиятелство трябва просто да хване ръката ми и да говори така, сякаш брат Рейт се намира в стаята.

Тоа Сител се намръщи и хвана ръката на брата говорител. Веждите му се сбърчиха още повече, когато лицето му в огледалото се размаза в сивкава мъгла, която после се съедини в нов образ: слабо лице на мъж със заострена брадичка и загоряла кожа, остър като нож нос между сближени очи с пронизващ орлов поглед. Венче от провиснали кестеняви коси ограждаше тонзурата му и той бе облечен в кървавочервените одежди на посланик на Манастирите. А тези очи… те бяха наистина смущаващи: бледосиви, почти безцветни, те изпъкваха върху мургавата кожа, мътни и безизразни, като хлътнали в черепа му парчета лед.

Едва ли беше по-възрастен от трийсетина години, може би около двайсет и пет, двайсет и шест годишен.

Тоа Сител с изумление го разпозна; макар да не се сещаше точно кога, той бе виждал този напрегнат млад мъж, може би преди години — за миг, без някаква особена причина, той отново се замисли за обърканата мрежа от съдби, които непрекъснато се сблъскваха една с друга.

Ах, проклятие — помисли си Тоа Сител. — Не трябваше да пия толкова.

— Ваше Сиятелство? — В гласа се долавяше леко раздразнена нотка. Рейт му говореше през уреда от стотици мили разстояние. Стаята, в която се намираше младият мъж, не можеше да се види; Посланикът сякаш плуваше в гъста сивкава мъгла. — Как мога да ви бъда полезен?

Тоа Сител изпуфтя през носа си. Не виждаше причина да си губи времето в размяна на учтивости или да говори със заобикалки.

— Вие, като гражданин на Манастирите, не сте поданик на Империята, затова не мога да ви заповядвам. Но Съветът на братята е наредил на всеки монах да ни оказва пълно съдействие и помощ в случай на необходимост. Което означава, че трябва да приемете искането ми като дошло от тях.

Рейт присви бледите си очи.

— Моля, продължете, Ваше Сиятелство.

— Предайте думите ми на вашия вицекрал Гарете. От днес изповядването, тайно или явно, на идеите на каинизма се обявява за държавна измяна в Империята и за оскърбление на Бога — започна Тоа Сител.

При тези думи в очите на Рейт се разгоря необясним пламък, сякаш зимното слънце се появи иззад гъстите облаци.

— Това е велик ден, Ваше Сиятелство, но… да предам на вицекраля? Не разбирам.

— Естествено, че разбирате, Рейт — рече сприхаво Тоа Сител. — Всеизвестно е, че не сте глупак. Освен това е известно, че сте получили настоящия си пост само защото сте водещият авторитет на Манастирите по въпроса за актирите.

Погледът на Рейт се съсредоточи върху него като слънчев лъч през увеличително стъкло; Тоа Сител нямаше да се изненада, ако откриеше на бузите си пришки.

— Не е възможно да…

— Спестете ми тези глупости. — Преди да продължи, Тоа Сител положи усилия да се върне към привичната си суховата реч. — Съобщението ми до Гарете е просто: от днес нататък всяка подкрепа за действията на тези каинисти ще бъде възприемана като акт на война.

— Ваше Сиятелство прави ужасна грешка — каза младият Посланик.

— Този въпрос не подлежи на обсъждане, Посланик. Кажете на Винсън Гарете, че той е известен на Безкрайния двор; нищо не може да се скрие от смъртната ръка на Ма’елкот. Кажете му, че на нас ни е известно, че той и неговите тъй наречени артанци всъщност са актири. Кажете му, че ни е известно, че актирите подкрепят разпространението на каинизма. Кажете му също, че ако той и неговите господари актири продължат кампанията си на каинистки терор срещу Империята, техният мъничък плацдарм в нашия свят ще бъде напълно унищожен.

Рейт изсумтя с открито пренебрежение.

— Ще обявим кръстоносен поход — заяви Тоа Сител. — Разбрахте ли?

Рейт като че ли преглътна, извивайки главата си така, сякаш го болеше гърлото, и кимна.

— Да, Ваше Сиятелство. Разбирам.

— Погрижете се да го разбере и Гарете. Ние знаем, че актирите притежават силни магьосници — но знаем също, че и те умират лесно, както всички останали хора. Не е необходимо артанците и Империята да бъдат врагове; кажете му и това. Трябва да избере между двата пътя: приятелство или смърт.

— Ваше Сиятелство, моля ви… — Младежкото лице на Рейт се изкриви, сякаш той дъвчеше натрошено стъкло. Миг по-късно обаче се овладя и продължи с плах глас: — Макар да не съм гражданин на Империята, Ваше Сиятелство, аз съм от паството ви. От раждането си съм член на Църквата, Любимо дете. Преминах през утробата на Ма’елкот, напътстван лично от Него, и предаността ми към него досега не се е разколебала. В името на тази преданост ви моля да преосмислите онова, което искате от мен. Познавам вицекраля твърде добре — подобна смела заплаха ще разпали войната, която всички толкова силно желаем да избегнем.

Тоа Сител небрежно изхъмка.

— Щом Гарете желае толкова силно да продължава със своите каинистки игри, ние може да прибегнем до решението, което самият Каин би избрал, с надеждата, че наследникът на Гарете ще прояви по-здрав разум.

— Ваше Сиятелство, не можете да го направите. — Младият Посланик говореше с абсолютна увереност. — Нямате представа срещу какви сили се изправяте — никога няма да сте в безопасност. Няма място, където да се скриете от отмъщението на артаните.

Думите му отекнаха в съзнанието на Тоа Сител и ехото ги изкриви: „Никога няма да си в безопасност, Каин от Гартан Холд. Няма място, където да се скриеш от отмъщението на Манастирите.“

— Ха! — излая той, щракна с пръсти и посочи образа на Рейт в огледалото. — Вече те познах — спомних си!

Веждите на Рейт се сближиха.

— Моля?

— Ти беше тук, в същата тази стая! — заяви Тоа Сител с триумфиращ глас. — Онази нощ, когато Каин го уби тук, на този килим. Ти беше един от пазачите…

— Така е — потвърди мрачно Рейт. — Но не мога да разбера каква връзка има това с отношенията ви с артанския вицекрал.

— Но разбира се, че има… — Тоа Сител се намръщи; разбира се, че имаше връзка. Нали? И беше сигурен, че тя е от изключително значение, че по никакъв начин не трябва да я изпуска, но защо — това не можеше да си спомни по никакъв начин. Той посегна към чашата си с бренди, но устави, че е празна; чувстваше се доста замаян и реши, че вече е пил достатъчно. — Аз, ъъъ, работата е там, че… Просто си мислех — продължи неуверено той — за начина, по който пътищата ни се пресичат без определена причина…

Думите му накараха Рейт да се напрегне, сякаш бе получил удар, и над дясното му око запулсира вена, но Тоа Сител беше твърде замаян, за да ѝ обърне внимание. Той разтърка очите си със свободната си ръка и каза:

— Предайте съобщението ми на Гарете. Веднага. Още тази вечер.

Преди Рейт да успее отново да възрази, Тоа Сител пусна ръката на брата говорител и образът на младежа изчезна. Патриархът примигна пред огледалото, някак изненадан, че вижда в него собственото си отражение на застаряващ изтощен пияница. Време е да се прибирам вкъщи, помисли си той и се изправи несигурно на крака.

Деймън го гледаше от мястото си до писалището с пребледняло лице, ужасѐн от онова, което беше чул, макар то да бе само част от разговора. Тоа Сител сви рамене и поклати глава, за да покаже, че няма за какво да се тревожи — нямаше сили да изкаже мислите си на глас.

— Простете ми за бала, Деймън — каза той с надебелял глас. — Надявам се в останалата си част всичко да е нормално. Аз, ъъъ, сега си отивам вкъщи.

Той залитна, насочвайки се към вратата. Това вече ще задвижи нещата, му мина през ума.

7.

Рейт седеше вцепенен пред артанското огледало, стиснал здраво златната дръжка.

Аз — помисли си той, изумен. — Това съм аз.

Вече го виждаше: целият му живот се разгърна пред очите му, разкривайки всичките си перипетии. Тук, на този преломен момент в историята, застанал на възловата точна на конфликта между Империята, артанците и нечовешкия дом Митондион, той откри връзката, която търсеше отдавна. Беше открил ръката на Каин.

Намери я в огледалото.

Каин го беше създал; Каин бе вложил в него жаждата за власт и познание, която бе отвела Рейт до тук и сега, в точката, където силите на историята се бяха озовали в неустойчиво равновесие, готови да поемат нататък, накъдето ги насочеше и най-лекият му дъх. Каин бе поставил Тоа Сител върху Дъбовия трон. Каин беше вдъхновил еретиците терористи, които бяха накарали Тоа Сител да използва Огледалото, за да му каже: … начина, по който пътищата ни се пресичат без определена причина…

Но причина имаше. Каин бе причината.

Сега Рейт вече виждаше всичко: възможностите, шансовете. Виждаше, какво би могъл да сътвори тук Каин — ако само служеше на истинската мечта за Обединено човечество. Съзря възможността да нанесе удар в стила на Каин; би могъл да повлияе върху баланса със собствената си тежест. На целия континент, може би в целия свят, нямаше по-голяма заплаха за бъдещето на човечеството от елфите от дома Митондион. Само с един елегантен жест той би могъл да изпрати срещу тях цялата мощ на втората най-голяма заплаха срещу истинската си мечта: актирите — народа на Каин.

И да остави двамата най-големи врагове на Бъдещето на човечеството да се унищожат един друг.

Рейт се изправи.

— Птолан — рече спокойно той, изненадан колко ясно и нормално бе прозвучал гласът му. — Магистър Птолан, елате при мен.

Преди да се разнесе гласът, се чуха само една-две крачки — Птолан сигурно беше подслушвал до вратата.

— Да, магистър Рейт?

— Повикайте брата говорител; събудете го, ако е необходимо. — Рейт имаше необходимите умения, за да изпрати и сам съобщението, но го очакваха неотложни дела зад стените на замъка Трънова клисура — дела, които не можеха да чакат и минута. — Съветът трябва да бъде уведомен — рече той. — Артанските господари на Трансдея и елфите от дома Митондион се намират в състояние на война.

— Война? — попита Птолан със затаен дъх. — Сега?

Рейт сви устни и се загледа в нощното небе.

— Да речем, че след час.

Когато Птолан се отдалечи, Рейт бавно се обърна към ъгъла на стаята си и удряйки с юмрук в гърдите си, предложи на олтара на Ма’елкот кръвта от сърцето си.

8.

Елфските легати стояха в приемната на Винсън Гарете с типичното си нечовешко високомерно спокойствие и изглеждаха съвсем не на място, като балерини в кланица. Администратор Гарете стисна зъби и се опита да не обръща внимание на потта, която се стичаше изпод мишниците му по ребрата.

Той лично бе обзавел стаята по образец на Кедровата стая от английския замък Уоруик. Идеално сглобените изкусно резбовани панели от тъмно дърво обхващаха стената на височина петнайсет фута, до самия таван, покрит със златен варак в бароковия стил на Италия от седемнайсети век. Камината представляваше изумително творение от розов мрамор, достигащо наполовина височината на Гарете; върху полицата ѝ стоеше огромен механичен часовник, чието обсипано със скъпоценни камъни махало пръскаше многоцветни искри. Пет големи кристални полилея грееха със светлината на триста свещи. Изтъканият на ръка килим повтаряше шарката на тавана и върху него бяха подредени мебели с неповторимо изящество.

Впечатляващата комбинация от богатство и вкус би накарала всеки човек здравата да се замисли върху подхода си към артанския вицекрал и да започне всеки разговор с подходящия за властта и прозорливостта на Гарете тон — което, разбира се, ласкаеше не толкова суетата му, колкото чувството му за преданост към Компанията. Като вицекрал, той бе публичното лице на компания „Отвъдие“ — известна на местните като кралство Арта — и като такъв, той бе длъжен да създаде имиджа, предизвикващ уважението, което заслужаваше Компанията.

Но тези проклети елфи…

Те ситнеха из стаята, разговаряйки помежду си на тих глас, като на моменти се разнасяше звънливият им металически смях. От време на време някой се обръщаше към него и му задаваше учтив въпрос за произхода на някоя тъкан или за историята на някоя точно определена резба върху мебелировката — въпроси, на които би могъл да отговори само някой проклет специалист по вътрешен дизайн, но не и човек, който се е захванал с отговорната работа да управлява това херцогство. И те като че ли тайничко се забавляваха с невежеството му.

Беше ги намразил още от пръв поглед.

Чуждите им надменни лица, приличащи на карикатури, нечовешкото им спокойствие, притаено зад учтивия им интерес към обзавеждането — всичко в тях го караше да се чувства като някой тъп селяндур, който им показваше землянката си така, сякаш беше замък. Присъствието им правеше великолепната стая да изглежда, като че ли някое пеленаче я е омазало с ръце, изцапани със собствените му лайна.

Можеше да изтърпи личното оскърбление, но проявеното към Компанията неуважение беше непростимо. Те се присмиваха на целия му живот.

Имаше и още нещо, което Администраторът не се срамуваше да признае. Огромните им, твърде скосени очи и странната форма на черепите им му напомняха за крадящите деца торбалани, които населяваха кошмарите му като тийнейджър: те изглеждаха точно като злодеите от хиляди детски страшни приказки.

Изглеждаха като Сивите.

Гарете се прокашля.

— Ще се върнем ли към въпроса за, хм, Диамантената мина, мили хора… ъъъ… мили… ммм, мили първородни? — Проклет да е тоя западен диалект! Беше ли ги обидил? Тъпият език беше толкова тромав. Той е Администратор, не някой презрян дипломат. Не знаеше със сигурност каква бе действителната връзка между Диамантената мина и дома Митондион — нали джуджетата и елфите трябваше да се мразят, или какво? Той не си спомняше дали бе останал с такова впечатление от историята на Отвъдие, или от някоя проклета приказка, която майка му го беше карала да чете като малък.

А всичките се бяха втренчили в него, и петимата. Лицето на Гарете започна да пламти. Проклетите елфи го гледаха така, сякаш можеха да прочетат мислите му.

— А, да, Диамантената мина — каза един от тях — бяха го представили на Гарете като Куелиар и той предположи, че този елф е техният водач. — Чудесно местенце. Гостувах там, ммм, може би преди второто десетилетие на Рейвънлок — това ще рече преди, хъм, някъде около деветстотин години по вашето, човешко летоброене, Ваше Височество. Наистина впечатляващо. Пещери от сияещ травертин и весел, жизнен народ: отлични готвачи и буйни танцьори.

— Но без никакъв музикален слух — вмъкна друг.

— Да, но ритъмът — възрази Куелиар. — Според тях ритъмът е по-важен от мелодията.

— Хм, вярно — намеси се трети. — Тогавашните каменари не говореха за музикален слух, а за сърце на танцьор.

Лицето на Гарете запази изражение на учтиво любопитство, макар вътрешно да се бореше да сдържи раздразнението си, което заплашваше да избухне в гняв. Той беше убеден, че за тях това бе някаква проклета игра.

Наистина чудесно място, помисли си подигравателно Гарете. Беше виждал тези пещери: мрачни, влажни, задушни дупки в скалите, чиято единствена ценност си оставаше заключена в камъните. Тези джуджета бяха просто диваци, които се кланяха пред племенния си амулет, докато във всички стени около тях сияеха и проблясваха несметни богатства от минерали. Геолозите на Компанията продължаваха да изследват пещерите и всеки следващ доклад беше по-възторжен от предишния; първите два участъка вече бяха почнали работа и извлечената руда се оказа невъобразимо богата.

Каква загуба, помисли си Гарете, както всеки път, когато си представяше, че векове тези пещери са били обитавани от джуджетата. Диамантената мина бе последното доказателство за едно от основните правила на Администратора: Ако не знаеш как да използваш нещо, не се оплаквай, ако го вземе онзи, който знае. Тези недоразвити дребни троглодити дори не разбираха какво са изгубили.

Но — както винаги — решението пораждаше нови проблеми. Тези проклети елфи…

Не трябваше да се подценява силата им. За това предупреждаваха всички доклади. Елфите могат да проникват в съзнанията ви; могат да ви накарат да халюцинирате по команда. По тази причина всяка врата, която водеше към тази стая, се пазеше от охранителите на компания „Отвъдие“ — „артанската стража“ — които носеха противокуршумна броня, устойчива на всякаква магия, и бяха въоръжени с химически автомати. При първия признак, че Гарете вижда в стаята нещо, на което не му е там мястото, те щяха да открият стрелба. Той нямаше да поема никакви рискове.

А ако проклетите елфи могат да четат мислите му, то нека го направят. Може би тогава щяха да му окажат дължимото уважение.

Той прогони мисълта от главата си. Не трябваше да си представя развитието на конфликт, който още не бе избухнал. Правеше го твърде често; лош навик, от който от години се опитваше да се отърве. Въображаемият конфликт се прехвърля в живота, повтори си той наум друго от основните си правила.

Обратно към задачите — той си пое дълбоко дъх и опита отново.

— Лагерът на, хм, преселниците от Диамантената мина се намира недалеч от Трънова клисура. Може би желаете на сутринта да ви отведа да го разгледате? Сами ще се убедите, че за тях се грижат добре.

Веждите на Куелиар се сбърчиха още повече.

— Като за домашни животни?

— Като за партньори — поправи го твърдо Гарете, но Куелиар като че ли не го чу.

— Хората и техните домашни животни — с непоклатима снизходителност заяви той. В гласа му звънна чуждоземният му смях. — Кой кого владее?

— Ценени партньори — настоя Гарете. В разговора на глухите може да участват и двамина, помисли си той. — Те ни помогнаха толкова много при нашите минни операции…

— Възможно е взаимното ни неразбиране да има чисто езиков характер — любезно заяви Куелиар. — В Митондион партньорите, които държим в кошари, наричаме добитък. Известна ли ви е тази дума?

Гарете залепи на лицето си професионалната администраторска усмивка, докато се мъчеше да измисли подходящ отговор. Спаси го отварянето на вратата. Един охранител, преметнал през рамо автомата си, пристъпи неуверено вътре и затвори вратата зад себе си; след това застана мирно и отдаде чест, вдигайки дясната си ръка към челото, прикрито зад сребърната мрежа на противомагическия шлем.

— Извинете за прекъсването, Администратор — каза той на английски. — Посланикът на Манастирите е в коридора.

— Рейт? — изненада се Гарете и се намръщи. Какво търси тук Посланикът по това време?

— Да, сър. Отвън е, в коридора.

— Какво иска?

— Не ми каза, сър. Но настоява, че въпросът е от изключителна важност.

И като стана дума за това, как изобщо Посланикът на Манастирите беше успял да проникне толкова навътре в Трънова крепост, без да са информирали Гарете? Администраторът тръсна раздразнено глава.

— Много добре — рече отсечено той. — Кажете на Негово Превъзходителство, че веднага, щом приключа с делата си…

Гласът му секна, щом вратата се отвори безшумно навътре и разкри Посланик Рейт, който чакаше търпеливо в коридора от другата ѝ страна. Той стоеше изпънат и абсолютно неподвижен; гънките на алено-златната му роба се спускана надолу като изсечени от камък. Държеше дланите си прилепнали една към друга пред лицето си, а палците му бяха преплетени по странен начин, който Гарете не успя да разбере.

— О… — възкликна Гарете със смесено чувство на облекчение и благодарност. — О, слава богу… — Рейт беше тук! Най-после! Гарете не подозираше, колко му бе липсвал Рейт, до каква степен се нуждаеше от ободряващото присъствие на приятеля си. — Рейт! — каза той с грейнало лице. — Моля, заповядай, влез. Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя.

Посланикът на Манастирите влезе в стаята.

— А аз се радвам, че пристигнах навреме. Изпрати стражника обратно на поста му.

— Разбира се, разбира се. — Гарете махна с ръка на охранителя, който излезе в коридора при партньора си. — И затвори вратата, идиот такъв!

— Не е необходимо — рече тихо Рейт. Той впери поглед във вратата и тя се затвори.

Сама.

Гарете зяпна изненадано.

— Какво?

Рейт погледна към ключалката и безцветните му очи се присвиха. Ключалката издаде тихо щрак, което отекна в тишината като бавно уверено запъване на спусък.

— Какво?

От противоположната врата се разнесе същото изщракване; Рейт погледна към третата врата и нейната ключалка също се заключи. Една по една обсадните щори се спускаха пред прозорците и ключалките им също изщракваха.

— Рейт? — осмели се да се обади неуверено Гарете. — Рейт, какво правиш?

Рейт леко сви устни и огледа поред всички присъстващи. После им се усмихна леко.

— Просто преча на тези убийци да избягат.

Куелиар се извърна с нечовешката грация на кобра, която търси слънчевите лъчи.

— Човешко дете — каза той. Веселието в гласа му прозвуча като звъна на далечни камбанки, древни и студени. — Аз съм Най-старият от Масал. Жалките номера, които ни показа? Аз съм ги преподавал на десет поколения твои предшественици, хиляда години преди раждането ти, когато човеците бяха просто наши… — той стрелна с тъмен поглед Гарете — партньори. Не ни принуждавай да ти демонстрираме, че по-възрастните от теб са и по-добри.

Макар елфът да не помръдна от мястото си и дори не промени изражението на лицето си, от него полъхна вледеняваща вълна, която се разби в Гарете, изпълвайки го със страх. Той сякаш се събуди от някакъв неприятен сън: гледаше Посланика на Манастирите с нарастващо отвращение. Приятели? Как изобщо му беше хрумнало, че някога са били приятели? Та той едва познаваше този мъж и тайничко го смяташе за досаден фанатик, съмнителна личност, която се люшкаше между откровената тъпотия и непоносимата мономания. А погледът, който Рейт хвърли на Куелиар — немигащ, неизразителен, безумно съсредоточен, — започна да превръща отвращението на Гарете в истински физически страх.

— Аз съм Рейт от Анхана — каза той и плесна с ръце така, сякаш изтупваше от дланите си прах в посока към Куелиар.

Не се случи нищо.

Елфите продължиха да го гледат с любопитство. Гарете едва се осмеляваше да диша и се молеше това да се окаже някаква възмутителна шега. Рейт скръсти ръце и лека усмивка на мрачно задоволство набръчка крайчеца на очите му. Куелиар се изкашля веднъж и спътниците му се обърнаха към него.

Гарете потрепна; беше го страх да гледа, но не можеше да устои.

Перестите вежди на елфа се сбърчиха изненадано; главата му се наведе настрани като на озадачено кученце. Той бавно се отпусна на едно коляно. Лицето му изразяваше само изненада, но не и тревога — камо ли някаква болка, — когато от устата му блъвна черна кръв и оплиска килима.

— Съжалявам — каза той тихо на Гарете. — Ужасно съжалявам.

След това рухна по лице в локвата от повърната кръв. Тялото му се сгърчи, разтресе се, от окървавената му уста излизаха огромни кървави късове, сякаш нещо режеше стомаха му, черния му дроб и вътрешностите му на парчета и после насила ги изтикваше навън през гърлото му. Изригна фонтан от алено-черни капки и опръска деликатната бродерия на дивана в стил Луи XIV.

Накрая издаде няколко слаби давещи се звуци — хгхк… гкх… гкх… гхссс… — и застина неподвижно.

— Беше ми приятно да се запознаем — рече спокойно Рейт. Той повдигна вежди към останалите елфи, но внезапната смърт на техния водач като че ли ги беше изненадала така, че сега стояха като вцепенени. Гарете беше обзет от ужас, трепереше неконтролируемо, не можеше да си поеме дъх. Той бе абсолютно убеден, че в момента елфите се съвещаваха без нито една дума или жест, подготвяйки немислимо, нечовешко отмъщение. Рейт, от друга страна, им обърна гръб, сякаш те не бяха достойни за вниманието му.

Той отново скръсти ръцете си на гърдите по онзи необичаен начин и страхът на Гарете се изпари; дори споменът, че е бил уплашен, се разсея като пушек.

— Повикайте стражите си — каза Рейт. — Нека разстрелят тези убийци.

И тъй като в края на краищата Рейт бе един от най-старите приятели на Гарете, администраторът изпълни желанието му.

9.

Навремето Станцията бе представлявала площад в сърцето на Долен Тонклефт; къщите, които някога се бяха издигали около него, все още съществуваха — под изящния купол от бронестъкло и стоманени греди — като някоя средновековна улица в някой от земните градове, превърната в примамка за туристите. Бронирано стъкло ограждаше като стена и улиците, които някога бяха водили към площада. През него преминаваха безпрепятствено единствено стоманените ленти на железопътните линии. По пет пъти на час масивни парни локомотиви теглеха натоварените вагони към Станцията. Бронираните стъкла, опушени от непрекъснатия въглищен дим, пропускаха съвсем малко слънчева светлина; вътрешността на Станцията се осветяваше от газени лампи двайсет и четири часа в денонощието. Дори посред бял ден всичко в Станцията изглеждаше зеленикаво, като в лунна нощ, а след залез-слънце всичко започваше да изглежда бледо и чуждоземно.

Офисите на компания „Отвъдие“ заемаха една голяма сграда, която някога бе дом на преуспял търговец. Тя беше залепена за склада, в който сега се помещаваше фиксираната точка на прехвърляне, затова в офисите непрекъснато миришеше на озон и сяра; миришеше на Земята.

В някогашното мазе на търговеца сега се помещаваше същинският нервен център на офисите: сгушен уютно под повърхността, в нормално за Земята поле, захранвано от намиращата се в съседство точка за прехвърляне, се намираше ЦОД — Центърът за обработка на данни. Тук, където полето защитаваше чувствителната електроника от хаотичното влияние на физическите закони на Отвъдие, се намираха компютрите и земното комуникационно оборудване, които бяха мозъкът на Компанията.

Престъпвайки през прага на ЦОД, Гарете се сепна рязко, сякаш върху главата му се изля кофа с ледена вода. Той залитна, ахна, размаха слепешката ръце в опит да напипа нещо, каквото и да е, за което да се захване, за да се защити от пристъпа на паника.

Нечия силна ръка улови неговата; друга го обгърна през раменете, излъчвайки уютна топлина. Той установи, че се взира в леденосините очи на Посланик Рейт.

Гарете изкрещя.

Но изпод дланта, с която Рейт бе затиснал устата му, излезе само приглушен стон.

— Шшт — промърмори тихо той. — Всичко е наред, Винс; няма да те нараня. Шшт.

Гарете затрепери от шока, твърде уплашен, за да се бори. Опита се да преглътне, не успя и задиша учестено през носа си, докато най-накрая Рейт не махна дланта си от устата му.

— Какво…? Как…? Мили боже…

Той си спомни всичко: смъртта на Куелиар, рева на автоматите, след като охранителите разбиха вратите на приемната и разстреляха елфите. Спомни си как покани Рейт да го придружи, докато изпраща доклада за инцидента на шефовете си — спомни си как седя в каретата до него, бърборейки като някоя ученичка, през целия път от Трънова крепост до Станцията…

Спомни си как нареди на всички да напуснат ЦОД…

О, господи, простена беззвучно Гарете и очите му отново се завъртяха в новия пристъп на паника. Безсмислено примигващите скрийнсейвъри на мониторите го гледаха от празните кабини. О, господи, наистина го направих, изкарах всички оттук — аз съм сам с него!

Рейт се взря в очите му, сякаш така можеше да разчете мислите му като книга.

— Винс — произнесе той спокойно, ласкаво, — Винс, Винс, Винс. Успокой се. Аз съм на твоя страна. Сега сме партньори.

— Но, но, но, какво ми направи? Как ме накара да те доведа тук? И защо? Защо?

— Тук сме, Винс, защото, щом се освободиш от присъствието ми, веднага ще разбереш, че си действал под мое влияние. Дойдохме да разговаряме тук, защото искам да те убедя, не да те контролирам. Тук… — жестът му обхвана кабинките и светещите екрани, — както сам ще разбереш, след като се замислиш, аз нямам силата да въздействам на волята ти. За да се окаже партньорството ни успешно, аз трябва да се обърна към здравия ти разум.

— Здравия ми разум? Партньорство? — Гарете се изви като червей и се откъсна от прегръдката на Рейт, след което се обърна с лице към него, заслепен от гняв. — Господи, човече! Партньорство? Ти започна война!

— Не, Винс — отвърна спокойно Рейт. Устните му се разтегнаха в усмивка, едновременно топла и тъжна. — Ти започна война. Аз просто ти дадох възможността да нанесеш първия удар.

Усмивката му по някакъв начин задуши импулса на Гарете да се развилнее. Вместо това се извърна настрани и се отпусна в най-близкия стол. Извъртя го така, че да може да облегне лактите си на бюрото и да отпусне глава върху дланите си.

— Говориш за Диамантената мина.

— Разбира се. Каменарите от Диамантената мина са съюзници на дома Митондион още отпреди Освобождението. Повече от хиляда години. Ако тези легати се бяха върнали при Т’фарел Гарвановия перчем, след всичко, което са видели, войната щеше да започне независимо дали ти се иска, или не. Войната започна в момента, когато отрови водоносния слой на Диамантената мина.

— О, господи — прошепна Гарете. Той притисна палците си към ъгълчетата на очите си, борейки се с внезапния самоубийствен импулс да ги забие и да изкара всичко навън. — О, господи. Защо не ми каза? Ти беше тук — знаел си, виждал си какво се случва. Защо не ми каза?

Рейт сви рамене.

— А защо да го правя?

Гарете повдигна глава и впери поглед в Посланика. Бузите му горяха като ощавени, но болката все още не бе достигнала до съзнанието му.

— Да спра войната между безкрайната мощ на Арта и най-големия враг на човечеството? — разсъдливо произнесе Рейт. — Трябва да съм луд, за да го направя. Защо Манастирите трябва да се интересуват какви загуби ще понесете? Никоя цена не е достатъчно висока за спасяването на света от елфите — а войната между вас няма да ни струва нищо.

— Тогава з-защо… — заекна Гарете. — Какво правиш… Защо? Тоест… ти говореше за партньорство…

— О, да, Винс. Аз не съм забравил за най-съществената, най-важна подробност: артан или не, ти си човек като мен.

Аз съм много повече човек от теб, дивак ненормален, помисли си Гарете, но запази напълно неутрално изражение. Точно сега се намираше в невероятно отчаяно положение, че бе готов да приеме всякаква помощ от всекиго — дори от някой фанатичен психопат.

— Освен това знам — продължи Рейт, — че ти не си войнолюбец. Знам, че предпочиташ преговорите пред насилието и това заслужава възхищение, Винс; стига само да има шанс преговорите да са успешни. Но между видовете не може да има мир, Винс; преговорите само ще дадат на елфите повече време да прегрупират силите си и да организират кампанията си. Затова легатите трябваше да умрат. Сега войната е неизбежна. Тя е единственият ти вариант. Може да минат седмици, дори месец, преди домът Митондион да научи каква е била съдбата им. Сега времето е твой съюзник. Използвай го мъдро, Винс. Подготви удара си.

— Но… но ти не разбираш — безпомощно избъбри Винс. — Аз не мога да обявя война! Нямам такава власт… Имам началници, пред които се отчитам — и дори те се отчитат пред, ъъъ, пред аристокрацията на Арта. По-голямата част от, хм, аристокрацията никога няма да се съгласи на война — ще ми наредят да потърся изцяло дипломатическо решение.

Рейт сви рамене.

— Не можеш ли просто да се престориш, че им се подчиняваш? В силите ми е да ти предложа тайни съюзници, които ще излязат на бойното поле вместо теб.

Гарете присви очи пресметливо. Представи си как говори пред Конгреса на Незаетите с ореола на държавник; представи си как предлага на Компанията услугите си като миротворец, арбитър, посредник, търсещ прекратяване на насилието между двама от най-ценните съседи на Трансдея…

Не само можеше да защити Компанията, но и да спаси собствената си кариера.

— Съюзници? — попита той.

— Ммм, да — замислено отвърна Рейт. — Предполагам, че е напълно възможно. Какво биха казали… твоите началници… за съюз с Анханската империя?

— Анхана? — Дързостта на тази мисъл зашемети Гарете. — Можеш да ни уредиш съюз с Анхана?

— Напълно е възможно. О, той ще е неофициален, разбира се — и таен в началото, — но аз смятам, че общите интереси на Арта и Анхана могат да ги сближат все повече с времето.

— Как… как ще процедираме с това?

— Първо, като жест на добра воля — отвърна решително Рейт, — ти и твоите братя актири могат да спрат подкрепата си за каинистите в Империята.

Гарете ахна и откровено зяпна с уста.

Рейт се усмихна леко.

— Забравяш ли как се озовах тук? Прочетох мислите ти. Знам, че артанците и актирите са едно и също. Знам, че Каин е бил актир и че актирите се бият за каузата на каинистите.

— Аз… аз…

— Освен това знам — всъщност вярвам, — че основните цели на Империята, на Манастирите и на Арта съвпадат. Всички ние служим на Бъдещето на човечеството. Не е ли така?

— Ами, предполагам…

— Щом установим нормални отношения между Арта и Анхана, ти можеш да им продаваш артанска бойна магия — онези ваши многозарядни самострели без пружини са идеални — и аз съм сигурен, че те с удоволствие ще ги използват, за да изтрепят елфите.

Гарете прехапа устни. Идеята беше привлекателна, смела, дръзка, но…

— Не е толкова просто — рече той. — Няма как да го запазим в тайна, а аристократите ще се противопоставят дори на това.

— Аристократите, аристократите — изплю Рейт. — Нима твоят крал живее в страх от тази аристокрация?

— Ние нямаме крал — отвърна Гарете. Как да обясни същността на Конгреса на Незаетите така, че феодалното съзнание на Рейт да го разбере? — Имаме… управляващ съвет от благородници. А моите началници са само малка част от този съвет. Ако мнозинството гласува срещу нас, ще бъдем принудени да се подчиним. Не може дори да ни виждат, че се подготвяме за война, докато не ни нападнат.

— Но ти беше нападнат — заяви Рейт с непорочен поглед, — и то с предателство — в собствените ти покои. Ако не бяха бързите действия на артанските стражи, можеше и да те убият.

— Ммм, може би — отвърна Гарете, — но някой ще реши, че покушението е твърде своевременно и недостатъчно убедително. Не, това няма да ни свърши работа.

Рейт се усмихна сухо, протегна ръка и положи длан върху ръката на Гарете. Администраторът го погледна изненадано, но после се досети защо Посланикът изглежда толкова доволен. Гарете бе започнал да говори — и мисли — за себе си и Рейт като за „нас“.

Като за партньори с обща цел.

И той също установи, че е доволен. Никога не бе осъзнавал колко самотен се чувстваше, в какво тежко бреме се беше превърнала защитата на интересите на компанията — ден след ден, година след година. В края на краищата Рейт се оказа не чак толкова лошо момче, съвсем не психопат, а просто суров тип — склонен към насилие, разбира се, но той бе израснал в такова общество, недостатъчно развито, за да осъзнава неприкосновеността на човешкия живот…

Но пък елфите всъщност не бяха хора.

Гарете никога не забравяше да си напомня, че просветеният човек никога не съди за другите по собствените си културни стандарти; това бе едно от основните му правила.

— Трябва да потърсим някакъв начин, с който да спечелим войната още преди да е започнала, но да изглежда така, че е станало случайно — обяви той. — Трябва да изглежда така, че не сме им желаели злото.

— Знам, че вие, артанците, сте експанзионистичен народ — рече замислено Рейт. — Сигурно и в миналото сте имали конфликти с враждебни местни раси; сигурен съм, че сте разработили някаква стратегия да се борите с тях — някакъв начин, който да елиминира заплахата, без да предизвиква съпротивата на най-мекушавите от вашите благородници…

Гарете го погледна и леко отвори уста, припомняйки си една история от детството, една от онези легенди, които децата на Администраторите си разказваха едно на друго. Ставаше дума за някакво племе американски индианци… Су? Нещо такова. Нямаше значение.

Внезапно се почувства наелектризиран от възможността.

Можеше да го направи. Още сега. Още тук. Майсторският удар, с който щеше да спаси Компанията и себе си.

Мили боже, помисли си той. Стана от стола, а ръцете му трепереха от нервна енергия.

— Рейт, аз съм велик — гениален съм, за бога, измислих го!

Той плесна Посланика по рамото, разтърси ръката му и едва се сдържа да не се разтанцува, за да не стопи останките от достойнството си. Не можеше да седи на едно място. Обърна към себе си най-близкия монитор; когато скрийнсейвърът изчезна, той отвори телекомуникационната програма и въведе кода за идентификация.

Английски — напомни си той. — С тези хора трябва да говоря на английски.

На екрана се появи бодрата физиономия на млад симпатяга в облекло на Занаятчия.

— Студия Сан Франциско — обяви той с жизнерадостен глас. — Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Администратор Винсън Гарете от компания „Отвъдие“. Това е поверително обаждане първа степен до Началника на отдел Биобезопасност. Пригответе се за кодиране.

Очите на младия Занаятчия се ококориха. Той преглътна тежко и каза:

— Да, сър, Администратор! Приготвям се… — През високоговорителя се чу звукът от бързо потракване по клавиши. — Готов!

— Свързване!

Господи — помисли си Гарете, докато чакаше отговора на Началника на отдел Биобезопасност. — Господи, може би все пак ме обичаш.