Отмъстена любов

7.

Комплексът на болница „Свети Франсис“ представляваше цял град със своите разпръснато застроени сгради, датиращи от различни архитектурни периоди. Всяка група от постройки оформяше малки квартали, които бяха свързани помежду си с улици и пешеходни алеи. Административната част беше в стил Макманшън2, зоната за приходящи пациенти притежаваше простотата на архитектурата от предградията, а за лежащите пациенти бяха отредени сградите, наподобяващи блокове с апартаменти с високи прозорци. Обединяващото звено, същински божи дар в случая, бяха червено-белите упътващи знаци със стрелки, сочещи в различни посоки в зависимост от целта на посетителя.

Посоката на Хекс беше повече от ясна.

Спешното отделение беше най-новото попълнение, истинско произведение на изкуството от стомана и стъкло, сградата беше като ярко осветен, постоянно оживен нощен клуб. Трудно би било да я пропуснеш. Никога не убягваше от поглед.

Хекс се материализира под сенките на група дървета, оформящи кръг около няколко пейки. Докато вървеше към въртящата се врата, тя едновременно беше част от обкръжаващата я среда и напълно откъсната от нея. Въпреки че си проправяше път сред останалите пешеходци, подушваше миризмата на цигари, идваща от зоните, специално определени за пушене, и усещаше студения въздух по кожата на лицето си, тя беше прекалено обсебена от вътрешната битка, която водеше със себе си, че да забелязва много от обкръжаващата я среда.

Когато влезе в сградата, ръцете й започнаха да лепнат и челото й се покри със студена пот, а видът на флуоресцентните лампи, белият линолеум и членовете на персонала, щуращи се наоколо в медицинските си униформи, я парализира.

— Имате ли нужда от помощ?

Хекс се обърна и вдигна ръце в готовност за бой. Лекарят, който я беше заговорил, запази самообладание, но изглеждаше изненадан.

— Хей, по-спокойно.

— Извинете. — Тя спусна ръце надолу и прочете написаното върху табелката, закачена на бялата му престилка: „МАНУЕЛ МАНЕЛО, ЗАВЕЖДАЩ ХИРУРГИЯ“. Намръщи се, когато почувства излъчващото се от него. Или по-точно подуши аромата му.

— Добре ли сте?

Както и да е. Не беше нейна работа.

— Трябва да стигна до моргата.

Мъжът никак не изглеждаше стъписан. Очевидно не беше странно, че жена с нейното поведение може да има някой и друг познат с етикет на палеца.

— Тръгнете по онзи коридор там. Трябва да стигнете до края. Ще видите табелка, указваща пътя до моргата. Само следвайте стрелките. В сутерена е.

— Благодаря.

— За нищо.

Лекарят излезе през въртящата се врата, през която тя тъкмо беше влязла, а тя премина през детектора за метал, откъдето и той самият се бе появил. Не се чу сигнал и тя се усмихна леко на наемното ченге, което я огледа набързо, но зорко.

Ножът, който носеше на кръста си, беше с керамично острие, а металните си шипове беше заменила с други, изработени от кожа и камък. Никакъв проблем.

— Добър вечер, полицай — поздрави тя.

Онзи й кимна, но ръката му остана да лежи върху оръжието на кръста.

В края на коридора тя откри търсената от нея врата, бутна я и тръгна надолу по стълбите, следвайки червените стрелки, както беше посъветвана от онзи лекар. Когато пред погледа й се изпречиха варосани бетонови стени, предположи, че наближава целта си. Детектив Де ла Крус стоеше в дъното на коридора пред двойни врати от неръждаема стомана с надпис: „Морга“ и „Само за персонала“.

— Благодаря, че дойдохте — обърна се към нея, когато го доближи. — Ще отидем в помещението за огледи ето там. Само ще ги уведомя, че сте тук.

Детективът бутна едното крило на вратата и тя зърна през процепа редиците от метални маси с трупчета за главите на мъртвите.

Сърцето й примря, а после заблъска лудо, макар че си беше повторила безброй пъти, че случващото се не касае нея. Тя не беше там вътре. Това не беше нейното минало. И над нея не се извисяваше някой в бяла престилка, причинявайки й разни неща „в името на науката“.

Все пак беше превъзмогнала случилото се преди повече от десет години.

Чу се тих звук, който постепенно набираше сила, кънтейки зад гърба й. Тя се обърна и замръзна на място, изпълнена с такъв ужас, че почувства краката си като залепени за пода…

Но това беше само един санитар, появил се иззад ъгъла, който буташе огромна количка с пране. Беше се привел силно напред и дори не вдигна поглед, докато я отминаваше.

Хекс примигна и видя друга количка. Пълна с преплетени неподвижни крайници, ръцете и краката на мъртъвци, струпани един върху друг подобно на клада.

Тя потърка очи. Добре, беше превъзмогнала случилото се… стига да не попаднеше в клиника или болница.

Мили боже… Трябваше да се махне оттук.

— Сигурна ли сте, че ще се справите? — попита Де ла Крус, застанал съвсем близо до нея.

Тя преглътна тежко и се стегна, защото той надали би разбрал защо купчината движещи се чаршафи можеше да я стресне, но не и труповете, които беше на път да види.

— Да. Може ли да влезем веднага?

Той се вгледа в нея за миг.

— Не ви ли е нужно малко време? Защо не пийнете кафе?

— Не. — Той не помръдна и тя се втурна към вратата с надпис: „Частни огледи“ сама.

Де ла Крус се дръпна настрани, за да й направи път. В чакалнята зад въпросната врата имаше три черни пластмасови стола и две врати. Вътре се носеше изкуствена миризма на ягоди в резултат на комбинацията от формалдехид и ароматизаторите в контактите на стените. В ъгъла на помещението, встрани от столовете, имаше ниска масичка с две картонени чаши, наполовина пълни с кафе, наподобяващо тиня.

Очевидно имаше два типа посетители — такива, които предпочитаха да седят и други, решили да крачат. И който избереше да седне, трябваше да крепи чашата на коляното си.

Тя се озърна, усетила как емоциите, изживявани в помещението, се реят във въздуха като плесен, утаила се от мръсна вода. На преминалите през тази врата се случваха лоши неща. Тук се разбиваха сърца. И светът никога повече не беше същият.

Кафето не беше подходяща напитка за дошлите тук, помисли си тя. И без друго бяха достатъчно нервни.

— Насам.

Де ла Крус я въведе в тясна стая, по тапетите на чиито стени все едно беше изписана думата клаустрофобия. Размерите на помещението бяха миниатюрни, нямаше почти никаква вентилация, флуоресцентното осветление пукаше и трепкаше и гледката от единствения прозорец едва ли беше към осеяна с цветя ливада.

Завесата, висяща от другата страна на стъклената преграда, блокираше изгледа към съседното помещение.

— Добре ли сте? — отново попита детективът.

— Може ли просто да приключим с това?

Де ла Крус се наведе наляво и натисна бутона на звънеца. Чу се жужене и завесата се плъзна бавно в двете посоки, разкривайки тяло, покрито с чаршаф, подобен на онези в количката. Мъж в светлозелена болнична униформа стоеше в близост до главата и когато детективът кимна, той се пресегна и отгърна покривалото.

Очите на Криси Андрюз бяха затворени и миглите се открояваха върху кожата й, бледа като декемврийски облак. Не изглеждаше в покой въпреки позата си. Устните й бяха нюанс на синьото и бяха разцепени вероятно от нечий юмрук, тиган или каса на врата. Гънките на чаршафа, стигащ до шията й, скриваха повечето белези от душене.

— Знам кой го е направил — заяви Хекс.

— За да сме наясно, потвърждавате, че това е Криси Андрюз, така ли?

— Да. И знам кой го е извършил.

Детективът кимна към служителя, а той покри лицето на Криси и затвори завесите.

— Приятелят й ли?

— Да.

— Дълга история на домашно насилие.

— Прекалено дълга. Но сега всичко приключи. Мръсникът най-накрая довърши делото си.

Хекс изхвърча през вратата обратно в чакалнята и на детектива му се наложи да тича, за да я догони.

— Почакайте.

— Трябва да се връщам на работа.

Когато се втурнаха в коридора на сутерена, детективът я принуди да спре.

— Искам да сте наясно, че провеждаме сериозно разследване за убийство и ще се отнесем към всеки заподозрян по съответния законов ред.

— Сигурна съм в това.

— Вие свършихте вашата част. Сега трябва да ни оставите да се погрижим за нашата част и да задействаме процедурата. Оставете ни да го открием. Не предприемайте нищо.

В съзнанието й изникна образът на косата на Криси. Много държеше на нея. Винаги я прибираше назад, после приглаждаше всяко косъмче и нанасяше лак за коса, докато не я направеше гладка като дъска за шах.

Също като на Хедър Локлиър в „Мелроуз плейс“.

Косата под чаршафа беше сплескана и разделена на две, вероятно заради чувала, в който бе транспортирана.

— Свършихте вашата част — повтори Де ла Крус.

Не, още не го беше направила.

— Лека вечер, детектив. И успех в откриването на Грейди.

Той се намръщи, но после очевидно се върза на номера й с доброто момиче.

— Имате ли нужда да бъдете откарана?

— Не, благодаря. Не се тревожете за мен. — Тя се усмихна сковано. — Няма да сторя нищо неразумно.

Беше наистина умен убиец, тренирана от най-добрите. И „око за око“ за нея не беше просто фраза.

Хосе де ла Крус не беше атомен физик или член на Менса. И не си падаше по облозите, но не само защото беше католик.

Нямаше нужда от облози. Инстинктите му бяха като на гадател пред кристална сфера.

Така че беше напълно наясно какво прави, когато последва госпожица Алекс Хес извън болницата, спазвайки дискретна дистанция. След като премина през въртящата се врата, тя не се насочи наляво към паркинга, нито надясно към стоянката за таксита. Продължи право напред, заобикаляйки колите, дошли да приберат или да оставят пациенти, както и свободните таксита. След като се добра до бордюра, тя пое към покритата с лед тревна площ и продължи да върви, пресичайки улицата, за да се озове под дърветата, посадени преди няколко години от общината, за да освежат центъра на града.

Изчезна в рамките на едно примигване. Като че никога не я бе имало.

Което, разбира се, бе невъзможно. Беше тъмно и той бе станал в четири сутринта преди две денонощия, така че зрението му бе толкова остро, колкото ако се намираше под вода.

Щеше да следи тази жена. Знаеше от личен опит колко е трудно да загубиш колега и беше повече от ясно, че я е грижа за мъртвото момиче. Въпреки всичко, последното, от което се нуждаеха, беше развилняла се цивилна да нарушава законите и дори да стигне дотам да убие главния им заподозрян.

Хосе тръгна към необозначената си кола, паркирана отзад, където стояха линейките и персоналът излизаше за почивка.

Приятелят на Криси Андрюз, Робърт Грейди, известен още като Боби Джи, наемаше апартамент месец за месец, след като тя го беше изхвърлила предното лято. Бърлогата му беше празна, когато Хосе почука на вратата около един предния следобед. Заповедта за обиск, издадена въз основа на обажданията на Криси до 911, направени през последните шест месеца, му позволи да нареди на хазаина да отключи.

Откри гниеща храна в кухнята, купища мръсни чинии в дневната и мръсни дрехи из цялата спалня. Също така и няколко целофанени пакетчета, пълни с бял прашец, който — ти да видиш! — се оказа хероин.

Приятелчето обаче го нямаше никакъв. За последно беше забелязан в апартамента предишната вечер около десет. Съседът отстрани чул Боби Джи да крещи. После вратата се хлопнала.

Според разпечатките от мобилния му телефон се беше обаждал на Криси същата вечер в девет и трийсет и шест минути.

Незабавно на мястото бяха поставени наблюдаващи в цивилни дрехи, а детективите се отбиваха периодично, но новини нямаше. Хосе бездруго не очакваше нищо ново на този фронт. Твърде вероятно беше заподозреният никога повече да не се появи в апартамента.

Така че той имаше две задачи на дневен ред: да открие приятеля и да прикачи опашка на шефката на охраната в „Зироу Сам“.

Инстинктите му подсказваха, че би било най-добре за всички, ако откриеше Боби Джи преди Алекс Хес да го е направила.