Отмъстена любов

56.

Ривендж натисна бутона „Принт“, облегна се и започна да събира листовете, излизащи от принтера един по един. Когато машината изтрака за последно, той раздели екземплярите на купчинки и се подписа три пъти. Един и същи подпис, същите букви, същият наклонен почерк.

Не повика Хекс за свидетел. А също и Трез. Ай Ем беше този, който дойде, мавърът Джон Ханкокинг — името, което бе приел за човешките си дела — се подписа на съответните места, за да удостовери завещанието и прехвърлянето на недвижими имоти и парични суми. След като това бе сторено, той се подписа с истинското си име на писмо, което бе написано на Древния език, както и на декларация за произход.

Когато всичко беше готово, Рив постави книжата в черно куфарче и го връчи на Ай Ем.

— Искам да я изведеш до трийсет минути. Направи го на всяка цена, ако се наложи дори я удари, та да изпадне в несвяст. Погрижи се брат ти да е с теб, както и целият персонал да се е омел.

Ай Ем не каза нищо. Вместо това извади ножа, който държеше на кръста си, сряза дланта си и я протегна напред, а кръвта, гъста и синя, закапа върху клавиатурата на лаптопа. Беше непоколебим, какъвто Рив го искаше, корав и стабилен.

Тъкмо по тази причина много отдавна бе избран да върши трудната работа.

Рив преглътна със затруднение, изправи се и пое протегнатата ръка. Скрепиха с ръкостискане кръвната клетва, а после телата им се срещнаха в яка мъжка прегръдка.

Ай Ем промълви тихо на Древния език:

— Познавах те добре. Обичах те като своя собствена кръв и плът. Вечно ще те почитам.

— Погрижи се за нея, чу ли? Тя ще има да беснее известно време.

— С Трез ще направим каквото е нужно.

— Нищо от случилото се не бе по нейна вина. Нито началото, нито краят. Хекс ще трябва да го повярва.

— Знам.

Разделиха се и на Рив му бе трудно да пусне рамото на стария си приятел, най-вече защото това щеше да е единственото му сбогуване: Хекс и Трез щяха да оспорват намеренията му, щяха да се пазарят с други решения, да се борят с нокти и зъби за друг изход от ситуацията. Ай Ем бе достатъчно фаталист по душа, за да не го прави. Също така бе и по-голям реалист, защото друг начин наистина нямаше.

— Върви — с пресекващ глас рече Рив.

Ай Ем постави окървавената си длан върху сърцето си, поклони се дълбоко и излезе, без да поглежда назад.

Ръцете на Рив трепереха, когато повдигна маншета си, за да погледне часовника. Сега клубът затваряше в четири. Чистачите идваха точно в пет. Което означаваше, че след като всички си тръгнеха, той щеше да разполага с половин час.

Взе телефона си и се отправи към спалнята, като набра номер, на който често звънеше. Докато заключваше вратата, в слушалката прозвуча топлия глас на сестра му:

— Здравей, братко мой.

— Здравей.

Той седна на леглото и се зачуди какво да каже. Чу се как Нала хленчи умолително и Рив застина неподвижен. Представяше си ги двете заедно — малката, притисната към рамото на сестра му, крехко вързопче бъдеще, увито в меко одеялце със сатенен кант.

За смъртните единственото достъпно безсмъртие беше тяхното поколение.

А той никога нямаше да има такова.

— Ривендж? Там ли си? Добре ли си?

— Да. Обадих ти се просто защото… исках да ти кажа… — Сбогом. — Обичам те.

— Много си мил. Трудно е, нали? Без мамен.

— Да, така е.

Той стисна очи и сякаш по сигнал Нала ревна истински и крясъкът й проехтя в телефона.

— Извинявам се за моята малка латерна — каза Бела. — Не иска да спи, ако не я разхождам, а краката ми вече отмаляха.

— Слушай… помниш ли онази приспивна песен, която ти пеех, като беше малка?

— О, боже мой, онази за четирите сезона? Да! Не бях се сещала за нея от години… Пееше ми я, когато не можех да заспя. Дори и когато вече бях по-голяма.

Да, точно тази, помисли си Рив. Създадена бе по Древните митове за четирите сезона на годината и на живота, онази, която бе запълвала много безсънни дни за него и сестра му — на него в пеене, а на нея в почивка.

— Я ми я припомни как беше — каза Бела. — Не се сещам…

Отначало Рив запя с известна неловкост, думите излизаха с труд от закърнялата памет, и той не докарваше както трябва мелодията, защото гласът му бе твърде нисък за тоналността, в която бе композирана.

— О… точно така — прошепна Бела. — Чакай да те включа на високоговорител…

Прозвуча сигнал, чу се ехо и ето че плачът на Нала секна подобно пламъци, потушени от дъжда древни думи.

На пролетта резедавата мантия… на лятото пъстроцветното було… на есента наметката хладна… на зимата одеялото студено… Не просто сезоните на земята, а на всяко живо създание — стремеж към върха с неговото триумфално изобилие, последван от плавно снижаване към меката бяла светлина на Небитието, което бе финалното приземяване във вечността.

Изпя приспивната песен два пъти и накрая текстът се изля гладко. Спря от опасение, че следващият опит нямаше да е толкова добър.

В гласа на Бела се долавяха сълзи.

— Ти успя. Приспа я.

— Можеш и ти да й я пееш, ако искаш.

— Ще го правя, непременно. Благодаря ти, че ми я припомни. Не знам защо не съм се сещала досега да опитам с песни.

— Рано или късно щеше да се сетиш.

— Благодаря ти, Рив.

— Сладки сънища, сестро моя.

— Ще се чуем утре, нали? Звучиш ми малко потиснат.

— Обичам те.

— О… И аз те обичам. Ще ти се обадя утре.

Последва пауза.

— Пази се. Грижи се за себе си, за малката и за своя хелрен.

— Непременно, най-скъпи ми братко. Дочуване.

Рив прекъсна връзката и остана да седи с телефона в ръка. За да поддържа светенето на екрана, натискаше един от бутоните на всеки една-две минути. Терзаеше го това, че не можеше да се обади на Елена. Да й прати съобщение. Да влезе в контакт с нея. Но тя беше там, където трябваше. По-добре беше да го мрази, отколкото да скърби за него.

В четири и трийсет получи от Ай Ем съобщението, което очакваше. Само две думи.

Рив се изправи от леглото. Действието на допамина отслабваше, но в организма му все още имаше достатъчно, тъй че без бастуна си залитна и с усилие запази равновесие. Когато се увери, че стои достатъчно стабилно на краката си, свали самурената наметка и сакото си, а пистолетите, които обикновено държеше под мишниците си, остави на леглото.

Време беше да върви, да активира системата, която беше инсталирал, след като купи тухлената сграда на клуба и я ремонтира от основите до покрива.

В цялата постройка бяха прекарани кабели. И то не за музикалната уредба.

Върна се в кабинета си, седна зад бюрото и отключи най-долното дясно чекмедже. Вътре имаше черна кутийка, не по-голяма от дистанционно за телевизор. Освен него единствен Ай Ем знаеше какво представлява тя и за какво служи. Също така само Ай Ем знаеше за костите, пъхнати под леглото на Рив — на човек от мъжки пол, приблизително с размерите на Рив. Но Ай Ем нямаше как да не знае за тях, той ги беше набавил.

Рив взе дистанционното, изправи се и се огледа за последен път. Спретнатите купчинки документи бяха на бюрото му. Парите лежаха в сейфа. Наркотиците бяха върнати в стаичката на Рали.

Излезе от офиса. Сега, след като бе свършило работното време, клубът бе осветен и ВИП секторът носеше белезите от вечерта като прекомерно използвана проститутка. По лъскавия черен под имаше следи от стъпки, мокри кръгове по масите, тук-там смачкани и захвърлени салфетки. Сервитьорките чистеха след всеки клиент, но в тъмното не виждаш всичко, ако си човек.

Водопадът насреща беше спрян, така че имаше добър поглед към общата зала — и тя не изглеждаше по-добре. Подът на дансинга беше надран. Навред имаше пръчки и обвивки от близалки, а в един ъгъл се търкаляха дори гащички. На тавана отгоре се виждаха мрежите и кабелите на лазерното осветление, както и аплиците на лампите. Сега, когато не звучеше музика, огромните усилватели напомняха на спящи в пещера мечки.

В това си състояние клубът напомняше на разбулващата сцена от „Магьосникът от Оз“ — магията, която нощ след нощ властваше тук, цялата шумотевица и възбуда, бе просто комбинация от електроника, алкохол и химикали, илюзия за хората, които влизаха през главния вход, фантазия, позволяваща им да са такива, каквито не бяха във всекидневния си живот. Може би се натискаха да изглеждат всесилни, защото се чувстваха слаби, сексуално активни, защото се имаха за грозни, богати и шикозни, защото не бяха такива, млади, защото бързо препускаха към средната възраст. Може би искаха да забравят болката от провалена връзка, или да си отмъстят, задето са били зарязани, или да се преструват, че не търсят партньор, когато всъщност отчаяно се нуждаеха от такъв.

То се знае, идваха за „забавление“, но той беше напълно уверен, че под лъскавата повърхност имаше много чернилка.

Клубът, какъвто беше сега, представляваше идеалната метафора за живота му. Той беше Магьосникът, който бе мамил дори най-близките си и чрез комбинация от дрога, лъжи и измама се бе смесил с нормалните.

Но това време вече бе отминало.

Рив направи една последна обиколка и излезе през двойните врати на главния вход. Табелата на „Зироу Сам“ с черните си букви на черен фон не беше осветена — знак, че клубът вече е затворен за тази нощ. Или по-точно, затворен завинаги.

Той погледна вдясно и вляво. Нямаше никой на улицата, не се виждаха нито коли, нито пешеходци. Отиде да огледа уличката покрай страничния вход, който водеше към ВИП сектора, а после бързо отиде и до другата пряка. Нямаше бездомни. Никакви шляещи се наоколо.

Застанал на студа Рив се забави за миг, за да почувства сградите около клуба за човешко присъствие. Нищо. Наистина беше съвсем чисто.

Готов за оттегляне, той се отдалечи на две пресечки от клуба, свали капачето на дистанционното и набра осемцифров код. Десет… девет… осем…

Щяха да открият костите напълно овъглени. За кратък миг той се почуди чии са. Ай Ем не беше казал, а той не го бе и попитал.

Седем… шест… пет…

Бела щеше да е добре. Имаше си Зейдист и Нала, и братята и техните шелан. Щеше да преживее скръбта, а и по-добре така, отколкото да научи истината, която би я съсипала. Не биваше да знае, че майка й е била изнасилена и че брат й е наполовина гълтач на грехове.

Четири…

Хекс нямаше да припари до колонията. Ай Ем щеше да се погрижи за това, защото щеше да я принуди да спази клетвата, която бе дала предишната нощ. Обещала бе да се погрижи за някого, а писмото, написано от Рив на Древния език, на което Ай Ем беше станал свидетел, представляваше нареждане тя да се погрижи за себе си. Да, изиграл я беше да го обещае. Без съмнение беше приела, че той ще иска от нея да убие Принцесата или може би да бди над Елена. Но той беше симпат, нали така. И тя бе допуснала грешката да даде думата си, без да подозира с какво се обвързва.

Три…

Той проследи с очи контура на покрива на клуба и си представи как щяха да изглеждат развалините — не само около клуба, а онези, които оставяше в съдбите на другите, докато се движеше на север.

Две…

Сърцето на Рив се раздираше от болка и той знаеше, че е така, защото скърбеше за Елена. Макар формално той да беше бъдещият покойник.

Едно…

Експлозията, лумнала под главния дансинг задейства още две — под ВИП бара и на балкона на мецанина. С невероятен грохот сградата се разтърси до основи и от нея полетя вихър от тухли и превърнат в прах цимент.

Ривендж залитна назад и се блъсна във витрината на ателие за татуировки. След като си пое дъх, се загледа във фината пелена прах, която се стелеше надолу като сняг.

Рим бе паднал. И все пак сбогуването бе трудно.

Първите сирени прозвучаха след не повече от пет минути и той изчака да види въртящите се червени лампи на пожарните, които бясно фучаха по „Трейд стрийт“. Когато това стана, затвори очи, наложи си спокойствие… и се дематериализира на север.

В колонията.