48.

Хекс беше доволна, че човешкото съзнание е като глина. Не й отне дълго, преди Хосе де ла Крус да регистрира дадената му команда и в мига, в който това стана, той постави чашата с изстинало кафе на стойката и запали колата.

Сред дърветата Грейди спря да марширува като зомби и изглеждаше изненадан, че седанът изобщо е бил там. Тя обаче, не се притесняваше, че той ще направи нещо непредвидено. Въздухът около него беше изпълнен с чувство на болезнена загуба, отчаяние и съжаление и този емоционален спектър скоро щеше да го заведе до пресния гроб с по-голяма решителност от всякаква мисъл, която тя би вкарала в централния лоб на мръсника.

Хекс чакаше заедно с него… и веднага щом Де ла Крус си тръгна, краката му отново се раздвижиха и понесоха Грейди към желаното от нея място.

Когато се приближи до гранитната плоча, от устните му се откъсна сподавено ридание и то беше първото от много такива. Започна да вие, а дъхът му излизаше от устата на бели облачета, когато приклекна над мястото, където тялото на убитата от него жена щеше да гние през следващото столетие.

Ако бе харесвал Криси толкова много, да беше помислил, преди да я удуши!

Хекс излезе иззад дъба и се освободи от прикритието си, с което стана видима на фона на околния пейзаж. Докато се приближаваше към убиеца на Криси, тя посегна зад гърба си и измъкна стоманеното острие от ножницата, закрепена по продължение на гръбначния й стълб. Оръжието имаше дължината на ръката й до лакътя.

— Здравей, Грейди — заговори тя.

Грейди се извъртя, като че в задника му имаше запалена пръчка динамит и той се надяваше да я угаси в снега. Хекс държеше ножа плътно зад гърба си.

— Как си?

— Какво… — Той погледна към ръцете й. Когато забеляза, че вижда само едната, се опита да изпълзи рачешката на длани и стъпала със задник, влачещ се по земята, далеч от нея.

Хекс го последва, като спазваше известно разстояние помежду им. Ако се съдеше по начина, по който Грейди не спираше да хвърля поглед през рамо, очевидно се канеше да се извърти и да побегне и тя нямаше да предприеме нищо, докато…

Бинго.

Грейди се хвърли наляво, но тя го последва и го сграбчи за китката, докато още беше във въздуха, а инерцията му го прати право в хватката й. Той се озова с лице на земята и ръце зад гърба, изцяло зависещ от нейната милост. А тя бе лишена от такава по рождение. С бързо движение поряза единия от трицепсите му, като разцепи едновременно дебелия плат на якето и тънката мека кожа.

Направи го само за да го разсее и номерът подейства. Той изкрещя, искайки да притисне раната. А това й даде достатъчно време да хване левия му крак и да го дръпне с такава сила, че той вече не се интересуваше особено от случващото се с ръката му. Грейди изплака и се размърда в опит да се освободи, но тя притисна кръста му с коляно и усука глезена му, докато не се чу изпукване. Още едно движение на ножа извади от строя и другия му крак, като преряза сухожилията на бедрото му. Това преряза и писъците му наполовина.

Грейди беше победен от болката, въздухът не му достигаше и той притихна… докато тя не го помъкна към гроба. И борбата му беше като плача — повече шумна, отколкото ефективна. Веднъж озовал се там, където го искаше, тя преряза сухожилията на другата му ръка, така че колкото и да се стремеше да отблъсне дланите й, не беше способен да го направи. После го обърна по гръб, за да има добра гледка към небесата и вдигна якето му нагоре.

Насочи се към колана му в мига, когато му показа ножа си.

Мъжете бяха странни. Без значение в колко тежка ситуация се намираха, доближиш ли нещо дълго, остро и лъскаво до примитивния мозък между краката им, започваха да вдигат пара.

— Не…!

— О, да! — Тя поднесе острието до лицето му. — Да, и още как.

Той се съпротивляваше усилено, въпреки че беше почти разчленен на съставните си части и тя поспря, за да се наслади на шоуто.

— Ще бъдеш мъртъв, преди да си тръгна от тук — заяви тя, докато той се мяташе наоколо. — Но първо двамата с теб ще прекараме известно време заедно. Не прекалено много все пак. Трябва да се връщам на работа. Добре че съм бърза.

Тя опря ботуша си в гръдната му кост, за да го прикове на място, отвори ципа му и смъкна панталоните надолу по бедрата му.

— Колко време ти отне да я убиеш, Грейди?

Изпаднал в пълна паника, той пъшкаше и се гърчеше, а кръвта му обагри прясно навалелия сняг.

— Колко време, нещастнико? — Тя преряза ластика на боксерките му марка „Емпорио Армани“. — Колко дълго страда тя?

Миг по-късно Грейди изкрещя с такава сила, че звукът дори не прозвуча човешки, а по-скоро като зловещ крясък на черна врана.

Хекс спря и погледна нагоре към статуята на жената, облечена в роба, в която се беше взирала така дълго по време на службата в памет на Криси. За миг като че каменното лице се беше променило и прекрасното женско създание вече не гледаше нагоре към Бог, а по посока на Хекс.

Само че това не беше възможно, нали така?



Докато Рот стоеше зад стената, образувана от телата на братята, ушите му долавяха далечните звуци от отварянето и затварянето на вратата на ресторанта, като разделяха проскърцването на пантите от припяването на Франк Синатра. Каквото и да очакваха, то тъкмо се беше появило и тялото му, сетивата му, сърцето му се напрегнаха, като че наближаваше остър завой и се подготвяше да премине през него.

Очите му се фокусираха по-добре и заобикалящата го червена стая с бяла маса по средата, както и гърбовете на братята придобиха по-ясни очертания, а Ай Ем се появи на вратата.

Беше придружен от изключително добре облечен мъж.

Такъв, на чийто надменен задник беше щампована думата глимера. С русата си вълниста коса, разделена с път на една страна, той можеше да мине за Великия Гетсби. Лицето му притежаваше такива съвършени пропорции и баланс, че той определено можеше да се нарече красавец. Черното му вълнено палто беше скроено специално за стройната му фигура, а в ръцете си носеше тънко куфарче.

Рот не го беше виждал никога досега, но изглеждаше млад за ситуацията, в която току-що се беше озовал. Прекалено млад.

Нищо повече от скъп жертвен агнец, притежаващ много стил.

Ривендж се приближи към младежа. Симпатът държеше бастуна си, като че беше на път да измъкне намиращия се в него кинжал, ако Гетсби дори поемеше по-дълбоко въздух.

— По-добре да започнеш да говориш. Веднага.

Рот пристъпи напред, изблъсквайки с рамене Рейдж и Зи, никой от които не изглеждаше особен щастлив от смяната на позициите. Бърз жест с ръка спря опита им да се преместят обратно пред него.

— Как се казваш, синко? — Последното, от което се нуждаеха, беше нечие мъртво тяло, а с Рив наоколо нищо не беше сигурно.

Агнецът Гетсби се поклони тържествено и се изправи. Когато заговори, гласът му беше изненадващо плътен и уверен, предвид броя оръжия, насочени към гърдите му.

— Аз съм Сакстън, син на Тим.

— Срещал съм името ти. Изготвяш родословни дървета.

— Така е.

Съветът беше слязъл доста ниско. Той дори не беше син на някого от членовете му.

— Кой те изпрати, Сакстън?

— Заместникът на един мъртвец.

Рот нямаше представа как глимерата е приела смъртта на Монтраг и не го беше грижа. Стига посланието да беше достигнало до всички замесени в заговора, нищо друго нямаше значение.

— Защо не кажеш за какво си дошъл?

Мъжът остави куфарчето на масата и освободи златните закопчалки. В мига, в който това се случи, Рив измъкна червения си кинжал и опря върха в гърлото му. Сакстън замръзна на място и се озърна, без да помръдва глава.

— Може би ще е добра идея да се движиш по-бавно, синко — промърмори Рот. — Пръстите на момчетата върху спусъците са прекалено бързи, а тази вечер ти си любимата мишена на всички.

Странно плътният и равнодушен глас на Сакстън отново прозвуча, като той внимателно подбираше думите си.

— Ето защо му казах, че трябва да направим това.

— Какво да направите? — Въпросът прозвуча от устата на Рейдж. Въпреки кинжала на Рив, Холивуд беше готово да скочи върху Гетсби, независимо дали в ръцете му щеше да се появи оръжие или не.

Сакстън хвърли поглед към Рейдж, а после отново насочи вниманието си към Рот.

— В деня, след като Монтраг беше екзекутиран…

— Интересен избор на думи — прекъсна го Рот и се почуди какво точно знаеше стоящият срещу него.

— Разбира се, че е било екзекуция. След обикновено убийство очите ти си остават в черепа.

Рив се усмихна и изложи на показ зъбите си.

— Това зависи от убиеца.

— Продължавай — настоя Рот. — Рив, би ли се укротил малко с това острие, ако не възразяваш?

Симпатът се отдръпна леко, но оръжието му остана извадено и Сакстън го погледна, преди да продължи:

— В нощта, след като Монтраг беше екзекутиран, това беше доставено на шефа ми. — Сакстън отвори куфарчето си и извади отвътре бежов плик. — От Монтраг е.

Той остави плика на масата с лицето надолу, за да покаже, че червеният печат не е счупен и отстъпи назад. Рот погледна към плика.

— Ви, ще ни окажеш ли честта?

Ви се приближи и го вдигна с облечената си в ръкавица ръка. Чу се разкъсване и леко прошумоляване на хартия, когато документите бяха извадени от плика.

Тишина.

Ви върна документите, пъхна плика в колана на кръста си и се втренчи в Гетсби.

— И ние трябва да повярваме, че не си го чел?

— Аз не съм. Шефът ми не е. Никой не го е чел, тъй като не е в нашите правомощия.

— Вашите правомощия? Юрист си, а не само помощник, нали?

— Специализирам за адвокат по Древния закон.

Ви се наведе към него и оголи кучешките си зъби.

— Сигурен си, че не си чел този документ, така ли?

Сакстън се взря в брата, като че запленен от татуировките по слепоочията на Ви. След миг поклати глава и заговори:

— Нямам желание да се присъединявам към списъка с онези, свършили мъртви и без очи върху килима си. Нито пък шефът ми. Печатът върху плика е поставен там от ръката на Монтраг. Каквото и да е сложил вътре, то не е четено от никого, след като е отлял восъка.

— Откъде знаеш, че е пратено от Монтраг?

— Почеркът отпред е неговият. Знам го със сигурност, защото съм го виждал на много бележки и документи. А и беше донесен от личния му доген по негово собствено нареждане.

Докато Сакстън говореше, Рот внимателно анализираше емоциите му и вдишваше през носа си. Не лъжеше. Съвестта му беше чиста. Беше привлечен от Ви, но с изключение на това нямаше нищо друго. Дори не и страх. Беше предпазлив, но спокоен.

— Ако лъжеш — процеди Ви, — ще го разберем и ще те открием.

— Не се съмнявам в това и за секунда.

— Най-неочаквано юристът имал мозък. — Вишъс отстъпи назад и се върна в редицата при останалите, а дланта му се озова обратно на оръжието.

Рот искаше да знае какво се съдържа в плика, но му беше ясно, че каквото и да е то, не е подходящо за голяма компания.

— И къде са шефът ти и приятелчетата му, Сакстън?

— Никой от тях няма да дойде. — Сакстън хвърли поглед към празните столове. — Всички са ужасени. След случилото се с Монтраг се заключиха в къщите си и не мърдат оттам.

Добре, помисли си Рот. С глимерата, изложила на показ малодушието си, той имаше да се тревожи за едно нещо по-малко.

— Благодаря, че дойде, синко.

Сакстън прие това за освобождаване, каквото и беше, затвори куфарчето си, поклони се още веднъж и се отправи към вратата.

— Синко?

Сакстън спря и се завъртя.

— Господарю?

— Наложило ти се е да убеждаваш шефа ти за всичко това, нали? — Отговорът се състоеше в дискретно мълчание. — Значи даваш добри съвети и аз ти се доверявам, че доколкото ти е известно никой не е надничал в плика и не е чел намиращото се там. Все пак чуй съвета ми. На твое място бих си намерил друга работа. Ситуацията по-скоро ще се влошава, отколкото да се подобрява, а отчаянието превръща в задници дори и най-достойните. Веднъж вече те пратиха в устата на лъва. Ще го направят отново.

Сакстън се усмихна.

— Ако някога се нуждаете от личен юрист, обадете ми се. След всички документи за попечителство и собственост, и изготвянето на родословни дървета през изминалото лято, се оглеждам за ново поприще.

След още един поклон мъжът излезе редом с Ай Ем с вдигната глава и плавна походка.

— Какво пише там, Ви? — попита бързо Рот.

— Нищо добро, господарю мой. Нищо добро.

Зрението на Рот се замъгли до нормалното си ниво на безполезност, а последното, което успя да види ясно, беше как леденият поглед на Ви се отправи към Ривендж.

Загрузка...