59.

В десет и половина сутринта Елена все още бе напълно будна. Блокирана в дома си от дневната светлина, тя крачеше из спалнята, обгърнала тялото си с ръце, а късите чорапки не успяваха да стоплят краката й.

Но пък отвътре бе тъй изстинала, че дори да си пъхнеше краката в грил, пак биха останали студени. Шокът изглежда бе пренастроил температурата й и вътрешният й термометър бе нагласен на „хладилник“ вместо на „нормално“.

В стаята си, в другия край на коридора, баща й спеше дълбоко и от време на време тя надникваше през вратата му, за да го провери. Донякъде й се искаше той да се събуди, за да го разпита за родствените линии на Рем и Монтраг и за…

Само че беше по-добре да не го забърква. Всичко може и да се окажеше просто фантастичен сън, а да го развълнува излишно бе последното, от което двамата имаха нужда. Разбира се, тя бе прегледала ръкописа му и бе открила там имената, но бяха споменати само веднъж сред множеството роднини. Освен това не спомените на баща й бяха съществени, а онова, което Сакстън можеше да докаже.

Един Господ знаеше какво щеше да излезе от това.

Елена спря по средата на стаята, усетила се внезапно твърде уморена, за да продължи неспирното ходене. Не се оказа добро хрумване. В мига, в който остана неподвижна, мислите й се отправиха към Рив, така че продължи да обикаля с вкочанени крака. Ей богу, никому не би пожелала смъртта, но почти се радваше, че Монтраг е починал и й предоставяше такава сериозна тема за разсейване с историята около наследството. Без нея досега направо да се бе побъркала, нямаше съмнение в това. Рив…

Докато тътреше умореното си тяло покрай леглото, погледът й попадна върху завивката. На нея също тъй мирно и кротко като баща й лежеше ръкописът — негово дело. Тя се замисли за всичко онова, което бе излял на страниците му. Едва сега проумяваше какво точно бе искал да каже. Беше изигран и измамен почти като нея самата, подведен от привидна честност и надеждност, защото не беше способен да прояви долна пресметливост и жестокост като някои други. Същото важеше и за нея. Дали някога отново щеше да може да разчита на способността си да преценява околните?

Параноята разбърка съзнанието и вътрешностите й. Къде беше истината в лъжите на Рив? Имаше ли изобщо такава? Образът му в различни ситуации се мяркаше пред очите й, тя се ровеше из спомените си и се чудеше къде е границата между фактите и измислицата. Имаше нужда да знае повече… Бедата бе, че единственият, способен да изясни всичко, бе онзи, когото тя никога вече нямаше да доближи.

Видяла пред себе си бъдеще, изпълнено с безпощадни въпроси без отговор, тя вдигна към лицето си треперещи ръце и дръпна косата си назад. Теглеше я силно, сякаш за да изтръгне от главата си лудешките мисли.

Господи, ами ако измамата на Рив бе еквивалентът на финансовото разоряване на баща й? Ами ако тласнеше и нея в пропастта на безумието? За втори път я бе подвел мъж. Годеникът й бе сторил нещо подобно, само дето той бе лъгал всички останали освен нея. Всеки би си помислил, че си е взела поука по отношение на доверието от това си преживяване. Очевидно не беше така.

Елена спря да крачи и зачака да… кой знае, може би главата й да се пръсне или нещо такова.

Не се пръсна. Нито пък дърпането на косата прогони мислите. От това само щеше да получи главоболие и прическа в стил Вин Дизел.

Пред погледа й попадна лаптопа. Тя изруга, прекоси тясното пространство и седна пред клавиатурата. Пусна зверски опъваната коса, постави показалец на мишката и прогони скрийнсейвъра.

Интернет експлорър. Любими сайтове: Колдуел Куриър Джърнъл.

Беше й нужна голяма доза реалност. Рив беше в миналото, а бъдещето не бе някакъв си изтупан адвокат с привлекателно предложение. За момента единственото, на което можеше да се довери, бе търсенето на работа. Ако това със Сакстън и документите му пропаднеше, с баща й щяха да са на улицата до по-малко от месец не си ли намереше работа.

И в това нямаше нищо лъжливо или подвеждащо.

Докато сайтът се зареждаше, тя си каза, че не е като баща си, а Рив бе просто мъж, с когото бе имала връзка в продължение на… колко? Някакви си дни. Да, той я беше излъгал. Но беше изискано облечен суперсекси сваляч и от самото начало не биваше да му вярва. Особено на базата на онова, което вече знаеше за мъжете.

Подло от негова страна, наивно от нейна. И макар осъзнаването, че е била прелъстена до степен да оглупее да не я караше да пее и танцува от радост, мисълта, че съществуваше логично обяснение за поведението й, й помагаше да се чувства по-малко ненормална…

Елена се намръщи и се наведе по-близо към екрана. На челната страница на уебсайта имаше снимка на взривена сграда. Заглавието гласеше: „Експлозия изравнява местен клуб със земята“. Отдолу с по-дребен шрифт пишеше: „Дали «Зироу Сам» не е най-новата жертва в нарковойната?“.

Тя прочете статията, без да диша: „Властите разследват. Не е известно имало ли е някой в клуба по време на експлозията. Има подозрение за няколко на брой детонации“.

В странично каре се уточняваше броят на евентуалните наркодилъри, открити мъртви в околностите на Колдуел през последната седмица. Общо четирима. Всичките убити по професионален начин. Полицията разследваше всяко едно от убийствата и сред заподозрените беше собственикът на „Зироу Сам“, някой си Ричард Рейнолдс по прякор Преподобния, който за момента не можеше да бъде открит. Отбелязано бе, че Рейнолдс от години е бил в списъка за следене на отдел „Наркотици“, макар и никога да не бе официално обвиняван в престъпление.

Подтекстът беше очевиден: Рив бе истинската мишена на взрива, защото той е убил другите.

Тя се върна към снимките на взривения клуб. Никой не би оцелял след такова нещо. Никой. Полицията щеше да съобщи, че той е мъртъв. Щеше да им отнеме седмица или две, но щяха да открият труп и да обявят, че е неговият.

От очите й не се пророниха сълзи. От устните й не излязоха ридания. Шокът бе твърде голям. Просто седеше мълчаливо, отново обгърнала с ръце тялото си и с очи, взиращи се в светещия екран.

Мисълта, която й хрумна, бе чудата, но натрапчива: само едно можеше да е по-лошо от онова, с което се бе сблъскала, когато влезе в онзи клуб и узна истината за Рив. И то щеше да е да прочете тази статия преди пътуването си до центъра на града.

Не че тя искаше Рив мъртъв, Господи… не. Дори след всичко, което й бе сервирал, тя не желаеше насилствената му смърт. Ала преди да узнае за лъжите тя го бе обичала.

Тя беше… влюбена в него.

Сърцето й бе изцяло негово.

Сега вече сълзите напълниха очите й и започнаха да капят, екранът стана мъглив и неясен, снимките на взривения клуб се размиха. Тя се бе влюбила в Ривендж. Случило се бе бързо и шеметно, беше траяло кратко, но чувството бе разцъфтяло с всичка сила.

С пронизваща болка тя си припомни топлото му настойчиво тяло върху нейното, безпогрешния мирис на страстта му, широките му рамене, под които играеха твърди мускули, докато се любеха. Беше красив в тези моменти, толкова щедър като любовник. С истинска радост й бе доставял наслада…

Само дето той бе искал тя да вярва в това и като симпат бе умел в манипулирането. Но пък се чудеше какво точно бе получил от близостта с нея. Тя нямаше пари, нито положение, нищо, което да му донесе изгода и той никога нищо не бе искал от нея, не бе я използвал по никакъв начин…

Елена се възпря, за да не се плъзне по наклонената плоскост и да гледа на случилото се в розово. Финалният извод бе, че той не бе заслужавал любовта й и не защото беше симпат. Колкото и странно да изглеждаше, тя би могла да се примири с това — макар може би тъкмо това да доказваше колко малко знаеше за гълтачите на грехове. Не, лъжите му и фактът, че бе наркодилър, убиха чувствата й към него.

Наркодилър. В съзнанието й мигом изникнаха образите на пациентите със свръхдоза, докарвани в клиниката на Хавърс, младежи, чийто живот без причина бе в опасност. Някои от тях бяха спасени, но не всички, а дори и една смърт, причинена от стоката на Ривендж, беше твърде много.

Елена изтри бузите си и обърса ръце в панталоните си. Никакво плачене повече. Не можеше да си позволи лукса да проявява слабост. Нужно бе да се грижи за баща си.

Следващия половин час прекара в кандидатстване за работа. Понякога фактът, че си принуден да бъдеш силен, бе достатъчен да те направи такъв.

Когато най-накрая очите й изнемогнаха от изтощение, тя изключи компютъра и се отпусна на леглото до бащиния си ръкопис. Затвори клепачи, но имаше чувството, че няма да заспи. Тялото й искаше покой, но мозъкът отказваше да се присъедини.

Легнала в тъмното, се опитваше да се успокои, като си представяше старата къща, в която бяха живели с родителите й, преди всичко да се промени. Виждаше се как върви през просторните стаи покрай прекрасните антики, поспира да помирише букети цветя, току-що откъснати от градината.

Номерът проработи. Съзнанието й бавно се пренесе в спокойния изискан дом, мислите й постепенно забавиха скорост, после удариха спирачки и накрая се паркираха в главата й.

Тъкмо започна да я обзема покой, когато извънредно странно убеждение я порази право в гърдите и непоклатима увереност плъзна по цялото й тяло.

Ривендж беше жив.

Ривендж беше жив.

Елена се бореше с мощната вълна, стремеше се да се залови за разумна мисъл, стараеше се да си внуши неща от сорта „от къде на къде“ и „какво ме засяга“ и тогава сънят я пребори и я отнесе далеч от всичко.



Рот седеше зад бюрото си и ръцете му внимателно обхождаха повърхността. Телефон — проверено. Нож за отваряне на писма във форма на кинжал — проверено. Книжа — проверено. Още книжа — проверено. Къде му беше…

Изтракване и нещо се разпиля. Да, стойката за писалките и писалките. Сега бяха навсякъде — проверено.

Докато събираше разпиляното, чу как Бет се приближава с леко шумолящи стъпки по килима, за да помогне.

— Всичко е наред, лийлан — каза й той. — Справих се.

Усещаше, че тя е надвесена над бюрото и беше доволен, че не се намеси. Може да беше детинско, но имаше нужда сам да си разтреби поразиите. С опипване откри всички писалки до една. Поне така си мислеше.

— Има ли и на пода? — попита.

— Една. До левия ти крак.

— Благодаря. — Той се наведе, опипа пода и хвана гладката, подобна на пура писалка, която трябва да беше „Монблан“. — Тази трудно щях да я открия сам.

Докато се изправяше, внимаваше да се измъкне изпод ръба на бюрото, без да се удари. Имаше напредък в сравнение с малко по-рано през деня. И така, направи гаф със стойката за писалките, но прогресираше в изправянето. Не беше велико постижение, но поне не ругаеше и не кървеше.

Така че в сравнение с времето отпреди няколко часа, когато бе тръгнал за Последното хранене, имаше подобрение.

Рот завърши разузнаването на бюрото си с ръце, като намери лампата вляво и кралския печат и восъка, с които подпечатваше документите.

— Не плачи — нежно изрече той.

Бет се поразмърда.

— Как разбра?

Той потупа носа си.

— Подуших. — Отмести стола си встрани и посочи скута си. — Ела да седнеш тук. Позволи на мъжа си да те прегърне.

Чу своята шелан да се придвижва покрай бюрото и мирисът на сълзите й се засили, защото тя се приближаваше и плачеше все повече. Както правеше винаги, намери кръста й, прегърна я през него и я притегли към себе си, а елегантният стол изскърца под допълнителната тежест. С усмивка Рот остави ръцете си да открият меките къдрици на дългата й коса и взе да ги милва.

— Толкова си приятна на допир.

Бет се притисна към него и той се зарадва, че го направи. За разлика от случаите, когато трябваше да използва ръцете си вместо очите, щом събореше нещо, усещането за тялото й в прегръдката му го накара да се чувства силен. Голям. Мощен.

Сега имаше нужда от всичко това и съдейки по начина, по който потъна в прегръдката му и тя също се нуждаеше.

— Знаеш ли какво ще направя, след като приключим с бумащината? — промърмори той.

— Какво?

— Ще те отведа в леглото и ще те държа там цял ден. — Ароматът й го облъхна силно и той се засмя със задоволство. — Ти няма да възразиш, нали? Макар че ще те съблека гола и ще те накарам да останеш така.

— Ни най-малко.

— Чудесно.

Останаха дълго прегърнати, докато Бет не повдигна глава от рамото му.

— Искаш ли да поработиш сега?

Той отмести глава така, че ако имаше зрение, би гледал към бюрото.

— Ами аз… по дяволите, трябва. Сам не знам защо. Просто изпитвам потребност. Да започнем кротко… Къде е чантата с пощата, донесена от Фриц?

— Ето тук, до старото кресло на Тор.

Бет се наведе и дупето й се отърка в интимните му части по много приятен начин. Той изстена, хвана хълбоците й и се оттласна към нея.

— Няма ли още нещо за вдигане от пода? Дали да не разпилея още писалки? Или пък да съборя телефона?

Гърленият смях на Бет му подейства като секси бельо.

— Ако искаш да се наведа, достатъчно е да ме помолиш.

— Господи, обичам те. — Когато тя се изправи, той обърна главата й и я целуна по устните, като се забави, за да се наслади на мекотата им и си открадна бързо плъзване с език… Вече бе корав като камък. — Хайде бързо да приключваме с работата, за да те сложа там, където те искам.

— И къде ще е това?

— Върху мен.

Бет отново се разсмя и отвори кожената чанта, която Фриц използваше, за да донася писмените молби. Чу шумоленето на пликове и въздишката на своята шелан.

— Така — рече тя. — Какво имаме тук?

Имаше четири молби за бракосъчетание, които трябваше да бъдат подписани и подпечатани. Обикновено това би му отнело около минута и половина. Сега обаче полагането на впечатляващия подпис и на печата изискваше координация с Бет — но пък беше забавно да го прави с нея в скута си. Имаше куп банкови извлечения за членовете на домакинството. Последвани от сметки. Сметки. Още сметки. Всички те щяха да отидат при Ви за онлайн плащане, слава богу, тъй като Рот не си падаше по работата с цифри.

— И още едно последно — обяви Бет. — Голям плик от правна кантора.

Той се пресегна напред, без съмнение за сребърния си нож за отваряне на писма, и прокара ръце по вътрешната страна на бедрата й.

— Обичам, когато дъхът ти секне така — промълви той и леко целуна тила й.

— Нима го чу?

— Ако щеш вярвай. — Той продължи да я гали и се чудеше дали да не я извърти и да я постави върху ерекцията си. Ей богу, лесно можеше да заключи вратата от мястото си. — Какво има в плика, лийлан? — Откровено плъзна ръка между краката й, напипа нейната сърцевина и започна да я масажира. Този път тя задавено произнесе името му, беше толкова секси. — Какво имаш в плика?

— Това е… декларация… за кръвна линия — дрезгаво произнесе тя с треперещи устни. — Трябва да послужи за придобиване на наследство.

Рот раздвижи палец върху чувствителното й местенце и леко ухапа рамото й.

— Кой е умрял?

Тя изстена леко и отвърна:

— Монтраг, син на Рем. — При името Рот замръзна и Бет се помръдна, сякаш бе обърнала глава да го погледне. — Познаваше ли го?

— Той е този, който искаше да бъда убит. Което означава, че по Древния закон всичките му притежания вече са мои.

— Негодник — процеди Бет, изрече още няколко ругатни и после се чу шум от разлистване на страници. — Е, той има много… Охо. Да. Много е богат… Хей, наследниците са Елена и баща й.

— Елена?

— Сестра от клиниката на Хавърс. Прекрасна жена. Тъкмо тя помогна на Фюри да евакуира старата клиника, когато я нападнаха. Очевидно тя е най-близкият родственик. Всъщност, баща й, но той е много болен.

Рот се намръщи.

— Какво му е?

— Пише, че е освидетелстван заради психическо заболяване. Тя е негов попечител и се грижи за него. Сигурно не й е лесно. Струва ми се, че нямат много пари. Сакстън, адвокатът, е написал лично… О, това е интересно…

— Сакстън? Срещнах го миналата нощ. Какво пише?

— Бил напълно убеден, че нейният и този на баща й сертификати за кръвна линия са автентични и че е готов да заложи репутацията си, за да гарантира за тях. Надява се да ускориш предаването на наследството, тъй като се тревожи заради бедността, в която живеят. Твърди… че са достойни за този неочакван шанс, който са получили. „Неочакван“ е подчертано. После добавя… че не са виждали Монтраг от цял век.

Сакстън не му бе направил впечатление на глупав. И със сигурност не беше. Макар цялата история с екзекуцията да не бе потвърдена от Рот, изглежда ръчно написаното писмо бе категорично настояване пред него да не настоява за правата си на монарх и да отстъпи в полза на роднини, които бяха смаяни да научат, че са наследници, изпитваха остра нужда от пари и нямаха нищо общо със заговора.

— Как ще постъпиш? — попита Бет и повдигна надвисналата над веждите му коса.

— Монтраг заслужаваше това, което му се случи, но ще е страхотно нещо добро да излезе от историята. Състоянието му не ни е нужно и ако тази медицинска сестра и баща й…

Бет притисна устни към неговите.

— Толкова много те обичам.

Той се засмя и я задържа до устните си.

— Искаш ли да ми покажеш колко?

— След като подпечаташ съгласието си за това? Дадено.

За да обработят завещанието, трябваше да си поиграят отново с пламъка, восъка и кралския печат, но този път той бързаше, неспособен да чака и секунда по-дълго от необходимото, за да обладае жена си. Подписът му още съхнеше, а печатът изстиваше, когато той отново зацелува Бет…

Почукването на вратата го накара да изръмжи гневно:

— Махай се!

— Имам новини — долетя през вратата гласът на Вишъс, тих и напрегнат. Което добави неизреченото прилагателно „лоши“ към думите му.

Рот отвори със силата на мисълта си.

— Казвай какво има. Само че бързо.

Стъписаното ахване на Бет му подсказа какво е изражението на Вишъс.

— Какво се е случило? — промълви тя.

— Ривендж е мъртъв.

— Какво?! — възкликнаха двамата едновременно.

— Току-що ми се обади Ай Ем. „Зироу Сам“ е взривен и сринат до основи, а според мавъра Рив е бил вътре, когато се е случило. Няма начин някой да е оцелял.

Настана мълчание, при което всички мислеха за едно и също.

— Бела знае ли? — мрачно попита Рот.

— Все още не.

Загрузка...