Отмъстена любов

11.

Мигове преди зората, точно преди светлината да струи от източното небе, Рот се материализира в гъстите гори на северния склон на планината в имението на Братството. Никой не се беше появил в „Ловната ферма“ и притискан от наближаващия изгрев, той беше принуден да си тръгне.

Крехките борови клонки, станали още по-чупливи заради студа, пукаха шумно под подметките на ботушите му. Все още нямаше навалял сняг, който да погълне шумовете, но той го подушваше във въздуха, чувстваше студът да щипе ноздрите му.

Скритият вход към светилището на Братството на черния кинжал се намираше в дъното на пещерата. Ръцете му напипаха дръжката върху каменния портал и тежките входни врати се плъзнаха настрани. Пристъпвайки по черните мраморни плочи, той влезе навътре, а вратите са затвориха зад гърба му.

От двете му страни пламнаха факли по негова безмълвна заповед, осветиха коридора навътре, както и масивните железни порти, поставени в края на осемнайсети век, когато Братството беше превърнало пещерата в гробница.

Докато се приближаваше, му се струваше, че вижда със замъгленото си зрение въоръжени стражи, изправени до масивните колони на портите, отблясъците от пламъка вдъхваха живот там, където той не съществуваше. Със съзнанието си той раздели двете крила на портата и продължи навътре по дълъг коридор, по чиито стени от пода до намиращия се на дванайсет метра височина таван имаше монтирани рафтове.

Върху тях една до друга бяха подредени урни на лесъри, свидетелства за битките, водени от Братството поколение след поколение. Най-старите урни не бяха нищо повече от грубовати ръчно изработени съдове, донесени до тук от Древната страна. С всеки изминат метър навътре урните ставаха по-съвременни и при следващата врата вече можеха да бъдат открити съдове масово производство, внесени от Китай.

По рафтовете нямаше останало много празно пространство и това го потискаше. Със собствените си ръце беше помогнал за изграждането на това хранилище за мъртъвците на врага им. Заедно с Дариъс, Тормент и Вишъс се бяха трудили цял месец. Работеха през деня и спяха на мраморния под. Той беше решил колко дълбоко в земята да навлязат. А после бяха увеличили дължината на коридора с много повече метри, отколкото беше смятал, че ще им е нужно. Когато с братята бяха приключили и подредили по-старите урни, той беше напълно убеден, че няма да им трябва толкова много пространство за складиране. Със сигурност докато запълнеха и три четвърти от рафтовете, войната отдавна щеше да е свършила.

А ето че сега, векове по-късно, се мъчеше да открие достатъчно място.

С лошо предчувствие кралят измери със слабите си очи последното оставащо пространство от първоначално изградените рафтове. Трудно му беше да не приеме това като доказателство, че войната върви към своя край, че вампирският еквивалент на ограничения календар на маите се намираше на тези грубо издялани полици.

Не се почувства преливащ от гордост заради постигнатия успех, когато погледна последната добавена към колекцията урна.

Или нямаше да има раса, която да защитават, или щяха да се свършат братята, играещи ролята на защитници. Рот извади трите урни от якето си и ги постави заедно в малка група. После отстъпи назад.

Той беше допринесъл за много от наличните съдове. Преди да стане крал.

— Вече знаех, че излизаш да се биеш.

Рот обърна глава при звука от властния глас на Скрайб Върджин. Нейна Святост се рееше от вътрешната страна на металните врати с полюшваща се на трийсет сантиметра от мраморния под черна роба, от чиито краища струеше светлината й.

Имаше време, когато тази светлина беше ослепително ярка, а сега създаваше само бегли сенки.

Рот се обърна отново към урните.

— Значи това е имал предвид Ви, като каза, че ще ми изключи шалтера.

— Синът ми ме посети, да.

— Но ти вече си знаела. И между другото това не е въпрос.

— Да, тя мрази въпросите.

Рот погледна през рамо и видя Ви да пристъпва през портите.

— Виж ти — промърмори Рот. — Майката и синът, отново съюзени.

Скрайб Върджин го доближи, като бавно се движеше покрай урните. Преди време — или по-точно едва преди година — тя незабавно би поела контрол върху разговора. Сега само се носеше наоколо.

Ви изсумтя сърдито, все едно искаше да покаже, че достатъчно дълго скъпата му майка е отлагала мъмренето на краля и че е недоволен, задето тя не е взела нещата в ръце.

— Рот, ти не ме остави да довърша.

— И мислиш, че сега ще го направя? — Той се протегна и прокара пръст по гърлото на една от трите урни, които беше добавил към колекцията.

— Ще го оставиш да довърши — заяви Скрайб Върджин с безизразен тон.

Вишъс закрачи към него, а стъпките му отекваха по пода, за който беше помагал да бъде положен.

— Исках да кажа, че ако планираш да излизаш да се биеш, трябва да имаш подкрепление. И кажи на Бет. В противен случай си лъжец… и има твърде голяма вероятност да я направиш вдовица. По дяволите, забрави за видението ми. Но поне разсъждавай практично.

Рот започна да крачи напред-назад, замислен колко подходяща за този разговор бе обстановката. Бяха обградени от доказателства за неспиращата война.

Накрая спря пред трите урни, донесени от него същата вечер.

— Бет мисли, че ходя извън града да се срещам с Фюри. Да обсъждаме въпроси, свързани с Избраниците. Лошо е да се лъже. Но мисълта, че имаме само четирима братя на бойното поле, ме кара да се чувствам още по-зле.

Настъпи дълго мълчание и се чуваше единствено припукването на горящите факли. Ви наруши тишината.

— Мисля, че трябва да проведеш среща с Братството и да изясниш нещата с Бет. Както вече казах, ако ще се биеш, бий се. Но го прави открито. По този начин няма да ти се налага да излизаш сам. Както и на никой друг от нас. Сега заради смените някой винаги се бие без партньор. Ако официално си част от нас, този проблем ще се реши.

Рот не можа да сдържи усмивката си.

— Боже, ако вярвах, че ще приемеш решението ми, щях по-рано да ти кажа. — Той погледна към Скрайб Върджин. — Ами законите? Традициите?

Майката на расата се обърна с лице към него и заговори с далечен глас:

— Толкова много неща се промениха. Какво е още една промяна? Пожелавам ви всичко добро, Рот, син на Рот и Вишъс, плод на моята утроба.

Скрайб Върджин изчезна като дъх в студената нощ, разсейващ се във въздуха, сякаш никога не го е имало.

Рот се облегна на рафтовете, а пулсиращото главоболие го накара да повдигне очилата си и да разтърка безполезните си очи. После спусна клепачи и остана неподвижен на мястото си, застинал като обкръжаващия го камък.

— Изглеждаш съсипан — отбеляза Ви.

И се чувстваше точно така.

Търговията с наркотици беше доста доходоносен бизнес. В кабинета си в „Зироу Сам“ Ривендж прегледа всички касови бележки от вечерта, лежащи на бюрото му, като педантично проверяваше сметките до цент. Ай Ем правеше същото в „Салс“ и първата задача в началото на всяка нощ беше да се съберат и сравнят резултатите.

В повечето случаи те съвпадаха. А когато това не се случеше, той приемаше цифрата на Ай Ем.

Като се съберяха продажбите на алкохол, наркотици и секс, брутната сума надхвърляше двеста и деветдесет хиляди само в „Зироу Сам“. В клуба на заплата работеха двайсет и двама служители, в това число десет охранители, трима бармани, шест проститутки, Трез, Ай Ем и Хекс. Разходите за тях се движеха около седемдесет и пет хиляди на вечер. Букмейкърите и официалните дилъри, тоест онези, допускани да продават в границите на собствеността му, бяха на процент и останалото, след като си получеха дела, беше за него. Също така веднъж седмично той или Хекс и маврите правеха сериозна сделка, продавайки големи количества стока на избрани дилъри, притежаващи собствена наркомрежа в Колдуел или Манхатън.

Като приключеше с разходите за персонала, му оставаха около двеста хиляди на вечер, с които да плати за алкохола и наркотиците, продавани от него, да покрие сметките за отопление и електричество, да отдели за нужните подобрения и да се погрижи за почистващия персонал от седем служители, които пристигаха в пет сутринта.

Всяка година бизнесът му носеше петдесет милиона — скандално много, като се имаше предвид, че плащаше данък върху минимална част от тази сума. Бизнесът с наркотици и секс беше рискован, но потенциалът за печалба — огромен. А на него му бяха нужни пари. Много пари. Да поддържа стандарта на живот, на който беше свикнала и който заслужаваше майка му, представляваше предизвикателство на стойност няколко милиона. Имаше разноски и по собствените си къщи. Също така всяка година подновяваше бентлито си в мига, в който на пазара се появеше новият модел.

Засега обаче, най-сериозният му личен разход се съдържаше в черна кадифена торбичка. Рив разрови фактурите, разстлани пред него, и взе онази, изпратена му от бижутерски магазин в Ню Йорк. Сега пратките пристигаха в понеделник. Преди това се случваше в последния петък от месеца, но след отварянето на „Желязната маска“ беше сменил почивния ден на „Зироу Сам“ с неделя.

Разхлаби сатенената панделка и отвори торбичката, като изсипа навън цяла шепа бляскави рубини. Четвърт милион долара под формата на кървавочервени камъни. Върна ги обратно в кесийката, завърза панделката на здрав възел и погледна часовника си. Оставаха шестнайсет часа до момента, когато трябваше да поеме на север.

Първият вторник от месеца беше денят, когато се откупваше пред Принцесата по два начина. Първо със скъпоценните камъни. А после и с тялото си.

Ала я караше и тя да си плати.

При мисълта къде отиваше и какво щеше да прави, тилът му настръхна и не беше изненадан, когато взорът му започна да се променя — тъмнорозови и кървавочервени оттенъци замениха черните и белите цветове в офиса му, а полезрението му беше като премазано с булдозер и се превърна в двуизмерна плоскост.

Отвори чекмеджето и извади една от прекрасните си нови кутии допамин. Взе спринцовката, използвана последните два пъти, когато се беше инжектирал в офиса, нави левия си ръкав и постави турникет по средата на бицепса по навик, а не по необходимост. Вените му бяха така отекли, като че под кожата му се бяха заровили къртици и той почувства задоволство заради окаяното им състояние.

Иглата нямаше предпазител, който да се налага да отстранява, и той напълни спринцовката със сръчността на наркоман. Отне му известно време да открие подходяща вена, като дупчеше с тънкия връх ръката си отново и отново, без да чувства нищо. Най-накрая разбра, че е уцелил вярното място, защото щом дръпна буталото обратно, прозрачният разтвор на медикамента се беше примесил с кръв.

Освободи турникета и продължи да натиска с палец буталото на спринцовката, загледан в обезобразената си ръка. Замисли се за Елена. Макар да не му се доверяваше, да не желаеше да се чувства привлечена от него и да беше готова да се бори със зъби и нокти само за да не излезе с него, тя все пак държеше да го спаси. Въпреки всичко желаеше най-доброто за него и здравето му.

Това се казваше жена с качества.

Беше инжектирал половината течност, когато мобилният му телефон иззвъня. Хвърли поглед към дисплея, видя, че номерът не му е познат и не вдигна. Единствените, които имаха номера му, бяха онези, с които той желаеше да разговаря и списъкът беше доста кратък: сестра му, майка му, Хекс, Трез и Ай Ем. И Зейдист — хелренът на сестра му. Това бяха всички.

Измъкна иглата от кръвоносния съд и изруга, когато чу сигнала, че е оставено гласово съобщение. Получаваше такива от време на време. Хората му съобщаваха подробности и информация за живота си, бъркайки го с друг. Никога не им се обаждаше, нито им пращаше съобщение, гласящо: „Не съм онзи, за когото ме смяташ“. Щяха сами да разберат, когато търсеният от тях не върнеше обаждането.

Затвори очи, отпусна се назад в креслото си и хвърли спринцовката върху разпилените документи, без да го е грижа дали лекарството ще подейства.

Седнал сам в своята бърлога на порока, в настъпилата тишина, след като всички си бяха тръгнали, а почистващият персонал още не беше дошъл, му беше все едно дали двуизмерните образи около него отново ще придобият обем. Не се интересуваше дали спектърът от цветове ще се възстанови. Не се чудеше през всяка изминала секунда дали ще се върне към „нормалното“.

Това беше нещо ново, осъзна той. Досега винаги бе изпитвал отчаяно нетърпение лекарството да подейства.

Какво беше обърнало нещата?

Той остави въпроса да се рее във въздуха, взе мобилния си телефон и хвана бастуна. С пъшкане се изправи внимателно и влезе в спалнята си. Чувството на вцепененост в краката му настъпваше бързо, по-бързо отколкото на връщане от Кънектикът, но пък това беше част от проклятието. Колкото по-малко бъдеше изкушавана симпатската му страна, толкова по-добре действаше лекарството. Това, че беше помолен да види сметката на краля наистина успя да го възбуди.

А като си седеше сам, в така наречения си „дом“, нямаше как да се развълнува.

Охранителната система в офиса вече беше включена и той задейства друга, отговаряща за частния му апартамент, после се затвори в спалнята си без прозорци, в която понякога преспиваше. Банята се намираше срещу нея и той остави самуреното си палто на леглото, преди да отиде и да пусне душа. Докато се движеше наоколо, в тялото му се настани смразяващ студ, излъчващ се отвътре навън, все едно си беше инжектирал фреон.

Наистина страдаше много от това. Винаги беше ненавиждал да му е студено. По дяволите, може би трябваше да се остави по течението. Все пак беше сам.

Да, но ако изостанеше прекалено много с дозите, после трудно наваксваше.

Зад стъклената врата на душ-кабината започна да се издига пара и той се съблече, като остави костюма, вратовръзката и ризата на мраморния плот между двата умивалника. Когато пристъпи под струята, затрепери силно, а зъбите му затракаха.

За миг отпусна тялото си на гладката мраморна стена, като се стремеше да остане в центъра между четирите душа. Горещата вода, която не можеше да почувства, се стичаше на струи надолу по гърдите и корема му, а той се опита да не мисли за онова, което го очакваше през следващата нощ. Не се получи.

О, боже… Имаше ли сили да го направи отново? Да отпътува на север и да се предложи на онази кучка? Да, защото алтернативата беше тя да докладва за симпатската му кръв на Съвета и да предизвика депортирането му в колонията.

Изборът беше ясен.

По дяволите, избор не съществуваше. Бела не знаеше какъв е той и ако научеше, семейната тайна щеше да я съсипе. И тя нямаше да бъде единствената жертва. Майка му би рухнала. Хекс щеше да се вбеси и да бъде убита при опита си да го спаси. С Трез и Ай Ем би се случило същото.

Цялата къщичка от карти щеше да се срути.

Той взе златистия на цвят сапун от керамичната стойка, прикрепена на стената и го разтърка между дланите си. Използваният от него сапун нямаше красива форма. Беше обикновен, марка „Дайъл“, дезинфектиращ и груб на допир, все едно служеше за полиране на камък.

Проститутките му ползваха същия вид. С това зареждаше баните им по тяхно собствено желание.

Правилото му беше да минава по три пъти. Три пъти мина нагоре и надолу по краката и ръцете си, а после по гърдите, корема, врата и раменете. Три пъти насапуниса и члена и тестисите си. Глупав ритуал, но така бе с всички мании. Дори да използваше десетки калъпи сапун „Дайъл“, пак се чувстваше омърсен.

Интересното беше, че момичетата му винаги се бяха изненадвали от отношението, което получаваха. Всеки път, когато се появяваше някоя нова, очакваше да прави секс с него като част от задълженията й. И винаги имаха нагласата, че ще бъдат бити. Вместо това получаваха собствени съблекални с душове, добро работно време, охранители, които никога не ги докосваха, а също и нещо наричано уважение. А това значеше, че можеха сами да избират клиентите си и ако мръсниците, платили за привилегията да бъдат с тях, поместеха и косъм от главите им, при оплакване можеха да затънат до гуша в лайна.

Неведнъж някоя от жените се беше появявала на вратата на офиса му с молба за разговор насаме. Обикновено се случваше около месец, след като постъпеха. Казаното от тях беше винаги едно и също и изречено с известно смущение, което, ако беше нормален, можеше да му скъса сърцето: Благодаря.

Той не си падаше много по прегръдките, но ги придърпваше в обятията си и ги задържаше там за секунда. Никоя от тях не беше наясно, че го правеше не защото е свестен, а защото беше един от тях. Жестоката истина беше, че животът ги бе запратил някъде, където не желаеха да бъдат, лягаха по гръб за мъже, с които не искаха да правят секс. Да, сред тях имаше и такива, които не възразяваха срещу работата си, но и те като всички не искаха да работят непрекъснато. А бог беше свидетел, че клиентите винаги бяха на линия.

Също като неговата изнудвачка.

Излизането изпод душа беше същински кошмар и той отложи замръзването възможно най-дълго, свивайки се под струята и водейки спорове със себе си относно края на къпането. Докато дебатите продължаваха, той слушаше трополенето на капките по мраморния под и изтичането на водата в канала, но вцепененото му тяло не чувстваше нищо освен леко размразяване. Когато горещата вода се свърши, той го усети само защото треперенето му се усили, а цветът в основата на ноктите му премина от сив в тъмносин.

На път към леглото се уви в хавлия и веднага се пъхна под юргана от норки.

Точно придърпваше завивката плътно около врата си, когато се чу сигнал. Още една гласова поща.

Тази вечер телефонът му бе натоварен като централната гара.

Провери пропуснатите повиквания и установи, че последното е от майка му. Бързо се изправи до седнало положение, макар това да означаваше, че гърдите му ще останат непокрити. Тя никога не му звънеше, за да „не прекъсва работата му“.

Натисна няколко бутона, вкара паролата си и се приготви да изтрие съобщението от непознатия номер, което се беше записало първо.

„Имате обаждане от 518 дрън-дрън-дрън…“ Натисна бутона за прекъсване, за да пропусне частта със съобщаването на номера и се приготви да натисне цифрата седем, за да изтрие съобщението.

Пръстът му вече натискаше бутона, когато женски глас каза:

— Здравейте, аз…

Гласът… Гласът беше… на Елена?

По дяволите!

Гласовата поща беше безжалостна и не я интересуваше, че съобщението, което бе решил да изтрие току-що, беше от Елена. Докато ругаеше, системата превключи и той чу мекия глас на майка си да говори на Древния език.

— Поздрави, скъпи мой сине. Надявам се, че си добре. Моля, извини ме за безпокойството, но се чудех дали би могъл да се отбиеш вкъщи за кратко в някой от следващите дни. Има нещо, което трябва да обсъдя с теб. Обичам те. Довиждане, мой роден сине.

Рив се намръщи. Съобщението беше също толкова официално, както и написаните с красивия й почерк писма, но молбата не беше типична за нея и това правеше ситуацията спешна. Но той не беше във форма. На следващата вечер не му беше възможно да отиде заради „срещата“ му, така че трябваше да отложи посещението за по-следващата вечер и то, при положение, че се чувства достатъчно добре.

Обади се в дома на майка си, и когато една от догените вдигна, той й обясни, че ще дойде в сряда вечерта веднага след залеза.

— Господине, ако позволите — отговори прислужницата, — много се радвам, че ще ни посетите.

— Какво става? — Последва дълга пауза и той усети нов прилив на студ. — Говори!

— Тя е… — Гласът на жената пресекна. — Тя е прекрасна, както винаги, но всички се радваме, че ще ни посетите. Ако ме извините, ще отида да предам съобщението ви.

Линията прекъсна. С някаква част от съзнанието си предусещаше какво може да е, но старателно игнорира тази мисъл. Не можеше да отиде сега. Абсолютно невъзможно му беше.

А и може би нямаше нищо страшно. В крайна сметка, параноята беше страничен ефект от прекалено голямото количество допамин и Господ беше свидетел, че той си получаваше дозата в изобилие. Щеше да отиде в защитената къща на майка си веднага щом му бе възможно и нямаше съмнение, че всичко с нея ще е наред. Я почакай, зимното слънцестоене. Сигурно беше това. Без съмнение тя искаше да организира тържество, в което да участват Бела, Зи и бебето. За Нала това щеше да е първият ритуал във връзка със слънцестоенето, а майка му гледаше много сериозно на тези неща. Макар и да живееше от отсамната страна, традициите на Избраниците, с които беше родена, все още бяха част от нея.

Със сигурност беше това.

Успокоен той добави номера на Елена в указателя си и го набра.

Единственото, за което успяваше да мисли, докато телефонът звънеше, освен „вдигни, вдигни, вдигни“, беше, че се надява тя да е добре. Което беше пълна глупост. Като че тя би се обадила на него, ако изпаднеше в беда.

Тогава защо…

— Ало?

Звукът от гласа й стори нещо, което горещият душ, завивката от норки и близо трийсетградусовата температура в помещението не успяха. В гърдите му се разля побеждаваща вцепенението и студа топлина, изпълваща го с… живот.

Рив угаси осветлението, за да се концентрира напълно върху нея.

— Ривендж? — проговори тя след миг.

Той се отпусна на възглавниците си и се усмихна в тъмното.

— Здравей.