Отмъстена любов

17.

С падането на нощта Елена се молеше да не закъснее отново за работа. Часовникът тиктакаше, а тя чакаше в кухнята на горния етаж с приготвения сок и натрошените таблетки. Беше се отнесла към почистването изключително педантично. Беше прибрала лъжичката на мястото й. Беше проверила плотовете два пъти. И дори се беше убедила, че всичко в дневната е на мястото си.

— Татко? — извика надолу по стълбите.

Докато се ослушваше за шум от тътрене и промърморване на думи, лишени от смисъл, тя се замисли за странния си сън от изминалия ден. Беше си представила Рив в сумрачна далечина с ръце, отпуснати от двете му страни. Прекрасното му голо тяло беше осветено като за изложба, стегнатите мускули бяха впечатляващи, а кожата му имаше топъл златист оттенък. Главата му беше наведена под ъгъл със затворени очи, сякаш беше заспал.

Запленена, привлечена, тя тръгна по хладния каменен под, като повтаряше името му отново и отново.

Той не отговаряше. Не повдигна глава. Не отвори очи.

Изпълни я страх и сграбчи сърцето й в хватката си. Тя се втурна към него, но той оставаше все така далечен, неосъществима цел, недостъпно местонахождение.

Беше се събудила обляна в сълзи и с треперещо тяло. Докато шокът от преживяното отшумяваше, значението на съня й беше повече от ясно, нямаше нужда подсъзнанието да й казва нещо, което вече й бе известно.

Изтръгвайки се от мисълта за случилото се, тя отново извика надолу по стълбите.

— Татко?

Когато не получи отговор, Елена взе чашата на баща си и слезе в мазето. Движеше се бавно, макар причината да не беше в тревогата й, че ще разсипе кървавочервения сок върху бялата си униформа. От време на време баща й не успяваше да стане сам и на нея й се налагаше да слезе до долу, като всеки път пристъпваше по стъпалата питайки се дали най-накрая не се е случило, дали баща й не е бил призован в Небитието.

Не беше готова да го изгуби. Още не, без значение колко й беше трудно.

Подаде глава през вратата и го завари да седи пред ръчно изработеното си бюро, заобиколен от разбъркани листове хартия и незапалени свещи.

Благодаря ти, Скрайб Върджин.

Докато очите й се настройваха към сумрака, тя се зачуди доколко липсата на светлина можеше да увреди зрението на баща й, но свещите щяха да си останат все така незапалени, защото в къщата нямаше кибрит или запалка. Последния път, когато той беше държал кибрит в ръцете си, все още живееха в старата им къща и той я бе подпалил, защото така му бяха наредили гласовете.

Това се беше случило преди две години и стана причина да започне да взима лекарства.

— Татко?

Той изглеждаше изненадан, когато вдигна поглед от хаоса около себе си.

— Дъще моя, как си тази нощ?

Все същият въпрос и тя винаги му даваше един и същ отговор на Древния език.

— Добре, татко мой. А ти?

— Както винаги, да те видя е радост за очите ми. Жената доген е приготвила сока ми? Колко мило от нейна страна. — Баща й пое чашата. — Накъде си се запътила?

Което неизменно водеше до тяхното вербално па-де-дьо заради факта, че той не одобряваше тя да работи. Тя му обясняваше, че това я прави щастлива, а той вдигаше рамене и казваше, че не разбира младото поколение.

— Наистина трябва да тръгвам — рече тя. — Но Лузи ще е тук до минути.

— Да, добре, добре. В действителност съм зает с книгата си, но ще й обърна известно внимание. Работата ми обаче, ме зове. — Той махна с ръка към хаоса наоколо, който съответстваше на този в мозъка му, а елегантният му жест изобщо не пасваше на смачканите, окъсани листове, изписани с пълни безсмислици. — Това тук има нужда от внимание.

— Разбира се, татко.

Той допи сока си и когато тя отиде да вземе празната чаша, той се намръщи.

— Прислужницата ще свърши това.

— Бих искала да й помогна. Тя има много задължения. — Не беше ли самата истина? Догенът трябваше да следва правилата, свързани с различните предмети и мястото им на съхранение, също така да пазарува, да печели пари, да плаща сметки и да се грижи за него. Догенът беше уморена. Беше на края на силите си.

Но чашата трябваше задължително да бъде отнесена в кухнята.

— Татко, моля те пусни чашата, за да я отнеса горе. Прислужницата се притеснява да те безпокои и искам да й спестя грижите.

За миг я погледна като едно време.

— Сърцето ти е красиво и щедро. Гордея се да те наричам своя дъщеря.

Елена замига бързо и отговори със задавен глас:

— Това, че си горд, значи всичко за мен.

Той се протегна и стисна ръката й.

— Върви, дъще моя. Върви на тази твоя работа и се прибери у дома, за да ми разкажеш как е минала нощта ти.

О… боже.

Същото й беше казвал едно време, когато още учеше в частното училище и майка й беше жива, а семейството им имаше тежест и принадлежеше на глимерата.

Макар да беше наясно, че докато се върне, той най-вероятно нямаше да си спомня, че й е отправил любимата си молба от едно време, тя се усмихна, поглъщайки вкусните трохи от миналото си.

— Както винаги, татко мой. Както винаги.

Тя напусна стаята под звука от шумоляща хартия и потракването на перото в кристалната мастилница.

Озовала се горе, тя изми чашата, избърса я и я прибра в шкафа, а после се убеди, че всичко в хладилника е на мястото си. Когато получи съобщение от Лузи, че е на път, тя излезе, заключи вратата и се дематериализира в клиниката.

Когато пристигна на работно си място, почувства огромно облекчение, че е като всички останали — пристига навреме, прибира вещите в шкафчето си и бъбри с колегите за незначителни неща преди началото на смяната.

Само дето докато си сипваше кафе, Катя се приближи до нея със сияеща усмивка.

— Е… Как беше снощи? Хайде, разказвай.

Елена допълни чашата си с кафе и прикри гримасата си зад голяма глътка, която опари езика й.

— Мисля, че „Не се появи“ обяснява всичко.

— Не се появи?

— Да, точно така.

Катя поклати глава.

— По дяволите.

— Не, всичко е наред. Наистина. И бездруго нямах кой знае какви очаквания. — Да, с изключение на фантазии за бъдещето, включващи хелрен, собствено семейство, нещо, за което да си струва да се живее. Нищо кой знае какво. — Всичко е наред.

— Снощи си мислех нещо. Имам братовчед, който…

— Благодаря, но не. При състоянието на баща ми не е редно да излизам на срещи. — Елена се намръщи при спомена колко бързо се беше съгласил Рив с нея. Въпреки че не можеше да отрече джентълменското му поведение, малко се ядосваше.

— Грижите за баща ти не означават…

— Хей, защо не отида да поема рецепцията, докато персоналът се сменя?

Катя млъкна, но светлите й очи казваха много, което можеше да бъде обобщено в едно изречение: „Кога ще се пробуди това момиче?“.

— Отивам още сега — заяви Елена и обърна гръб.

— Няма да продължи завинаги.

— Разбира се, че не. По-голямата част от нашата смяна вече е тук.

Катя поклати глава.

— Нямах предвид това и ти го знаеш. Животът не продължава безкрайно. Баща ти страда от сериозно психично заболяване и ти си много добра с него, но той може да остане така цял век.

— В такъв случай пак ще имам на разположение около седемстотин години. Ще бъда отпред. Извини ме.

Озовала се на рецепцията, Елена се настани зад компютъра и въведе паролата си. В чакалнята нямаше никой, защото слънцето едва беше залязло, но пациентите щяха да започнат да прииждат всеки момент и тя ги чакаше с нетърпение, за да я разсеят от мислите й.

Прегледа графика на Хавърс и не откри нищо необичайно. Прегледи. Процедури. Следоперативно наблюдение.

Външният звънец се обади и тя погледна към монитора. Отвън стоеше мъж, сгушен в палтото си, за да се предпази от студения вятър.

Елена натисна бутона на интеркома и каза:

— Добър вечер, с какво мога да ви помогна?

Лицето, насочило се към камерата, й беше познато. От преди три нощи. Братовчедът на Стефан.

— Аликс? — заговори тя. — Елена е. Как…

— Тук съм да проверя дали той не е бил докаран.

— Той?

— Стефан.

— Не мисля, но ще проверя, докато ти слезеш. — Елена отключи и влезе във файла със списъка на постъпилите пациенти. Провери имената едно по едно, докато отключваше отделните врати за Аликс.

Стефан не се споменаваше никъде.

В мига, в който Аликс влезе в чакалнята, кръвта замръзна във вените й при вида на лицето му.

Зловещите тъмни кръгове под сивите му очи говореха за нещо повече от недостиг на сън.

— Стефан не се прибра снощи — заяви той.

Рив ненавиждаше декември и то не само заради студа в щата Ню Йорк, който беше достатъчен да го накара да стане пиротехник, само и само да се стопли.

Нощта през декември настъпваше рано. Мързеливото слънце се отказваше от усилията си около четири и половина следобед, а това означаваше, че кошмарната среща на Рив в първия вторник от месеца започваше по-рано.

Беше едва десет часът, когато влезе в щатския парк „Блак снейк“ след двучасово шофиране на север от Колдуел. Трез, който винаги се дематериализираше, без съмнение вече беше заел позицията си в близост до бунгалото, невидим и готов да действа в ролята си на гард.

А също и като свидетел.

Фактът, че някой, който можеше да бъде наречен негов най-добър приятел, трябваше да наблюдава всичко това, беше част от мъчението и добавяше към цялата гадост допълнителна доза унижение. Бедата беше, че когато свършеха, Рив имаше нужда от помощ, за да се прибере у дома, а Трез го биваше в тези неща.

Разбира се, Хекс с удоволствие би поела това задължение, но не можеше да й се има доверие. Не и в близост до Принцесата. Ако й обърнеше гръб, макар и за секунда, стените на бунгалото щяха да се сдобият с нова боя — с ужасяващ произход.

Както винаги Рив спря колата си на неасфалтирания паркинг в подножието на планината. Нямаше други коли и той очакваше пътеките, водещи от паркинга също да са пусти.

Загледа се навън през предното стъкло и всичко пред погледа му беше червено и плоско. Макар да презираше своята полусестра, да мразеше да я гледа и повече от всичко да желаеше да сложи край на тази мръсна сделка, тялото му не беше вцепенено и студено, а кипеше от живот. Втвърденият член в панталоните му беше готов за предстоящото.

Сега, ако само можеше да се накара да излезе от колата.

Сложи ръка на дръжката, но не можа да я дръпне.

Беше толкова тихо. Само леките звуци от охлаждането на двигателя на бентлито смущаваха тишината.

Без конкретна причина се замисли за прекрасния смях на Елена и именно това го накара да отвори вратата. С бързо движение той подаде глава навън, а стомахът му се сви на топка и едва не повърна. Студът облекчи гаденето, а той се опита да прогони Елена от мислите си. Тя беше толкова чиста и почтена, не можеше да допусне да присъства в съзнанието му докато върши онова, което се канеше да стори.

Което беше изненада.

Да защитава някого от жестокостите на света, от всичко опасно и омърсено, от покварата и грубостта, не беше вродена потребност. Но се беше научил да го прави, когато ставаше дума за единствените три нормални жени в живота му. За жената, вдъхнала му живот, за сестрата, отгледал като свое дете, и за бебето, родено от нея неотдавна, беше готов на абсолютно всичко: да убие с голи ръце всеки, способен да ги нарани, да открие и унищожи дори най-малката заплаха.

И някак си приятният разговор, който беше провел с Елена в ранните сутрешни часове, я беше добавил към този кратък списък.

Което означаваше, че трябва да я държи настрана от случващото се тази вечер. Заедно с останалите три.

Справяше се с живота си като курва, защото изискваше висока цена от онази, с която правеше секс, а и той не заслужаваше нищо по-добро от проституцията, като се имаше предвид, че истинският му баща беше принудил майка му да зачене. Но принудата спираше дотам. Той влизаше в бунгалото по собствена воля и сам караше тялото си да действа.

Няколкото нормални създания в живота му трябваше да останат надалече, а това значеше да ги изтрие от мислите и сърцето си, докато беше тук. По-късно, след като се възстановеше, вземеше душ и се наспеше, можеше да си позволи да си спомни очите на Елена с цвят на карамел, аромата й на канела и начина, по който въпреки нежеланието си се беше смяла, докато бяха говорили. Засега щеше да изтрие нея, майка си, сестра си и обичната си племенница от фронталния си лоб, щеше да складира всеки спомен за тях в отделна част на мозъка си и да го заключи.

Принцесата винаги се опитваше да проникне в черепа му и той не искаше тя да знае каквото и да било за онези, които значеха толкова много за него.

Когато студен порив едва не затръшна вратата в лицето му, той се загърна в коженото си палто, излезе и заключи бентлито. Тръгна към началото на алеята, а замръзналата пръст хрущеше твърда и неподатлива под марковите му обувки.

Официално паркът беше затворен през зимата и главната алея, отвеждаща до карта на района и до бунгалата за наемане, беше преградена с верига. По-вероятно бе лошото време да държи хората настрани, а не охраната на парка. Прекрачи веригата и подмина листа за вписване на влизащите, който висеше на мястото си, макар да се предполагаше, че никой не трябва да преминава. Никога не оставяше името си.

Да, като че човешките служители на парка трябваше да са наясно какво се случва между симпатите в някое от бунгалата.

Хубавото на декември беше, че гората не бе така клаустрофобична през зимните месеци. Дъбовете и кленовете не представляваха нищо повече от мършави стволове и клони, сочещи към звездното небе. Вечнозелените видове около тях ги вземаха на подбив, докато с пухкави корони се перчеха пред оголелите си братя в отмъщение за шоуто с листопада, което другите дървета им бяха спретнали неотдавна.

Като премина линията на дърветата, той продължи по главната пътека, която постепенно се стесняваше. Отляво и отдясно към нея се включваха по-малки алеи, обозначени с грубо сковани дървени табели, на които бяха изписани имена като „Дружеска разходка“, „Алеята на мълниите“, „Къса пътека към върха“ и „Дълга пътека към върха“. Той продължаваше да се движи направо, а дъхът напускаше устните му на пресекулки. Струваше му се, че шумът от подметките му по земята е оглушителен. Луната над главата му блестеше ярко, сърпът й бе отчетлив като изрязан с нож и сега, когато симпатските му сетива не бяха потиснати, той го виждаше с цвета на рубиненочервените очи на изнудвачката му.

Трез се появи под формата на леденостуден полъх, носещ се откъм края на пътеката.

— Здравей, приятелю — поздрави го Рив тихо.

Гласът на Трез долетя право в главата му, а изтъканото му от сенки тяло се кондензира в проблясваща вълна.

Действай бързо с нея. Колкото по-скоро получиш онова, което ти е нужно след това, толкова по-добре.

— Колкото време отнеме, толкова.

По-скоро. По-добре.

— Ще видим.

Трез изруга, отново се сля със студения порив на вятъра, стрелна се напред и се скри от погледа му.

Истината бе, че колкото и Рив да мразеше да идва тук, понякога не искаше да си тръгва. Обичаше да наранява Принцесата, а и тя беше добър противник. Умна, бърза, жестока. Бе единственият отдушник за лошата му страна и също както атлет, копнеещ за тренировки, той трябваше да практикува.

А може би беше точно като с ръката му. Чувстваше се добре, задето е забрала.

Рив зави по шестата пътека вляво и пое по алея, широка колкото за един човек. Не след дълго пред погледа му се изпречи бунгалото. На ярката лунна светлина цветът му наподобяваше вино розе.

Когато стигна до вратата и протегна лявата си ръка, за да хване дървеното резе, той се замисли за Елена и за това колко се беше разтревожила за ръката му, дори му се беше обадила.

За един кратък миг на слабост звученето на гласа й изпълни ушите му.

Не разбирам защо не се грижиш за себе си.

Вратата беше изтръгната със замах от хватката му и се блъсна в стената.

Принцесата стоеше насред бунгалото в лъскавата си алена роба, с рубини на шията и кървавочервени очи — всичко в цвета на омразата. С вдигнатата в стегнат кок коса, бледата кожа и живите скорпиони албиноси, които носеше вместо обици, тя бе изискано въплъщение на ужаса, наподобяваше кукла от традиционния японски театър, създадена от нечия зла ръка. И тя самата беше зла, враждебността й се носеше към него на талази, излъчвана от центъра на гърдите й, макар по нея да не помръдваше нито мускул, а осветеното й от луната лице да оставаше гладко, недокоснато от гримаса на недоволство.

Гласът й също бе гладък като полирано острие.

— Тази вечер в съзнанието ти го няма образа на плажа. Не, тази вечер няма плаж.

Рив бързо прикри Елена, като си представи великолепен пейзаж от Бахамите със слънце, море и пясък. Беше видял картината преди години по телевизията в реклама за „идеалното убежище“ по думите на говорителя, където хора в бански костюми се разхождаха хванати за ръка.

— Коя е тя?

— За кого говориш? — попита Рив и пристъпи вътре.

В бунгалото беше топло, благодарение на нея — малък трик с молекулярна активност на въздуха, подсилена от гнева й. Ала топлината, произвеждана от нея, не беше приятна като тази, идваща от огън, по-скоро бе като горещите вълни, които те обливат при уплаха.

— Коя е жената в съзнанието ти?

— Модел от телевизионна реклама, скъпа моя кучко — отговори той също така гладко като нея. Без да й обръща гръб, тихо затвори вратата. — Ревнуваш ли?

— За да ревнувам, трябва да бъда застрашена. А това би било абсурдно. — Принцесата се усмихна. — Но мисля, че трябва да ми кажеш името й.

— Това ли е всичко, което искаш да правим? Да говорим? — Той остави палтото му да се разтвори и притисна с ръка втвърдения си пенис. — Обикновено съм ти нужен за нещо повече от разговори.

— Така е. Най-добре и пълноценно можеш да бъдеш използван като заместител на онова, което хората наричат… вибратор, нали така? Играчка, с която жените си доставят удоволствие.

— Жена не е точно думата, с която бих те определил.

— Така е. Възлюбена би било по-подходящо.

Тя вдигна ужасяващата си ръка към кока на главата си и костеливите й пръсти с по три фаланги пробягаха по сложната конструкция. Китките й бяха по-тънки от дръжка на метла. А и тялото й не беше по-различно. Конструкцията на всички симпати беше като на шахматисти, а не като на куотърбеците в американския футбол, което се дължеше на психологическите битки, които те предпочитаха пред физическите. Облечени в робите си, те не бяха нито мъже, нито жени, а по-скоро смесен вариант на двата пола и това беше причината Принцесата да го желае толкова силно. Харесваше тялото, мускулите му, натрапчивата и брутална мъжественост. И обикновено искаше да бъде доминирана по време на секс — нещо, което със сигурност не получаваше у дома. Доколкото му беше известно, половият акт на симпатите се изчерпваше с няколко психологически превземки, последвани от два тласъка и изпъшкване от страна на мъжа. А и беше готов да се обзаложи, че чичо му е надарен колкото хамстер и топките му са с размера на гумичка на молив.

Не че беше проверявал, но в него определено не бушуваше тестостерон.

Принцесата започна да се разхожда из бунгалото, като че за да демонстрира грацията си, но разходките й от прозорец до прозорец и надничането навън имаха друга цел.

В ада да гореше дано, все този номер с прозорците.

— Къде е твоят копой тази вечер? — попита го.

— Винаги идвам сам.

— Лъжеш своята любима.

— Защо ми е някой да става свидетел на това?

— Защото съм красива. — Тя спря до прозореца, намиращ се най-близо до вратата. — Той е вдясно, до онзи бор.

На Рив не му се налагаше да се наведе и да погледне, за да знае, че е права. Разбира се, тя можеше да почувства Трез. Просто нямаше как да е сигурна къде точно се намира и какво представлява.

Но все пак отговорът му гласеше:

— Там няма нищо освен дървета.

— Лъжеш.

— Страх те е от сенки ли, Принцесо?

Когато тя му хвърли поглед през рамо, скорпионите албиноси, висящи от ушите й, също се втренчиха в него.

— Не става дума за страх, а за липса на вяра. Това е нещо, което не понасям.

— Освен ако не идва от теб, разбира се.

— Аз съм ти изключително вярна, любов моя. Като изключим единствено брата на баща ни, както знаеш. — Тя се обърна и повдигна рамене. — Мой спътник и единствен освен теб. И идвам тук сама.

— Твоето целомъдрие е наистина за пример, но както вече съм ти казвал, моля те, приемай в леглото си, когото пожелаеш. Приеми сто други мъже.

— Никой не може да се сравни с теб.

На Рив му се повдигаше всеки път, когато чуеше някой от престорените й комплименти и тя го знаеше. Което, естествено, беше причината да дрънка тия глупости.

— Кажи ми — опита се той да смени темата, — като спомена нашия чичо, как е мръсникът?

— Все още те смята за мъртъв. Така че аз съм почтена в моята част от сделката ни.

Рив бръкна в джоба на самуреното си палто и извади шлифованите рубини на стойност двеста и петдесет хиляди долара. Хвърли безценната торбичка върху разстлания шлейф на робата й и съблече коженото си палто. Последваха го сакото и обувките. После събу чорапите и панталоните, а накрая свали и ризата си. Не носеше боксерки. Защо да си прави труда?

Ривендж се изправи пред нея с мощна ерекция и здраво стъпили на пода крака, а масивният му гръден кош се повдигаше и спускаше при дишането му.

— Аз пък съм готов да финализирам сделката.

Очите й с цвят на рубини се плъзнаха по тялото му и се спряха върху пениса, устата й се отвори леко и тя прокара език по долната си устна. Скорпионите на ушите й стегнаха щипки в очакване, като че реагиращи на сексуалния й плам.

Тя посочи към кадифената торбичка.

— Вдигни я и ми я подай, както е редно.

— Не.

— Вдигни я.

— Обичаш да се навеждаш пред мен. Защо да те лишавам от любимото ти изживяване?

Принцесата скри ръце в дългите ръкави на робата си и се приближи към него с плавната походка, типична за симпатите, все едно се плъзгаше по дървения под. Докато тя вървеше, Рив стоеше като закован на мястото си. Предпочиташе да умре, отколкото да предприеме и едно движение в знак на покорство пред нея.

Взряха се един в друг и в надвисналото злокобно мълчание той почувства ужасяваща прилика помежду им. Бяха толкова подобни и въпреки че се мразеше за това, изпитваше облекчение да прояви истинската си същност.

— Вдигни я.

— Не.

Тя раздели преплетените си една в друга ръце с по шест пръста, дланта й разцепи въздуха и го зашлеви през лицето. Шамарът беше силен и пронизващ като погледа в рубинените й очи. Рив не позволи на главата си да се отметне назад след удара, а звукът проехтя, като че някой беше счупил чиния.

— Искам да се разплатиш с мен както подобава. И искам да науча коя е тя. Долавяла съм интереса ти към нея и преди. Когато си далече от мен.

Рив продължаваше усилено да поддържа картината с плажа в централния си лоб и знаеше, че тя блъфира.

— Не се кланям пред теб, нито пред никого другиго, кучко. Така че ако си искаш торбичката, ще трябва да направиш чупка в кръста. А колкото до това, което си въобразяваш — грешиш. Няма жена в живота ми.

Тя отново го зашлеви, а възбудата се плъзна по гръбнака му и запулсира във върха на члена му.

— Кланяш ми се всеки път, когато дойдеш да извършиш жалкото си разплащане и да правиш необуздан секс. Това ти е нужно. Аз съм ти нужна.

Той приближи лице към нейното.

— Не се ласкай, Принцесо. Ти си задължение, а не личен избор.

— Грешиш. Живееш, за да ме мразиш.

Принцесата взе члена му в ръката си, а зловещите й пръсти го притиснаха силно. Когато почувства хватката й и потъркването, той беше отвратен… и все пак ерекцията му оцени вниманието, макар и той да не го понасяше. Въпреки че не я намираше привлекателна, симпатската му страна беше напълно отдадена на тази борба за надмощие и именно в това се таеше цялата еротика.

Принцесата се наведе към него и потърка с палец шипа в основата на пениса му.

— Която и да е жената в главата ти, не може да ти даде това, което постигаме заедно.

Рив вдигна ръце и ги постави от двете страни на шията на своята изнудвачка, а после я притисна с палците си, докато тя не изстена.

— Мога да отделя главата ти от гръбначния стълб.

— Няма да го направиш — произнесе тя с червените си лъскави устни, притиснати към гърлото му, а лютият пипер, който добавяше към червилото си, го изгори. — Защото ще трябва да се лишиш от това, ако съм мъртва.

— Недей да подценяваш тръпката при некрофилията. Особено когато се отнася до теб. — Той сграбчи кока й и го дръпна силно назад. — Ще преминем ли към следващата част?

— След като вдигнеш…

— Това няма да се случи. Не се кланям.

Със свободната си ръка той разкъса предната част на робата й, излагайки на показ прилепналото мрежесто боди, което тя винаги носеше. Завъртя я и притисна лицето й към вратата, докато пръстите му се ровеха в гънките от червен сатен. Мрежата, покриваща цялото й тяло, беше напоена със скорпионска отрова и докато си проправяше път към вагината й, тя се просмукваше в кожата му. Надяваше се да успее да проникне в нея, докато робата все още беше върху тялото й…

Принцесата се дематериализира, измъквайки се от хватката му и прие форма точно пред прозореца, от който Трез можеше да ги наблюдава. С едно бързо движение робата се свлече от нея, подчинявайки се на волята й и плътта й беше изложена на показ. Конструкцията й беше като на змия — каквато и бе — с много слабо тяло, а прилепналото боди изглеждаше като люспеста кожа, особено на отразената в бримките му лунна светлина.

Краката й бяха стъпили от двете страни на торбичката с рубини.

— Ще ми засвидетелстваш уважение. — Тя плъзна ръка между бедрата си и потърка женствеността си. — С уста.

Рив се приближи и коленичи пред нея. Погледна нагоре и каза с усмивка:

— А ти ще си тази, която ще вдигне торбичката.