Отмъстена любов

65.

— Дай да ти изясня картинката, Джордж. Виждаш ли тия гадни стълби? Ще берем ядове с тях, големи ядове. Знам, че го направихме един-два пъти, но да не ставаме самонадеяни.

Рот почука с върха на обувката си долното стъпало на стълбището в имението и си представи дългата поредица от покрити с червен килим стъпала, издигащи се от фоайето до втория етаж.

— Добрата новина ли? Ти виждаш какво правиш. А лошата? Ако падна, има опасност да те повлека със себе си. А никак не се нуждаем от това. — Рот разсеяно погали кучето по главата. — Да се пробваме ли?

Даде сигнал за движение напред и започна да се изкачва. Джордж запристъпва редом с него, като лекото движение на раменете му се усещаше през повода. Когато стигнаха горе, Джордж спря.

— Кабинетът — изкомандва Рот.

Заедно тръгнаха право напред. Когато кучето отново спря, Рот се ориентира по пращенето на огъня в камината и можа да стигне с кучето до бюрото си. Веднага щом седна на новия си стол, Джордж също се отпусна до него.

— Не мога да повярвам, че правиш това — заяви Вишъс от прага.

— Твой проблем.

— Кажи, че ни искаш вътре при теб.

Рот прекара ръка по хълбока на Джордж. Боже, колко мека беше козината му.

— Като начало — не.

— Сигурен ли си? — Рот красноречиво повдигна вежда в отговор. — Да, добре. Хубаво. Но да знаеш, че през цялото време ще съм пред вратата.

И без съмнение Ви нямаше да е сам. Обаждането на телефона на Бела, дошло насред Последното хранене, предизвика изненада: всички, които биха могли да я търсят, се намираха в трапезарията. Тя бе отговорила на обаждането и след дълго мълчание Рот чу стол да се отмества назад и тихи стъпки да се приближават към него.

— За теб е — промълви тя с треперещ глас. — Обажда се… Хекс.

Пет минути по-късно той се бе съгласил да се види с дясната ръка на Ривендж и макар да не бе обсъждано нищо конкретно, не беше нужно да си гений, за да се досетиш защо се бе обадила жената и какво щеше да иска. В края на краищата Рот не беше просто крал, той бе и пазител на портите към Братството.

Колкото до тях, те всички мислеха, че Рот е луд да се вижда с нея, но това му беше хубавото да си владетел на расата: можеш да правиш каквото си поискаш.

Чу се как долу вратата на вестибюла се отвори и отекна гласът на Фриц, който въведе две гостенки в сградата на имението. Старият иконом не беше сам с двете жени, тъй като самият той бе ескортиран от Рейдж и Бъч, когато взе мерцедеса, за да ги доведе.

Джордж се напрегна, мускулите на гърдите му се повдигнаха и дишането му едва чуто се промени.

— Спокойно, приятел — измърмори му Рот. — Всичко е наред.

Кучето мигновено се отпусна, което накара Рот да погледне животното, макар да не можеше да го види. Това негово безусловно доверие беше… много приятно.

Почукването на вратата го накара отново да извърне глава в тази посока.

— Влез.

Първото му усещане за Хекс и Елена бе, че излъчват мрачна решимост. Второто — че Елена, която стоеше отдясно, е особено притеснена. Съдейки по лекото шумолене на дрехи, предположи, че му се покланят и двете едновременно произнесени „Ваше Величество“, потвърдиха интуицията му.

— Седнете — каза той. — И искам всички останали да напуснат стаята.

Никой от братята не се осмели да роптае, защото в протокола бе казано изрично: пред външни посетители трябваше да се държат с него като с техен повелител и крал. Което означаваше без разни ми ти щуротии и неподчинение.

Може би имаха по-често нужда от посетители в проклетата къща.

Когато вратата се затвори, Рот каза:

— Очаквам да чуя защо сте тук.

Последва пауза и той предположи, че жените се споглеждат, за да решат коя да започне.

— Нека отгатна — наруши мълчанието той. — Ривендж е жив и искате да го измъкнете от онази гадна дупка.

Когато Рот, син на Рот, заговори, Елена въобще не се изненада, че кралят знае защо са дошли. Седнал от другата страна на прелестно и изящно бюро, той беше точно какъвто го помнеше от случая, когато едва не я бе прегазил в клиниката: жесток и интелигентен, водач в пълната си физическа и умствена сила.

Това бе мъж, на когото му бяха ясни механизмите в реалния свят. И очевидно бе свикнал, че трябва да притежаваш нужната мощ, за да свършиш мъчните неща.

— Да, господарю — потвърди тя. — Това е единственото, което искаме.

Черните му очила се насочиха към нея.

— Значи ти си сестрата от клиниката на Хавърс, която се оказа родственица на Монтраг?

— Да, същата.

— Може ли да попитам как се замеси в тази история?

— Лично е.

— Аха. — Кралят кимна. — Ясно.

Хекс заговори със сериозен и почтителен тон:

— Ривендж ти направи голяма услуга. Много голяма услуга.

— Не е нужно да ми напомняш. Тъкмо по тази причина двете седите тук, в дома ми.

Елена погледна Хекс и се помъчи да прочете по лицето й какво имаха предвид двамата. Но изражението й не издаваше нищо. Както се и очакваше.

— Имам един въпрос — каза Рот. — Като го доведем обратно, какво ще правим с онзи имейл, който пристигна до нас? Той каза, че не е от значение, но очевидно е излъгал. Някой от север заплаши да разкрие вашето момче и ако той бъде освободен, този спусък ще бъде натиснат.

Отговори Хекс.

— Лично гарантирам, че индивидът, отправил заплахата, няма да може да използва лаптоп, след като приключа с него.

— Браааво!

Кралят проточи думата с усмивка, после се наведе и изглеждаше като че гали… Стресната, Елена осъзна, че до него седи голдън ретривър, чиято глава едва се подаваше зад бюрото. Леле. Странен избор на порода, впрочем защото кучето изглеждаше добродушно и приветливо в пълен контраст с господаря си. И все пак Рот бе нежен с животното — широката му длан бавно го поглаждаше по гърба.

— Това ли е единствената пробойна, която трябва да бъде запушена по отношение на неговата самоличност? — попита кралят. — Ако този теч бъде отстранен, има ли други, които биха заплашили да го изобличат?

— Монтраг е мъртъв — промърмори Хекс. — Не се сещам за друг, който би могъл да знае. Разбира се, кралят на симпатите би могъл да го погне, но вие ще го спрете. Все пак Рив е и ваш поданик.

— Точно така, дявол го взел, и сигурно ще добавиш, че моите права за собственост датират от по-отдавна. — Рот отново се усмихна за кратко. — Освен това кралят на симпатите няма да се заяжда с мен, защото ако наистина се ядосам, мога да му отнема малкото хубаво царство в страната на измръзналите топки. Той е мой васал, както се казваше в Древната родина, което означава, че управлява само защото аз му го позволявам.

— И така, ще го направим ли? — попита Хекс.

Настана продължителна тишина и докато чакаха краля да заговори, Елена започна да оглежда красивата, обзаведена във френски стил стая, за да избегне очите на Рот. Не искаше той да разбере колко е тревожна, а се боеше, че лицето й издава слабост. Тук се чувстваше не на място, седнала пред водача на расата и предлагаща план, който включваше влизане в самия център на едно много мрачно място. Ала не можеше да рискува той да се усъмни в нея или да я изключи от участие, защото колкото и притеснена да беше, нямаше намерение да отстъпи. Да се страхуваш не означаваше, че ще се отклониш от целта си. По дяволите, ако мислеше така, сега баща й щеше да е в психиатрия, а тя самата като нищо би свършила като майка си.

Да се върши онова, което бе правилно, понякога беше плашещо, но тук на това място я бе довело сърцето й и също то щеше да я заведе… до онова, което предстоеше по-нататък, каквото и да бе то, стига само Ривендж да бъдеше освободен.

Елена… там ли си?

Да, по дяволите, със сигурност беше.

— Две неща — каза Рот и се разшава с болезнена гримаса, сякаш имаше бойна травма. — На тамошния крал няма да му хареса да нахълтаме на негова територия и да си идем с негов поданик.

— При цялото ми уважение — отбеляза Хекс, — чичото на Рив да го духа.

Елена смаяно вдигна вежди. Нима Ривендж беше племенник на краля?

Рот сви рамене.

— Тук съм съгласен, но въпросът е, че ще възникне конфликт. Въоръжен конфликт.

— Бива ме по тази част — отбеляза с равен тон Хекс, сякаш се уговаряха да идат на кино. — Много ме бива.

Елена почувства необходимост да се намеси в разговора.

— Също и мен. — Раменете на краля застинаха в скована поза и тя се опита да не звучи прекалено категорична, защото сега най-малко им трябваше да бъдат изритани през вратата за непочтителност. — В смисъл, очаквам това и съм подготвена.

— Подготвена си? Ще ме прощаваш, но ако ще има битка на цивилен зяпач не му е там мястото.

— При цялото ми уважение — повтори тя като ехо фразата на Хекс, — аз ще отида.

— Дори ако това означава, че ще изтегля воините ми?

— Да. — Чу се продължително вдишване, като че кралят се чудеше как да я отреже любезно. — Вие не разбирате, господарю. Ривендж е моят…

— Твоят какво?

Импулсивно, за да придаде повече тежест на позицията си, тя изтърси:

— Той е моят хелрен. — С периферното си зрение улови как Хекс рязко обърна към нея глава, но вече беше скочила във вира и по-мокра от това нямаше да стане. — Той е моят партньор… храни се от мен преди месец. Ако са го скрили някъде, мога да го намеря. И ако са му сторили нещо… — О, господи! — … вероятно са му сторили, ще му е необходима медицинска помощ. Аз мога да се справя.

Кралят започна да си играе с ухото на кучето, като търкаше с палец меката му бледокафява козинка. На животното това очевидно му харесваше и с въздишка се притисна към крака на господаря си.

— Имаме си медицинско лице — отвърна Рот. — И лекар.

— Но си нямате шелан на Ривендж.

— Братя — внезапно викна Рот. — Докарайте си задниците тук.

Вратата на кабинета се отвори широко и Елена погледна през рамо към нея, като се питаше дали не е прекалила и дали нямаше да бъде „ескортирана“ вън от имението. Без всякакво съмнение всеки от десетте огромни мъже, които влязоха, с лекота би изпълнил задачата. Беше ги виждала и преди в клиниката с изключение на онзи с русо-черната коса и въобще не бе смаяна от това, че бяха изцяло въоръжени. За нейно облекчение никой не се втурна да я нарами, а просто насядаха в изисканата светлосиня стая, като я изпълниха изцяло. Изглеждаше малко странно, че Хекс не погледна никого от тях, а се взираше право в Рот, макар че може би имаше логика. Колкото и печени да бяха братята, в крайна сметка решаващо бе мнението на краля.

Рот огледа бойците си, а очилата толкова плътно скриваха очите му, че нямаше как да се отгатне какво мисли. Тишината бе тягостна, а сърцето на Елена бумтеше в ушите й.

Най-накрая кралят проговори:

— Господа, тези прелестни дами искат да направят екскурзия на север. Готов съм да ги пусна да идат и да ни доведат Ривендж обратно, но няма да заминат сами.

Реакцията на братята бе мигновена.

— Участвам.

— Бройте и мен.

— Кога тръгваме?

— Време беше, мамка му.

— Да му се не види, утре вечер има маратон с всичките епизоди на „Плажове“. Не може ли да тръгнем след десет, та веднъж да ги изгледам докрай?

Всички в стаята се обърнаха към онзи с русо-черната коса, който беше седнал в ъгъла, скръстил огромните си ръце на гърдите си.

— Какво? — рече той. — Все пак не е „Шоуто на Мери Тайлър Мур“, няма защо да ми се подигравате.

Вишъс, онзи с черната ръкавица на ръката, го стрелна от другия край на кабинета.

— По-лошо е от „Мери Тайлър Мур“. И да те нарека идиот ще е обида за всички слабоумни по света.

— Ти занасяш ли се? Бет Мидлър е върхът. И обичам океана. Какво пък толкова?

Вишъс се обърна към краля.

— Каза, че мога да го ударя. Обеща ми.

— Веднага, щом се върнете у дома — каза Рот и се изправи. — Ще го провесим в тренировъчната зала и всички ще можете да му се изредите като на боксова круша.

— Благодаря. Има Господ.

Русо-черният поклати глава.

— Кълна се, скоро ще си тръгна оттук.

Като един братята посочиха към отворената врата с красноречиво мълчание.

— Големи сте задници.

— Добре, стига. — Рот заобиколи бюрото и…

Елена подскочи на стола си. Ръката му стискаше дръжка с повод към нагръдника на кучето, а лицето на краля сочеше напред, с високо вдигната брадичка, така че нямаше как да гледа пода.

Той беше сляп. И не в смисъл, че не вижда много ясно. Предвид това как изглеждаше в момента, явно нищо не виждаше. Кога се бе случило това? Когато го бе видяла за последен път, имаше някакво зрение. В гърдите на Елена се надигна уважение, докато тя и всички останали в стаята го гледаха.

— Работата е деликатна — каза Рот. — Ще трябва да изпратим достатъчно бойци, които да осигурят спасяването и прикритието, но не бива да създаваме по-голям смут, отколкото е необходимо. Искам два екипа, като вторият ще е на изчакване и в готовност. Ще ни трябва и кола, в случай че Ривендж е пострадал и се наложи да го транспортираме…

— За какво говорите? — прозвуча женски глас от прага.

Елена погледна през рамо и разпозна жената — Бела, спътницата на Зейдист, която често помагаше на пациентите в Убежището. Тя стоеше в красиво резбованата рамка на вратата с малкото си дете на ръце, с пребледняло лице и помръкнали очи.

— Какво за Ривендж? — попита тя, повишавайки глас. — Какво за брат ми?

Елена започна да се ориентира в ситуацията, а през това време Зейдист отиде до своята шелан.

— Мисля, че двамата трябва да си поговорите — внимателно рече Рот. — Насаме.

Зи кимна и изведе спътницата и детенцето си от стаята. Когато тръгнаха по коридора, гласът на Бела още се чуваше — въпросителен, с нарастваща паника.

Внезапно прозвуча „Какво?!“, подсказващо, че бомбата е пусната върху горката жена.

Елена се беше втренчила в прекрасния син килим. Господи… знаеше много добре какво преживява Бела в този момент. Вълните на шок от изкривената представа за света, усещането, че е предадена. Чувството не беше хубаво. А и не беше такова, което лесно да преодолееш.

След като се чу затварянето на врата и гласовете заглъхнаха, Рот се огледа в кабинета, като че даваше шанс на всички да преценят решимостта му.

— Ще го направим утре вечер, защото вече не остана достатъчно време до съмване, за да се закара кола дотам. — Кралят кимна към Елена и Хекс. — Дотогава вие двете оставате тук.

Значи това означаваше, че и тя щеше да отиде? Елена благодари горещо на Скрайб Върджин. Колкото до оставането в имението за през деня, трябваше да се обади на баща си, но след като Лузи беше в къщата, тя не се тревожеше, че ще отсъства.

— Не възразявам…

— Аз трябва да изляза — сухо съобщи Хекс. — Но ще се върна в…

— Това не е покана. Оставате тук, за да знам къде сте и какво правите. Ако става въпрос за оръжието ти, тук имаме в изобилие. Само миналия месец прибрахме цял сандък от лесърите. Искаш ли да участваш? Тогава ще останеш под покрива ни до падането на нощта.

Очевидно бе, че кралят не се доверяваше на Хекс и това пролича по заповедта му и свирепата усмивка, която й отправи.

— Е, какво решаваш, гълтачо на грехове? По моя път или хващаш пътя?

— Добре — троснато отвърна Хекс. — Твоя воля.

— Винаги е моята воля — промърмори Рот. — Винаги.

Час по-късно Хекс беше застанала с протегнати напред ръце и разкрачени крака в тежки обувки. Държеше „Зиг Зауер“ четирийсет, вонящ на бебешка пудра и стреляше по отдалечена на двайсет метра мишена с форма на тяло в учебното стрелбище на Братството. Въпреки миризмата си оръжието беше превъзходно, с подходящ откат и отличен мерник.

Докато пробваше пистолета, усещаше как мъжете зад нея са вперили напрегнати погледи. И в техен плюс, не към задника й.

Не, братята не се интересуваха от дупето й. Никой от тях не я харесваше особено, но ако се съдеше по израженията им на неохотен респект, гледаха на нея като на желан съюзник заради точната й стрелба.

В съседната стрелкова кабина Елена доказваше, че не е излъгала за умението си с пистолет. Беше избрала автоматично зареждащ се, с по-малка огнева мощ, в което имаше логика, тъй като далеч не притежаваше физическата сила на Хекс. Точността й бе впечатляваща за аматьор, нещо повече, държеше оръжието със спокойна увереност, което обещаваше, че нямаше да гръмне някого в коляното, без да иска.

Хекс свали наушниците и се обърна назад към братята, отпуснала пистолета до бедрото си.

— Ще пробвам и другия, но тези двата ме устройват чудесно. И си искам ножа обратно.

Беше й отнет, преди двете с Елена да се качат в черния мерцедес, за да ги закарат в имението.

— Ще си го получиш, когато му дойде времето — каза някой.

Против волята си тя огледа зяпачите. Все същите здравеняци. Тоест, Джон Матю не се беше присъединил крадешком. Даваше си сметка, че при тази огромна територия на имението той можеше да е къде ли не, а дори и в съседния град. Когато срещата в кабинета на краля приключи, той бе излязъл и оттогава не го бе видяла повече.

Това беше добре. В момента трябваше да се съсредоточи върху очакващото ги следващата нощ, а не върху жалкия си, сбъркан любовен живот. За щастие, изглежда всичко си идваше на мястото. Беше оставила на Ай Ем и Трез съобщения на гласовата поща, че си взема почивен ден и те й се бяха обадили, да й кажат, че няма проблем. Без съмнение отново щяха да я проверят, но се надяваше, че с подкреплението на братята ще е влязла в колонията и излязла от там, преди да се събудят инстинктите им на бавачки.

Двайсет минути по-късно бе приключила с изпробването и на втория „Зиг Зауер“ и никак не се изненада, когато и двете оръжия й бяха конфискувани. Връщането в къщата беше дълго и напрегнато и тя погледна към Елена, за да види как понася ситуацията. Трудно беше да не се възхити на решителността и силата, изписани върху лицето на медицинската сестра. Партньорката на Рив бе тръгнала да спасява любимия си и нямаше да допусне нищо да се изпречи на пътя й.

Това беше чудесно… Но решимостта й все пак притесняваше Хекс. Беше готова да се обзаложи, че и в очите на Мърдър е имало същата непоколебимост, когато е тръгвал да я измъкне от колонията.

А виж какво бе излязло от това.

Но пък, верен на себе си, той беше тръгнал сам, без подкрепление. Докато двете с Елена поне бяха достатъчно разумни да си осигурят сериозна помощ и сега само можеха да се молят нещата да се развият по съвършено различен начин.

Щом се озоваха в къщата, Хекс си взе храна от кухнята и беше заведена в отредената й стая за гости на втория етаж, която се намираше в коридор, пълен със статуи.

Хранене. Пиене. Душ.

Остави лампата в банята да свети, защото стаята й беше непозната, пъхна се гола в леглото и затвори очи.

Когато половин час по-късно вратата се отвори, тя беше и шокирана, и в същото време неизненадана да види грамадната сянка на прага, осветявана от светлината в коридора.

— Пиян си — каза тя.

Джон Матю влезе вътре без покана и заключи вратата без разрешение. Наистина бе пиян, но това не беше някаква велика сензация. Фактът, че беше сексуално възбуден, също не беше новина, достойна за първа страница.

Когато остави бутилката, която носеше на бюрото, тя знаеше, че ръцете му са се насочили към ципа на джинсите. Имаше около сто хиляди причини поради които да му каже да престане с глупостите и да се разкара от нея.

Вместо това Хекс отметна завивката настрани и скръсти ръце под главата си, а гърдите й настръхнаха и то не само от студа.

Но въпреки всички причини да не правят онова, което се канеха, имаше един аргумент, който подкопаваше основите на разумния избор: имаше голяма вероятност в края на утрешната нощ единият от тях да не се върне у дома… или и двамата.

Дори с подкрепата на Братството отиването в колонията си беше самоубийствена мисия и тя бе готова да се обзаложи, че в момента мнозина правеха секс под покрива на имението. Понякога трябва да вкусиш от живота, преди да потропаш на вратата на оная с Косата.

Джон свали джинсите и тениската си и остави дрехите там, където паднаха. На приглушената светлина приближи към нея великолепното си тяло, твърдо и готово. Мускулестата му фигура бе всичко, което една жена би си пожелала в леглото. Но не всички тези прелести привлякоха вниманието й, когато той легна върху нея. Тя искаше да види очите му.

Но не се получи. Лицето му беше в сянка, тъй като светлината от банята идваше право зад гърба му. За миг бе почти готова да включи лампата на нощното шкафче, но после си даде сметка, че не би искала да види студеното вцепенение, което без съмнение се четеше в погледа му.

Нямаше да получи от секса онова, което искаше, помисли си Хекс. Целта няма да е да се почувстват живи.

И се оказа права.

Без прелюдия. Без любовна игра. Тя отвори крака, той проникна в нея и тялото й се отпусна и го прие в резултат на биологията. Докато се движеше ритмично, главата му бе на възглавницата до нейната, но обърната на другата страна.

Тя не стигна до оргазъм. Той — да. Четири пъти.

Когато се изтъркаля настрани от тялото й и легна по гръб с тежко дишане, сърцето й бе изцяло и напълно разбито. То, проклетото, се бе напукало още от момента, в който бе оставила Джон в апартамента си, но сега всеки негов тласък откъсваше по късче от него, от самата й същност.

Няколко минути по-късно Джон стана, облече се отново, взе си бутилката и си отиде.

Когато вратата се затвори, Хекс се покри със завивката.

Не се опита да въздържи треперенето, обхванало цялото й тяло, не се помъчи да спре плача. Сълзите се лееха, събираха се в ъгълчетата и мокреха слепоочията й. Едни се стичаха в ушите. Други се търкулваха по бузите й и попиваха във възглавницата. А някои замъгляваха зрението й, сякаш отказваха да напуснат дома си.

Почувства се глупаво, затова вдигна ръце и ги попи със завивката.

Плака с часове. Сама.