Отмъстена любов

13.

Когато чу поздрава на Ривендж в слушалката, Елена вдигна глава от възглавницата, на която лежеше, и запази за себе си думите: „Мили боже“… Но защо беше толкова изненадана? Тя му беше позвънила, а според етикета в такава ситуация той трябваше да върне обаждането.

— Здравейте — отговори тя.

— Не вдигнах, защото не разпознах номера.

Гласът му беше секси. Дълбок. Плътен. Точно какъвто трябваше да бъде мъжкият глас.

В последвалото мълчание тя се замисли защо му е звъняла.

А, да.

— Исках да обсъдим посещението ви в клиниката. Докато попълвах картона, забелязах, че не ви е назначено лечение за ръката.

— О!

Тя не можа да разгадае значението на последвалата пауза. Може би беше раздразнен, задето се меси.

— Само исках да се уверя, че сте добре.

— Често ли постъпваш така с пациентите?

— Да — излъга тя.

— Хавърс знае ли, че проверяваш работата му?

— Той погледна ли изобщо вените ви?

Ривендж се засмя тихо.

— Бих предпочел да се обаждаше по друга причина.

— Не разбирам — отговори тя сковано.

— Какво? Не разбираш защо някой би искал да общува с теб извън работното ти място? Не си сляпа. Сигурно си виждала отражението си в огледало. И със сигурност си умна, така че не говорим просто за някоя красива кукла.

За нея онова, което чуваше, беше като изречено на чужд език.

— Не разбирам защо не се грижите за себе си.

Той се засмя меко и тя почувства промъкването, все едно го беше чула.

— Може би е само претекст, за да те видя отново.

— Вижте, единствената причина, поради която се обадих, е, че…

— Нужно ти е било извинение. Отряза ме в клиниката, но всъщност искаше да говорим. Обади се да питаш как е ръката ми, защото ме искаше на телефона. Твой съм. — Гласът му стана още по-плътен. — Имам ли право да избера какво ще правиш с мен?

Тя остана смълчана, докато той не каза:

— Ало?

— Свършихте ли? Или искате да продължите с разсъжденията си по темата защо съм ви се обадила?

Последва миг на мълчание и после той избухна в гърлен смях.

— Знаех си, че има повече от една причина да те харесвам.

Тя отказваше да бъде запленена. Но въпреки това беше.

— Обадих се заради ръката ви. Когато медицинската сестра на баща ми си тръгваше, се заговорихме за неговата…

Млъкна веднага, щом осъзна какво е разкрила пред него, и се почувства, сякаш се е препънала в невидим ръб на килим.

— Продължавай — каза той със сериозен тон. — Моля те, Елена. Елена?… Там ли си, Елена?

По-късно, много по-късно, тя щеше да осъзнае, че тези четири думи я бяха тласнали към пропастта. Там ли си, Елена?

Наистина това беше началото на всичко, последвало по-нататък, началото на едно болезнено пътешествие, прикрито зад един най-обикновен въпрос.

Беше щастливка, че не знаеше къде щеше да я отведе всичко това. Защото понякога единственото, което те води напред през ада, е фактът, че си затънал прекалено дълбоко, та да се измъкнеш.

Докато Рив чакаше за отговор, ръката му притискаше телефона с такава сила, че той се отпечата на лицето му, а един от бутоните издаде звук, сякаш да го предупреди: „По-кротко, приятел“.

Негодуванието на техниката изтръгна и двамата от унеса им.

— Извинявай — промърмори той.

— Всичко е наред. Аз…

— Какво казваше?

Той не очакваше тя да отговори, но… тя го направи.

— Двете с медицинската сестра на баща ми обсъждахме едно порязване на крака му и това ме накара да се замисля за вашата ръка.

— Баща ти е болен?

— Да.

Рив зачака за още информация, като се чудеше дали ако я подтикне да говори няма по-скоро да предизвика мълчание, но тя бързо реши дилемата му.

— Някои от лекарствата, които приема, нарушават чувството му на равновесие, така че се блъска в предмети, без дори да осъзнава, че се е наранил. Проблемът е сериозен.

— Съжалявам. Сигурно грижите за него не са лесни.

— Аз съм сестра.

— А също и дъщеря.

— Така че обаждането ми е чисто служебно.

Рив се усмихна.

— Нека те попитам нещо.

— Първо аз. Защо не искате ръката ви да бъде прегледана? И не ми казвайте, че Хавърс е видял онези вени. Ако беше така, щеше да ви предпише антибиотици, а ако бяхте отказали, щеше да впише в картона, че отказвате медицинска помощ. Всичко, което е нужно да направите, е да вземете няколко таблетки и знам, че нямате нетърпимост към лекарства. Взимате сериозни количества допамин.

— Ако те тревожи ръката ми, защо не го обсъди с мен в клиниката?

— Направих го, не помните ли?

— Не по този начин. — Рив се усмихна в тъмното и прокара пръсти нагоре-надолу по завивката от норки. Не чувстваше нищо, но си представяше, че кожите са меки като косата й. — Продължавам да мисля, че целта ти е била да говорим по телефона.

Последвалата пауза го накара да се притесни, че тя ще прекъсне разговора. Седна в леглото, като че вертикалната позиция щеше да я спре да натисне бутона.

— Само казвам, че… Имам предвид… По дяволите! Радвам се, че се обади. Каквато и да е причината за това.

— В клиниката не казах нищо повече, защото си тръгнахте, преди да съм въвела записките на Хавърс в компютъра. Тогава всичко ми стана ясно.

Той продължаваше да не вярва, че обаждането й е чисто служебно. Можеше да му прати имейл. Можеше да каже на лекаря му. Можеше да прехвърли нещата на някоя от дневните сестри.

— Значи няма шанс да се почувстваш зле, че беше така остра с мен?

Тя прочисти гърло.

— Съжалявам.

— Прощавам ти. Напълно. Абсолютно. Изглеждаше така, все едно си имала тежка нощ.

Начинът, по който въздъхна, беше достатъчно доказателство колко е изтощена.

— Да, не беше от най-добрите.

— Защо?

Още една дълга пауза.

— Знаеш ли, че те бива много повече по телефона?

Той се засмя.

— В какъв смисъл?

— Така се говори по-лесно с теб. Всъщност си… много приятен събеседник.

— Справям се добре и лице в лице.

Изведнъж той се намръщи замислен за букмейкъра, когото беше накарал да крещи в офиса си. Бедният мръсник беше само един от многото пласьори, букмейкъри, бармани и сутеньори, които беше пребивал по време на срещите им през годините. Според философията му признанието беше добро за душата, особено когато опираше до мизерници, въобразяващи си, че няма да забележи измамите им. Стилът му на управление също така изпращаше послание в свят, където проявиш ли слабост, биваш убит. Черният пазар изискваше твърда ръка и той винаги беше вярвал, че такава е действителността, в която живеят.

Сега в тишината помежду им, с Елена толкова близо до него, имаше усещането, че контактите му лице в лице бяха нещо, за което трябва да се извинява и да прикрива.

— И защо тази нощ беше толкова тежка? — попита той, макар да си казваше, че трябва да замълчи.

— Заради баща ми. И после… ми вързаха тенекия.

Рив се намръщи така силно, че дори почувства леко смъдене между очите.

— На среща?

— Да.

Ненавиждаше мисълта, че тя излиза с друг и в същото време завиждаше на мръсника, който и да беше той.

— Какъв кретен. Съжалявам, но е истински кретен.

Елена се засмя и звукът му достави истинско удоволствие, особено след като усети лека топлина по тялото си в отговор. По дяволите горещият душ. Тъкмо това меко и нежно засмиваме бе всичко, от което се нуждаеше.

— Усмихваш ли се? — попита той полугласно.

— Да. Тоест, донякъде. Как разбра?

— Просто се надявах да е така.

— Наистина умееш да бъдеш чаровен. — Забързано, като че да прикрие комплимента, тя каза: — Срещата не беше нещо кой знае какво. Почти не го познавам. Щяхме да пием кафе.

— Но в крайна сметка се озова на телефона с мен. А това е толкова по-добре.

Тя се засмя отново.

— Е, така и няма да науча какво би било да изляза с него.

— Няма ли?

— Ами аз… Мислих по въпроса и ми се струва, че точно сега срещите не са подходящи за мен. — Тя сложи край на триумфа му, като добави: — С когото и да било.

— Хм.

— Хм? Какво значи хм?

— Значи, че имам номера ти.

— О, да, така е. — Гласът й пресекна, докато той се наместваше. — Я почакай, ти… в леглото ли си?

— Да. И преди още да си задала въпроса, не ти трябва да знаеш.

— Какво не ми трябва да знам?

— В какво не съм облечен.

Тя се поколеба и той знаеше, че отново се усмихва. И вероятно се бе изчервила.

— Нямам никакво намерение да питам.

— Мъдро от твоя страна. Сам съм с чаршафите… Опа, изплъзна ми се от устата.

— Да, май така стана. — Гласът й беше тих, като че си го представяше гол. И той в никакъв случай не възразяваше срещу въображаемия постер.

— Елена… — Той се спря. Симпатските му импулси му осигуряваха достатъчно самоконтрол, че да забави темпото.

Да, Рив я желаеше гола като него. Но дори повече от това искаше да я задържи на телефона.

— Какво? — отговори тя.

— Баща ти… отдавна ли е болен?

— Аз… да, да, отдавна. Страда от шизофрения. Вече е на лекарства, така че е по-добре.

— Мили… боже. Сигурно ти е трудно. Защото присъства, а в същото време сякаш го няма.

— Да… Усещането е точно такова.

Наподобяваше донякъде начина, по който той преминаваше през живота. Симпатската му страна беше константна друга действителност, която се опитваше да го надвие, докато той полагаше усилия да преживее нощите нормално.

— Ще възразиш ли, ако те попитам — заговори тя внимателно — защо ти е нужен допамин? В медицинския ти картон няма конкретна диагноза.

— Вероятно защото Хавърс ме лекува от цяла вечност.

Елена се засмя неловко.

— Вероятно това е причината.

По дяволите, какво трябваше да й отговори?

Симпатската половина в него каза: „Все едно, просто я излъжи“. Бедата беше, че от нищото в съзнанието му се беше появил друг глас, непознат и тих, но изключително настоятелен. Тъй като не проумяваше на какво се дължи това, продължи по стандартния си метод.

— Имам паркинсон. Или по-точно вампирския еквивалент.

— О… Съжалявам. Значи за това ти е нужен бастунът.

— Трудно пазя равновесие.

— Допаминът ти действа добре. Почти не трепериш.

Тихият глас в главата му се превърна в странна болка в центъра на гърдите и за един кратък миг той се отказа от преструвките и каза истината:

— Не знам какво бих правил без този медикамент.

— Лекарството на баща ми се оказа истинско чудо.

— Само ти ли се грижиш за него? — Когато тя потвърди, той попита: — Къде са другите от семейството ти?

— Само двамата сме.

— Значи носиш тежко бреме.

— Обичам го. И ако ролите ни бяха разменени, той би направил същото за мен. Така постъпват родителите и децата едни с други.

— Невинаги. Очевидно произхождаш от добро семейство. — Преди да успее да се спре, добави: — Но това е причината да си самотна, нали? Чувстваш вина, ако го оставиш дори за час, но ако постоянно си стоиш вкъщи, не можеш да пренебрегнеш факта, че животът минава покрай теб. В капан си и ти иде да крещиш, но не би променила нищо.

— Трябва да затварям.

Рив стисна здраво очи. Болката в гърдите обхвана цялото му тяло като огън суха трева. Запали лампа с мисъл, защото тъмнината беше прекалено натрапващ се символ на съществуването му.

— Просто… Знам какво е, Елена. Не по същите причини… Но знам какво е да си откъснат от всички. Да наблюдаваш как останалите живеят живота си… По дяволите, както и да е. Надявам се да спиш добре…

— Точно така се чувствам от много време. — Сега гласът й беше топъл и той се зарадва, че е разбрала какво се опитваше да каже, макар да бе проявил красноречие колкото някой месар.

Беше негов ред да се почувства неловко. Не беше свикнал с такива разговори… нито да се чувства по начина, по който се чувстваше.

— Сега ще те оставя да си почиваш. Радвам се, че се обади.

— Знаеш ли… Аз също.

— И още нещо… Елена?

— Да?

— Мисля, че си права. Може би моментът наистина не е подходящ да започваш връзка с някого.

— Наистина ли?

— Да. Приятен ден.

Последва пауза.

— Приятен… ден. Почакай!

— Какво?

— Ръката ти. Какво ще направиш по въпроса?

— Не се тревожи. Ще се оправя. Но ти благодаря за загрижеността. За мен означава много.

Рив затвори пръв и остави телефона върху завивката от норки. Спусна клепачи, но остави осветлението включено. И изобщо не спа.