Отмъстена любов

58.

Двадесет и четири часа в Манхатън бяха достатъчни да преобразят дори сина на злото. Зад волана на мерцедеса, с багажник и задна седалка пълни с пликове от „Гучи“, „Луи Вюитон“, „Армани“ и „Ерме“, Леш беше предоволен. Беше отседнал в апартамент в „Уолдорф“, спал бе с три жени — с две от тях едновременно — и се бе хранил като крал.

Когато напусна Северната магистрала при изхода за колонията на симпатите, погледна колко е часът на чисто новия си златен „Картие Танк“, заместил фалшивия боклук „Джейкъб и Ко“, който беше далеч под нивото му.

Онова, което показваше стрелката за часа, не беше зле, проблемът беше с датата. Щеше да си изпати от краля на симпатите, но въобще не му пукаше. За пръв път, откакто бе преобразен от Омега, се почувства самия себе си. Носеше рипсени панталони на „Марк Джейкъбс“, копринена риза „Ел Ви“, кашмирена жилетка „Ерме“ и мокасини „Дънхил“. Членът му бе задоволен, стомахът — още пълен от вечерята му в „Льо Сирк“, а и знаеше, че само за миг може да се озове в Голямата ябълка и да изживее всичко отново.

Стига момчетата му да останеха стабилно в играта.

Поне на този фронт нещата изглежда вървяха добре. Господин Д. се бе обадил преди час, за да докладва, че стоката продължава да се пласира бързо. Което беше и добра, и лоша новина. Имаха повече пари, но запасите им бързо се изчерпваха.

Лесърите обаче, бяха виртуози в убеждаването и затова последният, съгласил се да се срещне с тях за голяма сделка, не беше застрелян, а отвлечен. Господин Д. и другите щяха добре да потренират с него и то не в спортната зала.

Това накара Леш отново да се замисли за времето, прекарано от него в града.

Войната с вампирите винаги щеше да се води в Колдуел, освен ако братята не решаха да се изселят. Но Манхатън бе едно от основните средища на дрога в света и беше близо, много близо. Само на един час път с кола.

Естествено, пътуването дотам не бе направено само с цел пазаруване по Пето авеню. През по-голямата част от вечерта бе обикалял от клуб в клуб, за да оглежда обстановката, да се ориентира какви хора ги посещават — защото това пък даваше информация какво се купува. Рейвърите обичаха екстази. Претенциозните новобогаташи търсеха кокаин и екстази. Колежанчетата предпочитаха трева и халюциногенни гъби, но бе възможно да им пласираш също окси и амфети. Готиките и емотата си падаха по екстази и бръснарски ножчета. А наркоманите в преките около клубовете искаха крек, кранк и хероин.

Щом като бе създал мрежа в Колдуел, можеше да направи същото с по-голяма печалба в Манхатън. Не виждаше защо да не планира мащабно.

Като сви по черния път, по който бе минавал и преди, извади изпод седалката зигзауера четирийсети калибър, който бе купил предишната нощ на път към града. Нямаше причина да се преоблича в бойни дрехи. Добрият убиец нямаше нужда да се поти, за да си върши работата.

Бялата фермерска къща си стоеше там в цялата си прелест сред сега покрития със сняг пейзаж — като на някоя от коледните картички на хората. В тихата нощ блед пушек се виеше от един от комините й, който улавяше меката лунна светлина и хвърляше движещи се сенки по покрива. През прозорците се виждаха трепкащите златисти пламъци на свещи, сякаш лек бриз минаваше през всички стаи. Или може би просто бяха проклетите паяци.

Въпреки уютната си идилична външност, къщата наистина всяваше ужас.

Той паркира мерцедеса до табелата на монашеския орден и слезе. Снежинки покриха мигом новите му мокасини. Той ги отърси с ругатня и се почуди защо, по дяволите, проклетите симпати не бяха изолирани в Маями. Ама не, гълтачите на грехове се бяха паркирали на хвърлей място от Канада. От друга страна, никой не можеше да ги понася, така че имаше някаква логика.

Вратата на фермерската къща се отвори и кралят се появи с развети бели одежди и странен блясък в червените си очи.

— Закъсня. Закъсня с цели дни.

— Какво от това? Тук изглежда всичко е наред.

— А пропиляното ми време нищо ли не значи?

— Не съм казал това.

— Действията ти обаче говорят друго.

Леш изкачи стълбите с пистолет в ръка и изпита инстинктивното желание да провери дали ципът на панталоните му е вдигнат, докато кралят наблюдаваше движенията на тялото му. И все пак, когато застана лице в лице с онзи, помежду им отново премина електрически заряд и облиза студения въздух.

Прекрасно, няма що. Той въобще не беше по тази част. Честно, не беше.

— Е, ще се залавяме ли за работа? — промърмори Леш, като се взря в кървавочервените очи и се помъчи да не се поддава на властта им.

Кралят се усмихна и вдигна пръстите си с по три кокалчета към диамантите на шията си.

— Да, със сигурност ще се залавяме. Ела насам и ще те заведа при обекта ти. Той си е легнал…

— Мислех, че носиш само червено, Принцесо. А ти какво, по дяволите, правиш тук, Леш?

Кралят замръзна, а Леш се извъртя с насочен напред пистолет. По моравата се приближаваше… едър мъж с пламтящи аметистови очи и отличаващата го безпогрешно прическа ирокез: Ривендж, син на Ремпун.

Негодникът въобще не беше изненадан, че се е озовал на територията на симпатите. Тъкмо обратното, изглеждаше като у дома си. И също така изключително гневен.

Принцеса ли?

Бърз поглед през рамо показа на Леш… нищо, което не бе виждал и преди. Слаб мъж, бяла роба, косата вдигната като… като на момиче всъщност.

В този случай би се чувствал облекчен да е извозен. По-добре да иска секс с жена-лъжкиня, отколкото да се изправи пред факта, че е… Е, не беше нужно да се засяга тази тема дори в собственото му съзнание.

Като отново извърна глава, Леш си даде сметка, че това странно прекъсване бе дошло тъкмо навреме. Изваждането на Рив от играта щеше тъкмо навреме да му разчисти пътя към търговията с наркотици в Колдуел.

Пръстът му точно дърпаше спусъка, когато кралят се стрелна напред и стисна дулото.

— Не него! Не него!

Изстрелът отекна в нощта и куршумът се заби в ствола на дърво. Ривендж гледаше как Леш и Принцесата се боричкат за оръжието. От една страна му бе все едно кой от двамата ще спечели надмощие и дали междувременно той или някой друг ще бъде прострелян, нито пък го вълнуваше защо този хлапак подскачаше наоколо, като всъщност трябваше да бъде мъртъв. Животът на Рив завършваше, където бе започнал — тук в тази колония. Дали щеше да умре тази вечер, на сутринта или след сто години, дали щеше да бъде убит от Принцесата или от Леш, изходът бе предрешен, така че подробностите бяха без значение.

Макар че може би цялото това равнодушие бе плод на настроение. В края на краищата той бе обвързан вампир, разделен от партньорката си, така че един вид си беше стегнал багажа, напуснал бе хотелската стая на живота си и сега пътуваше с асансьора надолу към фоайето на ада.

Така поне го приемаше вампирската му страна. Другата половина от същността му разсъждаваше трезво. Драматичните събития в живота винаги пробуждаха лошата му страна и той не бе учуден, че симпатът у него вземаше надмощие над последните остатъци от допамина, който бе вкарал във вените си. Мигновено зрението му се лиши от пълния спектър на цветовете и стана двуизмерно, робата на Принцесата се оцвети в червено, а диамантите на врата й се превърнаха в кървави рубини. Очевидно тя се обличаше в бяло, но той никога не я бе виждал през очите си на вампир и просто бе приел, че червеното е нейният цвят. Всъщност не даваше и пукната пара за гардероба й. Когато симпатът в Рив пое контрола, нямаше как да не реагира. Усещанията нахлуха в тялото му, изтръгнаха крайниците му от вцепенението и той скочи на верандата. Омразата го изгаряше отвътре и макар да нямаше намерение да се съюзява с Леш, искаше Принцесата да бъде прекарана и то не по хубавия начин. Като мина зад нея, той я стисна през кръста и я вдигна над земята. Това позволи на Леш да й изтръгне пистолета и да се отдалечи от нея.

След преобразяването си малкият пикльо се бе превърнал в едър мъж. Но това не бе единствената промяна у него. Излъчваше сладникаво зло, като онова, което даваше живец на лесърите. Явно бе съживен от Омега, но защо? Как?

Но в момента тези въпроси не вълнуваха особено Рив. Вълнуваше го и го радваше това, че бе стиснал силно гръдния кош на Принцесата и тя се бореше да си поеме дъх. Бе забила нокти в ръката му през копринената риза и той не се съмняваше, че на драго сърце би го и захапала, ако можеше, ала той нямаше да й даде тази възможност. Бе стиснал здраво кока й и държеше главата й под контрол.

— Чудесно ми служиш за щит, мръснице — изрече той в ухото й.

Тя се опита да проговори, а през това време Леш поизпъна безспорно елегантните си дрехи, насочил зигзауера към главата на Рив.

— Драго ми е да те видя, Преподобни. Бездруго щях да те посетя, но ти ми спести разкарването. Държа да ти кажа, че като се криеш зад тази жена, или мъж, или каквото е там, не оправдаваш репутацията си на страховит тип.

— Не е мъж и ако не ме беше страх, че ще повърна от погнуса, бих й разкъсал робата отпред, за да ти го докажа. Я ме осветли по въпроса, става ли? Ти не беше ли мъртъв или нещо такова?

— Не задълго, както се оказа. — Онзи се ухили и разкри дълги бели кучешки зъби. — Значи наистина е жена, а?

Принцесата се бореше и Рив я усмири, като едва не откъсна черепа от гръбначния й стълб. Докато тя се задъхваше и стенеше, той отвърна.

— Жена е, да. Не знаеше ли, че симпатите са подобни на хермафродитите?

— Нямаш представа колко съм облекчен, че ме е излъгала.

— Двамата сте си лика-прилика, чудесна пъклена двойка.

— И аз си мислех същото. А сега би ли пуснал гаджето ми?

— Гаджето ти? Не избързваш ли малко? Колкото до предложението ти да я пусна, аз съм пас. Нрави ми се идеята да застреляш и двама ни.

Леш се намръщи.

— Мислех те за боец. Но явно си бъзльо. Трябваше да дойда в клуба ти и да те застрелям там.

— Всъщност от десет минути насам аз вече съм мъртъв. Така че въобще не ме е грижа. Но съм любопитен да знам защо искаше да ме убиеш.

— Заради връзки. И то не във висшето общество.

Рев вдигна вежди. Нима Леш беше убил онези пласьори? Гледай ти. Макар че… преди година пикльото се бе опитал да продава дрога на територията на „Зироу Сам“ и бе изритан завинаги от клуба. Явно, че сега, когато бе на страната на Омега, възраждаше старите си навици.

Като се върна назад във времето, всичко се подреди стройно и логично. Родителите на Леш бяха първите, убити предишното лято при лесърските набези. Когато семействата започнаха да загиват едно по едно в уж тайните си и защитени домове, един и същ въпрос измъчваше членовете на Съвета, Братството и всеки цивилен — как тези адреси едновременно бяха открити от лесърското общество.

Много просто — Леш беше вербуван от Омега и бе предвождал нападенията.

Рив стисна още по-силно Принцесата, когато изчезнаха и последните следи от неговата вцепененост.

— Значи се опитваш да се наместиш в бизнеса ми? Ти си очиствал онези дилъри.

— Просто си проправям път в хранителната верига. А сега, като ритнеш камбаната, вече ще съм на върха, поне в Колдуел. Така че я пусни, а аз ще те гръмна в главата и всеки по пътя си…

Усещане за ужас заля верандата като вълна и надвисна над Рив, Принцесата и Леш.

Рив отклони поглед от Леш и застина. Охо, виж ти. Щеше да се свърши много по-бързо, отколкото бе очаквал.

По заснежената морава в бойна формация приближаваха седем симпати в рубиненочервени одеяния. В центъра на групата вървеше прегърбен мъж с бастун и корона от рубини и черни перли.

Чичото на Рив. Кралят.

Изглеждаше много по-стар, но колкото и немощно да бе тялото му, душата му бе все така силна и черна както преди, и появата му накара Рив да потръпне, а Принцесата — да спре да се бори в хватката му. Дори Леш имаше благоразумието да отстъпи назад.

Личната стража спря пред стълбите с роби, развети от студения вятър, който Рив вече можеше да усети по лицето си.

Кралят продума със слаб глас, с характерния си писклив и съскащ изговор:

— Добре дошъл у дома, прескъпи ми племеннико. Привет, посетителю.

Рив се взря в чичо си. Не го беше виждал от… Господи, от дълго време. Много, много дълго. От погребението на баща си. Очевидно годините не са били милостиви към краля, тъкмо обратното и Рив се усмихна, като си представи как Принцесата бе принудена да търпи в леглото това съсухрено тяло с провиснала кожа.

— Добър вечер, чичо — отвърна Рив. — Това е Леш, между другото. В случай че не знаеш.

— Не сме се запознавали официално, макар да съм наясно какво цели идвайки на моята земя. — Кралят закова воднистите си червени очи в Принцесата. — Скъпо мое момиче, нима си мислеше, че не знам за редовните ти срещи с Ривендж? И че съм в неведение за плановете ти от последно време? Боя се, че бях твърде привързан към теб и затова склонен да позволя любовните срещи с брат ти…

— Полубрат — сухо отбеляза Рив.

— … ала няма как да допусна тези машинации с лесъра. Честно казано, съм впечатлен от твоята изобретателност, като се има предвид, че те анулирах като наследница на трона ми. Но няма да се размекна от някогашните си топли чувства. Ти ме подцени и заради това неуважение ще ти наложа наказание, съобразено с желанията и потребностите ти.

Кралят кимна и с внезапно събуден инстинкт Рив се извъртя. Твърде късно. Един симпат с вдигнат меч стоеше точно зад него и ръката му вече замахваше… Макар острието да не сочеше напред, това бе само малка утеха, защото дръжката се стовари право върху темето на Рив.

Ударът му донесе втора експлозия за вечерта и за разлика от първата, този път не остана прав, след като пламъците и шумовете избледняха.