Отмъстена любов

9.

Покрайнините на Колдуел се състояха от ферми и гори, като фермите бяха два вида — произвеждаха мляко или царевица. Мандрите бяха повече заради късия летен сезон. Горите също бяха два типа. Боровете растяха по склоновете на планините, а дъбовете ограждаха образувалите се по поречието на река Хъдсън блата.

Без значение от пейзажа, естествен или индустриален, налице бяха малко използвани пътища, къщи, раздалечени на километри една от друга, и необщителни съседи, готови да дръпнат спусъка срещу всяка жива душа.

Леш, син на Омега, седеше пред очукана маса в едностайна ловна хижа насред гората. Върху овехтялата дървена повърхност пред себе си той беше разстлал всички възможни финансови документи на Обществото на лесърите, които беше успял да открие, изпринтира или копира на лаптопа си.

Такава гадост.

Протегна се и взе извлечението от банка „Евъргрийн“, което беше прегледал вече повече от десет пъти. Най-голямата банкова сметка на Обществото съдържаше сто двайсет и седем хиляди петстотин четирийсет и два долара и петнайсет цента. Балансът на останалите, разпределени между шест различни банки, варираше между двайсет долара и двайсет хиляди.

Ако това беше всичко, с което разполагаше Обществото, то те едва се крепяха на нестабилния ръб на банкрута.

Набезите от лятото им бяха осигурили вещи, предимно ценни антики и сребро, но осъществяването на сделките за продажбата им се оказа сложно, защото изискваше прекалено много контакти с хора. Бяха си присвоили и банкови сметки, но източването им от човешки банки не беше лесна работа. Както той беше научил от горчив опит.

— Искате ли още кафе?

Леш вдигна поглед към онзи, когото смяташе за своя дясна ръка, и си помисли какво чудо беше, че господин Д. още е наоколо. Когато Леш влезе в този свят за първи път, прероден благодарение на истинския си баща, Омега, се чувстваше изгубен, а ето че сега враговете се превръщаха в негово семейство. Господин Д. играеше ролята на негов водач, но Леш бе предположил, че и той като всяка туристическа карта ще изчерпа своята полезност, щом новата територия бъдеше опозната от пътешественика.

Не се оказа така. От негов съветник малкият тексасец се беше превърнал в негов последовател.

— Да — отговори Леш. — И нещо за ядене.

— Да, господине. Има бекон и от онова сирене, което харесвате.

В чашата на Леш беше сипано кафе бавно и грижливо. Последва захар, а лъжичката, използвана за разбъркване, зазвънтя меко. Господин Д. би обърсал с радост задника на Леш, ако го поискаше от него, но той не си падаше по тези неща. Малкият мръсник умееше да убива като никой друг. Същинска кукла Чъки3 сред убийците. Също така умееше да приготвя отлично аламинути. Палачинките му правеха купчина, висока като небостъргач, пухкави като облак.

Леш погледна часовника си. Бе марка „Джейкъб енд Ко“ и беше покрит с диаманти, така че на приглушената светлина от екрана на компютъра се виждаха безброй блестящи точки. В действителност беше имитация, купена от E-bay. Искаше да има оригинален такъв, само че… не можеше да си го позволи. Естествено, задържа банковите сметки на „родителите“ си, след като уби двамата вампири, отгледали го като свой собствен син и въпреки че там имаше много в зелено, той се въздържаше да я използва за фриволни капризи.

Имаше да плаща сметки. Ипотеки, оръжия, муниции, дрехи, наеми за жилища и коли. Лесърите не се хранеха, но имаха нужда от много други ресурси, а Омега не се интересуваше от пари. Но пък той имаше способността да създаде от нищото каквото си пожелае — от топло ястие до блестящите роби, в които толкова много му харесваше да обгръща призрачното си тяло.

На Леш не му бе приятно да го признае, но имаше усещането, че истинският му баща си пада малко мека китка. Никой истински мъж не би позволил доброволно да бъде облечен в тези лъскави парцали.

Взе чашата си с кафе, а часовникът му проблесна и той се намръщи.

Това беше символ на положението му.

— Момчетата ти се бавят — изрече троснато.

— Ще дойдат. — Господин Д. отиде до хладилника, датиращ от седемдесетте години и го отвори. Не само че вратата му скърцаше и имаше цвят на мухлясала маслина, но от него течеше вода като от лигавещо се куче.

Беше повече от нелепо. Трябваше да направят някои подобрения на жилищата си. Или поне на неговото.

Все пак кафето беше идеално, въпреки че той запази тази информация за себе си.

— Не обичам да чакам.

— На път са, не се тревожете. Три яйца в омлета?

— Четири.

Чу се поредица от чупене на черупки и цвърчене, а Леш почука с върха на писалката си извлечението от банката. Разходите на Обществото, в това число сметки за телефон и интернет, наеми, ипотеки, оръжия, дрехи и коли, възлизаха като нищо на петдесет хиляди месечно.

Докато още навлизаше в новата си роля, той беше повече от сигурен, че някой си прибира по нещичко. Но след като беше следил нещата отблизо в продължение на месеци и не откри крадец, стана ясно, че всичко е въпрос на математика, а не на подправени книжа и незаконно присвояване. Разходите им бяха повече от приходите.

Даваше най-доброто от себе си да въоръжи бойците си. Дори се беше принизил дотам да купи четири сандъка с оръжие от рокери, с които се беше запознал в затвора през миналото лято. Но това не стигаше. Няколко стари пушки нямаше да им стигнат да победят Братството.

И като ставаше дума за това, имаше нужда и от повече бойци. Мислеше, че рокерите ще са добър източник на наемници, но те се бяха оказали прекалено сплотени. По време на сделките с тях интуицията му беше подсказала, че трябва да има вземане-даване с всички до един или с никого. Беше повече от сигурен, че избере ли само най-добрите, те биха се върнали при приятелчетата си да им разкажат за забавната си нова работа, състояща се в убиване на вампири. А вземеше ли всички, вероятно щеше да се сблъска с неподчинение.

Набирането на нови попълнения поединично беше най-добрата стратегия, но той нямаше време за това. Покрай тренировъчните сесии с баща му — които въпреки проблемите с гардероба на татенцето бяха изключително полезни — контролирането на лагерите за разпити, плячкосването и усилията му да убеди подчинените си да се концентрират върху работата си, не му оставеше и един свободен час.

Така че ситуацията беше критична. За да бъдеш успешен военен лидер се изискваха три качества. Способността да осигуриш ресурси и умението да набираш войници бяха две от тях. И макар като син на Омега да имаше специални умения, времето си течеше. Не спираше нито заради хората, нито заради вампирите, дори не за потомъка на Злото.

Предвид състоянието на банковите сметки, му беше ясно, че първо трябва да се захване с увеличаването на приходите. После можеше да се погрижи и за останалите задачи.

Спирането на кола пред хижата го накара да стисне в ръка четирийсеткалибровото си оръжие, а господин Д. извади своя Магнум 357. Леш държеше своето под масата, но онова на господин Д. беше на показ и той го бе насочил право напред с изпъната ръка.

Някой почука и Леш подвикна:

— Дано да си очакваният от мен.

— Двамата с господин А. сме и водим онзи, когото поръчахте — отговори лесърът.

— Влезте — обади се господин Д., проявявайки се както винаги като добър домакин, но магнумът му остана готов за действие.

Двамата убийци, появили се на вратата, бяха последните останали от безцветните. Последната двойка от едновремешните войници, били членове на Обществото достатъчно дълго, че да загубят индивидуалния цвят на очите и косите си.

Човекът, когото влачеха със себе си, беше висок над два метра, но иначе не представляваше нищо особено. Около двайсет и няколко годишно бяло момче с линия на косата, предполагаща скорошно оплешивяване. Облеклото му явно целеше да компенсира невзрачната външност. Носеше черно кожено яке с избродиран на гърба орел и скъпа маркова риза, от джинсите му висяха вериги, а обувките му бяха „Ед Харди“.

Жалко. Наистина жалко. Като да сложиш гуми за джип на тойота „Камри“. А колкото до това дали момчето беше въоръжено? Без съмнение носеше у себе си швейцарско ножче, което вероятно използваше вместо клечка за зъби.

Но нямаше нужда да е боец, за да им бъде от полза. Леш имаше такива. Друго искаше от този нещастник.

Младежът погледна към вдигнатия за добре дошъл магнум на господин Д., а после стрелна вратата с очи, сякаш се чудеше дали може да надбяга куршум. Господин А. бързо реши дилемата му, като я затвори и застана пред нея.

Човекът погледна към Леш и се намръщи.

— Хей… Познавам те. От затвора.

— Да, така е. — Леш остана седнал и леко се усмихна. — Искаш ли да знаеш добрите и лошите страни на нашето познанство?

Мъжът преглътна тежко и отново насочи вниманието си към дулото на господин Д.

— Да. Разбира се.

— Лесен беше за намиране. Всичко, което трябваше да направят моите бойци, бе да се завъртят около „Скриймърс“ и… ето те и теб. — Леш се облегна на стола си и тръстиковата му седалка проскърца. Когато човекът потрепна при този звук, той силно се изкуши да му каже, че не трябва да се притеснява от него, а от четирийсеткалибровото оръжие под масата, насочено право към семейните му скъпоценности. — Стоиш ли настрана от неприятности, откакто те видях в затвора?

Мъжът кимна.

— Да.

Леш се изсмя.

— Опитай отново.

— Искам да кажа, че още въртя бизнеса си, но не са ме хващали.

— Добре. — Очите на мъжа отново стрелнаха господин Д. и Леш се засмя. — На твое място бих се поинтересувал защо съм тук.

— А… да. Би било страхотно да науча.

— Моите войници те наблюдаваха.

— Войници?

— Бизнесът ти е стабилен.

— Изкарвам по нещо.

— Искаш ли да си докарваш повече?

Мъжът се втренчи в Леш, а очите му се присвиха от угодничество и алчност.

— Колко повече?

Парите наистина ги биваше да мотивират.

— Справяш се добре за търговец на дребно, но в действителност бизнесът ти не е нищо особено. За твой късмет аз съм в настроение да инвестирам в някого като теб, който с нужната подкрепа да е готов да премине на следващото стъпало. Искам да ти дам възможност от търговец на дребно да се превърнеш в посредник.

Мъжът вдигна ръка към брадичката си, прокара пръсти надолу до шията си, сякаш стимулираше мозъка си да заработи чрез масажиране на гърлото. В последвалото мълчание Леш се намръщи. Кокалчетата на ръката му бяха обелени, а камъкът от евтиния му гимназиален пръстен липсваше.

— Звучи интересно — промърмори онзи. — Но… Трябва малко да укротя топката.

— По каква причина? — Ако това беше някакъв трик при воденето на преговори, Леш беше готов да му обърне внимание върху факта, че е пълно със стотици мизерни дилъри като него, които биха си хвърляли шапката при такова предложение.

После щеше да кимне на господин Д. и убиецът щеше да му тегли куршума точно под рехавата линия на косата.

— Не трябва да се мяркам в Колдуел. За известно време.

— Защо?

— Не е свързано с търговията на наркотици.

— Има ли нещо общо с обелените ти кокалчета? — Човекът бързо скри ръка зад гърба си. — Така си и мислех. Имам следния въпрос: Щом трябва да си налягаш парцалите, какво правеше тази вечер в „Скриймърс“, дявол го взел?

— Да кажем, че исках да купя нещо за лични нужди.

— Ти си пълен идиот, ако взимаш онова, което продаваш.

А също така се оказваше неподходящ кандидат за целите на Леш. Нямаше желание да върти бизнес с наркоман.

— Не беше дрога.

— Нова лична карта ли?

— Може би.

— Намери ли онова, за което беше отишъл в клуба?

— Не.

— Аз мога да ти помогна. — Все пак Обществото имаше собствено ламиниращо устройство. — Ето предложението ми. Войниците ми, този вляво от теб и онзи отзад, ще ти сътрудничат. Ако не можеш да се показваш на улицата, ти ще уреждаш стоката, а те ще я пласират, като им покажеш начините. — Леш хвърли поглед към господин Д. — Закуската ми.

Господин Д. постави оръжието си до каубойската шапка, която сваляше само вътре, и запали пламъка под тигана на малката готварска печка.

— За какви суми говорим? — попита човекът.

— Първата инвестиция ще бъде от сто хиляди.

Очите на мъжа засвяткаха от вълнение като екрана на игрален автомат.

— Ами… Това е достатъчно като за начало. Но какъв е моят дял?

— Ще делим печалбата. Седемдесет за мен. Трийсет за теб. От всички продажби.

— Как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?

— Няма как.

Господин Д. сложи няколко резена бекон в тигана и цвърченето им изпълни стаята, а Леш се усмихна на звука.

Човекът се озърна и мислите му можеха да бъдат прочетени като от книга. Бунгало насред нищото, с четирима типове срещу него, от които поне един имаше оръжие, способно да направи цяла крава на кайма.

— Добре. Да. Съгласен съм.

Което, разбира се, беше единственият възможен отговор.

Леш спусна предпазителя на оръжието си и очите на мъжа изскочиха от орбитите им, когато той постави автомата на масата.

— Хайде, нали не си мислеше, че не те държа на мушка?

— Да. Добре. Ясно.

Леш стана и се приближи към него. Протегна ръка и попита:

— Как ти е името, орле?

— Ник Картър.

Леш се изсмя хладно.

— Пробвай отново, тъпако. Искам истинското ти име.

— Боб Грейди. Викат ми Боби Джи.

Подадоха си ръце и Леш стисна силно неговата, като премаза обелените кокалчета.

— Радвам се да работя с теб, Боби. Аз съм Леш. Но можеш да ми викаш Боже.

Джон Матю оглеждаше присъстващите във ВИП зоната на „Зироу Сам“, но не защото си търсеше компания както Куин, нито се чудеше коя ще избере Куин, както правеше Блей.

Не, Джон си имаше своя собствена фиксидея.

Обикновено Хекс се появяваше на всеки половин час, но след като един от охранителите се беше доближил до нея и тя бе изхвърчала на бегом, я нямаше никаква.

Покрай тях с бавна крачка мина червенокоса жена, а Куин се разшава неспокойно и взе да потропва с войнишките си ботуши под масата. Беше висока около метър и осемдесет, а краката й бяха дълги и изящни като на газела, направо прекрасни. И не беше професионалистка. Движеше се под ръка с някакъв бизнесмен. Това не значеше, че не се продава за пари, но под легалната форма, наречена любовна връзка.

— По дяволите — измърмори Куин, а разноцветните му очи я проследиха хищнически.

Джон потупа приятеля си по крака и изписа на езика на глухонемите:

— Защо не заведеш някоя отзад? Влудяваш ме.

Куин посочи сълзата, татуирана под окото му.

— Нямам право да те оставям. Никога. В това се състои смисълът да имаш аструкс нотрум.

— Ако не правиш секс скоро, няма да ставаш за нищо.

Куин загледа как червенокосата си нагласява полата, за да седне, без да изложи на показ намиращото се под нея, а там вероятно нямаше друго освен цялостна кола маска.

Жената се оглеждаше наоколо без интерес… докато погледът й не попадна върху Куин. В мига, в който го забеляза, очите й заблестяха, сякаш беше попаднала на разпродажба на маркови чанти. Това не беше изненадващо. Повечето жени, човешки и вампири, реагираха по същия начин и беше разбираемо. Куин се обличаше семпло, но по мъжки: черна риза, прибрана в тъмносини джинси. И тези черни войнишки ботуши! По цялата дължина на едното му ухо имаше черни метални обици. Черната му коса бе оформена в стърчащи кичури. И наскоро беше направил пиърсинг на долната си устна, поставяйки там черна халка. Изглеждаше като някой, който държи коженото си яке в скута, защото в него има оръжие.

А то си беше самата истина.

— Не, добре съм — промърмори Куин и довърши бирата си марка „Корона“. — Не си падам по червенокоси.

Блей погледна рязко встрани, внезапно проявил престорен интерес към една брюнетка. Истината беше, че го вълнуваше една-единствена личност, която го беше отрязала любезно, но твърдо, както умее само най-добрият приятел.

Очевидно Куин наистина не си падаше по червенокоси.

— Кога за последно си бил с някоя? — изписа Джон.

— Не знам. — Куин даде знак за още бири. — Мина известно време.

Джон се замисли и осъзна, че последният му път е бил… през лятото, с онова момиче в „Абъркромби и Фич“. Като се имаше предвид, че Куин беше свикнал с три на вечер, това за него си беше истинска суша и на Джон му беше трудно да си представи, че постната диета, състояща се от самозадоволяване с ръка, му беше достатъчна. Дори когато се хранеше от някоя Избраница, пак не посягаше, въпреки че ерекцията му го напрягаше до болка, докато не я потушеше със студена пот.

Но пък те тримата се хранеха от една и съща, при това едновременно и макар Куин да нямаше проблеми с публиката, панталоните му си оставаха на място от уважение към Джон и Блей.

— Сериозно, Куин, какво може да ми се случи? Блей е с мен.

— Рот каза винаги да бъда до теб. Така че трябва да съм до теб. Винаги до теб.

— Мисля, че го приемаш прекалено навътре. И то наистина прекалено.

В другия край на ВИП зоната червенокосата газела се размърда на стола си, така че всичко, намиращо се от кръста й надолу, беше на показ. Гладките й крака се показваха изпод масата, така че Куин да има пълна видимост.

Когато и той се размърда този път, беше повече от ясно, че намества нещо твърдо в скута си. И не бяха оръжията му.

— За бога, Куин, не казвам, че трябва да е тя. Но е време да направим нещо по твоя въпрос.

— Каза, че няма нужда — намеси се Блей. — Остави го.

— Има само един начин. — Разноцветните очи на Куин се спряха на Джон. — Можеш да дойдеш с мен. Не е нужно и ти да го правиш, защото знам, че не си падаш по тези неща. Но все пак и ти би могъл да си избереш някоя. Стига да искаш. Бихме могли да отидем в някоя от частните тоалетни и така ще си ми под око. Само кажи става ли. Аз няма да повдигам въпроса отново.

Куин погледна настрани, все едно нищо не се бе случило. Как да не го харесваш? При него деликатността, също като грубостта, се явяваше под различни форми и любезната оферта за двоен секс сеанс беше мила постъпка от страна на Куин. Те с Блей отлично знаеха защо осем месеца след преобразяването си Джон все още не беше спал с жена и въпреки това продължаваха да са негови приятели.

Да разкрие тайната, така старателно пазена от Джон, беше последната гадост, извършена от Леш, преди да умре. И това беше поводът Куин да го убие.

Когато сервитьорката донесе поредните бири, Джон хвърли поглед към червенокосата и за негова изненада тя му се усмихна, когато забеляза, че я гледа.

Куин се засмя тихо.

— Може би си пада не само по мен.

Джон приближи бирата към устата си и отпи, за да прикрие изчервяването си. Работата беше там, че той искаше да прави секс, но също като Блей имаше конкретна личност наум. Но след като вече веднъж беше изгубил ерекцията си пред гола и възбудена жена, не бързаше това да се повтори, особено с тази, към която проявяваше интерес.

По дяволите! Не. Хекс не беше жена, пред която да се изложи, сякаш е въздух под налягане. Да клюмне от страх, че няма да се справи? Егото му щеше да пострада невъзвратимо.

Някакъв смут сред околните го изтръгна от окайването му и го накара да се изправи край пътеката до сепарето.

Двамата огромни маври тътреха някакъв тип с трескав поглед през ВИП зоната, хванали го с по една ръка под мишниците. Той потропваше по пода с върховете на скъпите си обувки подобно на танцьор на степ, а устата му като че изричаше реплики на Фред Астер, макар Джон да не можеше да чуе думите заради силната музика.

Триото се запъти към частния офис в дъното.

Джон довърши бирата си и се загледа в затварящата се врата. Лоши неща се случваха на онези, озовали се вътре. Особено ако бъдеха завлечени там от двамата лични гардове.

Изведнъж всички разговори във ВИП зоната замряха, от което музиката зазвуча още по-гръмко.

Джон знаеше причината, преди да е обърнал глава.

Ривендж беше влязъл през страничната врата, а появата му беше тиха, но забележима като хвърлянето на граната. Караше пространството, изпълнено със скъпо облечени посетители, техните компаньонки — работещи момичета, предлагащи срещу пари всичко, което притежаваха — и разнасящите тежки подноси сервитьорки, да изглежда по-малко. Не защото наистина беше огромен мъж, облечен в самурено палто, а заради начина, по който гледаше на заобикалящия го свят.

Блестящите му аметистови очи виждаха всеки, но не ги беше грижа за никого.

Рив — или Преподобния, както го наричаше човешката клиентела — беше наркобарон и сводник, напълно безразличен към преобладаващата част от околните. Което означаваше, че е способен, както често го доказваше с действията си, на абсолютно всичко, което пожелаеше.

Особено по отношение на такива като онзи танцьор на степ. Нощта щеше да приключи мъчително за него.

Докато минаваше покрай тях, Рив кимна на Джон и момчетата, те също кимнаха в отговор и повдигнаха бутилките „Корона“ в знак на уважение. Рив беше един вид съюзник на Братството, избран за лийдайър на Съвета на глимерата след набезите, защото той беше единственият член на аристокрацията, имал смелостта да остане на територията на Колдуел. В резултат на това някой, когото не го беше грижа за почти никого, носеше отговорност за мнозина.

Джон се обърна към кадифеното въже, без дори да се опитва да бъде дискретен. Със сигурност това значеше, че Хекс…

Тя се появи на входа на ВИП зоната, изглеждаща невероятно, поне според него. Наведе се към един от охранителите, за да може той да прошепне нещо в ухото й, а тялото й беше така стегнато. Коремните й мускули се очертаваха под играещата ролята на втора кожа прилепнала тениска.

Сега той беше този, на когото се налагаше да се намества на стола си.

Ала когато Хекс се запъти към офиса на Рив, либидото му се изпари. Тя не беше от типа, които се усмихват много, но в случая беше изключително мрачна. Също като Рив.

Очевидно се случваше нещо и Джон не успя да потисне импулса на рицаря в лъскави доспехи, надигащ се в гърдите му. Но Хекс нямаше нужда от спасител. Тя сама би възседнала коня, за да пребори дракона.

— Изглеждаш малко напрегнат — подхвърли тихо Куин, когато Хекс влезе в офиса. — Не забравяй за предложението ми, Джон. Аз не съм единственият, който страда, не е ли така?

— Ще ме извините ли? — намеси се Блей, като извади кутия червен „Дънхил“ и златната си запалка. — Имам нужда от малко свеж въздух.

Беше започнал да пуши неотдавна, навик, презиран от Куин, въпреки че вампирите не боледуваха от рак. Джон обаче го разбираше. Чувството на неудовлетвореност трябваше да бъде преодоляно, а нямаше много възможности, когато си сам в спалнята си или с момчетата в залата с щангите.

И тримата бяха натрупали мускули през последните няколко месеца, а раменете, ръцете и бедрата им едва не пръскаха дрехите по шевовете. Караше те да започнеш да разбираш защо на спортистите сексът преди мачовете им беше забранен. Ако продължаваха да трупат маса по този начин, скоро щяха да заприличат на професионални кеч борци.

Куин се втренчи в бутилката „Корона“.

— Искаш ли да се махаме оттук? Моля те, кажи, че искаш.

Джон хвърли поглед към вратата на офиса на Рив.

— Явно оставаме — промърмори Куин и даде знак на сервитьорката, която мигом се доближи до масата им.

— Ще ми е нужна още една бира. Или може би цяла каса.