Отмъстена любов

34.

Когато Елена се прибра в дома си, тя извика на лицето си фалшива усмивка, освободи Лузи и отиде да провери баща си, който „постигаше удивителен напредък“ в работата си. В мига, когато успя да се освободи от него, тя се втурна в стаята си, за да седне пред компютъра. Трябваше да установи с точност до цент с колко пари разполагаха и не мислеше, че щеше да се зарадва на наученото. След като влезе в банковата си сметка, тя плъзна курсора през чековете, сумите за които още не бяха изтеглени и пресметна какво имаше да се плаща през първата седмица от месеца. Добрата новина бе, че щяха да й платят за ноември.

В спестовната им сметка имаше малко под единайсет хиляди. Не им беше останало нищо, което да продадат. Нямаше и какво да ореже от месечния бюджет. Щеше да се наложи Лузи да спре да идва. Което беше неприятно, защото щеше да си намери друг пациент и когато Елена успееше да започне работа, щеше да има проблем с грижите за баща си.

Разбира се, в случай че изобщо си намереше друга работа. Със сигурност нямаше да е като медицинска сестра. Уволнение поради провинение не беше нещо, което работодателите харесваха. Защо беше задигнала проклетите лекарства? Елена се взираше в екрана и проследяваше ред по ред малките цифри, докато те не се размазаха пред погледа й.

— Дъще моя?

Тя бързо затвори лаптопа, защото баща й не се разбираше с каквато и да било техника и придаде спокоен вид на лицето си.

— Да? Искам да кажа, да!

— Чудех се дали би желала да прочетеш абзац или два от работата ми. Изглеждаш угрижена, а съм забелязал, че мен такива занимания ме успокояват. — Той се приближи и елегантно протегна ръка към нея.

Елена се изправи, защото понякога единственото, което можеш да сториш, е да се оставиш друг да те насочва. Не искаше да чете никоя от безсмислиците, изписани от него върху страниците. Не можеше да издържи да се преструва, че всичко е наред. Искаше й се, макар и само за час, да имаше опората на родител, за да могат да обсъдят ужасната ситуация, в която беше поставила и двама им.

— Това би било прекрасно — произнесе тя глухо.

Последва го в кабинета му, помогна му да се настани в стола си и огледа разхвърляните купове листове хартия около себе си. Какъв хаос. Имаше черни кожени папки, натъпкани почти до пръсване, препълнени класьори, тетрадки със спирали, чиито листове бяха провиснали като кучешки езици. Хвърчащи листове бяха разпръснати тук и там, като че опитали се да избягат и не бяха стигнали особено далече.

Всичко това беше неговият дневник, или поне той твърдеше така. В действителност представляваше купчина след купчина с глупости, физическата проява на хаоса в главата му.

— Ето тук. Седни, седни. — Баща й разчисти стола от купчина бележници със записки, придържани с гумени ластици, и ги тръсна на бюрото си.

Тя седна, опря ръце в коленете си и ги стисна здраво в опит да не изпусне нервите си. Като че неразборията в стаята още повече объркваше мислите и възприятията й, а това не беше помощта, от която се нуждаеше в момента.

Баща й огледа кабинета си и се усмихна сякаш извинително.

— Толкова много усилия за сравнително малък резултат. Нещо подобно на гмуркането за добив на перли. Прекарвам тук безброй часове, за да постигна целта си.

Елена почти не го слушаше. Ако не можеше да си позволи да плаща наема, къде щяха да отидат? Имаше ли по-евтино място от това, където да не се налага да съжителстват с плъхове и хлебарки? Прескъпа Скрайб Върджин, тя беше приела, че са достигнали дъното в нощта, когато той беше подпалил предишната им къща. Колко по-ниско можеха да паднат сега?

Разбра, че нещата вървят на зле, когато зрението й се размаза.

Баща й не млъкваше и гласът му маршируваше върху изпълнения й с мълчание страх.

— Винаги съм се старал да документирам достоверно заключенията, до които съм стигал…

Елена не чу нищо повече.

Тя почувства, че се разпада. Седнала на малкия стол, засипвана от безсмисленото и безцелно дрънкане на баща й, изправена пред резултата от погрешното си решение, тя заплака.

Ставаше дума за много повече от загубата на работата й. Беше заради Стефан. Заради случилото се с Ривендж. Заради баща й, който макар и възрастен, не можеше да схване ситуацията, в която се бяха озовали.

Чувстваше се толкова самотна.

Обгърнала раменете си с ръце Елена издаваше пресипнали хлипания, докато се почувства толкова омаломощена, че рухна. Накрая тя въздъхна тежко и избърса очи с ръкава на униформата си, която вече не й беше нужна.

Когато вдигна поглед, баща й седеше като закован на креслото си, а по лицето му беше изписан шок.

— Е, това вече… дъще моя…

Е, реакцията му не беше необичайна. Може да бяха изгубили състоянието си, определяло предишния им статус, но старите навици умираха трудно. Правилата на глимерата за сдържаност все още диктуваха поведението им и изблик на неистов плач бе равносилен на това да легне насред масата на закуска и от корема й да изскочи извънземно.

— Прости ми, татко — пророни тя и се почувства като пълна глупачка. — Налага се да се извиня.

— Не… Почакай. Нали искаше да четеш.

Тя затвори очи, а кожата по тялото й се напрегна. До голяма степен целият й живот се ръководеше от умственото му заболяване и макар през повечето време с готовност да принасяше подобна жертва, тази вечер беше прекалено съсипана, че да придава фалшива значимост на нещо така безполезно като „работата“ му.

— Татко, аз…

Едно от чекмеджетата на бюрото беше отворено и после затворено.

— Ето, дъще. Вземи в ръцете си нещо повече от откъс…

Елена с усилие отвори клепачи…

Наложи й се да се наведе напред, за да се убеди, че е видяла правилно. В ръцете на баща й имаше идеално подредена купчина от бели листове, дебела около три сантиметра.

— Това е моят труд — каза той простичко. — Книга за теб, дъще моя.

На долния етаж на защитената къща в стил Тюдор, Рив чакаше до прозореца на дневната и се взираше в простиращата се отпред тревна площ. Облаците се бяха разпръснали и в небето се виждаше бледият полумесец. В безчувствената си ръка той държеше новия си мобилен телефон и тъкмо го беше затворил с ругатня.

Не можеше да повярва, че над главата му майка му лежеше на смъртното си ложе, а сестра му и нейният хелрен се надпреварваха с времето, за да успеят да пристигнат преди изгрева… но въпреки всичко това бизнесът му не спираше да напомня за отвратителното си съществуване.

Още един мъртъв дилър. Което правеше общо трима за последните двайсет и четири часа.

Хекс беше кратка и директна в обясненията си, какъвто беше стилът й. За разлика от Рики Мартинес и Айзък Ръш, чиито тела бяха открити до реката, този беше намерен в колата си на пустия паркинг на един мол с куршум в тила. Което означаваше, че колата е била откарана там с трупа в нея. Нямаше начин някой да е толкова глупав да гръмне мръсника на място, където със сигурност имаше охранителни камери. Не бяха научили нищо повече от полицията, така че щеше да се наложи да чакат вестниците и сутрешните новини по телевизията за повече информация.

Налице обаче, беше проблем и именно той беше причината за изругаването му.

И тримата бяха купували от него през последните две нощи.

И заради това Хекс го беше обезпокоила в дома на майка му. Бизнесът с наркотици не само че беше извън закона, но и в него напълно липсваха закони. Балансът, постигнат в Колдуел, който позволяваше на Ривендж и останалите търговци от неговия калибър да въртят бизнеса си, беше много крехък.

Като голям играч той получаваше доставките си от трафиканти в Маями, вносители от пристанищата на Ню Йорк, лабораториите на Кънектикът и производителите на екстази в Роуд Айлънд. Всички до един бяха бизнесмени като него и повечето бяха независими или с други думи не бяха част от организираната престъпна мрежа. Връзките им бяха стабилни и мъжете, стоящи от другата страна, бяха също така внимателни и безскрупулни като него. За тях търговията с наркотици представляваше просто размяна на пари и стока, също като в законните отрасли на икономиката. Пратките пристигаха на различни адреси в Колдуел и после биваха прехвърляни в „Зироу Сам“, където Рали се грижеше за тестването, разпределянето и пакетирането на дози.

Това бе една добре смазана машина и им беше коствало десет години да отработят схемата, като се беше изисквала комбинация от добре възнаграждавани служители, заплахи за физическа разправа, действителни наказания и изграждане на взаимоотношения, които трябваше да бъдат постоянно поддържани.

Тримата мъртъвци бяха достатъчни да сринат целия установен ред, като причиняваха не само финансови щети, но и създаваха безредици на по-ниските нива, от които никой не се нуждаеше. Някой очистваше дилъри на неговата територия и партньорите му щяха да се почудят дали той не провеждаше наказателна акция или, дори по-лошо, дали някой не провеждаше такава срещу него. Цените щяха да се раздвижат, отношенията да се обтегнат, а информацията да бъде изопачена.

Налагаше се да се погрижи за всичко това.

Трябваше да проведе няколко разговора и да увери доставчиците си, че всичко в Колдуел е под контрол и нищо няма да възпрепятства продажбата на тяхната стока. Но, за бога, защо сега?

Рив вдигна поглед към тавана.

За миг си представи какво би било да се откаже от всичко, но това бяха пълни глупости. Докато Принцесата присъстваше в живота му, той трябваше да се задържи в бизнеса, защото нямаше да допусне мръсницата да сложи ръка на семейните богатства. Бог беше свидетел, че бащата на Бела беше направил достатъчно по въпроса с погрешни финансови решения.

Докато Принцесата ходеше по земята, Рив щеше да остане наркобарон на Колдуел и щеше да проведе нужните разговори, макар и не от дома на майка си, и не когато семейството му се намираше в такава ситуация.

Бизнесът можеше да почака, докато се погрижи за близките си.

Но едно беше ясно. Занапред Хекс, Трез и Ай Ем трябваше да държат нещата още по-изкъсо, защото беше сигурно, че ако някой притежаваше достатъчно амбиция, за да отстрани дилъри от средно ниво, имаше твърде голяма вероятност да се насочи и към по-високи клечки като Рив. Затова сега беше важно за Рив да се появява в клуба. Да показва лицето си в тези нестабилни времена, когато бизнес партньорите му щяха да следят дали няма да побегне и да се скрие. По-добре щеше да е да бъде възприеман като някой стоящ зад убийствата, отколкото като страхливец, който дезертира от територията си, щом нещата загрубеят.

Без особена причина той отвори телефона си и провери за пропуснати повиквания. И отново нищо от Елена. Все още.

Вероятно беше заета в клиниката, затрупана от безбройните задачи. Разбира се, че беше така. А и нямаше опасност мястото да бъде нападнато. Беше доста отдалечено и отлично охранявано, пък и той щеше да научи, ако нещо се беше случило там.

Нали така?

По дяволите!

Намръщи се и погледна часовника си. Време за още две хапчета.

Запъти се към кухнята и тъкмо поглъщаше две таблетки пеницилин с чаша мляко, когато къщата беше осветена от фаровете на кола. Когато ескалейдът спря отпред и вратите му се отвориха, той остави чашата, заби бастуна си в пода и отиде да поздрави сестра си и семейството й.

Когато Бела влезе, очите й вече бяха зачервени, защото той й беше дал ясно да разбере какво предстоеше. Нейният хелрен беше плътно зад нея, понесъл на ръце спящата им дъщеря, а белязаното му лице беше мрачно.

— Сестро моя — каза Рив и пое Бела в обятията си. Докато я придържаше с една ръка, двамата със Зейдист удариха длани една в друга. — Радвам се, че си тук, приятелю.

Зи кимна с обръснатата си глава.

— Аз също.

Бела се отдръпна и бързо избърса очите си.

— Тя в леглото си ли е?

— Да, жената доген е до нея.

Бела гушна бебето и Рив ги поведе нагоре. Стигнал до вратата на спалнята, той почука и изчака, докато майка му и вярната й прислужница се приготвят.

— Колко е зле? — прошепна Бела.

Рив сведе поглед към сестра си и си помисли, че това беше една от ситуациите, в които не можеше да е за нея стабилната опора, каквато му се искаше да бъде.

Гласът му беше дрезгав.

— Време е.

Бела стисна здраво очи точно когато тяхната мамен произнесе с треперещ глас:

— Влез.

Рив отвори едното крило на вратата и чу как Бела шумно пое въздух, но по-силно от това почувства емоционалния й спектър. Тъгата и паниката се преплитаха, наслагваха се една върху друга и образуваха солиден възел. Комбинация от чувства, която се срещаше само на погребения. И не бяха ли тези усещания ужасяващо на място в случая.

— Мамен — произнесе Бела и отиде до леглото.

Мадалина протегна ръце, а по лицето й се изписа радост.

— Моите обични. Най-обичните ми.

Бела се наведе и целуна майка им по бузата, а после положи внимателно бебето до нея. Тъй като майка им нямаше сили да го държи в ръце, до нея беше поставена допълнителна възглавница, която да подпира главичката на Нала.

Усмивката на майка им беше сияйна.

— Погледнете личицето й само… Няма съмнение, че ще бъде истинска красавица. — Тя вдигна мършавата си ръка към Зи. — А гордият татко се грижи за момичетата си с такава твърдост и кураж.

Зейдист се приближи към нея и стисна протегнатата към него ръка, поклони се и докосна кокалчетата й с чело, какъвто беше обичаят между тъща и зет.

— Винаги ще се грижа за тяхната безопасност.

— Напълно сигурна съм в това. — Майка им се усмихна на свирепия воин, който изглеждаше толкова не на място до дантелените дипли на леглото, но в този момент силите я напуснаха и тя отпусна глава настрани.

— Моята най-голяма радост — прошепна тя, загледана във внучката си.

Бела приседна на леглото и нежно помилва коляното на майка си. Тишината в стаята стана мека като пух, пашкул от покой, който обгърна всички им и разреди напрежението.

Във всичко това имаше само едно хубаво нещо: спокойната смърт, настъпила, както е редно, беше също такава благословия като дългия и лек живот.

Майка им не можеше да се похвали с второто. Но Рив щеше да удържи обещанието си и да се погрижи покоят, който бе налице в стаята, да се запази и след като тя си отидеше.

Бела се наведе към дъщеря си и прошепна:

— Събуди се заради баба.

Когато Мадалина погали нежно лицето на малкото, Нала се пробуди с изгукване. Блестящите като диаманти жълти очи се фокусираха върху прекрасното лице на възрастната жена пред нея и тя се усмихна, протягайки пухкавите си ръчички. Пеленачето стисна пръста на баба си, а Мадалина вдигна поглед и се взря в Рив. В погледа й се четеше молба. И той й даде именно онова, от което се нуждаеше. Постави юмрук пред сърцето си и се поклони леко, потвърждавайки клетвата си още веднъж.

Майка му примигна, а сред миглите й проблеснаха сълзи и той беше облян от вълната благодарност, излъчвана от нея. Макар да не можеше да почувства топлината й, той знаеше, че телесната му температура се е покачила заради начина, по който позволи на коженото палто да се отвори.

Също така знаеше, че би направил всичко, за да спази обещанието си. Добрата смърт не означаваше само бързина и безболезненост. Добрата смърт бе да оставиш делата си в ред, да преминаваш в Небитието удовлетворен, че обичаните от теб са в безопасност и получават нужните грижи. И макар да им се налагаше да преминат през периода на скръбта, да знаеш, че нищо не е останало недоизказано или недовършено.

Или пък нищо излишно не е казано, както в този случай.

Не можеше да предложи по-голям подарък на майка си, отгледала го по начин по-добър, отколкото беше заслужил. Само така можеше да се отплати за обстоятелствата, обграждащи мъчителното му раждане.

Мадалина се усмихна, а от устните й се откъсна дълга, пълна с благодарност въздишка.

И всичко беше, както трябваше да бъде.