Отмъстена любов

72.

На следващата сутрин Елена се събуди гола в леглото, в което беше спала, преди всичките да тръгнат за колонията. Едрото топло тяло на Ривендж бе толкова близо до нейното, колкото бе възможно, и той беше буден. Или поне в другия смисъл на думата.

Усещаше ерекцията му гореща и твърда до бедрото си и той се потъркваше в нея. Тя знаеше какво следва и го прие охотно, когато легна върху нея и се настани между краката й. Проникна дълбоко и се задвижи още сънен, по инстинкт, а нейното тяло откликна на ритъма му и ръцете й обгърнаха врата му.

По шията му имаше белези от ухапване. Много на брой.

Също такива белези носеше и тя.

Елена затвори очи и отново се изгуби в Ривендж… в сливането им.

Денят, който бяха прекарали заедно в спалнята за гости на Братството, не беше изпълнен само със секс. Разговаряха дълго. Тя му бе разказала всичко, което се бе случило, включително за наследството и как бе стигнала до истината, как Хекс формално не бе нарушила обета си пред него, като бе тръгнала за колонията.

Господи… Хекс.

Никой не я беше чувал. Радостта, облекчението и тържествуването, изживени по повод завръщането на братята и Ривендж без смъртоносни рани, бяха помрачени от притеснение.

На мръкване Ривендж щеше да отиде да я потърси в колонията, но Елена четеше по лицето му, че не вярва да е там.

Беше странно и плашещо. Никой не беше видял трупа й, но не я бяха видели и да си тръгва. Нито някой я беше зърнал извън онази килия. Сякаш просто бе изчезнала.

— О, господи… Елена… свършвам…

Тялото на Рив с тласък се притисна в нейното и тя се отдаде на секса, като знаеше, че тежките мисли и острата тревога ще я причакат отвъд оргазъма. Чу името си няколко пъти, докато Рив се освобождаваше, и после изпита възбуждащото усещане, когато членът му остана дълбоко в нея. Достатъчно бе да си го помисли и собственият й оргазъм лумна с все сила и я погълна.

Когато и двамата бяха удовлетворени, Ривендж се отдръпна настрани, като внимаваше да не се отдели от нея твърде скоро. Щом аметистовите му очи отново можеха да се фокусират, той отметна косата от лицето й.

— Чудесен начин да се събудиш — измърка той.

— Съгласна съм.

Очите им се срещнаха и останаха така задълго. После той заговори.

— Може ли да те попитам нещо? И не е „защо“, а „какво“.

— Давай. — Тя се наведе и го целуна бързо.

— Какво ще правиш с остатъка от живота си?

Дъхът на Елена секна.

— Мислех си… Ти каза, че не можеш да останеш в Колдуел.

Той сви масивните си рамене, които още бяха превързани.

— Работата е там, че не мога да те оставя. Просто не мога. С всеки час прекаран с теб това ми става все по-ясно. Аз буквално… не мога да си отида, освен ако ти не ме помолиш.

— Което няма да стане.

— Няма ли?

Елена обхвана лицето му с ръце и в мига, в който го стори, той застина. Винаги се случваше, щом тя го докоснеше. Сякаш постоянно очакваше някаква команда от нея… но пък така беше с обвързаните вампири, нали? Да, физически те бяха по-силни и по-мощни от спътниците си, но техните шелани командваха парада.

— Изглежда, че ще прекарам бъдещето си с теб — изрече тя с устни, прилепени до неговите.

Той потръпна, сякаш се освобождаваше от последните си съмнения.

— Аз не те заслужавам.

— Напротив.

— Ще се грижа за теб.

— Знам.

— И, както казах, няма да се върна към предишните си занимания в града.

— Хубаво. — Той замълча, сякаш искаше да я уверява още и още, и търсеше подходящите думи. — Стига говори, а ме целуни. Решила съм го със сърцето си и с ума си и не е нужно да ми казваш нищо повече. Знам кой си ти. Ти си моят хелрен.

Когато устните им се срещнаха, Елена беше наясно, че има още много въпроси за уреждане. Ако живееха сред вампирите, трябваше да продължат да крият неговата самоличност на симпат. Нямаше представа какво щеше да прави той с колонията на север — предполагаше, че цялото това обкръжаване и кланяне означаваше, че той има някакъв статут на водач там.

Но двамата можеха да се справят с всичко това и с далеч повече. А единствено това имаше значение.

Накрая той се отдръпна.

— Ще си взема душ и ще отида да видя Бела, става ли?

— Добре, радвам се. — Със сестра му си бяха разменили само неловка прегръдка, преди всички да се оттеглят в стаите си. — Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя.

— Непременно.

Ривендж излезе от стаята половин час по-късно, облечен в спортен анцуг и дебел пуловер, които един от братята му бе дал. Нямаше представа накъде да върви и помоли една жена доген, която чистеше с прахосмукачка в коридора, да го упъти към стаята на Бела и Зи.

Оказа се наблизо. Само през няколко врати.

Рив отиде до края на коридора, пълен с гръко-римски статуи и почука на посочената врата. Тъй като не последва отговор, пробва следващата врата, през която се чуваше тихичкият плач на Нала.

— Влез — извика Бела.

Рив бавно отвори вратата на детската стая, без да знае какво посрещане да очаква. В дъното на стаята с изрисувани зайчета по стените, Бела седеше на люлеещ се стол и държеше малката на ръце. Ала въпреки нежното внимание Нала се сърдеше и с хленченето си ясно показваше недоволството си от света.

— Здравей — каза Рив, преди сестра му да е вдигнала глава. — Аз съм.

Сините очи на Бела се насочиха към неговите и той видя как върху лицето й се изразиха всевъзможни чувства.

— Здравей.

— Може ли да вляза?

— Моля, заповядай.

Той затвори вратата след себе си, после се почуди дали тя няма да се почувства несигурна, затворена вътре с него. Понечи да се върне и да я отвори, но тя го спря.

— Всичко е наред.

Не беше много сигурен в това, така че остана на разстояние и наблюдаваше как Нала регистрира неговото присъствие. После тя протегна ръчички към него. Само месец по-рано, преди цяла вечност, би отишъл да вземе момиченцето в прегръдките си. Не и сега. Вероятно никога повече.

— Днес е много кисела — оплака се Бела. — И краката отново ме болят. Не мога да я разхождам на ръце и минута повече.

— Да.

Настана дълго мълчание. Погледите и на двамата бяха насочени към малката.

— Така и не знаех какъв си — промълви най-сетне Бела. — Никога не бих се досетила.

— Не исках да знаеш. И мамен не го искаше.

Когато думите излязоха от устата му, той изрече бърза безмълвна молитва за майка си, с надеждата тя да му прости, че ужасната грозна тайна вече е разкрита.

Бог му беше свидетел, че бе сторил всичко, за да не се повдигне завесата от лъжи.

— Била ли е тя… Как се е случило? — попита Бела плахо. — Как… си се… родил?

Ривендж се замисли как да формулира отговора, репетираше фразите в главата си, променяше думи, добавяше нови. Образът на майчиното му лице постоянно изникваше пред него. Накрая той погледна сестра си и бавно поклати глава. Бела пребледня и той разбра, че се е досетила за основното. Знаеше се, че преди симпатите са имали навика да отвличат жени-вампири. И то най-вече красиви и изискани.

Това бе отчасти причината гълтачите на грехове да бъдат изолирани в колонията.

— О, господи… — Бела затвори очи.

— Съжалявам.

Искаше му се да отиде до нея. Толкова много му се искаше. Тя отново отвори очи, избърса сълзите си и изправи рамене, сякаш мобилизираше силите си.

— Баща ми… — Тя прочисти гърлото си. — Когато се е обвързал с нея, знаел ли е истината за теб?

— Да.

— Тя никога не го е обичала. Поне моето впечатление беше такова. — Ривендж запази мълчание, защото стига да можеше, предпочиташе да се въздържи от коментар за това обвързване. Бела се намръщи. — След като е знаел за теб… заплашвал ли е да изобличи теб и нея, ако не се обвърже с него?

Мълчанието на Рив явно беше красноречив отговор, защото сестра му кимна мрачно.

— Това вече е логично. Поражда гняв у мен… но поне разбирам защо е останала с него. — Настъпи напрегната пауза. — Какво още не ми казваш, Ривендж?

— Слушай, каквото се е случило в миналото…

— … е моят живот! — Малката проплака и Бела понижи глас. — Това е моят живот, по дяволите. Живот, за който всички околни са знаели повече от мен. Така че най-добре ми кажи всичко, Ривендж. Ако искаш изобщо да имаме някакви отношения, кажи ми всичко!

Рив мъчително издиша.

— Какво искаш да знаеш най-напред?

Сестра му преглътна с усилие.

— Онази нощ, когато баща ми почина… аз заведох мамен в клиниката. Заведох я, защото беше паднала.

— Спомням си.

— Не беше паднала, нали?

— Не.

— И преди това не е падала?

— Не.

Очите на Бела отново се премрежиха от сълзи и сякаш за да се разсее, тя улови едно от размаханите юмручета на Нала.

— Ти… онази нощ… ти…

Не искаше да отговаря на неизречения въпрос, но вече беше приключил с лъжите към най-близките и най-скъпите си.

— Да. Рано или късно той щеше да я убие. Нещата стояха така — или той, или мамен.

Една сълза потрепна на ресниците на Бела, отрони се и падна върху бузката на Нала.

— О… Господи…

Ривендж видя как сестра му се сгуши, като че й беше студено и имаше нужда от заслон. Искаше му се да й каже, че винаги ще има него. Че винаги ще е насреща, стига тя да го желае. Че си оставаше нейната опора, нейният голям брат, нейният закрилник. Ала той вече не беше същият за нея и никога нямаше да бъде. Макар да не се беше променил, тя го възприемаше по съвсем различен начин, а това значеше, че за нея той е вече друга личност.

Непознат с удивително познато лице. Бела отново избърса очи.

— Имам чувството, че не познавам собствения си живот.

— Може ли да се приближа? Няма да сторя нищо лошо на теб или на малката.

Чака отговор цяла вечност. А после и още.

Устата на Бела се сви в права линия, сякаш се опитваше да задържи риданието у себе си. После протегна към него ръка, същата ръка, с която бе изтрила сълзите си.

Рив се дематериализира през стаята. Да върви би отнело твърде дълго.

Приклекна пред нея, хвана дланта й с две ръце и приближи студените й пръсти до бузата си.

— Толкова съжалявам, Бела. Ужасно съжалявам за теб и мамен. Опитах се да й се извиня за раждането си… кълна ти се. Но просто да говорим за това бе много тежко и за нея, и за мен.

Лъчистите сини очи на Бела срещнаха неговите и сълзите в тях правеха взора й още по-прекрасен.

— Но защо да се извиняваш? Та ти не си имал никаква вина. Бил си невинен… съвършено невинен. Нямаш вина, Ривендж. Абсолютно. Никаква. Вина.

Сърцето му спря за миг, като осъзна… че тъкмо това бе имал нужда да чуе. През целия си живот се бе обвинявал, че се е родил и се опитваше да се реваншира за престъплението извършено срещу майка му, което бе довело до… него.

— Не си й го причинил ти, Ривендж. И тя те обичаше. Доколкото беше способна на това, мамен те обичаше.

Той не разбра как се случи, но внезапно сестра му беше в неговите прегръдки, притисната към гърдите му, заслонена с малкото си в рая от сила и обич, които им предлагаше.

Приспивната песен излезе от устните му едва чуто, само с нежната си мелодия и без думи, защото гърлото му не беше в състояние да ги изрече. Можеше само да напява ритъма на древните слова.

Но това им стигаше — неизречените думи бяха достатъчни да свържат миналото и настоящето и отново да сближат брата и сестрата.

Когато Ривендж не можеше да продължи повече да пее, отпусна глава на рамото на сестра си и затананика със затворена уста.

А през това време новото поколение заспа дълбоко, заобиколено от близките си.