Отмъстена любов

69.

Очите на Елена отказваха да възприемат видяното. Те просто отричаха ситуацията. Нямаше начин да са паяци. Невъзможно бе да вижда хиляди и хиляди паяци… о, Господи, паяци и скорпиони… покриващи не само стените и пода, но и…

С ужас тя осъзна какво висеше в средата на помещението. Висеше на въжета или вериги. И беше обвито с гъмжащи маси от тварите, покрили всеки квадратен сантиметър на килията.

— Ривендж… — простена тя. — О, Скрайб Върджин, помогни ни!

Без да мисли, се стрелна напред, но силната ръка на Хекс я задържа.

— Не.

Като се бореше с желязната хватка около рамото си, Елена разтърси силно глава.

— Трябва да го спасим!

— Не съм казала, че ще го оставим — сухо изрече другата жена. — Но ако влезем там, ще бъдем поразени от библейска напаст. Трябва да измислим как да…

Проблесна ярко сияние, което накара Хекс да млъкне и Елена да извърне глава. Вишъс бе свалил ръкавицата на дясната си ръка и когато вдигна длан нагоре, чертите на суровото му лице и татуировката покрай окото му се откроиха рязко.

— Средство за унищожаване на насекоми! — Той размърда светещите си пръсти. — Всеки екстерминатор би желал да има такъв в колата си.

— Аз пък имам малък флекс — съобщи Зи и измъкна черен инструмент от колана си. — Ако разчистиш пътя, ще го свалим.

Вишъс приклекна до външния ръб от бъкащи насекоми и ръката му освети морето от малки телца и потрепващи крачета.

Елена притисна устата си с ръка, за да не изкрещи с всичка сила. Не можеше да си представи тази гадост върху своето тяло. Ривендж бе жив… но как беше оцелял? Без да бъде изпохапан до смърт? Без да обезумее?

Светлината от ръката на брата образува прав лъч и изпепелявайки гадините, разчисти пътя до мястото, където висеше Ривендж, като остави само пепел и воня, заради която отчаяно й се прииска да имаше тапи за нос. Изгарящият лъч се разпростря и създаде пътека.

— Мога да задържа така, но действайте бързо — каза Вишъс.

Хекс и Зейдист мигом скочиха в пещерата и паяците на тавана реагираха, като проточиха нишки от тавана, подобно на кръв, изцеждаща се от дълбока рана. Елена гледа само няколко секунди как двамата отбиват нашествениците, преди бързо да свали раницата си и да бръкне в нея.

— Ти пушиш, нали? — попита тя Вишъс, докато махаше шала от врата си, за да го омотае на главата си. — Кажи ми, че си носиш запалката.

— Какво си намислила да… — По лицето му плъзна усмивка, когато видя в ръката й флакон с аерозолен спрей срещу тропически насекоми. — В задния ми десен джоб е.

Обърна се, за да може Елена да извади масивната златна запалка. Щом вече беше в ръката й, пристъпи в помещението. Флаконът нямаше да изтрае дълго, така че не го използва, докато не застана точно зад Хекс и Зейдист.

— Наведете се! — викна им тя, след което натисна бутона за пръскане и щракна запалката.

Двамата приклекнаха и тя изпепели въздушната стража със силен пламък.

След като пътят им мигом се разчисти, Хекс се качи върху раменете на Зи и посегна към веригите с малкия флекс. Остър пищящ звук изпълни пещерата. През това време Елена продължаваше офанзивата си с огнените струи, като задържа повечето от гадините на тавана, вместо да се сипят по главите и вратовете на двамата спасители. Флексът също помагаше, тъй като хвърляше искри, отпъждащи стражата от насекоми, но сякаш за отмъщение паяци налазиха ръкавите на Елена и запълзяха нагоре по нея.

Ривендж потръпна конвулсивно. После се раздвижи.

Посегна към Елена с едната си ръка и от нея се посипаха скорпиони, паяци залазиха нагоре, за да се задържат по местата си. Ръката се движеше бавно, сякаш бремето от втората й кожа, съставена от насекоми бе твърде тежко, за да може да се помести.

— Тук съм — с пресипнал глас изрече Елена. — Дойдохме да те отведем…

От посоката, от която бяха дошли, се чу глухо изтропване. Светлината, която излъчваше ръката на Вишъс внезапно угасна и пещерата потъна в пълен мрак.

А той даде на пълзящите охранители на Ривендж свободен достъп до всички вътре.

Изпод гнусната маса, която го покриваше, крехкото съзнание на Ривендж се пробуди в мига, когато Елена застана на прага на пещерата. Отначало обаче той не се довери на сетивата си. През хилядата години, които бе прекарал провесен в този ад, бе имал много сънища за нея. Мозъкът му се бе залавял за спомените, като ги използваше вместо храна, въздух и вода.

Но чувството сега бе различно.

Може би бе просто откъсването от реалността, за което се бе молил. Макар когато майка му бе починала да бе скърбил, че на всяко нещо настъпва краят, сега той мечтаеше за него и нямаше значение дали ще е духовен или физически.

Тъй че може би най-сетне бе получил едничката милост в окаяния си, объркан живот.

А и мисълта, че Елена наистина може да е дошла за него, го плашеше повече от сегашното му състояние и от изтезанията, които му готвеше бъдещето.

Само че… наистина. Това беше тя, а с нея имаше и други… Чуваше гласовете им. После улови лъч светлина, усети остра воня, която му припомни гадната миризма на морския бряг при отлив.

Последва пронизителен шум. Заедно със серия… миниатюрни взривове?

След първите няколко дни Рив бе неспособен да се движи, тялото му бързо отпадаше, но изпитваше нужда да протегне ръка, да комуникира, да каже на Елена и придружаващите я да се махнат от това ужасно място.

Като мобилизира всичките си сили, той протегна ръка, за да я отпрати.

Светлината бе угаснала тъй внезапно, както се бе и появила.

Само за да бъде заменена от червено сияние, което означаваше, че любимата му е в смъртна опасност.

Страхът за Елена вся паника у него, тялото му бе обхванато от спазми и той се замята като животно в капан.

Трябваше да се събуди, по дяволите. Трябваше… да дойде на себе си!