27.

По време на срещата на Братството в кабинета му, Рот държеше под око Джон от удобната си позиция зад натруфеното бюро. Застанал в другия край на помещението, той изглеждаше напълно съсипан. Лицето му беше бледо, а масивното му тяло отпуснато и не взимаше никакво участие в дискусията. Но най-лошото бе мирисът на емоциите му: просто отсъстваше. Нямаше го щипещия, предизвикващ парене в ноздрите гняв. Нито острия опушен повей на тъгата. Дори не усещаше лимоновото ухание на страха.

Нищо. Застанал сред братята и двамата си най-добри приятели той се беше изолирал от останалите, отказващ да комуникира и изпаднал в унес… Беше там, но всъщност го нямаше.

Това не беше добре.

Главоболието на Рот, което също като очите, ушите и устата беше прикрепено перманентно към черепа му, поднови атаките си в слепоочията му и той се облегна назад в педалското си кресло с надеждата, че ако размърда прешлените си ще може да потисне болката.

Никакъв късмет.

Може би частична черепна ампутация би свършила работа. Бог беше свидетел, че доктор Джейн я биваше в тези неща.

Седнал на грозния зелен фотьойл, Рейдж захапа близалката си и наруши едно от честите мрачни мълчания, надвисващи над сбирката им.

— Тор не може да е отишъл далече — промърмори Холивуд. — Няма достатъчно сили.

— Проверих от Другата страна — добави Фюри от високоговорителя на телефона. — Не е при Избраниците.

— Какво ще кажете да отида с колата до старата му къща? — предложи Бъч.

Рот поклати глава.

— Не мога да си представя, че Тор би отишъл там. Прекалено много спомени.

Дори споменаването на дома, в който Джон беше живял известно време, не предизвика никаква реакция у хлапето. Но поне най-накрая се беше стъмнило и можеха да излязат да търсят Тор.

— Ще остана тук, в случай че реши да се върне — заяви Рот, а двойните врати се отвориха и Ви влезе забързано. — Искам всички да тръгнете да го търсите из града, но преди това нека чуем последните новини от нашата Кейти Курик9. — Той кимна към Вишъс. — Кейти?

Погледът на Ви беше равносилен на протегнат среден пръст, но той се зае със задачата си.

— Проникнах в сървър на полицията. Снощи е бил подаден доклад от детектив в отдел „Убийства“. На адреса, където открихме сандъците с оръжие, е бил намерен труп на човек. Доставчик на пица. Една-единствена прободна рана в гърдите. Без съмнение нещастникът се е натъкнал на нещо, което не е бивало да вижда. Точно приключвах с прегледа на подробностите по случая и какво мислихте, че открих? Споменава се за черно мазно петно на стената в близост до вратата. — Думите му бяха посрещнати с множество ругатни, доста от тях съдържащи нецензурни думи. — Следва интересната част. Според полицията около два часа преди управителят на пицария „Домино“ да се обади, че служителят му не се е върнал след доставка на този адрес, на паркинга е бил забелязан мерцедес. Една съседка е видяла зад волана рус мъж, а до него седял друг, тъмнокос. Сторило й се е странно да види толкова луксозна кола в района.

— Мерцедес ли? — попита Фюри по телефона.

Рейдж довърши поредната близалка и хвърли бялата клечка в кошчето за боклук.

— И откога Обществото на лесърите инвестира такива пари в автопарка си?

— Именно — съгласи се Ви. — Няма никаква логика. Но ето и друго. Свидетели също така твърдят, че предната нощ са забелязали подозрителен на вид ескалейд… и мъж в черно, който носел… какво беше… сандъци, да, изнесъл четири сандъка от един от апартаментите.

Когато Ви насочи укорен поглед към Бъч, ченгето поклати глава.

— Не се споменава да са забелязали номера на колата. А и ги сменихме веднага щом се върнах. А колкото до мерцедеса: свидетелите непрекъснато правят грешки. Русият мъж и другият тип може да нямат нищо общо с убийството.

— Ще държа нещата под око — заяви Ви. — Не мисля, че има голяма вероятност полицията да ги свърже с нещо от нашия свят. Много неща могат да оставят черни петна, но трябва да сме подготвени.

— Ако със случая се е заел инспекторът, за когото си мисля, то той е много добър — отбеляза тихо Бъч. — От най-добрите.

Рот се изправи на крака.

— Добре, слънцето залезе. Изчезвайте оттук. Джон, искам да поговоря с теб насаме.

Рот изчака вратите да се затворят зад гърбовете на братята, преди да заговори.

— Ще го открием, синко. Не се тревожи. — Не последва отговор. — Джон? Какво става?

Момчето скръсти ръце пред гърдите си и продължи да се взира право напред.

— Джон…

Джон отпусна ръце и изписа нещо, което според слабото зрение на Рот гласеше:

Ще изляза с останалите.

— Само така си мислиш. — Това накара Джон да извърне рязко глава. — Да, няма да стане, като се има предвид, че си истинско зомби. И не започвай да ме убеждаваш колко си добре. Ако си въобразяваш и за секунда, че ще ти позволя да излезеш да се биеш, значи си си изгубил ума.

Джон закрачи из кабинета, като животно хванато в капан. Най-накрая се спря и изписа с пръсти:

Не мога да издържам повече тук. В тази къща.

Рот се намръщи в опит да си преведе казаното, но гримасата накара главоболието му да се усили.

— Извинявай, какво каза?

Джон отвори вратата със замах и секунда по-късно в кабинета влезе Куин. Последва усилено движение на ръцете, а после Куин прочисти гърло.

— Казва, че не може да остане в къщата тази нощ. Просто не издържа повече.

— Добре, тогава отиди в някой клуб и се натряскай до припадък, но никакви битки. — Рот благодари мислено, че Куин беше прикрепен към хлапето по закон. — И, Джон… ще го открия.

След още знаци с пръстите Джон се обърна към вратата.

— Какво каза той, Куин? — попита Рот.

— Ами… Каза, че за него е без значение дали ще го откриеш.

— Джон, не го мислиш наистина.

Момчето се завъртя и каза нещо на езика на знаците, а Куин преведе.

— Каза, че го мисли сериозно. Казва… че не може да продължи да живее така… В чудене ден и нощ дали когато влезе в стаята на Тор… Джон, по-бавно… той няма да се е обесил или отново ще е изчезнал. Дори да се върне… Джон казва, че вдига ръце от Тор. Прекалено много пъти е бил изоставян от него.

Това беше трудно да се отрече. В последно време Тор не се проявяваше като образцов баща. Единственият му принос бе създаването на ново поколение живи мъртъвци.

Рот примигна и разтърка слепоочията си.

— Виж, синко, не съм голям експерт, но можеш да поговориш с мен.

Настъпи дълго мълчание, белязано от странен полъх… суха, почти спарена миризма, сякаш от… съжаление? Да, това беше съжаление.

Джон се поклони леко, като че благодареше и после бързо изхвърча през вратата. Куин се позабави.

— Няма да го оставя да се бие.

— И така ще му спасиш живота. Ако в това състояние посегне към оръжието, ще се върне в дървен сандък.

— Разбрано.

Когато вратата се затвори, болката забушува с още по-голяма сила в слепоочията на Рот и го принуди да седне.

Единственото, което искаше да стори, бе да иде в неговата и на Бет спалня, да легне в голямото им легло и да положи глава на възглавниците, ухаещи на нея. Щеше му се да й се обади и да я помоли да легне до него, та да може да я задържи в обятията си. Искаше тя да му прости.

Искаше да спи.

Вместо това кралят отново се изправи на крака, взе оръжията си от пода до бюрото и ги прикрепи към тялото си. Излезе от кабинета си с яке в ръка, спусна се по главните стълби, мина през вестибюла и се озова навън в мразовитата нощ. Както той виждаше нещата, главоболието щеше да го съпътства навсякъде, така че по-добре да е полезен и да тръгне да търси Тор.

Докато обличаше якето си, в главата му се загнезди мисълта за неговата шелан и за това къде беше отишла предната нощ.

Мили боже. Знаеше точно къде ще намери Тор.



Елена възнамеряваше да си тръгне от терасата на Рив незабавно, но докато пристъпваше в сенките не можа да не погледне назад към пентхауса. Видя през прозорците как Рив се обърна и бавно тръгна покрай стъклените стена на апартамента…

Удари прасеца си в нещо твърдо.

— По дяволите!

Подскачайки на един крак, тя разтърка удареното място и хвърли гневен поглед към мраморната саксия, на която се беше натъкнала.

Когато се изправи, напълно забрави за болката си.

Ривендж бе влязъл в друго помещение и бе спрял пред маса, подредена за двама. Сред блясъка на кристал и сребро горяха свещи, а дългата стъклена стена излагаше на показ всичките усилия, които беше положил заради нея.

— По дяволите… — прошепна Елена.

Ривендж седна също така бавно и внимателно, както се беше придвижил дотам, като погледна зад себе си, за да се убеди, че столът е на мястото си, а после се подпря на двете си ръце и се намести върху него. Положи найлоновата торбичка, която му беше дала върху масата и изглеждаше сякаш я приглажда с нежните си пръсти, така несъответстващи на масивните му рамене и мрачната сила, излъчваща се от суровото му лице.

Загледана в него, Елена вече не чувстваше студа и вятъра, нито болката в крака си. Окъпан от светлината на свещите, с наклонена на една страна глава и съвършен профил, Ривендж беше невероятно красив.

Изведнъж той вдигна глава и погледна право към нея, макар че тя стоеше в мрака.

Елена отстъпи назад и почувства допира на парапета, но не се дематериализира. Не го направи дори когато той заби бастуна в пода и се изправи в целия си ръст. Нито когато вратата се отвори по силата на волята му.

Изискваше се по-добър лъжец, отколкото беше тя, та да се престори, че се наслаждава на гледката. Но пък не беше страхливка, че да избяга.

Елена тръгна към него.

— Не си взе лекарството.

— Ти това ли чакаше?

Елена скръсти ръце пред гърдите си.

— Да.

Ривендж хвърли поглед назад към двете празни чинии на масата.

— Каза, че трябва да се приема с храна.

— Да, така е.

— Изглежда ще трябва да ме наблюдаваш, докато се храня. — Елегантния жест, с който я покани да влезе, беше нещо, което не биваше да приема. — Ще седнеш ли с мен? Или предпочиташ да седиш навън в студа? Почакай, това може би ще помогне. — Подпирайки се тежко на бастуна, той отиде и духна свещите.

Понеслите се нагоре къдравите струйки дим й се сториха като символ на всички потъпкани възможности на вечерта. Той беше приготвил хубава вечеря за тях двамата. Беше положил усилия. Беше се облякъл хубаво.

Пристъпи вътре, защото вече достатъчно беше съсипала вечерта му.

— Настанявай се — каза той. — Веднага се връщам с чинията си. Освен ако…

— Вече съм яла.

Той се поклони леко, а тя дръпна един от столовете.

— Разбира се, че си яла.

Ривендж подпря бастуна си на масата и тръгна към кухнята, придържайки се за облегалките на столовете, скрина и касата на вратата. Когато се върна няколко минути по-късно, повтори същото упражнение със свободната си ръка и накрая се настани на стола начело на масата напълно концентриран. Взе блестящата сребърна вилица, без да каже нито дума, внимателно отряза парче месо и започна да се храни сдържано и изискано.

Тя се почувства като кучката на седмицата, седяща пред празната чиния със закопчано догоре палто. Потрепването на сребърните прибори върху порцелана правеше мълчанието помежду им още по-натрапчиво. Почувствала се ужасно зле, тя приглади салфетката пред себе си и макар да не си падаше много по приказките, усети, че заговаря, защото повече не можеше да държи всичко в себе си.

— Миналата нощ…

— Да? — Ривендж задържа вниманието си върху чинията, без да поглежда към нея.

— Не са ми вързали тенекия. На онази среща.

— Ами, браво на теб.

— Той е бил убит.

Ривендж вдигна рязко глава.

— Какво?

— Стефан, мъжа, с когото трябваше да се срещна… Бил е убит от лесъри. Кралят донесе тялото му в клиниката, но аз не знаех, че е бил той, докато братовчед му не дойде да го търси. Аз… прекарах нощта да увивам тялото му, а после го върнах на семейството му. — Тя поклати глава. — Бяха го пребили… Лицето му беше неузнаваемо.

Гласът й секна и отказа да й служи, така че тя продължи да поглажда салфетката с надежда да се успокои.

Две тихи подрънквания отбелязаха, че Ривендж е поставил приборите си в чинията, а после той се пресегна към нея и положи масивната си длан върху ръката й.

— Много съжалявам — промълви. — Нищо чудно, че не ти е до това. Ако знаех…

— Не, всичко е наред. Трябваше да се държа по-добре, когато дойдох. Много съм отнесена. Просто не съм на себе си.

Той стисна ръката й, а после се отдръпна, като че не искаше да й се натрапва. Което в нормална ситуация би й допаднало, но тази вечер й се стори жалко, ако трябваше да използва думата, която той толкова харесваше. Усещането от тежестта на дланта му през палтото беше толкова приятно.

Като стана дума за това, беше започнало да й става много топло. Елена се разкопча и свали вълнената дреха от раменете си.

— Тук е доста топло.

— Както вече казах, мога да наглася термостата на по-студено.

— Не. — Тя се намръщи и погледна към него. — Защо все ти е студено? Страничен ефект от допамина ли?

Той кимна.

— Главно по тази причина ми е нужен бастунът. Не чувствам ръцете и краката си.

Не беше чувала много вампири да реагират така на лекарството, но индивидуалните симптоми бяха безбройни. А и вампирският еквивалент на Паркинсон беше коварно заболяване.

Ривендж бутна чинията си настрани и двамата останаха смълчани задълго. На светлината на свещите той изглеждаше някак посърнал, обичайната му енергичност отсъстваше, а настроението му беше много печално.

— И ти не приличаш на себе си — заговори тя. — Не че те познавам добре, но изглеждаш…

— Как?

— Както аз се чувствам. В будна кома.

Той се изсмя кратко.

— Много подходящо определение.

— Искаш ли да поговорим за това…

— Би ли искала да хапнеш нещо…

Двамата се засмяха и млъкнаха. Ривендж поклати глава.

— Нека ти предложа поне десерт. Това е най-малкото, което мога да направя. Няма да е като среща с вечеря на свещи, защото те са угасени.

— Всъщност, знаеш ли какво?

— Излъга, че си яла, и сега умираш от глад?

Тя се засмя отново.

— Хвана ме.

Аметистовият му поглед се прикова в нейния, атмосферата между тях се промени и Елена почувства, че в очите й той вижда много, прекалено много.

— Ще ми позволиш ли да ти предложа храна?

Хипнотизирана, запленена, тя прошепна:

— Да. Моля те.

Усмивката му разкри удължени бели кучешки зъби.

— Това е точно отговорът, който очаквах.

Какъв ли би бил вкусът на кръвта му в устата й, помисли си тя внезапно.

От гърлото на Ривендж се разнесе глухо изръмжаване, като че знаеше точно какво си мисли тя. Но той не каза нищо, а се изправи и отиде в кухнята. Когато се върна с чинията й, тя беше успяла да се стегне, но докато оставяше храната пред нея, усети прекрасен полъх на подправки, носещ се наоколо, който не беше свързан със сготвеното от него.

Решена да се овладее, тя постла салфетката в скута си и опита печеното.

— О, боже, превъзходно е.

— Благодаря — каза Рив и седна. — Догените в нашата къща винаги го приготвяха така. Нагряваш фурната до двеста и четирийсет градуса, слагаш месото вътре, печеш половин час, после изключваш и го оставяш вътре за два часа. Не е позволено да отваряш, за да го проверяваш. Такова е правилото, трябва да се довериш на процеса. Резултатът два часа по-късно е…

— Божествен.

— Божествен.

Елена се засмя, когато от устата на двамата излезе една и съща дума.

— Наистина е много вкусно. Топи се в устата.

— Ако трябва да съм напълно откровен, преди да си помислиш, че съм добър готвач, това е единственото, което умея да готвя.

— Умееш да готвиш едно ястие идеално, а не всеки може да се похвали с такова нещо.

Той се усмихна и погледна към таблетките.

— Ако ги взема сега, това значи ли, че ще си тръгнеш веднага след вечерята?

— Ако отговоря с „не“, ще ми кажеш ли защо си толкова умислен?

— С теб трудно се водят преговори.

— Просто нещата са двустранни. Аз споделих с теб какво ми тежи.

Лицето му помръкна, той стисна устни и смръщи вежди.

— Не мога да говоря за това.

— Разбира се, че можеш.

Очите му, сега гледащи мрачно, проблеснаха към нея.

— Също както ти можеш да говориш за баща си ли?

Елена сведе поглед към чинията си и започна да реже месото особено старателно.

— Съжалявам — пророни Рив. — Аз…

— Не, всичко е наред — каза, макар че това не беше вярно. — Понякога съм прекалено настоятелна. Това е добре, ако си медицински работник, но не е чак толкова уместно в личните отношения.

Помежду им отново се възцари мълчание и тя започна да се храни по-бързо, като си помисли, че веднага щом свърши, ще си тръгне.

— Върша нещо, с което не се гордея — заговори той изведнъж.

Тя вдигна поглед. Изражението му излъчваше злост, гняв и омраза и го превръщаше в някого, от когото би се уплашила при други обстоятелства. Не че нещо от това беше насочено към нея. Изразяваше чувствата му към самия него. Или към някой друг.

Реши, че не е добре да упорства. Особено като се имаше предвид настроението му. Изненада се, когато той продължи.

— И продължава от много време.

Дали беше свързано с бизнеса или с личния му живот, зачуди се тя.

Той вдигна поглед към нея.

— Свързано е с определена жена.

Ясно. Жена.

Добре, тя нямаше никакво право да чувства как студена хватка стяга сърцето й. Не й влизаше в работата фактът, че вече си имаше някоя. Или че беше плейбой, който устройва подобни свалки с вечери на свещи и печено за бог знае колко още жени.

Елена прочисти гърло и остави ножа и вилицата в чинията. Докато попиваше устата си със салфетка, тя каза:

— Така и не те попитах дали си обвързан. На гърба ти не е изписано име…

— Тя не е моя шелан. И ни най-малко не я обичам. Сложно е.

— Имате ли дете?

— Не, слава богу.

Елена се намръщи.

— Все пак имате връзка, нали?

— Предполагам би могло и така да се нарече.

Чувствайки се като пълна идиотка, задето беше допуснала да си падне по него, Елена остави салфетката на масата до чинията си и му отправи една от професионалните си усмивки, докато ставаше и обличаше палтото си.

— Трябва да тръгвам. Благодаря за вечерята.

Рив изруга.

— Не трябваше да ти казвам нищо…

— Ако целта ти е била да ме вкараш в леглото, прав си. Погрешен ход. Все пак се радвам, че беше откровен.

— Не се опитвах да те вкарам в леглото.

— О, разбира се, че не. Това би било изневяра спрямо нея. — Боже, защото това толкова я разстройваше?

— Не — тросна се той в отговор. — Причината е, че съм импотентен. Повярвай ми, ако можех да се възбудя, леглото би било първото място, където бих те отвел.

Загрузка...