Отмъстена любов

32.

Леш не го беше грижа дали е ден или нощ. Когато двамата с господин Д. спряха на паркинга пред изоставена мелница и светлините на мерцедеса хвърлиха широка дъга, за него нямаше значение дали ще се срещне с краля на симпатите на обед или в полунощ, защото някак си вече не се притесняваше толкова от мръсника.

Заключи колата и с господин Д. поеха по ронещия се асфалт към врата, която изглеждаше доста стабилна, като се имаше предвид цялостното състояние на сградата. Благодарение на лекия снеговалеж пейзажът наоколо изглеждаше като изваден от реклама за старомодна ваканция във Върмонт, стига да не се заглеждаш прекалено отблизо в провисналия покрив и овехтялата фасада.

Симпатът вече беше вътре. Леш го знаеше със сигурност, така както чувстваше вятъра по кожата на лицето си и чуваше хрущенето на камъчетата под ботушите си.

Господин Д. отвори вратата и Леш пристъпи вътре първи, за да покаже, че не му е нужен подчинен, който да му разчиства пътя. Вътрешността на мелницата не беше пълна с нищо друго освен студен въздух, пространството отдавна беше опразнено от всичко, което би могло да послужи за нещо.

Симпатът чакаше в далечния край, в близост до голямото колело, което все още беше потопено в реката, наподобяващо дебела жена, киснеща във ваната си.

— Приятелю, колко е хубаво да те видя отново — обърна се към него кралят, а змийският му глас отекна звучно като леки вълни по водна повърхност.

Леш се приближи до него бавно и спокойно, като обстойно проверяваше сенките около прозорците. Никой освен краля. Това беше добре.

— Обмисли ли предложението ми? — попита кралят.

Леш не беше в настроение за игрички. След случилото се с доставчика на пици предната вечер и при положение че трябваше да премахне още един наркодилър само след час, моментът не беше подходящ за това.

— Да. И знаеш ли какво? Не съм сигурен, че трябва да ти правя каквато и да било услуга. Мисля, че трябва да ми дадеш каквото искам или… може би ще пратя войниците си на север да изколят теб и останалите откачалки, намиращи се там.

Върху плоското бледо лице на другия се появи невъзмутима усмивка.

— Но с какво ще ти помогне това? Така би съсипал инструмента, с който желаеш да надвиеш врага си. Постъпката не би била разумна от страна на който и да е водач.

Членът на Леш потръпна, респектът го възбуждаше, макар той да отказваше да отбележи този факт.

— Знаеш ли, не бих предположил, че кралят може да се нуждае от помощ. Защо сам не извършиш убийството?

— Обстоятелствата са особени и ще е от полза да изглежда, все едно смъртта е настъпила без моята намеса. С времето ще се научиш, че прикритите машинации понякога са по-ефективни от делата, извършени пред погледа на поданиците ти.

Леш разбираше мотивите му, но нямаше намерение да му го показва.

— Не съм толкова млад, за колкото ме смяташ — заяви вместо това. През последните няколко месеца беше остарял с векове.

— Но не си и така стар, както си мислиш. Това обаче, е тема на друг разговор в друго време.

— Не си търся терапевт.

— Което е жалко. Много ме бива да се ровя в главите на другите.

Да, Леш му вярваше.

— Тази твоя жертва… Мъж ли е или жена?

— Би ли имало значение?

— Ни най-малко.

Симпатът се усмихна широко.

— Мъж е. И както казах, обстоятелствата са особени.

— В какъв смисъл?

— Ще бъде трудна мишена. Личният му гард е много свиреп. — Кралят се понесе към един от прозорците и погледна навън. След малко той обърна главата си също като бухал, завъртайки я на сто и осемдесет градуса, с лице сочещо назад. Белите му очи просветнаха в рубиненочервено. — Мислиш ли, че си способен да се справиш с такова проникване?

— Ти хомосексуалист ли си? — тросна се Леш.

Кралят се засмя.

— Питаш ме дали предпочитам любовници от моя пол ли?

— Да.

— Това би ли те накарало да се чувстваш неудобно?

— Не. — Да, защото би значело, че в известна степен е привлечен от някой, който си пада по тези неща.

— Не умееш да лъжеш много добре — промърмори кралят. — Но и това ще дойде с годините.

— Не мисля, че си толкова могъщ, за колкото се мислиш.

Когато прехвърчането на еротични искри секна, Леш разбра, че е нацелил болно място.

— Внимавай с прибързаните заключения…

— Спести ми мъдростите си, Ваше Височество. Ако под тази роба имаше солиден комплект топки, сам щеше се отървеш от онзи тип.

Ведростта се завърна на лицето на краля, като че Леш току-що беше доказал по-нископоставената си позиция чрез избухването си.

— Да, а вместо това аз карам друг да се погрижи, което е много по-изтънчено, но не очаквам да го разбереш.

Леш се дематериализира пред самия крал и обви длани около мършавото му гърло. С едно грубо движение го притисна към стената. Приковаха очи един в друг и когато Леш почувства нещо да се опитва да проникне в съзнанието му, заключи входовете към централния си лоб.

— Няма да те оставя да ми надничаш в картите, задник. Съжалявам.

Погледът на краля стана червен като кръв.

— Не.

— Какво „не“?

— Не предпочитам любовници от моя пол.

Разбира се, това бе един добре премерен ход. Сега изглеждаше, сякаш Леш бе този, който е хомо, защото го докосваше. Пусна го и закрачи наоколо.

Гласът на краля вече не беше така змийски, а по-скоро делови.

— С теб си пасваме доста добре. Мисля, че и двамата ще извлечем изгода от този съюз.

Леш се обърна с лице към него.

— Онзи мъж, чиято смърт желаеш, къде мога да го открия?

— Моментът трябва да е подходящ. Правилният момент… е решаващ.

Ривендж наблюдаваше Елена, докато тя обличаше дрехите си и макар никак да не му се искаше тя отново да слага униформата си, далеч не му бе неприятно да гледа как тя, наведена, бавно обува чорапите си и ги вдига нагоре към бедрата си.

Ни най-малко!

Елена се засмя, вдигна сутиена си и го завъртя на пръста си.

— Мога ли да го облека?

— Разбира се.

— Пак ли ще искаш да го направя бавно?

— Просто ми се стори, че не е нужно да се бърза с чорапите. — Той се усмихна като вълк, какъвто се и чувстваше. — Искам да кажа, по лесно може да се пусне бримка, нали… О, по дяволите…

Елена не го изчака да довърши изречението, а изви гръб и обгърна тялото си със сутиена. Краткия танц, който изпълни, докато го закопчаваше отпред, го накара да се задъха… и това беше преди да е вдигнала презрамките, оставяйки чашките под нивото на гърдите. Тя се приближи към него.

— Забравих как точно се слага. Ще ми помогнеш ли?

Рив изръмжа и я придърпа към себе си. Засмука едното й зърно, а другото започна да масажира с палеца си. Елена изстена, а той плъзна чашките на местата им.

— Приятно ми е да бъда главен отговорник за бельото ти, но го предпочитам свалено от теб. — Той размърда нагоре-надолу веждите си и тя се разсмя толкова естествено и искрено, че сърцето му спря. — Харесвам този звук.

— А на мен ми харесва да го издавам.

Елена облече униформата си, намести я и закопча копчетата.

— Жалко — промълви той.

— Искаш ли да чуеш нещо глупаво? Нося я, макар тази вечер да не трябва да ходя на работа.

— Така ли? Защо?

— Исках да запазя отношенията ни делови, а виж ме сега — възхитена, че не се получи.

Той се изправи и я прегърна, без да се тревожи от факта, че е напълно гол.

— Брой и мен към възхитените.

Той я целуна нежно и когато се отдръпнаха един от друг, тя каза:

— Благодаря за прекрасната вечер.

Рив приглади кичур коса зад ухото й.

— Какво ще правиш утре?

— На работа съм.

— Кога приключваш?

— В четири.

— Ще дойдеш ли тук?

Тя не се замисли дори за миг.

— Да.

Когато излязоха от спалнята и се озоваха в библиотеката, той каза:

— Сега ще отида да видя майка ми.

— Така ли?

— Да, обади се и помоли да я посетя. Никога не го е правила. — Стори му се толкова нормално, че споделя подробности за живота си. Или поне част от тях. — Опитва се да ме привлече повече към духовната страна на живота и се надявам, че не се кани да ми предложи някой курс за себеоткриване.

— Между другото, с какво се занимаваш? — Елена се засмя. — Толкова малко знам за теб.

Рив фиксира поглед над рамото й към изгледа на града.

— О, с най-различни неща. Основно сделки в света на хората. Сега, когато сестра ми е обвързана, имам да се грижа само за майка ми.

— Къде е баща ти?

В студения гроб, където му е мястото на този мръсник.

— Почина.

— Съжалявам.

Очите на Елена излъчваха такава топлина, че той почувства вина. Не съжаляваше, че го е убил, а че крие толкова много от нея.

— Благодаря — отговори сковано.

— Не искам да нахалствам. Просто съм любопитна за живота и семейството ти, но ако предпочиташ…

— Не, просто… Не обичам да говоря много за себе си. — Не беше ли това самата истина? — Мобилен телефон ли звъни?

Елена се намръщи и се дръпна от него.

— Моят. В палтото ми е.

Тя се втурна към трапезарията и напрежението в гласа й, когато отговори, беше осезаемо.

— Да? О, здравей. Да, не, аз… Сега? Разбира се. Дори няма да се налага да се прибирам до вкъщи, за да се преоблека в униформата си, защото… О, да. Добре.

Стигнал до вратата на трапезарията, той чу изщракването от затварянето на телефона.

— Всичко наред ли е?

— Да, работа. — Елена се приближи до него, обличайки палтото си. — Нищо особено. Сигурно е нещо, свързано със смените.

— Искаш ли да те закарам? — Боже, би му доставило такова удоволствие да я изпрати до работата й и то не само за да останат заедно още малко. Един мъж искаше да прави какво ли не за своята жена. Да я защитава. Да се грижи за нея…

Какво му ставаше, по дяволите? Не че не му допадаха мислите за нея, но имаше чувството, че някой е сменил диска му. И то не с този на Бари Манилоу. Твърдо се долавяше нещо от „Маруун 5“.

Помощ…

— Няма нужда, но благодаря. — Тя се спря пред една от плъзгащите се врати. — Тази вечер бе такова… откровение.

Рив бързо отиде до нея, обхвана лицето й в ръце и я целуна страстно. Когато се отдръпна, заяви мрачно:

— Само заради теб.

Тя му се усмихна широко и сякаш засия отвътре. Изведнъж му се прииска да разкъса дрехите й и да стигне до край в нея.

Инстинктът за маркиране се беше пробудил с пълна сила и единственият начин да го потуши, беше да си каже, че вече е оставил достатъчно от себе си по кожата й.

— Напиши ми съобщение, когато стигнеш в клиниката, за да знам, че си в безопасност.

— Добре.

Една последна целувка и тя излезе през вратата, за да изчезне в нощта.

Когато напусна апартамента на Ривендж, Елена летеше и то не само защото се дематериализира над реката на път за клиниката. За нея нощта не беше студена, а освежаваща. Униформата й не беше измачкана от това, че беше захвърлена на леглото и после бяха лежали върху нея, а беше артистично нагъната. Косата й не беше рошава, а беше естествено разбъркана.

Обаждането да се яви в клиниката не беше нареждане, а право на избор.

Нищо не можеше да я спре от пламенния й летеж. Тя беше една от звездите върху нощното кадифено небе, недостижима, недосегаема…

Когато прие форма пред гаражите на клиниката обаче, загуби донякъде пламенния си ентусиазъм. Струваше й се нередно да се чувства по този начин след случилото се предишната нощ. Можеше да се обзаложи с цената на живота си, че в момента семейството на Стефан не изпитваше и бегло подобие на радост. Та те едва бяха привършили със смъртния ритуал… Щяха да минат години преди да се докоснат, макар и мъничко, до емоциите, кипящи в сърцето й, когато мислеше за Рив.

Ако изобщо някога се случеше. Имаше чувството, че родителите му вече никога нямаше да са същите. Тя изруга и забърза през паркинга, оставяйки тъмни следи върху тънкия слой сняг, навалял по-рано. Като част от персонала не й отне дълго да премине през охраната и да се озове в чакалнята. Като се приближи към рецепцията, тя свали палтото си.

Служителят зад компютъра вдигна поглед и се усмихна. Родис беше един от малкото мъже в екипа им и определено любимец на цялата клиника. В добри отношения с всички, той не скъпеше усмивките и прегръдките си.

— Здравей, момиче, как… — Той се намръщи, когато тя се доближи до него, а после избута стола си назад, за да увеличи пространството помежду им. — Здравей.

Елена погледна озадачено зад гърба си, в очакване да види чудовище, ако се съдеше по това как се беше отдръпнал от нея.

— Добре ли си?

— Да. Напълно. — Той я погледа пронизващо. — Ти как си?

— Добре. Радвам се, че дойдох да помогна. Къде е Катя?

— Струва ми се каза, че ще те чака в кабинета на Хавърс.

— Тогава по-добре да вървя.

— Да. Добре.

Елена забеляза, че чашата му е празна.

— Искаш ли да ти донеса кафе, като свърша?

— Не, не — отговори Родис бързо и вдигна двете си ръце. — Няма нужда. Благодаря.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да. Напълно. Благодаря.

Елена отмина с усещането, че е прокажена. Обикновено с Родис имаха приятелски отношения, но не и тази вечер.

О, боже, помисли си тя. Ривендж беше оставил аромата си върху нея. Сигурно беше това. Тя се обърна… но какво можеше да му каже?

С надеждата, че Родис ще е единственият, който ще го долови, тя се втурна към съблекалнята, за да остави палтото си, като по пътя помахваше на членове на персонала и пациенти. Когато стигна до кабинета на Хавърс, вратата беше отворена, а лекарят седеше зад бюрото си. Катя бе седнала на стол с гръб към коридора.

Елена почука леко на касата.

— Здравейте.

Хавърс вдигна глава, а Катя хвърли поглед през рамо. И двамата изглеждаха зле.

— Влез — нареди сърдито лекарят. — И затвори вратата.

Сърцето на Елена ускори ритъма си и тя направи, както й беше поръчано. До Катя имаше празен стол и тя седна, защото изведнъж почувства слабост в коленете си.

Беше идвала в този кабинет много пъти, главно за да напомня на доктора да се храни, защото захванеше ли се веднъж с някой пациент, той загубваше представа за времето. Но в случая не ставаше дума за него, нали?

Настъпи продължително мълчание, а бледите очи на Хавърс избягваха нейните, докато нервно опипваше роговите рамки на очилата си.

Катя беше тази, която заговори и тонът й беше твърд.

— Снощи, точно преди да си тръгна, един от охранителите, наблюдаващи камерите, ме уведоми, че си била в аптеката. Сама. Каза, че те е видял да взимаш някакви лекарства и да си тръгваш. Прегледах записа и проверих съответните рафтове. Било е пеницилин.

— Защо просто не го доведе? — намеси се Хавърс. — Незабавно щях да прегледам Ривендж.

В следващия момент тя се почувства като участничка в сапунен сериал, където камерата показва в едър план лицето на героинята. Сякаш всичко се отдръпваше от нея, офисът беше някъде далече, а тя изведнъж се беше озовала под ярка светлина, като че разглеждана под микроскоп.

В главата й се въртяха въпроси. Наистина ли си беше въобразявала, че стореното от нея ще й се размине? Знаеше за камерите… но мисълта за тях дори не й беше хрумнала, когато предишната нощ беше влязла зад щанда в аптеката.

В резултат на това всичко щеше да се промени. Животът й, преди достатъчно труден, сега щеше да стане непоносим.

Съдба ли? Не… Чиста глупост.

Как, по дяволите, си беше позволила такова нещо?

— Ще напусна — отсече тя. — Още тази вечер. Не трябваше да правя такова нещо… Бях притеснена за него, напрегната заради Стефан и взех погрешно решение. Искрено съжалявам.

Нито Хавърс, нито Катя отговориха нещо, но и нямаше нужда. Ставаше дума за доверие, а тя беше потъпкала тяхното. И беше нарушила правилата за безопасност на пациентите.

— Ще изпразня шкафчето си и ще си тръгна незабавно.