Петдесет нюанса сиво

1.

Погледнах ядно в огледалото. По дяволите! Тая коса не искаше да застане наникъде. И Катрин Кавана да върви по дяволите! Да вземе да се разболее и да ме подложи на това. Трябваше да си седя у дома и да си уча за последните изпити следващата седмица, а вместо това стоях пред огледалото с четка в ръка и агонизирах в мъки да сложа тая коса в някакъв ред. „Не трябва да си лягам с мокра коса! Не трябва да си лягам с мокра коса!" Изрецитирах пред огледалото тази мантра няколко пъти и отново направих опит да я укротя с четката. Бях бясна. Впих поглед в бледото момиче в огледалото с кафява коса и сини очи, прекалено големи за това лице. Момичето ме погледна на свой ред, аз отчаяно извърнах поглед и се предадох. Единствената възможна алтернатива бе да вържа тая ината, своенравна коса на опашка и да се надявам да постигна някакъв що-годе приличен вид.

Кейт беше съквартирантката ми и от всички възможни дни в годината беше избрала точно този да се тръшне с грип. Затова не можеше да отиде на това интервю с някакъв индустриален магнат хищник, което бе уредила за студентския вестник. Никога не бях чувала за него. Предложих й някак доброволно. Имах изпити, за които трябваше да кълва яко, имах и едно есе за довършване, следобеда трябваше по план да уча, но не сега се налагаше да карам 165 мили, за да стигна до центъра на Сиатъл и да се видя със загадъчния главен изпълнителен директор на холдинга „Грей Ентърпрайзис".

Той беше истински велик предприемач и основен спонсор на нашия университет, неговото време беше ценно, в пъти по-ценно от моето, но бе дал съгласие на Кейт за това интервю и щяло да бъде голям удар, право в десятката, казваше тя. По дяволите и нейните извънкласни дейности.

Кейт се беше свила навлечена на дивана в хола.

- Съжалявам, Ана. Трябваха ми девет месеца да се добера до него за това интервю. Ще минат още шест за нова дата, а тогава и двете ще сме завършили. Като редактор не мога да си позволя провал сега. Моля те! умоляваше ме Кейт с дрезгавия си глас, стържещ през възпаленото й гърло. Не разбирах как го прави тоя номер. Макар и болна, изглеждаше така съблазнителна, сексапилна, великолепна, с руса подредена коса с ягодови нишки в нея и блестящи красиви зелени очи, независимо че бяха зачервени и насълзени от грипа. Опитах се да не обръщам внимание на нежелания пристъп на състрадание.

- Разбира се, ще ида, Кейт. Ти си почивай. Да ти дам ли лекарствата?

- Да. Това са въпросите и касетофонът ми. Само натисни бутона за запис. Води си бележки, аз после ще резюмирам всичко.

- Ама аз не зная нищо за него казах. Мъчех се съвсем неуспешно да потисна паниката, която ме обземаше с бесни темпове.

- Въпросите ще ти помогнат. Тръгвай, много път е. Не бива да закъсняваш.

- Окей, тръгвам. Ти си почивай. Направих ти супа, само си я стопли. „Кейт, такова нещо мога да направя единствено и само за теб!"

- Да, добре, тръгвай. Успех. И благодаря, Ана. Спасяваш ми живота, както винаги.

Пуснах една крива усмивка, нарамих раницата и тръгнах към вратата, после към колата. Не можех да повярвам, че й бях позволила да ме навие. Но в крайна сметка Кейт можеше да убеди всеки в каквото си поиска. От нея щеше стане страхотен журналист. Говореше убедително, беше красива, винаги можеше да се обоснове и беше моята най-мила и добра приятелка.

Тръгнах от Ванкувър, Вашингтон, по магистрала номер 5. По пътя нямаше много коли. Беше рано, а аз трябваше да съм в Сиатъл чак в два следобед. За щастие Кейт ми даде спортния си мерцедес CLK. Не бях сигурна, че с моя стар фолксваген костенурка мога да стигна навреме. А с мерцедеса пътуването е кеф натискаш педала до дупка и милите се топят.

Спрях пред главния офис на компанията. Сградата беше огромна, на 24 етажа, всичко от огънато стъкло и метал, дето се вика плод на утилитарното мислене на някой авангарден архитект. Над грамадните стъклени врати имаше дискретна метална табела GRAY HOUSE. Пристигнах в два без петнайсет и с огромно облекчение, че не съм закъсняла, влязох в честно казано смущаващото и плашещо с размерите си, със стъклото си, с метала си и с пясъчния си камък лоби.

Зад голямото бюро на рецепцията, изработено от пясъчник, седеше много красива руса жена. Усмихна ми се любезно. Беше със сако с цвят на въглен и с бяла изчистена риза. Най-елегантното и стилно сако, което бях виждала. Изглеждаше безупречно.

- Имам среща с господин Грей. Анастейжа Стийл от името на Катрин Кавана.

- Извинете ме за секунда, госпожице Стийл каза тя и повдигна учудено вежда, докато аз стоях неловко и смутено пред нея. Почнах да съжалявам, че не бях взела някое от хубавите официални костюмчета на Кейт вместо моето износено морскосиньо сако. Бях положила усилието да облека единствената си пола, да обуя прилични ботуши до коленете и да сложа син пуловер. За мен това беше достатъчно елегантно. Бързо мушнах зад ухото си един изнизал се от опашката кичур и с непринуден вид се опитах да демонстрирам, че дамата изобщо не ме смущава.

- Да, очакваме госпожица Кавана. Моля подпишете тук, госпожице Стийл. Вземете последния асансьор вдясно и натиснете двайсети етаж каза тя. Усмихваше ми се любезно, но бях убедена, че ми се присмива.

Подаде ми пропуск, на който бе сложен ярък печат „Гост". Не можах да прикрия ехидната си усмивка. Разбира се, на всеки би му станало ясно, че съм само гост. Та аз не пасвах изобщо в тая атмосфера. „Никога нищо не се променя". Въздъхнах тежко наум. Благодарих й, тръгнах към асансьорите и минах между двамата охранители със скъпи черни костюми.

Асансьорът ме изстреля до двайсетия етаж. Вратите се отвориха плавно и попаднах в друго грамадно лоби. Пак стъкло, метал и бял пясъчник. Пред мен пак бюро и пак млада руса жена, но тази беше облечена в черно и бяло, естествено без забележка по вида й. Стана да ме посрещне.

- Бихте ли изчакали тук, госпожице Стийл? попита и ми посочи едни бели кожени столове. Това май беше чакалнята.

Зад тях имаше огромна зала за съвещания със стъклени стени и, разбира се, маса, отговаряща на размерите на помещението, изработена от тъмно дърво, и поне двайсет еднакви стола около нея, в подходящия за масата цвят. Зад всичкото това имаше прозорец от пода до тавана с гледка към целия град в посока към Саунд. Гледката спираше дъха, направо ме парализира.

Седнах и измъкнах въпросите от раницата. Зачетох ги и наум проклинах Кейт, че не ми беше дала поне някакви биографични данни. Та аз не знаех абсолютно нищо за човека, когото след малко трябваше да интервюирам. Можеше да е на деветдесет, можеше да е на трийсет. Несигурността винаги ме е дразнела. Сега нервите ми бяха опънати и ми личеше. Не ме свърташе от безпокойство. Никога не съм харесвала разговорите очи в очи. По-добре ми е да седя анонимно и незабелязано в дъното на стаята в някоя дискусионна група. И за да съм честна, винаги се осланям на моята собствена компания: да чета британска класика, свита на някой стол в библиотеката на университета, а не да седя и да се треса от нерви в някаква колосална стъклено-метално-каменна сграда.

Издразних се на себе си. „Я се стегни, Стийл". Ако се съдеше по вида на сградата прекалено стерилна и модерна, очаквах господин Грей да е на около четирийсет, в добра физическа форма, с тен и светла коса, за да си пасва по цвят с останалия персонал.

От голямата врата вдясно излезе друга безупречно облечена блондинка. Каква беше тая работа с тези перфектни блондинки? Поех дълбоко въздух и се изправих.

- Госпожица Стийл? попита новодошлата блондинка.

- Да изграчих и прочистих гърлото си. Да. Ето това „да" звучеше вече по-убедително.

- Господин Грей ви очаква. Мога ли да взема сакото ви?

- О, да, благодаря казах и с мъка се изнизах от сакото си.

- Предложиха ли ви вече напитка или нещо да се подкрепите?

- Ами... не. „О, Боже, Блонди номер едно май го загази".

Блонди номер две сгърчи неодобрително вежди и с укор изгледа младата дама зад бюрото.

- Какво ще обичате? Чай, кафе, вода? попита, като насочи отново вниманието си към мен.

- Благодаря. Вода измънках.

- Оливия, ако обичаш, донеси на госпожица Стийл вода каза тя със строг и укорителен тон. Оливия скочи от стола и забърза към някаква врата от другата страна на фоайето.

- Приемете извиненията ми. Оливия е нова, стажантка е. Моля, седнете. Господин Грей ще ви приеме след около пет минутки.

Оливия се върна с чаша вода с лед.

- Заповядайте, госпожице.

- Благодаря.

Блонди номер две тръгна с маршова стъпка към едно огромно бюро, токчетата й кънтяха и отекваха в тишината, докато вървеше по каменния под. Седна и двете си продължиха работата.

Може би този господин Грей държеше всичките му служителки да са руси. Докато се чудех дали това е законно, вратата на офиса се отвори и от кабинета излезе висок елегантен красив афроамериканец с коса, сплетена на къси гъсти плитки. В този момент нямаше нищо по-сигурно от това, че съм крайно неподходящо облечена.

Той се обърна и подвикна към кабинета:

- Голф този уикенд, Грей?

Не чух отговора. Афроамериканецът се извърна към нас, видя ме, усмихна се и около очите му се събраха бръчици. Оливия вече бе скочила да повика асансьора. Това момиче беше много добро в подскачането от стол. Сигурно беше по-притеснена и от мен.

- Приятен следобед, дами! каза афроамериканецът и изчезна зад плъзгащата се врата на асансьора.

- Господин Грей ви очаква, госпожице Стийл. Заповядайте каза Блонди номер две.

Изправих се доста нестабилно, треперех, нервата ме тресеше яко и безрезултатно се опитвах да се успокоя. Взех раницата, зарязах водата и тръгнах към полуотворената врата.

- Няма нужда да чукате. Влизайте направо каза тя приветливо.

Бутнах вратата, спънах се, влетях вътре с главата напред и се проснах по очи.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!" Надигнах се на четири крака на входа на офиса на господин Грей. И усетих нечии нежни ръце около себе си и тези ръце се опитваха да ми помогнат да стана. Бях толкова сконфузена от непохватността си. По дяволите тая моя нескопосаност! С мъка погледнах нагоре. Господи! Беше толкова млад!

- Госпожица Кавана? каза той веднага щом ме изправи и ми протегна ръка. Имаше дълги пръсти. Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.

Толкова млад и толкова чаровен! Висок, с хубав сив костюм, бяла риза и черна вратовръзка, косата му бе с цвят на тъмна мед и стоеше доста непослушно, очите му бяха светлосиви, погледът му дълбок и топъл. Гледаше ме проницателно и с любопитство. Отне ми доста време, докато локализирам къде се е затрил гласът ми.

„Всъщност ако този мъж е над трийсет, аз съм леля на някоя маймуна" помислих. В някаква мъгла подадох ръка и се здрависахме. Когато дланите ни се докоснаха, почувствах в тялото ми да се разлива странна тръпка на спокойствие и в същото време на оживление. Рязко дръпнах ръката си. Трябва да е било от статичното електричество. Мигах бързо, в такт с ударите на сърцето си.

- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

- А вие сте? Гласът му бе топъл, вероятно му беше забавно, но беше трудно да се прецени от изражението му. Изглеждаше леко заинтригуван, но преди всичко беше просто учтив.

- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Катрин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

- Разбирам каза простичко. Май мярнах нещо като сянка на усмивка по лицето му, но не бях сигурна.

- Заповядайте, седнете. Посочи ми канапе от бяла кожа с висока облегалка.

Офисът му беше прекалено голям за сам човек. Прозорците бяха от пода до тавана, а пред тях имаше стилно бюро от тъмно дърво, около което можеха спокойно да вечерят поне шест души, без да си пречат. Бюрото беше в тон с масата за кафе пред канапето. Всичко останало освен стената до вратата беше покрито с мозайка от малки рисунки, трийсет и шест от тях подредени във формата на квадрат. Бяха изключителни поредица простички пейзажи и предмети, едновременно познати и някак забравени, но нарисувани с такава прецизност и детайл, че приличаха на снимки. Бяха повече от изумителни.

- Местен художник. Тротън каза Грей, явно проследил погледа ми.

- Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено казах тихо, разкъсана между него и рисунките. Той наклони глава на една страна и ме изгледа някак съсредоточено.

- Напълно съм съгласен, госпожице Стийл отвърна меко той и по необяснима за самата мен причина се изчервих.

Като изключим мозайките, останалото в офиса беше студено и стерилно. Зачудих се дали това е отражение на личността на този Адонис, който грациозно потъна в бялата кожа на креслото срещу мен. Тръснах глава да се отърва от нежелателната посока, в която бяха хукнали мислите ми. Извадих въпросите на Кейт от раницата и се заех да нагласям касетофона, но пръстите ми бяха омекнали като кашкавал, оставен на слънце, и съвсем логично го изтървах два пъти на масата за кафе. Господин Грей не каза нищо, чакаше търпеливо, или поне се надявах да е така, докато аз продължавах да се чувствам все по-объркана, шашардисана и смутена. Накрая събрах смелост да го погледна. Гледаше ме. Едната му ръка беше спокойно отпусната. С другата бе подпрял брадичката си, а показалецът лежеше върху устните му. Все едно се опитваше да потисне усмивката си.

- Съ-съжалявам запънах се. Не съм свикнала с тези неща.

- Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл.

- Имате ли против да запиша отговорите ви?

- Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Изчервих се. Дали беше закачка? Надявах се да е било. Мигах и се чудех какво да кажа и мисля също, че ме съжали, защото каза меко и отстъпчиво:

- Не, нямам нищо против.

- Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

- Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията.

Аха! Ето това вече беше нещо ново за мен. За миг мисълта ми пак хукна в друга посока. Значи някой, не много по-голям от мен, да речем с около шест години, и да, съгласна съм, доста преуспял, но пък какво от това, ще ми връчва дипломата? Колкото и да не ми се нравеше тази идея, се насилих да се съсредоточа върху непосредствената задача.

- Добре казах и преглътнах нервно. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. И мушнах зад ухото си един изнизал се кичур коса.

- Така си и мислех отвърна той съвсем безучастно. Очевидно ми се подиграваше. Бузите ми пламнаха, когато осъзнах, че седя неестествено изправена и се опитвам да изпъна рамене, за да изглеждам по-висока, все едно исках да го уплаша с размерите си. Опитах се да изглеждам професионално, докато натискам копчето за запис.

- Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си? Погледнах го. Усмивката му бе на мястото си, но доста обезсърчаваща. Бих казала, че изглежда леко разочарован.

- В бизнеса всичко се свежда до хората, госпожице Стийл, а аз умея много добре да ги преценявам. Знам какво ги кара да работят, знам какво им е нужно, за да просперират, знам и какво ги спира, какво ги вдъхновява и най-вече знам как да ги насърча. Имам изключителен екип и се отплащам добре за работата му. Спря и ме закова с пронизващия си сив поглед. Дълбоко вярвам, че човек може да постигне всичко и да реализира всеки план, стига сам да е работил за създаването му, да го познава добре отвътре и отвън, във всеки негов детайл. Работя много, работя упорито, за да постигна това. Вземам решения, основани на логика и факти. Имам дяволски силен инстинкт, който ми помага да оценя и да развия всяка добра идея или да забележа и насърча всеки добър човек. В крайна сметка всичко опира до добрите хора.

- Може би просто имате повечко късмет. Това го нямаше в списъка на Кейт, но той беше направо арогантен. За секунда очите му пламнаха изненадано.

- Нямам абонамент за късмет или шанс, госпожице Стийл. Изглежда, че колкото повече работя, толкова повече късмет имам. И наистина нещата опират до това, да имаш в екипа си правилните хора и да координираш енергията им в определена посока. Мисля, че Харви Файърстоун е казал „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората".

- Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички. Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

- О, аз упражнявам контрол във всяко нещо, с което се заема каза той. В усмивката му не бе останала и следа от хумор. Погледнах го в очите и той стисна погледа ми в своя. Сърцето ми заби бясно. Изчервих се. Защо по дяволите ми действаше така обезсърчително, защо ставах такава неспокойна и слаба? Може би защото беше непоносимо красив? Или беше от начина, по който очите му святкаха към мен? Или от това как галеше с пръст долната си устна? Щеше ми се да спре да го прави.

- Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата продължи той с мек глас.

- Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? „Ама че контрольор!"

- За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми дава известна доза отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.

Ченето ми увисна. Та в този човек нямаше грам скромност.

- Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте? попитах. Бях отвратена.

- Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд отвърна той. Разбира се, щях да знам това, ако бях проверила предварително. Но, бога ми, той беше толкова арогантен. Реших да сменя посоката на разговора.

- Имате ли интереси извън работата си?

- Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Нещо като усмивка се изписа на устните му. Наистина разнообразни.

Изобщо не можех да си обясня защо погледът му ми действаше така дяволски смущаващо, объркваше ме, ставаше ми горещо. Очите му грееха лукаво и палаво.

- Но след като работите толкова много, как разпускате?

- Как разпускам? Той се усмихна и показа всичките си бели перфектни зъби. Не можех да дишам. Не бива човек да е толкова красив. Не е редно. Е, не е точно разпускане, както го формулирахте. Яхти, самолети, позволявам си да се поглезя с физически предизвикателства. Намести се в стола и продължи: Аз съм много богат човек, госпожице Стийл. Моите хобита са скъпи, но и доста вълнуващи.

Погледнах въпросите на Кейт, докато се мъчех да преборя импулса пак да сменя темата. Зададох следващия:

- Инвестирате в производство. Защо?

„Защо питах се аз този мъж ме кара да се чувствам така неудобно?"

- Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа?

- Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

Учудване изви устните му. Той ме изгледа преценяващо.

- Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

- Защо някой би казал такова нещо?

- Защото ме познават добре.

Устните му се извиха в суха горчива усмивка.

- Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш? На секундата съжалих, че зададох този въпрос. Не беше в списъка на Кейт.

- Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

- Защо се съгласихте на това тогава?

- Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост.

Знаех много добре как Кейт може да изнудва. Ето заради това й качество сега седях и се гърчех под проницателния му поглед вместо да си седя у дома и да си уча за изпитите.

- Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

- Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора.

- Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните?

Той сви рамене някак неангажирано.

- Този бизнес изисква голяма находчивост каза, но мисля, че не беше искрен. Нямаше никаква логика в това да храни бедните. Не виждах финансовата полза, макар че благородството на идеята бе очевидно. Хвърлих око на следващия въпрос. Бях напълно объркана от отношението му.

- Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

- Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага". Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

- Един вид искате да притежавате нещата? „Ти си наистина някакъв маниак по контрола".

- Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка да.

- Говорите като краен консуматор.

- Та аз съм точно такъв. Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Това никак не пасваше на тая работа с нахранването на света. Не можех да се отърва и от натрапчивата мисъл, че не говорим за едно и също, но изобщо не вдявах за какво говори той. В кабинета беше доста горещо или може би само аз се задушавах. Исках само това интервю да приключи. Със сигурност толкова информация щеше да свърши работа на Кейт. Минах на следващия въпрос.

- Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега? Това вече беше доста личен въпрос. Погледнах го с надежда да не съм го засегнала. Веждите му се събраха и образуваха дълбока бръчка над носа.

- Това не мога да преценя сам по никакъв начин.

Стана крайно интересно.

- На колко години бяхте, когато ви осиновиха?

- Това е обществена тайна, госпожице Стийл отвърна той сурово. Мамка му! Ако бях предполагала дори за миг, че ще интервюирам този човек, щях да се поровя за информация. Продължих, вече съвсем оглупяла и объркана.

- Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.

- Това не е въпрос отсече той.

- Съжалявам. Сгърчих се отново. Беше ме накарал да се почувствам като дете, направило голяма беля. Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

- Имам семейство. Имам брат и сестра и любещи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

- Гей ли сте, господин Грей?

Той пое рязко въздух, а аз се свих напълно смазана и унищожена. Мамка му! Защо не бях прочела въпросите предварително? Как можех да му кажа, че просто чета нещо, написано от някой друг? Майната й на Кейт и тоя неин нос, дето си го завира навсякъде от любопитство!

- Не, Анастейжа, не съм. Повдигна вежди, погледът му излъчваше хладен блясък. Не изглеждаше доволен, меко казано.

- Извинявам се. Просто... м-м... така е написано тук. За първи път ме бе нарекъл на малко име. Сърцето ми пак забърза и по бузите ми изби топлина. Нервно напъхах падналите кичури зад ухото си.

Той наклони глава.

- Това не са ваши въпроси, така ли?

- Ъ-ъ... не... Кейт... госпожица Кавана де... тя ги е написала.

- Заедно ли работите във вестника?

„А, без тия. Нямам нищо общо със студентския вестник. Това са си нейни дейности, не мои".

Лицето ми пламтеше.

- Не, съквартирантки сме.

Той тихо и замислено прокара ръка по брадичката си и пак ме изгледа преценяващо.

- По свое желание ли дойдохте тук? Гласът му бе смразяващо тих.

„Я чакай малко. Кой все пак трябва да задава въпросите?"

Очите му като огън на клада. Трябваше да кажа истината.

- Тя ме помоли да дойда. Болна е. Говорех сякаш се оправдавах.

- Това вече обяснява много.

На вратата се почука и влезе Блонди номер две.

- Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба и отвори уста да каже нещо; изглеждаше все едно не й стига кислород. Явно не знаеше какво да направи. Той бавно извъртя глава, погледна я и вдигна вежда в очакване заповедта му да бъде изпълнена. Лицето й придоби почти цикламен цвят. Слава богу! Не бях единствената, която се изчервяваше пред него.

- Както разпоредите, господин Грей каза плахо тя и излезе. Той се обърна към мен:

- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

„Е, какво стана? Пак почнахме с формалностите".

- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? Очите му пак блеснаха, този път оживени от любопитство. Работата съвсем се размириса. Накъде биеше пък сега? Опря лакти на облегалките на фотьойла и намести пръсти пред устата си. Устата му беше... Разсейваше ме. Преглътнах.

- Няма кой знае какво за разказване.

- Какво мислите да правите след дипломирането?

Свих рамене, изненадана от интереса му. Да се преместя с Кейт в Сиатъл, да си намеря работа. Наистина не бях мислила по-далеч от последните изпити.

- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. „За които между другото сега трябваше да уча, вместо да седя в твоя скъп стерилен палат и да се чувствам като нищожество под погледа ти".

- Имаме много добра програма за стажанти каза кротко той. „Работа ли ми предлага?" Усетих как изненадата се изписа на лицето ми.

- О, ще го имам предвид измънках от немай-къде. Но не съм сигурна, че това място е за мен.

„Дявол да го вземе, пак взех да плещя глупости!"

- Защо мислите така? попита той и заинтересовано наклони глава, а по устните му заигра лека усмивка.

- Очевидно е. Не е ли? „Аз съм непохватна, не съм стилна и не съм руса".

- Не и за мен. Погледът му бе остър, не бе останала и следа от хумор; стомахът ми се сви рязко и болезнено и болката обърна целите ми вътрешности. С мъка откъснах поглед от неговия и се втренчих в недотам изящните си пръсти.

„Какво става тук? Трябва да тръгна. Веднага". Посегнах да прибера касетофона.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? попита той.

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? Каза го изненадано и като че и леко загрижено. Погледна през прозореца. Беше започнало да вали.

- Карайте внимателно каза наставнически. Записахте ли всичко, което ви трябваше?

- Да, благодаря отвърнах и мушнах касетофона в раницата. Той присви очи, изглеждаше несигурен.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. Вежлив както винаги.

Станах. Той ми подаде ръка.

- До нови срещи, госпожице Стийл. Прозвуча като предизвикателство или по-скоро като заплаха. Не бях сигурна кое от двете ми хареса повече. Та какъв беше шансът да се видим някога пак? Ръкувахме се пак и с удивление установих, че статичното електричество все още си е там. Реших, че просто съм изнервена.

- Довиждане, господин Грей. Кимнах и закрачих пъргаво и по възможност грациозно към вратата. Той ми я отвори.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем. Усмихна се. Напомняше ми за моето напълно лишено от грация нахлуване в офиса му. Изчервих се.

„Нищо ново".

- Много мило, наистина озъбих се. „Така се радвам, че ме намирате за забавна". Бях бясна, но също и изненадана, когато тръгна след мен. Не само аз бях изненаданата. Оливия и Андреа гледаха с почуда.

- Имате ли палто? попита Грей.

- Сако.

Оливия скочи от стола беше много добра в това подскачане, наистина. Грей хвана сакото преди Оливия да успее да ми го връчи. Смутено се напъхах в него, докато той го държеше. После сложи за секунда длани върху раменете ми. Дишах трудно. Този допир ме стисна за гърлото. Дори и да бе забелязал нещо, той не го показа. Натисна с показалец бутона на асансьора. Чакахме. Аз в някакво недоумение и смущение, а той хладнокръвно и спокойно. Вратите се отвориха и аз се разбързах. Бягах отчаяно. Наистина трябваше да се махна оттук!

Когато се обърнах да го погледна, той се бе облегнал на стената до асансьора. Беше нечовешки красив.

- Довиждане, Анастейжа.

- Довиждане, Крисчън. Вратите милостиво се затвориха.