Петдесет нюанса сиво

4.

„Целуни ме, моля те!" Не можех да мръдна. Някаква нова, странна, унищожителна жажда бе парализирала цялото ми същество. Гледах устата му. Той се взираше право в зениците ми, обгръщаше лицето ми с поглед, очите му потъмняха, в тях се спусна мъгла. Бях напълно изгубена в тази уста и в тези очи. Дишаше учестено, а аз изобщо не дишах. „Тук съм, в ръцете ти, целуни ме, по дяволите!" Той затвори очи, пое дълбоко дъх, поклати леко глава, с което се опитваше да ми отговори. Когато ги отвори отново, погледът му беше друг там имаше решителност и готовност.

- Анастейжа, трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш.

„Моля? Това пък какво е? Само аз мога да преценя това". От казвах да приема факта, че съм отхвърлена.

- Поеми си дъх, Анастейжа. Сега ще те пусна каза тихо той... и внимателно ме пусна.

Адреналинът блъскаше във всяка клетка на тялото ми от близостта на мотоциклетиста, от близостта на Крисчън. Почти не усещах окованото си от немощ тяло. Не! крещеше и молеше душата ми, когато той се отдръпна от мен. Ръцете му бяха на раменете ми. Бях вече на цяла ръка разстояние от него. Той внимателно наблюдаваше реакциите ми. А аз мислех само за едно: исках да ме целуне, показах го, а той отказа да го направи. „Той не ме желае. Наистина не ме желае". Бях прецакала всичко.

- Разбрах казах изнемощяло и си поех дъх. Благодаря.

Чувствах единствено унижение. Как така бях разбрала цялата

ситуация между нас по възможно най-грешния начин? Наистина трябваше да се махна незабавно.

- За какво ми благодариш? попита той, без да сваля ръце от раменете ми.

- За това, че ме спаси прошепнах.

- Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб. 11е искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. Искаш ли да дойдеш до хотела и да поседнеш малко, да се успокоиш? И ме пусна, а аз стоях пред него като глупачка. Поклатих глава. Исках да си тръгна. Всичките ми дребни, мънички и така неразумни надежди бяха сринати. „Какво си мислеше? Какво може да иска Крисчън Грей от теб? Какво може да има с теб?" подиграваше ми се онова гласче. Бях вбесена на себе си. Обгърнах тялото си с ръце и се обърнах. Светеше зелено. Тръгнах бързо през кръстовището с ясното съзнание, че той ме следва. Пред хотела се обърнах към него, но не успях да ю погледна в очите.

- Благодаря за чая и за снимките.

- Анастейжа, аз... Той спря, в гласа му имаше толкова много болка. Погледнах нагоре с надежда. Сивият му поглед бе сбрал буря от колебание, ярост, емоциите му се оголваха и целият му добре трениран самоконтрол бе заминал по дяволите.

- Да, Крисчън? казах ядно и заядливо, след като той каза едно... голямо нищо. Да, трябваше да си ида. Трябваше да си взема наранената душа, да събера отломките от чувствата си и да намеря някак начин да ги излекувам.

- Успех с изпитите каза тихо той.

„Хм! Ето затова винаги изглежда самотен и изоставен от всички. Така се изпраща или разкарва някой. С пожелание за успех на изпитите!"

- О, да, благодаря! Не можех да скрия сарказма в гласа си. Довиждане, господин Грей. Завъртях се, дори се зарадвах, че не паднах този път, и без да се обръщам, изчезнах в подземния гараж.

В тъмния студен бетонен паркинг отпуснах тялото си на някаква стена и зарових глава в ръцете си. Какво си бях въобразила? От очите ми потекоха обилни нежелани сълзи. „Защо плача?" Седнах и обвих коленете си с ръце. Исках да съм малка, много малка, като точица. Може би ако успеех да се смаля, щях да успея да смаля и нечовешката болка. Сълзите мокреха коленете ми.

Плачех за загубата на нещо, което така или иначе никога не бях имала. Нелепо, нали? Оплаквах нещо, на което така и не бе даден шанс да живее моите празни и горчиви мечти и надежди.

Никога не се бях озовавала на мястото на този, когото отблъскват. Е, да, винаги бях последният избор на треньорите при състезанията по волейбол и баскетбол, но това можех да разбера

- да бягам и да правя нещо друго в същото време, като хвърляне на топка например, изобщо не ми се удаваше. Аз бях куцият кон в състезанието.

В емоционално отношение обаче никога не се бях озовавала на мястото на тези, на които им се отказва. Един цял живот, пълен с несигурност аз съм твърде бледа, твърде кльощава, неугледна, непохватна... списъкът с недостатъците ми беше безкраен. Затова винаги бях отблъсквала всички потенциални гаджета. Онова момче в групата ми по химия. То ме харесваше. Но никой, абсолютно никой досега не бе успял да запали в мен какъвто и да е интерес освен Крисчън Грей. Може би трябваше да съм по-мила с Пол Клейтьн, с Хосе Родригес, макар че се съмнявам някой от тях да е ревал в някакъв тъмен гараж по мен. Може пък просто да ми се искаше да си поплача.

„Спри! Незабавно! Подсъзнанието ми буквално крещеше в истерия, със скръстени ръце, ядосано потропваше с крак по пода.

- Качвай се в колата, прибирай се, учи. Забрави го. Веднага! И стига с тези сополиви мелодрами и това шибано самосъжаление".

Поех дълбоко дъх, опитах се да успокоя дишането си и станах. „Стегни се, Стийл!" Тръгнах към колата на Кейт, като бършех сълзите си. „Никога няма да помисля за него. Трябва просто да зачеркна тази случка и да се съсредоточа върху изпитите".

Кейт седеше на масата в хола и работеше на лаптопа си. Щом ме видя, усмивката й помръкна.

- Ана! Какво е станало?

„О, не, не и инквизицията в действие. В никакъв случай". Можех съвсем спокойно да спра да я виждам и чувам.

- Плакала си. Имаше уникалния талант да констатира очевадни за всеки неща. Какво ти направи това копеле? Лицето й направо ме плашеше.

- Нищо, Кейт.

„Всъщност това ти е проблемът, Стийл". Мисълта, че не се бе случило нищо, изкриви устата ми в кисела усмивка.

- Защо си плакала тогава? Та ти никога не плачеш!

Гласът й бе омекнал. Тя се изправи, зелените й очи бяха помръкнали и загрижени. Прегърна ме. Трябваше да кажа нещо, само и само да я накарам да ме пусне.

- Един мотор едва не ме прегази. Толкова успях да измисля, но поне засега това я накара да забрави за него.

- Господи, Ана! Удари ли те? Тя се дръпна крачка назад и ме огледа.

- Не, Крисчън ме спаси прошепнах. Но много се изплаших.

- Че как няма да се изплашиш! Как мина кафето? Ти не пиеш кафе.

- Пих чай. Всичко мина добре, нищо особено за казване, наистина. Така и не разбрах защо ме покани.

- Той те харесва, Ана каза Кейт и ме пусна.

- Вече не. Няма да се виждам повече с него. Да, успях да го кажа съвсем спокойно.

- Така ли?

Мамицата й! Пак й стана интересно. Тръгнах към кухнята, за да не вижда лицето ми.

- Да... той не е... не е за мен, Кейт казах сухо, като се опитах да вкарам в думите си нула количество емоция.

- Не те разбирам.

- Хайде стига, Кейт. Очевидно е. Обърнах се и я погледнах в очите. Беше застанала на вратата на кухнята.

- Не на мен тия каза тя. Окей, има повече пари от теб, но той има повече пари от почти всички.

- Той е просто... Свих рамене.

- За бога, Ана! Колко пъти трябва да ти казвам, че си едно голямо бебе! прекъсна ме тя. Айде, пак почна тирадите си.

- Кейт, стига! Трябва да сядам да уча отрязах я. Стана й неприятно.

- Искаш ли да видиш статията? Готова е. Хосе е направил страшни снимки.

Дали ми беше нужно още едно визуално напомняне за красивия Крисчън Грей?

- Разбира се. Трябваше ми магия, за да изработя една усмивка, и успях. Тръгнах към лаптопа и да... той беше там, гледаше ме от черно-бялата снимка и ми казваше с очи, че не ставам.

Престорих се, че чета статията, но всъщност гледах спокойните му сиви очи и попивах всеки детайл от снимката, който би могъл да ме насочи към някаква идея защо той бе решил, че не е мъжът за мен. И изведнъж истината ме тресна. Беше очевидно. Той бе прекалено перфектен, бляскав, ние бяхме на светлинни години един от друг, живеехме в различни светове. Видях себе си един Икар, летящ прекалено близо до слънцето, изгарящ под топлината му. Думите му бяха съвсем логични. Той не бе за мен. Това беше имал предвид и само така щях да успея да се примиря с отказа му по-лесно. Можех да го преживея. Това вече можех да разбера. Успях да кажа само:

- Много добре, Кейт. Сядам да уча.

„Няма да говоря повече за него, никога повече... поне засега". Заклех се да спазя решението си, отворих тетрадките и бележките си и започнах да уча.

Чак когато си легнах, позволих на мислите си да се върнат към сутринта. Постоянно мислех за думите му че няма приятелки и не се занимава с такива неща. Ядосах се на себе си, че не бях изкопчила тази информация по-рано, много преди да скоча в ръцете му и да го моля с всяка клетка на тялото си да ме целуне. Той си го каза направо. Не ме искаше, не и за приятелка. Обърнах се настрани. За миг ми мина през ума, че може да се е обрекъл на безбрачие или че се пази за някоя. „Не и за теб!" полузаспалото ми подсъзнание ми изпляска последен шамар, преди да ми разреши да заспя.

Сънувах сиви очи, листенца от кафе върху сметаната и как бягам из някакъв тъмен тунел със зловещо осветление, без да знам дали бягам към или от нещо. Това така и не стана ясно.

Оставих химикалката. Край. Свърши се. Последният ми изпит свърши. Дяволита, доволна, широка усмивка плъзна по лицето ми. За първи път тази седмица се усмихнах. Беше петък и щяхме да празнуваме, ама истински да празнуваме. Мислех дори да се напия. Никога не се бях напивала. Погледнах Кейт. седеше в другия край на залата и все още пишеше с бясна скорост. Оставаха пет минути до края на определеното време. Това с ю. Краят на моите студентски години. Никога повече нямаше да ми се наложи да седна в някоя зала сред притеснени, мълчаливи, напълно изолирани един от друг студенти. Вътрешно ликувах и с грация и лекота правех весели акробатични номера, прехвърлях се презглава с пълното съзнание, че тези грациозни акробатики са възможни единствено и само там във въображението ми. Кейт спря да пише и остави химикалката. Видях доволната й усмивка.

Тръгнахме към апартамента с нейния мерцедес. Не коментирахме изпита. Кейт се притесняваше повече какво ще облече вечерта за бара. Аз трескаво търсех ключовете из чантата си.

- Ана, има пратка за теб! Кейт бе застанала на стълбите пред вратата и държеше пакет, увит в кафява хартия. Странно. Не бях поръчвала нищо от Амазон напоследък. Кейт ми подаде пакета и взе ключовете да отвори вратата. Беше адресирано до госпожица Анастейжа Стийл. Нямаше нито име, нито адрес на изпращача. 11редположих, че е от Рей или мама.

- От нашите е сигурно.

- Отвори го! каза развълнувано Кейт и хукна към кухнята да вземе шампанското с марка „Край на изпитите!"

Отворих колета и в него намерих долната част на кожена кутия, в която бяха сложени три привидно еднакви книги, обвити със странни стари парчета плат. Имаше една чисто бяла картичка, изписана от едната страна с черно мастило с красив отработен почерк:

Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.

Цитатът беше от Tec. Удивително съвпадение. Не можех да повярвам, че допреди малко цели три часа бях писала последното си есе за последния си изпит върху романите на Томас Харди. Може би не беше съвпадение... може би беше съвсем нарочно. Разгледах внимателно книгите: трите тома на „Тес от рода Д'Ърбървил". Отгърнах корицата на първата. В карето в старинен стил бе напечатано:

Лондон, издателство Джак Р. Флауд, Макфлоин и съдружие, 1891

Господи! Първото издание! Струваха цяло състояние!

И тогава разбрах кой ги е пратил. Кейт надничаше над рамото ми. Взе картичката.

- Това е първото издание прошепнах.

- Не е възможно! Очите на Кейт щяха да изскочат от изненада. Грей?

Кимнах.

- Не се сещам за друг.

- Какво означава тази картичка?

- Нямам представа. Мисля, че е предупреждение. Мисля, че той упорито се мъчи да ме отблъсне, да ме предупреди, да ме предпази. Не че ще блъскам някога по вратата му.

- Зная, че не искаш да говориш за него. Но той е здраво хлътнал по теб. Със или без предупреждения.

Не си бях позволила да мисля за Крисчън през изминалата седмица. Добре, признавам, сивите му очи ме гледаха в съня ми и знаех, че ще мине цяла вечност, докато изскубна от себе си спомена за усещането на ръцете му по тялото ми. И още толкова, за да спра да усещам с всяко сетиво и клетка на мозъка си онзи негов сладък аромат. Защо ми е изпратил това? Та нали ми каза, че не съм за него.

- Намерих първо издание на „Тес" в Ню Йорк. Продава се за четиринайсет хиляди долара. Но твоето е в много добро състояние. Сигурно е много по-скъпо бърбореше Кейт, докато се консултираше с чичко Гугъл.

- Тези думи са на Тес. Тук тя се обръща към майка си, след като Алек Д'Ърбървил постъпва така гадно с нея.

- Знам каза замислено Кейт. Какво се опитва да ти каже?

- Не знам h не ми дреме. Не мога да приема книгите. Не и от него. Ще ги изпратя с подобаващо кодиран и неразбираем цитат от някоя друга част на книгата.

- Там, където Ейнджъл Клер казва: „Що не си го начукаш"? попита Кейт без смущение.

- Да, точно тази част. Изкикотих се. Милата Кейт моята предана и така окуражителна Кейт. Опаковах книгите и ги оставих на масата. Тя ми подаде чаша шампанско.

- Да пием за края на изпитите и за новия ни живот в Сиатъл!

- Да, за края на изпитите, за новия живот и за добите резултати.

Чукнахме се и пихме до дъно.

В бара беше много шумно, трескаво, пълно с превъзбудени завършващи студенти, които чакаха да ги изритат в живота. Хосе бе дошъл с нас. Той имаше още една година до завършването, но винаги бе душата на компанията. Вкара ни бързо в настроението па бара и ни подбутна към новооткриващата се пред нас свобода с по една грамадна маргарита. След като обърнах петата, вече знаех, че не е добра идея, особено след шампанското.

- И сега какво, Ана? крещеше Хосе. Едва разбирах какво говори сред целия шум.

- С Кейт се местим в Сиатъл. Родителите й са й купили апартамент там.

- Диос мио! Виж само как си живеят хората. Но нали ще дойдеш за изложбата ми?

- Разбира се, Хосе, как бих могла да пропусна такова нещо! Усмихнах се и той обви талията ми с ръка и ме притисна към себе си.

- Ако дойдеш, това ще означава много за мен, Ана каза в ухото ми и ми предложи още една маргарита.

- Хосе Родригес, какво правиш? Опитваш се да ме напиеш? Защото ако е така, планът ти работи. Засмях се. Мисля да мина на бира. Ще ида да взема бира за всички.

- За пиене ли отиваш, Ана? извика през шума Кейт.

Беше нечовешки издръжлива на умора и алкохол. Ръцете й бяха грациозно увити около Леви, колега от нашата група. Той беше и нейният фотограф за студентския вестник. Беше се отказал да прави снимки всички бяха пияни. Имаше очи само за Кейт. Тя бе с тесен къс потник, впити джинси и високи обувки, косата й бе вдигната високо, а няколко нежни кичура елегантно се спускаха около лицето й. Както обикновено прелестна. Аз рядко слагах нещо различно от тениска и джинси, но сега бях обула най-хубавите си. Измъкнах се от ръцете на Хосе и станах.

Майко мила! Как ми се виеше свят!

Наложи се да се опра на стола. Констатирах, че коктейлите с текила не са добра идея.

Започнах да си проправям път към бара и реших, че докато съм все още на крака, не би било зле да ида до тоалетната. „Браво, Ана, правилно мислиш". Тръгнах през тълпата клатушкайки се и омотавайки крака. Имаше опашка, но поне беше тихо и по-хладно. ,Чакай да се сетя на кого се обадих последно. На Хосе май. Дали беше Хосе?" Преди номера на Хосе видях непознат номер. О, да Грей. Май това беше номерът му. Засмях се. Нямах никаква представа колко е часът. Можеше да е заспал. Можеше пък и да ми каже защо е изпратил книгите и онова кодирано послание. Ако наистина иска да стоя настрани от него, защо не ме остави на мира? Потиснах пиянския си смях и рязко натиснах зеленото копче. Той отговори на второто позвъняване.

- Анастейжа? Беше много изненадан. Не че аз не бях изненадана от себе си, че съм събрала смелост да му се обадя. После замътеното ми съзнание отбеляза факта, че той някак е познал номера ми.

- Защо изпрати книгите? Завалях думите.

- Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно. Гласът му беше загрижен, дори твърде загрижен.

- Не аз съм странната, ти си странен. Ето, казах му го най-сетне. Алкохолът ми бе налял голяма доза кураж.

- Анастейжа, пила ли си?

- К'во те бърка?

- Питам само... Къде си?

- В един бар.

- Кой бар? Той май се ядоса.

- Един бар. В Портланд.

- Как ще се прибереш у дома?

- Все някак. Тоя разговор изобщо не вървеше в очакваната посока.

- В кой бар?

- Защо ми изпрати книгите. Крисчън?

- Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага! Беше толкова властен, както винаги да контролира всичко. Представих си го като режисьор на снимачната площадка, когато са снимали старите филми с бричове за езда, с камшик в едната ръка и мегафон в другата, от онези, най-старите. Започнах да се смея с цяло гърло.

- Ти си толкова... деспотичен кикотех се.

- Ана, къде си, мама му стара!

Крисчън Грей и груб език! Пак се разсмях.

- В Портланд. Далечко е от Сиатъл.

- Къде в Портланд?

- Лека нощ, Крисчън.

-Ана...

Затворих. Ха! Той все пак не ми каза за книгите. Намусих се. Мисията не бе изпълнена. Бях сериозно фиркана. Главата ми се люшкаше или всичко се люшкаше около мен, докато чаках реда си на опашката. Е, това беше целта, нали? Да се напоркам. И бях успяла. Вероятно нямаше да се повтори. Дойде ми редът. Загледах се в плаката от вътрешната страна на вратата, който предупреждаваше за опасностите от случаен секс и за предимствата па презерватива. Наистина ли се бях обадила на Крисчън Грей? По дяволите! Телефонът ми звънна. Подскочих. Почти викнах от изненада.

- Здравей измучах засрамено на телефона. Не бях предвидила това.

- Идвам да те взема каза само той и затвори. Само Крисчън Грей можеше да звучи така спокойно и в същото време заплашително.

И какво сега?

Вдигнах си джинсите. Сърцето ми щеше да се пръсне.

„Идвал да ме вземе? О, неее. Ще повърна. Не, добре съм. Ще ми мине. Я чакай! Той само си играе с мен. Нали не му казах къде съм. Не е възможно да ме открие тук". Освен това щеше да му отнеме няколко часа да стигне от Сиатъл дотук. Измих си ръцете и се погледнах в огледалото. Бях малко позачервена и ми се губеше фокусът. „Хм... текила".

Чаках за бирите няколко века и се върнах на масата.

- Къде се загуби? скара ми се Кейт. Къде ходиш?

- Имаше опашка за тоалетната.

Хосе и Леви спореха нещо за местния ни бейзболен отбор. Хосе спря тирадата, за да раздаде бирите. Отпих дълго и жадно.

- Кейт, ще изляза да взема малко въздух.

- Ана, хич не можеш да носиш на пиене.

- Излизам само за пет минутки.

Замушках се пак в тълпата. Започна да ми се гади. Олюлявах се. Краката ми се огъваха и омотаваха един в друг повече от обикновено.

Хладният въздух на нощта ме накара да осъзная колко пияна съм всъщност. Не можех да виждам, всичко бе двойно и тройно. Усещах, че ще се издрайфам. Как си бях позволила да се насвяткам така?

- Ана! Беше Хосе. Добре ли си?

- Просто пих повече. Усмихнах се немощно.

- Май и аз каза той. Тъмните му очи ме гледаха напрегнато. Имаш ли нужда от помощ? попита той, направи крачка към мен и плъзна ръка около кръста ми.

- Добре съм, Хосе, наистина. Ще се оправя.

Опитах се да го избутам от себе си, но нямах сила.

- Моля те, Ана шепнеше той и ме стискаше в ръцете си, притискаше ме към себе си.

- Какво правиш, Хосе?

- Знаеш колко те харесвам, Ана. Моля те.

Едната му ръка беше на кръста ми и с нея ме стискаше силно, а другата бе под брадичката ми, повдигаше главата ми нагоре и назад. „Дявол да го вземе! Тоя ще ме целува".

- Спри, Хосе. Не! Бутнах го, но все едно да буташ стена, а той беше една голяма мускулеста стена. Ръката му беше вече в косата ми и здраво държеше главата ми да не мърдам.

- Моля те, Ана, мила моя шептяха устните му срещу моите. Дъхът му беше мек и сладък, миришеше на бира и маргарита.

Той нежно допираше устни до брадичката ми и проправяше пътя си към устните ми. Бях в паника, пияна и извън всякакъв контрол. Усещах, че се задушавам.

- Не, Хосе молех се. Не исках. Той ми беше приятел, а освен това всеки момент щях да повърна.

- Мисля, че дамата каза не.

Гласът дойде някъде от тъмното. Господи, това беше Крисчън I рей! Как бе дошъл толкова бързо?

Хосе ме пусна и каза троснато:

- Грей?

Погледнах тревожно към Крисчън. Гневният му поглед буквално можеше да унищожи Хосе. Беше побеснял. Стомахът ми се сви в спазъм. Не можех да държа повече алкохола в мен и церемониално повърнах на земята.

- А? Диос мио, Ана! Хосе отскочи с погнуса. Грей прибра косата ми от лицето и внимателно ме поведе към една леха с цветя към края на паркинга. За мое огромно облекчение там беше сравнително тъмно.

- Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам.

Едната му ръка бе около раменете ми, а с другата държеше

косата ми прибрана на гърба в шепата му и далеч от устата ми. Опитах се да го бутна, но точно тогава повърнах пак, и пак. „Божичко, колко време ще продължи това?" Дори и след като изпразних всичко от стомаха си, той не спираше да се свива в ужасии спазми, които раздираха и тресяха цялото ми тяло. Тихичко се заклех, че никога, ама никога няма да си позволя да се напия отново. Толкова беше отвратително, че едва ли са измислени думи, с които да се опише. Накрая всичко спря.

Подпрях се с ръце на тухлената ограда около лехата. Мускулите ми бяха много слаби, едва ме държаха. Такова повръщане може да изсмуче цялата ти сила. Грей ме пусна и извади носна кърпичка. Само Грей може да извади такава кърпичка изпрана, изгладена, ленена, ухаеща и гравирана с инициалите му К. Т. Г. Не знаех дори, че все още ги правят. Бършех устата си, а една омаломощена част от съзнанието ми се зачуди какво е това Т по средата. Не можех да събера кураж да го погледна. Срам ме беше, че съм жива, отвратена бях от себе си. Исках азалиите под мен да се отворят и да ме погълнат, да съм където и да е другаде, само не тук, пред него.

Хосе все още бе пред вратата на бара и ни гледаше. Изстенах и скрих лицето си с ръце. Това беше най-ужасният миг в целия ми живот. Виеше ми се свят и ми стана пак зле, докато се мъчех да си спомня за по-кофти момент в късия си живот, но единственото, което мина през акъла ми, бе когато Крисчън ме отблъсна. А това сега бе в пъти по-тъмно, ако унижението може да бъде описано в нюанс на някой цвят. Рискувах и го погледнах. Лицето му беше спокойно, не издаваше никаква емоция. Гледаше ме. Хвърлих едно око и на Хосе, доста засрамен от постъпката си и също като мен стреснат от присъствието на Грей. Идваха ми няколко думи наум за моя така наречен приятел, но нито една от тях не можех да кажа на глас пред Грей. „Кого си мислиш, че заблуждаваш, Ана? Човекът току-що те видя как драйфаш навсякъде по местната флора. Няма никакъв начин да прикриеш пълната си липса на каквото и да е възпитание, достойно за една дама".

- Ще се видим вътре промърмори Хосе, но нито аз, нито Грей му обърнахме някакво внимание. Той се мушна гузно в бара. Останахме сами. Стана адски неловко. Какво можех да кажа? Да се извиня за обаждането?

- Съжалявам казах и втренчих очи в кърпичката, която бясно мачках с пръсти.

„Толкова е мека!"

- За какво съжаляваш, Анастейжа?

По дяволите, той си искаше своето, и то по най-безмилостен начин.

- Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане. „Моля те, моля те, мога ли вече спокойно да умра?"

- Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб каза сухо той. Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е?

Главата ми бучеше от алкохола, а сега вече и от раздразнение. „Това какво го бърка?" Не го бях канила тук. Говореше като някой чичко, който се кара на дете, направило голяма беля. Една част от мен искаше да му каже, че ако искам да се напивам"така всяка вечер, това си е мое решение и няма нищо общо с него. Но не бях толкова смела. Не и сега, след като бях повръщала пред него. И защо стоеше все още тук?

- Не казах гузно. Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя.

Не разбирах какво прави тук. Започна да ми призлява пак. Чувствах се отмаляла. Той забеляза, че съм на ръба да се строполя, и ме хвана точно преди да тупна, повдигна ме и ме сгуши до гърдите си като малко дете.

- Хайде, ще те заведа у дома.

- Трябва да кажа на Кейт. Бях отново в ръцете му!

- Брат ми ще й каже.

- Моля?

- Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана.

- О, така ли? Нищо не разбирах.

- Беше с мен, когато ти се обади.

- В Сиатъл ли? Бях съвсем объркана.

- Не, в „Хийтман".

„Още? Защо?"

- Как ме намери?

- Проследих обаждането ти, Анастейжа.

„Как така го е проследил! Как е възможно такова нещо? Такова проследяване законно ли е изобщо? Маниак ли е тоя?" Подсъзнанието ми бълваше каквото си иска, макар и позагубено в облака от текила. Но някак си не ми стана неприятно. Просто защото беше той.

- Имаш ли яке или чанта?

- Ами... да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен.

Устните му се стегнаха в твърда черта и той въздъхна тежко.

- Щом трябва, значи трябва.

И ме поведе към бара. Бях изтощена, все още много пияна, смазана, гузна, уплашена, силите ми бяха напълно на изчерпване и на всичкото отгоре, съвсем извън реда на нещата, бях ужасно развълнувана. Той стискаше ръката ми. Такава каша от емоции. Щеше да ми е нужна поне седмица, за да ги анализирам.

Вътре беше задушно, наблъскано с народ, музиката бе започнала и дансингът бе пълен.

Кейт не беше на масата, Хосе също бе изчезнал. Леви изглеждаше изгубен и изоставен.

- Къде е Кейт? надвиках шума. Главата ми пулсираше от болка при всеки удар на басите в колоните.

- Танцува извика Леви и разбрах, че е много ядосан. Огледа Крисчън доста подозрително. С мъка навлякох якето и преметнах през врата си малката си чантичка. Бях готова да тръгна. Исках обаче да намеря Кейт.

Хванах ръката на Крисчън и викнах в ухото му, че Кейт е на дансинга. Носът ми докосна косата му. Вдъхнах аромата му миришеше на свежо и чисто. Всички онези забранени, непознати усещания, които така се бях мъчила да изтласкам, се върнаха и минаха като лудост, като тропическа болест, като амок през изстрадалото ми тяло. Изчервих се. Дълбоко в мен усетих рязък спазъм, сладка болка от свиването на мускулите на цялата ми женственост.

Очевидно фактът, че Кейт танцуваше, го подразни. Той пак хвана ръката ми и ме поведе към бара. Обслужиха го светкавично. Нямаше чакане за господин Грей. Дали получаваше всичко така лесно? Не чух какво поръча. Даде ми огромна чаша леденостудена вода.

- Пий изкомандва почти с вик.

Светлините се въртяха бясно в ритъма на музиката, сменяха се и в един миг той бе зелен, после син, после бял, после демонично червен. Отпих насила една глътка.

- Цялата викна пак той.

Непосилно тираничен. Прокара ръце през косата си. Видях, че е ядосан, бесен дори. Не разбирах какъв е проблемът. Освен дето една глупачка му се обажда посред нощ, пияна като талпа; той решава, че тя е в беда, и тя наистина е в беда, нуждае се от спасение от прехваления си и прекалено любвеобилен приятел; след това тя започва да повръща безкрайно и обилно в краката му. „Ана, дали ще дойде ден да преживееш тоя срам?" Олюлях се и той веднага постави ръка на рамото ми, за да ме хване, ако тръгна да падам. Направих както ми бе казано изпих цялата вода. Той взе чашата и я остави на бара. Едва сега забелязах как е облечен: свободно пусната бяла ленена риза, тесни джинси, черпи маратонки, тъмно яке на много ситни райета. Яката на ризата му бе разкопчана и успях да видя няколко деликатни косъмчета във вдлъбнатината между ключиците му. Дори сега, в изтощеното ми замъглено съзнание, изглеждаше много съблазнителен.

После той ме хвана за ръка. „Господи, какво прави!? Води ме към дансинга! Шибана работа! Аз не танцувам". Той усети нежеланието ми и под цветните въртящи се над нас светлини видях как се усмихва сардонично. Идеята определено го забавляваше. Рязко дръпна ръката ми и бях отново в прегръдката му. Танцуваше и ме носеше със себе си. Танцуваше прекрасно. Не можех да повярвам, че с лекота следвам всяка негова стъпка. Вероятно не можех да следвам никакъв ритъм, понеже все още бях много зле. Той ме притискаше силно към себе си, твърдото му тяло бе долепено до моето... Ако не ме държеше така здраво, със сигурност щях да се просна в нозете му. Някъде из дълбините на подсъзнанието ми изскочи гласът на майка ми: „Никога не се доверявай на мъж, който танцува добре".

Той мина с мен през тълпата танцуващи чак до другия край на дансинга и се озовахме до Кейт и Елиът, брата на Крисчън. Музиката гърмеше извън и вътре в главата ми. Кейт се бе разкършила й минала в настъпление! Танцуваше все едно животът й зависи от това, а тя правеше тоя номер само когато харесва някого. Когато го харесва истински. Това значеше само едно за закуска щяхме да сме трима.

„Кейт!" опитах се да я викна наум.

Крисчън се наведе към брат си и извика нещо в ухото му. Не чух нищо. Елиът беше висок, с широки рамене, руса къдрава коса и големи, малко зловещо усмихнати очи. Не можех да видя цвета им под въртящите се като обезумели светлини. Усмихна се и притисна силно Кейт към себе си. Тя изглеждаше щастлива. Много щастлива. Кейт! Да, бях омазала всичко, кашата беше страхотна, но Кейт ме смая. Та тя го бе срещнала преди минути, а сега кимаше на всяка негова дума, усмихваше се и ми махаше. Крисчън ни измъкна от дансинга за нула време.

Така и не успях да говоря с нея. Дали беше окей? Виждах накъде вървят нещата за него и нея. „Трябва да й изчета тая лекция за безопасния секс!" Някъде пак там, дълбоко в подсъзнанието си, се надявах Кейт да е видяла постерите от вътрешната страна на вратата на тоалетната. Мислите ми се блъскаха в мозъка, бореха се отчаяно с алкохола. Беше адски горещо, шумно, цветно, прекалено ярко. Рязко ми се зави свят и след миг лицето ми бе на пода или подът се изправи до лицето ми, не съм сигурна точно как стана. Последното, което чух преди да загубя съзнание, беше дрезгавият вик на Крисчън Грей: Мамицата му!