Петдесет нюанса сиво

3.

Кейт беше в екстаз.

- Ама какво правеше в „Клейтьн"? Любопитството й бучеше в слушалката. Аз бях в склада и се опитвах да контролирам гласа си и да говоря спокойно.

- Имал работа насам.

- Такова съвпадение ми се струва нереално. Може би е дошъл да те види, Ана. Сърцето ми трепна при тази мисъл, но радостта беше кратка. Горчивата реалност беше, че той просто е наминал по работа.

- Не, ходил е до университета. Финансира някакво изследване.

- О, да, дал е дарение на селскостопанския факултет, два милиона и половина.

Леле!

- Откъде знаеш?

- Ана, аз съм журналист, написала съм профил за този човек. Това ми е работата да знам такива неща.

- Окей, Карла Бернщайн, успокой топката. Последно: искаш ли тези снимки?

- Как да не ги искам? Въпросът е кой ще ги направи и къде?

- Къде да го поканим? Той ще е в града.

- Можеш да му се обадиш ли?

- Имам мобилния му.

Кейт ахна.

- Най-богатият красив и загадъчен ерген в щата Вашингтон ти е дал мобилния си телефон?

- Нещо такова...

- Ана, този мъж те харесва. Няма никакво съмнение в това.

- Кейт, той просто се опитва да е любезен. Но самата аз не си вярвах, защото Крисчън Грей не беше по любезностите. Можеше да е вежлив, наистина. И онова тъничко гласче се обади пак: „Може би Кейт е права". Мозъкът ми завря при идеята, че може би има някаква малка, съвсем мижава вероятност да ме е харесал. Защо иначе би казал, че се радва, че Кейт не е успяла да вземе интервюто? Идеята, че може би Кейт е права, че той наистина вероятно ме харесва, беше така сладка... Гласът на Кейт ме върна в реалността:

- Не знам кой да извикаме за снимките. Леви, нашият фотограф, няма възможност. Отиде си за уикенда в Айдахо Фолс. Ще побеснее, като разбере, че е изпуснал възможността да снима един от най-великите индустриалци в Америка.

- А... какво ще кажеш за Хосе?

- О, страхотна идея! Ти го помоли, той би направил всичко за теб. После се обади на Грей и го попитай къде иска да се видим. Кейт винаги ме дразнеше с тези намеци за Хосе. Много тактично, няма що!

- Мисля, че ти трябва да му се обадиш.

- На Хосе ли?

- Не, на Грей.

- Ти си тая, която има връзка с него, Ана.

- Връзка? развиках се. Гласът ми беше писклив и недоумявах как взех цяла октава нагоре. Та аз почти не го познавам!

- Но поне си се запознала с него, нали? каза тя малко злобничко. И по всичко личи, че той иска да те опознае. Просто му се обади! И затвори. „Понякога е такъв диктатор тази Кейт!" Погледнах телефона и й се изплезих.

Точно оставях съобщение на Хосе, когато Пол влезе в склада да търси шкурка.

- Има доста работа навън, Ана каза студено.

- Съжалявам измънках и тръгнах към вратата.

- И как така се запозна с Крисчън Грей?

- Трябваше да взема интервю от него за студентския вестник. Кейт беше болна и не успя да иде. Свих рамене уж безразличното никак не ми се получи.

- Крисчън Грей в „Клейтьн"! Не е за вярване... Даже тръсна глава на няколко пъти все едно да се увери, че не сънува. Както и да е. Хайде да пийнем по нещо тази вечер. Какво ти се прави?

Винаги когато ме канеше да излезем аз отказвах. Беше си станало като ритуал. Никога не ми се бе нравила идеята да излизам на среща с брата на шефа си. Освен това Пол като цяло бе нещо като типичния американски хубавец от квартала, комшията със сладко дупе и лице, но в него, колкото и да напъваш и да мъчиш въображението си, нямаше шанс да намериш нещичко от някой литературен герой. „Ами Грей какъв е?" попита ме онова гласче; даже си го представих как излиза от устата на някоя фръцла с въпросително повдигната вежда и мислено й плеснах един шамар.

- Не сте ли организирали семейна вечеря?

- Това е утре.

- Може би някой друг път, Пол. Довечера трябва да уча. Другата седмица са ми последните изпити.

- Един ден ще кажеш „да", Ана, скоро ще кажеш „да"усмихна се той, а аз избягах от склада.

- Ана, аз снимам места, не хора сумтеше Хосе.

- Моля те, Хосе!

Крачех из всекидневната, стисках мобилния и гледах през прозореца. Падаше здрач.

- Дай ми телефона! Кейт изтръгна телефона от ръката ми и отметна вбесено червеникаво-русата си коса през рамото си.

- Слушай сега, Хосе! Ако искаш вестникът ни да отрази откриването на изложбата ти, ще направиш тези снимки утре, ясно? Кейт можеше да е ужасно сурова понякога. Разбрахме се. Ана ще ти се обади за мястото. Ще се видим утре. И ядно затвори.

- Готово. Остава само да решим къде и кога. Обади му се! И ми подаде телефона. Стомахът ми се обърна. Обади се на Грей. Веднага!

Изгледах я, бръкнах в задния си джоб и извадих визитката. Поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам дишането си и с треперещи пръсти започнах да натискам копчетата. Той отговори на второто позвъняване. Стегнато, спокойно и студено.

- Грей слуша...

- Ъ-ъ... господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл. Не можех да позная гласа си. Бях толкова притеснена... Той не отвърна веднага. Настана пауза, през която аз агонизирах.

- Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. Гласът му се бе променил за секунди. Изненадан, топъл, чувствен глас. Задъхах се и, разбира се, се изчервих. Изведнъж се сетих, че Катрин Кавана е до мен и ме гледа с отворена уста, и се втурнах към кухнята да скрия лицето си от нея и от изпиващия й поглед.

- Решихме да направим снимката за статията „Дишай, Ана, дишай". Дробовете ми засмукваха въздуха на кратки бързи глътки Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим?

Почти можех да чуя през телефона как се усмихва. Като Сфинкса.

- Отседнал съм в „Хийтман" в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта?

- Добре, ще се видим направо там. Едва дишах и се борех за всяка глътка въздух. Като дете, не като голяма жена, която има право да гласува и да пие алкохол съвсем легално в щата Вашингтон.

- Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл. Представих си сатанинския му изгарящ поглед.

„Как е възможно с толкова малко думи да даде толкова много надежда?"

Затворих. Кейт ме гледаше с крайна загриженост и много, много задълбочено.

- Анастейжа Роуз Стийл, ти си си паднала по него. Никога не съм те виждала, нито чувала така смаяна... така... объркана от никого. Цялата си червена.

- О, Кейт, знаеш, че при мен изчервяването е професионален риск. Винаги се изчервявам. Не бъди смешна, моля те сопнах й се. Тя ме изгледа изненадано. Много рядко избухвам и почти никога не съскам и винаги ми минава бързо или отстъпвам. Просто го намирам за доста... Обърква ме и ме притеснява. Това е.

- В „Хийтман" смени темата тя. Ще се обадя на управителя да ни запази място за снимките.

- Ще направя вечеря. После трябва вече да седна да уча. Не можах да прикрия раздразнението си. Как само успя да ме ядоса!

Захванах се с вечерята.

Не се успокоих цяла нощ. Въртях се в леглото, сънувах или ми се привиждаха сиви очи през димна завеса, дълги пръсти и тъмни непроходими места, където никой никога не бе стъпвал. На два пъти скачах от леглото с ужасно сърцебиене. „Утре ще изглеждам като вампир с толкова малко сън". Забих юмрук във възглавницата и се опитах да заспя.

Хотел „Хийтман" е точно в центъра на Портланд. Внушителната кафява каменна сграда е била завършена точно преди големия срив на фондовата борса в края на двайсетте години на миналия век. Хосе, Травис и аз бяхме в моя фолксваген, а Кейт сама в нейния CLK. Нямаше как да се съберем всички в една кола. Травис беше приятел на Хосе и общо взето момче за всичко. Беше дошъл да помогне за осветлението. Кейт бе уредила да ползваме безплатно една от стаите в хотела. В замяна щеше да му направи реклама. Когато обясних на рецепцията, че сме дошли да снимаме Крисчън Грей, веднага смениха стаята с апартамент. Обикновен апартамент, не от най-големите. Очевидно най-големият вече бе зает от Грей. Придружаваше ни един ентусиазиран служител от отдел маркетинг, много млад и ужасно притеснен. Предполагам, че Кейт с нейната поразяваща външност и начина, по който само тя знаеше да командва, го обезкуражаваше. Мачкаше го като глина в ръцете си. Апартаментът беше елегантен, разкошно обзаведен и според мен в пъти по-луксозен, отколкото говореха хората.

Беше девет. Имахме половин час да нагласим всичко.

- Хосе, мисля, че трябва да снимаме пред онази стена, а? Какво ще кажеш? И изобщо не изчака отговора му. Травис, разкарай тези столове. Ана, поръчай някакви напитки и нещо за хапване. И кажи на Грей, че сме тук.

„Слушам, госпожо. Толкова е властна и така командва". Но въпреки негодуването си направих каквото ми беше наредено.

Половин час по-късно Крисчън Грей влезе в апартамента.

„Искам да умра на място!"

С бяла риза с разкопчана яка и сиви меки широки панталони с ниска талия. Устата ми пресъхна. Косата му рошава и все още мокра от душа. Около него всичко се нажежаваше. Побърках се. След него влезе мъж на трийсет и нещо, подстриган много късо, с двудневна брада, с черен костюм с вратовръзка. Застана тихо в ъгъла. Бадемовите му очи ни следяха напълно безизразно.

- Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново каза Грей и ми подаде ръка, докато аз мигах на парцали. „Майчице! Той е... наистина..." Когато докоснах ръката му, усетих отново онова сладко гъделичкащо електричество, което мина през мен, запали ме, изчерви ме и съм сигурна, че всички успяха да чуят неравномерното ми дишане.

- Господин Грей, това е Катрин Кавана казах почти нечленоразделно и посочих Кейт, която го приближаваше, гледайки го право в очите.

- Упоритата госпожица Кавана. Приятно ми е да се запознаем. Изглеждаше развеселен. Надявам се, че вече сте по-добре. Анастейжа каза, че сте били болна миналата седмица.

- Добре съм, благодаря отвърна тя, без да й мигне окото. Напомних си, че е била в най добрите частни училища във Вашингтон. Семейството й е богато, отгледана е с ясното чувство коя е и къде е мястото й в тоя живот. Това е и причината за самоувереността й. Не й минават никакви простотии. Възхищавах й се.

- Благодаря ви, че ни отделихте време каза тя с любезна професионална усмивка.

- За мен е удоволствие отвърна й той, но се обърна към мен и ме изгледа продължително. „По дяволите!"

- Това е Хосе Родригес, нашият фотограф казах и се усмихнах към Хосе. Той ме погледна с обич и също ми се усмихна, но очите му рязко охладняха, когато погледна Грей.

- Приятно ми е, господин Грей.

- И на мен, господин Родригес. Изражението на Грей също се смени доста бързо, след като огледа Хосе.

- Къде да застана? попита той и в гласа му се усети едва доловима заплашителна и раздразнена нотка. Но Катрин нямаше никакви намерения да остави Хосе да води нейното шоу.

- Господин Грей, бихте ли седнали тук? Внимавайте с кабелите по пода. След това ще ви снимаме прав. И го насочи към стола пред стената.

Травис включи осветлението, светлината заслепи Грей и Травис се извини. Аз застанах до Травис и наблюдавах как Хосе прави кадрите. Снимаше го обърнат насам, обърнат натам, с ръка гука, после там, после с отпуснати ръце. Грей седеше, изпълняваше и търпеливо и съвсем естествено позира цели двайсет минути. Мечтата ми се бе сбъднала можех да стоя и да му се възхищавам отстрани. На два пъти погледите ни се вкопчиха. Беше ужасно трудно да се откъсна от облачните му очи.

- Достатъчно намеси се безцеремонно Катрин. Може ли да ви снимаме прав, господин Грей?

Той се изправи и Травис хукна да прибере стола. Апаратът на Хосе защрака пак.

- Мисля, че това е достатъчно заяви Хосе след пет минути.

- Страхотно ентусиазира се Кейт. Искрено ви благодаря, господин Грей! Здрависа се с него, същото направи и Хосе.

- С нетърпение очаквам статията, госпожице Кавана каза Грей и на вратата се обърна към мен. Ще ми отделите ли минутка, госпожице Стийл?

- Разбира се. Пак ме бяха метнали в джаза. Погледнах питащо Кейт. Тя повдигна учудено рамене. Забелязах, че Хосе гледа ядосано.

- Приятен ден на всички каза Грей и се дръпна леко встрани от вратата, за да ми направи път.

„Мили Боже, какво става? Каква е тая работа? Какво иска сега?" Изчаках в коридора, нервна и притеснена, докато Грей и господин Костюм с вратовръзка излязат.

- Ще ти се обадя после, Тейлър каза Грей на господин Костюм. Тейлър тръгна по коридора, а Грей обърна нажежения си поглед към мен.

Какво бях направила пък сега? Нещо лошо ли?

- Чудех се дали бихте приели покана за кафе тази сутрин.

Сърцето ми скочи в устата и почти изби предните ми зъби.

Среща? Крисчън Грей ме кани на среща? Пита дали иска да пия кафе с него? „Може да си му се сторила сънена и недоспала! Хаха!" обади се пак онова тъничко гласче... и как ми се смееше! Направих опит да се контролирам, а после и да вербализирам:

- Май се налага да закарам обратно всички извиних се.

- Тейлър викна рязко той. Тейлър, който вече бе стигнал до края на коридора, се обърна към нас.

- Всички ли отиват към университета? попита ме Грей. Кимнах, без този път да успея да вербализирам.

- Тейлър ще ги закара. Той е шофьорът ми. Имаме голям джип 4x4, така че ще може да закара и апаратурата.

- Да, господин Грей? попита Тейлър без грам емоция в гласа.

- Би ли закарал фотографа, помощника му и госпожица Кавана?

- Разбира се, сър.

- Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе? Грей се усмихваше, все едно бе приключил успешна сделка.

- Ами... господин Грей... това наистина... вижте... Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. Хвърлих бърз поглед към Тейлър, който стоеше безучастен като дърво. Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка.

Грей се усмихна ослепителна, открита, естествена, пленителна усмивка и отвори вратата на апартамента. Мушнах се покрай него, влязох и видях Кейт да обяснява нещо на Хосе.

- Ана, мисля, че той наистина те харесва почна тя без никакви предисловия. Хосе ме гледаше неодобрително. Но му нямам доверие добави тя. Вдигнах ръка да я спра. И като по чудо тя млъкна.

Кейт, може ли да си сменим колите?

Защо?

Крисчън Грей ме покани на кафе.

Устата й зейна. Кейт без думи! Не можех да не се насладя на момента. Тя ме грабна за ръка и ме завлече в спалнята, възможно по-далече от всекидневната.

- Ана, в него има нещо, което не ми харесва. Тонът й бе наставнически, алармиращ. Той е страхотен, да, но мисля, че е опасен. Особено за момиче като теб.

- Какво искаш да кажеш с това „момиче като мен" сопнах се аз.

- Ти си така невинна и наивна, Ана. Знаеш какво имам предвид каза тя раздразнено. Изчервих се.

- Кейт, това е само кафе. Следващата седмица започва сесията. Трябва да уча. Няма да се бавя Тя сви устни като че ли обмисля думите ми. Най-сетне извади ключовете за колата от джоба си и ми ги даде. Аз й подадох моите.

- Ще се видим после. Не се бави, иначе ще пратя спасителен отряд.

- Благодаря казах и я прегърнах.

Излязох от апартамента и го видях облегнат на стената. Изглеждаше като модел, заел поза за снимка за някое лъскаво тузарско списание.

- Е, къде ще пием кафе? попитах. Лицето ми бе с цвят на червено цвекло.

Той се усмихна, оттласна се от стената и каза:

- След вас, госпожице Стийл.

Тръгнах по коридора с разтреперани крака. Стомахът ми бе свит на топка, сърцето ми качено в гърлото.

„Ще пия кафе с Крисчън Грей... а аз дори не пия кафе".

Тръгнахме заедно по широкия коридор към асансьора.

„Дали е редно да му кажа нещо?"

Изпаднах в паника, съзнанието ми беше напълно парализирано. За какво щяхме да си говорим? Какви общи теми имахме изобщо? И какво общо имахме по принцип? Топлият му мек глас ме сепна:

- От колко време познавате Катрин Кавана?

„Слава тебе, Боже! Лесен въпрос като за начало".

- От първата година в университета. Тя е добра приятелка.

- Хм бе неговата реакция. Зачудих се накъде бие.

Натисна копчето на асансьора и звънчето дрънна почти веднага. Вратите се отвориха. Вътре младо момиче и момче се прегръщаха страстно. Изненадани, те се пуснаха, всеки взе да гледа в различна посока, не и към нас, естествено, и да се прави, че нищо не се е случило. С Грей влязохме.

Опитах се да изглеждам равнодушна. Намерих за удачно да забия поглед в земята с порозовели бузи. През мигли метнах с крайчеца на окото си един поглед към Грей по устните му танцуваше сянка от усмивка, но ми бе трудно да разбера какво става в главата му. Никой не обели дума и четиримата пътувахме в пълно мълчание и ужасен конфуз чак до първия етаж. В асансьора нямаше музика. Асансьорните мелодии са отвратителни, но поне разсейват напрежението.

Вратите се отвориха и за огромна моя изненада Грей хвана ръката ми с дългите си хладни изящни пръсти. Усетих как електричеството мина през цялото ми тяло и как сърцето ми, което така или иначе вече беше извън всякакъв контрол, заблъска нечовешки. На излизане от асансьора чухме сподавения кикот на двойката зад нас. Грей се усмихна широко.

- Какво толкова намират хората в тези асансьори?

Минахме през просторното пълно с хора лоби и се отправихме към изхода, но Грей отбягна въртящата се врата. Зачудих се дали го направи, защото там се налагаше да пусне ръката ми.

Беше неделя, мека и топла майска неделя. Слънцето напичаше и почти нямаше трафик. Грей зави наляво и изчакахме светофара да светне зелено. Той не пусна ръката ми.

„Ето ме, на улицата с Крисчън Грей, и той ме държи за ръка".

Никой преди него не ме бе държал за ръка. Усетих прилив на радост и гордост и с мъка потиснах усмивката си, която заплашваше да разцепи лицето ми на две, ако я пусна.

„Засмяна като зелка. Бъди разумна, Ана, дръж се на ниво", молеше ме онова гласче. Зеленото човече светна и тръгнахме.

Вървяхме четири пресечки, докато стигнем до кафенето, и той пусна ръката ми, за да ми отвори вратата.

- Искаш ли да избереш маса, докато аз взема напитките? Какво искаш? попита той, любезен както винаги.

- Ами... за мен един английски чай, торбичката отделно.

Това го учуди.

- Не искаш кафе, така ли?

- Не съм много по кафето.

- Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?

За секунда си глътнах езика, но за щастие гласчето ме ритна в зъбите преди да отворя уста: „Не бе, тъпо момиче, не ти си захарче, пита те дали искаш захар с чая".

- Не, благодаря. Пак зазяпах грозните си пръсти.

- Искаш ли да хапнеш нещо?

- Не, благодаря.

Той кимна и отиде да вземе напитките.

Наблюдавах го тайничко, докато чакаше на опашката. Можех да го гледам цял ден... висок, с широки рамене, елегантно слаб и тези панталони как падаха от ханша по краката му... Един-два пъти прокара дългите си пръсти през вече сухата си коса, но тя си оставаше все така рошава и немирна. Как ми се искаше да съм на мястото на тези пръсти. Мислите свободно нахлуваха в съзнанието ми и лицето ми пламна. Захапах устната си и пак загледах ръцете си.

- За какво мислиш? Грей се бе върнал. Погледът му ме изяждаше.

Придобих пурпурен цвят. „Тъкмо си мислех как ми се иска да прокарам пръсти по косата ти и се питах дали е мека". Отърсих се. Той постави таблата върху елегантната кръгла дървена масичка. Подаде ми чашката, чинийката, малкото чайниче и една малка чинийка, в която бяха сложили само пакетчето чай „Туинингс Брекфаст", любимият ми чай. За себе си бе взел кафе, върху каймака на кафето бяха сложили мляко и сметана, в които плуваше оформено от кафето листо. Как ли ги правят тези формички? Премести таблата встрани, седна срещу мен и кръстоса дългите си крака. Чувстваше се така удобно в собственото си тяло. Завиждах му. Ето ме смачкана, без никаква координация, напълно неспособна да измина разстоянието от точка А до точка Б, без да падна и да си разбия мутрата.

- Та за какво си мислеше? напомни ми въпроса си той.

- Това е любимият ми чай казах тихо и задъхано. Все още не можех да повярвам, че седя срещу Крисчън Грей в кафене в Портланд. Той смръщи вежди. Знаеше, че не му казвам истината. Пуснах чая в чайника и почти веднага го извадих с лъжичката. Докато слагах използваното пакетче в чинийката, той наведе глава на една страна и ме изгледа изпитателно и дълго.

- Обичам чаят да е черен и не много силен заобяснявах се аз.

- Да, това го разбрах. Той гадже ли ти е?

„Опа... моля?"

- Кой?

- Фотографът Хосе Родригес.

Засмях се малко нервно, но ми стана любопитно. Откъде си го измисли пък това?

- О, не. Хосе ми е добър приятел и нищо повече. Как така си помисли, че ми е гадже?

- Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. Очите му ме приклещиха, исках да отместя поглед. Изключено!

- Той ми е като брат почти прошепнах.

Грей кимна, очевидно доволен от отговора ми, и се захвана с кифличката. Започна да я вади от хартиената опаковка, а това да наблюдаваш как пръстите му събличат една кифла бе невероятно усещане.

- Искаш ли? попита ме и онази потайна, неразгадаема усмивка пак заигра по устните му.

- Не, благодаря. И пак се захванах да изучавам ръцете си.

- А момчето, с което ме запозна в магазина вчера?

- Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. Ставаше много тъпо. Защо питаш?

- Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.

„Майната ти! Това се е лично моя работа! И съм нервна само

около теб, Грей".

- Мисля, че ти ми действаш така. Объркващо. Пак запламтях като майска роза, но мислено се потупах по рамото за смелостта и откровеността си. Чух как той си пое дъх рязко и дълбоко.

- Вероятно е така и в това няма нищо лошо каза тихо. Ти си много честна и пряма. Моля те, не гледай надолу, искам да виждам лицето ти.

Мъка! Погледнах го и той ми се усмихна окуражително, но пак някак загадъчно.

- Мисля, че започвам да се досещам какво мислиш. Пак чух дъха му. Вие сте мистерия, госпожице Стийл.

Мистерия? Аз?

- Няма нищо мистериозно около мен.

- Ти си така уверена.

„Тъй ли? Как го постигам това, че не ми е ясно? Удивително! Лиз и увереност? Няма начин".

- Освен когато се изчервяваш, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо? Лапна парченце кифличка и започна бавно да дъвче, без да сваля очи от мен, и разбира се, аз се изчервих като по поръчка. „Мама му стара!"

- Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората?

- Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо? Беше изненадан.

- Не отвърнах съвсем откровено.

- Това е добре.

- Но си много властен и своенравен.

Ако не се лъжа, той леко се изчерви.

- Свикнал съм да правя нещата по своя си начин и така, както намирам за добре, Анастейжа. Във всичко, което правя.

- Изобщо не се съмнявам. Защо още не си ми предложил да се обръщам към теб на малко име? Удивена бях от прямотата си. Защо този разговор стана толкова сериозен? Не вървеше така, както предполагах. Не можех да повярвам, че ме кара да изпитвам такъв антагонизъм към него. Все едно искаше да ме предупреди за нещо, да ме накара да се откажа.

- Единствените хора, които се обръщат към мен на малко име, са семейството ми и малкото ми добри приятели. Така предпочитам.

О, не искаше да каже: „Наричай ме Крисчън." Без съмнение обичаше да контролира всичко. Нямаше друго обяснение и една част от мен започна да съжалява, че Кейт не бе отишла за интервюто. Двама побъркани да контролират всичко и всеки на едно място би било забавна гледка. Освен това тя беше почти блондинка, като всички жени в офиса му. „И е красива!" напомни ми онова гласче. Никак не ми се понрави мисълта за Крисчън и Кейт заедно. Отпих от чая. Той продължи с кифлата.

- Имаш ли братя или сестри? попита ме.

Айде пак смяна на посоката!

-Не.

- Разкажи ми за родителите си.

„Тъпак! За какво му е да знае всичкото това?"

- Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесино.

- А баща ти?

- Баща ми е починал, когато съм била бебе.

- Съжалявам, наистина каза извинително той и ме погледна загрижено.

- Не го помня.

- И майка ти се е омъжила пак?

- Може да се каже.

- Не обичаш да говориш за себе си, нали? каза сухо той и потърка брадичката си замислено.

- Ти също.

- Веднъж дадох интервю и помня някои доста интересни въпроси. Той се усмихна широко.

Ами да, разбира се, че помни оня въпрос: „Вие гей ли сте?" Отново се почувствах точно толкова ужасно като тогава. Щяха да ми трябват години психотерапия, за да спра да се чувствам гадно при спомена за този въпрос. Почнах да дрънкам глупости за майка ми само и само да блокирам спомена за гейския въпрос.

- Майка ми е прекрасен човек. И е непоправима романтичка. Боб й е четвърти съпруг.

Това определено го изненада.

- Липсва ми продължих аз. Но сега си има Боб. Надявам се да я държи под око и да е до нея, за да събира парчетата разбити илюзии, когато поредният й напълно нерационален план, дейност или начинание тръгнат към провал. Усмихнах се с любов при мисълта за мама. Не я бях виждала толкова отдавна. Крисчън ме гледаше напрегнато, отпиваше кафе от време на време, а аз задължително трябваше да спра да гледам тая негова уста. Така ме разсейваше...

- Разбираш ли се с втория й съпруг?

- Естествено, та аз отраснах с него. Той е единственият ми истински баща.

- Кажи ми нещо за него.

- За Рей ли? Ами той е... доста сдържан и необщителен.

- И само толкова? Грей изглеждаше изненадан.

Свих рамене. Какво очакваше този човек? Историята на живота ми ли?

- Точно като теб констатира Грей. Необщителна и сдържана.

Едва се сдържах да не отвърна грубо.

- Обича футбол, европейски, не американски. И боулинг. И риболов. И да прави мебели. Той е дърводелец. Служил е в армията. Въздъхнах.

- Ти с него ли живя?

- Да. Когато мама срещна Съпруг номер три, бях на петнайсет и останах с Рей.

Грей смръщи вежди неразбиращо.

- Не искаше ли да живееш с майка си?

„Това изобщо не е твоя работа!"

- Съпруг номер три живееше в Тексас, домът ми бе в Монтесино. И нали се сещаш, мама беше младоженка. Спрях. Мама никога не говореше за Съпруг номер три. Накъде биеше Грей с тези въпроси? Не му влизаше в работата. Тая игра на въпроси и отговори се играе от двама.

- Кажи ми за твоите родители продължих в настъпление.

Той сви рамене.

- Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.

О, той е имал прекрасно детство! Зачудих се за тази двойка

успели и богати хора, осиновили три деца, едното от които израства красив мъж, който слага света на бизнеса в нозете си и го държи в подчинение с едната си ръка. Какво го е направило такъв? Родителите му вероятно бяха много горди с него.

- С какво се занимават брат ти и сестра ти?

- Елиът е в строителния бизнес, а малката ми сестра е в Париж и учи кулинария при някакъв ужасно известен френски готвач. Очите му бяха потъмнели от раздразнение. Не му се нравеше да разказва за семейството си, нито пък за себе си.

- Чувала съм, че Париж е прекрасен казах тихо. Защо не искаше да говори за семейството си? Дали защото беше осиновен?

- Париж е много красив. Била ли си там? попита той вече доста по-ведро, раздразнението бе изчезнало.

- Никога не съм излизала от Америка.

Бяхме се върнали към баналностите. Какво криеше?

- Искаш ли да отидеш?

- В Париж ли? Почти изпищях. Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида.

Той пак наведе глава настрани и прокара пръст по долната си устна... Оле майко!

- Защото?

„Мигам на парцали като виновна. Я се стегни, Стийл!"

- Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги.

Сетих се, че трябва да уча. Погледнах си часовника.

- Време е да тръгвам. Имам да уча.

- За изпитите ли?

- Да. Първият е във вторник.

- Къде е колата на госпожица Кавана?

- В паркинга на хотела.

- Ще те изпратя дотам.

- Благодаря за чая, господин Грей.

Усмихна се с онази странна мистериозна усмивка, зад която бе залостил някаква добре пазена тайна.

- Беше ми много приятно, Анастейжа. Хайде, да вървим каза наставнически и ми подаде ръка. Хванах я слисано и го последвах.

Тръгнахме обратно към хотела в приятно удобно мълчание. Той беше отново спокоен, поне външно. Аз обаче отчаяно се опитвах да преценя как бе минала тази среща. Имах чувството, че се връщам от интервю за работа, само дето не знаех каква е позицията.

- Винаги ли носиш джинси? попита той изненадващо.

- Почти винаги.

Той кимна. Бяхме пак на кръстовището пред хотела. Мислите ми се мятаха безпомощно. Що за въпрос?... Освен това осъзнавах, че времето ни свършва. Това е, това беше и аз бях пропиляла възможността. Сигурна бях. Може би пък той си има някоя.

- Имаш ли приятелка?

Господи! Това на глас ли го казах?

Той се усмихна и ме погледна странно.

- Не, Анастейжа, аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща каза меко.

„Какво значи това? Та той не е гей! Или може би е!" За секунда си помислих, че ще ми обясни или ще ми подскаже по някакъв начин как следва да се разбере това кодирано послание. Но той така и не каза нищо. Трябваше веднага да се махна. Да ида някъде, да се скрия и да си събера акъла. Да се махна от него. Тръгнах напред рязко, спънах се и полетях към шосето.

- Ана! изкрещя той и ме дръпна рязко назад точно в мига, в който профуча мотор и се размина с мен на милиметри. Улицата бе еднопосочна и мотористът нямаше право да кара така.

Стана много бързо в един момент падах на платното, а в следващия бях в ръцете му, притисната към гърдите му. Усетих аромата му миришеше на свежо и чисто. Усетих ухание на скъп шампоан. Вдишах го.

- Добре ли си? прошепна той. С едната си ръка ме притискаше силно към себе си, а пръстите на другата минаваха по лицето ми, оставяха меки топли следи, изучаваха извивките, палецът му мина по устната ми. Дъхът му бе забързан и насечен. Гледаше ме в очите. Опитах се да задържа този изпълнен с очакване изгарящ поглед поне за минутка, ако може завинаги, но после погледнах устните му. Те засмукаха цялата ми мисъл и за първи път през всичките си двайсет и една години пожелах да бъда целуната, да усетя допира на нечии устни върху моите.