Петдесет нюанса сиво

23.

Огледах се нервно. Не го видях.

- Какво има, Ана? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

- Крисчън! Той е тук!

- Наистина ли?

Майка ми се заоглежда. Бях забравила да й кажа за маниите му да преследва хората.

И тогава го видях. Сърцето ми подскочи от радост. Наистина не можех да направя нищо срещу себе си. Гледах парализирана, оглупяла, омагьосана как бавно се приближава към нас. Наистина беше дошъл. Заради мен. Моето друго аз подскочи от дивана, на който бе лежало досега отегчено до смърт.

Крисчън вървеше грациозно през тълпата, косата му менеше цвета си под приглушеното халогенно осветление. Очите му горяха. От гняв? Или може би от напрежение? Устата му беше свита леко презрително, челюстите здраво стиснати. Не можех да си позволя да бъда ядосана пред майка ми, макар в този миг да не бях ядосана, а направо побесняла.

Той дойде до масата ни. Очите му ме гледаха войнствено. Беше с бяла ленена риза и джинси.

- Здрасти изквичах аз. Беше невъзможно да прикрия нито шока си, нито радостта си да го видя.

- Здравей каза той и за огромна моя изненада се наведе и ме целуна по бузата.

- Крисчън, това е майка ми, Карла.

„Възпитанието преди всичко!"

Той се обърна към майка ми.

- Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Адамс.

Как бе научил името й?

И тогава той я дари с онази спираща сърцето, опустошаваща, пленителна усмивка, каквато само той можеше да дари и с право трябваше да патентова. Долната челюст на майка ми буквално падна до масата.

„Майка ми, я се стегни!"

Тя пое протегнатата за поздрав ръка. Не отговори. Едва в този миг осъзнах, че да седиш и да се блещиш, без да можеш да обелиш един лаф като хората, се предава по наследство. Не се бях сещала за това досега.

След много преглъщания, задъхване и битки за глътка въздух тя успя да изкара една дума.

- Крисчън!

Той я погледна разбиращо, очите му искряха весело. Не можех да ги гледам такива.

- Какво правиш тук? Въпросът ми прозвуча по-грубо, отколкото исках.

Усмивката му изчезна. Изражението му вече беше съвсем заключено. Бях толкова щастлива да го видя, но изненадата ми дойде в пъти повече, а и гневът ми към онази кучка Робинсън не се бе уталожил. Никак даже. Не знаех какво да направя понапред дали да се хвърля в ръцете му, или да му се разкрещя. Освен това бях малко притеснена заради мейла, който му бях пратила току-що.

- Дойдох да те видя, разбира се. Погледна ме безизразно. Оле, майко! Какво ли му се въртеше из ума? И съм отседнал в този хотел.

- Отседнал си тук? Гласът ми беше като на мутиращ пубер на значителна доза амфетамини. Високите тонове бяха непоносими дори за собствените ми уши.

- Е, вчера си пожела да съм тук. Спря за секунда да прецени реакцията ми и продължи: А ние се стремим да задоволяваме желанията на госпожица Стийл. Гласът му бе тих, без никаква следа от хумор.

Майчице! Дали беше чак толкова ядосан? Явно от коментара за Робинсън. Или защото бях на третия и вече поглеждах към четвъртия космополитьн? Майка ми ни гледаше като тресната с цепеница.

- Ще ни направите ли компания за по едно питие, Крисчън? И махна на сервитьора, който пристигна на масата ни със скоростта на Батман.

- Един джин с тоник каза Грей. „Хендрикс", ако имате, или „Бомбай Сапфир". Ако е „Хендрикс" с краставичка, ако е „Бомбай Сапфир" с лайм.

Само Крисчън можеше да направи поръчката на напитка да звучи като манджа.

- И още два космополитъна, ако обичате добавих и го погледнах притеснено. Какво толкова! Пиех с майка си. Как може да се ядосва за такова нещо?

- Седнете, Крисчън.

- Благодаря, госпожо Адамс.

Крисчън седна до мен.

- Значи по една огромна случайност си отседнал в хотела, в който аз по друга огромна случайност пия? попитах. Полагах усилие да говоря възможно по-спокойно.

- Или да го кажем по друг начин. Ти случайно пиеш в хотела, в който аз по случайност съм отседнал каза той. Всъщност току-що приключих с вечерята си, дойдох да пийна нещо и те видях. Тъкмо се бях замислил дълбоко над последния ти имейл, вдигам очи и... ето те и теб. Каква случайност! Наклони глава настрани и видях нещо като усмивка. Слава богу! Може би в крайна сметка вечерта нямаше да е тотално провалена.

- С майка бяхме на пазар тази сутрин, после на плажа и решихме да пийнем по нещо казах с натрапчивото чувство, че му дължа обяснение.

- Ти ли купи това потниче? Погледна съвсем новото ми зелено копринено потниче. Цветът ти отива. И си хванала малко тен. Изглеждаш прекрасна.

Изчервих се. Не можах да обеля и дума.

- Мислех да мина да те видя утре у вас. Но ето, че те намирам тук.

Хвана ръката ми, стисна я нежно, прокара палеца си няколко пъти по кокалчетата и... усетих познатата болка на желанието. Електричеството между нас мина под кожата ми като токов удар. Допирът на палеца му подпали кръвта ми и тя запали всичко по пътя си. Не го бях виждала повече от два дни. И го исках. Дишах учестено. Усмихнах му се свенливо и видях лека усмивка в ъгълчетата на устните му.

- Мислех да те изненадам, но както винаги си една точка напред с изненадите. Не очаквах да те видя тук.

Погледнах майка ми, която се блещеше... да, блещеше се... безмълвно и не откъсваше очи от него. „Спри, мамо! Той не е някакво чудо, виждала си предостатъчно мъже". Знаех, че вижда първия ми приятел, но чак толкова ли не беше за вярване, че мога да привлека някой мъж? „Този мъж? Да бе, я го погледни пак и се опитай да си повярваш!" обади се заядливо подсъзнанието ми. „О, я млъквай! Кой те е канил на купона?" Гледах сърдито майка ми, но тя не приемаше и не предаваше.

- Не искам да отнемам от времето, което искаш да прекараш с майка си. Ще пийна едно бързо питие и ще се качвам. Имам доста работа каза той. Изглеждаше съвсем искрен.

- Крисчън, така се радвам да се запознаем намеси се ентусиазирано майка ми. Ана говори с толкова топли чувства за вас.

- Нима? попита усмихнато той. Погледна ме учудено, дори развеселено, а аз се изчервих. Отново.

Сервитьорът пристигна с напитките ни и обяви триумфално:

- „Хендрикс", сър!

Крисчън му благодари.

Отпих нервно.

- Колко време ще останете в Джорджия? попита майка ми.

- До петък, госпожо Адамс.

- Нека вечеряме всички у нас утре. И моля, наричайте ме Карла.

- С удоволствие, Карла.

- Идеално. Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната.

Какви ги вършеше? Току-що се бе върнала оттам! Гледах я

отчаяно как става и ни оставя сами.

- Значи си ми ядосана, че съм вечерял със стара приятелка? каза той, вдигна ръката ми до устните си и целуна поред кокалчетата на пръстите ми.

„По дяволите! Сега ли трябва да се разправяме!"

- Да казах и усетих как кръвта ми не гори вените ми, а направо ги топи.

- Сексуалната ни връзка беше преди много години, Анастейжа прошепна той. Не искам никоя друга. Искам само теб. Не си ли го разбрала?

Мигах на парцали както обикновено.

- Когато мисля за нея, си я представям като някаква насилница на малки момчета... Спрях да дишам в очакване на реакцията му.

- Не може да съдиш хората така. Не беше така прошепна той, но по цвета на лицето му и изражението му личеше, че е шокиран от думите ми. Пусна ръката ми.

„Да съдя?"

- О, нима? А как беше? Не може да се каже, че космополитъните в мен си мълчаха.

Той се смръщи още по-озадачено. Аз не се спирах.

- Възползвала се е от едно петнайсетгодишно дете. Ако ти беше петнайсетгодишно момиче, а Робинсън не беше госпожа, а господин, който те вкарва в такава връзка, дали би изглеждало пак така нормално? Ами ако се беше случило на Мия?

- Ана, не беше така. Или поне не се чувствах така. Тя дойде в живота ми за добро. Тя беше това, от което имах нужда.

- Не разбирам. Беше мой ред да гледам удивено.

- Анастейжа, майка ти ще се върне всеки момент. Не ми е удобно да говоря за това точно сега. После... може би. Ако не ме искаш тук, самолетът ми чака. Мога да си ида веднага.

Беше ми ядосан. Не, не исках.

- Не, не си отивай. Моля те. Наистина съм щастлива, че си чук. Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Ядосах се, защото в мига, в който ме няма край теб, ти излизаш с нея. Помисли си как се чувстваш ти, когато знаеш, че Хосе е с мен. А Хосе е просто приятел. И никога не съм имала сексуална връзка с него. Докато ти и тя...

- Ревнуваш? Той ме гледаше, все едно току-що откриваше, че съм от друга планета. Очите му омекнаха.

- Да. И съм ядосана за това, което ти е направила.

- Анастейжа, тя ми помогна. Това е всичко, което ще кажа за нея. А за ревността... е, значи можеш да разбереш как се чувства човек, когато не е основателна. Не се е налагало да се оправдавам за постъпките си през последните седем години пред никого. Пред абсолютно никого. Правя това, което пожелая, Анастейжа. Обичам свободата си. Не отидох да вечерям с нея, за да те разстройвам. Тя е приятел и бизнес партньор.

Бизнес партньор? Още по-зле.

Той ме гледаше и се опитваше да прецени реакцията ми.

- Да, ние сме бизнес партньори. Сексът е минало и за двама ни. От години.

- Защо прекратихте връзката си?

Устата му се сви, очите му пламнаха.

- Мъжът й разбра. Не може ли да говорим за това друг път? Някъде... насаме?

- Няма да ме убедиш, че не е педофилка.

- Не мисля за нея по този начин. И никога не съм мислил така. Стига вече! отсече той.

- Обичаше ли я?

- Карате ли се? Майка ми се бе върнала, без да забележим. Гледаше ни преценяващо.

- Не, мамо отвърнах с най-милата си усмивка.

Крисчън отпи от напитката си. Гледаше ме студено. Какво ли си мислеше? Дали бе обичал тази жена? Помислих, че ако я е обичал, може и да загубя. И не само спора, но и него.

- Е, ще ви оставя да си поговорите каза той.

„Не, не, не... не може да ме оставиш така. Без отговор, без нищо".

- Пишете напитките на сметката ми. Стая 612. Ще ти се обадя сутринта, Анастейжа. До утре, Карла.

- О, толкова е приятно да те наричат по име.

- Красиво име за красива жена каза Крисчън, целуна й ръка и тя буквално се размаза.

„О, мамо! И ти ли, Бруте?" Станах и го погледнах в очите. Молех го с тялото си, с изражението си да се смили и да ми отговори. Той се наведе, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми:

- После, бебчо.

И изчезна.

„Мръсен долен маниак, преследвач, гаден кучи син!" Яростта ми се върна и вече нищо не можеше да я спре. Строполих се в стола си като чувал и погледнах майка ми.

- Хубав е, Ана, няма спор. Смайващо хубав. Не знам за какво спорехте, но трябва да говориш с него. Трябва да се изясните. Между вас се усеща такова сексуално напрежение, че чак не се трае. И помаха театрално пред лицето си сякаш с въображаемо ветрило.

-Мамо! Спри!

- Иди говори с него.

- Не мога. Дойдох тук да се видя с теб.

- Ана, ти дойде тук, защото си объркана от нещо във връзката си с това момче. Очевидно е, че сте полудели един по друг. Трябва да говориш с него. Та той току-що е прелетял пет хиляди километра, за да те види. По дяволите, Ана! Все едно не знаеш колко път е това!

Изчервих се. Не й бях казала, че има частен самолет.

- Какво има пък сега? почти ми викна тя.

- Той има собствен самолет казах притеснено. И не са пет, а четири хиляди.

Защо ме беше срам да го кажа? Тя ме погледна удивено.

- Е, какво да кажа? Но, Ана, между вас има нещо. Опитвам се да разбера какво е то, откакто дойде. Но единственият начин ти да разбереш и да решиш проблема е да седнеш и да говориш с него. Може да мислиш колкото си искаш, да се тръшкаш, но докато не говориш с него, няма да стигнеш доникъде.

Започваше да ме вбесява.

- Ана, винаги си имала уникалната способност да анализираш всичко прекалено много. И да драматизираш излишно. Иди и поговори с него. Иди със сърцето си. Какво ти казва сърцето, Ана?

Погледнах пръстите си и казах:

- Мисля, че го обичам.

- Знам, детето ми. И той те обича.

- Не! Не ме обича.

- Обича те, Ана. По дяволите, какво повече искаш? Да закачи на челото си табела с неонови букви? Така ли трябва да ти го покаже?

Не можех да разбера защо ми говори така. По бузата ми се търкулна сълза.

- Не плачи, слънце. Моля те.

- Мисля, че не ме обича.

- Колкото и да си богат, не зарязваш всичко и не литваш с частния си самолет, за да пиеш един следобеден чай или джин на другия край на континента. Иди при него. Тук е хубаво, романтично и сте на неутрална територия.

Свих се като червей под погледа й. Хем исках да ида, хем не.

- Не искам да се чувстваш задължена да се връщаш при мен тук или да се прибираш у дома тази вечер заради мен. Това, което искам, е да си щастлива, и това е достатъчно да съм щастлива и аз. А точно в този момент щастието ти е в стая 612. Ако все пак се прибереш, ключът е под саксията до вратата на верандата. Ако искаш да останеш... е, ти си голямо момиче. Искам да си добре.

Пламнах цялата. „Господи, мамо!"

- Нека първо си довършим коктейлите.

- Браво, моето момиче! засмя се тя. Точно така!

Почуках на вратата на стая 612 и Крисчън отвори и ми махна да вляза. Говореше по мобилния.

- Изплатени ли са всички дължими суми на уволнените?... И колко ни излезе всичко това?... Опита се да замаскира ругатнята, която изсвистя през зъбите му. Това е адски скъпа грешка... А Лукас?

Огледах се. Беше апартамент, като този в „Хийтман", но много съвременно обзаведен. Тъмнолилаво и златисто. Бронзови отблясъци по стените. Крисчън отиде до някакъв шкаф от тъмно дърво и го отвори. Беше минибар. Посочи ми да си взема каквото искам. После тръгна с телефона към спалнята. Реших, че не иска да чувам какво говори. Не прекъсна разговора си, както бе направил онази сутрин, когато влязох в кабинета му. Чух, че някъде тече вода. Пълнеше ваната. Налях си портокалов сок. Той пак дойде в стаята, все още говореше по телефона.

- Кажи на Андреа да ми изпрати схемите. Барни каза, че бил решил проблема... Засмя се Не, петък... Има едно място, което искам да огледам тук... Да, кажи на Бил да се обади... Не, утре... Иска ми се да видя какво може да предложи Джорджия, ако стъпим тук. Говореше и не откъсваше очи от мен. Подаде ми чаша и ми посочи кофичката с лед.

- Ако предложението е достатъчно атрактивно... Може би си заслужава да се обсъди, макар че не съм сигурен с тая адска жега тук... Така е. Детройт има големи предимства и е по-хладно...

Лицето му помръкна. Зачудих се какво става.

- Кажи на Бил да ми се обади. Утре... Не много рано.

Затвори и ме погледна. Мълчеше.

О, да, беше мой ред да говоря.

- Не отговори на въпроса ми казах.

- Да. Сивите му очи гледаха предпазливо.

- „Да" като „Да, не отговорих"? Или като „Да, не я обичах"?

Той се облегна на стената, скръсти ръце, по устните му заигра усмивка.

- Какво правиш тук, Анастейжа?

- Току-що ти казах.

Той пое дълбоко дъх.

- Да, не я обичах. Гледаше ме хем сърдито, хем учудено, но и някак лукаво.

Едва сега осъзнах с каква надежда бях очаквала отговора му. Все едно бяха свалили огромен товар от плещите ми. Как ли щях да се чувствам, ако беше казал, че е обичал тая вещица?

- Ти определено ме изненадваш, Анастейжа, моя зеленоока богиньо. Кой би помислил!

- Смеете ли ми се, господин Грей?

- Смея ли? Поклати сериозно глава, но очите му грееха весело.

- Да, мисля, че ми се смеете, и го правите доста често.

Той се усмихна. Това беше един друг разговор, но сега бяхме сменили ролите. Очите му потъмняха.

- Моля те, спри да си ядеш устната. В моята стая си, не съм те виждал от почти три дни и изминах доста път да те видя каза с еротичния си мамещ глас.

Телефонът му звънна. Той го изключи. Усещах как дишането ми се променя. Знаех накъде отива това. А трябваше да говорим. Той направи крачка към мен, облечен в хищническия си сексапил.

- Искам те, Анастейжа. Сега. И ти ме искаш. Затова си тук.

- Наистина исках да знам казах в своя защита.

- И сега, като знаеш, ще си тръгнеш ли, или ще останеш?

Той вече стоеше пред мен. Изчервих се. Ще остана. Погледнах го с очакване.

- Надявах се да го кажеш. Беше много ядосана.

- Да. Много.

- Не помня някой друг освен семейството ми да ми е бил ядосан. Мисля, че ми харесва.

Прокара пръсти по бузата ми. Близостта му, уханието му... Трябваше да говорим, но сърцето ми вече биеше като полудяло, кръвта ми бушуваше. От желание, копнеж за него. Той се наведе към мен, прокара нос по рамото ми, после по шията до ухото и в косата ми, където вече бе заровил ръце.

- Трябва да поговорим казах.

- После.

- Искам да ти кажа наистина много неща.

- И аз.

Целуваше ме нежно по мекото на ухото. Пръстите му стискаха косата ми все по-здраво. После я дръпна рязко назад и оголи шията ми за устните си. Зъбите му захапаха леко брадичката ми.

- Искам те каза задъхано.

Изстенах, вдигнах ръце и хванах здраво неговите.

- Кървиш ли? попита, без да спира да ме целува.

„Господи! Нищо ли не му убягва?"

- Да казах притеснено.

- Имаш ли съсиреци?

- Не. Изчервих се. Защо задаваше такива неудобни въпроси?

А той попита:

- Взе ли си хапчето?

-Да.

„Е, не е ли отвратително да се пита така?"

- Ела да вземем вана.

Поведе ме към спалнята. Имаше огромно легло с дипли и драперии. Не спряхме там. Поведе ме към банята. Имаше две помещения в аквамарин и бял пясъчник. Ваната беше във второто. Можеше да побере поне четирима души. Имаше и стълбички от камък да се качиш до нея. В момента бавно се пълнеше. Над пяната се стелеше пара. Покрай цялата вана имаше каменна пейка. И навсякъде имаше свещи. И... всичко това го бе приготвил, докато говореше по телефона?

- Имаш ли с какво да си вържеш косата?

Бръкнах в джоба на джинсите си и извадих ластичка.

- Вдигни си косата каза нежно той. Естествено, изпълних веднага.

Беше топло, а въздухът много влажен. Потникът ми залепна за тялото. Той се наведе и затвори крана. Поведе ме обратно към първото помещение. Застанахме пред огледалото, което бе разположено върху цялата стена над двете мивки от стъкло.

- Свали си сандалите каза той.

Свалих ги бързо и ги пуснах на каменния под.

- Вдигни си ръцете каза той задъхано. Вдигнах ръце и той ми свали потника.

Стоях пред него гола до кръста, Без да откъсва очи от мен, той плъзна ръце отред и разкопча горното копче и ципа на джинсите ми.

- Ще те чукам тук, Анастейжа.

Наведе се да ме целуне. Извих глава, за да му оголя шията си. Той закачи палци в джинсите ми и леко ги плъзна надолу по краката ми заедно с бикините ми.

Хванах се за мивката и измъкнах краката си от джинсите и бикините. Вече бях съвсем гола. Огледах се в огледалото. Той бе коленичил до мен. Целуваше и леко впиваше зъби в дупето ми. Изправи се и ме погледна в огледалото. Опитвах се да не мърдам и да преборя първата си естествена реакция да се покрия с нещо. Той сложи ръка върху корема ми.

- Погледни се само! Колко си красива! Виж само какво излъчваш! Постави ръце върху моите, вплете пръсти в пръстите ми, разтвори ги. Почувствай колко мека е кожата ти. Гласът му бе мек и много тих. Движеше ръцете ми в кръг по корема и после ги поведе нагоре към гърдите ми. Почувствай колко пълни са гърдите ти. Сложи ръцете ни върху гърдите ми. Започна леко да гали зърната ми с палци. Стенех през полуотворени устни и извих тялото си назад. Гърдите ми напълниха ръцете ми. Той стисна зърната ми между палците ни. Ставаха все по-твърди и големи. Гледах с удивление това гънещо се от желание същество пред мен. О, беше толкова хубаво! Изскимтях и затворих очи. Не исках да гледам тази разгонена жена в огледалото. Не исках да виждам как се разпадам под собствените си ръце... неговите ръце... да усещам кожата си така, както я усеща той, и да чувствам възбудата си така, както я чувства той. Исках да усещам само докосването и гласа му.

- Точно така, бебчо говореше той.

Насочи ръцете ми по тялото ми около кръста, около ханша, около триъгълника. Вмъкна крак между краката ми, разтвори ги и прокара едната ми ръка между тях. После другата. Сменяше ту едната, ту другата ръка. Беше толкова еротично! Бях като марионетка, а той дърпаше конците.

- Виж как сияеш, Анастейжа прошепна той. Целуваше врата ми, захапваше леко кожата ми.

И изведнъж ме пусна.

- Продължи сама заповяда и се отдръпна от мен.

Сложих ръка между краката си. Не! Исках той да го направи.

Изобщо не беше същото. Без него бях като кукла без конци. Той бързо съблече ризата си и свали джинсите.

- Искаш аз да го направя, нали? Сивият му поглед, впит в моя в огледалото, можеше да го счупи или да разтопи стъклото.

- О, да... моля те!

Той отново уви ръце около мен продължи да ме гали между краката, между устните, около клитора. Усещах космите на гърдите му по гърба си, ерекцията му, притиснатия му до тялото ми пенис. Нека да е скоро, моля те... Захапа кожата в сгъвката на врата ми. Болката в слабините ми, усещането за... него около мен... зад мен. Спря внезапно, обърна ме към себе си, хвана китките ми зад гърба ми, закова ги там и започна да ме целува бясно, лудо, насилваше устата ми, с една ръка дърпаше косата ми и пак не можех да мръдна. И двамата дишахме пресекнато.

- Кога започна цикълът ти, Анастейжа? попита той неочаквано.

-В... вчера...

- Добре каза той, пусна ме и ме обърна с гръб към себе си.

- Дръж се за мивката заповяда и дръпна бедрата ми към себе си, както бе направил в Червената стая. Бях силно приведена напред.

Той плъзна ръка между краката ми, хвана синия конец „А? Какво?" внимателно издърпа тампона и го метна в тоалетната. Еба си! И докато преодолявах шока, той бе вече в мен. Кожа до кожа. Движеше се бавно, дразнеше ме. Стисках мивката с все сила, навеждах се все по-нетърпеливо да посрещна чувството за пълнота в мен. Тази сладка агония! Ръцете му ме стискаха здраво. Не промени темпото. Пресегна се през кръста ми, намери клитора ми, започна да го гали и аз изстенах.

- Точно така, бебчо засмя се дрезгаво той и това бе достатъчно да ме изстреля да летя, да летя високо.

И тогава всичко се завъртя, всеки мускул в мен се сви, стисках мивката, все едно от това зависеше животът ми, и навлязох в спиралите на оргазма с нечовешки викове. Той ме последва веднага, стиснал здраво бедрата ми, притиснал ги към себе си. Името ми излезе от устата му като нашепната молитва.

- О, Ана... Чувах накъсаното му дишане, напълно синхронизирано с моето. О, бебчо, дали някога ще ти се наситя? шепнеше той. Бавно се свлякохме на пода. Той уви ръце около мен. Бях пак в затвора на тялото му. Винаги ли щеше да е така? Така опустошително, така магическо, така великолепно и изпълващо? Бях дошла с намерението да говорим, но сега лежах изтощена и мислех само за едно дали някога ще му се наситя?

Бях се свила в скута му, главата ми опряна в гърдите му. И двамата бяхме спокойни. Вдишах омайната му миризма. „Не, не бива да го докосвам, не трябва да го докосвам!" Повтарях си го като мантра. Но така силно се изкушавах да вдигна ръка и да рисувам фигурки по гърдите му. Но се спрях. Знаех, че няма да му хареса. И двамата бяхме тихи, потънали в мислите си. Бях изгубена в него, погубена в него.

Сетих се, че съм в цикъл, и казах:

- Кървя.

- Не ме притеснява каза задъхано той.

- Забелязах. Не успях да прикрия несигурността и учудването в гласа си.

Той се стегна.

- Притесняваш ли се от това?

Дали се притеснявах? Може би трябваше да се притеснявам. Или може би не? Но не се притеснявах. Погледнах го. Очите му бяха облачно сиви.

- Не, никак казах.

- Добре. Хайде във ваната засмя се той.

Пусна ме и се надигна. И аз пак забелязах малките белези по гърдите му. Не бяха от варицела. Грейс бе казала, че той и Мия почти не били засегнати. „Господи! Това са изгаряния! От какво, по дяволите!?" И когато най-накрая осъзнах, пребледнях, ужас, паника и отвращение покосиха и тялото, и разума ми. „От цигари? Робинсън? Майка му? Кой? Кой му е причинил това?" Може би имаше някакво друго обяснение? Дали не преигравах? Луда надежда заблъска из тялото ми. „Майчице, дано греша!"

- Какво има, Анастейжа? каза уплашено той.

- Белезите ти прошепнах. Не са от варицела.

За част от секундата той целият се преобрази. Беше така отпуснат, спокоен и доволен допреди наносекунда. Сега бе заел отбранителна поза и дори изглеждаше ядосан. Лицето му буреносно. Устата му свита в черта.

- Да, не са каза рязко. И нищо повече. Подаде ми ръка и ме изправи на крака.

- Не ме гледай така каза студено и сурово и пусна ръката ми.

Изчервих се. И се уплаших. Вече знаех. Знаех, че някой е гасил цигари по тялото на Крисчън. Повдигаше ми се.

- Тя ли го направи? попитах преди да помисля какво питам.

Той не каза нищо. Но понеже го гледах твърдо, накрая все пак отговори.

- Тя? Госпожа Робинсън? Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод.

Стоеше пред мен гол, в цялата си прелест, моята кръв по него и... най-после водехме този разговор. И за случая аз бях гола. Нямаше къде да се скрием един от друг, от самите себе си, освен във ваната. Поех дълбоко дъх, минах покрай него, стъпих във водата. Беше така приятно топла, успокояваща, дълбока. Потънах, разтопих се под уханната пяна и го погледнах скрита зад летящите мехурчета.

- Чудя се какво ли би било ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този... начин на живот.

Той въздъхна и седна във ваната срещу мен. Зъбите му бяха все така стиснати, очите му ледени. Потопи тялото си във водата много внимателно, за да не ме докосне. Господи, толкова ли го бях засегнала?

Гледаше ме и не обелваше и дума. Тишината отново увисна над нас. Тишината ни разделяше. Но бях решила. Този път нямаше да се огъна. Подсъзнанието ми нервно гризеше нокти. Това можеше да тръгне в абсолютно непредвидима посока. Гледахме се дълго. Очите ми не отстъпваха. Най-накрая, след цяло хилядолетие, той поклати глава и се засмя.

- Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.

„О! На крек или като проститутка? Или и двете?"

- Тя ме обичаше по начин, който беше... приемлив за мен каза той и сви рамене.

Какво значеше това, по дяволите?

- Приемлив? прошепнах.

- Да. И ме погледна напрегнато. Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият тй не си перфектен.

О, не! Устата ми пресъхна, докато се опитвах да осъзная думите му. Гледаше ме все така безизразно. Нямаше да ми каже нищо повече. Душата ми се бе сгърчила от болка. Думите му бяха пълни с толкова омраза към самия себе си. И тя го е обичала?! Дали го обичаше още? Мисълта дойде като ритник в корема ми.

- Тя все още ли те обича?

- Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Изглежда, не се беше замислял за това. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен каза раздразнено и уморено и прокара мократа си ръка през косата си. Никога не съм говорил с никого за тези неща.

Спря и се зачуди дали да продължи.

- Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш.

- Аз ти вярвам, но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам.

- Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя.

Очите му горяха и макар че не повиши тон, знаех, че едва овладява гнева си.

- Опитвам се да разбера. Ти си... загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам.

И тогава, може би заради коктейлите, разстоянието между нас ми се стори непоносимо голямо. Плъзнах се във водата и легнах върху него. Тялото му се изпъна от напрежение... и страх? Все едно щях да го ухапя. Как се обръща колелото! Моето друго аз го гледаше тихо и учудено.

- Не ми се сърди, моля те прошепнах настоятелно.

- Не ти се сърдя, Анастейжа. Просто не съм свикнал да водя такива разговори и да ме подлагат на такива разпити. Правя го само с Флин ис...Спря и се поколеба.

- С нея? Говориш за тези неща с нея? Опитах се да попитам с нормален глас и да не губя самообладание.

-Да.

- За какво говориш с нея?

Той обви раменете ми с ръце, облегна се на ръба на ваната и каза малко раздразнено:

- Не се отказваш никога, нали? За живота, за вселената, за бизнеса. Анастейжа, с госпожа Робинсън се познаваме от много години. Можем да говорим за всичко.

- За мен? попитах тихо.

- Да. Наблюдаваше всяка моя гримаса.

Захапах долната си устна в усилие да овладея внезапно надигналия се в мен гняв.

- Защо говориш с нея за мен? Помъчих се да не го кажа грубо, да не се държа като вкиснало се лигаво дете, но не успях. Трябваше да спра. Всичко това беше прекалено много за него. Подсъзнанието ми си бе сложило онова разкривено лице, изобразено на картината „Вик" на Едвард Мунк.

- Защото никога не съм срещал момиче като теб, Анастейжа.

- Какво значи това? Момиче, което не задава въпроси и не подписва автоматично договора ти?

- Не. Просто имам нужда от съвет.

- И приемаш съвети от Госпожа Педо? викнах аз. Явно само съм си мислила, че мога да се владея.

- Анастейжа, спри. Достатъчно каза той рязко и очите му се присвиха.

Това, което правех, бе, че се опитвах да карам кънки на лед и летях към пълен провал.

- Ще те напердаша. Нямам никакъв сексуален или емоционален интерес към нея. Тя е ценен приятел, мой бизнес партньор и толкова. Имали сме нещо, останало е в миналото. И това, което сме имали, е било само за мое добро, макар че прееба брака й. Но връзката ни като такава приключи много отдавна.

Не ми го побираше умът. И е била женена?! Как са успели да останат заедно толкова дълго?

- И родителите ти не разбраха нищо?

- Не. Вече ме пита и аз ти отговорих каза ядно той.

Разбрах, това беше: не можех да изкопча нищо повече, защото

го бях докарала до ръба и вече нямаше да може да контролира действията си.

- Свърши ли?

- Засега да казах.

Той видимо се отпусна.

- Добре. Сега е мой ред каза и ме погледна със стоманеносивите си студени очи. Така и не отговори на имейла ми.

Изчервих се. Страшно мразя вниманието да е насочено към мен. Не исках да говорим за мен. Може би той се чувстваше по същия начин, когато аз питах. Не беше свикнал с такова предизвикателство.

- Щях да отговоря, но ти се появи.

- И ти се иска да не бях. Изражението му отново беше безизразно и затворено.

- Не, не е така. Радвам се, че си тук.

- Добре. Усмихна се искрено и топло. И аз се радвам, че съм тук. Независимо от това, че трябваше да мина през този разпит. И така, след като за теб е допустимо да ме печеш на бавен огън, смяташ ли, че фактът, че съм прелетял цялото това разстояние да те видя, ти осигурява някакъв дипломатически имунитет? Не ми минават такива, госпожице Стийл. Искам да знам истината. Искам да знам как се чувстваш и какво чувстваш.

„О, не..."

- Казах ти, че се радвам, че си тук. Благодаря, че дойде. Оценявам, че си минал цялото това разстояние заради мен казах много тихо.

- Удоволствието е изцяло мое. Очите му светнаха и той се наведе и ме целуна нежно. Тялото ми автоматично се пробуди.

Водата беше все още топла, цялата баня в пара. Той спря и се отдръпна.

- Не, мисля, че ми е нужно повече от това, нужни са ми отговорите на някои други мои въпроси преди да правим каквото и да е.

Повече от това? И искаше отговори. За какво? Нямах тайно минало, нямах ужасяващо детство. Какво повече искаше, след като знаеше всичко за мен?

- Какво искаш да знаеш? предадох се с въздишка.

- Като за начало, какво реши за нашето бъдещо споразумение.

Време беше да играем на „Истината или се осмеляваш". Моето друго аз и подсъзнанието ми се спогледаха притеснено. По дяволите, ще заложа на истината.

- Не мисля, че мога да приема за много дълъг период. Цял уикенд да бъда нещо, което не съм. Изчервих се и си погледнах ноктите.

Той мушна пръст под брадичката ми и вдигна главата ми нагоре. Засмя се.

- Да, и аз не мисля, че би могла.

Жегна ме. Една част от мен го прие като обида и предизвикателство.

- Смееш ли ми се?

- Да, но по добрия начин каза той усмихнато.

Целуна ме леко и нежно.

- От теб няма да излезе велика Подчинена. Очите му светеха весело.

Гледах го смаяна и после не знам защо избухнах в истеричен смях. Той се смееше заедно с мен.

- Може би нямам добър учител.

Ноздрите му се разшириха, той наведе глава на една страна и се усмихна артистично.

- Може би. Може би трябва да съм по-строг с теб.

Преглътнах напрегнато, но в същото време мускулите в слабините ми се сгърчиха от желание. Това беше неговият начин да ми покаже, че го е грижа. Вероятно това бе единственият начин, който знаеше. Гледаше ме и се опитваше да разбере изражението ми.

- Толкова ли беше зле, когато те наплясках първия път?

Гледах го объркана. Дали беше зле? Помня колко бях объркана

от собствената си реакция. Болеше, но не много. Всъщност като се замислих... не. И той ми бе казвал милиони пъти, че всичко е в главата ми. А втория път... е... признавам... беше много хубаво.

- Всъщност не прошепнах.

- Не ти се нрави самата идея? опита се да ми подскаже той.

- Предполагам. Идеята, че изпитваш удоволствие, а не бива.

- Помня, че се чувствах по същия начин в началото. Отнема време да се настроиш психически, че всичко е в главата ти, и да свикнеш да приемаш удоволствието.

„И тогава е бил дете!"

- Винаги може да ползваш някой от кодовете, Анастейжа. Не забравяй това. И ако спазваш правилата, което запълва огромната ми нужда да контролирам нещата, да знам, че ти си в безопасност... тогава бихме могли да намерим начин да продължим напред.

- Защо изпитваш нужда да ме контролираш?

- Защото това задоволява моя потребност към нещо, което съм нямал в детството си.

- Значи е нещо като терапия?

- Не съм мислил за това по този начин. Но, да, в крайна сметка може би е това.

Това вече го разбирах. Това можеше да ни помогне.

- Но има и друго. В един момент казваш да не те предизвиквам, после казваш, че това ти харесва. Границата е много тънка и не е лесно да се следи.

Той ме изгледа, лицето му помръкна.

- Знам. Но засега се справяш успешно.

- Но каква цена плащам за това? Ръцете ми са винаги вързани.

- Обичам когато ръцете ти са вързани засмя се той.

- Не това имах предвид. И раздразнено го опръсках.

Той ме изгледа учудено, повдигнал вежда.

- Дали само ми се струва, или наистина ме изпръска?

- Да. Изпръсках те.

„Господи, познавам това изражение!"

- О, госпожице Стийл! Той ме сграбчи, придърпа ме върху себе си, водата се плискаше навсякъде по пода. Стига толкова приказки за тази вечер.

Стисна главата ми между дланите си и ме целуна. Дълбоко, страстно, влизаше в устата ми с езика си като господар в собствения си дом. Движеше главата ми, контролираше всяко мое движение. Това харесваше той. И беше много добър. Простенах. Всяка клетка в мен се възпламени. Пръстите ми в косата му. Опитвах се да го приближа до себе си, в себе си. Целувах го и с устните си, слети с неговите, казвах: „И аз те желая". Това беше единственият начин, който знаех. Той се изви рязко, хвана ме и ме сложи върху себе си на колене. Пенисът му бе под мен. Отдръпна се и ме погледна. Очите му, полупритворени, горяха от страст. Опитах се да се хвана за ръба на ваната, но той сграбчи ръцете ми, изпъна ги зад гърба ми и ги стисна там с една ръка.

- Сега прошепна и ме повдигна леко. Готова ли си? попита задъхано.

- Да казах и той бавно ме спусна надолу и ужасно бавно започна да ме изпълва, да ме завладява милиметър по милиметър... без да откъсва очи от мен.

Затворих очи и простенах, и се оставих на чувството, на възпламеняващата ме пълнота. Устните му бяха пълни, ярки. Наведох се и опрях чело в неговото.

- Моля те, пусни ми ръцете.

- Не ме докосвай каза умолително той, пусна китките ми и сграбчи хълбоците ми. Хванах се здраво за ръба на ваната и започнах да се движа бавно нагоре, после надолу, с отворени очи, впити в неговите. Той ме гледаше с разтворени устни, дъхът му бе секнал. Изглеждаше толкова... побъркващо. Телата ни бяха мокри, хлъзгави. Наведох се и го целунах. Той затвори очи. Внимателно повдигнах едната си ръка и я прокарах през косата му, без да откъсвам устни от неговите. Това беше позволено. Това му харесваше. И на мен ми харесваше. Продължавахме да се движим в синхрон. Хванах косата му, дръпнах главата му назад и вкарах езика си по-дълбоко. Ускорихме темпото. Стенех в устата му. Той започна да ме повдига нагоре и да ме спуска надолу все по-бързо и нетърпеливо. Отвръщаше на целувката ми. Бяхме две влажни усти, два търсещи езика, оплетени една в друга коси и сплетени тела. Чисто удоволствие... напълно поглъщащо. Усещах напиращия все по-бързо край. А водата ни обгръщаше в кръгове, като вихър на все по-трескавите ни движения... плискаше около нас. Водата бе огледало на всичко, което се случваше в мен и... не ми пукаше от нищо.

Обичах този мъж. Обичах страстта му и начина по който аз разбуждах тази страст. Обичах го за това, че бе прелетял толкова километри да ме види. И за това, че му пука за мен. Че не иска да ми се случи нищо лошо. Че го интересувам. Това беше най-пълната, най-неочакваната емоция, която бях изпитвала през целия си живот. Той беше мой и аз бях негова.

- Точно така, бебчо говореше задъхано той.

И оргазмът раздра тялото ми, турбулентен, страстен апогей, който ме погълна цялата. Крисчън ме сграбчи, притисна ме силно към себе си.

- Ана, мила Ана!

Това бе неговият див зов за помощ, който изкънтя в душата ми и помете цялото ми съзнание.

Лежахме и се гледахме, сиви очи в сини, лице до лице в голямото легло, голи, без да се докосваме. Просто лежахме и се обичахме с очи под тънкия чаршаф.

- Спи ли ти се? попита той загрижено.

- Не, не съм уморена.

Всъщност бях изпълнена с енергия. Беше толкова хубаво да лежим и да говорим. Не исках да спираме.

- Какво ти се прави?

- Говори ми се.

- За какво? усмихна се той,

- За разни неща.

- Какви неща?

- За теб.

- Какво за мен?

- Кой ти е любимият филм.

- Днес е „Пианото" засмя се той.

- Разбира се. Колко съм глупава. Такава тъжна, вълнуваща мелодия. Сигурна съм, че можеш да я свириш. Колко много неща умеете, господин Грей! Колко много постижения!

- А най-значимото сте вие, госпожице Стийл.

- Значи аз съм номер седемнайсет.

Той смръщи вежди в недоумение.

- Седемнайсет?

- Броят на жените, с които си... ами... правил секс.

Устните му се извиха, очите му грееха удивено.

- Не точно.

- Но ти каза петнайсет!

- Имах предвид броя на жените в Стаята с играчките. Мислех, че за това питаш. Не ме попита с колко жени съм правил секс.

- О! „Имало значи и... други. Колко?" Ванила ли?

- Не, ти си първото ми ванилово постижение. Той поклати глава все така усмихнат.

Какво му беше толкова смешно? И защо и аз се смеех като идиотка?

- Не мога да ти кажа бройка. Не си ги отбелязвам с пирон на стената или нещо от сорта.

- За колко става дума? Десетки, стотици... хиляди? Очите ми ставаха все по-широки при всяко покачване на бройката.

- Десетки. Да, десетки.

- Всичките ли бяха подчинени?

-Да.

- Престани да ми се подиграваш! Дори не успях да го кажа сериозно.

- Не мога. Забавна си.

- Забавна в смисъл на странна или забавна в смисъл, че те карам да се смееш.

- По малко от двете.

- Адски нагло е да го кажеш точно ти.

Той ме целуна по носа.

- Това, което ще ти кажа сега, Анастейжа, ще те шокира. Готова ли си да го чуеш?

Кимнах с широко отворени очи и тъпа усмивка.

- Има места във и около Сиатьл, където човек може да отиде и да практикува и да се научи на това, което вече зная и правя каза той.

- Какво? Не разбирах.

- Именно. Плащал съм за секс, Анастейжа.

- Не мисля, че това е за хвалба казах презрително. И да, прав беше, потресена съм. И сега ме е яд, че аз не мога да те шокирам с нищо.

- Беше ми обула бельото.

- И това те шокира?

-Да.

Моето друго аз направи овчарски скок на пет метра от земята.

- Не си обу гащи на вечерята с родителите ми.

- И това те шокира? -Да.

Оная скочи шест метра.

- Май бельото ми е силната част.

- Каза ми, че си девствена. Това беше най-големият шок, който съм преживявал.

- Да, лицето ти ставаше за реклама на „Кодак". Засмях се.

- И ми позволи да те обработя с нагайката.

- И това ли те шокира? -Аха.

- Мога да ти позволя да го направиш пак някой път казах с усмивка.

- О, така се надявам, госпожице Стийл. Този уикенд?

- Добре съгласих се срамежливо.

- Наистина ли?

- Да. Ще вляза в Червената стая на болката.

- Ти казваш първото ми име.

- И това ли те шокира?

- Не. Шокира ме фактът, че ми харесва.

- Крисчън.

Засмя се. Очите му засветиха с някакво ново вълнение.

- Искам да направя нещо утре.

- Какво?

- Изненада е. За теб. Гласът му беше тих и много нежен. Погледнах го учудено, но едва успях да замаскирам прозяв-

ката си.

- Отегчавам ли ви, госпожице Стийл?

- Никога не можеш да ме отегчиш.

Той пак приближи глава към мен и целуна нежно устните ми.

- Заспивай изкомандва и загаси лампата.

И в този тих спокоен миг затворих очи, изтощена, но спокойна. Като в окото на бурята. И независимо от всичко, което беше казал и не беше казал, не мисля, че до този миг бях изживявала такова щастие.