Петдесет нюанса сиво

5.

Беше много тихо, светлината слаба, а леглото много топло и удобно. Отворих очи и за секунда в мен нахлу спокойствие и някакъв вътрешен мир, докато с удивление изучавах непознатата обстановка. Нямах представа къде се намирам. Таблата на леглото представляваше огромно слънце. Странно, но ми изглеждаше познато. Стаята беше просторна, разкошно обзаведена в меки тонове кафяво, жълто и бежово. Бях виждала тази стая, но изобщо не можех да се сетя къде. Размътеният ми мозък започна с мъка да си пробива път през последното, което помнех. По дяволите! Бях в „Хийтман", в апартамент в хотела, бяхме идвали с Кейт в подобна стая, но тази тук изглеждаше по-голяма. Ужас! Бях в апартамента на Крисчън Грей! „Как съм попаднала тук?"

В съзнанието ми бавно пролазиха накъсани спомени от предната нощ. Пиенето „О, не може да съм се напила така!!!", телефонният разговор „О, мамка му, телефонният разговор!", повръщането „О, не, не искам да се сещам за повръщането! Хосе и после Крисчън. Ад!"

Сгърчих се. Не помнех как съм стигнала тук. Лежах по тениска, сутиен и бикини. Без чорапи, без джинси. Еба ти!

Погледнах към нощното шкафче. На него имаше чаша портокалов сок и две таблетки. И това ако не е мания за контрол! Естествено, бе помислил за всичко. Седнах и изпих хаповете.

Всъщност не се чувствах никак зле. Дори се чувствах много по-добре, отколкото заслужавах. Портокаловият сок имаше божествен вкус освежаващ и гасящ пожара в тялото ми.

На вратата се почука. Сърцето ми пак скочи в гърлото. Гласът ми изчезна. Той отвори вратата и влезе.

Гледай ти! Беше тренирал. Носеше сиво долнище на анцуг, което висеше на ханша му по онзи начин... и сива тениска без ръкави, потъмняла от потта му. Косата му също беше потна. Въпреки обстоятелствата гледката на изпотеното тяло на Крисчън I "рей ми подейства доста странно. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Бях като дете, което вярва, че ако затвори очи, действителността ще изчезне или то ще изчезне от нея.

- Добро утро, Анастейжа. Как си?

- По-добре, отколкото заслужавам казах сконфузено.

Погледнах го скришом. Той остави голяма торба с покупки

на един от столовете, хвана краищата на хавлията, която бе увил около врата си, и го разтърка. Погледна ме сиви, потъмнели, заключени очи. Както винаги не можех да се докопам до нито една негова мисъл или емоция.

- Как дойдох тук? попитах тихо.

Той седна на ръба на леглото. Беше толкова близо. Можех да го докосна, да усетя мириса му. Мирисът на изпотеното тяло на Крисчън! Неописуемо! Това вече беше коктейл. Много по-добър от маргарита. Да, много по-добър.

- След като припадна, не исках да рискувам да те карам чак до вас, така че те докарах тук обясни той почти флегматично.

- Ти ли ме сложи да легна?

- Да каза безизразно той.

- Повръщах ли пак? попитах още по-тихо.

-Не.

- Ти ли ме съблече? Гласът ми бе съвсем повехнал.

-Да.

Изчервих се до комунистическо червено.

- Нали... не сме правили... Не успях да довърша. Устата ми пресъхна от ужас и паника. Загледах пръстите си.

- Анастейжа, ти беше в безсъзнание, а некрофилията не ми е по вкуса отвърна той сухо.

Толкова съжалявах. Ъгълчетата на устата му се извиха в крива усмивка.

- Като цяло беше забавна вечер. Едва ли ще я забравя скоро.

Аз също! Подиграваше ми се, копелето гадно. Не го бях молила да идва и да ме прибира. Бе успял да ме накара да се чувствам като престъпничка.

- Не беше нужно да ме следиш с разни джаджи ала Джеймс Бонд, с каквито се занимавате във фирмата ти сопнах му се. Той ме погледна изненадано. Думите ми май бяха успели да го наранят.

- Първо, програмата за проследяване на мобилни телефони може да се свали от интернет. Второ, компанията ми не се занимава с разработване на някакви устройства за следене. И трето, ако не бях дошъл да те прибера, щеше да си в кревата на оня фотограф, а ако не ме лъже паметта, ти никак не летеше от ентусиазъм от настоятелното му ухажване каза той кисело.

„Ухажване!?" Погледнах го очите му горяха с наранено достойнство и огорчение. Опитах се да захапя устната си, но не успях трябваше да прикрия смеха си.

- От кой средновековен летопис си изскочил? Говориш като придворен рицар.

Настроението му видимо се промени. Очите му омекнаха, а леката усмивка пак заигра на устните му.

- Не, Анастейжа, не мисля. Черен рицар... може би, Усмивката му вече бе язвителна. После попита: Яде ли нещо снощи? Усетих обвинение в гласа му. Поклатих отрицателно глава. Господи! Какво направих сега? Какво углавно престъпление бях извършила пък сега? Беше стиснал челюстите си, почти чувах как пукат, но лицето му остана безизразно.

- Трябва да ядеш. Затова ти беше толкова зле снощи. Говоря ти сериозно. Правило номер едно при пиенето!

Прокара пръсти през косата си и вече знаех какво значи това беше много ядосан.

- Ще ми се караш ли още?

- Това ли правя?

- Така ми се струва.

- Имаш късмет, че само ти се карам.

- Какво искаш да кажеш?

- Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на дупето поне една седмица след сензационното ти представление снощи. Пила си, без да ядеш. И не само си пила, ами си се и напила. Знаеш ли на какъв риск си се изложила? Затвори очи, за миг по лицето му мина сянка от страх и паника и тялото му потръпна. Отвори ги, погледна ме и каза: Не искам дори да си помислям какво можеше да ти се случи.

Погледнах го нацупено. Какъв му беше проблемът? Какво му ставаше? Ако съм била негова. Е, да, ама не бях. А една немалка част от мен искаше и самата мисъл, че бих могла да съм негова, разсея раздразнението от думите му. Изчервих се, напълно отнесена от произвола, който си позволяваше това мое проклето друго аз ето я, накипрена в яркочервена хавайска пола и танцува весело, все едно вече е неговото момиче.

- Щях да се оправя някак. Кейт беше с мен.

- А фотографът? озъби се той.

„Хм... младият Хосе. Ще се наложи да си поговоря с него".

- Мисля , че Хосе просто не беше на себе си.

- Е, следващия път, когато не е на себе си, ще трябва някой да го научи на малко обноски.

- Обичаш да контролираш дисциплината подметнах аз.

- О, Анастейжа, дори нямаш представа колко си права!

Присви очи в дяволита усмивка. Нямаше смисъл! Можеше да ме обезоръжи за секунди. Преди малко му бях ядосана, а сега го гледах обезсърчена от ослепителната му усмивка. Може би защото не се усмихваше често. Но така или иначе съвсем забравих за какво идеше реч в разговора ни.

- Ще си взема душ, освен ако не искаш да влезеш първа.

Все още се усмихваше. Сърцето ми забърза. Мозъкът ми явно

бе забравил да изпрати сигнал към дробовете ми да поемат въздух. Той се усмихна още по-широко, протегна ръка и прокара палец по брадичката ми и после по долната ми устна.

- Анастейжа, дишай каза много тихо и стана. Закуската ще е тук след петнайсет минути. Предполагам, че си много гладна. Обърна се, влезе в банята и затвори вратата.

Най-сетне издишах въздуха, който бях държала токова дълго. „Как е възможно да излъчва толкова много сексапил?" Искаше ми се да ида при него в банята. Никога не бях изпитвала такова нечовешко влечение към никого. Хормоните ми блъскаха из вътрешностите ми. Устната ми трепереше там където бе прокарал пръста си. Усетих как се сгърчвам от болезнена, непоносима, всепоглъщаща потребност. Желание, това беше желание.

Отпуснах глава върху пухената възглавница. „Ако беше моя..." Какво ли не бих направила да съм негова. Той бе единственият мъж, който можеше да накара кръвта ми да се движи из тялото със скоростта на болид. И въпреки всичко с него беше трудно, самият той беше труден за разбиране, влияеше на хората объркващо и смущаващо. В един миг ме отблъсква, в следващия ми праща книга, за която е платил четиринайсет хиляди, после ме следи като някой маниак, намира ме. И в резултат на всичко това аз бях в апартамента му, жива, здрава, на сигурно място, защитена. Очевидно го беше грижа. Защо иначе да идва да ме спасява от някаква потенциална или изобщо несъществуваща опасност?

Не, не беше черен рицар. Той беше бял рицар в блестящи ослепителни доспехи, един истински романтичен рицар като сър Гауейн или сър Ланселот.

Скочих от леглото и хукнах из стаята да търся джинсите си и точно тогава той излезе от банята. Беше увил само една кърпа около кръста си и по тялото му се гонеха блещукащи капки вода. Не се бе обръснал. А аз търчах да търся в какво да скрия голите си крака. Изненада се, че съм станала.

- Ако си търсиш джинсите, дадох да ги изперат. Очите му пак потъмняха. Беше ги оповръщала.

- О! — Почервенях от срам. Защо винаги губех самоконтрол покрай него?

- Пратих Тейлър да купи нови, и обувки също. В плика на стола са.

Чисти дрехи! Какъв неочакван бонус!

- Ще... ще вляза да се изкъпя промърморих. Благодаря!

Какво друго можех да кажа? Грабнах плика с дрехите и побягнах към банята, далеч от близостта на голото тяло на Крисчън, преди да припадна. „Давид на Микеланджело не струва нищо!"

В банята беше горещо, парата не се бе уталожила. Бързо се намърдах под душа. Тялото ми жадуваше за допира на чистата и успокоителна вода. Обърнах лице към бясно шуртящите струи. Желаех Крисчън Грей. Тялото ми го желаеше. Непосилно, болезнено желание. Факт. За първи път в живота си исках да легна с мъж. Исках ръцете му, устата му.

Той бе казал, че обича жената до него да е разумна и чувствителна. Така че явно не бе давал обет за безбрачие. Но не бе направил нито една крачка към мен, за разлика от Хосе или Пол. Не разбирах. Искаше ли ме? Не бе пожелал да ме целуне миналата седмица. Да не би да го отвращавах с нещо? Но от друга страна, ме бе довел тук. Не разбирах какви ги прави и какви ги мисли. Та ние бяхме спали тук, сами цяла нощ, и той не ме бе докоснал. „Направи си сметката сама" обади се подсъзнанието ми и закима с грозната си глава. Не му обърнах внимание.

Водата ме успокои. Можех да остана под този душ завинаги. Взех шампоана. Миришеше на него вкусно. Втрих го в цялото си тяло, представях си, че той втрива този пенлив аромат в кожата ми, по гърдите, по корема, между краката ми, дългите му пръсти между бедрата. Сърцето ми пак ускори ритъм. Беше толкова хубаво...

На вратата се почука и чух:

- Закуската.

Стреснах се.

- Д... добре заекнах. Как жестоко ме откъснаха от еротичния ми блян!

Излязох изпод душа и взех две кърпи. Увих косата си в едната като Кармен Миранда, с другата набързо подсуших тялото си и се постарах да не обръщам внимание на изключително приятния допир на меката хавлия до свръхчувствителната ми в този момент кожа.

Отворих плика. Тейлър бе купил не само джинси и маратонки, но и светлосиня риза, чорапи и бельо. Чист сутиен и бикини. Всъщност не е редно да ги опиша така. Бяха съвършена фина европейска изработка, шедьовър от светлосиня дантела. Гледах бельото със страхопочитание. Беше точно мой размер. Как нямаше да е! Представих си как господин Шофьора се мота из някой магазин за женско бельо и купува това за мен. Стана ми неудобно, но неволно се зачудих какво още влиза в длъжностната му характеристика.

Облякох се бързо. Всичко ми бе по мярка. Обрах скоростно водата от косата си и се опитах да я сложа в ред. Както обикновено, не се получи. Отново единственият вариант беше да я прибера с нещо, но нямах с какво. „Трябва да си нося ластичета в чантата... всъщност тя къде е?"

Поех дълбоко дъх. Време беше да се срещна с господин Притеснение.

С облекчение установих, че е излязъл от спалнята. Бързо се огледах за чантата си. Нямаше я. Поех отново дъх и влязох във всекидневната. Беше огромна. Имаше канапета, фотьойли, какво ли не, безброй възглавнички навсякъде, голяма и много красива масичка за кафе, върху която бяха скупчени няколко лъскави книги, бюро, върху него последен модел Аймак и на стената огромен плазмен телевизор.

Крисчън седеше на масата за хранене в другия край на помещението и четеше вестник. Масата имаше размери на тенис корт или нещо от сорта. Не че играя тенис де, но бях гледала Кейт да играе! „По дяволите! Кейт! Как забравих!"

- Кейт! изграчих истерично.

Крисчън ме погледна иззад вестника.

- Знае, че си тук и че си все още жива. Пратих съобщение на Елиът. Демонстрираше нещо като чувство за хумор.

Не ми беше до смях. Спомних си как Кейт отдадено и пламенно се чупеше на дансинга. Беше пуснала всичките си патентовани номера в действие само и само да свали брата на Крисчън. Чудех се какво щеше да каже за моето оставане при Грей. Никога не бях спала на друго място освен у нас. Тя вероятно беше все още с Елиът. Тоя номер го бе правила само два пъти преди и и двата пъти се наложи след разделите да понасям със седмици гледката на кошмарната й розова пижама. „Ще си помисли, че и аз съм ударила един бърз секс на крак, за една нощ. Това ще си помисли".

Крисчън ме изгледа доста настоятелно. Беше с бяла ленена риза с разкопчана яка и маншети.

- Седни нареди ми и посочи място на масата. Минах през стаята и седнах срещу него точно където ми бе показал. На масата имаше храна за поне няколко месеца.

- Не знаех какво ще искаш за закуска, така че поръчах цялото меню на хотела каза той с извинителна, но някак перверзна усмивка.

- Много щедро от твоя страна, наистина успях да кажа, объркана от огромния избор. Обаче наистина бях гладна.

- Да, така е призна той малко виновно.

Захванах се с палачинките с кленов сироп, бърканите яйца и бекона. Крисчън се опита да скрие усмивката си и се върна към омлета си. Храната беше превъзходна.

- Чай? попита той.

- Да, благодаря.

Той ми подаде малко чайниче с гореща вода, малка лъжичка, а в чинийката имаше пакетче „Туинингс Брекфаст". Беше запомпил как пия чая си!

- Косата ти е много мокра смъмри ме пак.

- Не успях да намеря сешоара смотолевих. Не че бях търсила изобщо. Устата му пак се втвърди в онази права линия, но не каза нищо.

- Благодаря за дрехите.

- Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа.

Изчервих се и пак се втренчих в пръстите си.

- Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти. Тонът му пак бе порицаващ.

- Трябва да ти дам пари за дрехите.

Той ме изгледа все едно съм му нанесла жестока рана, така че продължих бързо:

- Та ти вече ми даде книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи... Искам да ги платя. И се усмихнах нерешително.

- Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя.

- Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи?

- Защото мога. И очите му пак светнаха зловещо.

- Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва.

Говорех тихо. Той ме погледна учудено. Очите му пламтяха. Разбрах, че говорим за различни неща, но пък не знаех за какви точно. Което ми напомни...

- Защо ми изпрати книгите, Крисчън? попитах тихо и нежно.

Той остави вилицата и ножа в чинията и впи в мен напрегнатия си поглед. Очите му горяха в пламъка на някаква необяснима, неизмерима емоция. Устата ми пресъхна.

- Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!"... Спря, после продължи: Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя.

Пак прокара пръсти през косата си.

- Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. Затвори очи, изправен сякаш пред ужасно поражение. Но в теб има нещо... Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила.

Апетитът ми изчезна. Не можеше да остане далеч от мен!?

- Тогава недей прошепнах.

Той се задъха, очите му бяха широко отворени.

- Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума.

- Просвети ме тогава.

Гледахме се и никой не докосваше храната си.

- Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак?

Това му се стори забавно и в очите му светна весела искрица.

- Не, Анастейжа, не съм. Изчака да поема информацията и да се изчервя на глупостта си. Явно филтърът мозък-уста пак се бе повредил: не можех да повярвам, че току-що съм казала това на глас.

- Какво ще правиш през следващите няколко дни? попита все така тихо той.

- Днес съм на работа от обяд. Колко е часът? Внезапно ме обзе паника.

- Десет и малко. Имаш много време. А утре? Беше опрял лакти на масата и брадичката си върху дългите си пръсти.

- С Кейт трябва да си опаковаме багажа. Другата седмица се местим в Сиатъл. Ще работя в „Клейтьн" цялата тази седмица.

- Имаш ли вече апартамент в Сиатъл?

-Да.

- Къде?

- Не помня адреса. Някъде в района на Пайк Маркет.

- Не е далеч от мен Той ee усмихна И какво мислиш да работиш в Сиатъл?

Какво целеше с тези въпроси? Неговите разпити бяха почти толкова вбесяващи, колкото тези на Катрин Кавана.

- Кандидатствах по няколко програми за стажанти. Чакам да ми отговорят отнякъде.

- Кандидатства ли за моята компания, както те посъветвах?

Изчервих се. „Как ли пък не!"

- Ами... не.

- И какво й е на моята компания?

- Твоята компания е твоята компания засмях се аз.

- Смеете ли ми се, госпожице Стийл? Изглеждаше развеселен, но наистина бе трудно да се каже дали. Не можех да го гледам в очите, когато говореше с този тон. Изчервих се за милионен път и погледнах към закуската.

- Искам да захапя тази устна прошепна той.

Нямам представа какъв звук съм издала и колко ми е увиснало ченето. Даже не си бях дала сметка, че си хапя долната устна. Това беше най-възбуждащото, което ми бе казвал някой. Сърцето ми щеше да изкърти гръдния ми кош. Треперех от желание, бях една копнееща развалина. Свих се в стола си и впих очи в притъмнелия му поглед.

- Защо не го направиш? предизвиках го тихо.

- Няма да те докосна, Анастейжа. Не и преди да имам писменото ти съгласие за това. Той почти се усмихна.

А? Я пак!

- Какво значи това?

- Значи точно това, което казах въздъхна той. Беше му забавно, но изглеждаше и някак измъчен. Трябва да ти покажа, Анастейжа. В колко свършваш работа довечера?

- В осем.

- Е, можем да отидем до Сиатъл тази вечер или следващата събота да се видим у дома за вечеря и ще те запозная с фактите. Изборът е твой.

- Защо не можеш да ми кажеш сега?

- Защото се наслаждавам на закуската и на твоята компания. След като научиш всичко, има голяма вероятност да не искаш да ме видиш никога повече.

„Това пък какво значи? Да не би да търгува с деца и да ги праща като роби в някое забравено от Бога място? Да не би да е в някой криминален синдикат? Това би обяснило как е натрупал състоянието си". Изчервих се отново, докато мислех за вероятностите. Той никак не ми помагаше. Щеше ми се да разгадая мистерията Крисчън Грей. По-добре рано, отколкото прекалено късно. Ако тайната, която пазеше, беше толкова страшна и щеше да ме отврати от него, това би било облекчение за мен.

„Не се самозалъгвай крещеше подсъзнанието ми. Сигурно е нещо наистина ужасно и трябва да си плюеш на петите!"

- Тази вечер.

- Нетърпелива като Ева да изяде плода на познанието засмя се той.

- Подигравате ли ми се, господин Грей? попитах с най-сладкия си глас. „Надут задник!"

Той присви очи и взе телефона си. Набра.

- Тейлър, ще ми трябва Чарли Танго.

„Какъв е пък тоя Чарли Танго?"

- От Портланд в ... да кажем, десет и половина... Не, за Ескала... Цялата нощ.

„Цялата нощ?"

- Да. На повикване до утре сутринта. Ще пилотирам от Портланд до Сиатъл.

„Ще пилотирам?"

- Пилот на изчакване от десет и половина.

Затвори. Нямаше „моля", нямаше „благодаря".

- Винаги ли хората изпълняват това, което им наредиш?

- Обикновено да, ако искат да си запазят работата каза той безучастно.

- А ако не работят за теб?

- О, аз мога да съм много убедителен, Анастейжа. Сега си довърши закуската. После ще те оставя у вас. Ще те взема от „Клейтьн", когато свършиш. Ще летим до Сиатъл.

- Ще летим?

- Да, имам хеликоптер.

Облещих се от изненада. Втора среща с Крисчън Грей Мистериозния. От кафе на разходка с хеликоптер.

- Ще ходим е хеликоптер до Сиатъл? -Да.

- Защо?

Засмя се пак с онази дяволита усмивка.

- Защото мога. Довърши си закуската!

Как можех да ям? Щях да ходя с Крисчън Грей в Сиатъл с хеликоптер. И той искаше да ям! И той искаше да захапе устната ми... Усмихнах се.

- Яж каза той по-рязко. Анастейжа, имам проблем с пилеенето на храна. Яж.

- Не мога да изям всичко това. Гледах отрупаната маса отчаяно.

- Изяж това, което е в чинията ти. Ако вчера беше яла, преди да пиеш, сега нямаше да си тук и аз нямаше да свалям картите толкова рано. Устните му се стегнаха в строга черта. Изглеждаше ядосан.

Нямах никакво желание да докосвам храната а и вече бе изстинала. „Твърде съм развълнувана, Крисчън. Не разбираш ли?" говореше моето друго аз, но бях прекалено уплашена, за да го кажа на глас. Не и когато изглеждаше така сърдит. Като малко момче. Стана ми забавно.

- Какво ти е толкова смешно? попита той. Не смеех да му кажа и продължих да гледам храната на масата. Лапнах последното парче палачинка и го погледнах.

- Добро момиче каза той. Ще тръгнем към вас след като си изсушиш косата. Не искам да се разболееш.

В думите му имаше неизказано обещание. Какво искаше да ми каже? Станах от масата и се зачудих дали да поискам разрешение да изляза. Стори ми се рисковано да слагам началото на такъв прецедент. Тръгнах към спалнята, но една мисъл ме спря.

- Къде спа снощи? Обърнах се и го погледнах в очите. Все още седеше на стола си. Нямаше чаршафи, нито одеяла. Мина ми през ума, че може да са подредили стаята сутринта.

- В моето легло отвърна той. Погледът му пак бе безизразен. -О!

- И за мен беше изненада. И новост. Усмихна се.

- Кое? Да не правиш секс? Ето, казах я тази дума. Изчервих се. Естествено!

- He. Поклати отрицателно глава и лицето му се смръщи, все едно си припомняше нещо неприятно. Да спя с някого.

После взе вестника и продължи да чете.

Какво по дяволите значеше това? Никога не е спал с никого? Девствен ли беше? Силно се съмнявах. Стоях права и го гледах напълно объркана. Той беше най-загадъчният човек, когото бях срещала. После ме удари като гръм. Бях спала в едно легло с Крисчън Грей. Щях да се пукна от яд. Какво не бих дала да преживея това, но в пълно съзнание и да го гледам как спи. Да го видя уязвим. Стори ми се невероятно да се случи отново. Е, нали бе обещал всичко да стане ясно вечерта.

Влязох в спалнята и започнах да ровя из чекмеджетата. Намерих сешоара и си изсуших косата. После влязох в банята да си измия зъбите. Видях неговата четка за зъби. Изпитах силно желание да го усетя в устата си. Погледнах виновно към вратата и прокарах пръсти по четката. Беше мокра. Сграбчих пастата, бързо изстисках върху четката и с бясна скорост си измих зъбите. Все едно правех някаква детска лудория. Беше много приятна тръпка.

Събрах набързо дрехите си от предната нощ, набутах ги в плика, в който Тейлър бе донесъл новите дрехи, и тръгнах да си търся якето и чантата. Какво облекчение в чантата ми имаше ластик за коса. Крисчън ме гледаше, докато прибирах косата си. Изражението му закодирано както винаги. Очите му ме проследиха, докато вървях към стола. Седнах и зачаках да свърши да говори по телефона.

- И искат два?... Колко ще струва?... И какви мерки за безопасност имаме там?... И ще минат през Суецкия канал?... Колко безопасен е Бен Судан?... И кога трябва да са в Дарфур?... Добре, правим го. Дръж ме в течение.

Затвори.

- Готови ли сме?

Кимнах. Какъв ли бе този разговор? Той си облече морскосиньо яке на райета, взе ключовете от колата и тръгна към вратата.

- След вас, госпожице Стийл. Изглеждаше ненатрапчиво елегантен.

Задържах няколко мига, преди да изляза, за да мога да го изпия с поглед. И като си помислех, че бях спала в едно легло с него след текилата, повръщането и въпреки това той бе все още до мен. На всичкото отгоре искаше да ме води в Сиатъл. Защо мен? Не разбирах. После се сетих за думите му „Има нещо в теб..." Излязох през вратата. „Е, господин Грей, мога да кажа същото за вас поне по този въпрос и имам най-сериозното намерение да разбера каква е тази голяма тайна".

Вървяхме по коридора, без да говорим. Докато чакахме асансьора, го погледнах тайничко и го улових, че и той прави същото гледаше ме тайничко. Усмихнах се, а устните ми потрепериха.

Влязохме в асансьора. Бяхме сами. Може би заради близостта на телата ни в това затворено малко пространство или по някаква друга причина всичко изведнъж се промени. Въздухът се нажежи от електричество, изтичащо от оголена жица. Сърцето ми биеше в трескаво очакване, дишах учестено. Той обърна глава към мен. Очите му бяха потъмнели до черно. Забих зъби в устната си.

- О, майната им на документите изстена той и ме бутна до стената на асансьора. Преди да се усетя, бе стиснал здраво двете ми ръце с лявата си ръка и ги бе приковал над главата ми. Притискаше ме към стената със слабините си. Другата му ръка ме сграбчи за косата и дръпна рязко. Устните му бяха върху моите. Усетих сладка болка. Простенах. Стонът ми се стопи в устата му. Разтварях устни за езика му. Той го плъзна бързо. Въртеше го бясно в устата ми. Никой не ме беше целувал така. Езикът ми загали нежно неговия в бавен, еротичен, подлудяващ танц на докосващи се усещания. Той хвана брадичката ми и закова лицето ми на едно място. Ръцете ми здраво стиснати отгоре, главата ми не можеше да мръдне в здравата му хватка, тялото ми притиснато силно към стената от мощното му тяло. Усетих ерекцията му. Притискаше корема ми. Той ме желаеше. Господи, Крисчън Грей ме желаеше! Исках го веднага, тук, в асансьора, исках го толкова силно, безпомощно, отчаяно.

- Толкова... си... сладка. Думите му излизаха задъхани, стенещи, изнемощели от желание.

Асансьорът спря, вратите се отвориха и той се отдръпна от мен за части от секундата. Не знам на какво съм приличала, но трима мъже в бизнес костюми ни изгледаха, подсмихнаха се и се качиха. Сърцето ми щеше да изскочи през тавана на асансьора.

Все едно бях бягала спринт по нанагорнище. Исках да се свия на кълбо... но щеше да е прекалено очевидно.

Вдигнах поглед към него. Изглеждаше съвсем спокоен, все едно допреди миг е решавал кръстословицата в „Сиатъл Таймс". Колко несправедливо! Нима моето присъствие не бе означавало нищо за него? Хвърли ми кос поглед и издиша дълго и продължително. Не, не бях права. Моето присъствие го бе поразтърсило. И моето друго аз затанцува весела самба. Тримата слязоха на втория етаж. Имахме още само един етаж.

- Измила си си зъбите каза той, забил поглед в мен.

- С твоята четка.

Той се усмихна и каза:

- О, Анастейжа Грей, как ще се оправям с теб!

Вратите се отвориха на първия етаж, той ме хвана за ръка и ме изведе от асансьора.

- Какво толкова има в тези асансьори? Говореше повече на себе си, отколкото на мен, докато ме водеше към изхода. Едва вървях, защото акълът ми бе останал разпилян в асансьор номер три на хотел „Хийтман".