Петдесет нюанса сиво

2.

Сърцето ми блъскаше. Асансьорът спря на първия етаж. Изхвърчах от него, спънах се, но за щастие този път не се размазах на хубавия им скъп каменен под. Хукнах към вратата и в следващия миг бях на свобода, загърната в свежия влажен въздух на Сиатъл. Погледнах нагоре и оставих радостните дъждовни капки да се стичат по лицето ми. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Надявах се, че свежият дъждовен въздух ще ми помогне да събера парчетата от разбитото ми самообладание и самочувствие.

Никой никога не ме бе подлагал на такава атака, на каквато ме подложи Грей, а не разбирах защо. Може би бе прекалено красив? Или пък обноските му? Богатството му? Силата и властта му? Нямах обяснение за нерационалното си поведение. Гълтах въздуха с облекчение. Какво по дяволите беше всичко това? Облегнах се на една от металните колони на сградата и направих сериозен опит да се успокоя и да си събера акъла. Тръснах глава и се запитах за милионен път какво беше това. Сърцето ми бавно се върна към обичайния си ритъм, задишах нормално и реших, че е време да тръгна към колата.

Градът оставаше зад мен. В главата ми като на запис вървеше всяка минута от интервюто, а това ме накара да се почувствам още по-глупаво. Със сигурност драматизирах нещо, съществуващо само във въображението ми.

„Добре, хубав е, самоуверен е, властен, наясно е със себе си, но от друга страна е арогантен, деспотичен и въпреки добрите си маниери е студен и затворен. Поне външно".

Неволно потръпнах. Все едно ток мина по гръбнака ми. Може да беше арогантен, но имаше пълното право да е такъв. Та той бе постигнал толкова много за годините си. Не изглеждаше като човек, който понася глупаци, но и защо да го прави? Пак й набрах на Кейт, дето не ми бе дала никаква предварителна информация.

Докато карах към магистрала номер 5, се чудех какво може да мотивира един човек за такъв успех. Някои от отговорите му бяха неразгадаеми, направо като кодирани. И тези тъпи въпроси, дето бе измислила Кейт! За осиновяването и дали е гей. Как може да се пита за такива неща! Исках земята да се отвори и да ме погълне. Знаех, че всеки миг през остатъка от живота ми, когато се сетя за това, ще изпитвам същото чувство на срам. Катрин Кавана да върви на майната си!

Погледнах стрелката. Карах по-бавно, отколкото бих карала обикновено при такива обстоятелства. И знаех, че е заради забилите се право в мен сиви очи и строгия глас, който ми бе наредил да карам внимателно. Осъзнах, че Грей е надраснал в пъти годините си.

„Забрави, Ана!" Бях ядосана на себе си. Като цяло беше интересно преживяване, но нямаше какво повече да му мисля.

„Просто забрави".

Не се налагаше да го виждам никога повече. Мисълта за тази перспектива ме ободри. Пуснах стереото, увеличих звука максимално, облегнах се и се заслушах в пулсиращия инди рок. Когато излязох на магистралата, установих, че мога да си карам точно толкова бързо, колко си искам.

Живеехме в малка сграда с апартаменти близнаци близо до университета. Имах късмет, че родителите на Кейт ги бяха купили за нея и плащах безобразно нисък наем. Това беше моят дом от четири години. Спрях колата отпред. Знаех, че Кейт ще иска да знае всяка подробност и че няма да ми се разкара от главата, докато не изкопчи всичко. Е, какво пък, нали имах запис. Надявах се да не се налага да разправям много за други неща извън самото интервю.

- Ана, слава богу! Кейт седеше във всекидневната, около нея купища учебници. Все още беше по пижама розова, с малки сладки зайчета тук-там. Тази пижама й беше за определени случаи когато преживява скъсването с някое гадже, за определен вид заболявания и като цяло когато е в депресия или лошо настроение. Скочи и ме прегърна.

- Вече започвах да се тревожа. Мислех, че ще се прибереш по-рано.

- Аз пък мисля, че постигнах добро време, като се има предвид, че интервюто надхвърли малко времето казах и размахах касетофона пред лицето й.

- Ана, благодаря ти от сърце. Дължа ти много. Как мина? Разкажи ми за него

„Ето, почна се. Инквизитор Катрин Кавана в действие".

Трудно ми беше да й отговоря.

- Щастлива съм, че мина и че няма да се наложи да го видя отново. На моменти плаши. Излъчва сила; бих казала, че е доста краен, има удивителна концентрация и е млад. Много млад.

Кейт ме погледна невинно.

- Изобщо не ме гледай така. Защо не ми даде някаква биография? Изглеждах като идиотка пред него! Не знаех абсолютно нищо за живота и работата му.

Кейт затисна устата си с ръка.

- Оле, къде ми е бил акълът! Извинявай, Ана.

Изгледах я сърдито.

- Като цяло беше вежлив, съвсем в рамките на формалното, малко скован. Този мъж е остарял без време. Не говори като човек на двайсет и нещо. На колко години е всъщност?

- Двайсет и седем. Ох, Ана, трябваше да ти кажа за него. Но бях така притеснена... Дай ми касетофона и ще почна да правя статията.

- Изглеждаш по-добре. Изяде ли си супата? попитах само и само да сменя темата.

- Да. Вкусна както винаги. Вече съм доста по-добре. Тя ми се усмихна с благодарност.

Погледнах часовника и казах:

- Бягам. Все още не е късно да си направя смяната в „Клейтьн".

- Ще се преумориш!

- Нямай грижа. Ще се видим после.

Бях започнала работа в „Клейтьн" в самото начало, когато дойдох да уча в университета. Това е най-големият магазин за строителни материали и железарски изделия в района на Портланд. На четирите си години тук бях успяла да науча по нещичко за стоките, които продавахме. Естествено, винаги съм била напълно неграмотна в тези „Направи си сам" неща, защото винаги бях имала татко подръка.

Толкова бях щастлива, че успях да стигна за смяната си. Щях да имам за какво да мисля, и това нямаше да е Крисчън Грей. Винаги имахме много работа в началото на лятото. Хората почват ремонтите у дома. Като ме видя, госпожа Клейтьн се зарадва.

- Ана, мислех, че няма да успееш днес!

- Срещата отне по-малко, отколкото очаквах. Мога да направя някой и друг час.

- Много се радвам, че дойде!

Прати ме в склада и започнах да подготвям стоките, за да презаредя рафтовете. Скоро не мислех за нищо друго освен за работата си.

Когато се прибрах, заварих Катрин със слушалките на лаптопа. Работеше. Носът й беше все още червен, но така бе захапала историята, че блъскаше по клавишите като луда. Бях тотално разбита. От дългия път, от смазващото интервю и от многото бачкане в „Клейтьн". Стоварих се на дивана и се замислих за недовършеното есе, за всичко, което можех да свърша този ден и не бях свършила, понеже ме заклещиха с... него.

- Има много добри попадения, Ана. Страхотно! Не мога да повярвам, че не си се съгласила да те разведе из фирмата. Очевидно е искал да прекара повече време с теб каза Кейт и ме погледна питащо.

Изчервих се и това мое сърце пак взе да си прави каквото си иска. Определено причината не беше тази. Искал е да ме разведе, за да ми покаже колко е велик и как контролира всичко, което притежава. Усетих се, че си хапя устната, и се помолих тайничко Кейт да не е забелязала. Но тя бе погълната от работата си.

- Сега разбирам какво имаш предвид под формален. Води ли си някакви записки?

- Ами... не.

- Няма проблем. От този материал мога да направя хубава статия. Жалко, че нямаме снимки. Красавец е, кучият му син, нали?

- Може да се каже казах, но ми беше много трудно да го кажа спокойно. Мисля обаче, че успях.

- Стига, Ана, дори ти няма как да си имунизирана срещу такъв красив мъж каза Кейт и повдигна перфектно изваяната си вежда към мен.

Мамицата му! Усетих, че съм на път да се изчервя пак, така че реших да погъделичкам малко самочувствието й.

- Сигурна съм, че ти щеше да изкопчиш от него много повече.

- Силно се съмнявам, Ана. Та той на практика ти предлага работа. И като се има предвид, че ти хвърлих тая задачка в последната секунда, си се справила страхотно. Изгледа ме многозначително, а аз бързо организирах отстъплението си към кухнята.

- Ще ми кажеш ли какво наистина мислиш за него?

„Отвратително любопитно момиче! Измисли нещо! Бързо!"

- Той е яко надъхан, мотивиран, контролира всичко, арогантен е, чак плаши, но е дяволски чаровен. Пленява те някак и това е напълно разбираемо изстрелях откровено с надеждата това да й затвори устата.

- Ти? Пленена? От мъж? Това вече е нещо ново засмя се тя.

Реших да си направя сандвич. Така нямаше да вижда лицето ми.

- Защо ти трябваше да питаш дали е гей? Ако искаш да знаеш, това беше най-конфузният въпрос. Щях да умра от срам там, на стола, а той определено се ядоса! Стана ми гадно, като се сетих.

- Никога не е с жена по разните там социални събития.

- Беше неловко, казвам ти. Адски неловко. Радвам се, че никога повече няма да го видя.

- Не можеш да ме убедиш, че е било чак толкова зле, Ана. От това, което чувам, мисля, че си му направила доста силно впечатление.

„Направила впечатление? Нелепо. Понякога Кейт е направо смешна".

- Искаш ли сандвич?

-Да.

За голямо мое облекчение не говорихме повече за Крисчън Грей. Не и тази вечер. След като се нахранихме, успях най-после да седна и докато Кейт работеше по статията, се захванах с есето си върху „Тес от рода Д'Ърбървил". Тази жена е била на неправилното място в грешното време и век. Кейт отдавна си беше легнала. Тръгнах към стаята си крайно изтощена, но доволна, че за един понеделник съм свършила толкова много.

Свих се в белите си изгладени чаршафи, завих се с одеялото на мама, затворих очи и заспах на секундата. Тази нощ в съня си бях на някакво мрачно голо неприветливо място със студен под и две сиви очи ме гледаха.

През седмицата учих и работих в „Клейтьн". Кейт беше също доста заета с последния брой на вестника. След това трябваше да предаде длъжността на новия главен редактор, а и отделно си беше налегнала яко парцалите за изпитите. В сряда беше вече здрава и слава богу не ми се налагаше да търпя гледката на розовата й пижама с повече зайчета, отколкото можех да понеса. Обадих се на мама в Джорджия да я видя как е и да ми пожелае успех с изпитите. Почна да ми разправя за новото си бизнес начинание да прави свещи. Майка ми винаги има някакви нови бизнес идеи. Като цяло тя е една отегчена до смърт жена, която вечно търси с какво да си запълни времето, но за жалост вниманието й може да бъде задържано точно толкова дълго, колкото това на някоя декоративна рибка. Следващата седмица щеше да е нещо ново. Надявах се да не ипотекира къщата, за да финансира свещите. И Боб нейният сравнително нов, но много по-стар от нея съпруг, я държеше под око, откакто аз напуснах дома. Изглеждаше доста по-разумен от Съпруг номер три.

- Как са нещата при теб? Наред ли е всичко? попита тя.

Поколебах се за миг, с което, разбира се, веднага заковах вниманието й.

- Добре съм.

- Срещнала си някого Как ме надуши само! Личеше й, че е дяволски развълнувана.

- Не, мамо, нищо няма. Ако има нещо такова, ще кажа първо на теб.

- Ана, трябва да излизаш повече. Тревожа се за теб.

- Добре съм, всичко е наред, мамо. Как е Боб? Както винаги смяната на темата се оказа най добрата тактика.

По-късно се обадих на Рей, доведения ми баща, Съпруг номер две, мъжа, когото смятам за свой истински баща и чието име нося. Разговорът беше кратък. Даже не беше и разговор. Беше като някакво монотонно мрънкане от негова страна в отговор на моето бърборене. Рей не обича да говори, но все още е доста активен. Обича да гледа футбол по телевизията (и да ходи на боулинг или риболов или да прави разни неща от дърво, когато не е зает с някое от другите си хобита). Много добър дърводелец е и благодарение на него знам каква е разликата между мастар и трион. При него очевидно всичко беше наред.

Петък вечерта с Кейт се чудехме какво да правим, все пак беше петък и и двете имахме нужда да разпуснем малко от учене, работа и вестници. На вратата се позвъни. На входа с бутилка шампанско стоеше моят добър приятел Хосе.

- Ей, Хосе, здрасти! Влизай казах зарадвано.

Хосе бе първият човек, с когото се запознах, когато пристигнах в университета. Сигурно съм изглеждала точно така, както се чувствах: самотна и изгубена. Бяхме сродни души. И двамата имахме чувство за хумор, а освен това бащата на Хосе бе служил в един взвод с баща ми. Двамата също бяха добри приятели.

Хосе учеше инженерство и беше първият в семейството, стигнал до колеж. Дяволски умен! Истинската му любов обаче беше фотографията. Имаше страхотно око за хубава снимка.

- Имам новини каза той и тъмните му очи светнаха.

- Не ми казвай, знам. Успял си да се задържиш в университета още седмица пошегувах се, а той ми се нацупи наужким.

- Галерията „Портланд Плейс" организира моя изложба другия месец.

- Това е страхотна новина! Честито! Прегърнах го още веднъж. Така се радвах за него! Кейт също му се усмихна.

- Браво, Хосе! Трябва да пусна новината във вестника... Най-мразя последни промени във вестника в петък вечер... Престори се на ядосана.

- Хайде да празнуваме! Искам да дойдете на откриването. Хосе ме погледна изпитателно и се изчервих. И двете добави той и погледна нервно към Кейт.

С Хосе бяхме много добри приятели, но бях убедена, че дълбоко в себе си той иска повече от приятелство. Беше сладък и забавен, но не беше мъж за мен. За мен той беше братът, който нямах. Кейт често ме закачаше и ме дразнеше на тая тема и все казваше, че ми липсва някакъв ген и това водело до нежеланието ми да си намеря гадже. Но истината беше, че не бях срещнала човек, който да ме привлече истински, макар че част от мен копнеше за онова чувство, когато ти омекват краката, изпитваш слабост в коленете, сърцето ти е в гърлото, стомахът ти се свива в очакване...

Понякога се чудех дали съм съвсем наред. Може би бях прекарала прекалено много време в компанията на герои романтици в книгите. И вероятно поради това очакванията и представите ми бяха толкова високи. В реалността обаче никой не бе успял да ме накара да се почувствам така.

„До неотдавна", нашепна тихичко неканеният глас на подсъзнанието ми. НЕ! На секундата отхвърлих тази мисъл. Не исках да се връщам пак към спомена за онова интервю. „Гей ли сте, господин Грей?" Догади ми се само като се сетих. Да, признавам, мислех за него и го сънувах всяка нощ, но само за да го изкарам от тялото и съзнанието си. Нямаше какво друго да е.

Наблюдавах как Хосе отваря шампанското. Беше висок, с тениска и джинси, имаше хубаво мускулесто тяло, тъмна кожа, тъмна коса и блестящи тъмни очи. Беше много, много сексапилен, но май вече бе разбрал, че от нас няма да излезе друго освен добри приятели. Шампанското гръмна и той ме погледна с усмивка.

В събота в магазина беше ад. Бяха ни напънали фенове на почина „направи си сам", всички с идеята сами да си освежават къщите. Господин и госпожа Клейтьн и Джон и Патрик, които също работеха почасово като мен, всички бяхме затрупани от клиенти. По обяд настана леко затишие и господин Клейтьн ме помоли да прегледам няколко поръчки, докато седя зад щанда и тайно ям. Трябваше да сверя каталожните номера в поръчките. Местех поглед между монитора и каталога. Не знам как стана, но усетих, че трябва да погледна нагоре. И се оказах окована в дръзкия сив поглед на Крисчън Грей. Беше пред щанда и ме гледаше.

Следва сърдечен удар.

- Госпожице Стийл? Каква приятна изненада. Гледаше ме, без да мигне. В очите му имаше напрежение.

Какво, по дяволите, правеше тук? Спортно облечен, рошава немирна коса, кремав плетен пуловер, джинси и спортни обувки. Мисля, че устата ми е била широко отворена, а и не можех да намеря точната локация на гласа и акъла си.

- Господин Грей прошепнах, понеже за толкова ми стигна въздухът. По устните му заигра усмивка и очите му грейнаха весело, все едно се смееше на някаква си негова шега.

- Минавах оттук каза почти извинително. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! Гласът му беше дълбок и топъл като черен топящ се шоколад с карамел или... с каквото и да е там.

Тръснах глава да си събера мислите. Сърцето ми биеше неистово. По причини независещи от мен и необясними за мен, се червях като ученичка до неузнаваем цвят на лицето под спокойния му поглед. Да го видя изправен пред мен! Това ме хвърли в джаза. Спомените ми не се оказаха много точни. Той не беше просто красив. Той беше образец. Събирателно за понятието „мъжка красота", абсолютна, поразяваща красота. И стоеше пред мен. В железарията на Клейтьн. Много бавно сетивата ми се събраха и се скачиха с останалата част от тялото ми.

- Ана. Казвам се Ана успях да кажа. С какво мога да ви помогна, господин Грей?

Той се усмихна отново със същата мистериозна усмивка, все едно криеше някаква голяма тайна. Толкова беше несъобразителен, така да притеснява и смущава хората! Поех дълбоко въздух и си сложих професионално изражение, нещо от сорта на „Какво знаеш ти? Та аз работя тук от четири години!" Това поне знам как се прави.

- Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки. Беше сериозен и делови дори, но май му беше и забавно.

Кабели?

- Имаме различни дължини. Да ви покажа ли? Говорех тихо и гласът ми трепереше.

„Я се стегни, Стийл!"

Лека бръчка загрози иначе перфектната му вежда.

- След вас, госпожице Стийл каза той. Опитах се да имитирам безгрижие и равнодушие, докато излизах иззад щанда, но всъщност бях съсредоточена само върху мисълта да не си преплета краката, които се гънеха като макарони. Поздравих се, че сутринта си бях обула най-хубавите джинси.

- При електрическите стоки са, осми отдел. Гласът ми звучеше малко изкуствено бодър и говорех доста високо. Хвърлих му един бърз поглед и веднага съжалих. Мамка му, беше много хубав!

- Вие водите каза той и ми даде път с ръка. Онази ръка, с дългите пръсти, с поддържания маникюр и всичко останало.

Сърцето ми спираше притока на въздух и ме задушаваше, понеже сега бе в гърлото и се опитваше да изскочи през устата. Защо бе дошъл в Портланд? Какво правеше в „Клейтьн"? От едно малко забутано кътче на мозъка ми някъде под продълговатия мозък, където се вихри подсъзнанието, изскочи мисълта, че е дошъл да ме види. Невъзможно, естествено. Отървах се от тази нелепа идея на мига. За какво му беше на този красив силен богат мъж да идва да вижда мен? Идеята беше абсурдна. Избих си я от главата.

- По работа ли сте в Портланд? попитах с почти истеричен глас, все едно в този миг някой бе заклещил пръста ми на някоя врата или нещо подобно. „По дяволите, Ана, опитай се да се държиш естествено!"

- Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите каза той с тон, с който искаше да ме убеди, че това е всъщност причината да е тук. „Видя ли? Не е хукнал да те търси!" хилеше ми се подсъзнанието ми и при това се хилеше високо, гордо и нагло. Изчервих се на собствената си глупост и наивност.

- Част от програмата ви да нахраните света? избъзиках го.

- Нещо такова призна той и почти се усмихна.

После започна да разглежда кабелите. „За какъв дявол са му притрябвали кабели?" Изобщо не можех да си го представя като човек, който сам ще седне да си сглобява нещо или да си ремонтира сам. Прокарваше пръсти по изложените кабели и се наложи да извърна поглед. Не знам защо. Наведе се внезапно и взе един пакет кабелни връзки.

- Тези ще ми свършат работа каза със заговорническа усмивка.

- Нещо друго?

- Ще ми трябва и залепваща лента.

Залепваща лента?!

- Ремонт ли правите? Думите ми излязоха, преди да мога да ги спра. Със сигурност наемаше работници за такава работа.

- Не, не е ремонт отвърна бързо и се усмихна някак самодоволно. Имах чувството, че ми се присмива.

„Толкова ли съм смешна? Облечена съм смешно, изглеждам смешно?"

- Елате с мен казах смутено. Лентите са при декоративните материали.

Обърнах се да се уверя, че идва с мен.

- Отдавна ли работите тук? Говореше тихо, напрегнато и ме гледаше право в очите. Изчервих се яко. Защо, по дяволите, ми действаше така? Чувствах се като четиринайсетгодишна стеснителна девойка.

„Гледай къде стъпваш, Стийл!"

- Четири години. Бяхме стигнали до секцията. За да отвлека вниманието си от него, се наведох и взех двата типа ленти, които имахме на разположение.

- Ще взема тази каза меко Грей и посочи по-широката. Подадох му я.

Пръстите ни се докоснаха съвсем леко и онова статично електричество ме удари като ток от оголена жица. За секунда дъхът ми спря от болка, докато токът минаваше през тялото ми и се завихряше в някаква никога недокосната бездна дълбоко в слабините ми. Отчаяно се опитах да не залитна.

- Ще има ли друго? попитах дрезгаво. Говорех задъхано. Очите му се разшиха, съвсем леко.

- Въже. Гласът му бе като моя дрезгав.

- Насам. Наведох глава напред като патица, за да прикрия червенината си, и тръгнах към рафтовете с въжета.

- Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна.. усукано... обикновено... Спрях при вида на изражението му Очите му бяха потъмнели.

- Пет метра от естественото, ако обичате.

Бързо и с треперещи ръце измерих с рулетката пет метра въже. 11рез цялото време усещах горещия му поглед върху себе си. Не смеех да го погледна. Извадих сгъваемия нож от задния си джоб, отрязах въжето и го навих прилежно. Зачудих се как изобщо успях да го отрежа, без да си отрежа някой пръст.

- Да не сте била скаут? попита той. Изсечени, чувствени устни.

„Не гледай тази уста!"

- Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.

Изгледа ме заинтригувано:

- А каква е вашата страст, Анастейжа? попита меко и мистериозната усмивка пак се плъзна по устните му. Гледах го и не можех да кажа нещо. Все едно бях стъпила точно в епицентъра на опустошително земетресение и всичко под нозете ми се движеше. „Опитай се да се успокоиш, Ана" молеше ме, дори пищеше на колене моето изтерзано подсъзнание.

- Книгите прошепнах, но гласчето в мен продължи да мърмори „Ти си направо велика". Мислено му забих един шамар, ужасена, че душата ми си има някакви нейни си идеи, съвсем не чак толкова велики.

- Какви книги? попита той и килна глава в очакване на отговора ми.

„Какво му влиза в работата?"

- О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.

Той прокара пръсти по брадичката си; очевидно обмисляше отговора ми или просто беше отегчен и се опитваше да го прикрие.

- Имате ли нужда от нещо друго? Налагаше се да сменя темата. Тези пръсти по това лице...

- Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо?

„Аз да препоръчам? Знам ли те какво мислиш да правиш?"

- Нещо „направи си сам" ли?

Той кимна, очите му бяха хем усмихнати, хем някак зловещи. Изчервих се и огледах прилепналите му джинси.

- Работен комбинезон? Отказах се да си контролирам думите, така или иначе вървяха преди мисълта ми.

Стори му се забавно.

- Не искате да си развалите дрехите, нали? Имах предвид джинсите, но това беше очевидно.

- Винаги мога да ги сваля засмя се той.

Лицето ми беше придобило цвета на комунистическия манифест.

„Спри да говориш. Незабавно!"

- Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха каза той.

Опитвах се да престана да си го представям без джинси.

- Имате ли нужда от нещо друго? почти изцвилих, докато му подавах сините работни дрехи.

Той не обърна внимание на въпроса ми, а попита:

- Как върви статията?

Най-накрая нормален въпрос, без подтекст, а на този вече можех да отговоря. Сграбчих въпроса с две ръце като спасителен пояс и казах съвсем откровено:

- Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично. Усещах, че вече мога да дишам. Най-накрая нормален разговор! Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

- Какви снимки й трябват?

Е, не бях предвидила това. Откъде да знам какви снимки й трябват.

- Ще съм тук и утре може би... добави той.

- И ще се съгласите да ви направим снимки? Пак цвилех. Кейт щеше да е на седмото небе, ако успеех да уредя това. „И ще можеш да го видиш пак утре" не спираше да говори изкусително гласът зад сцената. Веднага отпъдих тази мисъл. Глупава, нелепа, смехотворна мисъл...

- Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. Ужасно се радвах! Усмихнах му се широко и ведро. Устните му се разтвориха все едно се канеше да поеме дълбоко въздух и очите му мигнаха. За една милиардна част от секундата изглеждаше някак изгубен, като че ли земята измести оста си и епицентърът на земетресението се премести под неговите крака.

Виж ти, Крисчън Грей почти загубил контрол.

- Кажете ми, ако решите за утре. Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

- Добре. Усмихнах се. Кейт ще е така щастлива!

- Ана!

Беше Пол, появил се изневиделица. Пол беше малкият брат на господин Клейтьн. Бях чула, че се е прибрал от Принстън, но не очаквах да го видя днес.

- Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? Той се понамръщи, докато се обръщах към Пол.

Пол винаги е бил добър приятел. И в този изключително странен момент, когато бях там, сама с богатия, силен, властен, безумно и неописуемо красив контролиращ всичко и всеки господин Грей, беше страхотно да видя някой нормален. Пол ме прегърна, което доста ме изненада.

- Здравей, Ана. Радвам се да те видя забърбори весело.

- Здравей, Пол. Как си? За рождения ден на брат си ли дойде?

- Аха. Изглеждаш страхотно, наистина. Усмихна се, пусна ме и ме огледа от глава до пети. Но едната му ръка остана на рамото ми. Пристъпях от крак на крак доста сконфузено. Радвах се да видя Пол, но не и на чак такава прекалена фамилиарност.

Крисчън Грей ни гледаше като ястреб, очите му бяха потъмнели, погледът му бе неразгадаем, устните му бяха стиснати в безчувствена линия. Беше се променил за секунди. Вече не беше удивително привлекателен клиент, а студен и дистанциран непознат.

- Пол, имам клиент. Запознайте се казах в опит да стопя враждебността в изражението на Грей. Задърпах Пол към него. Двамата се гледаха преценяващо, а атмосферата се вледени до арктически температури.

- Брат му е собственик на магазина. Не знам защо, но се почувствах длъжна да го кажа. Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. Разбира се, говорех глупости. „Спри се бе!"

- Приятно ми е, господин Клейтьн. Грей подаде ръка, изражението му беше енигма.

- Приятно ми е, господин Грей отвърна на свой ред Пол и след това загря. Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис"? За една наносекунда Пол мина от състояние на враждебност към готовност да коленичи в краката му. Грей се усмихна вежливо, но усмивката отново не стигна до очите му.

- Какво мога да направя за вас?

- Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива Погледът му все така не издаваше нищо, но думите... все едно изричаше нещо съвсем различно. Бях сломена.

- Добре, ще се видим после, Ана каза Пол.

- Да, Пол. Той изчезна към склада. Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

- Това е всичко. Тонът му беше рязък, премерен и хладен.

„По дяволите, с какво го обидих? Поех дълбоко дъх и тръгнах към касата. Какъв му е проблемът?"

Опаковах въжето, работните дрехи, лентата и кабелните връзки.

- Четирийсет и три долара. Погледнах го и пак съжалих. Гледаше ме пронизващо, изпитателно.

- Искате ли торбичка? попитах и взех кредитната му карта.

- Да, Анастейжа. Искам. Езикът му галеше името ми. Сърцето ми пак откачи. Едва дишах. Сложих бързо покупките в торбичката.

- Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали? попита с неутрален бизнес тон. Кимнах, понеже нямаше никакъв шанс да проговоря. За кой ли път!

Добре. До утре тогава. Евентуално. И тръгна. После внезапно спря, обърна се и добави: И... Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. И закрачи с бодра стъпка, метнал торбичката през рамо и оставил зад себе си трепереща маса бушуващи женски хормони. Минаха няколко минути, през които гледах затворилата се след него врата, и чак тогава успях да сляза на планетата Земя.

„Харесвам го". Ето, признах си. Не можех да бягам повече от себе си. Никога никой не бе успявал да предизвика такова нещо н мен. Той беше толкова, толкова хубав. Но каузата беше обречена. Въздъхнах с горчиво облекчение. Неговото идване тук бе просто случайност. Но все пак можех да му се възхищавам и отдалеч. Да, със сигурност можех. Едва ли би навредило някому. И ако намерех фотограф, можех и утре пак да му се възхищавам но-отблизо. Захапах устна в очакване. Смеех се като ученичка в пубертета. Трябваше да се обадя на Кейт и да намеря фотограф.