Плажът „Омаха“

10

Всичко зависи от момента. Това ми минаваше през главата, докато седях във фоайето за посетители на сградата „Хувър“ и чаках Блеър да се върне. Като бивш държавен служител, водил бивше разследване за изчезването на бившия Мартин Грийн, не бях поканен на съвещанието при министъра на правосъдието. Дори не ми се полагаше да седя във фоайето за посетители. Оставиха ме да чакам там само защото имах служебна карта. Без прощалния подарък на Еванс сега щях да съм на опашка с някоя от групите за туристически посещения, сред маратонки, бейзболни шапки и тениски, окичени със символи от всички области на американския живот — бейзболни отбори, организации на ветераните, спортни фирми, заводи за трактори, магазини за резервни части, складове за фураж, големи градове, екзотични острови, рок групи, политически лозунги, реторични въпроси, всевъзможни конгреси и симпозиуми, марки бира, мотоциклети, сексуални пози и послания, за които не бях достатъчно отракан, та да ги разбера.

Питах се как ли ще живея в онзи далечен край. Вашингтон и държавната служба бяха единственото, което познавах, откакто навлязох в зрелостта. Сега единствената ми връзка с този свят бе служебната карта в джоба — церемониален паспорт, съхранен като сувенир. Да, наистина всичко зависеше от момента.

Малко преди дванайсет Блеър влезе във фоайето и с широка крачка се отправи към служебния вход. Станах и тя ме забеляза.

— Да не си дошъл на екскурзия? — попита. — Не пропускай да видиш изложбата на пръстови отпечатъци. Страхотна е.

— Надявах се да поговорим.

— Вече не работиш по случая.

— Моля те.

Тя се озърна из фоайето, после погледна часовника си.

— След петнайсет минути се връщам. Ще обядваме заедно. Ти черпиш.

Тръгнахме към едно мексиканско ресторантче на Седма улица и отново се наложи да подтичвам след Блеър, за да не изостана. Тротоарите гъмжаха от туристи и държавни служители и сякаш всички — мъже и жени — я зяпаха или поне не пропускаха да я погледнат. Реших, че това се дължи на комбинацията от външност и поведение. Ако произвеждах слънчеви очила, бих наел Блеър Търнър просто да се разхожда с тях. На Осма улица имаше група строителни работници. Когато ги наближихме, те се смушкаха с лакти и Блеър рязко свърна към тях. Лоша работа, казах си аз. Сигурно се канеше да застреля поне един, а останалите да напердаши. Минахме само на метър от тях, но преди някой да изтърси първата закачка, Блеър изви глава и каза:

— Добър ден, момчета.

Похотливите им усмивки изчезнаха; неколцина измънкаха „добър ден“, но повечето останаха със зяпнала уста. Зърнах през рамо как гледат изблещени подир нас.

— Така ли се справяш обикновено? — попитах аз.

— С кое?

Намерихме си ъглова маса в дъното. Сервитьорът с огромни усилия се опита да ни обясни какво представляват специалитетите, но накрая Блеър каза нещо на испански и човекът грейна от облекчение. Нататък всичко тръгна гладко с нейния превод, после си побъбриха малко и сервитьорът се отдалечи със смях. Когато вдигнах очи, Блеър се усмихваше.

— Какво? — попитах аз.

— Човекът се интересуваше дали и друг път си ял мексиканска кухня.

— А ти какво му каза?

— Че не ходиш много по заведения. Събра ли си багажа?

— Тази сутрин врътнах ключа на апартамента. Сега цялото ми имущество е в багажника на колата.

Искаше ми се да я видя разочарована, но тя се разсмя.

— Като същински студент. Кога потегляш за Портланд?

— Канех се да потегля тази сутрин, но след твоето обаждане… — Свих рамене. — Трудно е да зарежеш такъв случай.

— Сигурно.

— Как е умрял?

— Сравнително безболезнено. Глътнал шепа хапчета, влязъл в топлата вана и си прерязал вените с бръснарско ножче. После останал да лежи и да гледа как изтича животът му. Съдебният лекар казва… Добре ли си?

Не. Определено не бях добре. Преглътнах с усилие, опитвайки се да потисна риданието, напиращо през адамовата ми ябълка. Блеър любезно се зае да налива минерална вода, докато аз се борех да се овладея. Допреди няколко дни си мислех, че мога да го спася. Исках да спася един почтен човек, който е заслужил моята помощ, а после да поема към залеза.

— Изпий това — нареди Блеър и ми подаде чаша.

— Сигурна ли си, че е било самоубийство?

— Оставил е бележка, Филип. Тепърва ще трябва да я тълкуваме, но в общи линии всичко е ясно.

— Казвай.

— Бил е много разочарован човек. Мразел политиката и нейните компромиси. Смятал, че сме неморални, не само заради начина, по който се управляваме, но и заради отношението ни към другите народи. Чувствал се безсилен да промени нещата и решил да действа принципно, да поеме всичко в ръцете си. Изглежда, е осъзнал, че сме по следите му, и избягал, за да обмисли какво да прави. Мисълта за арест и наказание го ужасявала. Накрая намерил единствения изход.

— Това ли е всичко?

— Обвинява политиците, че са алчни и загърбват каузата на потиснатите. Голяма новина, няма що!

Поръчката ни пристигна. Разсеяно човърках с вилица из чинията и обмислях току-що чутото. Вярвах ли? Само ако вярвах, че е предател, което вече бях отхвърлил. Но сега имаше и самопризнание.

— Сигурна ли си, че писмото е истинско?

— Слез на земята, Филип.

— Просто питам.

Тя остави вилицата.

— Наистина ли вярваш, че може да е убит? Защо? Да не би Даяна да го е упоила и срязала вените му, задето я е зарязал? — Тя се приведе напред и заговори по-тихо. — В осем тази сутрин писмото беше в лабораторията. Написано е с неговия почерк и по хартията има само негови отпечатъци. Използваната химикалка лежеше на масата в стаята му.

— А хартията?

— Лист за писма от хотела.

— Какви хапчета е взел?

— Рохипнол, много силно приспивателно.

— Имал ли е рецепта?

— Не.

— Откъде го е взел?

— Хапчетата бяха в обикновено шишенце без етикет. Може да ги е откраднал или да ги е купил на черно.

— На черно?

— Да, разни изроди често ги използват за изнасилване. — Преди да кажа още нещо, тя вдигна ръка. — Единствените отпечатъци по шишенцето са негови. И преди да попиташ, ще ти кажа, че и Даяна няма рецепта за това лекарство.

— Уведомихте ли я?

— Тази сутрин, веднага след като съобщихме на семейството. Възнамеряват да го погребат вдругиден, а министърът иска да не им пречим. Аутопсията започна — тя погледна часовника си… — преди три часа. Вече би трябвало да приключи и тялото да поеме към погребалното бюро в Ню Джързи.

Тя дояде своята порция, докато аз обмислях фактите. Няколко минути по-късно вървяхме обратно към сградата, „Хувър“. Когато стигнахме до входа, Блеър се обърна и протегна ръка.

— Май е време да се сбогуваме — каза тя.

— Може ли да ти се обаждам?

— Имам приятел.

— Не, да се обаждам за случая, аутопсията и тъй нататък.

Тя поклати глава.

— Божичко, колко си бил лесен. Да, можеш да се обаждаш. Ще ти казвам каквото мога. Знаеш ли пътя за Портланд? Няма да се наложи да те издирвам, нали?

— Северно от Пенсилвания и после на запад до океана.

— Звучи добре. Е, още веднъж сбогом и успех. Желая ти го от сърце.

— Успех и на теб. Еванс беше прав. Идеална си за директор.

Тя се обърна да си върви.

— Блеър — добавих аз.

— Какво?

— Грийн е бил против самоубийството. Религията му го забранява.

Тя въздъхна.

— Всички са против самоубийството, Филип… докато не решат да посегнат на живота си.

Привечер бях стигнал до покрайнините на Кълъмбъс, щат Охайо. Не беше най-прекият маршрут за Орегон, но смятах след Дейтън да направя малко отклонение и да посетя своя пръв дом на път към бъдещия. Вечерях в едно крайпътно заведение, после наех стая в мотел и спах неспокойно, а в главата ми идилични пасторални картинки се редуваха с всички снимки от аутопсии, които бях виждал. Изгревът ме завари на светофар северно от входа на магистралата. На зеленото табло точно пред мен бяха изписани направленията. Надясно и на запад — към бъдещето, към нов ден и нови възможности. Наляво и на изток — към провал, болка и загуба. И към тревожно разследване за смъртта на един човек, когото никога не бях срещал.

На запад, наредих аз, но проклетата кола си бе наумила друго. На изток, отвърна тя. Време е да поднесем почитанията си.

По пладне стигнах в северната част на Ню Джързи. Въртях телефоните на синагогите в родния град на Грийн, докато открих онази, която ми трябваше. Рано на следващата сутрин бях там и седнах на последната скамейка. Отпред вече се бяха наредили неколцина старци. Виждах ги как се клатят и движат устни, а от време на време дочувах и напевните им гласове. Опечалените започнаха да прииждат на групички. Лели и чичовци на средна възраст, невръстни братовчеди и връстници от Вашингтон и Принстън. Джени Кастелано пристигна с група от Комисията по разузнаване. Даяна Морис влезе сама и седна с наведена глава в края на последната скамейка. Местата се запълниха, хората почнаха да се редят покрай стените. Уорън и Констанс дойдоха с придружител, който явно си знаеше работата и ги настани на втория ред, точно зад родителите. Уорън изглеждаше мрачен, но не и покрусен — вероятно съветниците му бяха избрали тази междинна реакция като най-подходяща за погребението на колега, чието име е свързано с тежко престъпление. Едва ли му беше приятно да дойде, но при този главоломен развой на събитията не бе имал време да си уреди пътуване в чужбина. Без съмнение канцеларията му щеше да излезе с грижливо подготвено изявление.

Хората си шепнеха, прегръщаха се; някои плачеха. Вратата в дъното се отвори и внесоха ковчега. Плачът и шепотът се засилиха. Една жена зарида и хората наоколо почнаха да я утешават. Влезе стар равин, следван от близките, всички с черни лентички, забодени върху дрехите. Двама младежи подкрепяха майката на Мартин, а бащата се тътреше подир тях. Равин Адлър последва процесията и седна на подиума срещу опечалените. Видя ме, но не реагира.

Службата не трая дълго. Старият равин каза, че Мартин бил праведен младеж, опитващ се да си пробие път в един свят, който, изглежда, става все по-объркан. Цитира библейския стих, че човек живее седемдесет години или осемдесет, ако е силен. Каза, че на някои хора не е дадено да изживеят отредения им срок и че всеки живот трябва да се измерва със сторените добри дела и с дадената и получената обич. По тази мярка, увери ни той, Мартин бил живял пълноценен и благодатен живот. След това братът и братовчедът на Мартин разказаха епизоди от неговия живот, предизвиквайки одобрително мърморене, малко смях и нови сълзи. Равин Адлър взе думата последен. Той каза, че Мартин бил активен член на вашингтонската общност, стълб на своята синагога и усърден изследовател на Тората до преждевременната си смърт. Службата приключи с още молитви и обичайните съобщения.

Наблюдавах отвътре как сенаторът и мисис Йънг изразиха своите съболезнования на близките на Грийн, преди да потеглят за аерогарата. Кандидатът изглеждаше искрено опечален, докато прегръщаше майката на Мартин пред фотоапаратите. Констанс каза нещо на бащата на Мартин и целуна майка му по бузата. После си тръгнаха. На паркинга почна да се събира погребалната процесия. Аз отидох до колата си с намерение да потегля към магистралата веднага щом останалите си тръгнат. Катафалката бавно пое напред, следвана от лимузина с най-близките и върволица частни коли. Зърнах Даяна Морис да седи наблизо в колата си, все тъй сама. Катафалката направи завой точно пред нея и видях как тя отпусна глава и раменете й се разтресоха. Слязох от колата и се приближих до нея.

— Помните ли ме? Филип Баркли от Министерство на правосъдието. Дойдох във вашия апартамент заедно с агента от ФБР. — Тя ме погледна през тъмните си очила, после кимна. — Искате ли да дойда с вас? Аз ще карам, а след това ще ме върнете тук.

— Би било много мило от ваша страна — отговори тя с пресекващ глас.

Бяхме последни в процесията. Съсредоточих се върху задачата да не изоставам, което не беше лесно, защото на пътя ни непрекъснато се изпречваха стопове, червени светофари и шофьори, които сякаш не забелязваха колоната или не даваха пукната пара за чуждата скръб. Даяна мълчаливо гледаше настрани. Чак когато минахме край редица автомати за вестници пред едно кафене, тя тихо каза:

— Тази сутрин имаше статия в „Ню Йорк Таймс“. Пишат, че Мартин бил шпионин и се самоубил, защото не можел да живее с това престъпление. Пишат още, че е оставил писмо.

— Кой го казва? — попитах аз. — Официално комюнике ли е?

Даяна поклати глава.

— Не беше официално. Пишеше само „източник, близък до следствието“. — Тя се извърна и ме погледна. — Вие ли бяхте?

— Не, не съм аз.

— Скоро ще го обявят официално. Вече са решили, че Мартин е виновен, но това не е вярно, мистър Баркли. Писмото не може да е истинско.

Пред нас катафалката мина в средата на улица с четири платна и даде знак за ляв завой. Високата желязна ограда подсказваше, че сме пристигнали. Процесията навлезе в гробището и спря да изчака някакви последни приготовления. Десет минути по-късно прекосихме гробището, завивайки ту наляво, ту надясно, докато спряхме близо до нов, по-открит парцел. Излязох от колата и докато отнасяха ковчега, в паметта ми неволно изплува последното посещение на гроба на дъщеря ми. Минаха пет минути. Цареше пълна тишина, чуваха се само приглушените ридания на Даяна. После човекът от погребалното бюро даде знак, колите отвориха врати и всички тръгнахме към гроба.

Аз и Даяна застанахме в най-външния кръг от опечалени. Равинът произнесе слово и призова всички заедно да се помолят на иврит. После чух хрущенето на лопата, забита в земята. Исках да си тръгна, да избягам, но Даяна стисна ръката ми, дръпна ме напред, към звука, и тогава видях какво става: мъже и жени се редуваха да хвърлят пръст върху ковчега на Мартин, сетне някакъв мъж ме погледна втренчено, протегна лопатата и Даяна пусна ръката ми. Пристъпих до ръба на гроба. Една малка част от ковчега все още се виждаше. Прегърнал съпругата си, бащата на Мартин ме гледаше с безмълвна молба да погреба сина му, да сложа край веднъж завинаги. Искаше ми се да му кажа, че няма край, че краят не идва никога. Забих лопатата в черната купчина и хвърлих пръстта върху последната открита част от ковчега.

На изхода от гробището повечето коли последваха лимузината към дома на семейството, за да пристъпят към ритуалното споделяне на спомени, храна и напитки. Ние с Даяна потеглихме обратно към погребалния дом.

— Ще отидете ли у тях? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не ме искат. Ще се чувствам неудобно.

— Заради религиозните различия ли? — Тя кимна. — Бих искал да ви попитам нещо. Когато бях във вашия апартамент, забелязах на лавицата една книга за избора на нова религия. Смятахте ли да приемете религията на Мартин?

— Обмислях го — каза тя, — но колкото повече си мислех, толкова по-мъчително ставаше. Аз съм протестантка, мистър Баркли. Цял живот ходя на църква. Пасторът е пръв братовчед на баща ми. Една смяна на религията би била много тежък удар за близките ми, а навярно и за самата мен. Затова се отказах.

— А какво смяташе Мартин?

— Не ме притискаше. Дори не споменаваше за това. Идеята беше моя и когато му казах, че обмислям дали да не приема неговата религия, той се държа безупречно. Каза, че връзката ми с Бога засяга единствено мен и когато правя избор, трябва да имам предвид това. Каза още, че каквото и да избера, ще продължава да ме обича. Това ми помогна да взема решение.

— Предполагам, че сте обмисляли тези неща заради брака.

— Тъй като и двамата бяхме от религиозни семейства, знаехме, че женитбата ни ще предизвика голямо напрежение. Още се мъчехме да свикнем с тази мисъл, когато открих, че не мога да имам деца. Бяха много тежки времена и за двама ни, но казват, че всяко зло за добро, нали? Щом нямаше да имаме деца, решихме да продължим така, докато един от двама ни сметне, че това положение не го задоволява. Тогава щяхме да решим.

— Струва ми се разумно.

— Вярвате ли, че Мартин е бил шпионин?

Въпросът ме свари неподготвен. Отрицателният отговор изхвръкна от устните ми, преди да измисля нещо по-благоразумно.

— Те трябва да ви послушат, нали? Може би ще ги убедите, че грешат.

— Няма да е лесно, Даяна. Имам още един въпрос. Мъчителен.

— Казвайте. Ако ще е от полза, питайте за каквото и да било.

— Когато разговаряхте с агент Търнър, вие казахте категорично, че Мартин не се е срещал с друга жена. Питах се дали още смятате така.

— Мартин не би го направил, мистър Баркли.

— Е, разбирам защо го казвате, бил е честен мъж, но понякога нещата стават против волята ни и…

Тя бръкна в чантата си и извади навит лист хартия, стегнат с панделка.

— Мислех да го сложа в ковчега, но реших, че той би искал да го запазя.

— Какво е това?

— Кетуба. Традиционен еврейски брачен договор. Това е обещание между мъж и жена за обич, грижа, прошка, състрадание и разбиране. Еврейска традиция. Подписва се преди сватбата.

— Чий е?

— Наш. Този договор е съставен за брак между хора с различни религии. Проведохме церемонията на уединено място в парка. Подписахме договора, прочетохме си взаимните обещания и текстове от Стария и Новия завет. Смятахме се за женени, мистър Баркли, макар че не казахме никому. Питате ме дали вярвам, че Мартин Грийн би нарушил обета си и нашия договор? Вече научихте доста за него — отговорете си сам.

Сбогувахме се на паркинга. Тя ми благодари от сърце, че съм я откарал до гробището, и за всичко, което бих направил, за да докажа, че обвиненията срещу Мартин не са верни. После потегли. Аз подкарах към магистралата, която щеше да ме отведе до Орегон. Заредих резервоара на една бензиностанция, комбинирана със смесен магазин. Купих си чаша отвратително кафе и го изпих подпрян на колата, после отидох до телефона и набрах номера на пейджъра на агент Търнър. След малко тя се обади.

— Как беше погребението? — попита Блеър.

— И твои хора ли присъстваха?

— Разследването не е приключило, Филип. За шпионаж трябват поне двама души: един агент и една свръзка. Фотографирахме всички. Знаеш ли, страшно харесвам дигиталната техника. Преди двайсет минути зърнах на монитора и твоята физиономия.

— Изненада ли се?

— Всъщност не. Как е Даяна?

— Казва, че Мартин не може да е имал връзка с друга жена.

— Теорията не беше моя, а твоя.

— А ако грешим и двамата?

— Сигурно си изтървал новините: със сигурност е било шпионаж. Чухме го направо от извора.

— А Магда Такач? Ще я разпитате ли сега?

— Изчезнала е. Снощи напуснала страната.

— По дяволите!

— Нямаше как да й попречим, но това е още едно доказателство, че срещата в Портретната галерия не е била безобидна… Слушаш ли ме?

— Слушам те.

— Беше много мил жест, че отиде на погребението. Сега можеш да продължиш.

— Точно така.

Отговорът ми бе посрещнат с мълчание. После Блеър каза:

— Не отиваш в Орегон, нали?

— Първо трябва да спра на едно място.

— Вече не работиш по случая. Дори за правителството не работиш.

— Вярно.

— Длъжна съм да докладвам, Филип. Министърът ще побеснее, а за Уорън Йънг не искам и да мисля.

— Е, както сама каза, вече не работя за правителството. Трябва да приключвам.

— Филип.

— Какво?

— Ако грешим и двамата, може да стане опасно.