Плажът „Омаха“

2

И тъй, когато се събудих на другата сутрин, имах какво да правя: да намеря Мартин Грийн, да отгатна дали е застрашена националната сигурност и да определя резултата от следващите президентски избори. Пълна програма. На мое място някой би скочил от леглото като пружина, но познатата тежест на летаргичното безразличие ме притискаше към дюшека. Лекарите ме отрупваха с уверения, че това трябвало да се очаква и били готови да напишат още някоя рецепта или да променят дозите. Честно казано, почваше здравата да ми писва от лекари, болници, загадъчни отговори на неудобни въпроси и от тънката нишка надежда, за която се вкопчвах над пропастта.

С усилие заех вертикално положение, пуснах си душ, избръснах се и седнах на вкусна и питателна закуска от хапчета и нес кафе. Двайсет минути по-късно седях в автобуса и си мечтаех за идилични селца в Орегон, докато пъплехме по бетонната панделка към центъра на града. Може би седмица или две, така бе казал Еванс.

Разправят, че ФБР уж било към Министерството на правосъдието, но служебният пропуск не ми свърши никаква работа. Оставиха ме да кисна на пластмасов стол и да гледам как народът снове наоколо, докато дежурната по приемна се мъчеше да открие новата ми колежка. Ако не се брои затегнатата охрана, фоайето беше като на всяка друга служебна сграда. Новото поколение агенти не приличаше на онези от времето на Хувър — дебеловратите, с бели ризи и каубойски шапки. А агент като Блеър Търнър изобщо виждах за пръв път.

Най-сетне ми връчиха посетителски пропуск. Защипах го на ревера си и попаднах под опеката на късо подстриган агент, който изглеждаше най-много седемнайсетгодишен. Той ме отведе на третия етаж да чакам в един кабинет три пъти колкото моя, пред бюро със сребърна табелка „Спец.аг. Блеър Търнър“. Към стандартното канцеларско обзавеждане бяха добавени лични щрихи — персийско килимче, саксия с африкански теменужки на перваза и голям фикус в единия ъгъл. Между няколко грамоти и диплома от Мичиганския университет висеше репродукция на „Железницата“ на Мане. Пристъпих да погледна отблизо две снимки в двата края на шкафа. На едната Блеър получаваше награда от директора; другата беше на мъж с полковнишки орли на пагоните. Гледаше право в обектива с плътно стиснати устни, което при офицерите минава за усмивка.

— Баща ми, — спец.аг. Търнър стоеше на прага, облечена в тъмносин костюм със златна игла на ревера. Приличаше на агент от ФБР точно толкова, колкото невръстният ми придружител отпреди малко. — Командва военната полиция във Форт Бенинг — обясни тя.

— Бас държа, че е интересна работа — казах аз и се върнах към стола, докато тя заобикаляше бюрото.

— Предполагам. Не вярвай на тъпотиите, дето ги пишат в армейските реклами. Тоя свят все още си е само за мъже.

Тя седна и се зае да прелиства куп листчета със съобщения, докато аз се опитвах да си представя как би живяла в армейска база една жена с външността на Блеър Търнър. Кой знае, можеше да не й е чак толкова зле, ако баща й е шеф на ченгетата.

— Предполагам, че Бюрото е понапреднало — казах аз. Тя вдигна очи. — Така де, ако сте упорити и имате връзки — допълних с усмивка.

— Може би не — тросна се тя.

— Защо?

— Сигурно си чел „Поуст“ тази сутрин.

Както предвиждаше Еванс, новината за изчезването на Грийн бе изскочила на първите страници. Статията съобщаваше, че ФБР се е обединило с местната полиция за издирване на „важен старши сътрудник“ от Сенатската комисия по разузнаване, описван от колегите си като „гениален“ и „извънредно съвестен“. Служителите на реда отказали да правят предположения относно причината за изчезването, но отбелязали, че няма признаци за насилие. Един неназован източник твърдеше, че през последните седмици служителят изглеждал „особено изнервен“ — описание, което влизаше в категорично противоречие със снимката на усмихнат млад мъж. За сенатор Уорън Йънг се споменаваше, че бил „разтревожен“.

— Вече знам как изглежда Грийн — подхвърлих аз.

— Един агент на име Съмърфийлд също знае. И се сети, че го е виждал.

— Къде?

— В откритото кафе на Националната портретна галерия.

— Какво е правил там?

— Преди две седмици един от нашите агенти извършвал рутинно наблюдение на служителката от унгарското посолство Магда Такач.

— Шпионка?

— Не, доколкото знаем. Просто обикновена служителка без дипломатически имунитет. Ресурсите ни не са безгранични, нали така? Хвърляме ги натам, където има по-голям шанс да изскочи нещо, затова наглеждаме хора като Такач само епизодично. През този ден тя хваща метрото от спирка „Ван Нес“ до Портретната галерия. Половин час разглежда картините и се отправя към кафето. Съмърфийлд изчаква зад нея да се наредят двама души и също застава на опашката. От касата Такач излиза на масичките отвън. След две минути той също излиза и вижда, че тя вече си има компания.

— Грийн.

— Тогава не знаехме кой е. На всички масички имало хора, тъй че може да е било случайност или да са били приятели — нямало начин да се разбере. Двамата просто се хранели и разговаряли. Не изглеждало сериозно, но Съмърфийлд за всеки случай щракнал няколко снимки.

— Разменили ли са нещо?

— На масичката пред Грийн имало някакви документи. Не било ясно кой от двамата ги е сложил там. Съмърфийдд вероятно би проявил повече интерес, ако ги беше взела Такач, но когато се разделили, Грийн прибрал листовете в джоба си.

— Той не е ли проследил Грийн?

— Не, нямало причина. Предположил, че след като имаме снимката му, ще можем да го идентифицираме по-късно. До тая сутрин снимките още чакаха някой да ги прегледа. Както се сещаш, на Съмърфийлд лошо му се пише. Почти сигурно ще му лепнат мъмрене, задето я е изпуснал, макар че всеки на негово място би направил същото.

— Цялата работа може да е напълно невинна — казах аз.

— Може, но и двамата са отишли на обяд твърде далеч, та макар и с метрото. Музеят е на около седем километра от унгарското посолство и на километър и половина от Капитолия, тъй че едва ли сенаторските сътрудници го посещават често. Ще разберем дали Грийн е имал навик да ходи там.

Аз се замислих над изводите. На сенатор Йънг му предстоеше да чуе много неприятни новини, а ние с Блеър щяхме да бъдем вестоносците.

— Искаш ли кафе? — попита тя.

— Искам.

Последвах я до кухненския бокс. Кафеникът беше празен.

— Тия типове си въобразяват, че варенето на кафе е работа за секретарките — каза раздразнено Блеър. — Надничат през пет минути, докато не видят пълната кана.

Тя отвори пакет мляно кафе, а аз дадох приноса си, като налях вода.

— Ще разпитате ли Такач? — попитах аз.

— Рано е за активни действия. Нямаме основания за арест, а ако е замесена в шпионаж, след двайсет и четири часа вече ще е в Будапеща. Засега най-доброто е да я държим под наблюдение и да се надяваме, че пак ще влезе в контакт. И да продължим издирването на Грийн.

— Някакви новини за местонахождението му?

— Не, но вече знаем доста места, където го няма.

— Еванс смята, че можем да приключим за седмица.

Тя се навъси.

— Не разчитай. Зависи кога ще допусне грешка, ако изобщо допусне. Преследвал ли си беглец досега?

— Не.

— Има няколко основни начина за залавяне. Най-добрият шанс е да се издънят и да ги арестуват за нещо друго. В нашия случай това няма да стане. Понякога ги засичат граждани или бдителни ченгета, но за целта първо трябва да пуснем снимка по телевизията, което не можем да си позволим.

— Но нали сте хвърлили голямата мрежа? Ти сама каза, че сте уведомили полицията в половината страна.

— Полицейските управления не обръщат кой знае какво внимание на нашите бюлетини, освен ако не става дума за убиец на полицай. Ние сме писали, че човекът просто е изчезнал. Ако някое местно ченге прибере Грийн, то ще е за минаване на червено.

Кафето беше готово; Блеър взе каната и наля две чаши.

— Как го пиеш? — попита тя, докато се навеждаше да надникне в малкия хладилник под кухненския плот. Имаше от онези стройни атлетични фигури, които пораждат неволно желание да почнеш диета.

— Със сметана. Може и с мляко.

Докато тя ми наливаше сметана, в кухничката влезе друг агент, поздрави я и се отправи към кафеварката. Беше висок, широкоплещест, приблизително на нейната възраст. Наля си, без да бърза, хвърляйки крадешком погледи към Блеър. Помислих си, че и аз би трябвало да се държа като него, да преценявам шансовете си и да обмислям най-добрия подход. Изведнъж се почувствах много стар.

Върнахме се в кабинета.

— И тъй, каква е твоята стратегия? — попитах аз.

— Той непременно ще допусне грешка. Може да се обади на приятели или роднини. Направи ли го, ние ще сме в готовност. Или пък може да се придържа към старите навици. Тогава пак ще го хванем.

— Откъде ще разберем навиците му?

— Банкови чекове, извлечения от кредитни карти, разговори с хора, които го познават. В момента сме пуснали група агенти да работят по тази линия.

— Значи съобразяваш къде може да иде, какво може да направи и се опитваш да го изпревариш.

— Точно така. В момента провеждаме разговорите. Лично ще се заема с някои от тях.

— Може ли и аз да се включа?

— На твое място бих стояла по-настрана.

— Ами ти?

— Нямам избор.

Премълчах. Исках да я уверя, че ако просто си върши работата както трябва, никой няма да й се сърди, но бях живият пример, че в живота нещата стоят малко по-другояче.

— Искаш ли да чуеш нещо забавно? — попита тя.

— И забавно ли имало в тая история?

— Чувал ли си теорията за „Червената пелена“?

— Не.

— Била е популярна в Бюрото през шейсетте и седемдесетте години: „Старата левица ражда Нова левица.“ Още спорят дали е някаква странна случайност или културна закономерност, но се оказва, че мнозина от водачите на Новата левица, която върлуваше из студентските градчета през шейсетте години, си имат родители левичари от четирийсетте и петдесетте години. Някои дори са членували в Комунистическата партия. Според теорията тези радикали от петдесетте са втълпили своите убеждения на децата си, които поели щафетата и хукнали да палят школите за запасни офицери.

— Интересно, но какво общо има със случая?

— Преди да получи достъп до секретните материали, нашият приятел Марти е бил проучен най-старателно, за което се изисква да подаде списък на роднините си. Оказало се, че в началото на петдесетте години дядо му и баба му ходели по съмнителни събрания из мазетата на Бронкс толкова често, че попаднали в списъците на Бюрото за симпатизанти на Комунистическата партия. Както казах, дреболия, но се наложило Марти да мине допълнителни проверки.

— И предполагам, че не е излязло нищо сериозно.

Блеър сви рамене.

— Да, но нали знаеш…

— Какво?

— Ние не сме безгрешни. — Тя погледна часовника си. — Е, добре, време е да доставим лошите вести.

Както повечето граждани, Блеър никога не бе стъпвала в покоите на американски сенатор. Мъчеше се да го прикрие, но докато чакахме, седнали на кожения диван под картина на Джеймс Мадисън, очите й попиваха всичко. Колкото и тревожна да бе изглеждала перспективата преди половин час в нейния кабинет, сега обстановката още повече засилваше трудността на задачата.

Всяка отделна старинна мебел, всяка картина, всяка снимка, грамота или мемориална плоча допринасяше за общото впечатление, че сме попаднали там, където обитава властта. Когато за пръв път прекрачих в сенаторската светая светих, дори въздухът ми се стори различен и скоро разбрах, че е точно така, защото вдишването му постепенно променяше биоритмите, стимулираше хормоните, а според някои по-осведомени специалисти можеше дори да доведе до пълно главозамайване.

Сенаторската поява за среща обикновено е предхождана от влизането на един или двама сътрудници, имащи задачата да огледат приемната, да съобщят какво иска да чуе или да каже началството и да се уверят, че няма да останеш по-дълго, отколкото е необходимо. Този път преди Уорън Йънг влезе неговият съветник по законодателните въпроси Тери Грантам — ветеран, когото познавах от Финансовата комисия.

— Филип! — възкликна той, като ме сграбчи в нещо средно между ръкостискане и хватка за лакътя. От тоя похват няма измъкване, затова често го използват при набиране на дарения.

През изминалите години Тери доста се бе променил, но в това нямаше нищо чудно. Само най-строг режим може да предотврати пагубните последствия от живота на Капитолия — твърде малко сън и движение; твърде много стрес, алкохол и ордьоври. Бръчките по лицето му, внушителното коремче и провисналите бузи бяха типичен белег на човек от Конгреса.

— Преди малко се видяхме с Елиът в кафенето — възторжено продължи Тери — и си говорехме, че напоследък ни трябват повече хора като Филип Баркли.

Той вече надничаше през рамото ми със същата идиотска усмивка, която бях видял вчера по лицето на Еванс. Пръстите му неволно се впиха още по-здраво в лакътя ми.

— Това е специален агент Блеър Търнър от ФБР — казах аз.

— Сенаторът наистина чака с нетърпение да ви види — каза Тери.

— Аз също — отвърна Блеър.

Побъбриха още малко, докато аз правех опити да се освободя от хватката. Накрая Тери попита:

— Филип, познаваш ли Джарет Сандърс?

— Само съм чувал за него — казах аз.

Сандърс беше от новото поколение наемници, които водеха политически кампании в страната и чужбина. За пръв път привлече вниманието към себе си, когато изненадващо уреди за сенатор от Оклахома един кандидат, чиято биография дори традиционно сдържаният „Ню Йорк Таймс“ определяше като „съмнителна“. След това бетонира репутацията си с избирането на кандидат-кмет, срещу когото се водеше дело за измама с ценни книжа, и преизбирането на един губернатор, който едва бе издрапал до края на мандата си, без да го свалят позорно. Всеки път, когато го питаха дали изборът на шеф на кампанията е по-важен от достойнствата на кандидата, Сандърс отричаше, но само с половин уста и винаги се усмихваше.

— Той би искал да се срещнете — каза Тери. Видя промяната в изражението ми и бързо добави: — Само за малко, преди да е дошъл Уорън.

Той се извини на Блеър, после използва лакътя ми като кормило, за да ме изведе от приемната към една малка канцелария, където Сандърс ни чакаше, седнал на старомоден тапициран стол.

— Филип Баркли, Джарет Сандърс — обяви Тери. Настана неловко мълчание, докато той ме потупа по рамото и каза: — Ще ви оставя насаме. Срещата със сенатора започва след пет минути.

Вратата се затвори зад гърба ми. Сандърс нито стана, нито ме покани да седна на отсрещния стол.

— Филип Баркли — започна той с леко кимване, сякаш появата ми потвърждаваше някакви негови подозрения. — Помня те.

Изрече го като „Поомнъ те“ — с подчертано провлачен акцент от Джорджия, както правят обикновено южняците, когато се опитват да очароват или сплашат някой янки.

— Съжалявам, но аз не ви помня.

— Е, всъщност не сме се срещали. Рекох си, че е важно да се видим, преди да застанеш пред сенатора. Искам да бъда сигурен, че няма недоразумение.

— Недоразумения относно какво?

— Относно работата ти.

— Вече ми обясниха.

— Знам, но си помислих, че ще е най-добре да пиеш вода от извора, тъй да се каже. — Той лениво се облегна на стола, изпружи крака и кръстоса глезени. — Тая шпионска история си е чист боклук, както, сигурен съм, ще установите в хода на разследването. Това е добра новина за добрите момчета и много лоша за лошите. Всичко ще е цветя и рози, стига да не ти хрумне пак някоя шантава идея.

— Пак ли?

Той се усмихна презрително и събра длани под брадичката си. Нямаше нито провиснали бузи, нито двойна гуша. Изглеждаше мършав и прегладнял — бръсната глава, изпъкнали скули, големи хлътнали очи, широк нос. Крокодил в човешки образ.

— Участвал ли си някога в президентска кампания, Филип Баркли? Знам, че си гледал как стават тия неща, но участвал ли си?

— Не.

— Както гласи едно изтъркано сравнение, президентската кампания е като циркаджийска каруца. Отначало тръгва бавно, само с основните музиканти на борда, после започва да расте, обикаля из цялата страна, става все по-голяма и по-тежка, набира страхотна инерция. И когато се зададе насреща ти, имаш две възможности. Можеш да скочиш в каруцата. Или да чакаш да те прегази.

— Разбирам.

— Чудя се дали разбираш наистина. Може да не си се поучил от миналия път. Може пък да имаш я мазохистка, я направо смахната жилка, знам ли. Затуй дай да си говорим открито, както правим по нашия край. Опиташ ли се да разчистваш стари сметки, ще те смачкаме — той плесна с длан подлакътника на стола — като кърлеж. — Помълча, за да подчертае предупреждението, после се усмихна. — Затова просто си гледай работата, Филип Баркли, гледай си работата. Оная госпожица от ФБР ще открие, че не е имало шпионаж в комисията на сенатора, а ти ще се провикнеш:

„Амин!“ И викай здравата, като пътуващ проповедник на баптистко сборище. „Амин!“ — крещи с пълно гърло Филип Баркли. „Амин!“ — повтаря министърът. „Амин!“ — обаждат се в един глас вестниците и телевизията. А когато крясъците стихнат, когато църковният хор си прибере дантелените одежди и шатрата вече е сгъната, ти се качваш на автобуса и щастливо потегляш към Орегон.

Новината за сделката с Еванс бе стигнала доста бързо дотук.

— Трябва да отивам на срещата — казах аз.

Сандърс пак ме удостои с крокодилската си усмивка и изобрази с пръсти чифт бягащи крачета по подлакътника на стола.

— Бягай, Филип Баркли. Работа те чака.

Познавах Уорън Йънг. Знаех го от години, още преди да стане сенатор. Той беше най-обикновен младши конгресмен, когато напуснах Белия дом, за да стана съветник на опозицията във Финансовата комисия. За повечето граждани Йънг беше голяма клечка, но вътре в администрацията нещата стояха съвсем другояче. Имаше четиристотин трийсет и петима конгресмени. За да се отличиш, ти трябваше да натрупаш стаж и по-отговорни задачи. Върху тотемния стълб на Капитолия един младши член на долната камара стоеше по-горе от някой обикновен бюрократ, но изобщо не можеше да се сравнява, да речем, с управител на нашумял ресторант. Сенатската финансова комисия обаче беше могъща институция и съветникът на опозицията беше истински играч. На коктейлите разни лобисти, журналисти и използвачи биха прегазили без колебание един младши конгресмен, за да се докопат до мен.

Но на Уорън Йънг не му бе писано да остане за дълго младши конгресмен. Той беше умен, симпатичен, отракан и невероятно чаровен. И което е най-важното — беше син на Едуард Йънг, а Едуард Йънг си имаше план. Не лично негов, просто взет на заем от Джоузеф Кенеди: план за нула време да превърне сина си от конгресмен в сенатор, а след това в президент.

Девет години по-късно планът на Едуард наближаваше своя успешен финал. Уорън караше втори сенаторски мандат с ръководен пост във важна комисия, която използваше, за да си спечели национална известност. Дори и природата допринасяше с нещо — красивото му лице бе съзряло и се доближаваше до холивудската представа за президент. Камерите бяха благосклонни към него и пресъздаваха на екрана едва ли не величав образ.

Всички станахме на крака, когато той влезе в кабинета и тръгна направо към Блеър. Като опитен майстор на политическите кампании, Йънг умееше да накара всеки свой събеседник да се почувства най-важната личност, с която някога се е срещал сенаторът. Той стисна здраво ръката й и не я пусна, докато обясняваше колко се радва, че точно тя ще представлява ФБР в това разследване. Трябва да призная, че Блеър се държа любезно, но сдържано, което само го насърчи да я притисне още повече. Едва когато я накара да се усмихва и кима, Йънг отдели внимание и на мен.

— Филип! — Той пристъпи напред и сграбчи ръката ми. — Отдавна не сме се виждали!

— Да, така е. Как сте, сенаторе?

Лицето му посърна като по команда.

— Е, допреди няколко дни бих отговорил „страхотно“. Едва ли има смисъл да ти обяснявам колко тревожна е тази история с Мартин. Пълна безсмислица, разбира се. Идеята, че бил чуждестранен агент, е просто нелепа. — Той се вторачи в мен, докато не кимнах неволно. С крайчеца на окото си забелязах, че Блеър ни наблюдава. Йънг пристъпи още крачка напред и положи ръка върху рамото ми. — Филип, колкото и смехотворна да е идеята, като председател на Комисията по разузнаване съм решил да проведем най-щателно разследване. Разговарях по въпроса с президента и министъра на правосъдието. И двамата са съгласни, че при сегашната политическа обстановка трябва да направим нещо, за да сме сигурни в общественото доверие към действията на Министерството на правосъдието. Когато възникна идеята ти да оглавиш разследването, аз я подкрепих безрезервно. Знам, че ще бъдещ почтен, а друго не ми и трябва. Постарай се час по-скоро да пресечеш гнусните намеци.

Понечих да кимна отново, но се удържах навреме.

— Ще бъдем много старателни — казах аз.

— Чудесно — отвърна Йънг и ме потупа по рамото, после ми направи знак да се настаня на дивана, а самият той зае червеното кожено кресло, което изглеждаше по-високо от другите. — Защо не ни осведомите накратко какво е разкрило Бюрото? — обърна се той към Блеър.

— Все още сме в началния етап — започна тя, — но стигнахме до някои съществени сведения. Вече знаете, че никой не е виждал мистър Грийн, откакто е напуснал офиса на комисията на тринайсети август. Други сътрудници на комисията казват, че през последните три седмици преди изчезването се държал странно. Той…

— Какво разбирате под странно? — прекъсна я Йънг.

— Казват, че изглеждал нервен и доста разсеян. Освен това той…

Йънг се усмихна на помощника си.

— Тук половината хора най-редовно са нервни или разсеяни, нали, Тери?

Лош знак — беше започнала едва преди трийсет секунди, а той вече я прекъсваше за втори път.

— Има още нещо — каза Блеър, после млъкна и зачака. Сигурно умираше от притеснение, но правеше всичко възможно да не го покаже.

— Продължавайте, моля — подкани я сенаторът и махна с ръка към бележника й. Усмивката му беше застинала. Стори ми се по-притеснен дори от Блеър.

— На два пъти мистър Грийн е бил забелязан да разговаря от телефонна кабина на Юниън Стейшън. Само по себе си това може и да няма значение, но трябва да го разглеждаме във връзка с останалите събития.

Йънг сви рамене, за да покаже, че не е впечатлен. Обзе ме ужасно предчувствие, докато Блеър продължаваше:

— Както може би знаете, сенаторе, мистър Грийн си е взел отпуск през седмицата след шести август. Казал, че ще урежда някакви семейни дела в Ню Джързи. Нашето разследване изясни, че не се е прибирал у дома си. Ние…

— А какво е правил?

— … все още не знаем какво е правил, но смятаме, че се е намирал в района на Ню Йорк, и сега проверяваме неговите приятели и познати там. До момента не сме открили човек, който да е имал контакт с него през онази седмица.

Устните на Йънг лекичко се извиха нагоре, но погледът му остана прикован върху Блеър, докато говореше на помощника си:

— Вероятно би трябвало да открием коя сътрудничка си е взела отпуск по същото време, нали, Тери?

Звучеше по-скоро като заповед. Помощникът ме погледна с мълчалива молба да се намеся.

В този момент вратата се отвори. Всички завъртяхме глави към мисис Уорън Йънг, която нахлу като пулсираща от енергия пъстра вихрушка.

— Добро утро на всички! — провикна се тя. — Дано да не съм изтървала нещо.

Йънг скочи от креслото.

— Скъпа! Идваш тъкмо навреме!

Аз също станах. Мисис Йънг целомъдрено целуна съпруга си по бузата, после заобиколи креслото и продължи към мен с протегнати ръце.

— Филип! — възкликна тя, като пое ръцете ми в своите. — Добре изглеждаш! Толкова се радвам!

На двайсет и пет години Констанс Йънг беше най-търсената жена на Капитолийския хълм; на трийсет и пет изглеждаше още по-добре. Лицето й бе получило строга заповед да не отстъпва пред напора на времето, макар че тя бе позволила да се появят няколко бръчици покрай очите, колкото да добави малко повече интерес, увереност и опит — все неща, високо ценени от избирателите. Някога беше най-зашеметяващата мажоретка в колежа, сега сякаш слизаше направо от кориците на списанията: преуспяла, изтънчена, чувствена; жена, достигнала своя зенит.

— Благодаря, Констанс. — Аз кимнах към Блеър, която бе застанала до мен. — Това е специален агент от ФБР Блеър Търнър. Натоварена е с разследването.

— Чудесно! — заяви мисис Йънг, докато се ръкуваше с Блеър. — Радвам се да видя, че Бюрото дава на жените истински шансове. Доста битки съм водила, докато бях в съдебната система, и искам да ти кажа, Блеър… може ли да си говорим на „ти“… че макар Хувър отдавна да си е отишъл, духът му все още витае в онази сграда.

Целенасочен или не, намекът, че агент Търнър дължи кариерата си на борбата за равноправие, не срещна разбиране.

— В Бюрото се държат много коректно с мен — отговори студено тя.

Тери отстъпи мястото си и седна зад могъщата двойка. Челото му лъщеше от пот; пристигането на Констанс бе повишило температурата в стаята и засилваше смущението му.

Но основната ми тревога беше за Блеър. Строго погледнато, сенаторската съпруга не се водеше държавен служител. Главната й задача сега бе да управлява кариерата на съпруга си. На практика тя ръководеше предизборната кампания, което всъщност й даваше власт и над самата му служба. Но тя не беше държавен служител, нямаше разрешение за достъп до секретни материали и ако агент Блеър решеше да се придържа към официалните правила, Констанс Йънг не би трябвало да присъства на съвещание по въпроси на националната сигурност.

Докато Йънг обясняваше на жена си за какво става дума, аз привлякох вниманието на Блеър и с гримаси и погледи изразих безмълвна молба да не усложнява нещата.

Точно сега не ни трябваше да се пъчим. Блеър не даде вид, че е разбрала посланието; изгледа ме хладно, после се завъртя към сенатора и леко вирна брадичка, готова за нова размяна на реплики. Най-сетне Йънг каза:

— Продължавайте, агент Търнър. Преди малко ни разказвахте за тайнствената седмица на Мартин в Ню Йорк.

— Действията му сочат, че не е бил там по някоя от обичайните причини — каза Блеър. — Положил е усилия да не остави следи. Не е казал на колегите си къде могат да го потърсят и е нарушил навика си да използва кредитни карти, когато пътува. Явно е плащал в брой, защото в дните преди заминаването е изтеглил от тукашни банкомати хиляда и двеста долара.

— Как разбрахте, че е заминал за Ню Йорк? — попита Констанс.

— Провървя ни. В самолета случайно се срещнал с познат.

— Все още се мъчат да установят какво е правил там обясни сенаторът на жена си. — Аз предположих, че може да е имал тайна среща с жена.

Констанс се усмихна.

— Вероятно. Мартин е хубав мъж. Момичетата от кабинета определено реагират на всяко негово идване.

Сенаторът одобри с кимване дълбоката проницателност на съпругата си. В нейно присъствие явно се чувстваше далеч по-уверен.

— Проучваме всички възможности — каза Блеър. — Но тази сутрин получихме информация, която засили тревогата ни.

— Каква? — запитаха в един глас съпруг и съпруга.

— Преди петнайсет дни Грийн и служителка от унгарското посолство са седели на една маса в двора на Националната портретна галерия. Пристигнали поотделно и после се разделили, но са разговаряли около трийсет минути, докато обядвали. На масата имало някакви документи, но не знаем кой ги е донесъл. Преди да се разделят, Грийн ги прибрал в куфарчето си.

— Чакайте да видим дали съм разбрала — каза Констанс подчертано бавно, което беше сигнал за опасност. — Сътрудник от Комисията по разузнаване е бил под наблюдение и никой не е уведомил председателя?

Мисис Йънг бе поела командването и говореше тъй, сякаш въпросният председател изобщо не присъстваше. Всъщност унгарската новина сякаш го бе хвърлила в кома.

— Не — каза Блеър. — Под наблюдение е била служителката от посолството. Дори не бяхме идентифицирали Грийн, докато снимката му не се появи във вестника тази сутрин.

— Сега вече наистина не разбирам — каза Констанс. — Вие го подложихте на най-задълбочена проверка, за да може да работи в тази комисия. В сградата „Хувър“ имате досие с негова снимка, по дяволите!

Тя започваше да се разгорещява, а лицето на Тери бе станало пепеляво. Човекът знаеше, че сенаторът играе по свирката на жена си. Щом тя се ядосва, значи ще се ядоса и той, само че малко повече. По природа Уорън Йънг не беше склонен към гняв. Когато зависеше от него, предпочиташе ролята на добродушен симпатяга, принуден да се съобразява с изискванията на политическия живот, и също като мнозина от тази порода с радост оставяше жена си да размахва томахавката. В разредената атмосфера на националната политика това представляваше риск. Моделът „съпруга-съдружничка“ се приемаше добре в някои области, но другаде избирателите държаха да знаят кой е мъжът в семейството. Кандидатът трябваше да се прояви като корав мъж, но не и като кибритлия, когото не бива да допускат близо до червеното копче. Сандърс беше голям майстор на тази игра и предизборната кампания представяше сенатора като миролюбив американец, способен да срита някой задник, когато това се наложи.

В момента Уорън определено държеше да рита задници. Продължението зависеше от Блеър. Скандалът можеше да се избегне със смирено извинение и молба за прошка, но ми стигаше само един поглед към нейния царствен профил, за да разбера, че шансът е равен на нула. Беше застанала срещу една от най-могъщите двойки в страната, вероятно бъдещите президент и първа дама, но не проявяваше намерение да отстъпи. Връзките не я интересуваха, залагаше всичко на упорството. Не ще и дума, типична офицерска дъщеря.

— Проверявали сме десетки хиляди хора — изрече спокойно Блеър. — Имаме десетки хиляди фотографии. Лицето на Грийн може да е познато за хората, които работят тук, но не и за колегите от Бюрото. Снимките от срещата му с унгарката бяха предадени за проучване. Рано или късно щяхме да го идентифицираме.

— Рано или късно — повтори Констанс.

— А вие какво смятате за тези снимки, агент Търнър? — попита Йънг. Въпросът беше съвсем логичен; само тонът предвещаваше буря.

Ако Блеър имаше повече политически опит, щеше да знае, че краткостта наистина е сестра на таланта, но може да има катастрофални последствия.

— Най-вероятно става дума за пробив в националната сигурност — отговори тя.

Тери заприлича на мъртвец. Хора от класата на Уорън и Констанс Йънг възприемаха всяка дума и всяко събитие като потенциална вестникарска история, която трябва да бъде разгласена, потулена, отречена или раздута. Сбитият отговор на Блеър звучеше точно като заглавие: ОСВЕДОМЕНИ ИЗТОЧНИЦИ ПРЕДПОЛАГАТ ПРОБИВ В НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ. Пред подобна опасност мигновено се обявяваше тревога и спасителните механизми влизаха в действие.

— Не разбирам — промърмори сенаторът, кривейки физиономия в опит да се овладее. — Нищичко не разбирам.

Блеър благоразумно не отговори. Констанс обаче се хвърли в атака.

— Откъде знаете, че Мартин и онази Такач не са били просто приятели или дори любовници? — предизвикателно попита тя. — Откъде знаете, че не е било точно обратното — тя да му осигурява материали за Комисията по разузнаване?

— Не разполагаме с подобни сведения — отговори Блеър.

Тери енергично разтриваше челото си с длан.

— И началниците ви ли са на това мнение? — настоя да разбере Констанс.

— Не съм го обсъждала с началниците си. Ние просто…

— Значи това е ваш извод? — възкликна Констанс и театрално извъртя очи към тавана.

— Не е ничий извод — отговори твърдо Блеър. Агент Търнър бе загубила търпение и се канеше да отвърне на удара.

Йънг най-сетне си бе възвърнал дар слово.

— Дайте да приключваме — каза раздразнено той. — Имате ли да съобщите още нещо?

— Засега не — отговори Блеър, — но бих желала да ви задам един въпрос.

— Какъв?

— Според телефонните записи вечерта, преди Грийн да изчезне, е имало две обаждания от неговия служебен телефон до дома ви. Спомняте ли си ги?

— Изобщо не помня да ми се е обаждал — отговори Йънг.

— Сигурен ли сте? Било е късно, след десет часа. Единият разговор е траял две минути, другият почти осем.

Йънг се приведе напред и впи свиреп поглед в Блеър.

— Казах, че не помня. Може някой друг да ме е потърсил от неговия телефон. Персоналът ми звъни по всяко време. Понякога има извънредни случаи, агент Търнър, налага се да разглеждаме въпроси на националната сигурност. Разбирате ли?

— Да, разбирам. Разговаряхме с други служители от комисията. Никой не си спомня да ви е звънял онази вечер или да е използвал телефона на Грийн.

Ако в този миг бе бръмнала муха, сигурно щеше да прозвучи като рев на реактивен самолет.

— Кажете ми — намеси се Констанс, — уведомихте ли началника си, че възнамерявате днес да подложите сенатор Йънг на кръстосан разпит?

— Не искам да ви обидя, мисис Йънг — каза Блеър. — Просто задавам въпроси.

— Колко великодушно. Е, имате ли разрешение за разпит, или не?

Разчетох съвсем ясно погледа в очите на Блеър: Да става каквото ще!

— Това е разследване — отсече тя. — Работата ми е да задавам въпроси. Не съм длъжна да искам разрешение.

В този момент през главата ми прелетя стара ученическа задачка по математика: Един влак потегля от Чикаго със сто километра в час. Друг потегля от Ню Йорк със сто и четирийсет километра в час.

— Какво си въобразявате? — попита Йънг. — Как смеете да говорите така на жена ми?

Вратата към преддверието се открехна няколко сантиметра и веднага пак се затвори.

Тери бе успял да стане от стола и се приведе да докосне ръкава на Йънг.

— Сенаторе, мисля, че…

— Не ме интересува! — изръмжа сенаторът, като се завъртя към помощника си. — Баркли е твой приятел! Значи е твоя работа да го изхвърлиш — да изхвърлиш и двамата — от кабинета ми! — После обърна злокобен поглед към мен. — Ако си въобразяваш, че ще гледам със скръстени ръце как съсипваш всичко, за което съм се борил, значи ти трябва още доста лечение!

Блеър направи опит да се намеси.

— Сенаторе, той не е…

Но Йънг вече напускаше кабинета с широка крачка. Констанс се изправи и хвърли хладен поглед на Блеър.

— Ще се обадя на министъра. Искам да замени и двама ви. — Тя сведе очи към мен и добави. — Разочароваш ме, Филип. А аз уверявах Уорън, че никога няма да паднеш толкова ниско.

И тя величаво се отправи към вратата, следвана от Тери.

Десет минути по-късно двамата с Блеър вървяхме обратно към спирката на метрото. Тя беше прекалено ядосана, за да говори, а аз си пестях дъха, за да удържам на нейното темпо. Мълчанието продължи, докато слязохме на платформата, където тя се загледа напрегнато в мрачния тунел, сякаш се питаше дали влакът ще има неблагоразумието да закъснее.

— А сега какво? — попитах аз зад гърба й. Никакъв отговор. — Мисля, че трябва да се върнем в министерството. По-добре ще е Еванс да чуе всичко от нас.

Светлините започнаха да примигват. Влакът наближаваше. Блеър ме погледна през рамо и каза:

— Тъкмо си мислех за Еванс. Опитвах се да си припомня как го каза вчера. Май беше нещо като „Филип е врял и кипял. Познава Капитолия. Опитът му ще ви е от полза.“ — Тя отново се загледа в тунела, после замислено повтори: — От полза…

— Нищо не можех да направя — казах аз.

— Можеше поне да се постараеш да ми го кажеш малко по-рано.

— Съжалявам, Блеър.

— Знаеш ли, щях да се справя с него, ако тя не го беше настроила. С такива типове винаги има начин да се справиш. Но за нея ми трябваше помощ. „Разочароваш ме, Филип“ — изрече тя, имитирайки гласа на Констанс, после добави: — Не си нито първата, нито последната, драга.

Откъм тунела налетя вятър, после влакът се появи, тласкан от мощните си електромотори. Камбанките обявиха отварянето на вратите и Блеър отстъпи назад, за да избегне навалицата.

— Ние бяхме женени — казах аз.

Тя изчака, докато последният пътник се отдалечи, после бавно се завъртя.

— Кои вие?

— Аз и Констанс. Хайде да се качваме.

Тя примига.

— Ти… и Констанс Йънг?

— Да.

— Женени?

— Точно така.

Камбанките прозвучаха отново.

— Да се качваме — казах аз.

Тя мълчаливо ме заобиколи и се отправи към една каменна пейка. Последвах я, понечих да седна, после се отказах. Влакът се отдалечи и останахме сами на платформата.

— Е — каза накрая тя, — поне вече не се чудя защо дадоха на едно ново момиче толкова важна задача. Констанс май ще излезе права. Изглежда, из оная сграда наистина още витае духът на Хувър. — Мърморейки: „Насърчавали жените, друг път!“, тя разкопча чантата си и извади пакетче дъвка. — Отказах цигарите. Мислех, че ще е добре за кариерата ми. — Тя вдигна очи и се усмихна. — Хей! Сега мога пак да пропуша! Денят не бил чак толкова лош!

— Мислех, че Еванс ти е казал.

Тя направи съсредоточена гримаса.

— Хммм. Чакай да си припомня. Дали ми е споменал, че си бил женен за Констанс Йънг? — Тя затвори очи за момент, после поклати глава. — Не… не, сигурно щях да се сетя, честна дума. Но поне за да знам колко лошо са ме прецакали, нека попитам дали с бившата мисис Баркли сте се разделили като културни хора, или един от двама ви е зарязал другия. — Тя се усмихна лъчезарно и добави: — Знам, че е много личен въпрос, но в момента пет пари не давам за чувствата ти.

— Констанс поиска развод и се омъжи за Уорън.

Тя кимна.

— Идеално. Още една причина да съсипеш кариерата на сенатора. Нищо чудно, че той издавя.

— Моята предубеденост трябваше да послужи за прикритие.

— Виж, това ми го казаха — кимна тя. — Мистър Неподкупност от противниковата партия. По някои места може и да се хванат на тази въдица.

— Биха се хванали из глухата провинция, но в този град политиката е груба игра. Трябваше им прикритие от професионалистите, от конкурентните кампании и медиите, а от тяхна гледна точка аз вече не съм в играта. Имах стойност единствено като жертва на любовен триъгълник. Дори и във Вашингтон никой не би повярвал, че ще си изкривя душата, за да помогна на Уорън Йънг.

Блеър ме погледна с нещо като съжаление. Не й се сърдех; наистина бях за окайване. Мистър Неподкупност. Разменил гордостта си срещу билет до Орегон.

Примигващите светлинки обявиха пристигането на нов влак и Блеър стана от пейката.

— Е, засега Мартин Грийн ни води с един на нула. — Тя протегна ръка. — Довиждане, Филип. Може пак да се срещнем.

— Отказваш ли се от случая? — попитах аз.

— Не. За да се откажеш от нещо, първо трябва да е твое. А нас ни отстраняват, забрави ли?

— Няма да ни отстранят.

— Няма ли?

— Ако ни изритат, из медиите ще се вдигне шумотевица в най-неподходящия момент.

— Имената ни още не са обявени. Медиите няма да разберат, че сме отстранени.

— Ще разберат, ако някой им каже.

— Не бих го направила — каза тя. — Не е в моя стил.

— Знам.

Блеър ме погледна с широко разтворени очи.

— Ти ли ще им кажеш?

— Няма значение какво ще направя.

— Не те разбирам.

— Важното е, че те не могат да бъдат сигурни какво ще направя. Нямам кариера за опазване и това ме прави непредсказуем, а те си мислят, че съм и нестабилен. Еванс каза ли ти, че съм лежал в болница?

Свястно момиче беше все пак — дори не мигна.

— Да, каза ми.

— Е, като се събере всичко това на едно място, аз се превръщам в риск, какъвто не могат да си позволят.

Тя ме изгледа одобрително.

— Еванс имаше право. Наистина си врял и кипял.

— Засега шпионската теория изглежда правдоподобна. Трябва да държат журналистите настрани и да се надяват, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— А ти смяташ ли, че нещата не са такива, каквито изглеждат? — попита тя.

— Не знам. Ще трябва да питаме Мартин Грийн.

На бюрото ми имаше три розови листчета със съобщения — и трите от Еванс, всяко следващо по-тревожно от предното. На третото пишеше лаконично: „Чакам те.“ Качих се горе и го заварих в креслото, зает с упражнения за релаксация.

— Вероятно трябва да чуя и твоя вариант — каза уморено той.

— Не мина добре.

— Разбрах. Първото обаждане беше от заместника… всъщност първите две обаждания. После позвъни министърът.

— Опитахме се, Алан.

— А току-що ми се обади и Чип Търстън.

— Не го познавам.

— Той е от хората на Тони Гутиерес.

— И него не съм го чувал.

— Не си го чувал… колко време те нямаше?

— Шест месеца.

Той ме погледна с изненада.

— Шест? Мислех, че е било по-малко.

— Сто седемдесет и осем дни.

Еванс изсумтя.

— Само че ние не ги броим, нали?

— Точно така.

Всъщност бях почнал да ги броя чак някъде след стотния ден, когато осъзнах състоянието си и взех да се тревожа.

— Гутиерес е президентският човек в Капитолия, шефската връзка, тъй да се каже, а той чу доста неща за теб, и то съвсем наскоро. Доколкото разбрах, Констанс е минала през кабинета му като ураган. По гласа на Търстън останах с чувството, че току-що се е подмокрил.

— Да, беше доста ядосана, когато се разделихме.

— Госпожа сенаторшата е… решителна дама.

— Госпожа сенаторшата се е сблъсквала с доста гадости в тоя живот.

Той побърза да кимне.

— Разбира се, разбира се. Нищо не исках да кажа, Филип. Просто Констанс държи здраво юздите, това е. Много е преживяла… много сте преживели и двамата.

— Какво каза министърът?

— В общи линии, че няма да ви отстранява от разследването, но Йънг се бои, че ако изникне нещо отрицателно, ти ще гледаш да го изкараш по-черен от дявола.

— Малко е късничко да се тревожите за пристрастията ми.

— Знам, глупаво е, но в момента той не разсъждава логично. Беше готов да гласува с две ръце за стратегията, докато вярваше, че тия истории около Грийн са пълна глупост, но унгарската следа здравата го разтресе.

— И сега какво ще ни правите?

— Трябва да ви държим настрана от действието.

— Орегон е на около пет хиляди километра оттук.

Той поклати глава.

— Ти оставаш на борда в случай, че открием невинно обяснение на новите факти. Тогава всичко ще влезе в релси.

— Да, по план. Сега остава само да открием невинното обяснение.

— План или не, ще ни откъснат главите, ако отстраним някого още от първия ден. Знаеш как се разчуват тия неща.

И той ме изгледа втренчено.

— Значи няма да ходя в Орегон. По-далеч ли ще ме пратите?

— Остави Бюрото да си води разследването. Ако нещо се закучи, например изчезне документ или някой свидетел заяви, че са изопачили думите му, ти не носиш вината. Както вече казах, твоята работа е да наблюдаваш. Срещаш се с агентите, изясняваш докъде са стигнали и пишеш кротки неутрални доклади, адресирани до мен. Знам, че си водил разследвания, и нямам нищо против, ако дадеш на Блеър някой и друг съвет. Шепни й ги на ухо или пиши със симпатично мастило. Само недей да вършиш неща, които биха изглеждали като опит да прецакаш Йънг.

— Може да й потрябва помощ в Капитолия.

— Така изглежда. Ако й се наложи да ходи там, дръж й ръчичката, но не се набивай в очи. Тя командва парада.

— Добре — казах аз и станах от стола. — Тя командва парада.

— Филип.

— Какво?

Той сниши глас.

— Ти как смяташ? Какво ти подсказва интуицията за Грийн?

Щом искаха да стоя настрана, сега бе най-подходящият момент да го сторя.

— Скаран съм вече с интуицията си — казах аз.

— Съвсем ли?

— От лекарствата е.

Когато се прибрах в кабинета, на бюрото ми имаше още едно листче. На него беше написано „агент Търнър“ и номер на клетъчен телефон. Свързах се с нея. Беше в колата.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Да плувам.

— Това да не е някаква кодова дума?

— Не, физическо упражнение. Страхотно облекчава стреса. Днес ще счупя световния рекорд на хиляда метра.

— Сигурно си чула — казах аз.

— Че още не сме се отървали от горещия картоф ли? Ти беше прав. Впечатлена съм.

— Има обаче една малка промяна.

— Точно така, план „Б“, по който не подлежиш на обвинения. И кой остава?

— Ти ще водиш разследване, като се придържаш най-строго към фактите, а аз ще пиша неутрални доклади в същия дух. Каквото и да се случи, излизаме невредими. Какво си предвидила за утре?

— Заедно с още един агент отивам да разпитам задълбочено приятелите на Грийн. Кой знае, някой от тях може да поддържа връзка с него.

— Успех.

— Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Има ли още изненади, или вече знам за теб каквото трябва?

— За теб съм като отворена книга.