Плажът „Омаха“

16

Когато спряхме да заредим, позвъних на Сюзан.

— Добре — каза тя. — Цялата съм в слух.

— Сега съм в Маями с Максорли. Преди малко разговаряхме с Естър Мюлер и сега пътуваме обратно към Вашингтон.

— Това означава ли, че следата води насам?

— Ще ти обясня, като се видим.

— Ще се върнете ли довечера?

— Не, пътуваме с кола. Би трябвало да пристигнем утре вечер или вдругиден.

— Междувременно мога ли нещо да свърша?

— Сюзан… може би не е много разумно да се замесваш.

— Мислех, че вече съм замесена.

— В Ню Йорк ме следяха. Измъкнах се, но тези хора несъмнено ме търсят и са опасни.

— Какво означава „опасни“?

— Вероятно са убили двама души.

— О…

— Не знам кои са, но имат дълги ръце. Ще се опитаме да не привличаме внимание във Вашингтон, но би било най-добре да стоиш настрана.

— Не се боя, Филип.

— Разбирам това, но…

— Приятно е отново да се вълнувам за нещо.

— Е, нека да си помисля. Ще разговаряме, когато се върна.

— Добре. Пази се. Все това повтарям, нали? Пази се.

— Продължавай да ми напомняш.

Две хиляди километра до Вашингтон. Поех волана, а Максорли се изтегна на задната седалка. Бях изтощен и жадувах за почивка, но още повече жадувах за време да обмисля нещата отново. Логично погледнато, вариантът с шпионажа все още подхождаше най-добре, но бях сигурен, че линията от Грийн до Соня Денеш минава през Сенатската банкова комисия и разследването на швейцарските банки. Само че около тази линия всичко тънеше в мъгла.

Изкарах на адреналин чак до Джаксънвил. По някое време Максорли се надигна и обяви, че е гладен. Открихме почти празно заведение за палачинки, където сервитьорката, изпълняваща и длъжността на касиерка, ни каза да седнем, където искаме. Отидох до тоалетната да се измия и отражението в огледалото ме порази. Умората личеше от пръв поглед, но едно по-внимателно взиране разкриваше и страха, в който живеех след Ню Йорк, засилен сега от факта, че рискувам не само себе си. Вината ми за Максорли донякъде се смекчаваше от неговия ентусиазъм и опит, но какво можех да кажа за Сюзан? Приятно е отново да се вълнувам за нещо. Бях я привлякъл на помощ в тежък час, бях разпалил любопитството й, а сега се канех да я отрежа. Не изглеждаше честно, но, от друга страна, честността нямаше нищо общо. А кое имаше? Станеше ли дума за Сюзан, не бях сигурен. Наведох се към отражението. Нямаше и помен от гордата стойка на кръстоносец.

Максорли бе седнал в едно сепаре; шапката му висеше на закачалката. Без нея се преобразяваше от детектив в най-обикновен възрастен гражданин, прост пенсионер от Флорида. Луминесцентното осветление разкриваше, че пътуването е сложило печата си върху него, но той не се бе оплакал нито веднъж и нямаше да се оплаче. Сервитьорката донесе кафе. Поръчахме си среднощна закуска и подхванахме ритуала, типичен за хиляди подобни заведения да избършем приборите със салфетки, да си налеем кафе точно колкото трябва. Гледах Максорли с някаква странна гордост.

— Измисли ли го? — попита той, сипвайки в чашата си половин пакетче изкуствен подсладител.

— Не, още съм в началната точка. Уорън Йънг беше в Банковата комисия, когато включиха Грийн да работи по швейцарските банки. Част от работата му беше да проучва архивите.

— Помня, че имаше нещо около швейцарските банки, но не знам подробности.

— Докато бях още в Сената, присъствах на няколко заседания. Когато нацистите взели властта, много хора прехвърлили парите си в Швейцария, включително и хиляди евреи, по-късно избити по време на Холокоста. Когато след войната наследниците им се опитали да получат достъп до влоговете, швейцарските банки най-често се правели на глухи и продължили така цели петдесет години. Разследването извади на бял свят цял куп неприятни разкрития и нанесе тежък удар върху репутацията на Швейцария. В резултат банките отстъпиха. Съгласиха се да проучат замразените сметки и отделиха над един милиард долара за обезщетение на наследниците.

— И смяташ, че това свързва по някакъв начин Грийн, Уорън и Соня?

— Да, така смятам. Соня е оцеляла от Холокоста. Заседанията разглеждаха събитията през Холокоста. А Мартин неотдавна се е разровил из тези събития.

— Струва си да проучим въпроса.

— Този вариант ми харесва повече от шпионажа, но не знам накъде да тръгнем.

Максорли отпи глътка кафе и се замисли. Сервитьорката донесе рохки яйца за него и омлет за мен.

— Е — каза накрая той, — дай да опитаме по друг начин. Има стотици престъпления и милиони начини да бъдат извършвани, но мотивите са само една шепа и списъкът им не се е променял още от времето на Адам и Ева. В общи линии винаги опира до пари, власт, любов и отмъщение, а ти вече отхвърли любовта.

— Откъде да започнем?

— От вечния фаворит. Твоят скандал около финансирането на кампаниите е бил за пари. Комисията Кнап също. Дай да видим каква роля играят парите в нашия случай.

— Швейцарските банки имат пари.

— Много пари.

— Заседанията бяха за влоговете на жертвите от Холокоста.

— За това после. Запитай се каква връзка имат парите с главните действащи лица.

— Най-напред Грийн.

Максорли поклати глава.

— Той не е действащо лице, а следовател като нас. Карай по-нататък.

— Е, след това идва Уорън. Готви се за президент, а кампанията гълта купища пари.

— Той ги има, или поне баща му ги има.

— Вярно, но не може да ги използва за президентската кампания. Трябва да търси пари отвън.

— Защо?

— Първо, както всички останали, баща му е ограничен от закона какви суми може да дава пряко за кампанията на сина си. Уорън може да харчи лични пари без ограничения, но тогава ще изглежда като богаташко синче, опитващо се да си купи поста. Самофинансирането е изпробвано в кампаниите за конгресмени и понякога дава резултат, но винаги е проблематично и отнема гласове.

Максорли кимна.

— Логично. От мен глас няма да получи. А какво общо имат швейцарските банки?

— Ще ти кажа нещо интересно, Джо. Като кандидат за президент Уорън изскочи изневиделица и измести далеч по-перспективни фигури, включително и самия вицепрезидент. Беше същинска машина за събиране на дарения. Докато другите се опомнят, Уорън вече трупаше чекове от партийните големци и най-важните организации.

— Как стана така?

— Знаеш ли разликата между „твърди пари“ и „меки пари“?

Той се усмихна.

— Да не става дума за монети и банкноти?

— Термините идват от финансовото законодателство за кампаниите. „Твърдите пари“ са предназначени пряко за кампанията на кандидат за държавна служба и има строги ограничения кой и колко може да дава. „Меките пари“ се даряват на политически партии за общи разходи и няма ограничения. Партиите ги използват много ефективно за пропаганда по дадени теми като аборта или здравеопазването, което на свой ред помага или вреди на определени кандидати. Използват ги и по други начини в полза на своите хора. Днес големите партии събират повече меки пари, отколкото твърди, а политиците, които умеят да накарат хората да си развържат кесиите, трупат чекове и подкрепа.

— И Уорън е такъв политик.

— Докато се готвеше за президент, той обиколи страната, събра невероятно количество меки пари и огромен брой хора са му много задължени. Казват, че ако бъде номиниран, ще спечели още преди да се зададат първичните избори.

— Откъде идваха парите?

— Откъде ли не. Личности, комитети и събирачи на дарения, които натрупаха астрономически суми. Всички си мислят, че началният тласък е дошъл от връзките на баща му.

— Може да си е прокарал канал за пари от Швейцария.

— Незаконно, но напълно възможно. Външни източници се надушват много трудно. Въпросът е защо ще му помагат швейцарците.

— Ами ако ги е спипал за гушите? Може да има нещо, което не биха искали да изскочи наяве. Нещо много позорно, същинска бомба.

— И Грийн го е открил, така ли?

— Да, но защо се е бавил толкова? Ти каза, че заседанията са приключили преди години.

— Да речем, че се е върнал към архивите, защото е работел над дисертация. Може да е открил нещо, пропуснато първия път.

— А може дисертацията да е била за прикритие — каза Максорли. — Може да е открил нещо, водещо обратно към архивите.

— Нещо за Уорън?

— Може би.

— Няма да е лесно да се докопаме до тези архиви.

Максорли избърса устата си със салфетка.

— Щом има воля, път ще се намери — заяви той.

Усмихнах се на поредния архаичен израз.

— Е, какво мислиш за тази теория?

— Не е зле. Пак е свързана със стремежа на Уорън към президентския пост и обяснява защо е замесена Констанс.

— Констанс държи Уорън да стане президент на всяка цена — потвърдих аз.

— Парите са вързани с президентството — каза Максорли. — Президентството се връзва с властта. А ако Констанс стигне до Белия дом, изниква и отмъщението. Пари, власт, отмъщение. Солидни мотиви, Филип.

— Да — съгласих се аз, — солидни мотиви.

— Филип!

Сякаш току-що бях затворил очи на задната седалка, когато гласът на Максорли проникна в съзнанието ми. Надигнах се замаяно.

— Какво…

Той гледаше ту пътя отпред, ту огледалото.

— Отбиваме по следващото отклонение — каза той и гласът му не оставяше място за спор.

— Защо?

— Мисля, че си имаме опашка.

Завъртях се, но видях само мрак. Едва когато излязохме на дълга права отсечка, зърнах фарове.

— Ето го — каза Максорли.

— Дори и по това време не сме единствените на магистралата.

— Отдавна са зад нас — отвърна Максорли. — Спазват дистанция — нито по-близо, нито по-далече, дори когато сменям скоростта. Другите коли ни задминават като вихрушки.

Така си беше.

— Къде сме?

— В Джорджия, между Брънзуик и Савана.

Отминахме табела, според която след три километра имаше изход от магистралата.

— Не може да ни следят — казах аз. — Никой не знае къде сме.

Максорли не отговори. Отминахме нова табела. Един километър до изхода.

— Наистина ли искаш да излезем от магистралата?

— По-добре да сбъркам, отколкото да съжалявам — отвърна той.

Отклонението изникна пред нас. Без да дава мигач, Максорли зави надолу по рампата към кръстовището с щатското шосе. Спряхме и зачакахме. Нищо… нищо… по завоя се зададоха фарове. Максорли бързо зави по шосето наляво, следвайки табелата, насочваща към бензиностанция и закусвалня.

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Търсим място, което да е още отворено, може би бензиностанция или бар.

Пътувахме по тясното мрачно шосе покрай редки дървени къщи и бараки от гофрирана ламарина. В далечината се появиха светлините на град. Погледнах назад. Не се виждаше нищо, но пътят имаше много завои. Минахме под улична лампа и отново навлязохме в мрака. Когато наближихме следващия завой, Максорли изключи фаровете и съвсем намали скоростта. След миг зад нас изникнаха фаровете. Колата мина под лампата и зърнах силуетите на двама души. Притиснах потни длани към тапицерията. Максорли ускори и зад завоя пак включи фаровете. Скоро видяхме отпред ярко осветена бензиностанция.

— На тия места обикновено има задна врата — каза Максорли. — Ще спрем и ще влезем. Аз излизам отзад. Ти остани вътре. Подхвани разговор с дежурния, разсей го някак, но така, че да се виждаш отвън.

Приведох се напред.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз. Още преди да довърша, зърнах върху седалката метален проблясък. Пистолет. Той взе оръжието и го пъхна в джоба на сакото си. — Защо да не продължим до най-близкия полицейски участък?

— А после? — попита той, без да откъсва поглед от огледалото. — Онези просто ще отрекат, че са ни следвали, и полицията нищо не може да стори.

— Ако имат оръжие, ще се наложи да обясняват.

— Това тук е фермерска Джорджия. Много хора имат оръжие. А дори и да им създадем неприятности с полицията, те или онези, за които работят, просто ще ни подгонят по-късно и следващия път няма да ги забележим. — Той ме погледна. — Слушай, двамата сме в една лодка. Ако искаш да поемеш риска, добре — отиваме в полицията, но според мен никога няма да имаме по-добър шанс, отколкото сега.

И аз го погледнах. Седемдесет и шест годишен мъж с пистолет в джоба. Кошмар.

— Добре — чух собствения си глас. — Влизам и оставам да привличам вниманието. А после какво?

— Просто чакай. Ако нещо се обърка, ще разбереш. Тогава излез през задната врата и бягай. Добери се до полицията и потърси помощ от надеждни хора във Вашингтон. Ето, стигнахме.

Заведението представляваше комбинация от бензиностанция и смесен магазин. Максорли спря близо до входа и двамата изтичахме вътре. Имаше само един продавач — двайсетгодишен младеж с рядък мъх по горната устна.

— Натам ли е тоалетната? — попита Максорли и забърза навътре, без да чака отговор. Чух как се хлопна задната врата.

— Сбърка вратата, дядка — разсмя се продавачът и поклати глава.

Колата, която ни следваше, бавно мина край бензиностанцията и изчезна от поглед.

— Ще заобиколи — казах аз. — Слушайте, колко път има още до границата с Южна Каролина?

— Горе-долу към час и половина.

Блясъкът на фарове през храстите около паркинга ми подсказа, че онези завиват; за момент пътят пред бензиностанцията се освети ярко, после отново помръкна. Колата остана невидима.

— Има ли ресторанти наоколо?

— Нищо не работи толкова късно — каза продавачът. — На десетина километра по-нататък по пътя има един, който може още да е отворен.

— Много ще се отдалечим от магистралата — казах аз, наблюдавайки мястото около храстите.

— Е, ако искате, имаме наденички и начоси. Наденичките хич не са лоши.

Никой не се приближаваше към бензиностанцията.

— Откога се въртят на грила?

— Още от четири следобед. Не бойте се, добре са изпечени.

Продължавах да наблюдавам мястото около храстите. Нищо. Щяха да ни чакат отвън. Мисълта, че Максорли застава сам срещу двама противници стана непоносима.

— Имате ли неприятности по тия места? — попитах аз.

— Неприятности ли?

— С крадците. По-рано и аз работех в такова заведение. На два пъти ме ограбиха и накрая шефовете ми дадоха пистолет.

Продавачът изсумтя.

— Скапана работа, господине. Мен са ме обирали четири пъти — последните два пъти беше един и същ тип! Викам им: „Дайте да си донеса моя пищов и вече няма да припарят насам“, ама собственика го е страх да не се разгърмя, ако някое хлапе задигне бонбон или нещо такова. — Той извади изпод тезгяха бухалка за бейзбол с отрязана горна част. — Това ми дадоха. Представяте ли си каква тъпотия? Някакъв скапаняк ще ми нахълта с магнум, а пък аз да го млатя с това?

— Дайте да видя — казах аз и взех бухалката от ръката му. — Веднага се връщам.

Излязох решително през вратата и се отправих към ивицата храсти, после продължих към шосето приведен, с готова за удар бухалка. Би трябвало да умирам от страх, че излизам с тояга срещу куршуми, но вече се бях страхувал толкова дълго, че възможността да отвърна на удара ме опияняваше. Бухалката в ръката ми изглеждаше лека като перце. Исках да се бия, да ги накарам да си платят за стореното.

Стигнах до края на храстите и надникнах иззад прикритието. Изведнъж лампичката в колата светна — бяха ме забелязали! Не успях да удържа обзелия ме импулс. Скочих, тичешком заобиколих храстите с размахана бухалка… и спрях като закован. Двамата мъже все още седяха в колата, но ръцете им бяха върху таблото. Стиснал пистолета с две ръце, Максорли се целеше в тях откъм задната дясна врата.

— Идваш тъкмо навреме — каза той, без да ме поглежда. После пристъпи по-близо до човека отдясно и попита: — Какво носиш?

Никакъв отговор. Дръжката на пистолета се стовари отстрани върху главата на непознатия; онзи изпъшка и от разцепената кожа бликна кръв.

— „Глок“ в кобура под мишницата — каза човекът. Спокойният му глас не издаваше нито страх, нито болка.

— Моят приятел ще се пресегне да го вземе. Мръднеш ли ръце, ще те застрелям. Разбираш ли?

— Да — отговори онзи.

— Същото се отнася и до шофьора, разбрано?

— Да — каза шофьорът.

— Когато излезеш от колата, ще те претърсим много внимателно. Ако открия друг пистолет, ще те прострелям в коляното. Нищо няма да кажа, просто ще стрелям. Разбра ли?

Колкото и спокоен да беше непознатият, най-силно ме порази гласът на Максорли. Нямаше нищо общо с онзи глас, който слушах от няколко дни насам. Беше по-млад и по-властен, може би онзи същият, който бяха чували престъпниците преди петдесет години, и не оставяше ни най-малко съмнение за намеренията на собственика му. В този момент изобщо не се съмнявах, че Максорли е готов да ги убие без колебание. Очевидно те мислеха същото.

— Револвер трийсет и втори калибър в кобур на глезена — каза човекът със същия безучастен глас.

Максорли ми кимна. Отворих вратата и прибрах двете оръжия. Без да откъсва поглед от двамата мъже, той взе глока, свали предпазителя и пак ми го подаде. После нареди на пътника да излезе навън, да коленичи и да се просне по очи. След това ми заръча да коленича върху гърба на легналия и да притисна пистолета в тила му. Шофьорът получи заповед да се прехвърли на дясната седалка. Максорли измъкна пистолет от кобура под мишницата му и още един, пъхнат отзад под колана. После го накара да легне до другия. По шосето се зададе пикап; Максорли затвори вратата, за да изгаси лампичката в купето. Колата закриваше двамата легнали и пикапът мина край нас, без да спира.

Изправих се и надникнах покрай храстите към магазина. Продавачът още стоеше зад тезгяха, гледаше навън и вероятно се чудеше какво е станало. Върнах се и претърсих двамата от глава до пети, следвайки указанията на Максорли. Пътникът имаше клетъчен телефон и Максорли ми каза да го прибера. Открих кредитни карти и шофьорски книжки от Минесота. После напипах калъф с нож, пристегнат към глезена на шофьора. Когато го показах на Максорли, той ритна шофьора в слабините с всичка сила. Онзи изстена и повърна.

Пак по нареждане на Максорли отворих багажника и открих две пътни чанти с дрехи, сандък с дълга стоманена верига и още една чанта с две ролки широки лепенки и два чифта работни ръкавици. Той хвърли бърз поглед към находките и каза:

— Веригата и лепенките вероятно са били за нас.

Потръпнах и пистолетът се разтресе в ръката ми. Максорли ми нареди да омотая с лепенките ръцете и устата на двамата пленници. После ги натоварихме в багажника, след като прехвърлихме всичко останало на задната седалка.

— Аз ще карам тази кола — каза Максорли. — Ти вземи нашата. Карай обратно към магистралата и отбий, като видиш отклонение, което да изглежда като път към частна собственост. Искам да навлезем навътре в гората.

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Ще се опитаме да разберем за кого работят.

Подкарахме обратно към магистралата, минахме под нея и продължихме още около километър и половина, докато накрая видях някакъв черен път. Изключих фаровете и завих по него, като разчитах на светлината на почти пълната луна. След малко видях просека, свърнах нататък и спрях навътре в гората. Максорли спря колата до мен, веднага отвори багажника и издърпа пленниците в седнало положение с провесени крака над задната броня. После взе бейзболната бухалка.

— Как умря Наоми Сингър? — попита той, подхвърляйки бухалката на дланта си. — Припомни ми.

Преглътнах мъчително.

— Била е пребита до смърт с бейзболна бухалка.

Той кимна.

— Гаден начин да си отидеш от тоя свят. Спомням си как веднъж открихме един нещастник. Така го бяха размазали, че можеше да се побере в кутия за шапка.

При тия думи той изведнъж завъртя бухалката и я стовари точно под лявото коляно на шофьора. Тялото на човека подскочи от болка и тилът му жестоко се блъсна в капака на багажника. Въпреки лепенката викът му се чу съвсем ясно.

Пътникът не реагира. Седеше съвършено неподвижно. В очите му нямаше страх. Не се съмнявах, че си имаме работа с професионалисти, способни без колебание да убият старица. Помислих си за Наоми и спрях да треперя. Исках Максорли да удари пътника. И той наистина го удари на същото място със същия резултат. После пак удари шофьора, този път по десния пищял, след това стори същото и с пътника. Цялата кола се разтресе от гърчовете им.

— Това беше вместо поздрав — каза делово старият детектив. — Името ми е Джоузеф Максорли и много си падам по бейзбола. А вие обичате ли бейзбол, момчета? Приличате ми на запалянковци. Когато бях млад, често играехме бейзбол с юнаци като вас и страшно ми харесваше. А сега ще вземем да си разиграем едно първенство на ветераните. И тъй като аз съм единственият ветеран, поемам и двете роли — хвърлям и удрям. Ще хвърлям въпроси, разбрахте ли? А ако отговорите не ми харесат, удрям. — Той бавно плъзна длан нагоре-надолу по бухалката и гласът му стана зловещ. — И ще продължавам да удрям, докато не узная всичко, което искам да знам, като започнем с моминските имена на майките ви — истинските им момински имена. Ако чуя нещо, дето не ми прилича на истинско моминско име, удрям. — Той погледна шофьора. — Почваме с първата серия, момко. Когато моят приятел махне лентата от устата ти, искам да чуя име, презиме, фамилия. Ако харесам отговора, пак ще хвърлям. Ако се поколебаеш, значи си глупав или се каниш да лъжеш. Точно тия хора мразя най-много — глупаците и лъжците. И в двата случая удрям. А сега кимни, ако си разбрал правилата.

Шофьорът кимна. Максорли ми направи знак да махна лепенката.

— Алис Мери Хигинс — каза онзи.

Максорли замахна с бухалката. Тряс! Шофьорът изпищя и колата подскочи.

— Това е ирландско име — каза Максорли. — Какво е истинското й име?

— Алис Мери Хигинс — изпищя шофьорът.

— Ирландец ли си? — рече Максорли. — Е, сега вече наистина побеснях.

Той завъртя бухалката. Тряс! Шофьорът пак изпищя. По лицето му бликнаха сълзи. Сега лежеше в багажника, провесил крака през ръба.

— Вдигни го да седне! — нареди Максорли. Побързах да се подчиня. — Сега започваме. Поколебаеш ли се, удрям. Разбра ли? — Шофьорът енергично закима. — Какъв е номерът на социалната ти осигуровка?

— Седем–едно–три–четири–две–осем–девет–три–две.

— По-бързо! Месторождение?

— Милуоки.

— По-бързо! Дата на раждане?

— Трети януари шейсет и четвърта.

— Истинско име?

Колебание. Максорли завъртя бухалката. Нови писъци.

— Вдигни го пак.

Вдигнах го.

— Майкъл Алан Ший! Майкъл Алан Ший!

— Ти ли уби Наоми Сингър?

Колебание. Максорли вдигна бухалката.

— Да!

Максорли го удари. От устата на шофьора излетя протяжен вой.

— Това е, задето се поколеба — каза Максорли. — Ти ли уби Мартин Грийн?

— Не — изрече задъхано онзи. — Само Сингър.

— Кой го уби?

— Не знам — изхленчи човекът. — Има и други, за които не знаем.

Максорли вдигна бухалката.

— Кълна се! — избъбри задавено шофьорът. — Казаха ни да я очистим и да съберем всички документи от жилището, всяко листче хартия. Така и направихме.

— Какво направихте с документите?

— Изгорихме ги. Така ни наредиха… Ооох, мамка му! Боли… Господи!

Нов замах на бухалката. Този път звукът не бе като преди — по-скоро плясък, отколкото пукот. Шофьорът припадна.

— Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог — каза Максорли. — Залепи му устата отново.

Изпълних нареждането и той се обърна към пътника.

— Как ще искаш да го направим? По трудния начин ли?

Човекът поклати глава.

— Сигурен ли си?

Онзи кимна.

— Същите правила — каза Максорли. — Само че този път няма да са единични удари, а серии, разбра ли?

Ново кимване.

— Махни лепенката — нареди ми Максорли.

Махнах я; пътникът си пое дълбоко дъх.

— Име?

— Хектор Еспиноса.

— Номер на социалната осигуровка?

Човекът отговори незабавно.

— Ти ли уби Наоми Сингър?

— Да.

— Ти ли уби Мартин Грийн?

— Не. И той ти го каза — само Сингър.

— Как ни проследихте?

— Предавател под задната броня на колата ви. Приемникът е при нас, под седалката.

— Откъде дойде предавателят?

— Сложихме го в Маями.

— Как разбрахте, че сме в Маями?

— Обадиха ни се. Казаха ни да отидем там и да чакаме. Чакахме два дни, после пак ни се обадиха. Получихме адрес и описание на колата ви. Когато пристигнахте, бяхме там.

— Кой ви се обади?

— Не знам.

Максорли замахна с бухалката. Човекът изпищя и падна назад; главата му се удари в дъното на багажника.

— Вдигни го!

Издърпах пътника нагоре. Беше си прехапал езика; по брадата му течеше кръв. Той изплю още кръв върху панталона си и извика:

— Не знам! По телефона ни наеха. По телефона ни казваха какво да правим. Ние не сме се свързвали с никого. Само чувахме глас по телефона, минал през устройство за промяна на тембъра, тъй че звучи като от тунел или нещо подобно.

— Дай ми името на още някого, свързан с тази история.

Измъченият Еспиноса вдигна очи към него. Всеки миг можеше да припадне и едва говореше от кръвта в устата си.

— Можеш да ме биеш до смърт — избъбри той, — но ще получаваш все същия отговор. Наеха ме по телефона. Отидох на уговореното място, намерих парите и се срещнах с Ший. Двамата дори не се познавахме. И той беше нает като мен. Изпратиха ни в Бруклин да уредим нещата със Сингър. После ни пратиха в Маями да чакаме и да ви проследим. Това е всичко.

— Щяхте ли да ни убиете? — попитах аз.

Еспиноса поклати глава.

— От нас се искаше да ви следим и да чакаме заповеди.

— Лягай вътре. — Еспиноса се подчини. Максорли се обърна към мен. — Събуди другия.

Няколко минути разтърсвах Ший, докато отвори очи, после го вдигнах да седне.

— Чуваш ли ме? — попита Максорли. Ший замаяно кимна. Очите му бяха пометнели от болка. — Докато ти беше в страната на сънищата, твоят приятел Еспиноса проговори. Сега знам за кого работите. Имаш един шанс да ми дадеш същия отговор. Получа ли различен отговор, започвам да обработвам лактите ти, разбра ли?

Очите на Ший се разшириха. Върху лицето му бе изписан неподправен ужас.

— Махни лепенката — каза ми Максорли.

Щом дръпнах лепенката, Ший заговори.

— Не знам! — изхленчи той. — Обадиха ми се. Той каза, че и на него му се обадили. Ние не сме търсили никого. Просто ни се обаждаше някакъв шантав глас по телефона… По дяволите! Няма име! Не ме интересува какво е рекъл! Няма име!

— Вдигни и другия — нареди Максорли.

Подозирах, че ще убие и двамата. В този момент едва ли бих се опитал да му попреча.

— Дай ми шофьорските им книжки — каза той.

Подадох му книжките от Минесота — фалшиви, но с истински снимки на Ший и Еспиноса. Той ги избърса с кърпичка, после завъртя Ший настрани и умело притисна палеца му към пластмасовото покритие на книжката. Стори същото с Еспиноса, след това грижливо уви документите в кърпичката си.

— А сега какво? — попитах аз.

— Дай ми онзи телефон, който взе от тях — каза той.

Донесох телефона от нашата кола.

— Какво ще правиш?

— Ще запиша самопризнания — каза Максорли и се обърна към двамата. — Ще ви задам въпроси за Сингър. Един по един. Вие ще отговаряте много бързо, както преди малко, иначе пак ще си поиграем на бейзбол, разбрахте ли?

Убийците кимнаха енергично.

— Знаеш ли как да използваш това нещо? — обърна се Максорли към мен.

— Да — казах аз.

Той ми продиктува собствения си номер в Аризона. Набрах го и зачаках. Включи се телефонният секретар: Тук домът на Джоузеф Максорли. Моля, оставете съобщение. Чух сигнала и му подадох телефона.

— Говори Джоузеф Максорли — каза той. — Аз съм бивш детектив от нюйоркското полицейско управление и разпитвам двама мъже за убийството на мис Наоми Сингър от Бруклин, Ню Йорк. — Поднесе телефона пред устата на Ший и попита: — Как ти е името?

— Майкъл Алан Ший — гласеше незабавният отговор.

— Ти ли уби Наоми Сингър в Бруклин?

— Да.

— Кой беше с теб?

— Хектор Еспиноса.

Максорли продължи да задава светкавични въпроси: как са били наети, как са получили парите и как са пътували до Бруклин. Изясни подробности около убийството, които можеха да бъдат известни само на полицаите и убийците, включително описание на апартамента, облеклото на Сингър, приблизителния брой на ударите по главата и тялото й. Въпрос-отговор; въпрос-отговор. Всичко трая около три минути. После той направи същото с Еспиноса, като изкопчи нови подробности, включително описание на бележниците с позлатени ръбове, които бяха откраднали и изгорили. Когато свърши, Максорли изрече: „Край на разпита“, и ми върна телефона.

— Имам ви имената — каза той на двамата. — Имам ви снимките, отпечатъците и самопризнанията. Ще дам всичко това на адвокат. Ако умра, адвокатът ще го предаде на полицията. Ако умре моят приятел, също. Разбрахте ли?

— Аха — каза Еспиноса.

— Да — каза Ший.

— Ако си мълчите и изчезнете, ще имате работа единствено със своя създател, когато ви дойде времето, ясно?

Двамата го изгледаха смаяно.

— Ще ни пуснеш ли? — попита Еспиноса.

— Днес ви е щастливият ден — отговори Максорли. — Аз съм на седемдесет и шест. Надявайте се да доживея до сто.

Пролазих под колата и открих предавателя. Максорли го захвърли в гората, преди да потеглим.

— Наистина ли ще ги оставим да избягат? — попитах аз.

Той поклати глава.

— С тях ще се разправяме по-късно.

Докато се върнем на магистралата, адреналиновото опиянение бе отминало и започнах да осъзнавам цялата нереалност на събитията от последния час. Погледнах надолу и открих, че ръцете ми треперят. Беше ли забелязал Максорли? Той седеше приведен напред и се взираше през стъклото, хванал волана точно като на картинка от шофьорски учебник. Изглеждаше спокоен.

— Онова с телефонния секретар беше умна идея — казах аз.

— Видях го по телевизията. Дано машинката да е записала всичко.

— Сигурен съм, че е записала — казах аз.

Той се озърна.

— Филип…

— Какво?

— За всеки случай запиши имената. Паметта ми вече не е като едно време.