Плажът „Омаха“

19

Максорли проговори пръв.

— По дяволите, какво… — промърмори той и вкопчи пръсти в подлакътниците на креслото.

— Ако се опиташ да станеш — предупреди го спокойно Сюзан, — ще те прострелям в лицето.

Съвсем наскоро ми бе предложила със същия тон да си взема кифличка. Това, че стоеше права, бе изненада само по себе си, но отгоре на всичко тя се оказа висока почти метър и осемдесет, а полото очертаваше мускули, каквито не се правят с въртене на инвалидна количка. Без да ни изпуска от прицел, тя бръкна в чантичката си за цигари и запалка. Чукна с пакета по цевта, извади цигара със зъби и я запали.

— Защо правиш всичко това, по дяволите? — попита Максорли.

Тя пусна струйка дим към тавана, после каза:

— Защото държа на добрата работа, Джо. Който работи калпаво, оставя следи и те могат да бъдат открити — утре, идната седмица, догодина, дори след петдесет години. Затова се налага да работим добре.

— Онези старици не бяха заплаха за теб — казах аз.

— Работата си е работа. Между другото, не се упреквай за Наоми. Редът й дойде още преди да заминеш за Ню Йорк.

— Трябва ли да ми олекне?

— Не, все още носиш вината за Естър. — Тя махна със заглушителя към Максорли. — А сега и за клетия Джо. В крайна сметка ни накара да се заемем и с Даяна.

— Тя не знае нищо! — извиках аз. Приведох се напред и напрегнах крака.

Сюзан протегна ръка и аз надникнах право в дулото.

— Не мърдай — каза тя. — Последно предупреждение.

— Защо изчаквахте досега? — попита Максорли. — Защо не в Ню Йорк или Аризона? Защо не в Маями, когато пристигнахме?

Тя махна от езика си късче тютюн, огледа го, после каза:

— Филип ни помагаше да издирим следите. Май в това му върви повече, отколкото с жените. — Тя ме погледна и се усмихна. — Мислеше си го, нали? Да се пъхнеш под юргана с недъгавото момиче. Да, виждам го по лицето ти. — Тя тръсна глава и пак засмука цигарата. — Както и да е, идеята беше да вървим по следите, докато дойде време да се намесим. Когато се разделихте с Естър в Маями, решението беше взето. Канехме се да почнем от вас двамата, но не стана.

— Затова почнахте с Естър.

— Не е идеално, но знаеш какви клюкарки са бабичките, а не можехме да оставим Естър да сподели приключението си с всичко живо в Маями. Разбира се, знаех, че ще заподозрете нещо, но рано или късно щяхме да ви открием. Снощи малко ме изненадахте, затова ми трябваше цял ден, за да уредя достойно посрещане. А сега е време да приключваме.

— Все още остава приложението от писмото на Соня — казах аз. — Това може да е единствената оцеляла следа, но стига, за да се разплете цялата работа.

— Може би. Няма да е в архивите, защото Грийн никога не би го оставил там. Здравата го притиснахме по въпроса какво е направил с приложението, но не изкопчихме нищо, освен разни библейски глупости. — Тя поклати глава. — От мен да го знаеш, изобщо не си прави труда да дрогираш тия набожни типове.

— Добре де, кажи ни какво е имало в плика.

— Там е въпросът, нали? Не питай мен. Моят работодател ни казва само онова, което непременно трябва да знаем. Дори нямам представа за какво е цялата тази проклета история. — Тя се усмихна небрежно. — Но трябва да е доста важно, защото се раздели с много пари.

— А много хора се разделиха с живота си — отвърнах аз.

Тя сви рамене.

— Както кажеш.

— Кой е твоят работодател? — попита Максорли. — Вече нищо не ти пречи да ни кажеш.

— Уместен въпрос — каза Сюзан, потупвайки със заглушителя по бузата си. — За жалост проблемът е, че и аз не знам. — Тя ме погледна и добави: — Наистина. Аз съм само главният изпълнител, нает да свърши определена работа. Получих пари, сведения и инструктаж, без да се срещаме. Доведох подизпълнители и се захванахме. Чисто професионално.

Максорли изсумтя.

— Винаги ми е било гнусно да слушам как такива като теб се наричат професионалисти — „изпълнител“, „подизпълнител“, все едно, че сте истински бизнесмени. А всъщност сте просто страхливи отрепки, това е.

Сюзан се престори на засегната.

— Уважавам старите хора, Джо, но не прекалявай, разбра ли? Има много начини да умреш и бързият е най-добър.

— Имам един въпрос, на който можеш да отговориш — обадих се аз. — Как открихте Грийн?

— Изобщо не сме го изпускали. От нас се искаше да стоим плътно до него и да чакаме заповеди. Логично, нали? Напрежението нараства: голямо издирване, шумотевица из печата. Предостатъчно основание за самоубийство. — Тя погледна през прозореца. — Вече е тъмно и всички съседи са се прибрали по домовете. Време е да тръгваме на разходка. Както споменах, моите приятели са ви подготвили топло посрещане в гората.

— Къде отиваме?

— На малък излет с лодка до средата на залива. — Тя се отдръпна и посочи с пистолета към вратата. — Да тръгваме, момчета. Не се безпокойте, че е разхвърляно, после ще подредя.

Минахме през предната врата и излязохме в полумрака. Дърветата около къщата бяха разчистени. На петдесет метра от нас гората едва се различаваше. Следвани от Сюзан, аз и Максорли закрачихме през ливадата, когато от гората пред нас изплува смътен силует. Сюзан ни заповяда да спрем.

— Ето и придружителите — каза тя, притискайки пистолета в гръбнака ми. — Ако се опиташ да бягаш, Филип, ще те парализирам.

Силуетът стана по-ясен. Разпознах походката още преди да различа чертите. Сърцето ми се сви и изстенах.

— Млъквай — нареди Сюзан. — Да не вземеш да ми припаднеш като ученичка.

Жената спря на десет-петнайсет метра от нас, достатъчно, за да видя лицето. Ръцете й висяха отпуснати, но дясната беше леко изтеглена назад.

Зад мен Сюзан промърмори:

— Какво, по дяволите…

— Говори ФБР, Джулия! — извика Блеър. — Пусни пистолета и се дръпни от него.

С едно светкавично движение Сюзан мина зад мен и удари Максорли зад ухото със заглушителя. Той се свлече на земята.

Блеър не помръдна.

— Няма къде да бягаш — каза тя. — Другите вече са задържани и отвсякъде те обграждат агенти.

Лицето на Сюзан бе плътно до моето. Тя се озъби като вълчица и притисна заглушителя под челюстта ми. С крайчеца на окото си зърнах по челото й да трепти червено петно.

— С Филип имаме среща — изсъска тя. — Закъсняваме, затова бъди добро момиче и повикай колата, ако обичаш.

Блеър поклати глава.

— Между дърветата има снайперисти. Могат да те убият още сега.

— Обрала съм мекия спусък докрай — изкрещя Сюзан, за да чуят снайперистите. — Ако ме застрелят, ще пръснат и главата на Филип, наистина. Затова извикай колата, иначе ще го убия веднага.

— Моля — отвърна Блеър. — Той и бездруго само ми досаждаше.

— Хей, момиче, прочети си наръчника! Аз имам заложник и ще го убия, ако не получа кола!

Блеър сви рамене.

Сюзан прошепна в ухото ми:

— Знаеш ли, вече ми платиха. Като професионалистка би трябвало да те гръмна още сега.

— Ще се погрижа да си получат парите обратно. Само кажи кои са.

Сюзан шареше с поглед наляво-надясно.

— Вече ти обясних — каза тя, изяждайки думите наполовина. — Не знам.

— Откажи се, Джулия — извика Блеър. — Какъв смисъл има да умираш тук?

Сюзан се изкиска.

— Ти как мислиш, Филип? Мога ли да гътна мацето от ФБР, преди да ме очистят?

— Ще те убие, Сюзан.

Тя изръмжа.

— Ама че скапана работа! Две жени да се стрелят за мъж, който не е чукал нито една от тях. Май единственият въпрос е дали първо да изхабя куршум за теб.

— Едно последно милосърдно деяние може да те прати в рая.

— Няма да ида в рая, Филип. — Сега по лицето й бяха избили три червени петна. — Определено няма да ида в рая.

За няколко секунди, които изглеждаха като вечност, не се случи нищо. Бяхме застинали като странна жива картина, сякаш някой бе натиснал бутона „Пауза“. После внезапен ветрец люшна косата на Блеър — сигнал, че филмът върви отново. Сюзан въздъхна дълбоко и стисна по-здраво ризата ми.

— Какво пък — промърмори тя, — едно последно милосърдно деяние.

Всичко стана толкова бързо, че снайперистите нямаха шанс да реагират. Сюзан ме блъсна наляво, приклекна и завъртя пистолета към Блеър. Докато падах, видях ръката на Блеър да излита напред. Трясъкът на нейния пистолет погълна пукота от заглушителя на Сюзан. Паднах върху някакъв пън, останах без дъх и инстинктивно се свих.

Тишина. Надигнах глава и се огледах. Сюзан лежеше по гръб, отправила неподвижен поглед в небето. Точно под лявото й око имаше тъмно петно. Извъртях се на колене и напрегнах сили да си поема въздух.

После Блеър приклекна до мен. Беше с предпазна жилетка и все още стискаше пистолета.

— Ти й каза да ме застреля — изпъшках аз.

— Да — ухили се тя. — Жени… никога не слушат.

Агент Търнър говореше по клетъчния телефон. Максорли беше в амбулаторията да му прегледат главата. Аз се щурах насам-натам. Когато Блеър се приближи, хвърлих й свиреп поглед. Тя скръсти ръце и рече:

— Хей! Не ти ли казах да бягаш в Орегон?

— Ти ме използва, използва и онзи стар човек.

— Опитвахме се да ви предпазим.

— Добре се справяте, няма що. Тази вечер се сблъскваме със смъртта за втори път от три дни насам.

— Е, ако не се бяхте измъкнали толкова хитроумно от Ню Йорк, мистър Ф. У. Баркър, можехме и да ви проследим… Чакай малко, как тъй за втори път?

Вместо да отговоря, аз запитах на свой ред:

— Значи твоите хора са ме следили в Ню Йорк?

Тя изведнъж се сконфузи.

— Не съвсем. Следяхме хората, които те следяха.

— А, сега всичко е ясно.

— Виж какво, искахме министърът на правосъдието и сенатор Йънг да останат с чувството, че разследването ни върви към приключване. Трябваше да се мяркаме на радарите им само колкото да личи, че вършим нещо. Еванс каза, че те бива в събирането на факти, затова изглеждаше разумно да ти оставим свобода на действие и да следим резултата. Щом те засякохме в „Ланкастър“ — предсказуема постъпка, между другото, — веднага разбрахме, че те следят. След двайсет и четири часа знаехме кои са. Двама бяха професионални убийци, за двама други изобщо не бяхме чували, което навярно означаваше, че са много добри професионални убийци.

— А аз станах примамка. Мислех, че искаш да замина за Орегон.

Тя небрежно махна с ръка.

— Не се занасяй, Филип. Нямаше начин да зарежеш този случай. Ти ми каза, че Констанс лъже за Грийн, защото прикрива нещо по-лошо. После той изникна мъртъв в някакъв си мотел — уж самоубийство, но съдебният лекар малко се усъмни в ъгъла на раните по дясната китка, а управителят на мотела май е видял убийците.

— Като стана дума за Харолд, той иска да бъдеш порицана за неприлични изрази.

Блеър се усмихна.

— Значи откри Харолд, а? Заплаши ли го?

— Не като теб. Защо не ми каза, че подозираш убийство?

— Всичко, което докладвахме, отиваше право при Уорън Йънг. Реших да огранича информацията до минимум, докато успеем да изясним нещата. Не се налагаше да знаеш, а и нямах впечатление да си много надежден.

— Благодаря. Можеше поне да ми кажеш, че съм примамка.

— Щеше да промениш поведението си и да ги подплашиш. Слушай, това беше златна възможност да разгадаем случая. Ако можехме да ги наблюдаваме и да следим връзките им, имахме шанс да разберем защо е убит Грийн и да хванем всички с едно хвърляне на мрежата. Но след като ти се измъкна от Ню Йорк, открихме следата ти чак когато позвъни на Джулия от Маями. Между другото, как се замеси тя в тази история?

Разказах й за първата ни среща на гробището.

— Обадих се на Сюзан… Джулия… и когато напускахме Аризона. Казах й къде отиваме.

Блеър се навъси.

— Значи затова са стигнали до Мюлер толкова бързо.

— Когато пристигнахме, те наблюдаваха апартамента й. Единият екип ни последва от Флорида към Южна Каролина.

— Как разбрахте?

— Това беше другият ни сблъсък със смъртта. Същите двама, които убиха Наоми Сингър.

За пръв път виждах Блеър Търнър да онемее.

— Но къде… как разбрахте това?

— Максорли ги убеди да поиграят бейзбол.

Тя се отпусна на стола срещу мен.

— Шегуваш се, нали?

— Не, имаме техните имена, отпечатъци и самопризнания.

Блеър ме гледаше със зяпнала уста.

— И сте ги пуснали?

— Повярвай ми, лесно ще ги откриеш. Ти каза, че сте засекли обаждането ми до Джулия. Как се натъкнахте на нея?

Тя все още не се бе опомнила.

— Какво?… А, от хотелската ти сметка за телефона. Обадихме им се, уж от твоята служба.

— Значи е било ФБР?

— Естествено. Да не мислиш, че ще отидем да си размахваме значките? Твоята безопасност зависеше от нашата дискретност.

— Щом сте подслушвали телефона й, тогава защо не реагирахте на обаждането ми от Аризона? Ако бяхте отишли в Маями, Естър можеше и сега да е жива!

Тя ме погледна яростно.

— Хей, мистър прокурор, забрави ли, че ни трябва разрешение за подслушване? Онази жена беше професионалистка. Имаше абсолютно безупречна фалшива самоличност — изграждана с години. Едва когато взехме отпечатъците й, разбрахме, че Сюзан Едуардс всъщност е Джулия Мастърс. В заявлението си написах, че наскоро си ръководил разследване по въпросите на националната сигурност и в Ню Йорк са те следили професионални убийци. После друга професионалистка се е свързала с теб във Вирджиния под чуждо име. Не изглеждаше да е съвпадение. Това убеди съдията да ни даде разрешение, но дотогава сигурно вече си бил на път за Флорида.

— Разбирам… извинявай. Смъртта на Естър е моя вина, не твоя.

— Не е и твоя.

Нямаше скоро да приема това. Въздъхнах тежко.

— Кога успяхте да свържете с Джулия типовете, които ме следяха?

— Едва тази вечер. Подслушвахме домашния и клетъчния й телефон, но тя сигурно е използвала друг начин за свръзка.

— Вероятно електронната поща — казах аз. — После ще ти обясня.

— Така или иначе, в първото засечено обаждане се казваше, че ти си напуснал Естър Мюлер и потегляш за Вашингтон. Няколко часа по-късно Естър беше мъртва, а полицията в Маями скоро се натъкна на твоето име.

— Бас държа, че това е предизвикало страхотна реакция.

— Министърът не знаеше какво сме намислили, но предположи, че смъртта на Естър има нещо общо със случая, и искаше да бъдеш открит и застрелян на място. Всъщност това бе добре дошло за моя екип, защото от нас вече се искаше да те търсим. Смятахме да те приберем, преди да се свържеш с Джулия, но тя се измъкна незабелязано.

— Пак наша заслуга.

Блеър смаяно поклати глава.

— Знаеш ли, много ми усложняваш задачата да ти пазя живота.

— Ти я предизвика да ме застреля.

Блеър не ме удостои с отговор. Беше затворила очи и разкършваше прелестната си шия. Скоро любопитството ми надделя над възмущението.

— И как ни открихте? — попитах аз.

— Проследихме приятелите на Джулия от Ню Йорк. Късно снощи потеглиха към един мотел в Анаполис. Тази вечер тя най-сетне използва клетъчния си телефон, за да ги насочи към къщата. Те трябваше да чакат в гората. Ние ги изпреварихме.

— И готово — казах аз. — Е, можем ли вече да разнищим случая?

Блеър се навъси.

— Точно същото щях да те питам и аз. Онзи, който върти играта, е много предпазлив. Джулия командваше другите, но така и не разбрахме за кого работи.

— Тя също не знаеше.

— Така ли ти каза?

— Това й бяха предсмъртните думи.

Вратата на амбулаторията се отвори и една сестра избута Максорли в чакалнята. Той седеше в инвалидна количка и изглеждаше много нещастен.

— Няма ли да го махнете това чудо? — изръмжа Максорли.

— Така е по правилник — заяви сестрата. — Трябва да ви откарам до изхода.

— Обясних й, че тия машинарии могат да бъдат опасни — обърна се той към нас. — Не ми вярва.

Агент Търнър ни предложи избор. Или да обещаем, че ще стоим кротко в тайната квартира, където ни настанят или да бъдем уволнени, задето в Маями сме се представили за служебни лица. Служебна кола ни откара до една викторианска сграда в Такома Парк. Аз бях отпред до агент на име Фюрст, а Максорли и Блеър седяха отзад. Двамата си бъбреха като стари приятелчета за полицията и армията и стана пределно ясно, че моят партньор има слабост към дългите крака и бързата стрелба. Нищо, рекох си аз, чакай само да те заплаши, че ще те стиска за топките, докато ти изхвръкнат очите.

Спряхме да вземем пица и няколко бири за сметка на ФБР и не след дълго тримата се озовахме в кухнята на тайната квартира. Отдавна не се бях чувствал тъй добре. Радвах се, че съм жив, а и срещата с Блеър ме радваше, независимо от обстоятелствата. Максорли зърна как я гледам крадешком и в очите му заблестяха искри. Реших да се върнем отново към деловите въпроси.

— Когато министърът на правосъдието чуе, че си стреляла по жена, която ме е взела за заложник, вероятно ще прояви любопитство.

— И аз тъй мисля — отвърна Блеър.

— Какво смяташ да му кажеш?

Тя избърса устата си със салфетка и заяви:

— Истината, какво друго?

— Истината — повторих аз.

— Цялата истина и нищо друго, освен истината. Имаме три убийства, а аз току-що застрелях главната заподозряна. Какво друго да направя… да лъжа ли?

— Вероятно не.

— Хайде сега да те чуя. За всичко, което се случи, откакто напусна Вашингтон.

Аз оставих бирата.

— Помниш ли как ти казах, че съм открил Наоми?

— Да.

— Грийн се е свързал с нея. В служебния й бележник имаше записка за това и едно име.

— Чие име?

— На Соня Денеш. Унгарка, пристигнала след войната в Америка със съдействие от Еврейското дружество за помощ на емигрантите, където работела Наоми. Наоми посрещнала кораба. Соня живеела сама, работела за шапкарска компания в Манхатън и паднала от един покрив в Бронкс през 1955 година. Случаят бил обявен за самоубийство. По онова време Джо разследвал смъртта на Соня, затова отидох в Аризона да го разпитам какво знае. Той открай време подозираше, че е било убийство. Тогава решихме да се обединим и да тръгнем по единствената следа, с която разполагахме.

— Естър Мюлер.

— Точно така, но Естър бе мълчала пред Джо преди петдесет години и се оказа, че времето не я е променило.

— Научихте ли нещо изобщо?

Лицето на Максорли остана съвършено безизразно, когато погледнах Блеър в очите и отговорих:

— Не.

— Продължавай — каза тя.

— Нямахме какво повече да правим в Маями. Ако имаше следваща стъпка, трябваше да я предприемем във Вашингтон или Ню Йорк, затова се обадих на Сюзан… Джулия… и потеглихме на север. Бяхме в Джорджия, когато Джо усети, че ни следят.

Разказах й за подвизите на Максорли, а той седеше и скромно си пиеше бирата. За него може и да не представляваше кой знае какво, но за мен беше и исках Блеър да мисли същото. Това навярно показва колко се бях привързал към този човек.

— Изумително — промърмори Блеър, когато приключих. — Но защо не се свързахте с нас? Имали сте доказателство, че смъртта на Грийн е резултат от заговор.

— Но не знаехме защо е убит. Не бяхме готови да споделим информацията.

Блеър кимна одобрително; тия неща й бяха познати. Дотук добре, помислих си аз. Прилагах основния принцип на измамата: лъжата да е колкото се може по-близка до истината. Но тепърва идваше най-трудното.

— Значи продължихте към Вашингтон — подкани ме тя.

— Точно така. Само Сюзан знаеше, че сме във Флорида. — Обясних как решихме да я избягваме, а после променихме решението, когато Естър бе убита и изглеждаше, че Сюзан ще е следващата жертва. — Свързахме се с нея по електронната поща и отидохме да огледаме около жилището й.

— Електронната поща — повтори Блеър. — Прав си, вероятно така е поддържала връзка с останалите. Сигурно е имала безжичен модем. Можели са да си открият адреси навсякъде в интернет и да ги пуснат с обяви из вестниците.

— Все още не бяхме наясно за нея — казах аз, — но когато видяхме вашия ван отпред, решихме, че е извън подозрение. Измъкнахме я през задния изход. Останалото го знаеш.

Блеър завъртя очи към Максорли и пак ме погледна.

— Дай да се изясним — каза тя. — Тези хора убиха Грийн, убиха двама свидетели, едва не убиха вас и изглеждаше, че са взели на мушка твоята приятелка…

— Не ми беше приятелка. Помогна ми да търся Соня.

— Добре, значи бяха взели на мушка твоята сътрудничка, а ти все още не искаше да потърсиш помощ, така ли?

— Вече ти казах, трябваше ни време, за да разберем кое как е.

— Много ти се е искало да държиш министъра в неведение.

— На теб също — отвърнах аз.

Тя ме изгледа свирепо.

— И не укриваш от мен някаква важна следа?

Преди да отговоря, клетъчният й телефон иззвъня. Ако се съдеше по отсечените й отговори, човекът отсреща беше крайно недоволен.

— Какво стана? — попитах аз, за да сменя темата.

— Работата се усложнява — каза тя. — Старшият агент на отдела в Балтимор иска да знае защо не сме го уведомили за операцията.

— Кажи му да пита директора — препоръчах аз, но тя мълчеше. Беше забила поглед в бирата си. — Директорът знае, нали?

Тя се навъси.

— Той спазва дистанция. Опитах се да му докладвам, но ме отряза. Предполагам, че ако беше уведомен, би трябвало да предприеме нещо. По този начин ми даваше зелена улица.

— Значи не знае какво е станало в Ню Йорк?

— Не знае.

Смаяно поклатих глава.

— И не знае, че си подгонила заподозрените?

— Не знае. — Блеър започваше да се ядосва. — Не само той, и заместникът се е застраховал. Оставиха ме да действам сама, но това приключва до утре. Имам среща с директора — тя погледна часовника си… — след шест часа. После с екипа ще правим разбор на станалото тази нощ. По някое време след това сигурно ще ме викнат при министъра. Не бих се изненадала, ако поиска да присъстваш и ти.

— Когато разкажеш „цялата“ истина, ще споменеш ли и това, че Констанс е дошла да ми разправя за самопризнанието на Грийн?

— Защо не? Щом Грийн е убит, оставената бележка е фалшива. Това означава, че върху шпионската теория пада съмнение и същото се отнася до разказа на Констанс. Знам, че си й обещал, и досега пазих тайната, но тя ще трябва доста да обяснява.

— Ти искаш да разгадаеш случая, нали? — попитах аз.

— Разбира се.

— Тогава ти предлагам да не предизвикваш паника. Задръж засега предположенията за шпионаж и все още недей да сочиш с пръст бъдещата първа дама. Така ще имаш по-голяма свобода на действие. След като се сдобиеш с доказателства, никой не може да те спре.

— Това ли е твоят съвет като следовател?

— Не, като политик.

Блеър се позамисли.

— Добре — каза тя. — Няма да закачам Констанс… засега.

— Браво. Според теб какво ще стане утре?

— Мисля, че всичко ще се размине. Вярно, укривахме сведения, но случаят го налагаше.

— Смяташ ли, че директорът ще те подкрепи?

— Защо да не ме подкрепи? Той си затвори очите, за да продължим разследването, и накрая успяхме. Извършихме няколко ареста и финалът наближава. Не забравяй, че връзката между директора и министъра е много дебела. Всъщност той направи услуга на бившия ти шеф.

— Как?

— Щом министърът на правосъдието не знае нещо, няма как да го съобщи на сенатора. Никой не може да го упрекне, че си е мълчал.

— Добре — казах аз. — Просто питах.

Вечерята свърши. Излязох да изпратя Блеър до колата.

— Ще се обадя утре сутрин да ви кажа какво става — обеща тя.

Хванах я за ръката.

— Блеър.

— Какво?

— Каквото и да се случи, ти си изумителна жена.

Комплиментът я изненада. Тя се усмихна, после каза:

— Няма да се размекнеш, нали? Понякога стават такива работи след сблъсък със смъртта.

— Може и това да е.

Тя се обърна и тръгна към колата. Аз понечих да вляза в къщата.

— Филип — подвикна Блеър.

— Какво?

— Еванс беше прав за теб.

Влязох и заварих Максорли все още на масата.

— Ти скри от нея — каза той. По гласа му не можеше да се разбере какво мисли.

— Да, скрих.

— Преди няколко часа решихме да прехвърлим топката на правителството. Ти искаше да се обадиш на твоя приятел в Чеви Чейс. Какво се промени?

— Цялата постановка. Утре директорът ще поднесе на министъра на правосъдието главата на агент Търнър.

Очите на Максорли се разшириха от изненада.

— Защо?

— Защото е изпечен политик, а реакцията на министъра лесно може да се предвиди. На първо място за него стои кандидатурата на Уорън Йънг. Това означава, че ще гледа да държи под килима историята за Грийн, но утре ще се сблъска с три убийства, цял куп съзаклятници, една мъртва заподозряна и няколко непослушни агенти от ФБР.

— Такива са фактите.

— Фактите нямат значение, щом президентският пост е заложен на карта. Ако не му представят неопровержими доказателства, министърът няма да приеме нов сценарий, в който Грийн става жертва, а Уорън — бивш кандидат. Едва ли ще успее да провали разследването, но ще затегне кранчетата до предел. Това означава, че ще бъдат привлечени следователи, които си знаят мястото. Агент Търнър не спада към тях.

— Какво ще стане с нея?

— Утре по залез-слънце Блеър Търнър ще бъде агент, чиито прекомерни амбиции са довели до измама на ръководството и провал на следствие за шпионаж.

— Ще я изритат.

— Сто на сто. Джо, трябваше да скрия от нея. Изречена от устата на Блеър, нашата теория за Банковата комисия ще загине още в зародиш. Дори Еванс няма сили да разшири разследването дотолкова, доколкото ни се иска. Блеър може само едно — да разкрие докъде сме стигнали. Това ужасно ще усложни работата, а може и да ни унищожи.

— Значи пак оставаме само двамата.

— Точно така.

— В такъв случай онзи съвет да премълчи за Констанс не беше заради нея, а в наш интерес.

— Щом ще продължим разследването, не искам да знаят откъде ще ги изненадаме.

Максорли се зае да отлепва етикета от бирената бутилка.

— Просто се чудех…

— Какво?

— Кое е по-важно за теб, случаят или момичето?

Въпросът ме завари неподготвен.

— Това пък какво означава?

— Ти знаеш какво ще я сполети, тя не.

— Нали я чу, решила е! Смяташ ли, че можех да я разубедя с каквото и да било?

— Може би да, може би не.

— Слушай, ако тя се опита утре да върти номера на директора, екипът й също ще трябва да лъже. Блеър никога не би рискувала кариерата на своите хора. Съгласи се да премълчи за Констанс само защото беше мълчала и досега.

— Тук си прав — призна Максорли и разтърка лицето си. За пръв път го виждах почти разтревожен. Току-що покълналата връзка с агент Търнър не му даваше покой. — Шантаво място е тоя Вашингтон — промърмори той.

— Ти го каза.

Минаха няколко минути, докато отлепи целия етикет. Накрая той положи ръка върху рамото ми.

— Прав си, Филип, не ни остава нищо друго, освен да разнищим случая. Ако сме зад волана, можем да я спасим.

Да, бе. Да разнищим случая.

Лесна работа.