Плажът „Омаха“

22

Винаги съм обичал да гледам как добрите плувци порят водата, премятат се в края на басейна и продължават обратно. Блеър плуваше в свободен стил и кобалтово синият й костюм искреше под светлината на лампите, докато тя преодоляваше дистанция след дистанция, без да намали скоростта. Сила и изящество. Вече двайсет минути, откакто пристигнах, а още не ме бе забелязала. Бяхме сами. Наближаваше десет и половина — празен период между ранните птици и обедното нашествие. Най-сетне тя спря до отсрещния край и с удивителна лекота се измъкна от водата. Понечих да я повикам, но изчаках да си изтръска косата. После тя започна да се бърше. Нова отсрочка.

Откъм другия край влезе младеж по тениска и долнище от анцуг. Започна да събира хавлии, после ме забеляза.

— Мога ли да ви помогна? — подвикна той.

Махнах му с ръка и поклатих глава. Той каза нещо на Блеър и тя се обърна. Погледът й остана прикован в мен, докато заобикалях басейна и се приближавах с най-чаровната си усмивка.

— Здрасти — казах аз.

— Защо си дошъл?

— Съобразих, че в басейна не носиш пистолет.

— Нямам пистолет. Отстранена съм.

— Искрено съжалявам.

— Но не си изненадан.

— Не съм.

— Тогава аз съм изненадана. Бих очаквала да ме защитиш или поне да ме предупредиш. Мисля, че заслужавах.

— Сега съм дошъл да те защитя.

— Късно е.

— Не е. Ако разплетем случая, всичко е в наши ръце. Ще променим положението.

Веждите й подскочиха.

— Да разплетем случая, само това ли? — Тя метна хавлията на рамо. — Сбогом, Филип.

Обърна ми гръб, но аз я хванах за ръката.

— Скрих нещо от теб.

— Тоест?

— Знаем повече, отколкото ти казах онази вечер. Можем да разплетем случая.

Поемах голям риск, но бях отчаян.

Блеър пристъпи към мен; деляха ни сантиметри.

— Излъгал си ме — каза през зъби тя.

— Да.

— Защо?

— Защото щеше да кажеш на директора. Тревожех се какво може да стане.

— Със случая, не с мен. Случаят е бил по-важен.

— Максорли ми зададе същия въпрос — кое е по-важно.

— И ти какво отговори?

— Нищо не отговорих, защото не знаех. — Тя ме гледаше втренчено. Поех си дълбоко дъх и казах: — Вече знам.

Тя сведе очи към ръката, с която я държах, но не се дръпна.

— Какво искаш?

— Да те поканя на обяд.

— Рано е.

— Първо ще поговорим. Всичко ще ти обясня.

Изведнъж почувствах с пълна сила ръката й в своята.

Мозъкът ми прие усещането, хареса го и накара пръстите да се свият още малко. Мина секунда. Когато Блеър вдигна глава, предизвикателството в очите й бе отстъпило място на нещо друго.

— Да се преоблека ли, или да дойда така?

— Ела така.

Докато тя вървеше към съблекалнята, ненадейно осъзнах нещо — дори по бански татуировката й не се виждаше.

Както се бяхме уговорили, Максорли чакаше пред Музея на Холокоста. Като ни видя да идваме, той се усмихна.

— Доведох подкрепление — казах аз. — Осведомена е и няма търпение да започне.

— Надявам се, че не е имало извиване на ръце — обърна се той към Блеър.

— Малко ми стисна ръката, но нищо повече.

— Нещо ново? — попитах аз.

Максорли поклати глава.

— Не, но може и да се появи. Имах кратък разговор с един младеж, който идва тук като един вид „външен консултант“. Смятат го за голям специалист по Холокоста в Унгария и каза, че е разговарял с Грийн, преди да изчезне. Не успяхме да продължим, защото трябваше да развежда из музея някаква видна особа, но след петнайсет минути ще ме чака в кабинета си.

— С колко души си разговарял днес? — попита Блеър.

— Двайсет, може би двайсет и пет. Всички смятат Грийн за златно момче, но никой не беше чувал името Соня Денеш.

Саймън Хирш изглеждаше прекалено млад, за да е специалист по каквото и да било — според мен едва ли имаше повече от шестнайсет години, — но на стената зад него висеше диплом за защитен докторат в Чикагския университет. Беше слаб, с къдрава черна коса и леко набола брада, която сякаш подчертаваше тъмните му очи. Стори ми се симпатичен и жизнен — може би тукашен събрат на Мартин Грийн. Максорли ни представи като сътрудници на ФБР и Министерството на правосъдието. За потвърждение показах служебната си карта; Блеър се справи с една усмивка.

— Все още ли разследвате какво е станало с Мартин? — попита Хирш.

— Да — отговори Максорли. — Вчера разговаряхме с Пол Копелман и Арън Надлър, а сега разпитваме всички сътрудници, които са го познавали.

— Е, ще ви кажа каквото знам.

— Доколкото разбрах, с Мартин сте разговаряли малко преди да изчезне.

— Да, той пишеше докторска дисертация и се интересуваше от унгарския епизод на Холокоста.

— Споменавал ли е името Соня Денеш?

Хирш се замисли.

— Не, не си спомням да е говорил за нея.

— А вие чували ли сте това име преди?

Той се навъси.

— Соня… Денеш… Не, коя е била тя?

— Концлагеристка от Аушвиц.

— Свързана ли е с нещо особено, което би трябвало да знам?

— Не знаем точно. Сигурен ли сте, че Мартин не я е споменавал?

— Абсолютно, защото си спомням разговора много добре. Разговаряхме за Дневника на Ева.

— Какво е това?

— Важно свидетелство, излязло на бял свят преди около трийсет години — разказ от първо лице за събитията в Будапеща от март до ноември 1944 година. Дневникът е писан от млада жена, вероятно девойка, известна само с името Ева. Както навярно се досещате, историята е трагична.

Максорли се озърна към Блеър и мен, после каза:

— Бихме желали да ни разкажете.

— Знаете ли изобщо какво се е случило?

— Арън и Пол ни го описаха вчера. Било е ужасно.

— Дълго време унгарските евреи се надявали да доживеят края на войната, но след това ги обзел страх. В деня, след като нацистите пресекли границата, още преди да започнат хайките, в семейството на Ева се появил представител на швейцарска банка. Той предсказал — напълно правилно, — че нацистите ще заграбят еврейските имоти и който не си осигури свободата, ще бъде изоставен на произвола на съдбата. Всички знаели какво може да означава това.

— Смърт.

— Сигурна смърт. Банкерът им предложил изход.

— Как?

— Най-общо казано, чрез подкуп — обясни Хирш. — Преди войната, когато принуждавали евреите насила да емигрират, нацистите им наложили „данък бягство“ за напускане на Германия и Австрия. Обирали ги безогледно, като им оставяли само пари за път. Но в окупирана Унгария вече действала съвсем друга политика. В ход било окончателното решение, което означавало смърт за всички заловени евреи, но унгарските чиновници и дори самите нацисти често се оказвали податливи на подкуп. По онова време никой не хранел илюзии за крайния изход на войната и всеки гледал да използва момента. Банкерът казал на бащата на Ева, че действа от името на нацистки офицери, които били готови да разрешат на най-видните семейства да напуснат Унгария с всичко ценно, което притежават, срещу известно заплащане. Имайте предвид, че за това споразумение ни разказва една млада жена без никакъв делови опит. Изглежда обаче, че бащата на Ева се съгласил да прехвърли семейния капитал в специална сметка, контролирана от банкера, който на свой ред щял да уреди прехвърляне в швейцарска банка.

— Възможно ли е било? — попитах аз.

— Да се измъкнат пари от страната било извънредно трудно за частни граждани, особено за евреи, но една швейцарска банка с официална благословия можела да се справи. Доколкото можем да разберем, банкерът е трябвало да осигури плащането на подкупите за безопасно напускане, а каквото останело, щяло да бъде внесено на името на семейството. През онези дни поименните сметки се употребявали доста често от евреите за така наречения „бежански капитал“.

Имах чувството, че ледени пръсти мачкат стомаха ми като гъба.

— И те сключили сделката.

— Да, нямало нито време, нито други възможности, тъй че трябвало да приемат. Попълнили документите и парите били прехвърлени.

— Какво е станало след това? — попита Максорли.

— Точно както предсказал банкерът, няколко дни по-късно банковите сметки били замразени и всички еврейски предприятия станали собственост на арийското управление. В провинцията започнало масово излавяне и депортиране на евреите. Дневникът описва събитията в Будапеща до началото на ноември. Близките на Ева чакали, чакали, но банкерът така и не се появил. Всичките им усилия да го открият останали безуспешни и, разбира се, нямали ни най-малка представа кои чиновници са замесени.

— А документите?

— Дори да са били законни, бащата на Ева просто не е бил в състояние да се оплаква.

— Какво станало със семейството?

— В края на октомври бащата и братът на Ева били отведени и повече никой не ги видял. Най-вероятно са ги използвали за робски труд при изграждането на укрепления. Последните записки в дневника носят дата втори ноември, което означава, че Ева и останалите й близки са арестувани по това време.

— Значи най-вероятно са попаднали в Аушвиц.

— Твърде възможно — каза Хирш. — Може да са загинали там или по пътя към границата.

— Значи нито едно от техните имена не се появява сред регистрираните концлагеристи?

— Няма начин да разберем. В дневника не се споменава нито едно име, освен това на Ева, което при дадените обстоятелства може да е съвсем целенасочено. Но чрез елиминиране изследователите установили, че самата Ева не е регистрирана в Аушвиц. Ако е стигнала дотам, значи са я пратили незабавно в газовата камера.

Напуснахме музея в потиснато настроение. Унесени в мисли, прекосихме площад Раул Валенберг и малко по-нататък седнахме на една пейка. Най-сетне Блеър попита:

— И какво ще правим сега?

— Трябва да пийна нещо — каза Максорли. — Само две калки уиски. И евентуално да похапна. После можем да проведем съвещание.

— Идеята ми се струва добра — казах аз.

— Къде сте отседнали? — попита Блеър.

— В „Холидей Ин“ в Бетесда.

— Аз живея в Арлингтън. Трудно ще работим в екип на такова разстояние.

— Живее ли ти се на мотел?

— Хммм. Цели двама мъже и мотел. — Тя намигна на Максорли. — Изкушавам се, но има и по-добър вариант. Защо да не се настаните при мен? Така ще е по-удобно и много по-евтино.

— Няма ли да ти пречим? — попита Максорли.

— Имам две празни спални. Вървете да си съберете багажа, а аз грабвам такси и отивам да сготвя нещо за вечеря.

Максорли се озърна към мен за одобрение.

— От седмици не съм ял готвено — заявих аз. — Страхотна идея.

Петнайсет минути по-късно пътувахме с колата към Бетесда.

— Дневникът на Ева… — тихо прошепна Максорли и поклати глава.

— Да — казах аз.

— Ужасна история. Ужасна. Онова семейство чакало спасение, което така и не дошло. Няма думи да се опише какво ги е сполетяло.

— Аз знам една.

— Коя?

— Предателство.

Домът на Блеър се оказа спретната вила на сенчеста улица в хълмистата част на Арлингтън.

— Майка ми е истински гений на търговията с недвижими имоти — обясни тя. — Събраха пари за това място, докато баща ми работеше в Пентагона, а по-късно го дадоха под наем. Аз съм последната наемателка. Парите от наема покриват ипотеката и сега имотът струва три пъти повече, отколкото платиха навремето. Майка ми прави такива фокуси още откакто са се оженили. Могат да се пенсионират още утре, но татко обича армията и не дава дума да се спомене за оставка.

На вечеря разговаряхме предимно за моята кариера във Вашингтон. Не беше от най-любимите ми теми, но явно Максорли искаше Блеър да знае колко важна птица съм бил преди падението си. Много убедително проявяваше интерес към Белия дом и Сената, но мисля, че Блеър не се хвана на въдицата. Този човек нямаше милост.

Запазихме разследването за десерт. Блеър сложи на масата купа с плодове и наля по още една чаша вино. Максорли започна да бели ябълка.

— Да тръгнем от началото — каза той, методичен както винаги. — Смята ли някой, че интересът на Мартин към Дневника на Ева няма нищо общо със случая?

— Пред Хирш е използвал същия претекст, както и с Джени Кастелано — казах аз. — Ева е част от разследването, а това подсказва връзка между нея и Соня.

— Двете имат много общи черти — отбеляза Блеър. — Живели са в Будапеща по едно и също време. През 1944 година Соня е навършила шестнайсет, Ева вероятно също е била девойка. Последните записки в Дневника на Ева са от втори ноември. Соня е регистрирана в Аушвиц на четиринайсети ноември. Семействата им може да са откарани заедно.

— Да не забравяме банката — каза Максорли. — Бащата на Соня си открил сметка в швейцарска банка, бащата на Ева направил същото.

— Или поне се опитал — уточних аз.

— Да, може да е било измама. — Максорли се зае да реже ябълката и да подрежда резенчетата на чиния. — Ако има връзка, какво според вас е помогнало на Мартин да я открие?

— Предполагам, приложението към писмото на Соня — казах аз.

— Значи нещо, свързано с Ева — каза Блеър.

— Напълно възможно.

Максорли ни поднесе чинията и ние си взехме по парченце.

— Знаеш ли, разказът на Ева донякъде съвпада с нашата теория.

— Каква теория? — попита Блеър.

— На връщане от Флорида направихме някои догадки — обясни Максорли. — Ако не става дума за шпионаж, какъв е мотивът тогава? Обикновено парите са номер едно. Идеята беше, че някой е открил нещо много позорно за швейцарските банки и то е било прикрито в замяна на средства за кампанията на сенатор Йънг. Това би обяснило доста неща, включително и намесата на мисис Йънг.

— Е, какво по-позорно за швейцарците от факта, че техните банкери са помагали на нацистите?

— Особено ако при това са мамили жертвите — добави Максорли. — Но разказът на Ева не е голямо разкритие, нали така? Хирш каза, че дневникът бил известен.

— Само в определени кръгове — възразих аз. — Но обикновеният човек не знае нищо за него. Ако разказът на Ева бъде свързан със Соня, това му придава американско звучене и го поставя точно на пътя на Банковата комисия. Подобно разкритие би могло да се окаже истинско съкровище за комисията и катастрофа за швейцарците.

Блеър надникна в чашата си, разклати виното и въздъхна.

— Всичко съвпада, но това са само догадки. Не можем да обвиним нито Уорън, нито когото и да било, освен онези, които вече са зад решетките. Трябват ни доказателства.

Максорли се протегна.

— Единственото доказателство, за което знаем, без да сме го виждали, е приложението към писмото на Соня.

— Джулия каза, че са притискали Мартин, преди да го убият — напомних аз. — Каквото и да е то, страшно са искали да го докопат, но не получили нищо, освен цитати от Библията.

— В предсмъртната бележка — каза Блеър.

— Не, тя спомена за нещо казано.

— Каквото казал, това и написал. Бил е упоен.

Всички се замислихме над съдбата на клетия Мартин и настана мълчание.

— Знаете ли, изобщо не съм виждал бележката — казах аз по някое време. — Какви точно цитати е имало?

— Не помня точните думи, но смисълът беше, че политиците са алчни и не се интересуват от страдащите. Ако искаш, утре мога да взема копие.

— Аз смятам да си лягам — каза Максорли. — Благодаря за гостоприемството и чудесната вечеря. Днес беше хубав ден. Напредваме.

— Благодарение на твоята упоритост — отбелязах аз.

— От мен маслото — усмихна се той. — Вие двамата поддържайте огъня.

— Разкажи ми за Констанс.

Въпросът дойде изневиделица. Тъкмо наливах вино от втората бутилка — задача, изискваща значителна съсредоточеност. Известно време въпросът вися във въздуха. Блеър се извъртя и преметна крака през подлакътника на стола. Чехлите й паднаха на пода един по един, но погледът й оставаше прикован в мен. Чакаше.

— Мислех, че няма да говорим по служба — казах аз.

— Не е по служба.

— Какво тогава?

— Любопитна съм.

— За нея.

— За нея… и какво точно е станало. Прекалявам ли?

— Няма нищо.

— Можем да сменим темата.

— Тя беше различна.

— Различна?

— Докато бяхме женени. Тогава беше различна.

— Ако не ти се говори…

— Винаги е била умна, надарена с интуиция и остър политически инстинкт. Беше страхотна в преговорите — безцеремонна и с хапливо чувство за хумор. Набързо претупваше празните приказки, взимаше каквото й трябва за нейния сенатор и оставяше в замяна нещичко за другата страна. А думата й на две не ставаше. Там, горе, това е много важно. Само за няколко години си създаде чудесна репутация. Хората свикнаха да я търсят — за отговори, мнения или съвет. Естествено, всеки искаше да я вкара в леглото си, но тя можеше да постигне каквото иска и без подобни игрички.

— Изглежда, че е била изключителна жена.

— Такава беше. Когато се оженихме, всички единодушно решиха, че на Капитолия няма по-голям късметлия от мен.

— Какъв пост заемаше тогава?

— Бях съветник на опозицията във Финансовата комисия.

— Еванс ми каза, че ако бяхте спечелили следващите избори, сега щеше да си главен юрист в Белия дом или съветник на президента.

— Такива ни бяха плановете. Отидох в Капитолия да събера опит и връзки. Всичко вървеше чудесно, докато не дойде онова съдебно разследване.

— Знаел си какво е да бъдеш свидетел. Сигурно не ти е било лесно да вземеш решение.

— Нищо подобно. От самото начало решихме, че няма да се измъквам по добрия стар начин.

— Какъв беше той?

— Във Вашингтон има три вълшебни думички: „не си спомням“. Решихме да кажа истината. Констанс беше също тъй непреклонна… Изненадах ли те?

— Да — призна тя.

— След това попаднахме в изолация. Не ме уволниха, но там нещата се вършат по друг начин. По-изтънчено. Отначало забелязваш, че никой не те гледа в очите, и разговорите сякаш прекъсват, щом влезеш в стаята. Скоро осъзнаваш, че ако чуеш нещо, то вече е станало. После идва почивният ден и осъзнаваш, че нямаш какво да правиш, както и през миналия, и следващия. Ако ти е останала малко гордост, пишеш молба за напускане и обявяват, че си тръгнал да търсиш „нови възможности“.

— А Констанс?

— Няма как да поканиш на гости или на вечеря жена без съпруга й. Хората си мълчаха пред нея, защото допускаха, че всичко ще стигне до мен. Съдбата ни беше предрешена. И двамата бяхме бити карти, но мисля, че тя се ядосваше повече заради мен, отколкото заради себе си.

Блеър сведе очи към чашата си и завъртя виното в нея.

— Не си го представях така.

— Сигурно. Никой от тези, които познават само днешната Констанс, не може да си представи защо я обичах.

— Бих искала да чуя останалото.

Останалото. Най-трудното.

— По някое време изглеждаше, че ще трябва да напуснем Вашингтон, защото вече нямаше работа за мен, но изневиделица ми позвъни Еванс. Когато дойдох във Вашингтон, най-напред постъпих при него, докато още работеше в Министерството на правосъдието. Сега ми намери място в отдел „Обжалване“. Това показва що за човек е, нали? Откакто го направи, влезе в черния списък на министъра на правосъдието. Така или иначе, приех мястото и почнах да пиша справки.

— Какво стана с Констанс?

— По това време Бейби беше на три години. Констанс живееше с тревогите на всяка работеща майка и когато напусна Капитолия, радостта да е с Бейби по цял ден сякаш я възнагради за изгубеното. Но последиците почнаха да си казват думата. Макар че орязахме разходите докрай, не успяхме да задържим къщата. Беше жесток психологически удар. От великолепен светски живот изведнъж изпаднахме в пълен вакуум — и навярно така беше по-добре, защото не можехме да си позволим да ходим по заведения. Закуска, обед и вечеря в апартамента. На практика в целия свят бяхме останали само трима… После Бейби се разболя.

— Можеш да спреш дотук — тихо каза Блеър.

Но виното сякаш ми бе дало сили да продължа.

— Имахме чувството, че ни наказват. Констанс непрекъснато беше на успокоителни и скоро почна да пие вечер, просто за да заспи. Никога не е била религиозна, но взе всяка сутрин да идва на църква с мен и да се моли. Понякога се прибирах от работа и откривах, че пак е на църква. Отначало си мислех, че е за добро, но без вяра и без религиозно възпитание в детството… тя… обезумя. Просто се побърка. Наби си в главата, че Господ е стоварил своя гняв над семейството ни, също както някога над Египет. Загубихме работа, дом, приятели и накрая дъщеря си — „нашата първа рожбичка“, казваше тя. Обвиняваше всички, но най-вече мен. След като Бейби умря, между нас всичко свърши. След година тя беше с Уорън, а аз за пръв път постъпих в болница… Горе-долу това е.

— Толкова съжалявам — прошепна Блеър.

— Нищо, исках да ти го разкажа.

— Когато ни запознаха, бях ужасна… нямах представа. Чувствам се толкова глупава.

Аз разтърках лице и открих по очите си влага.

— Има ли още вино?

Блеър придърпа стола си и ме прегърна с една ръка, докато наливаше.

— Филип…

— Какво?

— Ако стигнем до края… Констанс…

— Да… Питаш дали ще мога да го направя.

— Аз… не. — Тя отпусна брадичка на рамото ми. — Сигурна съм, че ще можеш.

Е, поне един от двама ни беше сигурен.