Плажът „Омаха“

17

Реех се сред онази мътна мъгла, която бележи границите на съзнанието, и гледах видеозапис, прожектиран от собствените ми страхове. Когато се появи физиономията на Ший, придружена от пукота на дърво по кост, аз подскочих и се събудих. Бях сам в колата. Видях дъб с провиснали валма мъх по клоните и усетих мирис на солена вода, към който се примесваше някакъв сладък аромат. Постепенно дишането ми почна да се успокоява. Машината на времето бе в безопасност, непревземаема за чудовищата, а аз се чувствах толкова изморен.

Чух стъпки и зад прозореца изникна лицето на Максорли.

— Събудил си се — каза той.

Над рамото му изникна лицето на още един мъж в напреднала възраст, с бронзов загар и бейзболно каскетче с надпис МОРСКИ БОРОВЕ.

— Това е Лу Брикман — представи го Максорли.

— Добре дошъл в Хилгън Хед — рече Лу и протегна ръка през прозореца. — Изглеждаш ужасно.

— С Лу сме работили заедно — каза Максорли, сякаш това подкрепяше изводите на Лу.

— Филип Баркли — изграчих аз и стиснах ръката на Лу. После погледнах въпросително Максорли.

— Трябва да сменим колата — обясни той. — Лу ще ни даде своята. Моят „Десото“ остава тук.

Лу отвори вратата и аз с усилие заех вертикална позиция. Бяхме спрели на алеята пред двуетажна дървена къща. От двете страни и отсреща край сенчестата улица видях подобни къщи. Лу ни въведе в хол, където имаше само два шезлонга.

— Преселихме се едва преди две седмици — обясни той. — Продадохме къщата във Флорида. Сега съм дошъл да се разправям с бояджиите и майстора за мокета.

— Хубава къща — казах аз.

— И наблизо има приказно игрище за голф — каза Лу. — Починете си, докато аз отскоча да купя нещо за ядене. В стаите имаме няколко гумени дюшека. В хладилника ще намерите сок, а чашите са в шкафа.

Лу ни остави в кухнята. Максорли наля две чаши портокалов сок и ми подаде едната.

— Как си? — попита той.

— Добре. Сигурно ли е мястото? Онези, които са наели нашите бейзболисти, вероятно ни търсят.

— Няма как да разберат, че сме тук — отговори Максорли. Допи сока си и остави чашата на плота. — Но знаеха, че отиваме в Маями.

Той ме изгледа въпросително.

— Казах само на Сюзан, това е.

— Коя е Сюзан?

— Приятелка от Вашингтон. На нея позвъних, когато си тръгнахме от Естър.

— Тя знаеше ли, че ще се срещаме с Естър?

— Да, обадих й се на тръгване от Финикс.

— Мислиш ли, че е казала на някого?

— Не… не знам.

Той се навъси.

— Добра приятелка ли е, Филип?

— Аз й вярвам.

— Какво работи Сюзан?

— Прави проучвания за една маркетингова компания. Обикновено работи в дома си. Има компютър и достъп до всякакви бази данни. Помолих я да ми помогне в издирването на Соня.

— Откога я познаваше?

— От два-три часа — отговорих аз.

Той примига от изненада. Описах му срещата на гробището и импровизираната покана за обяд.

Максорли пристъпи до прозореца и надникна към задния двор.

— Кога стана това? — попита той. — След като се зае със случая ли?

— Да.

— Може срещата на гробището да е била инсценирана.

— Не, аз я заговорих.

Чувствах се виновен. Бях отговорил автоматично. Наистина ли я заговорих аз? Или тя нарочно се бе появила на пътя ми? Опитах се мислено да възстановя цялата сцена.

— Филип, ако не е казала никому, тя единствена е знаела за Естър. И в единия, и в другия случай…

— Може би са ни проследили от Аризона.

— Не е много логично, но кой знаеше, че идваш при мен?

— Сюзан.

— И още?

— Само тя — признах аз.

— Чий телефон използва, когато й каза?

— Обадих се от телефонна кабина.

Логиката щракна и стегна в железен обръч гърдите ми. Сюзан бе едно от малкото хубави неща в моя живот, може би единственото.

— Ами ако са подслушвали телефона й? — казах аз. — Някой може да е чул.

— Защо ще я подслушват?

— Когато за пръв път разговарях с нея от Ню Йорк, бях в мотела. Онези, които ме следяха, може да са взели справка за телефона.

— Възможно е…

— Но?

— Но не можем да залагаме живота си на предположения, нали?

Сърцето ми се сви.

— Не… не можем.

— Добре. Какво друго й каза?

— Че се връщаме във Вашингтон.

Той направи гримаса.

— Това много ще усложни нещата.

— Може би е време да се обърнем към министерството. Имаме какво да разкажем.

Той бавно избута с пръст празната си чаша.

— Ще се наложи да разкажем цялата история. И това ще е краят на разследването ни.

— Без съмнение.

— Според теб какво ще стане тогава? — попита Максорли.

— Не знам. Последното, което желаят, е да отворят наново случая Грийн, но ако им се наложи, ще гонят най-бързото решение.

— И ФБР ще поеме разследването. Значи в играта влиза онази твоя позната, а ние не знаем каква е позицията й.

— Не знаем ничия позиция.

— Виж — каза той, — според мен ние сме с най-добри шансове да хванем убийците. Ти как смяташ?

— С най-добри шансове сме — съгласих се аз.

— И разследването е наше. Живея с него от петдесет и пета година. Това ми дава право на старшинство, а сега ти си мой партньор. Затова дай да се наспим и да потеглим довечера. Утре по изгрев-слънце ще сме във Вашингтон. Как ти се струва?

Кошмар, казах си аз, същински кошмар. Но на глас казах:

— Добре.

— Чудесно, отивам да поспя. — Той тръгна към спалните, но спря и се обърна. — Още нещо.

— Какво?

— Ще стоим настрани от Сюзан, нали?

— Да, ще стоим настрани от Сюзан.

— Добре. И ти би трябвало да поспиш.

— Искам да завъртя един телефон, когато отворят държавните учреждения.

— На кого?

— На един човек, който може да ни осигури достъп до използваните от Грийн материали на Банковата комисия.

— Може ли да му се вярва?

— Да.

— Аха… Дълго ли сте били заедно?

— Около двайсет минути.

Максорли се загледа в пода и въздъхна.

— Щуро място е тоя Вашингтон — тихо каза той, после излезе.

Позвъних на Комисията по разузнаване точно в девет. Обади се Джени Кастелано.

— Джени, не знам дали ме помните. Обажда се Филип Баркли. Разговаряхме за…

— Помня.

— Можете ли да говорите в момента? Има ли хора наоколо?

— Още никой не е дошъл, аз съм първа.

— Помните ли как ми казахте, че сте помагали на Мартин да взима материали за дисертацията си?

— Аха, досиетата от Националния архив. Той искаше да ги види отново.

— Може ли да видя списъка на материалите?

— Във вестника пишеше, че вече не работите по разследването. Пишеше, че сте напуснали Министерството на правосъдието.

— Вярно е, Джени, но продължавам да разследвам.

— Мистър Баркли, вярвате ли на онова, което говорят за Мартин?

— Не, и точно затова търся вашата помощ.

— Не вярвам, че се е самоубил.

— Защо, Джени?

— Просто няма начин — отговори тя.

Няма начин. Тя познаваше Мартин и това бе достатъчно. Точка. Беше мило и невинно и въпреки цялата си рутина, ако в момента трябваше да изляза пред съда, едва ли бих могъл да представя по-добър аргумент. Дами и господа съдебни заседатели, няма начин, просто няма начин.

— Искам да докажа какво се е случило в действителност — казах аз. — Ще ми помогнете ли?

Настана мълчание, докато тя обмисляше отговора си.

— Ще трябва да отскоча до Банковата комисия и да проверя в компютъра или да помоля някого.

— Джени, много е важно: не казвайте на никого. Ако не можете сама да вземете списъка, ще трябва да измислим нещо друго.

Уговорихме се тя да опита вечерта след работа, а аз да й се обадя на другата сутрин от телефон с факс.

— Мартин липсва на всички ни — каза тя.

— Не се съмнявам.

— Вчера мисис Йънг стоеше до бюрото му и просто го гледаше. Казах й, че е ужасно.

— А тя какво каза?

— Нищо. Само кимна.

На другата сутрин навлязохме във Вирджиния откъм север с колата на Лу — олдсмобил модел деветдесет и седма година. Телефонирах на Джени от един денонощен копирен център. Беше успяла.

— Списъкът не е чак толкова дълъг — каза тя.

— Така ли?

— Мартин не беше от редовните посетители на архивите. Помагаше на сенаторите да се подготвят за заседания и да взимат предвид интересите на различните групи.

Тъй като споменът отпреди две вечери все още бе свеж в главата ми, аз я накарах да обещае още веднъж, че ще пази в тайна нашата уговорка. От факса изскочиха две странички плътен текст и след малко отново се движехме със седемдесет километра в час към Националния архив в Колидж Парк.

Също както бе станало с ФБР, картата от министерството не ми помогна особено в Националния архив. Любезната жена зад бюрото ни насочи към компютърните терминали за електронна регистрация край стената. Нямаше как да използваме фалшиви имена, защото се искаше и номер на шофьорската книжка. За да спечеля време, аз шеговито подхвърлих, че Големия брат следи кой проучва архивите. Явно подобни тревоги се изказваха доста често от хората, ровещи из кухнята на правителството. Жената побърза да ме увери, че други служби няма да получат достъп до данните ми.

След като бяхме регистрирани и фотографирани, двамата с Максорли получихме „изследователски карти“ с нашите снимки, отпечатани върху Преамбюла на Конституцията. Качихме се в залата за работа с текстове и попълнихме заявките, използвайки първата група номера от списъка на Грийн, като успяхме в последния момент да хванем партидата за доставка в десет и половина. Към единайсет и петнайсет седяхме на една маса, а до нас имаше стоманена количка, натоварена с двайсет сиви кутии с документи.

Докато работех в Белия дом, често бях посещавал архивите и винаги усещах нещо особено, почти вълшебно в старите документи, недокосвани от поколения насам — текстове на пелюр, копия под индиго и оригинали, отпечатани с простичкия шрифт на ръчните пишещи машини. А сега пред нас лежаха изключителни документи, свързани с най-смутните времена в историята и периода след тях, и въпреки сухия служебен стил и спешната ни задача бе невъзможно човек да не се увлече от тяхното съдържание.

В някои кутии имаше досиета на Службата за външноикономическа политика, свързани с дейността на германските и швейцарските банки през войната. Отдавна се знаеше ролята на швейцарците като нацистки банкери и перачи на пари. Те бяха разменяли франкове срещу злато, заграбено от централните банки на окупираните държави, позволявайки на нацистите да закупуват стратегически материали от неутрални страни. След войната бил предприет опит да се издирят разграбените златни запаси и национални съкровища. Но в същото време се възстановявала рухналата европейска икономика и същите тези швейцарски банки с претъпкани трезори след дългите години изгоден неутралитет трябвало да играят важна роля в процеса. Това доста усмирило стремежа на съюзниците да притиснат швейцарците до стената и накрая било решено да се върне само нищожен процент от заграбеното злато.

В други кутии открихме свидетелства за по-достойни усилия — опитите на еврейски организации и отделни личности да накарат швейцарците да се отчетат за така наречените „непотърсени ценности“. Заети по това време с други задачи, съюзниците оказали само морална подкрепа и досиетата отразяваха безнадеждните опити да се стигне до банковите депозити и застраховките на роднини, загинали в концлагерите.

След три часа работа бяхме прегладнели. Трябваше да изчакаме следващата партида документи, затова решихме да се разтъпчем и да обядваме някъде. Напуснахме сградата и отскочихме с колата до един бар с няколко телевизора близо до Мерилендския университет. Максорли грейна пред перспективата да хапне хамбургер, гледайки бейзбол. Сервитьорката ни донесе две бири и взе поръчката.

— Ще има ли скоро бейзбол? — попита Максорли.

— Довечера са „Ориолис“ и „Янките“ — каза жената. — Мусина пак ще играе. Тоя негодник ми разби сърцето. Тая година и аз можех да се справя по-добре от него.

— Без добър питчър не може — кимна съчувствено Максорли. — А следобед нищо ли няма?

Сервитьорката обеща да пита бармана.

— Ония досиета бяха много интересни — обърна се старият детектив към мен.

Използвах повода, за да изразя последното съмнение, което подскачаше из главата ми.

— Ами ако Грийн наистина е работил над дисертация? Може връзката със Соня Денеш да няма нищо общо с тези документи.

Той небрежно махна с ръка.

— Не бой се, догадката ти е правилна. Просто ще трябва малко повече време. Това е работата на детектива: въртиш телефона, протриваш хорските прагове и се ровиш из хартии.

Аз се усмихнах.

— И малко бейзбол от време на време.

— Да, от време на време — съгласи се той.

Храната пристигна, но бях толкова разтревожен, че изобщо не усетих вкуса. Казвах си, че теорията наистина е разумна и ако Грийн не е успял някак да изнесе документи от сградата, скоро ще открием ключа. Както се бях унесъл в мисли, внезапно ме сепна напрегнатият глас на Максорли:

— Стани и тръгни към колата.

— Какво?

— Не бързай, движи се спокойно. Аз ще уредя сметката.

Не откъсвах очи от него.

— Какво има?

— Просто тръгвай. Върви и гледай към витрината. Веднага. — Той се загледа в нещо през рамото ми и прошепна:

— Господи!

Изпълних нареждането, устоявайки на изкушението да се озърна. Отидох право до олдсмобила, отпуснах се ниско на дясната седалка, закрих лицето си с длан и зачаках. Няколко минути по-късно Максорли излезе от бара с безгрижна походка, но очите му шареха насам-натам, докато се приближаваше и сядаше в колата.

— Какво става, по дяволите?

— Показваха снимката ти по телевизията.

— Защо?

— Естър Мюлер е мъртва.

— Какво? О, не!

— Била удушена в апартамента си.

Внезапно по ръцете ми плъзнаха тръпки, последвани от замайване и сърцебиене. Не ми достигаше въздух. Опитах се да дишам дълбоко, но колата ме задушаваше и знаех, че ще умра, ако не изляза навън. Максорли вече бе подкарал на задна, но аз напипах вратата, блъснах я и залитайки, се измъкнах на паркинга. Той спря, изскочи и тичешком заобиколи към мен.

— Какво има? — нервно попита Максорли. Не можех да отговоря; просто се отдръпнах от него, гълтайки жадно въздух. — Сърцето ли? — Поклатих глава. — Взимаш ли някакви лекарства?

— Само минутка! — изпъшках аз.

— Не можем да стоим тук! — настоя Максорли с тих и напрегнат глас.

Той дръпна задната врата и ме тласна на седалката; сгуших се и плътно затворих очи. След няколко секунди отново потеглихме.

— Филип! Чуваш ли ме? Трябва ли ти лекар?

— Никакъв лекар — измънках аз.

Мъчех се да успокоя дишането си, да се овладея. Колата направи завой и ускори. Защо Естър? Защо точно сега? Бях толкова замаян, че почти не си спомнях защо съм избягал от бара. Надигнах глава и изхриптях:

— Снимката ми ли?

Максорли отговори, без да откъсва очи от пътя.

— Да — горчиво изрече той. — Всички ни търсят.

Нямах представа колко време сме пътували, докато най-сетне колата напусна магистралата, направи няколко завоя и спря. Пристъпът отминаваше, но бях облян в пот и ми се гадеше.

— Спрели сме до задната ограда на един мотел — каза Максорли. — Ще наема стая. Добре ли си?

— Отивай — измънках аз.

— Сигурен ли си, че не ти трябва лекар?

— Да.

Щом влязохме в стаята, Максорли включи телевизора и почна да сменя каналите. Все още замаян, аз отидох до банята, с усилие се съблякох и пуснах душа. Облегнах глава на плочките и оставих водните струи да масажират врата ми. Естър Мюлер беше мъртва. Аз отидох в Аризона, един човек отвори бележника си и сега тя беше мъртва. Още едно погребение. Отпуснах се във ваната и лежах сгушен под струята, докато ми прилоша отново. Прегънах се през ръба и повърнах в тоалетната.

Максорли почука на вратата.

— Филип, добре ли си?

— Добре съм.

Събрах сили да се надигна, привърших с къпането и се върнах в стаята, омотан в хавлия. Телевизорът още работеше.

— Нещо ново? — попитах аз.

— Имат твоя снимка и доста калпав мой портрет по описания. Водят ме като „неидентифициран бял мъж“.

— Какво казаха?

— Търсят ни за разпит и можело да сме в района на Вашингтон. Знаеш останалото.

Седнах на ръба на леглото и отпуснах лице в шепите си.

— Ще убият всеки, който знае нещо за тази история.

— Безспорно.

— Сюзан може да е следващата жертва.

— Ако не е с тях — напомни Максорли.

— Не вярвам.

— Но не си сигурен.

— Точно така! А кога ще сме сигурни? Когато видим снимката й по телевизията?

Той вдигна ръка.

— Добре де, по-кротко. Дай да се опитаме да разберем дали подслушват телефона й.

— Как?

— Да проверим дали някой е поискал сведение за разговорите ти от хотела.

Използвайки телефона на Еспиноса, той се свърза с „Ланкастър“ и каза, че е контрольор от ФБР, работещ по случая Грийн. Дежурният му даде номера на хотелската управа. Отне му доста време, но накрая се свърза с някаква жена, която му съобщи, че копие от телефонната сметка е било изпратено на мистър Баркли.

— На мен ли? — възкликнах аз.

— Да — потвърди Максорли. — От твоята служба казали, че им трябва за отчет на командировката. Жената лично пратила сметката по факса.

— Ето го доказателството! Разбрали са за Сюзан и са подслушвали телефона й.

— Може би — отвърна Максорли.

През целия си живот бе действал методично; нямаше да позволи да го въвлека прибързано в някоя глупост. Докато той обмисляше нещата, аз тревожно гледах телевизора, сякаш очаквах всеки момент на екрана да се появи Сюзан. Накрая Максорли каза:

— Ако телефонът й се подслушва, може и да я държат под наблюдение. Сигурно е така.

— Под наблюдение?

Той кимна.

— Ако не е с тях.

— Тогава трябва само да ги засечем и ще знаем със сигурност!

— Без при това да ни убият.

— И после можем да я измъкнем оттам.

— Без при това да ни убият — повтори той. — И ако успеем, ще трябва да се надяваме, че не сме сбъркали нещо, иначе…

— Знам, ще ни убият.

Той поклати глава.

— Преди петдесет години си мислех, че случаят е заплетен. Нямах представа… Ти каза, че веднъж си ходил при нея. Какво е разположението?

— Г-образна сграда в нещо като долчинка близо до квартал Александрия. Отпред има паркинг, а отстрани и отзад — възвишение. Навсякъде е обрасло с дървета.

— Това може да е в наша полза. Виж, ако има засада, ще я открия, не се безпокой. И ако я наблюдават, ще намерим начин да я измъкнем. Друго трябва да съобразиш — как да се свържем с нея, защото не можем да звъним по телефона, а с писмо ще е доста бавничко.

Писмо!

— Не по обикновената, а по електронната поща — казах аз. — Имам адреса на електронната й поща, а ти имаш сметка в интернет. Ще й пратим вест да се обади на телефона на Еспиноса. Никой няма да знае къде сме, дори и тя.

— Добре, приемам, но й кажи да се обади довечера в девет.

— Защо толкова късно? — попитах аз.

— Трябва да проверим дали е под наблюдение, преди да се уговорим да ни очаква. Иначе може нейните приятели да чакат нас.

— Прав си.

— И щом ще излизаме, трябва ти маскировка.

Отскочихме до близката аптека, откъдето купихме каскетче, тъмни очила и лепенки, с които закрих носа и лявата си буза от брадата до ухото.

— На умен човек повече не му трябва — заяви Максорли.

Следващата ни спирка бе едно интернет кафене близо до университета, откъдето пратихме съобщение, озаглавено „Вест от Филип“. След като приключихме с първата част, купихме от един спортен магазин два бинокъла и се върнахме в мотела.

Максорли подпря вратата със стол и спусна щорите. Точно в шест пуснах телевизора да гледаме местните новини. Започнаха със сблъскване на автобус и кола в центъра на Вашингтон. После зад водещия се появи моя снимка. Разширява се търсенето на бившия юрист от Белия дом и Сената, издирван за разпит във връзка с убийство в Маями.

— В ужасна каша те забърках — казах аз на Максорли.

— Аха — отвърна разсеяно той. Измъкна двата пистолета от чантата си и ги сложи на нощното шкафче между нас.

— Не изглеждаш уплашен — казах аз.

— Уплашен съм, и още как.

— Не ми се вярва.

— Е, аз имам едно предимство — рече той.

— Какво?

— Знам какво е да си отчаян. Сега всичко изглежда различно.

— Джо, това, че си на седемдесет и шест, не означава…

— Възрастта няма нищо общо. — Той седна на леглото и започна да си развързва обувките. — Знаеш ли, преди няколко седмици стоях до прозореца в хола. Беше поредният слънчев ден, навън нямаше жива душа и нищо не помръдваше…

Гласът му заглъхна.

— И?

— И сякаш сънувах как се звъни и на прага застава Айзенхауер.

— Президентът Айзенхауер?

— Тогава беше генерал Айзенхауер. Огледа ме от глава до пети и рече: „Време е да вървим.“

— Къде?

— Беше денят на десанта и аз бях отново млад. Краката ми бяха силни, ръцете ми бяха силни, щях да си взема екипировката и да отида при момчетата от взвода. Те чакаха Максорли.

— Чудесен сън.

Той се изпъна на леглото и продължи да говори към тавана.

— Дори и да знаех каквото знам сега, пак бих отишъл.

— Разбирам те.

Той се усмихна.

— А няколко седмици по-късно наистина се звъни! На прага стои младеж с мисия.

— Боя се, че не съм Айзенхауер.

— Е, и аз не съм младият Максорли. — Двамата се разсмяхме, после той стана сериозен. — Просто трябва да сторим каквото ни е по силите.

Превъртях се по гръб и се замислих за плана. Само допреди два часа изглеждаше съвсем ясен.

— Джо?

— Ммм?

— Какво ще стане, ако никой не наблюдава сградата? Измъкваме ли я, или не?

— Ще му мислим, като дойде моментът.

— Може накрая да опрем до интуицията.

— Точно така — съгласи се той. — До интуицията.

— Добре.

— Филип?

— Какво?

— Ако дойде момент да използваме пистолетите, аз няма да се колебая. И ти не се колебай.

— Добре.

Скоро в стаята не се чуваше нищо, освен равномерното му дишане. Той бе прегазил до онзи бряг преди почти шейсет години и оттогава така и не бе спрял. Бе имал различни битки на различен терен срещу различни противници, не само на своя фронт. Ефрейтор Джоузеф Максорли бе сторил каквото се полага и дори повече. Сега трябваше да си чете вестника на верандата или да се тревожи за плевелите, а Ейлийн да подрежда снимки на внучетата в семейния албум. Но Ейлийн я нямаше, нямаше веранда и внучета. Сега той се връщаше там, откъдето бе почнал — като редник. Генерал Баркли и неговата престаряла еднолична армия.

— Ужасно положение, а? — тихо подхвърлих аз по-скоро на себе си, отколкото на Максорли.

Без да отваря очи, той отвърна:

— Никой не е казал, че да си кръстоносец е лесно.

Беше седем и петнайсет и все още имаше достатъчно светлина за наблюдение, когато минахме покрай алеята към блока на Сюзан.

— Сега е моментът на истината — каза Максорли.

От другата страна на гористия хребет покрай източния край на блока имаше четириетажна сграда с офиси. Паркирахме, навлязохме в гората, изкачихме се почти до върха на хребета и надникнахме през ръба. Оттук имаше добър изглед към паркинга под нас. Докато Максорли оглеждаше колите с бинокъла си, аз взех моя и се промъкнах към задната част на сградата. Там имаше товарна площадка, затворена врата над нея и рампа, водеща към задния вход на фоайето. Наблюдавах двайсет минути, после се върнах при Максорли.

— Има задна врата — казах аз — и всичко изглежда добре. Можем да вземем Сюзан оттам, след като слезе с асансьора. Ти видя ли нещо?

— В колите няма никого — каза той, — но погледни онзи ван там.

Фокусирах бинокъла върху един ван шевролет със затъмнени стъкла. Беше спрян в най-далечния ъгъл на паркинга, близо до гората откъм западната страна.

— Вътре може да има хора, наблюдаващи сградата — обясни Максорли. — Лесно могат да се измъкват през задната врата към гората за смяна на екипите.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме, докато разберем дали наистина има още някой, освен нас или докато се наложи да напуснем. Тогава ще трябва да решим.

През следващите четирийсет и пет минути оглеждахме паркинга, дебнейки за признаци на живот във вана. През цялото време се тревожех за Сюзан. Внезапно Максорли ме потупа по рамото и посочи шевролета. Не забелязах нищо.

— Използвай бинокъла — каза той.

Нещо се бе променило.

— Прозорецът! — прошепнах развълнувано аз.

Доскоро предният десен прозорец беше плътно затворен. Сега го видях открехнат с около пет сантиметра.

— Аха, вътре става задушно.

— Какво ще правим?

— Чакаме още час и се надяваме да е получила известието.

Вече притъмняваше. Телефонът иззвъня точно в девет.

— Ало.

— Филип?

— Да, аз съм, Сюзан.

— Слава богу — прошепна тя. — Търсят те… Филип?

— Чувам те.

— Търсят те. Заради онази жена от Маями.

— Знам.

— Не знаех какво да правя. Мислех да позвъня в полицията и да им кажа, че не си направил нищо, но не бях сигурна дали така трябва.

— Добре. Къде си сега?

— Говоря от телефона във фоайето. Защо не биваше да използвам моя?

— Дълго е за обяснение, но мисля, че телефонът ти се подслушва.

— Моят телефон?… Защо ще подслушват моя телефон?

— В Ню Йорк ме следяха. Взели са списъка на разговорите от хотелската ми стая. Вероятно са те подслушвали, когато споменах за Естър Мюлер.

Гласът й стана напрегнат.

— Какво искаш да кажеш? Че онази жена е мъртва заради нашия разговор?

— Аз съм виновен. Бях непредпазлив.

— О, боже, горката жена…

— Има и още нещо.

— Какво?

— Мисля, че жилището ти е под наблюдение. — Това бе посрещнато с мълчание. — Не вярвам да те заплашва опасност, но вероятно ще е най-добре да вземем предпазни мерки.

— Защо да ме заплашва опасност? Та аз не знам нищо.

— Хората, които ме следяха, не могат да бъдат сигурни в това.

— Филип, ако се опитваш да ме изплашиш, добре се справяш!

— Съжалявам, Сюзан. Много грешки допуснах.

Настана ново мълчание, докато тя се опомни.

— Какви предпазни мерки?

— Как ти се струва да напуснеш апартамента за известно време?

— Да напусна? Кога?

— Ами… незабавно.

— Незабавно? И къде да отида?

— Не знам, но не бива да оставаш там.

— Сънувам, нали? Всичко това е сън.

— Наистина съжалявам, Сюзан.

— Вината не е твоя, Филип. Знам как ужасно се чувстваш. — Гласът й отново стана уверен. — Добре, чакай да си помисля… Имам ключ за една вила в Анаполис. Тя е на приятели, които сега са в чужбина.

— Къде?

— В Южна Америка, двегодишна командировка от Световната банка. Разрешиха ми да ползвам вилата, когато си искам, но рядко я посещавам.

— Чудесно. Качи се горе, приготви си дрехи за една седмица и аз ще ти позвъня, когато бъдем готови да те вземем. Можеш ли да се справиш ли с куфара?

— Мога.

— Ще ти звънна веднъж и изключвам след първия сигнал. Това е знак да слезеш долу, разбра ли? Излез през задната врата. Аз ще те чакам там.

— Чувствам се като Мата Хари.

— Ако нещо се обърка, няма да звъня, но утре ще получиш вест по електронната поща.

Двамата с Максорли напуснахме наблюдателния пост и се упътихме през дърветата назад към колата.

— Ти легни на задната седалка — нареди той, — а аз ще карам. Кола със сам човек — никой няма да ми обърне внимание. Ако зад сградата всичко изглежда наред, ще й позвъниш.

— Готов съм.

Той ме потупа по ръката.

— Радвам се, че изяснихме нещата.

— Не съм се съмнявал — казах с усмивка аз. — Изобщо не съм се съмнявал.