Плажът „Омаха“

14

В шест вечерта стоях в една телефонна кабина в Джързи Сити с надеждата, че няма да се наложи да се връщам в Ню Йорк. Нямах представа как да постъпя, ако Максорли е мъртъв. Може би да се обадя на Еванс и да поискам помощ по Програмата за защита на свидетели. Не знаех дали да се смея, или да плача. Бавно, но сигурно бях успял да се поставя в ужасно положение. Вече нямах път назад, а може би и напред. Оставаше да бягам в кръг, докато някакви много лоши чичковци сложат край на страданията ми. Докато набирах номера, пръстите ми трепереха. Няма що, страхотен момент бях избрал да се откажа от лекарствата.

Гласът на Франк О’Конъл бе като спасителен фар сред бурята.

— Имам добри новини — каза той. — Джоузеф Ф. Максорли, възраст седемдесет и шест години, е жив и здрав в Мейса, щата Аризона.

— Слава богу.

Облекчението в гласа ми го стресна.

— Филип, мога ли да направя още нещо? Само кажи.

— Не, нищо. Помогна ми предостатъчно, Франк. Беше страхотен.

— Е, знаеш ми номера и не се колебай да го използваш. Няма да бъде нахално.

Да, нямаше да бъде нахално. Тая дума бе твърде слаба за един опит да го въвлека в нещо, заради което можеше да загине. Благодарих му още веднъж и реших да не го търся повече.

Аризона. Можех да позвъня предварително или пък да замина направо. Мисълта за внезапен разпит по телефона за някакъв смътен спомен отпреди петдесет години не беше най-добрият подход към единствената ми спасителна сламка. Но, от друга страна, би било глупаво да предприема толкова дълго пътуване и да остана с празни ръце. Приготвих си още шепа монети и набрах номера на Максорли.

— Ало?

— Здравейте, името ми е Филип Баркли. Търся Джоузеф Максорли.

— Продавате ли нещо?

— Не, сър, аз съм от Министерството на правосъдието.

— Ако става дума за чека от социалното осигуряване, още не са го подменили.

Гласът беше енергичен, с ясна дикция. Господи, нека да е Максорли, помолих се аз.

— Не, сър, не става дума за чек. Обаждам се, защото възникна проблем, свързан с един от някогашните случаи на детектив Максорли.

— Кой случай?

— С мистър Максорли ли разговарям?

— Може би. Кажете още веднъж кой сте.

— Мистър Максорли, името ми е Филип Баркли, юрист от Министерството на правосъдието във Вашингтон.

— Вашингтон… и се обаждате заради един от моите някогашни случаи?

— Правилно.

— От кое време?

— Хиляда деветстотин петдесет и пета година.

— Хиляда деветстотин и коя? Петдесет и пета ли?

— Да, сър.

Той изсумтя.

— Мътните да ме вземат. Кой случай?

— Жена на име Соня Денеш. Паднала е от покрив.

Тишина. Десет секунди. Петнайсет.

— Мистър Максорли?

— Откъде да знам, че сте този, за когото се представяте?

— Ако си спомняте нещо за случая, ще дойда при вас с документи.

— Кога?

— Вероятно вдругиден. Помните ли нещо по случая?

— Първо доказателството, после ще разговаряме.

Никакви кредитни карти. Така реших. Не беше изключено вече да съм причинил смъртта на Наоми Сингър; не исках и Максорли да ми тежи на съвестта. Кредитните карти оставяха компютърна диря. Самолетните пътувания също, но в това отношение трябваше да поема риск. Настаних се в мотел близо до летище Нюарк, отворих телефонния указател и планирах заминаването си. После позвъних на Сюзан.

— Обажда се Филип.

— Бях почнала да се тревожа.

— Всичко е наред. Ти как се справяш?

— Свързах се с две от трите Сони. Не вярвам да е някоя от тях. Едната е двайсет и шест годишна учителка от Броктън, Масачузетс. Другата е майка с три деца от Уинетка, Илинойс. Никога не е чувала за Наоми Сингър и Еврейското дружество за помощ на емигрантите. Да почвам ли да звъня на всички с фамилия Денеш?

— Не още. Вече съм малко по-сигурен, че знам коя е. И имам уговорена среща с човек, който може да потвърди.

— Кой?

— Един пенсиониран полицай от Ню Йорк на име Джоузеф Максорли, който живее в Мейса, Аризона. Той е разследвал смъртта на Соня.

— Боже мой. И Соня Денеш ли е била убита?

— Предполага се, че е било самоубийство.

— Какво общо имат всички тези смъртни случаи с Мартин Грийн?

— Не знам. Мъча се да открия връзката и може би Максорли ще ми даде отговорите.

— Срещаме тия неща в книгите и по телевизията, ала това е някак по-истинско, малко страшно, но в известен смисъл вълнуващо.

— Страшно, но вълнуващо. Точно казано.

— Какво да правя сега?

— За момента просто седиш и чакаш.

— Това го мога — отговори през смях тя.

— Извинявай, Сюзан, беше глупаво от моя страна.

— Не се извинявай. Може да съм загубила контрол над краката си, но все още имам чувство за хумор.

— Права си… Е, вдругиден отлитам за Аризона. След като се срещна с Максорли, ще ти позвъня.

— Да, моля те. Ще чакам да се обадиш.

— Добре…

Исках да добавя още нещо, но бях като онемял.

— Филип…

— Какво?

— Да внимаваш, чу ли?

— По-предпазлив от мен няма на тоя свят.

На следващия ден пазарувах в предградията на Ню Джързи. Купих си ново куфарче вместо старото, което бях оставил в „Ланкастър“, напълних го с дрехи за седмица и оставих другите си вещи на съхранение. После отидох в едно пътническо бюро и купих еднопосочен билет за Финикс, защото не знаех накъде ще потегля след това. Накрая се погрижих за финансите си и продадох колата. Девет хиляди и петстотин долара — по-малко, отколкото се надявах, но достатъчно, за да покрия разходите по разследването. Една хилядарка прибрах в новото портмоне пояс, за останалите пари взех пътнически чекове. Привечер бях в мотела и отново обмислях събитията.

Сюзан бе задала очевидния въпрос. Трима души загиват с разлика от петдесет години — едно убийство и две самоубийства, които всъщност бяха две убийства и едно самоубийство, а и за третото имаше основателни съмнения. Каква бе връзката? Прибавих към фактите хората от колата в „Алта Виста“ и споразумението на Блеър с Харолд да пазят това в тайна. Неизяснен оставаше и въпросът защо ме следяха в Ню Йорк.

Грийн имаше право: нещата не бяха такива, каквито изглеждаха.

На следващата сутрин представих шофьорската си книжка, за да се кача на самолета за Финикс. В билета ми пишеше, че съм „Ф. Уилям Баркър“. Авиолиниите не правеха разлика между „Филип У.“ и „Ф. Уилям“. Колкото до несъответствието между „Баркър“ и „Баркли“, то бе умело прикрито с пръст върху последните букви. През целия полет обмислях варианти за срещата с Максорли. Във фантазиите ми той държеше ключа на загадката. В по-трезви моменти си го представях как ме поглежда и свива рамене.

Кацнахме под ослепителното слънчево сияние, което бе превърнало слънчевата долина в същинска Мека за всички видове пенсионери. Богатите се заселваха в Скотсдейл и планинските области около игрищата за голф на север. Средната класа заемаше градчета от типа на Мейса. Кварталът на Максорли се състоеше от скромни къщички с миниатюрни ливади отпред, без обичайните велосипеди и детски басейни. Тук се живееше с постоянен доход, след като децата са тръгнали по свой път. Нагледен пример за чудото на спестовността — малки суми с ниска лихва, трупани цял живот с тежък труд. Най-забележимата разлика беше в колите — тежките автомобили на поколението, свикнало някога с детройтските модели от петдесетте години.

В къщата нямаше признаци на живот. Щорите бяха спуснати, наоколо цареше тишина. Почуках и мълчаливо изрекох молитва, докато секундите изтичаха една след друга. Чувах как зад гърба ми шофьорът на таксито говори по клетъчния си телефон. Почуках отново. Моля те, Господи, нека да не е умрял.

Шофьорът отпусна телефона и протегна ръка с дланта нагоре.

— Още минута — подвикнах аз.

Когато се обърнах, вратата беше отворена. От другата страна на мрежата против комари стоеше висок едър мъж с буйна коса.

— Мистър Максорли? — попитах аз.

— Носите ли документ?

— Да, сър. — Извадих служебната карта и я притиснах към мрежата. — Филип Баркли от Министерство на правосъдието.

— Добре, отпратете таксито и влизайте.

Вратата водеше към хол, който изглеждаше по-подходящ за Ню Йорк, отколкото за топлия юг. Канапе с тапицерия от розов сатен, широки кресла и махагонова масичка за чай. Над канапето висяха две снимки — мъж и жена, вероятно родителите на Максорли, и двамата в облекло от двайсетте години. На другата стена видях сватбена фотография на Максорли и съпругата му. Той беше в армейска униформа с ефрейторски нашивки и три реда орденски ленти. Жената беше красива, с черни къдрици и добродушна усмивка.

— Елате насам — каза Максорли — и ще донеса нещо разхладително.

Последвах го по коридора към задната част на къщата, където втората спалня бе обзаведена като всекидневна. Той ми кимна да седна и излезе. Стените бяха отрупани с обичайните семейни фотографии, както и със служебни снимки на мъже в официални костюми, насядали под клубни знаменца. Имаше портрет на Максорли с полицейска униформа. На друга снимка той получаваше награда от кмета Уагнър. В рамка на видно място висеше фотография от вестник — Максорли с шлифер и мека шапка държи за лакътя човек с белезници.

Домакинът се върна с две чаши.

— Чай с лед, ако нямате нищо против. Мога да ви сложа захарин.

— Не, и така е добре. Благодаря, че ме приехте.

Той ми подаде чашата и седна зад бюрото, което изглеждаше като поредната семейна антика. Също като обстановката, дрехите му представляваха смес между строгия Ню Йорк и небрежния юг — светлокафява спортна риза, тъмнокафяви изгладени панталони и стари мокасини, минали навярно безброй пъти през обущар.

— И тъй — започна той, бършейки устата си с кърпичка… — Соня Денеш.

— Прочетох статиите. От тях взех името ви.

— А каква е причината за този внезапен интерес?

— Разследвах изчезването на един човек на име Мартин Грийн. Той беше сътрудник на Сенатската комисия по разузнаване и се смяташе, че може да е застрашена националната сигурност.

— Беше?

— Мъртъв е. Откриха го във ваната на една мотелска стая с прерязани вени. — Изчаках да видя реакцията му, после си спомних, че сигурно е виждал и по-лошо. — Обявиха случая за самоубийство — добавих аз.

Той веднага влезе в тон.

— Само че вие не вярвате.

— Да, смятам, че смъртта му е свързана със Соня…

Веждите му подскочиха изненадано.

— Каква е връзката?

— Грийн си взел една седмица отпуск, уж да урежда семейни дела в Ню Джързи, но всъщност заминал за Ню Йорк. Регистрирал се под измислено име в мизерен хотел и се опитал да не остави следа къде ходи и какво върши. Правителството смята, че причината е шпионаж. А според мен е провеждал разследване, свързано по някакъв начин със Соня. Видях бележките на една жена, с която се е срещнал в Ню Йорк. Името на Соня беше записано до неговото.

— Каква жена?

— Името й е Наоми Сингър. Не ви говори нищо, нали?

Той се позамисли.

— Не.

— Работила е за организация, наречена Еврейско дружество за помощ на емигрантите. Точно тя посрещнала кораба, с който Соня пристигнала в Ню Йорк през 1950 година.

— Не си спомням да съм чувал за нея, но това е било пет години преди смъртта на Соня.

— Вероятно при разследването не е станало дума за обстоятелствата около нейното емигриране.

Максорли поклати глава.

— Не. И защо му е на този Грийн да се интересува от нея?

— Нямам представа. Затова съм тук.

— Значи смятате, че е бил убит и това има някаква връзка със Соня?

— Разполагам само с косвени доказателства, но интуицията ми подсказва, че е така.

Той кимна одобрително.

— Интуицията е важно нещо.

— Самоуби ли се Соня Денеш?

Максорли не отговори веднага. Отвори едно чекмедже и извади кутия от обувки. Отстрани беше изписано с черен молив „1954–1955“.

— Пазя си бележниците — обясни Максорли. Извади бележник с азбучен указател и започна да го прелиства. — Мислех, че помня случая, докато не надникнах в записките. Май годините си казват думата. — Той откри търсената страница и я прегледа набързо. — Беше малко след като си получих значката и работех нощна смяна. Тук пише, че обаждането е било в шест и половина сутринта. Открил я домоуправителят. Паднала във вътрешния двор зад сградата, повлякла и въже с пране. — Той вдигна очи и добави: — Така разбрахме, че е паднала от покрива.

— Никой ли не е чул? Писъци… или удар в земята?

— Е, през април в Ню Йорк все още е доста студено, особено нощем. Сигурно прозорците са били затворени.

— Звучи логично. Сама ли живееше?

— Да, нямаше роднини. Разговаряхме със съседите и колежките й. Беше работила в — Максорли прелисти страницата… — шапкарска компания „Парамаунт“ на Западна трийсет и осма улица. Колежките казаха, че Соня не била много общителна. След работа се прибирала направо у дома. Нямала приятел, не ходела на гости. Същото чухме и от съседите: сутрин на работа, вечер у дома, никакви приятели. Плащала наема навреме и не вдигала шум.

— Финансови проблеми?

— Чакайте малко. — Той отново прелисти и каза: — Спестовна книжка с хиляда четиристотин и дванайсет долара, добри пари за онова време. И тук пише, че не е имала дългове. Проверихме много внимателно по тази линия. Разбирате ли, тогава хората не теглеха заеми както сега и нямаха кредитни карти.

— Успяхте ли да изкопчите нещо повече от съседите или колежките?

— Съседите казаха, че изглеждала отчаяна, но никой не знаеше защо. Както казах, не е била от приказливите.

— Предполагам, че не е оставила бележка или нещо подобно.

— Да, не беше оставила. — Той прелисти още няколко страници и почука с пръст. — Ето го! Имаше едно момиче от квартала, Естър Мюлер. Нея я помня. Също унгарка, връстница и приятелка на Соня… поне доколкото е възможно с момиче като Соня. Сигурен бях, че Естър знае нещо, но тя мълчеше като риба. Опитах се да я притисна. Никакъв резултат. Може би ако имах малко повече опит, щях да се справя, но когато започваш в тази професия, изобщо не осъзнаваш колко много има да учиш. Във всеки случай не се съмнявах, че знае нещо.

— Говорите тъй, сякаш сте имали съмнения относно самоубийството.

Максорли остави бележника и подръпна ръбовете на панталона си.

— Точно тук става интересно — каза той. — Там, откъдето е скочила, около покрива има стена, висока почти колкото нея. Метър и половина. Тя беше сто шейсет и два сантиметра. — Той поклати глава. — Спомних си го, без да поглеждам. Чудна работа как някои подробности се запечатват в паметта, нали? — Той вдигна ръка. — И още: нямаше нищо, с което би си помогнала да прескочи стената. Нито стълбичка, нито сандък. Трябвало е да се изкатери горе, после да скочи.

— Възможно е.

— Да, но тя беше по халат, нощница и чехли. Нали ги знаете — кожени, без пета.

— Знам.

— А чехлите бяха лъснати. С течна боя, от онази, дето се размазва с четка. Открихме шишенцето в стаята й. А тя беше паднала долу по гръб. Разбит череп, изпотрошени кости. Но връхчетата на чехлите не бяха ожулени.

— Не може ли да се е покатерила по стената, без да ги ожули?

— Накарах няколко жени да опитат. И мъже. По-слаби и по-силни. Няма начин да го направиш, без да драскаш с обувки по стената. И олимпийска шампионка да е била, пак щеше да си ожули лъснатите чехли по онази стена, висока колкото нея.

— Значи са я хвърлили.

— Така изглеждаше.

— Когато разговаряхме по телефона, останах с усещането, че си спомняте случая. Заради това ли?

Той въздъхна.

— Ще ви кажа какво си спомних. Заради този случай едва не си изгубих значката. Само шест месеца след като станах детектив, едва не ме изхвърлиха заради Соня.

— Защо?

— В едно полицейско управление много неща се казват без думи. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не съм сигурен.

— Сигналът дойде отгоре, но аз бях твърде зелен, за да го разбера. Чувствах се като куче с кокал. Нали знаете как е? Има и други неразкрити случаи, но най-често всичко е очевидно. Съпругът е бил, съпругата е била, приятелят го е сторил. Той грабнал чук, тя грабнала нож. Той я убил в спалнята, тя го убила в кухнята. Но този случай — той беше истинска загадка. Защо точно нея — едно младо момиче, което страняло от хората и никому не е сторило зло? Не беше грабеж, защото тя нямаше нищо за крадене. Не беше и сексуално престъпление. Тогава защо? Истинска загадка и аз водех следствието.

— Разбирам.

— Законът за гравитацията — промърмори той.

— Какво е това?

Той вдигна глава.

— Имахме си такава поговорка.

— В смисъл?

— Който го е сторил, трябва да падне.

— Точно така.

— Не разполагах с нищо, освен с чехлите и интуицията си. Реших, че около Соня има нещо, което не знам, и почнах да разпитвам наред — колежките, съседите, всички. Тормозех и старшите детективи. Какво съм пропуснал? При всяка възможност се връщах на Морис Авеню или в шапкарската фабрика. И тогава се почна.

— Какво?

— Отначало беше съвсем безобидно. Има и други случаи, не се заплесвай. Ами обувките, питам аз. После започват да ме притискат. Зарежи тоя случай, гледай си работата. Няма проблеми, казвам аз. Ще си върша работата, а с Денеш ще се занимавам в свободното време. Един ден отивам в прокуратурата по друг случай и ме викват на горния етаж. Там ме чака един от помощниците, чисто политическа фигура. Какво става с Денеш, пита той. Отговарям му: засега нищо, но работя по случая. Край на разговора. Не ме насърчава, само подмята нещо в смисъл, че има много престъпления и човек не може да ги разкрие всичките.

— Само това ли каза?

— Разбирате ли, бях твърде зелен, за да усетя накъде духа вятърът. Не схванах намека.

— А кога проумяхте?

— За млад човек като вас е трудно да разбере. Не сте живели в ония времена.

— Продължавайте.

— На другия ден лейтенантът ме привиква в кабинета си и заявява направо, че е време да приключвам. А аз, глупакът, отговарям, че ще спра да работя, но оставям случая открит. Може някой ден да изскочи още нещо.

Той замълча, отпи глътка чай и забеляза, че чашата ми е празна.

— Искате ли още?

— Не, благодаря. Значи решавате да оставите случая открит.

— Именно. Следствията за убийство не се закриват, такава е процедурата. Е, лейтенантът скача като ужилен и надава рев, че няма да търпи неразкрит случай в своя отдел само защото някаква комунистическа курва се е разплескала на Морис Авеню. Точно така заяви. Цитирам почти дословно: „Тия унгарци все гледат да се претрепят, тъй че майната им на чехлите. Закривай проклетия случай. Една червена гадина по-малко.“

— Не разбирам. Нарекъл я е комунистка само защото е била унгарка?

Максорли поклати глава.

— Не, не. Там е цялата работа, разбирате ли? Не бях го открил при разговорите със съседите и колежките, но Соня се оказа член на Социалистическата работническа партия. По онова време в шивашката промишленост имаше мнозина като нея. Днес може и да не изглежда кой знае какво, но през 1955 година беше голяма работа. Комунистите бяха като японците и нацистите. Хората се бояха от „червената заплаха“. А онзи лейтенант беше ветеран от войната в Корея, разбирате ли? Представете си как се е чувствал той. Каза, че ако е било убийство, сигурно онези от партията са я хвърлили, защото не си е плащала членския внос.

— Значи искаха да закриете случая, защото е била комунистка?

— Не знам да е имало друга причина за натиска.

— Казахте, че не сте го узнали от съседите и колежките. Как разбрахте за партийното й членство?

— Вече ви казах, от лейтенанта.

— А той откъде е разбрал?

— Кой знае? Може би от нашия разузнавателен отдел, може би от ФБР. Да ви кажа обаче, по онова време малко хора съчувстваха на комунистите и социалистите.

— И какво стана?

— Следствието приключи — самоубийство. — Той допи чая си и остави чашата. — След това дълго време сън не ме хващаше.

— Нищо ли повече не научихте?

Той поклати глава.

— Това е цялата история. Отново чух името Соня Денеш едва когато ми позвънихте преди два дни.

— Разследвахте ли Естър Мюлер?

— Естествено. Търсех начин да й отворя устата. Никакъв резултат.

Не ми хрумваше друг въпрос. Направих един последен, отчаян опит:

— Мистър Максорли, сещате ли се за нещо, което съм пропуснал да ви питам?

Той поклати глава.

— Не, нищо.

— Няма ли в бележника още нещо, което да ми помогне? Нещо, за което не сме разговаряли.

Старият детектив се зае да прелиства записките си бавно и методично. Тишината в къщата ми се струваше необичайна след шумотевицата в „Ланкастър“ и нюйоркското стълпотворение. В кухнята забръмча хладилник. Нямах сили да гледам; бях забил очи в пода и слушах как шумолят страниците. Така свършва всичко, помислих си аз. Както е започнало. Същият човек прелиства същите страници на същия бележник, може би дори е обут със същите обувки. Така е било още преди да се родя, когато той е стоял в двора над клетата размазана Соня — момичето, което не е сторило зло никому.

Най-сетне Максорли затвори бележника.

— Нищо — каза той. — Съжалявам.

Чувствах се опустошен, но с усилие процедих задължителните думи:

— Много съм ви благодарен, че ме приехте, мистър Максорли. Аз… аз наистина оценявам помощта ви. Може ли да си повикам такси по телефона?

— Предлагам нещо по-добро. Ще ви откарам. — Той махна с ръка, преди да възразя. — Толкова път сте изминали заради мен, поне това мога да направя. А и така ще имам възможност да се похваля с безценното си съкровище.

— Искам да отседна в някой мотел. Близо до летището.

— Все още имате време да хванете днешния самолет.

— Не, не бързам. Ще отседна някъде да свърша малко работа.

Потеглихме с безценното съкровище на Максорли — черно-бял „Десото“ модел 1958 година. Унило гледах как край нас преминават бунгала, магазини, търговски центрове и големи обяви за строеж на жилищни блокове. Максорли усети разочарованието ми.

— Пак ще си помисля — опита се да ме утеши той. — Ако се сетя за нещо, ще ви позвъня.

— Ще отседна под името Баркър.

Той ме погледна въпросително.

— Трудно е за обяснение — казах виновно аз.

— Наистина ли сте от Министерството на правосъдието?

— И да… и не. Напуснах министерството преди няколко дни.

— Тогава защо сте тук?

— Сам го казахте: защото съм като куче с кокал. — Помълчах, очаквайки нови въпроси, но той сякаш бе приел обяснението. — Имам причини да не използвам истинското си име — признах аз.

— Така си и мислех.

— В Ню Йорк ме следяха.

— Кой ви следеше?

— Това е още по-трудно за обяснение. Не съм сигурен дали разбирам какво става и на кого мога да вярвам, но има и още нещо: Наоми Сингър несъмнено беше убита няколко дни след Грийн. Пребили са я до смърт в апартамента й, а полицията смята, че е било грабеж.

— Боже мой — промърмори Максорли. — Нищо чудно…

— Да. Така или иначе, на идване взех предпазни мерки. Нямам основания да подозирам заплаха, но сметнах, че би трябвало да ви кажа.

Успокоителните ми думи имаха привкус на вина. Каквото и да си мислех за риска, не бях дал на този човек възможността да го избегне.

Той усети мислите ми и небрежно махна с ръка.

— Не се безпокойте. На моята възраст заплахите се отразяват добре на кръвообращението.

Завихме към един мотел с табела: СВОБОДНИ СТАИ.

По-долу имаше още една: КАБЕЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ И БАСЕЙН. Максорли спря пред канцеларията и ми намигна, докато се ръкувахме.

— Успех, Баркли… или Баркър.

Взех си куфарчето от задната седалка и Максорли потегли обратно.

Наех стая до басейна, който се оказа в ремонт. Проснах се на леглото и обмислих какво да правя сега.

Все още имате време да хванете днешния самолет. Да, ако имах къде да отида. Някъде навън ме търсеха хора, които си разбираха от работата. Те знаеха миналото, навиците и предпочитанията ми. Напуснех ли тази стая, шансовете да бъда хванат щяха да нарастват с всеки изминал момент.

Може би трябваше да пусна обява във вестниците. Оттеглям се, вие печелите. Не успях да разбера. Излишно е да ми трошите главата, да ми режете вените или да ме хвърляте от покрив. Искам само да стигна здрав и читав до Орегон. Или можех да остана сврян тук, в тази мъничка бетонна крепост. Да търся убежище в мотела под името Ф. Уилям Баркър и да разменям пътническите чекове срещу пица и каквото още доставят по стаите.

Беше тъмно, когато ме събуди хрущене на гуми по чакъла. Чух как се затръшна врата на кола, после по алеята се зачуха стъпки. Върви си по пътя, молех се аз. Върви си!

Почукване. В паметта ми веднага изплуваха спомените за „Алта Виста“. Тихо станах и притиснах един стол точно под дръжката на вратата. Ново почукване. Открехнах едва-едва и през процепа зърнах силуета на мъж с мека шапка. Думите му прозвучаха като някакъв странен код.

— Естър Мюлер живее във Флорида.

Махнах стола и отворих вратата. Максорли прекрачи в стаята, облечен с костюм и вратовръзка на тънки райета.

— Едва ли ще излезе нещо — обясни той, — но това е единствената нишка.

— Естър Мюлер — повторих аз.

— Именно. Смешна работа, нали? Петдесет години минаха и пак всичко опира до Естър.

— Как я открихте?

— В бележника имах номера на социалната й осигуровка. С компютър и добри връзки става само за няколко минути.

— Имате ли компютър, мистър Максорли?

— Естествено. Имам дори електронна поща. Слушай, името ми е Джо. А на теб как ти викат? Фил? Филип?

— Филип.

Той кимна.

— Добре, Филип, защо не вземеш да си метнеш нещата в багажника, че да потегляме?

— В багажника?

— Не обичам самолетите. Ако се редуваме на волана, след два дни сме в Маями.

— Маями… Ти и аз… Тази вечер.

Той се усмихна.

— Филип, имам една новина за теб.

— Каква?

— Случаят е стар и продължава да остарява.